Битката Зиндел – Хърбърт (и не само...)

... и другите книги, за които някой вече ни е изпреварил - иначе щяха да са в библиотеката :)

Битката Зиндел – Хърбърт (и не само...)

Postby Кал » Wed Oct 12, 2011 1:21 pm

Намерих я! Квазимитичната баталия „Ненов – Глишев“, с цитати. ;)

kalein wrote:Поредицата "Дюн" на Хърбърт. (Имам чувството, че след "Реквием за Хомо сапиенс" на Зиндел няма причина да я чета. Същото важи за Землемориите на ле Гуин.)


glishev wrote:"Дюн" просто ще ти дойде като манна небесна. Поне първият, истински "Дюн". Като си говорим за екология и за теория на конспирацията да видиш истинския наръчник и в двете области. Пък и прилича малко на "Хиляда и една нощ", честно казано :) Сериозно. Прочети поне първия "Дюн". Кърти.


kalein wrote:Маноле - а ти чел ли си "Падналите богове"? Да видиш защо толкова се двоумя за Хърбърт.

Почвал съм първия "Дюн" поне три пъти последните две години - и все не си намирам достатъчно в него, и го оставям обратно...


glishev wrote:Нека Шай-хулуд бъде милостив към теб, чужденецо. Ти нямаш очите на ибад и въпреки това не изглеждаш отблъскващо :) Калине, Калине, със своите некласически вкусове за мен си точно Лизан ал-Гаиб, гласа от външния свят. И все пак е добре да познаваме първо поученията на собствените си старци и водата в собствените си манерки преди да търсим мъдрост или вода в далечни заслони и чужди кладенци. Затова ти казвам: "Дюн" е като "Властелина". Ако преживееш първите сто страници, нататък ще ти хареса. Ти четеш какви ли не странни стилистични упражнения с търпение към авторите, значи "Дюн" няма да ти се опре, ако имаш желанието. Страхотна книга е.

Да, чел съм "Боговете". Хъм, как да ти кажа... "Дюн" си е друга ракия.

"Бог създаде Аракис, за да приучи праведния на твърдост" и "За своето милеем" май ще си останат любимите ми поговорки от тая книга... :lol: С това оправдавам консерватизма си :mrgreen:


kalein wrote:Е, аз съм чел целия "Реквием за Хомо Сапиенс"" .:D

Дай ми конкретни причини да прочета "Дюн" - цитати; теми; въпроси; откровения.

Когато везната най-сетне натежи в негова полза - ще открадна още две седмици от нощите си.



glishev wrote:Ще пробвам, пък дано успея.
Знаеш сюжета. Далечно бъдеще (разбира се). Човечеството се е отказало от търсенето на изкуствен интелект и изобщо от компютърните технологии. Вместо това властовите решения, навигацията и търговията се движат от хора, които са се посветили на усъвършенстването на интелектуалните си способности - памет, анализ, красноречие. Наричат ги ментати. Всяко правителство трябва да поддържа един или няколко ментати. Способностите им обаче зависят от наркотик, добиван на едно единствено място - пустинната планета Дюн. Който владее Дюн, владее подправката. Който владее подправката, владее всичко.
Проблемът е, че населението на Дюн има отчаяна нужда от вода. А никой от интересуващите се от подправката не се интересува от населението. Религията на този народ, битът му, културата в цялото й многообразие се определят от няколко неща - недостига на вода, употребата на подправка и омразата към остатъка от света. Нечовешките условия на живот са създали на този народ мечта - да превърне родината си в градина. Постоянната борба с природата и с всички, които идват само за подправката, са превърнали пустинниците в сила. И когато става така, че интриги между чужденците прогонват наследника на техен аристократичен род в пустинята, той става за местните Гласът на външния свят, светецът - този, който ще ги изведе от пещерите и шатрите и ще ги превърне в господари на собствения им дом, а и на съдбините на света.
Какво става обаче, когато озлобени и фанатични хора се окажат на върха? За тях това не може да не бъде началото на падение. Какво става с мечтата им и няма ли тя да бъде задавена в море от кръв? Дали донасянето на вода на Дюн няма да унищожи безценната подправка, а с нея - и цивилизацията?

Религиозните постулати, природните описания, диалозите и мислите на героите, в които едни планове се вписват в по-големи планове, а те от своя страна - в още по-мащабни маневри превръщат книгата в наръчник за водача... и за водения. Вътре има всичко. Мъдрост, шарлатанство, хитрост, страх, политика, семейна привързаност, уроци по екология и богат, изтънчен език. "Дюн" (първият от поредицата) е книга, която би се харесала както на Мохамед, така и на Макиавели. Става дума за самоконтрол, за внимателната преценка на най-малките детайли, за властната нужда да не се поддаваш на ирационалното, животинското в себе си, ако искаш да оцелееш във враждебна среда.

Ето ти една мантра от "Дюн", щом искаш цитати:

"Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Ще се изправя с лице срещу своя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине, ще извърна вътрешното си око,за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана само аз."

Ето още нещо, което намирам за хубаво:

" „Мнозина са отбелязвали бързината, с която Муад’Диб е изучил потребностите на Аракис. ... можем да кажем, че Муад’Диб учеше бързо, защото знаеше от първоначалното си обучение как трябва да се учи. А най-първият урок му бе дал пълната увереност, че може да учи. На човек му става страшно, като разбере колко хора не вярват, че могат да учат, и колко други още смятат, че учението е трудна работа. Муад’Диб знаеше, че всяко преживяване е отделен урок.“

Цялата книга е пълна с подобни разкошни неща:

„Над изхода на аракийския космодрум, изсечен грубо, сякаш с изхабен резец, се четеше надпис, който Муад’Диб щеше да повтаря многократно. Той го забеляза още в тази първа нощ на Аракис, когато го доведоха в командния пост на дука, за да участвува в първото заседание на пълния състав на бащиния си щаб. Думите от надписа представляваха молба към онези, които си заминаваха от Аракис, ала те придобиха мрачен смисъл за едно момче, което току-що се бе изплъзнало от срещата си със смъртта. Те гласяха: «О, ти, който знаеш колко страдаме ние тук, не ни забравяй в молитвите си!»“

„Сигурно няма по-ужасен миг на прозрение от този, в който откриваш, че баща ти е човек — от плът и кръв.“

"— Аракис има и още едно предимство, което аз почти винаги забравям да отбележа. Тук подправката е навсякъде и във всичко. Човек я вдишва и поглъща в, кажи-речи, всяко ястие. И установявам, че това придава известен естествен имунитет към някои от най-разпространените отрови от Наръчника на договорната война¤. А необходимостта да се бди за всяка капка вода поставя цялото производство на храни, добивът на мая, хидропонните култури, хемавитът, всичко под най-строго наблюдение. Ние не можем да унищожим големи групи от нашето население с отрова, нито пък можем да бъдем атакувани с това оръжие. Аракис ни прави нравствени и етични.
Пол понечи да заговори, ала дукът го прекъсна:
— Нужен ми е някой, комуто мога да кажа тези неща, синко. — Той въздъхна и отново обърна поглед към пустинния пейзаж, където дори цветята бяха вече погинали — изпотъпкани от събирачите на роса¤ и изсъхнали под ранното слънце.
— На Каладън ние управлявахме с морска и въздушна мощ — продължи дукът. — Тук трябва да си създадем пустинна мощ. Това е твоето наследство, Пол. Какво ли ще стане с теб, ако се случи нещо с мен? Ти няма да станеш династия отцепник, а династия борец — бягаща и преследвана.
Пол потърси думи, ала не намери какво да каже. Никога не бе виждал баща си толкова обезверен.
— За да задържи Аракис — продължи дукът, — човек се изправя пред решения, които могат да му струват неговото собствено самоуважение. — Той посочи навън към зелено-черното атреидско знаме, което се развяваше на един пилон в края на космодрума. — Това благородно знаме би могло да се превърне в символ на много злини.
Пол преглътна с пресъхнало гърло. В думите на баща му се долавяше безсилие и чувство на обреченост, от което момчето почувствува празнота в гърдите си.
Дукът извади от джоба си таблетка против умора и я глътна без вода.
— Сила и страх — рече той. — Инструментите на държавническото изкуство. Трябва да разпоредя да наблегнат на обучението ти в партизанска война."

„Величието е преходно явление. То никога не е последователно. Зависи отчасти от създаващото митове човешко въображение. Човекът, когото величието споходи, трябва да има усет за мита около своята личност. Той трябва да отразява онази светлина, с която го огряват. И трябва да притежава умението да иронизира. Това е единственото, което може да му попречи да повярва в своите собствени преструвки. Само иронията може да го раздвижи вътрешно. Без това качество дори случайното величие ще смаже човека.“

„Бог създаде Аракис, за да приучи праведния на твърдост“


Стига съм ровил из книгата :) Дано това, което казвам и това, което съм ти извадил, те привлече. Цялата книга е тук:
http://www.chitanka.info:82/lib/text/242

Разбира се, най-хубава е на английски.


kalein wrote:Чудесни неща си ми събрал, благодаря сърдечно. Ще ги чета пак на свежо утре.

Оставям ти само една леканощна медитация на воините-поети от "Реквиема":

Как се уча да живея?
Готвейки се за смъртта.
Как се готвя да умра?
Учейки се да живея.

...Присети ме мантрата за страха.


glishev wrote:Тази медитация много прилича на стоическите поучения на Сенека. Във всеки случай обичам подобен сорт мислене.



kalein wrote:И един по-пълен отговор, на прясна глава. :)
glishev wrote:...
Знаеш сюжета. Далечно бъдеще (разбира се). Човечеството се е отказало от търсенето на изкуствен интелект и изобщо от компютърните технологии.


Ник Гевърс: Точно ли ще е да се каже, че голяма част от тематичния заряд на нивгийските романи, особено “Дивото” и “Война в Рая”, е свързана с необходимостта да предпочетем нашата действителна, физическа среда пред виртуалните реалности, без значение колко примамливи са те?

Дейвид Зиндел: Бих казал, че това е съвършено вярно. И дори повече, бих казал, че на така наречените “виртуални реалности” е дадено грешно име: те би трябвало да се наричат нещо от сорта на “симулирания изживявания”. Защото те не са реални и никога няма да бъдат такива повече, отколкото една карта може да се превърне в местността. И още, по същата причина, поради която картата неизбежно съдържа по-малко подробности от изобразяваната местност, една виртуална реалност може да бъде не повече от бледа сянка на истинската реалност. Такива построения може да се окажат забавни или дори полезни и поучителни, ала как биха могли някога да заемат мястото на фундаменталната действителност, която представляват?

(от "Бури от числа, бокали от светлина", интервю със Зиндел)

Една от основните нишки в "Реквиема" е еволюцията на човека успоредно с тази на машините (и кръстоските между човек и машина). Не въпреки, не заради - а независимо. Развивайки латентната божественост (аз обаче предпочитам думата "човечност") във всеки от нас.

(Понеже съм егалитарист, такъв подход ми допада много повече от елитаризма на малцината избрани, който усещам при ментатите на Хърбърт.)

glishev wrote:Вместо това властовите решения, навигацията и търговията се движат от хора, които са се посветили на усъвършенстването на интелектуалните си способности - памет, анализ, красноречие. Наричат ги ментати. Всяко правителство трябва да поддържа един или няколко ментати.

Прекъсвам дотук, понеже трябва да излизам.

Ако междувременно ви се дочете още - за любовта в "Реквиема".

*изчервяв*

Кал:)н


glishev wrote:Е, те ментатите на Хърбърт може да са елитарни гадове (наистина са), но героите на книгата са пустинниците. Които са си "хиляди маса народ". така или иначе, "Дюн" е голяма книга. Не само голяма фантастика (защото не всяка интересна фантастика е добра литература).



kalein wrote:По повод на "голямата книга" (айде пак задълбахме в тия дебри "Е ли фантастиката литература, ил' Е некъв сурогат?"... :( ):

В "Дивото" Дейвид Зиндел wrote:– Ти си Светлоносецът – рече Хара. – Човек без страх, който ще изцели живите и ще крачи с мъртвите. Мнозина казват, че можеш да изцелиш и умиращите.

– Не – отвърна Данло. – Умиращите, хората... само те могат да изцелят себе си.

– Говори се, че носиш светлина в дланите си и че докосването ти е като докосването на слънцето о цветето.

Данло затвори очи, припомняйки си какво бе видял в себе си по време на светлоприношението.

– Ние всички сме само светлина, да? Тази прекрасна светлина. Тя е вътре във всички неща. Тя е всички неща, наистина. Тя... познава себе си. Тя движи себе си, кара себе си да се движи. И създава себе си, от себе си, струяща, безспир, новите форми, силата, волята, аз... аз знам, че всеки е в състояние да изцели себе си. Този благословен начин, почти мога да го съзра. Мога да го почувствам, в дланите си, в кръвта си, и по-дълбоко – той гори във всеки атом на моето същество като огън. Всички ние сме изпълнени с този пламък, Благословена Хара. Той изгаря да претвори себе си. И ние изгаряме да претворим себе си, и всички знаем как, наистина знаем. Ала не знаем... че знаем.

...

Когато Хара най-сетне го погледна, очите й бяха събрали почти толкова вода, колкото тъмни океани, носещи се в безкрайните дълбини на космоса. Лицето й бе потъмняло от скръб, а душата й бе изстинала в очакване на смъртта. Данло дълго я гледа, внимателно и очаквателно – чакайки, докато не почувства парещия прилив на сълзи да гори в собствените му очи. През този прозорец към страданието, което споделяха, той съзря един по-ясен неин образ. Видя нейната гордост, твърда като диамант, и нейната доброта, благородството и милосърдието й. В някои отношения тя бе най-прекрасната жена, която някога бе познавал. Ала тя плачеше в безмълвната си скръб и страдаше в ужасна самота, сякаш бе последната жива звезда насред черната пустош на нощта. Любовта му към нея, осъзна той, бе без предел, като самия живот. Удиви се на превеликата странност на живота, могъществото му, тайнствеността му, безкрайните му възможности. Винаги съществуваше светлина в светлината, спомени за миналото, мечти за бъдещето, цвете, което се разтваря от вътрешността си в цветове от синьо и бяло, и златно, като безкраен лотос, който разцъфва сред вселената. Докато се взираше все по-дълбоко и по-дълбоко, той съзря Хара не само като възрастна жена, ранена в душата си, но и като дете, изпълнено с молитви и надежди, като майка и любима, като новородено, което се опитва да погълне с очи чудото на света. Съзря я като предан Четец, който има големи планове за своята Църква, и като баба, чието най-голямо удоволствие е да праща подаръци на децата на своите деца. Съзря я такава, каквато тепърва можеше да бъде. Защото нейният живот още не бе приключил. Тя можеше да живее навярно още тридесет години – или тридесет милиона. Тя щеше да се върне към вярата си, стига да можеше да се върне към себе си, и щеше да бъде ярка светлина, която да отведе Църквата в нова епоха. Всеки мъж и жена е звезда – спомни си той. Ала никой, дори Върховната свята Иви на Кибернетичната вселенска църква, не можеше да бъде осъден да сияе сам.

– Хара, Хара.

Макар че устните му останаха затворени и гърлото му не издаде звук, Данло я повика с друга, по-дълбока част от себе си.

– Хара, Хара – попита я той с очи. – Кой съм аз? Какво съм аз?

И, по същия мълчалив начин, Хара му отговори:

– Ти си Светлоносецът.

– Не, не – аз съм само огледало, нищо повече. Погледни ме и ще видиш само себе си.

И тогава настъпи миг. Настъпи миг на припомняне и чудо, в който Данло се върна към струящата светлина в себе си. Той бе огледало за душата на Хара, наистина, но беше и много повече. Очите му сияеха като наситени сини течни скъпоценности, а сърцето му бе пламтящ диамант, изпълнен с огън и любов. Цялото му същество стана богоподобно и прозрачно, всъщност съвсем неприличащо на посребрено стъкло, а по-скоро на някакво невъзможно кристално вещество, съвършено прозрачно за светлината на най-дълбокото му съзнание. Тази светлина отвъд светлината се лееше от него с цялото великолепие на звезда. Тя премина от неговите очи в нейните. Докосна най-дълбоката й същност и възпламени желанието й за живот. В Хара, както във всеки, живееха всичките диви възможности на живота. В яркото озарение на мига тя най-сетне прозря това. Седеше на мястото си, усмихвайки се на Данло и танцувайки с него душа о душа в страшната ярка красота на светлината от очите им. И всичко това се случи помежду им без думи и без шепот, в пълно мълчание. Нито един от програмистите или пазителите (или дори малкият светещ имаго на Еде) никога нямаше да узнае как Хара Иви ен ли Еде най-сетне достигна своята собствена скрита светлина.


glishev wrote:Калине, с тебе бавно преминаваме в сферата на религиозната пропаганда :) А иначе всяко стадо си има и мърша, така че между фантастика и литература наистина няма как да има пълно тъждество.


kalein wrote:Каква е връзката между откъса горе и религиозната пропаганда?

glishev wrote:... хора, които са се посветили на усъвършенстването на интелектуалните си способности - памет, анализ, красноречие. Наричат ги ментати.

Дейвид Зиндел wrote:— Чувала съм, че според сетиците всички чувства произхождат от страха.

— Това е почти вярно — отвърна Хануман. — Възпроизводството на живота е негов фундаментален алгоритъм. Наистина ли стремежът за възпроизводство е едно и също със страха от смъртта? Да предположим, че е така. Ако се разглеждат като реакции, програмирани в организма, всички чувства в известен смисъл са предназначени да съхраняват живота, така че да може да се възпроизвежда.

— Чувала съм, че сетиците могат да четат чувствата по човешките лица.

— Това е едно от изкуствата ни — отвърна Хануман. — Едно от най-древните.

Всъщност веднъж Хануман бе казал на Данло, че сетиците проследяват генезиса на четенето на лицето поне до творбите на древните портретисти Тициан, Дюре и Леонардо. Според техния идеал портретът на човек трябвало да е огледало на душата.

— Чувала съм също, че сетиците могат да четат мисли — каза Суря, — но никога не съм го вярвала.

— Понякога можем да правим нещо подобно на четене на мисли.

— Но мислите не са програмирани в нас като чувствата — възрази тя.

— Нима?

Бардо потри ръце и каза на братовчедка си:

— Знаеш ли, Малъри Рингес също поназнайваше нещо от способностите на сетиците. Можеше да те погледне и да каже какво си мислиш, за Бога. Можеше да разголва душата ти и затова хората се страхуваха от него. Нещо повече, можеше да погледне непознат и да предвиди какво ще каже и ще направи.

— Ти можеш ли тези неща? — обърна се Суря към Хануман.

Хануман се поклони и отвърна:

— Понякога мога да чета знаците. Но това е обикновено използване на изкуството. Всъщност е доста тъпо, не смяташ ли?

— Можеш ли да го направиш сега? — попита тя. Очевидно беше очарована от идеята за четене на лица, а също и от самия Хануман. Внезапно Суря вдигна късия си костелив пръст и посочи към другия край на стаята. — Ето там, виждаш ли високия мъж в кафява роба?

— Историка ли? Онзи плешивия?

— Предполагам, че е историк — отвърна Суря. — Не съм имала възможност да науча какви цветове носят академиците. Можеш ли да ми кажеш какво си мисли?

Хануман се изпъна и впи поглед в плешивия мъж. Напрегнатата му съсредоточеност накара Суря и другите да погледнат към него, вместо към историка. Въпреки че се бе изказал скромно за дарбите си, Хануман всъщност обичаше да ги проявява.

— Мисли си за опасност — каза той. — Мисли си, че къщата на Бардо е пълна с опасни хора и че ще е добре да избяга от Града. Изпитва чувство на вина от собствената си страхливост. Би искал да вярва, че Златният пръстен ще предпази Града от радиацията на Вилда. Но е циник и малко страхливец, макар че може да се охарактеризира като разумен човек. Той е историк — обръща внимание на данните за емиграцията. Но също съзнава, че два пъти повече хора прииждат в Никогея.и това не му е ясно. Наистина е озадачен. Тъкмо затова присъства на това веселие. Има въпроси от универсален мащаб или поне така си мисли. Търси отговори. Колкото е по-силно съмнението, толкова е по-силна потребността от вяра. Вяра — какво друго е това чувство освен отчаян опит да избягаш от страха, изгарящ ума ти?

Суря кимна, очевидно удивена от изпълнението на Хануман. И изведнъж Данло, който съсредоточено гледаше историка, избухна в смях.

— За Бога, какво е толкова смешно? — попита Бардо.

— Не, не е… смешно — отвърна Данло, когато успя да си поеме дъх.

— Тогава какво има?

Данло затвори очи за миг и се заслуша. Слухът му беше изострен от живот, прекаран в разпознаване на най-тихите звуци на света. Можеше да чуе, макар и съвсем слабо, че историкът говори за Пътя на Рингес и други религии. Въпреки че стояха в двата срещуположни края на стаята, Данло различаваше високия му глас и уплашените думи на хората около него. Отвори очи и каза на Хануман:

— Струва ми се, че историкът току-що обсъждаше същите неща, които ни разкри ти.

— Да не би да искаш да кажеш, че ни е измамил? — попита Бардо.

— Чувал съм, че сетиците могат да четат по устните — отвърна Данло и се усмихна на Хануман. — Това е част от твоето изкуство, нали?

— Разбира се. Устните са част от лицето. Какъв по-добър начин да го четеш?

— Значи наистина си ни измамил? — попита Суря. — Знаех си, че не е възможно да четеш чужди мисли.

Хануман отново й се поклони и я изгледа от главата до петите с блестящи, твърди очи.

— Невъзможно е да измамиш, ако не съществуват правила, забраняващи измамата. Обаче. Виждаш ли жената до отсрещната стена?

Суря се обърна. Една жена стоеше сама пред една от картините на Бардо. Беше облечена в особено яке с торбеста качулка.

— Тя е афазичка — каза Хануман. — Чувала ли си за афазиците, принцесо Лал? Тази секта навярно е уникална в Никогея. Те имат глас, но не и език. Могат да чуват думи, но не са в състояние да ги разбират. Обезобразяват мозъците на децата си, за да унищожат езиковите им центрове. Не се шокирай толкова — те не са такива чудовища, за каквито ги смятат повечето хора. Правят така, защото мислят, че думите им пречат пряко да разбират действителността. Че изопачават действителността. Затова избрах нея. Тя не може да разговаря с никого, защото не може да говори. Дошла е тук тази вечер с надеждата, че вие, просветените, онези, които са били докоснати от Малъри Рингес, ще сте намерили начин да общувате пряко, сърце със сърце, без думи. Но е разочарована. Самотна е. Отегчена е. Не е успяла да осъществи контакт с никого. Мисли си — хората могат да мислят, трябва да го знаете, даже когато умовете им са лишени от думи — та тя си мисли да си тръгне.

— Не съм убедена — каза Суря. — Ако знаех за тези бедни афазици, можех само като я гледам да се досетя за всичко онова, което каза.

Хануман я стрелна с опасен поглед и продължи:

— Когато дам знак с пръст, афазичката ще излезе от стаята. — Той изчака малко, после леко повдигна пръст. Сякаш по даден сигнал, сякаш невидима нишка свързваше афазичката с пръста на Хануман, жената рязко се обърна после с тежка, тътреща се походка излезе.

— За Бога, как разбра? Как го направи? — попита Бардо.

— Започвам да се убеждавам — каза Суря. — Но сигурен ли си, че пак не ни мамиш? Тази афазичка да не ти е позната, а?

В отговор Хануман се усмихна по типичния си потаен начин. После започна да избира различни мъже и жени.

— Виждате ли стария фантаст с огромната адамова ябълка? Когато дам знак, ще се закашля. — Той вдигна пръст и фантастът наистина се закашля. Хануман продължи с другите, като ги посочваше и познаваше момента, в който ще се закашлят, ще разтъркат очи, ще се засмеят, ще започнат да танцуват, ще се намръщят, ще заговорят или ще отпият от чашите си. Той вдигаше пръст и хората се държаха по посочения начин, сякаш Хануман бе кукловод и дърпаше конците им. Това беше мрачна, почти зловеща демонстрация на сетическото изкуство. Суря се убеди, че Хануман е човек с редки способности, но не бе съвсем готова да признае, че притежава каквато и да било власт над нея.

— Тези хора — каза тя — не подозират, че ги наблюдаваш. Трудно ми е да повярвам, че можеш да четеш лицето на човек, който знае, че се опитваш да го направиш.

— Като теб ли, принцесо?

— За какво си мисля в момента? — попита Суря. Лицето й се напрегна като съсухрен кръвноплод. Почти примижаваше от усилието да не издава никакви чувства. — Можеш ли да ми кажеш?

— Не, Хану, недей — тихо каза Данло и поклати глава.

Мразеше тази игра на приятеля си. Мразеше да се отнасят с човешките същества като с роботи, чийто живот е програмиран. Но най-силно мразеше онова, което виждаше в Хануман — гордостта и внезапната ярост, заблестели в очите му.

— Трябва ли да замълча само защото ме е помолил най-добрият ми приятел? — попита Хануман. Явно се радваше, че е в центъра на вниманието, също както се наслаждаваше на упражняването на способностите си. Хануман погледна Суря и продължи: — Или трябва да замълча, защото моята етика не насърчава четенето на мисли по лицето на човека? Изобщо защо трябва да мълча? Не е ли време за безразсъдство и истина? Вярвам, че Данло ще се съгласи с мен. И Тамара. Нека тогава съм безразсъден. Нека съм искрен. Не, Данло, моля те, не ме гледай така — това е рядка възможност да откриеш какво си мислят за теб другите. Да се видиш така, както те виждат те. О, зная, че не те е грижа за себе си. И тъкмо затова всички те обичат. И се страхуват от теб. Заради твоята дивота, заради детинския характер: ти си прекалено погълнат от нещата на света, за да се тревожиш за себе си. Но другите се тревожат. Принцеса Лал например се тревожи. Тя би искала да вярва в това глупаво изкуство на четене на лица, защото би искала да прочете твоето. Мислеше си за теб още откакто Бардо те представи. Ти я смущаваш. Дразни я дори самото ти име.

Той се извърна от Данло към Суря, завъртя се така, сякаш изпълняваше похват от смъртоносното си изкуство. Лицето му беше твърдо и остро като нож.

— Всички го наричат Данло Дивия — каза й Хануман. — Ти се чудиш, принцесо, дало наистина е див като името си. Уверявам те, че е такъв. Дори е по-див, отколкото можеш да си представиш. Докъде ще доведе тази дивота, питаш се ти. Наистина ли е син на баща си? Данло уи Соли Рингес — казах, че това име те дразни, но не е заради името. Сега ще го кажа: Данло е Рингес, ако не и самият Рингес. Ти се съмняваш. Изпълнена си със съмнения. Чувала ли си за едновременността? За спирането на времето? Спри! Точно в този миг спри мислите си и ги фиксирай, сякаш са мравки в кехлибар. Това е начинът. Само да можеше да видиш лицето си сега, когато наистина вярваш. Мислиш си за Малъри Рингес и за всички неща, които е направил. За Златния пръстен. Чудиш се как тази мисъл, този златен образ може да се изпише на лицето ти. И още една мисъл, от която се страхуваш повече от смъртта: аз ли те карам да си мислиш тези неща? Аз ли? Дали мислите са програмирани в нас, или ние сме господари на собствената си воля? Моля те, не извръщай очи! Ако го направиш, само ще започнеш да се чудиш дали аз съм поискал така. Питаш се за човешката свобода. Това те мъчи в момента. Какво е възможно за човешките същества? Малъри Рингес е дал живота си, за да открие собствените си възможности. Кой е толкова безстрашен? Дали Данло, когото всички обичаме както обичаме слънцето, е замесен от същото тесто като баща си? Ти се молиш да не е и се страхуваш, че е. Страхът е същността на душата. Той е в основата на всичките ни действия. Какво би могъл да направи Данло, ако наистина е безстрашен и див? По-точно какво би могъл да не направи? Докъде ще доведе дивотата му? Чудиш се за тези неща. Мислите ти обикалят в кръгове. Обикалят ли обикалят. Тогава нека Разкъсам кръга и да те оставя с нова мисъл: кой от нас би могъл да стане също толкова див, колкото Данло? И защо му е това?

— Хайде стига вече — каза Бардо и прегърна Хануман през рамо. — Да спориш със сетик означава да го намразиш.

Но Суря не мразеше Хануман. Тя беше омаяна от него. Тя, чиято душа той бе разголил с пронизващите си очи и острия си език, го гледаше, сякаш е бог или по-скоро свръхчовек в личен контакт с царството на божествеността. Лицето й изразяваше различни чувства — от удивление и умиление до срам, че са разкрили мислите й. В усилието си да скрие срама си, тя се обърна към Данло и започна да лъже:

— Всъщност изобщо не съм си мислила за теб — каза Суря. Сега лицето й наистина беше грозно и неискрено. — Не зная защо приятелят ти каза тези неща. През цялото време си мислех за една рецепта за пиле с къри, знам я от майка ми. Винаги съм обичала ястия с къри. Е, всъщност това беше трик, за да скрия мислите си.

("Пътят на сетика", глава 17 от "Падналите богове")


... Манол не продължи. Аз съм си тук. *изпуквам плешки*
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12154
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9769 times
Has been thanked: 7662 times

Re: Битката Зиндел – Хърбърт (и не само...)

Postby Кал » Fri Oct 14, 2011 12:44 pm

Сега да продължим със Зиндел – Хайнлайн:

k. wrote:
Nerksis wrote:И аз съм чел Зиндел, поне това което издадоха на български и изобщо не съм очарован. Дори, ако трябва да съм честен, все още не мога да разбера какво толкова намираш в нея.
Няма нито някакви нови идей, или технологии, а философията на места е на посредствено равнище.
И защо аджеба трябва да се сравнява всичко с нея!
И аз съм фен на Симънс, но не сравняма с него всичко новоизлязло, а и не очаквам скоро да се повтори този феномен.


...Тоест си чел първата една трета от "Реквиема" - подрастващата една трета. Зиндел сам си го казва в интервюто: "роман за израстването", с всичките прилежащи прекомерни приказливости - кой от нас не се е уливал в приказването, докато си е търсил мястото в света/доказвал пред другите (но най-вече себе си)?

Днес, докато си говорихме със съкварирантката за "Падналите богове", се усетих, че цялата тая словоохотливост и сблъсъци на философски системи, понятия като "мултиплекс" и "омниплекс", и "асаря", и "ангслан", са все плод на откриването на света, назоваването му, наместването в него. В следващите части те изчезват като думичкки - остават само като водеща сила в действията на Данло. Жани ми вика: "Изчела съм една трета от "Боговете" и ми е суперинтересно как Данло ескимоското си възпитание с тая бъдеща цивилизация..." И аз изтръпнах, от предвкусване на това, което я чака. Понеже тая една трета от "Боговете" не и една десета от всичко, което Данло ще обедини, ще обедини, ще синтезира във и чрез себе си, докато стигне до последната страница на "Реквиема"...

Нямало нови идеи... Може би в тая първа една трета не са толкова забележими. (Хи-хи... ти къде си виждал фантастика, в която бъдещето общество има няколко вида математици, но изобщо е забравило понятието "икономисти"?) На мен вече не са ми интересни моделите на бъдещи общества, понеже Зиндел е показал такива грандиозии (с всичките им грандиозни ужасии), особено в "Дивото" (което е частта пътешествие/търсене от трите), че вече не се впечатлявам от модели сами по себе си. (С уговорката, че ще се впечатля, ако някой наистина направи нещо различно.)

Да, Рол, съвременният начин на писане - "чрез героите и отношенията им". Виж интервюто: "В идеалния случай, вътрешните конфликти и откровения на един герой трябва да се отразяват в и решават чрез външни действия възможно най-драматично.". (Това интервю си е мининаръчник по писане на speculative fiction, the real McCoy.)

Хайнлайн ще ме принудите да го чета с цел публично размазване... Просто няма смисъл. Нещата, които вече съм чел, покриват идеите му и ги продължават нататък - поне досега никой негов по-читател не е успял да изтъкне нещо, което да ми прозвучи непознато. Напоследък ми хвалеха способността му да повежда тълпите като един месия. И аз се разхилих, почти се задавих дори... Няма да ви казвам заради кой автор, да не се повтарям. ;)

А иначе, Искрене, много добре си го казал - "не очаквам скоро да се повтори този феномен". Ето затова сравнявам всичко с феномените. Щом един е могъл да го направи, защо тия следващите бледнеят (и блеят - ми поне да го бяха прочели, преди да седнат да пишат, колко дървета и похабени редакторски нерви щяхме да си спестим)? Защо аз да им обръщам внимание, вместо внимателно да следя къде ще се роди следващия феномен, следващото стъпало в безкрайната стълба?

Надявам се така да отговарям и на Рол, и на Бенедикт. Ха наздраве, дзверове! И сядайте да четете сериозната фантастика, че нямаме база за разговор. *хиля се от пиедестала на годините си*

(Сега е моментът да се включи и армидриймър с някоя попръжня от висок етаж. ;))

К;)


k. wrote:
Vankata wrote:Ммм, Калине, и на мен ми е малко странно как съдиш за автори с такова огромно творчество по една-две книги. Ето, аз съм чел сигурно около петнайсет книги на Хайнлайн, от които половината ИЗОБЩО не ми харесват, но това не пречи да имам сред останалите две-три любими. Доколкото си спомням, в един друг форум ти се беше изказал по подобен начин и за Филип Дик - че си прочел "Беглец по острието" и приключваш с този автор. Без изобщо да си погледнал книги като "Юбик", "Човекът във високия замък", "Трите стигми на Палмър Елдрич", "Flow My Tears, the Policeman Said", да не говорим за разказите му, които според мнозина (в това число и моя милост :wink: ) са по-добрата част от неговото творчество! Извинявай, ама такова поведение е меко казано несериозно.


Не съм толкоз безотговорен - по-скоро се изразявам... прекалено сбито и непълно. ;)

За Хайнлайн съм си набелязал само "Луната..." и някоя от детските, които ми препоръча Маги от Варна. Разбираш ли какъв е проблемът? Никой от по-читателите му не успя да ми предложи нещо, което вече да не съм срещал другаде, по-добре разработено - а съм питал всеки, който го харесва. Може самите хора да не са много словоизкусни и съответно убедителни, но за мен читателите на един автор са добър източник на информация за автора - достоверен. Особено когато не се ограничиш с един или двама.

На Дик съм чел и "Човекът", и "Война на реалности", мъчил съм се и с къси неща, зачетох и "Юбик", преди да го дам на Кирил. Както казах в онзи форум - студен автор е, интелектуален, от типа, който не ми понася. Ако ми кажеш "Ама той след откровенията си става съвсем друг, научава се да вкарва чувство в писането си, например във "Валис" или..." - ще го пробвам. Наистина.

Зашо толкова бързам да отписвам автори ли? Ами защото имам над сто належащи за четене книги. Значи - трябва да е нещо наистина добро, за да ги пререди.

А ме интересува и какво се пише сега, в това време на промени...

П.П. Бати, като се замисля, че даже не съм почвал Дилейни или Сторм Констатин, или Стейбълфорд, или Лафърти, и ми иде да се напсувам... Вместо това си говорим тука за някакви... мейнстрийм фантасти. Точно такива са, ако успеете да се абстрахирате в какви вълни са били, навремето.

Извинявайте, четем фантастика, фентъзи - литературите на въображението, безграничността, винаги новото... Да въртим разговорите си около едни и същи, известни масово имена - не е ли това несериозното? Или, да завърна малко темата към Уилсън, да се прехласваме по нещо, което не е чак толкоз първопроходско, невиждано, разтварящо сетивата?

(За литературната страна на въпросните автори изобщо не искам да говорим. Вече съм казвал кои автори ме възпитават как да пиша. Ако искате, ще си направим работилница на живо, да обясня с примери.)


armydreamer wrote:Слушай, сине :lol:. Хайнлайн наистина има някои много добри книги - Citizen of the Galaxy е страхотна. Само в текстовете на Стърджън и Дилейни има по-убедителни думи за бурния период на юношеството. Луната не я знам. След "Отвъд залеза" престанах да го чета. Тогава разбрах, че той и една дъщеря не е отгледал. За деца от по-важния пол да не говорим :wink:.

Дик е способен да разтърсва истински. Дори в някои от по-слабите му книги (Counter-Clock World, Our Friends From Frolix 8 ) има пасажи, от които настръхваш. И това не се постига с аргументи и др. интелектуални инструменти. Единственият му по-голям кусур е, че героите му имат винаги еднакви взаимоотношения - прочиташ 5-6 книги от него и на 7 вече знаеш на коя страница се появява 18 годишното чернокосо момиче, което си търси по-възрастен мъж, кога се развежда главният герой и в коя глава жена му се разкрива като пълна кучка.

Сторм Константин я почни след Танит Лий, а нея - след Муркок. И да, Юли наистина е специалистЪТ по Муркок :D.

Уилсън е класически фантаст. И Зиндел е такъв. И при двамата има много добри примери за усещане за чудо. Това е достатъчно, за да им обърнем внимание. А на фона на всичко, което излиза на български, захласването по Уилсън е напълно в реда на нещата. Прегледай Darwinia.


k. wrote:*засрамено - и синовно - свежда глава и си записва прилежно*

Обаче мисля, че мога да прескоча Муркок и Лий. Нали съм в екстремна форма... *смея се, манийно*

(Зиндел класически, на баба ти дядото. Обръщал ли си внимание върху играта между съдържание и setting при него? Вземи например главата в "Боговете", в която Хануман говори за вездесъщото горене. Гол, пред камината. Дейвид е един от най-фините литератори във фантастиката - няма една неправилна*, изкуствено напомпана дума при него, за звукописите, които сега започнах да забелязвам, да не говорим - ние сме тия, които нямаме подготовка да го оценим. Пирнципно избягвам да говоря за тия неща, щото хората почват да избягват мен, но това не значи, че 1) ги няма; 2) не ги виждаме...)

За настръхването май не сме се разбрали. Аз искам да настръхвам от силата на преживяването - емоцията, а не от студ. Ти за какво даваш пример?

---
* Добре де, има една. "the atoms of his mind" - сигурно е искал да бъде brain.


armydreamer wrote:Под класически нямах предвид автор от златния век, а някой, който умее да пише фантастика като хората :).

Да, настръхване от силата на преживяното имах предвид. Дик не е Гибсън :lol:. Той пише за живота и смъртта както никой друг. И то без мелодрама. Освен това всичко е минало през него, което прави произведенията му не само въздействащи, но и убедителни. Излишно е да казвам, че "емоции" не описва само преживявания в положителния, очеотварящ и екстазен спектър :P. Свързаните едно с друго човешки същества наистина ги няма в книгите на Дик, но това не означава, че отсъстват желанието и стремежа към контакт. На мен студените автори не ми действат никак, дори настръхващо. Да споменавам ли фамилии от славянски произход? :twisted:


k. wrote:
armydreamer wrote:Под класически нямах предвид автор от златния век, а някой, който умее да пише фантастика като хората :).

Хмм... я дай още едно-две имена тука. Да съм сигурен, че ти разбирам дефиницията... (Или да го "отнесеш" още. *хихик*)

armydreamer wrote:Да, настръхване от силата на преживяното имах предвид. Дик не е Гибсън :lol:. Той пише за живота и смъртта както никой друг. И то без мелодрама. Освен това всичко е минало през него, което прави произведенията му не само въздействащи, но и убедителни.

Може ли пасаж или препратка към глава в книга?

armydreamer wrote:Излишно е да казвам, че "емоции" не описва само преживявания в положителния, очеотварящ и екстазен спектър :P.

Ако беше излишно, щяхме ли да си се обясняваме сега? :lol:

(Сериозно, при такива разговори, ако държим да се разберем, без дефиниции няма да минем. Надявам се, примерно, стана ясно, че преживявания в отрицателния, изстискващ и оческлопяващ диапазон не са точно онова, което Калин си търси, като чете.)

armydreamer wrote:Свързаните едно с друго човешки същества наистина ги няма в книгите на Дик, но това не означава, че отсъстват желанието и стремежа към контакт. На мен студените автори не ми действат никак, дори настръхващо. Да споменавам ли фамилии от славянски произход? :twisted:

(Азимов?)

Их, как ще ви науча всичките да се аргументирате...

Амбизиозни
К:)


armydreamer wrote:1. Джийн Улф, Силвърбърг, Симънс

2. Трябва да намеря и препиша. Но почти във всяка книга има нещо, което да те хване. Например, сцените с връщането към живота в Counter-Clock World, почти целият Dr. Bloodmoney, някои моменти от Martian-Time Slip (особено тези в главата на шизофреника).

3. Ти може да не ги търсиш, но те са част от емоциите и за повечето хора думата ще носи и това съдържание.

4. Това с цитирането е прекалено сложно за мен, извинявам се :oops:.


k. wrote:
armydreamer wrote:4. Това с цитирането е прекалено сложно за мен, извинявам се :oops:.


Да де, Владо, обаче без примерите - без плътта - самият аз не се чувствам провокиран да се ровя, из прочетеното и в себе си - цялата работа почва да ми стои неравностойна като усилия и малко по малко заглъхвам, и се връщам към другите неща, които правя.

Пък все пак се стараем да говорим за фантастиката...

Иначе те разбрах. :)


armydreamer wrote:Цитирането на части от други мнения във форума, не на пасажи от книги. Това имах предвид :).


... Като не щеш да пишеш тука, Владо – ще те крада безсрамно. :P
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12154
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9769 times
Has been thanked: 7662 times

Re: Битката Зиндел – Хърбърт (и не само...)

Postby Кал » Fri Nov 08, 2013 7:03 pm

Патакламата продължава...

On Goodreads, Kal wrote:Zindell resolves this problem of "disjointedness" in the sequel, the Requiem for Homo Sapiens trilogy, where Danlo wi Soli Ringess picks up where his father Mallory left off. To me, Neverness reads like a warm-up to the Requiem. (Which I'm yet to see surpassed in its holistic view of the universe and human endeavors, both scientific and spiritual.)

Right ... so I'm actually looking for the book(s) that will surpass the Requiem. All suggestions welcome. :)


Terry wrote:I wish I could give you some suggestions Kalin...I too would love to see more like this! The closest work I can compare it to is Dune, but I imagine you've already read that one.

I have indeed read the subsequent series about Danlo (I did a review of the whole series for the last volume)...this was a re-read and I still very much enjoyed this prologue to the universe Zindell has created.


Kal wrote:I started reading various Dune books, a few times each--but couldn't really get into them. I've even done a few "literature duels": asking Herbert's fans to quote the best ideas they found in the Dune series, and matching them against similarly themed passages from the Requiem. So far, no-one has offered me anything that thrills me. :( (It's a both subjective and justifiable experience--but to justify it, I'd need to write pages and pages ... no. Not now. :)

I've also heard Zindell was influenced by Gene Wolfe's Long Sun quartet; maybe I should give that a try.

John C. Wright came close in his Golden Age trilogy--though his characters often leave me cold, unlike Zindell's. (And now I'm wary of trying Wright's new books ... GR reviews can be such a turn-off. :D)

The quest goes on ... ;)


Terry wrote:Gene Wolfe has some great stuff out there, but for me the Long Sun books were a hard slog and my attempt to re-read them ended in dismal failure...which is a shame since on the face of it I should *love* that series: it's got a generation starship story with digitized people turned into gods, robotic armies, political revolution, bodysnatching psychotic teenage clones, and vampiric, shapeshifting aliens and yet somehow Wolfe managed to make it boring. I mostly blame the main character, Patera Silk, who just really got on my nerves (I find quite often that Wolfe's secondary characters are more interesting than his protagonists). I'd recommend starting with the New Sun series and then going on from there if you like it.

I loved Wright's first book in the Golden Age trilogy, but the second one seemed like a real drop in quality to me and I don;t think I got past the first chapter of the third book. Still...the first volume kinda blew my mind.


Kal wrote:(Pity there's no "like" or "thank you" button on comments. :)

I meant the New Sun, sorry.

I urge you to read The Golden Transcendence, though; the end especially blows more mind :D than the first book. Especially the Transcendent Mind.


+
Kal wrote:This review reminded me of another point I enjoy about the Requiem: although it examines trans-human states (the vastened intelligences), the protagonist sides firmly with the human state. Not, however, in the limited ways embraced by most postmodern writers; humanness, to Zindell, is "infinite possibilities."

Heh, what's not to like about it? :D
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12154
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9769 times
Has been thanked: 7662 times

Re: Битката Зиндел – Хърбърт (и не само...)

Postby Кал » Sun Oct 05, 2014 7:20 am

Ако знаете какво е „Падналите богове“ – подпрете я с глас тука, днес (5 октомври):

http://www.jobtiger.tv/book/book/481

Ако не знаете – може да послушате как ми е повлияла като човек на мене:

Кал wrote:След над хиляда прочетени книги, Дейвид Зиндел остава най-обхватният ум и едно от най-пламенните сърца, които познавам. (А като комбинация между двете е ненадминат.) Неговият Данло уи Соли Рингес, със стремежа си да обхване и свърже всичко – целия свят, целия Космос, цялото, цялото – е постоянно присъствие в мислите и делата ми, оформил ме е и продължава да ме оформя като човек.

Разказвам повече в това есе-размисъл: http://kal.zavinagi.org/?p=33


:)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12154
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9769 times
Has been thanked: 7662 times

Re: Битката Зиндел – Хърбърт (и не само...)

Postby Кал » Mon Oct 06, 2014 11:31 am

Класирахме се:

http://www.jobtiger.tv/book/finalists/

Благодаря на всички за усмивката, която ми подарихте!

(А на онези, които тепърва ще посегнат към Зиндел, завиждам най-благородно. :))

Ето и по-интересните коментари:

Nasko wrote:Зиндел е от малцината американски фантасти, които художествено доказват герои на бъдещето, които побеждават с етическо, а не силово превъзходство над злото. Той добавя качествено нови измерения на стария спор "доброто трябва ли да бъде с юмруци" или не. Зиндел е от най-ярките хуманисти на модерната фантастика, който освен етическите си идеи има и оригинални научни хипотези за слиянието на източния и западния пътища на познанието.
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12154
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9769 times
Has been thanked: 7662 times

Re: Битката Зиндел – Хърбърт (и не само...)

Postby Кал » Mon Oct 20, 2014 5:01 pm

До тази неделя, 26 октомври, гласуваме за „Падналите богове“ в Топ 30 на „Книгата, която ме вдъхновява“. :)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12154
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9769 times
Has been thanked: 7662 times


Return to Посестримите

Who is online

Users browsing this forum: CCBot and 0 guests