Скрит текст: покажи
frog wrote:И дотогава какво правим с книгата?
Бийгъл има страхотен талант да създава усещане за свят чрез малко герои и още по-малко места, на които се развива действието. Проблемът е, че използва твърде много думи и историята се разтяга.
Отново става дума за магия и магьосници - обикновени, могъщи и уязвими. Една удавена годеница е вдигната от реката и потегля нанякъде, а един безутешен годеник тръгва след нея. Някогашни питомци на магьосник се събират, за да го намерят и спасят от неизвестно каква беда, но носят и собствените си проблеми. В един хан съдържателя отглежда момче, което не знае произхода и името си. Един лисугер може да приема човешка форма и обича да забърква бели. Всички заедно заформят странна история на приятелство, измяна, любов, измяна, взаимопомощ и бягство.
Винаги можеш да прочетеш тази книга набързо и също толкова набързо да отсъдиш, че не е за теб.
С "Песента на ханджията" не бива да се бърза. Но и не бива да правите като мен, започвайки три книги едновременно и разтягайки прочитането в рамките на повече от три месеца. Откриването на баланса е едно от нещата, изискващи практика.
Едно момче тръгва след възкръсналата си удавена любима и попада сред магьосници, убийци и нови приятели.
Три жени ще рискуват много, за да спасят магьосника, дал им нов живот. Един сирак ще открие истината за себе си и света.
Един лисугер ще открие как може да заобича отново човек.
А ханджията от песента... ех, той също няма да остане непроменен.
Множеството гледни точки позволяват да опознаеш всеки от героите, да видиш и почувстваш света по неговия начин. Вечна благодарност за това, защото не обичам всевиждащия /и всезнаещ/ разказвач.
Това е спокоен текст, лее се като река, като коприна, като, песен. И също като песен, може да ви допадне, а може и да не.
Винаги когато ми се струваше, че действието е премного забавено, идваше пасаж, момент, описание, което да ми замае главата и да ме накара да продължа напред. Най-силно го почувствах при.Скрит текст: покажи
Независимо дали харесвате или не харесвате Бийгъл, дали предпочитате биткаджийските или по-интровертните истории, дайте си шанс с книгата. Разгърнете Песента. Усетете ритъма. И се заслушайте.
Кал wrote:А! Двубоят между Лал и убиеца... :)
На мен все ми се струва, че лакърдиите, с които Лал увлича убиеца, са едно много яко намигване от автора към читателите („милия ми, мил, скъпоценен, многообичен човешки глад да узнаеш какво става после“, да :) – и същевременно пеан за приказките и тяхната сила. Още една строфа от песента. ;)
(...) Какво ми хареса – на първо място, безспорният талант на Питър Бийгъл да убеждава. Освен десетимата герои, чиито гласове чуваме, да има още толкова, тоест общо толкова, но пък заедно с ограниченият брой места, където се развива действието, създава свят, доста по-убедителен от редица по-мащабни и обемни книги. Макар и основно скициран, въпросният свят определено създава впечатление, че е там и чака да бъде открит. Налице е и силно специфичното и много приятно усещане за времева неопределеност, което толкова харесвам. Неопределеността застига и точният жанр на книгата, но фактът, че не успях да го определя всъщност ми е огромен позитив. Прибавяме към това и характерният и силно поглъщащ стил на Питър Бийгъл, който без особено усилие подканя читателят хем с нетърпение да продължава нататък, хем да не иска текстът да свършва, и картинката става чудесна. Е, не съвсем, защото различните аспекти на две от позитивите всъщност работят и в обратната посока.
Първият от тях е, че въпреки всичките суперлативи, на някои от които съм склонен да се отдам и аз, стилът на Бийгъл все пак е сравнително бавен и многословен. Ако се поглъща в малки количества може и да е незабележимо, но пък това донякъде разваля усещането от четенето и сюжетния поток. Все пак, това е до читателя, а и аз всъщност понякога даже предпочитам по-бавното действие. Вторият ми проблем обаче е с героите. При все, че всъщност изглежда да са доволно различни, в монолога на всеки от тях редовно изскачат дълбоки и силно поетични сравнения, които просто не мога да приема, че например 16 годишният ратай Росет и доста по-възрастната, но неизвестно колко точно Лал, са способни да използват толкова подобни. Да се разбира, изказът е доста сходен за всички (освен за лисугера, но там е очаквано да е различен). Което поне на мен не ми допадна, но може и да съм се разглезил. Иначе всеки от въпросните герои си има своите тайни, както и какво да търси и към какво да се стреми, или от какво да бяга. Което води до третото нещо, което даже не е и толкова проблем, реално, а именно историята, която далеч не ми се изясни напълно до края, а в самия край остана и доволно отворена. Което не е толкова лошо, защото продължения и допълнения вече съществуват, дано да се появят и на български.
Не оставайте с впечатление, че съм недоволен. „Песента на ханджията“ е хубава книга, чиито продължения бих прочел с удоволствие. Особено ако са преведени както е преведена и тя – личи си, че по тази книга е работено дълго и с внимание. Дано повече книги получат подобно отношение. (...)
Кал wrote:Благодаря от името на целия екип! Открих отзива ти наскоро – тъкмо като за празниците.
Другите истории от света на „Песента“ (който впрочем е и светът на „Последният еднорог“... но доооооста години по-късно ) са мъничко и мънички – с дължина „разказ/новела“. И мисля, че надникват в предисторията на някои от героите. Но може да съм изтървал нещо...
Users browsing this forum: CCBot and 0 guests