Наши текстове

...Мелконян, Сивов, Пунчев...

Наши текстове

Postby glishev » Tue Mar 11, 2008 9:38 am

Калин е прав, можем да струпаме свои текстове тук (а може би и да ги коментираме). В бъдеще това може да се окаже полезно. Но понеже става дума за поезия, хубаво е да си удържаме възторзите и да не изпадаме в състояние на възклицателност и удивителност, а просто да се четем. Без поезията изобщо нямаше да има литература, така че на една човешка библиотека малко лирика никога няма да й дойде в повече. Ей сегичка ще сефтосам темата. Да ни върви като по мастило!
Кир Мануил Григора, прониар на Христолюбивия василевс+
User avatar
glishev
 
Posts: 12
Joined: Wed Feb 13, 2008 12:17 pm
Location: Сердика
Has thanked: 0 time
Has been thanked: 1 time

Re: Наши текстове

Postby glishev » Tue Mar 11, 2008 10:13 am

Февруарско

Да сбъркаш спирката в неделя по обяд,
когато слънцето на февруари дава вид,
че – още малко! – и ще стопли въздуха:
това е несравнимо удоволствие.
Да слезеш сам от рейса и да тръгнеш
по улички, почти еднакви с твоята,
където къщите са стари и изпълнени
с достойнство и порутено величие;
на триста крачки вляво да завиеш
и да отгатнеш вярната посока,
която ще те отведе в дома ти
(добре е туй, защото от години
не си обърквал спирката – до днес)
покрай дюкяните на шумните араби,
през рой от циганчета с блеснали
очи и с шепи, пълни с леблебия,
ти колко пъти от това си се лишавал?.
Карето улици и къщи е наблизо –
един пазар единствено дели те
от слънцето неделно на февруари,
от старите стени с прозорци хубави,
от праговете с надписи и дати,
от дворовете с дремещи череши,
които чакат теб, за да разцъфнат,
та с аромата им да свърши зимата.
*


Следобедът на Демодок

Когато неспособен е да пише
(да мисли, да се впуска в приключения...
... и още други уморителни неща),
когато мързел го разсейва
или пък му се спи, но туй не осъзнава -
тогава чак поетът се зачита.
След цял ден, в който по пижама
блуждал е нобелистът из дома си,
класически цитати бомбардират
ума ленив и: "Carpe diem!" виква
той, сам на себе си разсърден.
След миг е очилат, лула припалил.
Потънал е в любимото кресло
(наследство от загадъчен роднина -
поетът мебели кога ли е купувал).
Във скута си люлее "Одисея",
мърмори стих след стих, поправя Омир,
прекарва си чудесно... Всъщност дреме.
*


От Охихия

Ще са отминали кентаврите,
лапитите и лестригоните.
Копитата стоманени
не ще раздират сухите легла
на родните потоци;
на ручеите, дето пихме с тебе
в безброй лета,
от жажда пламнали.


Ще плъзне влагата отново
край камъчета нажежени
и кръв - в сърцата ни.
Ще сме забравили копитата,
раздрали дните ни
и нощите.
А нейде ще се съберат кентаврите,
ще питат: „А оттам нали не минахме?"

Разправят, че не се променят камъните.
Но откъде тогава идват
и водораслите, и жабите, и кончетата водни
над потоците?
Когато се завърне влагата,
когато пак запеят
нашите реки
и се покрият с плод дърветата,
когато зайци заподскачат
в полята с мащерка,
тогава - виж!

И камъчетата по дъното
на всеки ручей от страната ни
набъбват с нова сила,
подобно семена на сладки лотоси,
покълващи след суша от столетия.


Ще се навеждаме отново над вълничките,
във вировете пак ще се оглеждаме.
И ще събираме в подмолите
от рибите донасяните мънички
сърца гранитни.

Най-после ще си легне Слънцето,
когато се завърне здрачът ти
и презглава побегне си пустинята.

По залез ще се върнеш при Калипсо.
*


Кестени

Когато в София напролет дъждът се извали добре,
изпълват кестените нощите.
Големите им стволове - широкоплещи стражи -
разпитват с шепот сънищата бродещи.
Протягат дълги клони над тротоарите.
Когато вятър пък раздипли им короните,
тогава се обличат те в разкошни униформи,
като отряда с алебардите на Рембранд.
Широкополи шапки носят и франтовски ботуши;
върху прескъпи ризи от коприна
(непрани, но напарфюмирани)
слугите са им сложили жакети, пелерини,
че нощите са още хладни.
Една ръка е винаги на шпагата.
Мустаците си само не могат с восък да пригладят
и те стърчат по най-славянски начин.
Букети, шарфове, фенери и лампази,
колони мраморни и кули на камбанарии
размесват се в цвета на кестените пролетни.
И още нещо - бели ръкавици.
И чак когато заразвиделява,
успяват птици - славеи? - да заглушат
кънтежа бял на аромата им.
*


В китайски стил

Сребристи спомени като мъгла прииждат.
Играят риби в бистрата вода.
Планински край. Тук най-добре се вижда,
че с малки крачки идва пролетта.
*


Берберско

Бряг пустинен, бряг далечен,
Вятър тих и шепот вечен
жадувам.

Огън, книга, звездна бездна,
хоризонт - за да изчезна -
сънувам.

Но гласа ти - ех, гласът ти! -
помечтая ли за път и
го чувам.

Пясък сух, самотна диря,
дюни и щурец засвирил
са далече.

Пак ръка към теб протягам
и на теб глава облягам.
Пак! И - вече!
*


Бедуинско

Нощ дълбока. Огън малък.
Кон добър. Изсъхнал залък.
Звезден дъжд. И вятър прашен.
Враг лукав. И лъв безстрашен
(звяр свиреп). Покой в душата.
Миг край гробницата свята
на пророк от век отминал.
Спомен за другар загинал.
Път безкраен. Лагер в пясък.
На пустинна птица крясък.
После тишина. И жега.
В камък всечена омега.
*


Арабизиращо

Не знае нищо бедуинът за пустинята.
Ти трябва да си бил в Дар ес-Салам
- в Градината на царствения мир -
и да си пил от ониксови чаши
вината на Ирак.
(Къде са те сега?
И кой ги вкусва с устни неразбиращи?)

Ти трябва да си слушал поучения
и верните молитви на имамите,
и гласовете им да са се впивали в сърцето ти.
Ти трябва да си вдишвал въздуха
прохладен, натежал от ароматите
в дъха на сладката любов.
Да си препускал с нея, чак докато ритъмът
нощта разкъса с вик към свода стар.
Да си отпивал сластни погледи,
да си преследвал яростно езика й,
косите й смолисти да си мятал
на рамото си вместо пътна дреха
и да си вярвал, че - единствен! - си пророк,
поклонник и поет в света замрял.

Едва от Дар лишен, ще проумееш
как страшно мълчалива е пустинята.
*


Величието

Ръкопис, намерен в дамаджана

Това сме Ние - Мануил
Даласин Уиндзор Комнин Валоа,
в Чието име пожелаем благоверен
владетел на ацтеки, марсианци
и всички русенски арменци.
Постановихме с царската си власт,
че Нил ще се излива вече в Тибър,
а той пък - в Нашия басейн.
И още: който нарушава
изложената горе Наша воля,
да кукурига трижди в полунощ
на всеки трийсет и четвърти ден от август.
Закриляй, Шива, халифата Наш!
Написано в двореца в Атлантида.
Отдолу следват подпис и печат.
Хартията е с гербов воден знак
на полумесеци и лилии двуглави.
*


Стаята

"Така добре познавам тази стая..."
К. Кавафис


Когато вечер се прибирам,
стените се събират и разпитват ме
за миналия ден, за малките премеждия.
На тях разказвам с удоволствие.
Изтягам се в леглото; отзивчиво е
като прегръдките на новичка любовница,
ако и да се знаем с него от години.
Пък и е само мое.
Прозорецът е моят хоризонт
и лампата е слънце до главата ми.
Страните си издига гардеробът,
подобно планина,
достъпна само за избраници.
В килима крият се народите
от степи и пустини.
Бюрото ми е столица
на царщина, изтегнала се сладостно
през материка чак до радиатора.
По лавиците честните ми томове
съветници са - стари и доверени.
А ловният ми парк е във саксията.
При моя знак
събират се безбройните съюзници,
добри васали - воинства безстрашни
и над съня ми с ревност бдят.
Владея този дом
и съм спокоен като зная,
че никой не пресича неговите граници
без моята покана със печата ми.
*


Софийско

Изтръпнал град,
царице на клошарите и котките!

Жестоки са към тебе дните ни -
удавят те във прах, във бач и крясъци,
отравят те със облаци бензинови.
Тежат върху гърдите ти колите ни
и стъпките ни, гонещи едничкото,
недостижимо, мърляво, омачкано
(дори от обръщение изчезнало)
сюблимно Левче.

Но после идват ноемврийските
безкрайно ранни, тъмни утрини,
когато месецът над улиците слиза.
Зад тънки ивици мъгла
се крият бледите звезди.
Градът на кестените спи.
Облегнат е на планината си
като на рамо на любовник.
Най-сетне паднали са всички
бачкатори, траверси, проститутки
в уютните ковчези на съня.
И няма стъпки - да потъпчат тишината.
Примигват светофарите оранжево.
Трамваят - драконът на София -
задрямал е вдън своето депо
и злият Минотавър на метрото
е спрял рева си в черните подземия.
Гласът на главните артерии
от вой се е превърнал в детски пулс
и с кратък сън
(преди да се разщъкат пак безумците)
градът лекува своите неврози.
Студен е въздухът.
Прелитат изпарения
от стара вълна сребърна;
под тях се връща призракът
на тристахилядното минало.
Обгръща спящото ни днес,
целува проститутки и бачкатори,
и есенните паркове с клошарите.
*


Поклонникът

Вярно ми каза дърварят -
ето го селото.
Прекрасни ниви и градини
(да, по-красива е родината от Сирия)
и малки къщи с покриви високи.
Нощта се спуска. Хладно е.
Ще питам за подслон.

Добър ви вечер! Аз съм чужденец,
замръкнах тук и…
Не ме гонете, хубава госпожо,
съвсем съм безобиден.
Не бих посмял да ви безпокоя,
бих спал под някое дърво,
но е студено вече вън…

Благодаря ви.
Не, няма нужда, мога и така -
не искам да ви преча.
Поклонник съм. От Палестина.
Защо да лъжа?
Виждате, че шапката ми
е украсена с мидени черупки…
Не са от панаира купени!
Не съм ги крал, госпожо!
О, не, не се гневя,
защото съм ви гост и нося чудни
от Палестина разкази
за новите дела на християните.
Да ви разкажа? Само ако вярвате.
(Каква разкошна супа! Поздравявам ви.)

Нали сте чували - свещениците казват,
че на поклонник трябва да се вярва,
да се посреща с радост,
да не бъде хокан,
защото носи мир и благослов
от родната земя на Бога наш.
(Ако ми разрешите, ще седна тук,
до огъня по-близо.)

Светът, госпожо, е голям и пълен с чудеса.
Народи многобройни го изпълват.
Унгарците са, мисля, като нас -
почитат папата и краля,
ала говорят неразбрано.
Нататък е страната на горите
и там живеят българите мрачни…
(Не се плашете, аз нали съм тук!)

По-сетне идват гърците лукави
и техния богат, надменен град
със златни църкви, със икони святи,
с пристанища, ухаещи на всичко,
което съществува по земята.
(Дано наистина го видите.
Разбира се с придружник, верен вам.
Познавам тези краища далечни…)

Морето не е толкоз страшно.
След него турците свирепи
в безводни планини се крият
и искат пътен данък от поклонника.
Ако е беден - взимат го във робство.
От тънките си кули вият те
молитви към Бащата на лъжите.
(Добре, не ще разказвам за това.)

Ала уви! Нелек е пътят към Сион!
(Не ме ли чувате добре?
Сега е нощ и глас не повишавам.
Седнете близо и ме слушайте.
Така е по-добре, нали?
Сега, понеже съм поклонник, много радости
дома ви ще споходят с милост Божия.)

Когато робският керван
достигне град Дамаск, пристигат хората
на краля от Йерусалим -
храбрец е той и млад, и много ревностен.
Откупват робите-християни
и с тях потеглят към града Господен.
Добре ги пазят рицари-храмовници.

След дълъг път Давидовата кула
посреща всекиго пред дверите на Рая.
Неизброими чудеса!
(Треперите от разказа ми странен?
Не се плашете, хубава госпожо -
ръката ми е тук, нали усещате?
Къде е, впрочем, честният стопанин?
Прощавайте, а нему - вечна памет.)

Та докъде бях стигнал?
За чудесата на града Йерусалим…
Тъй късно стана! Утре за това.
Гаси свещта, красавице.
*


Бележка на полицата над камината

Щом зима зла скове дома висок,
щом падне сняг и мрак, и студ жесток
и млъкне в двора бял певецът-водоскок,
щом вълк завие вън към сивото небе,
не казвай: "Пролетта не ще, не е, не бе."

Дошъл е час за мир, за грог, над огън врял,
за стар албум, за малка свещ и мек, домашен шал,
за спомени безброй от сетния ни бал,
дордето бясна е навън
виелицата: глас на змей, захъркал в зимен сън.

Щом удря чужденец по яките врати,
недей, не се плаши, бравите не върти
и с ясен, звънък глас далеч го отпрати.
Ако при теб е влязъл, това недей забравя:
във шкафа със подправки отрова съм оставил.

Вечеря предложи на дръзкия си гост:
горещо задушено със лют, барутен сос.
Леглото затопли му - на чест е туй въпрос.
А щом заспи, излез оттам със тихи стъпки пак
и в кухнята седни, приший две кръпки пак.

Когато дойде пролет и всичко разцъфти,
тогава ме повикай: "При мен върни се ти!"
Ще дойда със Южняка, а бързо той лети.
И само гроб на двора, потънал във жасмин
ще помни студ и зима, и враг в дома. Амин.
*






Такива ми ти работи. По-нататък може да пусна и няколко превода. Засега четете, пускайте и свои неща, хвалете, предлагайте редакции и ругайте... with moderation.
Кир Мануил Григора, прониар на Христолюбивия василевс+

This post by glishev received thanks from:
Радо (Fri Sep 02, 2011 10:51 am)
Rating: 9.09%
 
User avatar
glishev
 
Posts: 12
Joined: Wed Feb 13, 2008 12:17 pm
Location: Сердика
Has thanked: 0 time
Has been thanked: 1 time

Re: Наши текстове

Postby Nasko » Tue Mar 11, 2008 6:59 pm

Маноле, с удоволствие те откривам като поет! Особено удоволствие ми доставиха "Бедиуинско" и "Величието" много богати поетични находки видях в "Софийско". Другите неща са малко множко разказвателни за моя вкус. Пращай още, дано си избера нещо за представянето ти в алманаха. За "Величието" сериозно се замислих... :-)
Nasko
Global Moderator
 
Posts: 24
Joined: Thu Feb 21, 2008 6:42 pm
Has thanked: 1 time
Has been thanked: 26 times

Re: Наши текстове

Postby glishev » Wed Mar 12, 2008 2:22 am

Радвам се, че си си харесал едно-друго, Наско! Хубаво е като те похвали някой, дето е чел, чел, чел...
Такива са си, разказвателни. То е защото обичам разказвателни автори изобщо - и поети, и прозаици. При добро четене разказвателните неща се възприемат по-добре от публика отколкото по-концентрираните. Концентрираните искат да си ги четеш сам.
Кир Мануил Григора, прониар на Христолюбивия василевс+
User avatar
glishev
 
Posts: 12
Joined: Wed Feb 13, 2008 12:17 pm
Location: Сердика
Has thanked: 0 time
Has been thanked: 1 time

Re: Наши текстове

Postby glishev » Wed Mar 12, 2008 4:01 pm

Пращал ли съм ти "Скиталецът" или "Блажената земя"? Те са от преводите ми.
Кир Мануил Григора, прониар на Христолюбивия василевс+
User avatar
glishev
 
Posts: 12
Joined: Wed Feb 13, 2008 12:17 pm
Location: Сердика
Has thanked: 0 time
Has been thanked: 1 time

Re: Наши текстове

Postby svetliche » Mon Mar 17, 2008 11:09 pm

Това което ще пусна не е мое. На едно малко, топло, крехко и срамежливо създание е - моя колежка по Културология.
Стихотворението й ме докосна толкова много в точния миг, че реших да го споделя и с вас, разбира се с разрешението на авторката.

Светът - тъга

Светът тъга аз опознах,
затлачен и размазан
през погледа унил -
от сълзите стичащи се по лице.

Не страдах ли достатъчно тъга,
не молех ли достатъчно кажи,
и сълзите тъй недостатъчни ли бяха,
и раните тъй недостатъчно кървяха.

Дете несретно, малко и унило,
ти грабна ме от детския ми свят
и хвърли ме тъй жадно и свирепо,
в света-тъга на младостта тъй ми чужда.

Сега какво да правя ми кажи,
къде остави ме самотна и сломена,
да диря туй, що аз не зная
и викам туй, що не познавам и не желая.

Но ти научи ме на нещо,
урок безценен и суров ми даде
и завеща ми твоите мъдрини,
накара ме да разбера,

но не с ума, а със сърцето,
че ти мой свят-тъга си вечен,
че вечен си, но не тъй винаги суров и неугледен,
че имаш "чар" и не си тъй "свиреп",
но сваляш маската си само днес.

Затуй читаталю на моето скромно писание,
не се съмнявай в това ми прозрение,
аз за теб го осъзнах.

И вместо да се вайкаш и проклинаш,
таз своя черна, тежка орисия, с която си се запленил
излез и бавно отправи сърдития си взор нагоре

и с усмивка осъзнай,
че светът-тъга е свят за болка,
но таз болка, нека бъде наше вдъхновение,
за вечното ни мъдро, вътрешно прозрение.

За болката и радостта,
за тъгата и любовта
и може би и за смъртта, и за живота,
за истинските радости в света,

за стойностите на живота.
За туй, че онова дете, несретно и унило,
намери истински красивото в живота
и то е че всичко има две страни:
че светът-тъга бил свят на любовта.


Вилиана Димитрова Божинова
Обичайте и бъдете обичани, любовта ще спаси света.
User avatar
svetliche
Global Moderator
 
Posts: 310
Joined: Sat Jan 05, 2008 7:24 pm
Location: Средната земя
Has thanked: 434 times
Has been thanked: 229 times

Re: Наши текстове

Postby glishev » Tue Apr 01, 2008 11:35 am

Бях обещал превод. Вижте дали това ви се струва интересно. Лично аз обожавам оригиналната поема.



СКИТАЛЕЦЪТ


Често самотникът чака за милост от Бога,
макар че отдавна с тъга във душата
цепи вълните на морската бездна,
сили напряга, греблата потапя,
все по морята изгнаник. Съдбата -
тя милост не знае. Така си припомни
жестокостта на свирепи кланета,
паднали сродници, мъртви другари
скитник. И рече: "Тъй често сутрин рано
самотен съм скърбял над стари рани,
че вече няма никой жив, комуто
да смея да разкрия мисълта си. Научих,
че най-разумно за човек е да внимава
и да заключва на сърцето си вратите,
да пази скрит ума - богатство той е -
каквото и да мисли. Сърцето изнурено
не може да се бори със Съдбата;
за дръзкото пък никой няма жалост,
че то, и във скръбта си горделиво,
затворено е в гръдната решетка.
И тъй, надвит от скърби много,
лишен от родната земя,
далеч от сродниците мили,
душата си заключвам със вериги,
откакто щедрия ми нявгашен владетел
положиха в дома му под земята…
Бе зима, аз скърбях и тръгнах сам
по смръзнатите морски хълмове. Отчаян,
си търсех господар-златодарител;
в палати близо и далеч все дирех
аз някого, да ме обикне който ще поиска,
да ми даде утеха в самотата,
да ми дарува радост.
Изгнаникът туй знае: че тъгата
е страшен спътник
на мъж сиротен, който е останал
лишен от господарската закрила.
Ни злато, ни богатства - само
студът в сърцето му остава. И помни той
другарите дружинни, тежки дарове,
как още го е хранел господарят
в ден празничен, в годините му млади.
Приключва всяка радост.
Туй знае всеки, който скита
без милостта на своя повелител.
Когато мъка и умора
надвият изнурения изгнаник,
на него му се струва, че отново
прегръща и целува властелина
и че глава опира в коленете му,
тъй както в дните стари,
кога е бил на своя трон владетелят.
А сетне пак
пробужда се самотникът и вижда
безрадостния мрачен път и птиците,
ловуващи в солените води.
В студа прелита сняг, кристали ледени.
Ранено е сърцето му нажалено,
скърби за своите обични с нова скръб,
когато си припомни за другарите;
говори с тях, размисля се,
ала отново се изплъзват, далеч побягват
от душата му. И споменът не носи
звука на скъпи гласове,
а само образи във въздуха, нетрайни.
И само разлютява мъката
тоз, който често праща мисълта си
назад по мразовитите вълни.
Не зная нещо аз по тоя свят широк,
кое ума ми да не помрачава,
човешкия живот когато виждам -
как лесно залите напускат
храбреците. И с всеки ден
светът по-скръбен става.
И вярно е, човек не става мъдър
преди години да навърши.
Той трябва да е търпелив,
да потушава страстите в гърдите си,
да не говори много, да не се бои,
да се не радва прекалено, от алчността да бяга,
от самохвалството - ако да бъде мъдър иска.
Човек добре е да изчака
преди да каже думи горделиви;
да разбере къде го води мисълта му.
Мъдрецът осъзнава
страха на оня ден,
когато цялата земя ще опустее.
Дори и днес издигат се стени,
от вятър брулени, затрупвани от сняг -
забравени чертози.
Рухват залите високи; крале лежат безрадостни;
войски блестящи се изгубват:
един пропада в кърваво сражение
и гарвани разнасят му месата,
а друг горянин-вълк надвива го.
Със скръбен лик пък трети скрива някого
в подземен дом. Така руши Всевишният
света, дорде утихне той без нас, човеците.
Ще се издигат само руините на гигантите.
Та, който туй дълбоко е размислил
и проумял живота ни сред мъките,
назад поглежда често и припомня си
безброй беди и напасти.
Тъй казва той: "Де са конете препуснали?
Де са мъжете? Кралете достойни къде са?
Къде отиде радостта от пиршествата?
Уви - за чашите блестящи, уви - за воините в ризници,
уви - за славата на вождове! Как времената изтекоха,
как потъмняха под сенките нощни,
сякаш не ги е и имало! Войските нявгашни далече са -
зад зид висок, непревземаем,
покрит със страшни драконови образи.
От силата на копията, жадни
за кръв човешка, земята запустява.
Съдба неумолима! И бури
връхлитат скалисти брегове.
А сетне идва зима, която носи мрак.
Прииждат нощни сенки
и страшните виелици от Севера
терзаят рода човешки.
Цялото царство човешко е пълно със мъка;
Участ надвива света поднебесен.
Тук е живот, тук - другар и тук - сродник:
всички погубва Съдбата след мигове кратки;
тъй ще остане земята безлюдна."
Рече така, преизпълнен със мъдрост
и настрана от другите седна.
Тъй е - добър е човекът разумен,
рядко разкриващ тъгите си черни:
само когато добре поучава.
Тия са само блажени, що търсят
милост от Бога-Отца в небесата,
дето за всички ни има утеха.

---
Бел. прев. "Скиталецът" е поема за тежестта на света. Тонът й, както и на цялата ранна англосаксонска литература, е мрачен. Той внушава, че не съществува излаз от обречения на страдания и загуба човешки живот. Тук може би изразът на това отношение към човека и неговата съдба е най-концентриран. Защото например "Битката при Мелдън" и "Беоулф" предлагат изход от кръговрата на тягостното съществование чрез винаги откритата възможност за героична смърт - носителка на вечна слава, а "Скиталецът" подминава славата с горчива ирония и не прикрива жестокия лик на реалността, каквато е тя за автора на стиховете.
Поемата е изградена по всички канони на старата английска поетика. В нея има само общи места, нищо оригинално. Всичко е условност. Рамката, в която се разполага горчивата мъдрост на скиталеца, мъката да надживееш господаря и рода си, несгодите на изгнанието - всичко това не изненадва. Почти същите моменти се намират в "Мореплавателят", както и в елегичните отклонения към края на "Беоулф". Но тези общи места не издават бедността на един компилиращ ум. Напротив, чрез тях някогашният автор успява да създаде представата за постоянната, сива монотонност на и без друго краткия наш престой в света.
Навън е зима. В залата, която е жизненият срок, влизаш и, още нестоплил се, трябва пак да поемеш на дълъг и неизвестен път в снега и мрака. Оригиналната саксонска концепция се съчетава с християнския дух: през целия си живот човек е далече от единствения си истински владетел и приятел - от своя Отец - затова и никога не може да изпита друго освен притискащата го тягост на битието. Приживе човек е изгнаник, безродник.
Относителен покой могат да имат само мъдрите - онези, които не издават чувствата си (колко типично английско), които не се привързват силно, така че и не ги сварва неподготвени неминуемата загуба на всичко обичано, както и тия, които съумяват да не се отчайват, а продължават все пак да разчитат на Божията милост.

Преводът е свободен, не е спазена еквилинеарност или оригиналната алитерация. Интересуваше ме настроението и атмосферата, а не толкова точността. Възможно е избаният от мен похват с промяната на стъпките в текста да затрудни четящия, но реих да поема този риск. При четене на глас човек може да прецени къде да поставя смисловите паузи. По-дългите стихове имат цезура, което е типично както за англосаксонската, така и за античната поезия.

Толкин се е повлиял от тази поема, когато е писал роханската елегия "Де ли е конят с ездача..."

Поемата е запазена в Екситърския кодекс на англосаксонските ръкописи. Вероятно текстът датира от ІХ в.
Кир Мануил Григора, прониар на Христолюбивия василевс+
User avatar
glishev
 
Posts: 12
Joined: Wed Feb 13, 2008 12:17 pm
Location: Сердика
Has thanked: 0 time
Has been thanked: 1 time

Re: Наши текстове

Postby Тарикат ХХ ранг » Fri Sep 02, 2011 9:13 am

Както споменах, старият акаунт glishev и новият Тарикат ХХ ранг са все мои - и ще си ползвам новия.
Реших да пусна няколко по-нови стихотворения тук. Приятно четене.

Домът
Домът, в който влизаш,
е пуст, господарю.
Не са покрити стълбовете
с червен весел лак,
стълбите скърцат,
пукат ставите на къщата.
Градината е пълна с жаби,
о, господарю, и змии!
Тревясала е пътеката
от портата към дома ти.
Щъркелът е отлетял при съседа
от другата страна на хълма
и пустее гнездото на покрива.
Олтарът на твоите прадеди
е покрит с ланшни листа
и по-ланшни.
Десет дълги години
ти не се върна дома, господарю.
Дърветата напразно се привеждаха
под тежестта на
праскови благоуханни,
круши, пълни със слънце
и светлокори ябълки.
Необрани оставаха клоните,
само птици пируваха
между листата.
В кошерите ти, господарю,
се настаниха диви пчели.
Медът им е горчив,
защото събират прашеца
не на цветя, а на бурени.
Сега всичко ще се промени,
защото ти си дойде, господарю.
Ще замирише на прясна боя,
ще подкастриш дърветата,
коса ще заиграе в тревите,
жаби и змии ще потънат
обратно в оврага на границата
на твоя обширен имот.
О, господарю, ще сложиш ли
пак фенер на терасата?
Ще съчиняваш ли отново стихове
за мравките, луната и капчуците?
Когато пак в коритото с бълбукане
водата потече, черешата
отново ще роди за тебе,
господарю, плод гранатов.



Ново подражание
Трийсет и шест
изгледа към Витоша,
препречени от облаци.



Кучи студ
- Ей, кучи студ е - казва свъсен Киро,
- Замръзвам, вярно - сеща се Боян.
Вървят настръхнали, пред "Халбите" се спират,
прекрачват вътре и ме сварват там.

Не може да се каже, че ме хващат
във невъзможен някакъв момент:
лекувам гърлото (че струните се схващат),
носът ми е запушен със цимент,

така че смазвам проходите бърже
със тъмно пиво, с франкфуртски салам...
Въздиша Киро: - Вече не издържам,
това е лакомия, нямаш срам!

- Дебел не съм - му дудна с пълна гуша -
и мога да се тъпча, както знам.
- Говеда сте, при мен е пълна суша! -
Боян ръмжи - Момче, ела насам!

Пристига онзи. Бързо се явяват
картофи, мръвки, още алкохол,
Пантагрюел с брат Жан не надминават
ищаха ни за лаф с холестерол.

А кучи студ е вън. Ветрец противен
се пъха през ръкавите, проклет.
Но в "Халбите" е винаги поливен
сезонът - ако бирен си естет.

И сетне: - Ах, прощавай, нямам сила -
и още: - Ужас, в службата проблем... -
или дори: - За черква бързам, мила! -
а в крак сме трима, пак да заковем

по още някой стар масал изпитан,
изтъркан виц и прясна Фанта Хмел.
Студът е в нас. Не трябва и да питам.
Да го признаем - кой е толкоз смел?



Фанатично
кога ще стъпиш боже
на сион
избихме се от скука чакайки
да дойдеш между нас
не те ли отвращават дребнотемия
че всичко дето вършим е суетно
войната даже някъде в ирак
сред старата месопотамия прашасала
е нищо пред пришествието чакано
светът е пълен с празни тронове
избирай си
ела при нас цял в слава
от страшните керуби обкръжен
но от онези бикоглавите
с по осемстотин хиляди крила
от край до край покрили хоризонтите
а не от розобузи херувимчета
превий ни гърбовете горделиви
разбий коравите глави
смири ни господи пръсни ни
и пак ни събери че сме безцелни
хвани ни здраво за врата
разтърсвай закърнелите души
сложи крака си върху гърбовете ни
с железен жезъл ни паси
бъди за нас ахеменидски шах
с уста карминени очи безизразни
къдрици от катран и длан от як гранит



Перо, по-златисто от лятото
Мре добитък,
мрат роднини,
мрем самите ние.
Ала не умира
славата на онзи,
който е живял красиво.
"Словата на Високия"

нетрайна изглежда насладата
на моите обичани приятели
синигер за малко влетял
в дългата зала при огъня
смеховете и сладките звуци
на арфата сетне намерил
отново прозорец отворен
към тихата зима следзалезна
остава единствено образът
на многоцветния гостенин
запечатан за миг зад клепачите
и после вятърът ги кара
да спуснат капаците дървени
да не пускат студа край трапезата
за малко бе при тях остави им
перо по-златисто от лятото
понякога си казват по-добре
изобщо да не го бе имало
защото донесе горчиво усещане
и старото сухо нареждане
къде са ни дните на радости
къде са косите разпуснати
чашите с вино къде са
къде са ръцете ни сплетени
къде останаха забравени
незабравимите ни младости
и сладкият въздух в гърдите
нетрайна излезе насладата
на моите обичани приятели
изтля като всичко отминало
все пак остави им едно
перо по-златисто от лятото
искрата с която си палят
вечер огнищата топлят се
притоплят гозбата на спомена
макар да са далеч един от друг
моите обичани приятели
подават си все същото
перо по-златисто от лятото
което лесно можеха да нямат



Карл в Саксония (804 г.)
изклахме коварните сакси владетелю
напълнихме рова с главите им
на непокорните така се пада
задето измениха на донесената
с такива трудове преcвята вяра
убиваха ирландските калугери
което вярно не е чак такава загуба
защото там в ирландия чудаци са
и не разбират както нас евангелските
прекрасни истини божествени
убиваха дори и свойте родствени
саксонски проповедници владетелю
които идваха от англия с чудесното
макар донякъде наивно намерение
с добри и сладки думи да обръщат
коравите сърца на враговете ни
убиваха кралю и римските легати
дошли със благослов от папата
съюзи правеха с датчаните свирепи
и грабеха земите беззащитни
на франките дордето се сражавахме
за тебе господарю както помниш
в испания панония ломбардия
във фризия каринтия бавария
нали не си забравил господарю
та безмилостни бяха към нашите
коне и жени и деца и към къщите
с резбовани врати и покриви от слама
към малките църкви вдигнати с грижа
в студените северни краища
на твоето кралство владетелю
добре е господарю че се върна
в гористата стара германия
че си спомни за нас тук кралю
които далеч от двореца живеем
в съседство с коварните сакси
и страдаме от тяхната жестокост
добре си си дошъл владетелю
в старите салически предели
далеч от веселата шумна галия
от виното от твоите наложници
и от епископите с техните претенции
добре си ни дошъл владетелю
честити сме когато влизаш с тежки стъпки
в скромните ни дълги домове
и пиеш през мустаците ръждиви
ти мътното ни пиво от лятото предвидено
за гости драгоценни и почитани
честити сме когато чуваме че хвърляш
във езерата дървените стълбове
на нечестивия ирминсул черния
не умеем по нашите затънтени краища
добре да се молим владетелю
но няма човек от нашите вярвай ни
който да не крие в дома си оръжие
за дните в които ни викаш владетелю
да колим коварните сакси
защото макар и скромна да е
мярката на нашите глави господарю
разбираме добре евангелските
прекрасни божествени истини
когато господарю казваш църквата
това сме ние верните ти хора
когато казваш пък блажени сте
ти имаш предвид гордостта ни
да бъдем тъкмо франки благородни
кога за небесното царство продумаш
се сещаме за твоето владетелю
а любовта споменеш ли в словата си
веднага ножовете хващаме
че знаем владетелю време е
да колим нечистите сакси
на бога то значи на теб господарю
сам виждаш че всичко разбираме
харесва ни вярата тъй проповядвана
и нашият христос е царствен като тебе
а ангелите му са графове облечени
в железни ризници и принципи
причастието ни е ръжено и гъсто
защото вино нямаме владетелю
но ти не ще ни съдиш за това
понеже сме християни твои верни
усърдни в служба с благородна
кръв господарю почти като твоята
и да разбира се готови сме
да свършваме веднъж завинаги
кралю със коварните сакси
защото едно ни тревожи признаваме
да не почнат и те да разбират
евангелските истини божествени



Ангелът
да не си го представяме евтино
той изобщо не е умилителен
златокъдър красив или нежен
всъщност ангелът няма лице
няма тяло крила и одежди
няма длани ухаещи хубаво
но когато поиска да има
за да можем добре да го видим
той е страшен изпълнен със сила
светъл поглед уста с откровения
сред пера изковани от мълнии
с глас пронизващ душите застинали
и повалящ в моретата хълмове
или стъпил на облак от бурята
вдигнал огнен език във ръката си
силует очертан във пожарища
цял покрит със очи всесъзиращи
ужасяващ и чист и безмилостен
с мисъл стигащ предели нестигани
ласкав само когато прибира
от гърдите живота ни временен



Дъждът
прокапа даже в залата
на черепа ми мил
както казваше някой си
когото не ща да чета

в края на ноември
когато хомсове и хемули
търсят подслон и чакат коледа
вали в главите на драскачите
вали противно честно казано

навесът на веждите
стената на носа
платнищата на ушите
не пазят завет и сушина
така че мръзна седнал
в някога уютната зала
на черепа си мил

тананикам си през потракващи зъби
мелодийки за повдигане на духа
стари пруски маршове
иронични саксонски елегии
балади от киплинг
когото искам да чета

кубето на черепа ми мил
отвътре гледано все още
изглежда величествено
не са се донапукали фреските
с красивите видения
но сега е вечер и отгоре капе
та не мога нито огън да си запаля
нито да ги видя ясно

знам какво би запушило дупките
две хубави очи
по думите на друг един
когото искам да чета
два мътни витража
от зелено стъкло
понякога изглеждащо и синкаво
два одимени прозореца
през които да не минава дъждът
а само слънцето
две шарени готически розети
които да припомнят
името на розата

знам какво би накарало купола
на черепа ми мил
да заблести като нов
златна боя блед месинг
малко бронз но ако може
да не заприличвам
на александър невски
защото е плешив

знам какво би разгонило сенките
иззад колоните на наоса
ехото на дрезгав глас
напяващ предпазливи антифони
прекаждане с тютюн
молитвеният шум на броеници
от ситни хищни зъби
полилавяли от mezzek

знам какво би направило уютен
порутения костен храм
денят на Възкресението чакано
посрещнат с вино и усмивки криви



Но не днес
във последните дни ни дойде
малко повече смърт от желаното
нищо лошо не можем да кажем
ако с времето някой почитан
достолепен предтеча подритне
с подобаващи думи камбаната
и с величествен жест се отправи
сам по пътя на белите лебеди
(запомнете ме внучета както
сме си седнали тука на приказка)
но е страшно когато приятели
ненавременно рухват във влажните
плитки трапове в крайните гробища
до квартала бакърена фабрика
и когато децата с които
сме играли из прашните дворове
видим с мъртви лица във ковчезите
и когато обичани автори
с ругатня под носа смотолевена
хвърлят рязко последни монети
на тезгяха и скачат решително
(може утре да тръгнем и ние
подир тях ала днес бихме искали
да останем в предколедно чакане
за подаръци вино и музика
и за погледа срещнат във залата
на очи по-красиви от нашите)



Колко тихо ръми
колко тихо ръми
тази хубава сутрин
обгърната в мира на книгите
и сладките меланхолни представи
колко тихо ръми
тази едва започваща сутрин
обгърната в мира на книгите
като в меко одеяло
как тихо ръми
между мира на книгите
започва денят
колко тихо ръми
тази хубава сутрин
обгърната в мира на книгите
без вълнение взех химикалката
и записвайки простите
първи няколко реда
черновата в различни редакции
се присетих за теб
и отплава в дъжда мисълта ми



На природозащитниците
когато ни забранят да сечем дървета
ще спрем да правим хартия
и вече няма да печатаме книги
и няма да има букови цепеници
и няма да имаме вечери край камината
когато ни забранят да хабим водата
ще си мием само ушите
и ще спрем да се къпем
когато ни забранят да си харчим тока
ще седнем на тъмно
и ще си разказваме страшни истории
когато ни забранят да харчим нефт
ще спрем колите и самолетите
и все вкъщи ще си кесим
когато ни забранят да ядем говеждо
ще си останем нисички
и много природосъобразни
накрая може да ни забранят
да казваме христос воскресе
за да не нарушим правата на скептиците
което някак си ни е познато
но може би най тъжното остават книгите
защото нашите невинни
природозащитници не четат
тацит светоний и сенека
а те се четат на хартия пичове
на хартия от дървесина
не на монитори с течни кристали
които също може би бихте забранили



На Томас Малори
щастлива е посмъртната ти участ
след толкова столетия все още
четем каквото си написал
купуваме си пуканки и сядаме
в салона при поредния преразказ
на твоите пространни описания
как ланселот печели благосклонности
как гарет се разправя със разбойници
как бедивер захвърля във водите
вълшебното оръжие на краля си
без теб едва ли щяхме да сме чували
за всички тези приказки с които си
разсейвал скуката в килията във тауър
а мисля че щастлив си бил и приживе
триумфа си видял в нивята кървави
а няма по-добро поле от франция
и може би си стигнал чак до родос
видял си значи изтока и запада
и кораби пристанища и залези
спечелил си си име после седнал си
в голямото кресло обратно в англия
и съдил си съседите за дивеча
добитък воденици дървесина
успешно смятам щом си заседавал
в размирните и шумни парламенти
току преди да падне нощ над ланкастър
а после в мрака си отвличал млади селянки
и дебнал си край пътя тлъсти графове
така че си натрупал доста спомени
за дългите самотни дни в тъмницата
и имал си с какво да се разсейваш
когато тъмничарите са нямали
възможност да играят с теб на зарове
похвално предпазливо си постъпил
избягвайки убийства отървал си се
от танца над главите на тълпата
и бавейки съда не си напуснал
килията дордето са се колели
на двете рози младите застъпници
а тихо си строил хартиен паметник
на рицарство каквото не е имало
каква прекрасна тема без опасности
вълнуваща и вечна отклоняваща
далеч от автора си всяко подозрение
което би навлякла суха хроника
разказваща за слънцето на йорк
щастлива участ имал си наистина
и мъдрост гарантираща безсмъртие



Ваканцията му
на снега стоеше грозен мъж
с внушителна стойка
неприятно благороден на вид
придружаван от хрътове и гарвани
поемаше си въздух с удоволствие
и се оглеждаше надменно
- месир воланд... - го поздравих
- сбъркал си човека - ме прекъсна
- твоят воланд не е достоен
да подкове и коня ми
пък и не съм дошъл
за драматични жестове
нямам намерение да ви стряскам
нито да давам балове за вас
дошъл съм да се забавлявам
дошъл съм да танцувам с жените ви
дошъл съм да пия и да ям
дошъл съм да слушам остроумията ви
дошъл съм във ваканция
не нося меч а мир
затуй не ми досаждай повече
иди да празнуваш и ти -
стрелна ме с поглед зелен
едноок и насмешлив
подсвирна на псетата си
и закуцука весело
под хапещото слънце на декември



Офицерщина
"Нехранимайковци петима,
напили се като казаци снощи..."
Мирча Динеску

на кръглата ни масичка се сместиха
пет-шест-стотина тумбести бутилчици сира
с които офицерски си угаждахме
побра отдолу дългите ни джонгали
в добре излъскани и многократно шити
високо вързани кубинки (чизми нямаме)
побра тестето за макао
понеже не играем вист
и опитното плякане на картите
с мазнеещ звук хазартен
побра мустаците които си отглеждаме
в почти неволна имитация
на златните мъже отпреди век
побра и дебелашкото подхилване
по някоя доволна ругатня
палтата ни донесли дъх на студ
и шумния по офицерски смях
побра дори и танците в снега
когато всеки неумело пак ухажваше
без даже дума да разбира
от френския на своята немкиня
по дяволите тия англофренци
побра стоящата наблизо Първа шопска
и винаги готовата възможност
да почнем да ревем с гърла пресипнали
насмешливо почитаните маршове
изобщо кръглата ни масичка
съвсем като за малък кръг сър кейовци
е идеална за цивилни офицерщини



Булгаковщина
отнякъде изникнаха
три шишенца руско пиво
нехладно тъкмо като за зимата
и из въздуха се разнесе
острият мирис на одеколон
предвид богословската тема
на разговора

предвидимо нали

нямаше как
да не се огледаме за бегемот
който във вид на черен кокер
присъстваше глуповато
активно и радостно
несъзнателен елемент
профсъюзен член на кучетата в парка

където се съберете двама или трима
в мое име пишеше някъде

пък ние се събираме безименно
да пообърнем скуката
на рой от остроумия
снега да поутъпчем
с неизбежно приятния
преговор на материала
и всеки си мисли че другите
са по-напред с тоя материал

а олиото вече е разлято



Соцносталгия
лесно е да ненавиждаш соца
било е доста страшничко
в началото са загивали хора
после са ги размествали като пешки
и са им дърпали чергата
после са ядяли тупаници в мазето
имало е кореком но не и долари
балкантурист с ужасни обноски
никаква попкултура и о господи
никакви къси поли неприлични са
а в края не достигал токът
и софия вечер примигвала
като дълбоко провансалска дискотека
не е трудно да се присмееш на соца
при бай тошо си беше хубаво
това го казват само грозновати хорица
с дребен ръст и изгубени в превода
а прадедите от портретите в хола
старорежимно големеят и това
безкрайно гъделичка антисоца
все пак какво невинно време
каква идилия на прашно вечно лято
с червени връзчици държане за ръчичка
и плаха друба между младите
или поне така изглеждат тези работи
ах соцът ах детските книжки
ах писмата до мило незнайно другарче
ах знаме на мира ах трижди ах
умилението става неизбежно
фантастиката от късния соц и зората
на новата ера предлага
тежка критическа студия
в началото на всяко романче
всичко е сериозно другари
у нас случайни книги не излизат
и младите трябва да знаят
дори невинността си проличава
защото в преводите думите фелацио
амфетамин и травестит са обяснени
в свенливи бележки под линия
та откъде ще знаят пионерите
такива гнили работи у нас такива няма
ах този соц без молове но с моделист-конструктор
с една боза от шест стотинки
на двадесетата година от пустинята
египет още очарова



Откриване на сезона
захапах листата див чесън
маруля репички и слънце
жените наизлязоха по тениски
и котаракът пак се запиля нанякъде
секна тъмното пиво по бакалиите
но по-добрата част от годината
започна чак когато видях
първата нощна пеперуда
кацнала на прозореца
весело да размахва мъхнати антени
към грейналата лампа на бюрото



Ловно
да бяхме в някой примитивен век
щях да мога спокойно да кажа
че ми харесваш както артемида на елена
онзи дето жадувал водни извори
щях да рия с копито разцепено
наивно и римувано или пък само в стъпка
класическа носителка на слава

нали обаче късно сме се раждали
ми се налага да преследвам нови фигури
а всичко хубаво отдавна е написано
изолдо-пенелопите са имали
късмета да са първите спечелвани
с ласкателства бонбони или подвизи

онези преди тях от пещерите
остават анонимни и единствено
поленът от изчезнали цветя
край кроманьонски кости днес свидетелства
че имало е някакво ухажване

а днес пък се мотаем по разните му там
гостоприемни кътчета на софия
най-много да отскочим до дубровник

пропуснали сме три хилядолетия
в които си е струвало да сгънеш
коляно според всички правила
да преметеш с плюмажа пода
и всяка неуместна дума да избегнеш
да се превземаш както си е редно

но иначе нещата са си същите
както винаги искаш жената на ближния



Такива работи
такива стават работи понякога
за хляб отиваш и се озоваваш
на трийсет километра от созопол
преди да си разбрал че тръгваш
или за бира-две и лафове по пейките
а си намираш карамелов дъх
и дълги хладни пръсти карамелови
и кремав цвят и черен
с къна поръсен млечен шоколад
и поглед пак от карамел
и силует от сладък марципан
и захарно-лимонов глас
тихо казващ някои малки неща
и дъжд по капандурата отвън
приисква ти се само да опиташ
накрая не отхапваш а оставаш
щастлива мравка с вплетени мандибули
на трийсет километра от созопол



Königgrätzer ямб
вървиш през парк
свирукаш си
а пак вали
противен сняг
макар април
да е дошъл
в глобалния
затоплен век
разхождаш пес
прибираш се
трамбоваш сам
за бачкане
или хвърчиш
по срещи пак
а сняг хрущи
под стъпките
та все едно
към кьониггрец
настъпваш в студ
в противна кал
а мислиш си
за фройлайн Фау
за бира с лук
саксонски дом
баварски рай
тюрингски шал
не ти се мре
за прусия
при кьониггрец
вживяваш се
не си от тях
трамбоваш тук
из софия
в априлски сняг
но все пак да
наистина
в главата ти
е фройлайн Фау



София е некъде в Япония
просната в полите на фуджи
за който всички стари дами
си знаят че е дремещ вулкан
проснат в полите на софия
каквото ще да казват геолозите

из софия цъфтят вишни копеле
не в обеля разбира се
където на чорбарите агитката
веднъж наби христос пред блока му
и не в редута дето буда
седи под кедъра на даскал кръстев
и си вади пчели от брадата
докато на буда баба му притопля супата
не при новото строителство
дето проточи цариградско до пловдив
не в левски ге където се издигат
нови картагени за събаряне
и преораване със сол
а точно на пъпа на софия
при бронзовия лъв са нацъфтели
ах свеждат клонки копеле
над гроба на незнайния
и меланхолно след неколко дни
белорозов саван за героя без име
ше се рони над вечния огън
тъй преходно е всичко в този свят
и пак ръкавите са влажни от росата
когато вишната цъфти
в града под фуджи в шопска префектура

цъфтят декоративни ябълки
в разкошно тъмнорозово
зад руската черква и зад народния
наесен чичовци с каскетчета
стари фашаги с черни кученца
ще гризат декоративни ябълчета

в софия имаше дървени замъци
насред парка като замъка едо
но вече ги няма защото изгарят
в обсадите на смутното време
понеже разбираш ли копеле
тука се расте не се старее



Безотговорно за Аженкур
„... кат триста спартанци под сганта на Ксеркса...”
„... че персите накрая ще преминат...”

не знаем за перси но няма французи
да минат под нашия дъжд
че всеки тук мъж се храни със ръж
и после с набъбнали бузи
пърди срещу френската рат
а там брат са гнида до гад
в желязо облечени пишат се печени
не може по белия свят
такива говеда да чакат победа
те всички са вече обречени
щом скръцне английският лък
ще хлъцне стрелата и щрък
във френската хърбава бледа
снага ще се бодне зъбато
така повелява крал хари
стрелата в търбуха да пари
на рицаря френски в отплата
задето е къпан и бръснат
противен педал и тъй лъснат
че буди в стрелците погнуса
и завист и хъс да подрусат
вдовица на рицар нанизан
че в англия все цари криза
там булките май са брадати
стрелецът би станал обратен
затуй пак до франция ходи
и френските дами онодя
попива обноски и вино
отстрелва врага и елени
изплюсква телета и свини
и трипер прихваща на смени
затуй свети георги пази ни



Две летни чернови
по-трудно ражда щастието текстове
не казвам невъзможно е но някак
по-бавно става нужното натрупване
когато славно слънцето огрява
желания изпълнени и лекичко
се точи струйка бирена над чашата
*

в прищевки добродушни пламнал юни
предлага зрелища за погледи летуващи
трагически потъва в затъмнение
червената луна в нощта на идите
а после яркият шестнайсети ден донася
дъжд златен капещ зевс без нито облаче
да хвърля сянка над данаите разнасящи
прекрасни късополи скутове
на двойки мраморни коринтски стройни стълбове



Упадък с карамел
лицето на упадъка е хубаво
византия с тютюн абсент с дайкири
извита струйка къдрава коса
и шия дъхава и рамо недохранено
над наргилето с декадентски мирис
и мъничко тревога във кафявите
очи на безработната студентка
и боровинки с керацуда даже капчица
от хедонизъм носи веселата бедност
на болните по яворов петунии
(та кой харесва теменуги в наше време)

понякога личи известна нервност
извие ли се в лък проклет устата й
а друг път сладка е ленивата немара
щом легне вечер пускайки си музика
щом бавно се целуне с теб във жегата
и лепкав е дъхът ви насред стаите
щом малък смях се спусне по лицето й
което някак си намираш твърде хубаво
и даже не е декадентско
защото става утре да си търси
не опиумни сънища а бачкане
пък можеш да предложиш само себе си



Две ентомологически
I.
гражданинът г. празнуваше
рождения си ден през лятото
на терасата с приятели
и тъкмо вдигаше наздравица за себе си
когато нещо го ухапа по ръката
здравата го бодна с мандибули
или може би с жилото
или пък с отровно хоботче
сепнат г. се плесна под лакътя
и нещото трагично изхрущя
после падна на терасата
където го настъпиха с кецове
седмици по-късно гражданинът
все още чувстваше сърбеж
по ухапаното и с удивление
гледаше червената следа
какъв дух мислеше си гражданинът г.
какъв дух у такова малко създание
каква рицарска ярост
гадинката отдавна я няма
а белегът от жилото мандибула хоботче
стои си още тук
напомня за шестте крачета
и за бронирания главогръд
ами ако белегът остане завинаги
това хапливо животно
ще излезе най-безсмъртното
от всички храбри насекоми
остави ярка следа след себе си
заслужи си врагът да го възпее
с уважение г. се почеса по лакътя



II.

гражданинът г. се возеше в трамвая
и очаровано зяпаше
как прекрасен зелен скакалец
се правеше на шнола
в косата на брюнетката
на предната седалка
наистина прекрасен наистина
разкошен бе цветът му
като пролет като отлитащата младост
като степче с аромат на киви
такъв един непостижим
сюблимен скакалецът си се кипреше
и демонстрираше обърнати наопаки
високи клечести крачета
разхождаше се важно
по главата на брюнетката
гражданинът не виждаше лицето й
и то не го интересуваше
защото никакво лице
не можеше да се сравни с това
хитиново бижу със тревен блясък
така самоуверено абсурдно
от време на време брюнетката
несъзнателно посягаше към косата си
може би усещайки гъдел
и гражданинът г. изтръпваше
защото хубостта е мимолетна
накрая скакалецът се хвърли
на пода на трамвая
и гражданинът се наведе да го хване
че да го метне през прозореца
но скакалецът беше бърз
и явно героичен
защото изпълзя по нечий крак
надявайки се пак да стигне до глава
оттам да гледа царствено
но някъде изглежда той загина
и гражданинът г. печално слезе
размисляйки как кратък е животът
и как отиват си красивите и нежните

This post by Тарикат ХХ ранг received thanks from:
Кал (Fri Sep 02, 2011 9:28 am)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Тарикат ХХ ранг
 
Posts: 76
Joined: Fri Aug 26, 2011 7:08 pm
Location: София
Has thanked: 18 times
Has been thanked: 77 times

Re: Наши текстове

Postby Кал » Fri Sep 02, 2011 9:29 am

... Само "На природозащитниците" е доста... кривогледо. :roll:

За такива случаи Юна има една приказка:


Юна wrote:Нищичко не сте разбрали. Нищо.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10271
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7026 times
Has been thanked: 5475 times

Re: Наши текстове

Postby Тарикат ХХ ранг » Fri Sep 02, 2011 9:54 am

Кал wrote:... Само "На природозащитниците" е доста... кривогледо. :roll:

За такива случаи Юна има една приказка:


Юна wrote:Нищичко не сте разбрали. Нищо.


За всичко си има приказка: ne supra crepidam. А инак?
User avatar
Тарикат ХХ ранг
 
Posts: 76
Joined: Fri Aug 26, 2011 7:08 pm
Location: София
Has thanked: 18 times
Has been thanked: 77 times

Re: Наши текстове

Postby Тарикат ХХ ранг » Tue Oct 18, 2011 10:41 pm

Малки любови
обичаме си ги
при които вечер се прибираме
с които сутрин закусваме
запознаваме се случайно
и се разделяме без гняв
помним си ги с умиление
нищо лошо не можем да кажем
даже май ги предпочитаме
пред големите страсти
но и от тях не се отказваме
моя малка любов
с жълтъкова кожа
с очи от лешник
с дъх на карамел
обичам дългата ти фигура
и късите ти думи
обичам да ми пускаш музика
и в парковете да четем
обичам да си легнем с кикот
да си приготвим супичка
дори е мило да се караме
разнежваш ме
ужасявам се от семейството ти
моя малка любов
нали не се сърдиш
не се боя да се обвържа
не се боя от скуката
само ми се иска
да си падаше по киплинг
обичам да пием бордо
да се будя до теб
топлиш ми сърцето
и като се разсърдиш
си мисля дано
когато някой ден се разделим
да няма много страдане
защото се срещнахме радостно
като два сала на крушенци
насред саргасово море

This post by Тарикат ХХ ранг received thanks from:
Кал (Wed Oct 19, 2011 5:29 am)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Тарикат ХХ ранг
 
Posts: 76
Joined: Fri Aug 26, 2011 7:08 pm
Location: София
Has thanked: 18 times
Has been thanked: 77 times

Re: Наши текстове

Postby Nuriko » Wed Jan 18, 2012 9:20 am

Краят
И не знам какво се случи...
Слънцето ли за вечност изгасна
Или взора си завинаги изгубих.
Не знам света ли посрещна своя край
Или моя миг най-сетне е настъпил.
В мрачна вечност съдбата си обрекох
За грехове изказани и скрити в сърцето.
Сега душата ми цената заплаща
с надежда младата зора отново да съзря.



Валс

Случаен допир, нежно докосване
И отново във вихъра на танца сме.
С усмивка фалшива и изкуствен смях
Напред във валса на живота се стремим.

Бърз поглед, усмивка срамежлива и спомен
Това е любовта! Или е измама?
Кой знае по-добре от сърцето, или
И то е в заблудата на маскарада.



Последното стихотворение е посветено на една манга, която се казва по същия начин Демонът Оророн. Наистина си заслужава за всеки, който няма нищо против малко картинки и английски език. А това тук е моя преразказ на историята.

Image

Демонът Оророн
Една история кратка
Изпълнила света със сълзи.

Толкова е късно...

Съдбата жестока шега изигра
И събра ги в дъждовен ден
Но любовта е сила безкрайна
И като летен огън ги изпълни.

На архангел бе дете тя
На демоничен лорд – той.
Световете им отрекоха се от тях
Дори Бог съюза не благослови.

Живот с усмивка желаеха да имат
Обикновен, сами с любовта си
Но светът не забрави техния грях
И наказание жестоко отреди.

Битка след битка нощта настъпва
Но дори надеждата вече я няма.
Кръв и сълзи обсипват земята
И думите заветни изпълват небето.

Сбогом... Прости... Обичам те...
Погледът изрича думи милион
И под блясъка на единствена луна
Устните им за последно се срещат.

Твърде е късно...

И така в последната есенна нощ
Момичето изгуби своята първа любов.
Един демон, неспособен на чувства
И пак тя бе едната му любов.

This post by Nuriko received thanks from:
Кал (Wed Jan 18, 2012 10:56 am)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Nuriko
Global Moderator
 
Posts: 2
Joined: Wed Jan 18, 2012 9:11 am
Has thanked: 0 time
Has been thanked: 2 times

Re: Наши текстове

Postby negesta » Sat Jan 12, 2013 2:37 pm

Заплитай...

Дълго те търсих, бруха, скитах и обикалях.
Сипала си забрава в звънките питиета.
Сложила си коварства в тихото на стрелата,
в тъмното на водата, в крехкото на сърцето.

Плувнали са тревите в бяло и жълто, вечна.
Морен светът чезне, трепка и се размива.
Чашките се подпалват в яркото на небето,
гъста и синя захар по стъбълцата слиза.

Дворът ти е потънал в крайчета от дантели,
в паяжини, арахна, в късчета лабиринти.
Трябва да мина леко, трепетно и смирено,
иначе ще ме срежат нежните ти извивки.

Стъпките ти навред са, тебе те няма, дивна.
Кикотът ти се губи в мокрото на лехите.
Късаш със дъх листи в пламналата къпина,
в ниското местиш сенки и ме наричаш с име.

Къщата ти ме кани - шепнеща, ветровита,
сънищата подрънкват, вързани на верижки;
сплитай ги, сплитай, само нещо да те попитам -
сън ли плетеш или на моя живот нишката?

This post by negesta received thanks from:
Кал (Sat Jan 12, 2013 3:18 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
negesta
 
Posts: 640
Joined: Thu Jan 03, 2013 5:53 pm
Has thanked: 2071 times
Has been thanked: 1246 times

Re: Наши текстове

Postby negesta » Sat Jan 19, 2013 6:26 pm

Нищо

Изтичам, като пясъчен часовник,
на три слънца от бялата си дреха.
Закръглям се, докато се затворя
в кутия от пантофки на принцеса.

И после, подредена, чакам нещо,
което в девет приказки ми бяга,
което почва в сляпата неделя,
или по-зле - през куковото лято.

Ужасно чакам, после на прашинки
се вмъквам в саркофага на Снежанка,
и там с кокетни мигли чакам принца
докато ме спаси с финес от мрака.

Обаче нещо липсва, както казах...
Защото се разпадам на парцали.
Не съм оттук, и образът ми празен
дори не се лови във огледало....

Изтичам между пръстите
и падам.
И няма длан, която да ме хване.

***

Хелиада

Там, дето е погинал Фаетон,
в едно селце на хвърлей от звездите,
долита всяка вечер огнен кон,
разпенен и с разбита колесница.

Поспира край смълчаната вода
и рие пръст, и златен прах се вдига.
Извръща се, зад вихър от листа,
тополата в снага на самодива.

В миг залезът, с наметка от слънца,
увива нежно голото ѝ тяло.
И раните, кървящи кехлибар,
под медните му пръсти се затварят.

А после на мегдана еква вик
и слънчев вятър къщите помита,
чардаци скръцват тропотно, дори
в прахта изсъсква въглен от копито.

Ръждиво над селцето пада дъжд.
Небето със земята се събира.
Комините, стрехите изведнъж
припламват за последно и умират.

"Магьосница!", подтичват куп деца,
стариците запридат тъжно здрача,
мъжете, със нетрепващи сърца,
сумраците начупват на погачи ...

*
На кремав кон, зад старата чешма -
последна спирка там, преди Атласа,
прехвърлила през гривата юзда,
една жена си спомня. И заплаква.

This post by negesta received thanks from:
Кал (Sat Jan 19, 2013 6:38 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
negesta
 
Posts: 640
Joined: Thu Jan 03, 2013 5:53 pm
Has thanked: 2071 times
Has been thanked: 1246 times

Re: Наши текстове

Postby negesta » Sun Jan 27, 2013 12:52 pm

Духът на камъка

Заизмъква се бавно под тихите плочи денят
-топла нежност, изпълнила въздуха с древни въздишки.
Като ласкав, обвит във сапфири опиващ топаз,
по протрития бляскавосин порцелан над липите.

Опустял е градът след най-дългия танц на нощта.
Само долу, край пътя, все още унило приглася
шайка скитници с дрипави дрехи от вятър и прах.
И мътилката някаква кърпена песен донася.

По примрялата жълта трева се прокрадва душа
и пристъпя така, с неоформена още усмивка,
по напукан, изсечен от мрамор пиедестал,
красота на скала скрила в хладните си извивки.

Няма никой от живите, само руини и пръст.
И градина от каменни хора, без цвят и без име.
И богиня с почти оживяла от взиране плът,
както онзи творец обеща ѝ преди да замине.

Тя сега е застинала в някакъв каменен валс.
И полите на робата леко са се извили.
Срещу празния свод. Уловила в ръка тишина.
Срещу сиви останки от бог, разпилян сред тревите...

This post by negesta received thanks from:
Кал (Sun Jan 27, 2013 6:36 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
negesta
 
Posts: 640
Joined: Thu Jan 03, 2013 5:53 pm
Has thanked: 2071 times
Has been thanked: 1246 times

Re: Наши текстове

Postby negesta » Wed Feb 06, 2013 11:07 pm

Защото няма начин

Защото няма начин да те срещна,
минутите са някак кално спрели.
И в мен, под заблатената надежда,
умират други, още неузрели,

а после, непривикнал да ги ражда,
мочурът във сърцето ми се свлича
и корените там се давят жадни.
А между пръстите ми никне ципа.

Дълбокото в очите става блатно
цветът му се изостря до зелено.
Във тиня плувва цялата ми памет.
Тръстиките ѝ болни се променят.

Дали до моя бряг ще дойде някой,
с целувка да прекъсне таз магия...
Щом теб те няма, принцове не чакам.
Под люспите си тихо ще се скрия.

Защото няма начин да съм с тебе,
съмнението тъжно ме прорязва,
че никога не съм била принцеса.
А винаги била съм просто жаба.

*

[Лорд V.]

Звездна сянка на шут. Всяка вечер - звънчета.
Край зелени блюда, край одежди без ум.
Светлините искрят и се плискат скосени,
и крещят; истерично те правят на луд.

Ти протягаш ръка за трошици от масите,
не храна, топлина - все потръпваш от хлад;
и раздаваш по малко за огрев душата си,
и раздираш, докато проплаче от смях.

Вън - стипчива луна по фенерите-призраци,
бледи късчета плът под горчиво небе,
ти не помниш сега за цвета на очите си,
и не знаеш кога си, какво си, къде ...

Бляска старият път под нозете ти алени
- разтрошени звезди в изкривена вода,
ти си просто смешник с пренаписани памети,
със подрънкващи мисли, със бели петна.

После - сипкава нощ и прокъсани сънища,
във които безумци ти плащат със скръб.
Ти се смееш насън по размитите пътища,
а смехът ти потича на капчици кръв.

This post by negesta received thanks from: 2
Кал (Thu Feb 07, 2013 9:39 am) • Лъч (Thu Feb 07, 2013 4:17 pm)
Rating: 18.18%
 
User avatar
negesta
 
Posts: 640
Joined: Thu Jan 03, 2013 5:53 pm
Has thanked: 2071 times
Has been thanked: 1246 times

Re: Наши текстове

Postby negesta » Fri Feb 15, 2013 7:43 pm

Преди да ни направят

Безкрайно ще усещам нежността
на устните, целунали душата ми.
Дори след десет хиляди лета.
Дори да се превърне в прах земята.

Безкрайно. В онзи много кратък миг
преди край нас да затрещят вселени
и вредом да се нароят звезди.
Когато бе навсякъде по мене.

Когато ни прескачаха лъчи.
И беше нетърпимо светъл мрака...
А ние бяхме две мъглявини,
преди от плът и кръв да ни направят.

This post by negesta received thanks from: 2
Кал (Fri Feb 15, 2013 7:50 pm) • Лъч (Fri Feb 15, 2013 8:17 pm)
Rating: 18.18%
 
User avatar
negesta
 
Posts: 640
Joined: Thu Jan 03, 2013 5:53 pm
Has thanked: 2071 times
Has been thanked: 1246 times

Re: Наши текстове

Postby negesta » Tue Mar 12, 2013 7:26 pm

Зелено

И натежа, внезапно натежа
ядосаното, неродено лято.
По зидовете зашептя трева,
пролуките в стените разцъфтяха.

Край плочите отвън изби вода.
Покълна слънце в края на перваза.
В прогнилата, изметната врата
покараха листа. Пробиха прага.

Притисна двора цветна тишина,
погреба всички звуци; и остана.
И слушах дълго как руши света...
(От покрива покапаха лиани.)

И натежа. До болка натежа.
По устните ми думите умряха.
По миглите ми легна болен цвят,
нагърчен, упорит и неувяхващ.

Край клепките ми плъзна грим-синчец,
изви се като плевел задушаващ.
Заседна на обвивка от сърце.
И тръгна... бавно ... да ме заличава.

This post by negesta received thanks from: 2
Кал (Tue Mar 12, 2013 8:21 pm) • Лъч (Tue Mar 12, 2013 9:29 pm)
Rating: 18.18%
 
User avatar
negesta
 
Posts: 640
Joined: Thu Jan 03, 2013 5:53 pm
Has thanked: 2071 times
Has been thanked: 1246 times

Re: Наши текстове

Postby negesta » Mon May 13, 2013 9:20 am

1. Ято от прах

Разпилях се - картина от пръст.
Тази сутрин разпръсна ме вятърът.
И политнах над белия път
- ято птици от прах без крилата си.

Призори е така вече век.
След нощта, във която те чакам,
всеки лъч, с по едно острие,
срязва моята форма от мракове.

Ставам лека, по-лека от смях,
разхвърчавам се, после се губя.
Нямам смисъл, посоки, компас,
и съм облак прашинки във бурята.

Само споменът някак държи
във едно мойта перлена цялост.
А във мене роякът шепти...
После тихо избухва във бяло.

Скрит текст: покажи
2. Бяло

Нито лъч в утринта. Изсветляват тревата и вятърът.
Бели стръкчета студ, бели ладии в капки вода.
Вдигат старци глава, в груби шалове свили тъгата си,
и по детски попиват с очи предпоследния цвят.

Бели пътища. Стигат отвъд, в пустотата на Сянката.
Няма нищо по края им, само неясни петна.
В мраз скован е светът, а посоките му - непонятни.
Заскрежени цветя ме залъгват, че още вървя.

Самотата ми вие във всички нюанси на бялото.
По безцветните спомени някой посипал е сняг.
В тази пустош денят няма край, само бледо начало
- леденее зад мен и ме лъже, че още вървя.

По петите ми боси се впиват кристалчета ледени.
В светлосиво кървя. Пред очите ми - само мъгла.
И дори да извикам, земята за миг ще отекне,
после бялото пак ще увие света в тишина.

This post by negesta received thanks from:
Кал (Mon May 13, 2013 9:31 am)
Rating: 9.09%
 
User avatar
negesta
 
Posts: 640
Joined: Thu Jan 03, 2013 5:53 pm
Has thanked: 2071 times
Has been thanked: 1246 times

Re: Наши текстове

Postby negesta » Mon Jul 01, 2013 2:30 pm

DayDream

Езерната ми къща
се къпе във светлосенки,
в играещи молекули вода по белотата й.
Вързал си грижливо лодката
за ореховия пристан,
тихo, да не събудиш птиците.
Още миг и ще се открият стъпките ти
в мокри локвички навсякъде,
по грапавината на стълбите,
по двора, обграден от вълнички,
по прага...
Вратата познава песента на пръстите ти,
вратата е обсебена
от топлината на ръката ти.

Приседнал отляво
ще ми разказваш спомени по картини,
преметнал полека вещите си
на тръстиково столче.

Ще се люлееш, ще се полюшва всичко,
ще тиктака времето към безкрая ни
и няма да има събуждане, само
ще ми припомняш бъдещето.

Ще омагьосваш водни кончета
в рамката на прозореца,
ще се суетите заедно
край изгладнялата лейди от езерото,
ще се носи аромат на хляб и масло,
ще избива бялото на покривката,
докато изличи всички образи,
докато всичко започне отново,
и отново.
В десет и половина.

Имаше мигове, когато се давех,
между светлините и сенките,
когато не можех да извикам,
когато пясъкът на дъното
пукваше мехурчета цяла вечност,
когато рибите мигаха бавно,
тъпо и равнодушно.
Имаше борба в дълбините
от плисък и от кошмари,
когато аз бях граничната линия с нищото,
последният фронт на живота;
но сега си тук и аз
щастливо изкашлям слънчеви зайчета,
а ти си отдъхваш
в кристалната тишина на стаята ми.

А после ръцете ти ме обгръщат
и няма как да потъна другаде
и дишането ми е леко
във твоя дъх.

До десет и половина, после
всичко е свършило.

This post by negesta received thanks from:
Кал (Mon Jul 01, 2013 11:25 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
negesta
 
Posts: 640
Joined: Thu Jan 03, 2013 5:53 pm
Has thanked: 2071 times
Has been thanked: 1246 times

Re: Наши текстове

Postby negesta » Sat Mar 08, 2014 8:56 pm

Отдавна изоставен е града
след най-последния апокалипсис.
Колите са черупки от метал
а хората... от хиляди години липсват.

И е смълчано сякаш след война.
Водата е пресъхнала в чешмите
Прозорците страхът е заковал.
По дворовете се въргалят дрипи.

По пътищата - сламени валма
танцуват под прокапали балкони,
край счупени витрини се тълпят,
поспират пред табелките "Затворено"

Разбърканите срички "та-мо-са",
отнякъде в нозете ми съборени,
в останките от вестник шумолят...
На ъгъла на храма някой моли се.

Край праговете лъхва хладина,
със мириса на дълго съхнещ корен.
На ъгъла на храма някой моли се.
Под робата му - страшна тишина.

И сякаш ме зове безплътен глас
в далечните прохлади на простора,
но улиците нямат имена,
но улиците здраво са затворени

към ъгъла на срутения храм
към ъгъла, където спи умората,
а през деня проплаква лудостта,
(където невъзможно е да има хора !)

там някой, със качулка на поклонник,
със страшнотиха роба на монах,
най-чистата сълза за мен проля...
Стените на света ми се зарониха.

Скрит текст: покажи
Архаично

Аз съм стара. Ужасно стара.
С изтъняла коса до корен.
Чак до мислите побеляла.
Със почти изличени спомени.

Като тази женица в парка
- малка градска прегърбена фея -
като дребничката цветарка...
А съм даже по-стара от нея.

Като тези порутени сгради,
скрили в рамките на прозорците
дъх на есенни листопади,
и на бавно повяхнала пролет.

Като бедна старица скрила
до рисунка на замък картонен,
най-красивата рокля в скрина,
подарена от принц на просяци.

Аз съм толкова страшно древна,
в тази тиха самотна утрин.
Със антични следи от сенки.
С разградено червило по устните.

Със среднощни руини сгърчени
в вкоравения грим на клепките.
И съм цяла покрита с бръчки.
Не по кожата. По сърцето ми.

This post by negesta received thanks from: 4
Cliff_Burton (Sun Mar 09, 2014 1:49 pm) • Mokidi (Sat Mar 08, 2014 11:12 pm) • Кал (Sat Mar 08, 2014 9:03 pm) • Лъч (Mon Mar 10, 2014 12:36 pm)
Rating: 36.36%
 
User avatar
negesta
 
Posts: 640
Joined: Thu Jan 03, 2013 5:53 pm
Has thanked: 2071 times
Has been thanked: 1246 times

Re: Наши текстове

Postby negesta » Fri Oct 17, 2014 9:01 pm

Carnivale

Замина разказвачът ми на приказки.
От вчера караваните са пусти.
Огнегълтачът. Илюзионистите.
Оракулът забулен ме напусна.

Замина събирачът на въздишки.
Замина тъжен клоунът (Изритах го.)
Сега е тихо, тихо ... ти-хо. Тихо.
Но някак в тишината има писъци.

И някак тишината е провиснала
по тъмната драперия на нищото,
назъбило таблото със афиши.
И някак тишината не е тиха.

Приключи маскарадът. Всичко свърши.
От опитите да превърна огледалото
в магически портал за връщане
до тези да получа философски камък.

Приключи, да... Остана лудостта ми.
И тихо тананика (тихо, тихо),
докато се промъква по площада
с разкапано по устните червило.

Докато се полюшва, упорита,
към сцената с последната завеса,
задъхана до смърт от любопитство.
И после...много бавно... я отмества.

This post by negesta received thanks from: 2
Кал (Sun Oct 19, 2014 9:19 am) • Лъч (Fri Oct 17, 2014 9:28 pm)
Rating: 18.18%
 
User avatar
negesta
 
Posts: 640
Joined: Thu Jan 03, 2013 5:53 pm
Has thanked: 2071 times
Has been thanked: 1246 times

Re: Наши текстове

Postby Кал » Mon Jun 27, 2016 9:44 pm

Надежда Лилова – Една: „Аргмадулия“

Аргмадулци, кон до коня, срещу тофленци безброй,
нокти святкат, шмули тракат, хич не дават се без бой!
Тръпна сврян в една шмулика, стискам трите си ръце,
Ще ме смоткат, без да викна, тупка другото сърце.
Що са се смардяли толкоз? Гръз ли, или сбут ги взе?
И не мога се отбъкна, плъкно бойното поле.
Шава със крустак Агмейдо, виждам го додена млад,
и изпружват се овгласно аргмадулци, брат до брат.
Флекна със кмуцуци конят и го блъкното обзе,
спокна и се затропоса: "Милибардни згнетове"
Ей, насмрокна ми косата, пожълтя от тази смрад,
май тофтенците харесвам, нищо, че не съм им брат.
Ах, Фрусцесата е спора - най-красива на света!
Ето вади и портрета и развява Тоф Мета.
Тя е блистелно е красива, звездни нейни три очи,
а косата си развяла, като метелни лъчи.
Падат от взъмстуг мъжете, ушна кал хвърчи навред.
Всеки иска да го има , да докльопца тоз портрет.
Шум и гнуст до бога стигат и се връщат пак при нас,
аз от мнъст се премъркотих и изпаднал съм в несвяст.

/Тъжна и гломотна песен, която пеят вечер край огъня старите смуфляци./

This post by Кал received thanks from: 2
Cliff_Burton (Tue Jun 28, 2016 7:46 pm) • negesta (Thu Sep 22, 2016 9:15 pm)
Rating: 18.18%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10271
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7026 times
Has been thanked: 5475 times

Re: Наши текстове

Postby negesta » Thu Sep 22, 2016 9:27 pm

Крехки метаморфози

Ранена от най-древната себичност
- светът че се крепи на раменете ми -
все още не чета, а жалко сричам
искриците в очите на детето,

загадъчните жилки на дантелите
в ръцете на изкусните старици...
Животът като чудно ръкоделие
от пръстите прескача по шевиците.

От пейките политат чудни птици;
поспирам неумело и се вслушвам
във песните им, хвъркащи по жиците,
във клоните от вятъра полюшвани...

Какво като пиесата е същата
- една от десет хиляди години?
От вечното завръщане към къщи
една десета даже не е минала...

Отсъствието в празната градина,
тъмата на студената къпина,
миражите в безкрайната пустиня,
са само колелцата на верига,
останки от сценичен механизъм...
завесата пред който бавно вдигам.

Но отговорът таен на въпроса
кое във тази утрин има смисъл,
звучи нестройно под петите боси,
прецапали безгрижно през лехите.

Макар че не умее да говори,
във прашното на тъмния си космос,
хлапакът тъй отдавна в мен затворен
се учи светлината да докосва.

Скрит текст: покажи
(П)объркани приказки

Аз не помня кога ме остави в гората,
помня само студът как в сърцето ми влезе.
Щом повдигнах клепачи - нахлу тъмнина,
по ръцете ми плъзна, уви се в нозете ми.

Дълго бягах и криех се в клоните горе.
И треперех в най-скъпа коприна увита.
А когато видях светлинка от прозорец,
лъч надежда проблясна в нощта зад очите ми.

И се втурнах нататък... уж дочух песен птича.
Привидя ми се огън, топъл дом и усмивка.
Колене разранила, се препъвах, но тичах,
и се спрях чак на къщата светла в лехите.

Ала тя се оказа част от друга история.
В гъсталаците зли ме поряза вретено
и удари дванайсет. Заекът проговори.
Принцът стана на жаба; змей се влюби във мене.

И заспах. (Или не?) Разпокъсано време
се заспуска по тъмната кула. Герои,
всеки славно дошъл болестта да отнеме,
изпопадаха в моите сънни покои...

Аз... не помня кога ме остави в гората.
Във ума ми все повече прорези зеят.
И навярно съм само заглъхващ остатък.
Болно ехо в кошмара на плачеща фея.

This post by negesta received thanks from: 4
Adi (Thu Sep 22, 2016 10:10 pm) • Mokidi (Fri Sep 23, 2016 11:17 am) • Кал (Thu Oct 06, 2016 4:36 pm) • Люба (Fri Sep 23, 2016 10:30 am)
Rating: 36.36%
 
User avatar
negesta
 
Posts: 640
Joined: Thu Jan 03, 2013 5:53 pm
Has thanked: 2071 times
Has been thanked: 1246 times

Re: Наши текстове

Postby negesta » Tue Jan 23, 2018 1:52 pm

Ендвил

Там има все повече нищо.
Хрупкави свлачища по ръба,
разполовени къщи,
пътища, отхапани от тъмнината
срязани в мрака мостове,
разтопени като тъмен крокан огради,
размекнати дървета...

слънцето горе е стегнато
в усмирителна роба от облаци
а долу се издължават чертиците
на графитени улици без имена,
облечени с чадъри и шлифери...
понесли куфарчета
тъмни като нощ,

индиговите сгради по края
са олющени многоетажни рафтове
на архив с пожълтели прозорци
а настоящето е замряло
като застинал здрач във въздуха,
добил плътността на дъжд,
на мастило
по тъжните листи на плочките

сред сенките на чуждия дом,
в който съм се свил за през нощта,
пълзи лунната светлина на самотата
в онази точка, в която изстива вселената
а огънят на духа гасне в космичен прах,
и се превръща в гравюра

тук няма да чуеш вик
няма да видиш сълзи по бузите
никой няма да посегне за удар
нито за обида
нито за милувка
никой няма да похлопа на вратата ти
нито да я разбие,
няма да разбие сърцето ти,
нито да похлопа по него

те са мои далечни братя,
онези, в които бавно-бавно се превръщам,
докато търся път назад
към зеленината на вътрешните земи

ти, който четеш думите ми,
не подценявай слънцето,
пропълзяло сутрин по перваза ти,
нито зелените поля, препускащи в далечината,
нито пъстрите цветове на живота,
преливащи в градините;
мислите без тях свършват всичките...
свършват като мен,
в
Ендвил,
Градът на всички краища.

This post by negesta received thanks from:
Кал (Tue Jan 23, 2018 2:18 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
negesta
 
Posts: 640
Joined: Thu Jan 03, 2013 5:53 pm
Has thanked: 2071 times
Has been thanked: 1246 times

Re: Наши текстове

Postby frog » Thu Feb 15, 2018 12:29 am

Скрит текст: покажи
Никога не съм си
ни най-малко представяла,
че някога ще участвам
в подобна тема
при все непоетичната си = цинична душа :shock:

Сънувах, че съм лястовичка и кацам на рамото на Теодосий.
Той сам ме повика.

Скрит текст: покажи
Then I turned into a child.
"Бесовете ви чувам"
User avatar
frog
добромет
 
Posts: 1788
Joined: Sun Nov 18, 2012 11:27 pm
Has thanked: 78 times
Has been thanked: 1929 times

Re: Наши текстове

Postby negesta » Mon May 21, 2018 5:13 pm

Скрит текст: покажи
Покрай темата за атомните електроцентрали.

Absinthium

В къщата на върха
с люлееща се на вятъра врата
и пукнати прозорци
се търкалят три стола,
прекатурени на пръстения под в нощта,
когато долината зави като вълк,
а в небето се пресече Млечният път,
онази нощ,
когато
обезумелият Прометей
даде твърде много слънца на хората.

Малка паяжина трепка в ъгъла над огнището
- паяче прерисува шевицата на забрадка
набита с белезникав прах,
а някъде по самовара капе горчива...
капе свръхтежка,
капе изкривена отвътре
вода.

В къщата на върха няма никой -
три празни места
край почернялото огнище,

а плахите стъпки вън
отдавна отминаха по бягащата надолу пътека
там,
дето долината се задушава в мирис на пелин,
и блещукат нетърпимо ярки светулки,
като отломките на разпиляна звезда
сред поляна от черно биле.

Дълго тлее залезът в рамката на хоризонта,
а тревите пукат като пламнала коса,
като тънките доспехи
по уморените рамене на героите -

драконова кръв тече сега из вените
и прогаря до мозъка на костите,
до жилките на дробовете,
песъчинки се врязват в клетките
и дълго не намират покой,
дълго жужат
в трескавите елипси на разпада

пустее къщата на върха,
а край нея
земята и небето приспиват с въздишка
покосените си деца
и от очите им
капе черна роса

---
"A century of universal decay.
In cyclotrons nuclei are split
souls are split,
sounds are split
insanely." (Liubov Sirota)

This post by negesta received thanks from:
Кал (Mon May 21, 2018 5:53 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
negesta
 
Posts: 640
Joined: Thu Jan 03, 2013 5:53 pm
Has thanked: 2071 times
Has been thanked: 1246 times


Return to Раздел "Поезия/Фантастихия"

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 1 guest

cron