Гласове

Човеците, които правят библиотеката

Гласове

Postby Кал » Sun Nov 06, 2011 11:14 am

Споделения на наши съекипници, които бихме искали да помним.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Гласове

Postby Кал » Sun Nov 06, 2011 11:17 am

Атанас Славов: „Такова животно има!

Интервю на Емануил Арнаудов с председателя на Дружеството на българските фантасти "Тера Фантазия"

От 17 до 30 октомври в Националния музей "Земята и хората" – София се проведе ФАНТАСТИВАЛ – изява на фантастичното във всички видове изкуства. Събитието бе организирано от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Национален музей „Земята и хората“ и фондация „Човешката библиотека“, с подкрепата на издателство „ИнфоДАР“ и сдружение „Професионален форум за образованието“.
Бургаските творци Янчо Чолаков, Георги Христов, Ценка Бакърджиева, Валентин Дилов и Антон Фотев бяха представени във ФАНТАСТИВАЛ със свои творби, част от които бяха художествено пресъздадени от четци –актьори. Янчо Чолаков получи и Голямата награда „Майстор на авангардната фантастика”.
„Кръгът на барда”-Бургас, в лицето на Атанас и Светла Стоянови, също взе участие в изявата. Двамата изнесоха „фантастичен”концерт, в който бяха поднесени едни от най-хубавите им авторски песни.

Както е известно, Дружеството на българските фантасти е регистрирано в Бургас през 2010 година. Досега в града ни са проведени две издания на фестивала „Празници на фантастичните изкуства” - през 2008 и 2010 г. Фестивалът се провежда на 2 години и през 2012 г. предстои третото му издание. За трети път ще се проведе и Национален конкурс за творби на фантастичното изкуство от жанровете литература, изобразително изкуство, музика, танц, театър, мултимедия, видеоклип, компютърни и ролеви игри.

/Интервюто е взето по време на фестивала/
-Г-н Славов, в Националния музей "Земята и хората се проведе ФАНТАСТИВАЛ, какво е това?

-ФАНТАСТИВАЛ представлява фестивал на фантастиката във всички изкуства – литература, живопис, графика, илюстрация, кино, музика, драматургия, мултимедия, инсталации и т.н., създадени предимно от български творци. Единствено кинопрограмата е съставена от чуждоезични филми с превод, редактиран от нашите преводачи. Изключителната подкрепа на директора на Националния музей "Земята и хората" г-н Михаил Малеев, предоставил залата "Гигантски кристали", направи възможен този ФАНТАСТИВАЛ.

-Таблото, въвеждащо в залата, посочва секции към дружеството: "Писатели", "Художници", "Преводачи", "Съставители", "Кино", "Музика", "Сцена", "Мултимедия". Какво съдържат тези направления"? Представете ги с по няколко думи.

- Писателите от първата секция (над 20 автори) са издали повече от 100 книги, някои от които са добили истинска популярност. Най-изявеният автор на 6 книги е Николай Теллалов, изградил в четири от тях пълноценна фантастична реалност със собствена история, социология и митология, алегорично адресирани към най-наболелите проблеми на човешката цивилизация. Неслучайно този 40-годишен писател ще получи на 1ноември, в празника на народните будители, даваната от директора на НМЗХ пластика "Аметистова роза на въображението" за особени постижения в научната фантастика. В рамките на ФАНТАСТИВАЛА получиха отличия Ангелина Илиева за фолклорното й фентъзи, Георги Малинов за киберфантастиката му, Мартин Петков за социалната фантастика. Уникални са автори като Иван Попов, направил сплав между манипулативните технологии и талантливата сатира, Григор Гачев- предложил модел на бъдещето, където свръхможещите не доминират над изостаналите в технологиите хора, а им помагат да живеят достойно – нещо напълно непредставимо за днешните риалии. Лекарят Валентин Дилов предлага неочаквана гледна точка към клонирането и социалните му последствия. Банковата чиновничка Ценка Бакърджиева създава изненадващо топли и човешки версии на фантастичната ни реалност. Издателят Емануил Икономов – неочакван космически поглед към индийските духовни учения. Александър Карапанчев пък предлага ярки притчи приказна, философска и поетична фантастика. И всичко това – категоричен съм – защитено с високолитературни средства! Никакви скалъпени идейки, написани криво-ляво, както правеше това ранната научна фантастика и с което спечели славата на фантастиката като нещо, разположено между научнопопулярната и развлекателната литература. За съжаление, мнозина читатели и културтрегери продължават да мислят в категориите на тези недостатъци и поддържат българската фантастика в зоната "социална невидимост".
Секцията "Преводачи", оглавена от младия англист Калин Ненов, специализиращ в НБУ превод на българска литература на английски език, също има интересни постижения. Създадената от него преводаческа школа е превела над 40 разказа на български фантасти, четвърт от тях вече публикувани в американски и европейски издания. В тази секция членуват и утвърдени преводачи като Любомир Николов, Светлана Комогорова и Владимир Зарков, през които са минали повечето книги на Толкин, Тери Пратчет и Стивън Кинг.
Секция "Художници" събира десетина живописци, графици и илюстратори, компютърни графици, визионери на фантастични реалности със средствата на професионалното изобразително изкуство. Тук са такива безкоментарни личности като графика Калин Николов, живописеца-космист Димитър Янков, създатели на светове Петър Станимиров, Сабин Бойкинов, Димитър Цветанов, Светлин Велинов, подготвят се албуми на покойните творци от жанра като Васил Иванов и Стефан Лефтеров.
Секцията "Съставители" обединява хората, посветили огромна част от труда и времето си за съставяне на антологии и сборници с българска фантастика. Тук е Ал. Карапанчев с редакторския си труд над десетки книги от серията "Нова българска фантастика", издадени от "Аргус" и "Ваяния" от ЕГИ, Янчо Чолаков с поредицата му "Офир", Атанас П. Славов с антологиите "Моделириум" и "Вирт", десетки фензини, и четирите алманаха ФАНТАSTIKA, Георги Недялков, съставил и издал сборниците от разкази, излизали в периодиката преди повече от 30 години "Забравени страници" и "Несбъднати светове". Тук е съставена и първата по рода са антология на фантастичната поезия "Фантастихия". Както и колекционера от Варна Венециян Тодоров, събрал 60000 фантастични книги и издал 53 обзорно-библиографски фензина.
В секцията "Кино", ръководена от киноведа Иван Хаджиев, се формират и класифицират колекциите от хиляди фантастични филми, подготвят се епизодите на фантастичен сериал, който да се предложи в телевизията.
В секцията "Музика" работят всички направления – както модерната музика, представена от композитора Адриан Первазов, така и поетична бардовска песен по фантастичен сюжет от "Кръгът на барда", и алтернативният рок на група "Кът".
Секцията "Сцена" видяхте на ФАНФЕСТИВАЛА с превъзходната пиеса "Спектакъл без край" от Агоп Мелконян и страстния поетичен рецитал на Анибал Радичев.

-А какви са отношенията ви с Министерството на културата? Подкрепят ли ви?

-Едностранни, за да не кажа странни. Ние ги информираме за нашето съществувание, мероприятия, подаряваме им нашите издания, кандидатстваме в обявените от тях конкурси за подкрепа. Отговорът е мъртво мълчание. Наскоро пратихме нашите алманаси ФАНТАSTIKA, 2007, 2008, 2009, до МК, но след 6 месеца чакане узнахме само, че са изгубени. През март взехме участие в обявения от Вежди Рашидов конкурс за подкрепа, но не само не получихме финансиране, а дори и два реда писмен отказ. Доколкото разбирам, проблемът е в нашата полифункционалност. Те са разделили отчетливо културните дейности и изкуствата – писатели, художници, самодейност, изложби, конкурси и т.н., навярно защото имат тесни специалисти, занимаващи се с тези ресори. А ние отстояваме принципа, че ФАНТАСТИКАТА Е ТИПОЛОГИЧЕСКА РАЗНОВИДНОСТ ИЗКУСТВО, която пронизва цялата структура на културата и се появява във всички изкуства. И оставаме за тях "институционално невидими". Някой да се съмнява, че фантастичната литература е едно от най-значимите направления в книгоиздаването днес? Някой да не знае, че най-нашумелите и скъпи филми в последните години са фантастични? Вярно е, че преди две години една зам.- министърка на културата заяви, че такова нещо като фантастична живопис няма, но не случайно тя е вече в миналото на МК... По цял свят се правят изложби на световноизвестни художници фантасти като Войчех Сюдмак, Гигер, Яцек Йерка, Джим Бърнс, а българският график Васил Иванов за цикъла си "Космос" е обявен от Американската енциклопедия по изкуствата за създател на жанр "Космическа графика"! С нашата изложба "Фантастично изобразително изкуство", запълнила огромната зала "Гигантски кристали" на Националния музей "Земята и хората", художниците Калин Николов, Димитър Янков, Катерина Данаилова, Димо Миланов, Петър Станимиров, Светлин Велинов, Димитър Цветанов, Сабин Бойкинов, Георги Марков, Надежда Лилова, Стефан Лефтеров, Атанас П. Славов и др. доказаха че такова животно има и то е не само красиво, но и умно и талантливо.
И има какво да каже.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Гласове

Postby Кал » Tue Nov 11, 2014 11:15 am

В Сборище на трубадури осем въпроса за фантастичното ме провокираха да си припомня и поровя...

1. Първият научнофантастичен, фентъзи или хорър роман, който прочетох:

Първият, за който си спомням ярко, беше „Необикновените приключения на Карик и Валя“ – за две деца, които се смалиха до ръста на насекоми и преживяха всякакви перипетии от ентомологично естество. Мисля, че тогава научих думата „ентомологично“ :D – и започнах да се интересувам от света на животните. А сега си давам сметка, че този роман ме е подготвил за някои сурови факти в природата, дал ми е начална закваска за екологичното мислене – той по никакъв начин не смекчава или разхубавява случките, нито очовечава самите насекоми. Помня например колко ме болеше, когато огромните червени мравки нападнаха мравуняка на дребничките черни и започнаха да ги разкъсват… „Ама как може?!“ – мислех си тогава. Сега стисвам зъби и търся начини ние, хората, да не се превръщаме в мравки.

2. Последният научнофантастичен, фентъзи или хорър роман, който прочетох и който бих сложил в списъка ми с „Топ 20″, е:

Malazan Book of the Fallen – но първо, още не съм завършил поредицата, и второ, за нея са се казали достатъчно хубави думи.

Затова избирам трилогията The Golden Age на John C. Wright. Тя прави с космическата опера същото, което Малазаните правят с епичното фентъзи: вдига левела на целия поджанр. Зашеметяваща фантазия, пъстро и анти-тоталитарно бъдеще (в смисъл: неподчинено на една-единствена парадигма или посока на развитие), искрящи задочни спорове с други големи фантасти (авторът пътем ошамарва Трите закона на роботиката и идеята, че изкуственият интелект има нужда да воюва с естествения), непредсказуем сюжет с обрат връз обрат, трансцендентен финал, който преосмисля и преобръща всичкото… Само героите можеше да са една идея по-дълбоки. ;)

3. Последният научнофантастичен, фентъзи или хорър роман, който не успях да завърша, беше:

Май бяха Rainbows End на Върнър Виндж и The Quantum Thief на Хану Раджаниеми. По една и съща причина: героите им ми бяха безинтересни, до степен да не мога да се вживея в случващото им се. Което е срамота, понеже и двата предлагат пищно-замислящи визии за бъдещето…

4. Автор на научна фантастика, фентъзи или хорър, на когото не мога да се наситя, е:

Тери Пратчет. Буквално съм расъл с него – от „Ерик“, който ми подариха за 11-ия ми рожден ден, до поредицата за Tiffany Aching, която най ме усмихва с това, че татко Тери най-сетне се научи да пише женски образи – че и растящи… Сега не смея да почна да чета Dodger – пазя си я като сбогуване с Тери. (Но май нямало нужда – той скоро обяви, че готви следващ роман… да ни е жив и осъзнат още дълго!) Пратчет, повече от всеки друг, ме е научил да се взирам отвъд повърхностите и привидностите – и изобщо, да се взирам в живота, с непредубедени очи.

5. Автор на научна фантастика, фентъзи или хорър, за когото ме е срам да си призная, че не съм чел, е:

Самюъл Дилейни. За него ме е срам особено много, понеже и Владимир Полеганов, и Емануил Томов са ми го препоръчвали горещо. Не знам какво ме възпира – може би ме е страх, че няма да вникна в него достатъчно, може би не ме е стигала препоръка, която да докосне нуждите ми като човек, не само като читател…

6. Научнофантастичен, фентъзи или хорър роман, който бих препоръчал на всеки, незапознат с тези жанрове, е:

Requiem for Homo Sapiens на Дейвид Зиндел. (От него на български е излизала само първата част, под заглавие „Падналите богове“.) След няколкостотин прочетени фантастики, Зиндел остава най-обхватният ум и едно от най-пламенните сърца, които познавам. (А като комбинация между двете е ненадминат.) Неговият Данло уи Соли Рингес, със стремежа си да обхване и свърже всичко – целия свят, целия Космос, цялото, цялото – е постоянно присъствие в мислите и делата ми, оформил ме е и продължава да ме оформя като човек. Разказвам защо в ето това есе. За Зиндел ми е ужасно трудно да говоря в краен брой думи – вместо това препоръчвам да послушате него самия в интервюто „Бури от числа, бокали от светлина“.

7. Научнофантастичен, фентъзи или хорър роман, който е ужасно подценяван, е:

„Аз, грешният Иван“ на Николай Светлев и „Слънце недосегаемо“ на Николай Теллалов. Докато вторият по има шанс с времето да получи признанието, което заслужава (на голям български роман – не само фантастичен, а и въобще – писан във и за новото време), „Аз, грешният Иван“ го грози забвение. А той е също толкова наситен, разтърсващ и общочовешки, колкото „Време разделно“. (Който пък вероятно е най-обсъжданият-но-непрочетен роман в българската литература.)

8. Научнофантастичен, фентъзи или хорър роман, който е ужасно надценен, е:

Я да си помогна с Goodreads…

„1984“ на Оруел към момента има над 1 300 000 хиляди оценки, от които над 40% са пет звезди: amazing / „удивителен“. Което лично аз си го обяснявам така: инерцията, наречена „статут на литературна класика“, продължава да носи на гребена си една творба, която е остаряла морално – не описва нито света, в който живеем сега, нито действителните опасности, които го чакат. „1984“ си е изпълнила задачата; втренчвайки се в нея, ние губим от поглед предупрежденията и посоките, които са важни за нашата си епоха.

Затова спрете да ми я хвалите и прочетете Earth на Дейвид Брин. Като начало. ;)


Преди мен сред настоящите участници в ЧоБи отговаряха Атанас П. Славов и Емануил Томов. Всъщност ви препоръчвам да разгледате цялата поредица. (Тя продължава да се допълва.)

This post by Кал received thanks from: 2
Лъч (Sun Jan 11, 2015 9:14 pm) • Люба (Wed Sep 13, 2017 8:37 pm)
Rating: 18.18%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Гласове

Postby Adi » Wed Dec 16, 2015 12:16 pm

Какво ще се случи в българската литература и книгоиздаване - интервю на Човешката библиотека за uchi.bg

С наближаването на светлите коледно-новогодишни празници от Uchi.bg обръщаме поглед към идващата 2016 година. Какво ще се случи с българската литература и книгоиздаване, кои ще са новите хитови български фантастични автори – това са само част от въпросите, които зададохме на фондация “Човешка библиотека“. Ето какви любопитни отговори ни дадоха Калин и Христина:

Въпрос: Как ще се развие българската литература през 2016 година?

Отговор, Христина: Ще продължава да се стаобилизира откъм явления, преминаващи в утвърдени тенденции/течения. Ако досега е имала мъглява представа за себе си, вече проявява по-отчетливи характеристики и се избистря.

Отговор, Калин: Аз ще се прикача към следващия отговор на Хрис: пожелавам на българската литература – на всички пишещи в България – през 2016-а да открият своите редактори. Е, една година може да им е малко. Процесът иска търпение и всеотдайност. ;)

Ние търсим нашите в тази онлайн работилница.

Въпрос: Как се е променил процесът на книгоиздаване през последната една година?

Отговор, Христина: Процесът на книгоиздаване, за съжаление, не се е променил в посока подсигуряване на всяко издание с редактор и коректор. Издателствата са като подгонени и продължават да бълват количества нови книги, с които не могат да се справят нито те, нито читателите.

Отговор, Калин: Освен това все повече издателства отделят време за електронни издания – и им отделят внимание, за да изглеждат привлекателно. (Но „все повече“ не означава „достатъчно“.)

Въпрос: Какво ще е новото в този сегмент догодина?

Отговор, Христина: Някои издатели усилено се взират извън България, интересува ги популяризирането на наши автори в чужбина. Размислят се за програми, подкрепящи преводачите. Споделят нуждата от литературни агенти, които да посредничат за издаването на наши автори навън, и са на мнение, че тази работа не бива да се върши по неволя от преводачите.
Преводачи от чужбина, които са работили по български автори, поддържат интереса си и продължават в това поприще.

Отговор, Калин: Все повече издания ще се финансират директно от читателите си – чрез платформите за crowdfunding, като Indiegogo, Kickstarter и нашите родни ZaBulgaria.org и Yatoto.com. Това ще е поредният триумф на принципа, че там, където вместо държава върлува мафия, гражданското общество расте по-бързо. ;)

Въпрос: Какво да очакваме от Човешката библиотека през следващата година?

Отговор, Христина и Калин: „Как спасяваме света“ – антологията с отличени текстове от последния ни Копнеж за растящо творчество.

(И нов Копнеж за растящо творчество.)

„Зелени разкази (ама наистина)“ като хартиено издание.

Трилогията „Аурелион – вечният баланс“ на Светлини сред сенките – довършена и обновена.

Дебютният роман/повест „Черният куфар“ на Християн Трифонов.

Романът „Ортодокс“ и сборник с разкази от Григор Гачев.

Поне една писателска работилница – и няколко мини-работилнички.

Една голяма изненада. Толкова голяма, че сами не смеем да я промълвим. ;)

Въпрос: Кои български фантастични автори ще станат хитове през 2016 година?

Отговор, Христина и Калин: Бихме искали хитовете да са вечнозелени. :) И да ги преоткриваме.

Елена Павлова, с авторския сборник „Две луни“.

Григор Гачев, с „Ортодокс“ и разказите си.

Николай Теллалов, с дългоочаквания нов роман. (За който мимоходом спомена, че май били… четири романа. О.о)

Любомир Николов – Нарви, със следващата отсечка от „Сивият път“.

Светлини сред сенките, с „Аурелион“. (Първата част от който вече излезе и на английски.)

Весела Фламбурари, със завършена трилогия за Мина и магиите.

… Ако познаем три от шест, ще сме наистина щастливи. :D

Хитов ще стане със сигурност екипът на фантастичния сериал „Златната ябълка“. :>

П.П. Никола Райков и неговия Таласъмчо не ги броим – те вече хитят. ;)

А Георги Караджов, макар и фантастичен автор, ще грабне сърцата ни (и ще ни вземе акъла) с историческа книга-игра – втората, заключителна част на сагата за цар Калоян.

This post by Adi received thanks from:
Кал (Wed Dec 16, 2015 2:51 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Adi
Global Moderator
 
Posts: 180
Joined: Wed Aug 13, 2014 9:43 am
Has thanked: 236 times
Has been thanked: 339 times

Re: Гласове

Postby Кал » Wed Sep 13, 2017 11:35 am

Атанас Славов: Изтичането на мозъци в чужбина означава изтичане на интелигентни читатели
(интервю със Стефан Кръстев)

– Минаха няколко месеца от последното ни интервю, а от тогава почти всеки ден се сещам за въпрос, който съм пропуснал да ти задам и за такъв, какъвто бих могъл да ти задам. В този период излезе и алманах „Фантаstika 2016” и още като хванах това невероятно произведение, срещнало толкова силни човешки стремежи, за да ги съчетае в един, осъзнах, че това е истинско събитие в родната ни култура, не само във фантастиката. Какво е този алманах? С какво е продължение на алманасите „Фантаstika” от предишните години и с какво е най-вече различен?

– Различен е само по формата на издаване от издателство „Артлайн студиос“, новата корица, предложена от издателството, новия автор, представен в 3D, новото ниво на критичност, което сме си позволили в раздела „Съзвездие Кинотавър“. Във всичко останало алманахът си е все същата територия, защитена от цинизъм, зомбификация и феодализация, завладяваща книжния ни пазар.

– Кое е поредното предизвикателство пред Атанас Славов? Какво да очакваме?

– То е свързано със съвместната ни работа с издателство „Артлайн студиос“, което възприе цялостния ни възглед за фантастиката и пожела да издава нашия творчески продукт. Очаквайте литературната поредица „Съзвездие БГ“, която ще започне със сборника визитна картичка „Фантастивал в Европолис“ – антология, представяща 26 автори от Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“. През 2018 г. очаквайте авторските томове на творци като Григор Гачев, Николай Теллалов, Георги Малинов и дебютната книга на Мари Паскалев „Подземни облаци“. Паралелно ще текат малките поредици „Фантастихия“ (стихосбирки фантастична поезия) и „Фантастология“ (история и теория на фантастиката). Без аналог в българското книгоиздаване ще са албумите „Български художници фантасти“ и „Планетариум имагинариум“ с твърди корици и размер 30 на 30 см. Със самия алманах от началото на 2018-а ще се случи дългоочакваната трансформация – става по-тънък (200 стр.), но ще излиза всеки три месеца!

– Ти си един от най-големите български активисти във фантастичния жанр и един от най-големите мечтатели, останали в страната ни. Като такъв, очакваш ли в България някой ден да си имаме един хубав научнофантастичен франчайз? С пълнометражните филми, със сериалите, с книгите от различни автори, описващи един свят и едни герои?

– Едва ли. Такъв франчайз би искал минимум стохилядна читателска аудитория, което за нашите мащаби е нереално. Например всички качества за такъв има романният цикъл на Николай Теллалов „Да пробудиш драконче“, но изтичането на мозъци в чужбина (инженери, лекари, учени) означава и изтичане на интелигентните читатели на фантастика. А и споменатите феодализация, зомбификация и вампиризация на книжния пазар доведоха единствено до избуяването на български „свръхестествен романс“ от знойни жрици като Дюлгерян, Василиса Мей и др.

– Приемаш ли, че космосът е последната граница?

– В географски смисъл да. Но за движението навътре, към дълбочините на психичното и виртуалното – тук граница няма. Аз смятам, че истинското развиващо се човечество ще се разраства едновременно в двете посоки.

– Какво мислиш за пътуването на времето? Възможно ли е и извън сюжетите на книгите?

– По този въпрос съм 50 на 50 вероятност да е възможно и да не е.

– А трансхуманизмът и кибернетизацията на човечеството? Като че ли всеобщото мнение е отрицателно, дори апокалиптично. Но все повече ми се струва, че това е крайност, предразсъдъци и една крайна ретроградност, която, за жалост, е сковала и духа на много фантасти. В това число включвам и себе си, на бъдещето гледах предимно като поле на антиутопия и социални сатири, засягащи най-вече обезличаването на човек от технологията. Но точно на мен трябваше да се случи тъй, че животът ми да бъде спасен от три импланта в сърцето. Докато операционната маса ме носеше наляво-надясно, нагоре-надолу между мониторите и траеше процедурата, а аз идвах на себе си и честно, много се забавлявах, защото ми изглеждаше като в сцена от стар фантастичен филм, в който по-развита цивилизация е отвлякла земен човек в космоса и прави изследвания, си дадох сметка, че интелектуалните достижения са преди всичко в името на живота, преекспонира се с рисковете и имам дълг към това човечество: малко по-позитивни книги за бъдещето ни. От предишни разговори с теб ми направи впечатление, че това е и твоята позиция. И винаги е била. По-позитивната. И все пак: ако машините спасят цивилизацията на цената на това, че започнат да контролират живота, това човешка цивилизация ли ще бъде? Или на разум, намиращ се на следващо еволюционно стъпало? Какво е най-доброто, което очакваш от близкото бъдеще? Кои са най-големите ти опасения?

– Фантастите по традиция интерпретират тези теми като антиутопични предупреждения или сатира, за да могат да бъдат „проиграни“ и осмислени вариантите на негативно приложение на тези технологии и това да не се случи наистина. Но относно това дали ни чака такова бъдеще, смятам така: При съществуващата ценностна система на човешките племена, боричкащи се за надмощие, всяко приложение на такива хай-технологии довежда да край на цивилизацията. Единственото възможно бъдеще на човечеството е в това то да преодолее различията, другите алтернативи са липса на бъдеще, финализъм. Но тъй като днешната НТР, погледната от системна гледна точка, е „свръхсложна динамична вероятностна система“, в нея са задължителни флуктуации от рода на „черните лебеди“ (термин от хаотиката), тоест открития, които променят вектора на самото научно-технологично развитие и го изваждат от „потенциалната яма“. А такива „черни лебеди“ са лош обект за фантастиката, защото никой не знае как изглеждат или биха изглеждали, докато не се появят. Иди ги описвай. :)

– Кое от миналото би предпочел пред това от бъдещето?

– Принципите за чест и достойнство.

– Кое е онова, което най-много се радваш, че човечеството е оставило в своето минало?

– Канибализмът и робството, априорното притежаване на други разумни същества.

– Най-добрите фантастични филми през последните години?

– Преди всичко на Люк Бесон, последния европеец, който устоява на американската доминация („Петият елемент“, последните 15 минути на „Люси“, „Валериан“, ...), „Утреландия“ (изумителен пробив във футурологичния догматизъм на Холивуд!), „Аватар“.

– Най-големите ти очаквания от световната фантастика? Отнася се за близкото бъдеще – заглавие на книга или филм, които гориш от нетърпение вече да са излезли.

– В литературата: двете велики фантастики – англоезичната и рускоезичната, боледуват от своите чудовищни паразити, които им изпиват силите (пиша статия за това, която ще излезе едновременно на руски и английски език), но очаквам всяка нова книга на Брин, Беър, Уотс, Геймън, Суарес, както и на Пелевин, Громов, Олди, Дяченко.

В киното: продълженията на „Аватар“, които отварят нови врати на визионерското кино, продължението на сериала „Експанзия“. И, ще споделя нещо напълно фантастично от кухнята – мой приятел, български режисьор, се готви за екранизация по „Часът на бика“ на Иван Ефремов. С продуцент сина на Андрей Тарковски. :)

This post by Кал received thanks from: 3
Triumpha (Thu Sep 14, 2017 7:54 pm) • Лъч (Wed Sep 13, 2017 11:49 am) • Люба (Wed Sep 13, 2017 8:36 pm)
Rating: 27.27%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Гласове

Postby Кал » Wed Sep 13, 2017 11:48 am

Калин М. Ненов: Само човечеството може да спаси човечеството
(интервю със Стефан Кръстев)

– И така, разкажи за „Копнежите“, тоест за конкурсите, които ЧоБи периодично организира. Колко станаха до този момент? От позицията на отминалото време, резултатите от кой Копнеж оценяваш най-високо, най-скъп ти е като сантиментална ценност, свързан със спомен в личен план?

– Най-дългогодишен – и най-зареждащ ме – е Копнежът за растящо (първоначално: ученическо) творчество, който се провежда ежегодно от 2012-а. В него търсим творби от автори до 27 години, без значение от жанра или тематиката им. Тези, които грабнат най-много умове и сърца в журито ни, публикуваме в сайта, а с авторите аз водя писателски миниработилници. Целта на „растящите“ Копнежи е да осигурим мост от спонтанно творческата възраст на ранните класове до времето след университета, когато младият човек получава първата си голяма възможност да излезе от коловозите и да оформи бъдещето си. Не знам какво се случва в университетите, но ни е правило впечатление, че най-малко участници имаме от възрастовата група 19-22 г. След това хората пак прописват… поне някои. Тази „бездна“ обаче често поглъща талантите или вече натрупаните умения и неведнъж сме попадали на големи (25+) пишещи хора, които сякаш започват от нулата. (Казвам го без пренебрежение – самият аз съм подобен случай.) Тъй като една от мисиите на ЧоБи е да помага в порастването на ярки творци, прокарването на мост над бездната се получи естествено. А енергиите и щурите хрумвания на младите ни автори са страхотна опора, когато тоя мост вземе да се клатушка…
През 2015-а за първи път обявихме тема на Копнежа за растящо творчество – „Как спасяваме света?“ – и събрахме отличените текстове в книга. Тя се явява малка сестричка на антологията „За спасяването на света“, за която ще стане дума по-долу… и поне аз мисля, че „каката“ има какво да научи от нея. Въобще, хубаво ми е да слушам човеците, които идват след мен. В ЧоБи си мечтаем за Следващото… и то вече е пред очите ни.
За останалите Копнежи няма да се впускам в подробности – каня ви да ги разгледате сами тук. Че и да участвате в следващите. Най-лесният начин да разбирате за тях е като се абонирате за мейлинг листата ни „Приятели“.

– „Зелени разкази (ама наистина)” – разкажи повече за нея. Как започна? През какво премина?

– С Атанас Славов си мечтаем за антология с екологична фантастика поне от десет години, а започнахме да събираме „кандидати“ за нея преди около осем, черпейки от опита си с българската, англо- и рускоезичната литература. Междувременно Министерството на околната среда и водите организира съставителството на три антологии „Зелени разкази“. Те включват почти всичките големи български писатели в момента. Прочетох два от разказите в първата антология, ядосах се, ухилих се… и се върнах да търся текстове за нашата.
(За ядосването искам да поясня: Участвам в природопазещи организации и дейности от 2001-ва. Мъчно ми е колко малко хора разбират взаимовръзките, които крепят света ни – осигуряват основата, върху която градим лично щастие, дом, приятелска среда и всичко друго, без което не можем. За да напишеш нещо смислено в „зелен“ цвят, са нужни и много познания, и много чувствителност. Как са съставяли МОСВ трите си антологии? На какъв принцип са подбрали авторите? След като нашите „Зелени разкази“ излязоха, изчетох първата и третата от техните антологии – и не мога да си отговоря на тези въпроси. А ресурсите, с които проектът им е разполагал, както и видимостта му, са в пъти по-големи от нашите. Моето желание да се грижа за околната ни среда е свързано с желанието ми да оптимизирам: да не хабим ресурси, да правим всичко по-умно, по-ефективно. Ядосвам се, когато видя ресурси да се пилеят – независимо дали природни или парични, или творчески.)
Когато натрупахме достатъчно опит с останалите издания на ЧоБи (и вече бяхме събрали десетина сериозни предложения за бъдещата антология), обявихме Копнеж за зелени разкази (ама наистина). (Вече знаете с кого се закача наистина. :)) От Копнежа помня ярко, че: 1) участваха сравнително малко автори – 50-ина; 2) журито хареса наистина малко от текстовете им. (Хак ни е с това наистина…) Трудна тема си е (както размишлявах и в послеслова); и ако правим антология продължител, ще изчакаме поне 5-6 години. Да могат зелените идеи да поузреят. ;)
А това, което ме вдъхнови най-много, е, че трима от одобрените автори бяха между 13 и 15-годишни. Нали ви казах за Следващото?

– Какво е Човешката библиотека? Предполагам, че няма български любител на фантастиката, който да не знае отчасти, но все пак… За тези, които сега съзряват и тепърва навлизат във фантастиката; търсят българско четиво или къде да намерят съмишленици, да предложат творби. А и ако има нещо, което можеш да кажеш, а не е известно дори на нас, които от години следим инициативите.

– ЧоБи е покрит мост-лабиринт. Оставям на собствените ви въображения да си го нарисуват и разтълкуват. (И се замислям дали да не обявим някой Копнеж за най-вдъхновяващо тълкувание…)
Това, което ми е най-важно да знаете, е, че Човешката библиотека е винаги отворена към вас: хората, които дишат, поят се, хранят се с книги; и са готови да протегнат ръка към други подобни хора и нещо да правим заедно. Обърнете внимание на безличната дума „нещо“. В случая тя не е безлична, а… безпределна. Веднъж събрани в ЧоБи, можем да правим заедно всичко.
… А? Кой там отзад каза „революция“? Ей сега ще звънна на Ники Теллалов да призове змейовете, Йоан Владимир – авлиите… ти, Стефане, кои твои сили ще ни дадеш?
А най-лесният вход за влизане е оттук.

– Упражнявате активна издателска дейност. Колко книги вече издадохте? Кои са най-значимите издания?

– Май станаха 25. Ако включим и алманаха „ФантАstika“ – минахме трийсетака. Лелеее… остаряваме.
„Зелените разкази“ и „Как спасяваме света“ ги споменахме, „За спасяването…“ иде след малко. От останалите на мен най-свидни са ми (ама е мъчителен тоя въпрос…):
„Последният еднорог“, който първи развя гриви сред нас и продължава да ни припомня, че не можем да сътворим истинска магия, ако жертваме нечий чужд дроб – трябва да изтръгнем собствения си и да не чакаме да си го получим обратно.
„Слънце недосегаемо“, което не е (да подчертаем дебело :)) завършек на змейския цикъл на Николай Теллалов, но е връх в него – а според мен и в цялата ни литература, фантастична или не, след 89-а. Николай смее да мисли и да мечтае за приятелството, любовта, войната, мира, смисъла на живота – големите теми, които правят един голям роман; и за разлика от моето банално изречение тук, го прави по начин, който добавя към тия големи теми, разширява ги, еволюира ги. Ако нищо българско не ви се чете, поне на „Слънцето“ дайте шанс. Най-малкото за да видите България и нас, българите, през един змейски – обхватен, осезателен и добронамерен – поглед. (А ако на мен понякога не ми се чете нищо българско, то е, защото ми липсва точно такъв поглед, особено в новата ни литература. И скърбя. И приемам препоръки, ако вие сте го откривали. Копнея за тях.)
„Пентаграм“, който подбира най-ярките текстове от целия творчески път на Атанас Славов. Наско е един от моите духовни татковци, батковци и верни другари. Най-хубаво обяснявам защо „Пентаграм“ ми е важен тук.
… Ами „За змейовете и вампирите, за Марта и потомството“ на Величка Настрадинова? Ами колективните романи на Светлини сред сенките, „Приказка за магьосници, физици и дракон“ на Геновева Детелинова и „Ех, магесническа му работа“ на Калоян Захариев – поредните примери, че Следващото е под носа ни и просто ни чака да спрем да блеем в звездите? Не, не, и аз спирам, преди да съм се разкъсал…

– И искам да отделим специално внимание на „За спасяването на света“, беше проект и грандиозно изпълнение. Творби на значими автори, които вече са част от българската класика, но и по-млади. Колко време работихте над нея, как подбирахте авторите, кои бяха най-големите трудности, някои от имената, които не можеш да не споменеш, и изобщо всичко, което ти е на сърце…

– Ох, ох, не изчерпахме ли мястото вече? :)
Цялата работа по сглобяването на „За спасяването“ (която ще представя само с този линк – нали радея за умното ползване на ресурсите, включая ресурса време ;)) трая една година – от първите имейли в търсене на съратници съставители, до финалното оглаждане на електронното издание. Това ще да е била най-наситената година в живота ми. Гледам, че само списъкът с творческите участници – автори, редактори, коректори, художници, оформители, съставители – надхвърля 80 души, а с голяма част от тях съм си писал кажи-речи всеки ден… всъщност обемът на организационните имейли надхвърля неколкократно обема на самата антология (която е близо 1300 стандартни страници). В предварителния подбор кои автори и текстове да поканим участваха 11 души, сред които Янчо Чолаков, Дилян Благов, Александър Карапанчев, Йоан Владимир, Атанас Славов, Григор Гачев. Обичам да се шегувам, че съставителството на тая антология сюблимира 200 години читателски опит. Журито, което изчете окончателните стотина предложения, беше осемчленно… и слава Богу, не сме се хващали за косите или гушите. Почти.
А ако някой ден съберем достатъчно опитен екип да направим и хартиено издание (трудно е, понеже отделните текстове си имат полиграфически особености), ще ни трябват поне още три месеца. Честно да си кажа, досегашните резултати от „За спасяването“ – броят читатели, които са си я поискали, броят отзиви (например в Goodreads), даренията, които сме получили – не ме вдъхновяват да изтръгвам чак толкова от дроба си. И понякога си приказвам с Космоса (нали съм освидетелстван луд ;): „Космосе, ако такива усилия са оправдани, моля те, стори чудо и ни го докажи. И тогава ще направим „За спасяването на света, отново“…“
(За да не бъда съвсем безпочвен луд, съм поставил и количествени параметри – брой сваляния на „За спасяването“, брой оценки в Goodreads, сума дарения – които ще ми покажат, че такъв момент е назрял.)

– Човек си, чийто живот е като сърфиране по торнадо. Много динамика, много инициативи, най-вече алтруистично насочени. Освен „Човешката библиотека“, Копнежите, многобройните преводи, и силна обществена активност – най-вече засягаща проблемите за екологията и природата, а това е особено интересно за един фантаст. И пак се връщаме до това: Какво ще спаси човечеството? Технологията би ли могла да е решение за свръхнаселеността, изчерпването на земните ресурси, глада? Какво е онова, което считаш, че трябва да е балансът между технологията и природата?

– Благодаря! „Сърфиране по торнадо“ е зашеметяващ образ – може ли да си го изпечатам на тениска? :)
Понеже технологията е инструмент, според мен човечеството може да го спаси само човечеството. Всъщност така наречените природозащитниците защитават пак нас – човечеството. Природата спокойно може да мине без хора, нито ѝ трябва реална защита от хората. Ще разкърши рамене, ще кихне веднъж-дваж, ако ѝ се наложи, даже ще започне на чисто – на ниво бактерии. Ние без нея можем ли?
Мечтая си да виждам как порастваме. Почти всичките ми най-любими, най-мои книги – от „Реквием за хомо сапиенс“ на Дейвид Зиндел до „Повече от човешки“ на Стърджън и „Приказка без край“ на Михаел Енде – показват различни пътечки към това порастване. С технологии, без технологии – но преди всичко вътре в нас.

– С какво не би направил компромиси?

– Мисля, че Стърджън беше авторът, който за пръв път ми обърна внимание, че в етиката няма абсолютни правила. Всяка ситуация идва със свой контекст и ако я насилим да се съобрази с някакви неизменни принципи, най-много да я счупим… или да счупим себе си. Впрочем, има една серия в Star Trek: The Next Generation, която разглежда такъв казус блестящо.
И все пак: принципно не бих предал доверие, което някой ми е оказал. (Доверието е един от най-големите дарове, който можете да ми дадете.) Не бих се облагодетелствал (съзнателно) за сметка на друг. Не бих направил/допринесъл за Национални фантастични награди, които (умишлено) облагодетелстват една група за сметка на друга. (Тук се закачам, но съм чувал това обвинение по мой адрес, и ми горчи.)
И още доста работи. ;)

– Възможно ли е според теб пътуване във времето?

– Григор Гачев ме впечатли с мисълта, че е възможно свободната воля да въздейства както на бъдещето, така и на миналото. Че не съществува само едно минало, а множество, което се разклонява все повече, колкото по-назад се връщаме.
Така че: ако решите да пътувате към миналото, внимателно изберете кое минало. ;)

– Дългогодишен преводач си. Трите най-важни твои превода.

– Дългогодишен… но не особено продуктивен. От сърфиране по торнадото не ми е оставало много време за която и да е едничка дейност. (Това е проблемът на multi-class персонажите в ролевите игри.) Отделно, че най-важните ми преводи (като „Последният еднорог“) са работени бавно и с много съмишленици, за да стигнем до „щастие за всички и нека никой да не бъде пренебрегнат“. Специално „Еднорога“ сме го обсъждали с другите преводачи Владимир Полеганов и Желяна Пеева, двамата ни основни редактори Дилян Благов и Николай Светлев, плюс още един билюк помощници над година. Е, Бийгъл го е писал повече…
Други два превода, които си обичам най-много, са „Бленуващите кристали“ на Стърджън и… не мога да избера един-единствен от разказите на родни автори, които съм превеждал на английски. Ха! Знаете ли, че току-що уредихме антология (кръстена на алманаха „ФантАstika“) с част от тези преводи? 500 страници българска фантастика на английски език! (Добре де, само 400 – останалите 100 са картини от наши художници фантасти.) Благодарностите и хвалебствията – към идейния ѝ двигател Наско Славов. :) А сега таим дъх кога тя ще стигне до световните книжарници…

– Вдъхновявал ли те е сън?

– Много рядко помня сънищата си. :/ Но помня:
– че в един от тях написах цяла книга-игра. И като се събудих и я забравих, много ме беше яд…
– че със спътницата ми Илка написахме разказ (на английски), в който предлагаме фантастично обяснение за функцията на кошмарите. Виж, кошмарите си ги помня…

– Много ли редактираш?

– Уха! „Ех, магесническа му работа“, дебюта на Калоян Захариев, сме го мъчили – авторът, аз и още трима редактори – двайсет месеца. Ама какво да направя, като Калоян пише толкова много? :D
(Теб обаче не можахме да те измъчим. Или… те измъчихме прекалено много, от самото начало? Давам си сметка, че успешното сработване на автор и редактор зависи от „творческия им темперамент“ – и по-точно от творческото им темпо, скоростта, с която създават текст, и срока, в който искат да го видят завършен. Та извинявай, ако нашите скорости и срокове са те спънали лошо.)
Целият този садизъм (Неее! И мазохизъм, и мазохизъм! – крещи вътрешният ми редактор) е свързан пак с мечтата на ЧоБи да помогне на творците ни да заблестят – толкова, че като ги сложиш до световните им колеги, да не те хване срам. Затова в моите редакции присъстват и обсъждания на логиката и постройката на една история. Типичният български редактор глади само стила – тогава става три пъти по-бързо.

– И въпросът, с който по традиция завършвам всяко интервю. Какво мислиш за електронните и хартиените книги. Кой формат предпочиташ? Как виждаш бъдещето?

– Аз чета на екран от 2001-ва, когато за първи път открих сериозните пиратски сайтове. ;) Отдавна не ми прави впечатление от какъв носител поемам една книга. Подозирам, че с настройките за размер на шрифта и страницата електронно чета по-бързо. Дали е по-качествено… не знам.
От хартиените си книги запазих само тези, които някой ден бих дал на деца – моите или такива, с които правим нещо (значи пак моите :). Така сведох библиотека от ~1000 книги до ~300. Имах и по-егоистична причина, де: след третото преместване в нова квартира реших, че лумбагото и дископатията може да почакат малко…
Е-книги имам повече, отколкото ще успея да прочета в тоя живот. От години насам трудното не е да си намирам четива, а да реша с кое да започна…
Бъдещето, което виждам, съдържа всякакви книги – хартиени, електронни, аудио, холо, интерактивни, синкретични – обединяващи текст, илюстрации, музика, анимации… Знаете ли например за визуалните романи (visual novels)?
Ние от две години работим по един такъв. ;)
И – да припомня най-важното – като всичко останало в ЧоБи, екипът ни е отворен, винаги. Чака ви.
Идвате ли?

This post by Кал received thanks from: 3
Triumpha (Thu Sep 14, 2017 7:54 pm) • Лъч (Wed Sep 13, 2017 2:31 pm) • Люба (Wed Sep 13, 2017 8:37 pm)
Rating: 27.27%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Гласове

Postby Кал » Wed Sep 13, 2017 4:01 pm

Елена Павлова: Човечеството е собственият си най-голям враг
(интервю със Стефан Кръстев)

– Заслужава си да започна, напомняйки за някои събития преди десетилетия, защото те вече са исторически факти, позабравени от широката общественост, а са много любопитни – меко казано. От нещата са, които лично мен винаги ме изпълват с надежда, също и с национална гордост повече, отколкото успехите на наш състезател, просто защото са ми по-близки. Става въпрос за книгите-игри, за Върджил Дриймънд. Група млади и още по-млади ентусиасти с будно въображение и писателска дарба успяхте да създадете наша българска вълна от автори в жанра, която напълно задоволи читателските потребности и просто нямаше никаква нужда да се превеждат автори. Де да можеше това да се получи и в други жанрове, да не говорим за кино или за телевизия. Бях ви фен и като си го спомням, настръхвам. Пак ме изпълва надеждата, че и в България може с талант…Най-интересното, което си спомняш от онези времена.

– Велики времена бяха и оставиха огромна следа в душите на няколко поколения. Книгите-игри са научили много деца да четат и да обичат четенето, което е несъмнен плюс. Научиха ги и да общуват в писмен вид: получавахме безумни количества писма. Тогава нямаше интернет и пощата идваше истинска, в плик, на хартия… Сутрешните купчинки надминаваха на височина по една педя; непосредствено след нови броеве на „Мега“ бяха и двойно-тройно повече. И бяха страхотни писма – поне повечето; колкото и да си уморен или тъжен, десетина стигаха да ти повдигнат настроението и да вдъхнат работоспособност!

Позволяваше ни се да експериментираме свободно и да „еволюираме“ чрез обратната връзка с читателите. Помня как един ден Пепи просто ми връчи първия страт на Джордж и ми поръча да му направя същото такова нещо, понеже това е бъдещето на книгите-игри… Жалко е, че нямахме поне още една година за проекти и развитие – все си мисля, че книгите-игри прекъснаха цикъла съвсем близо до някакъв преломен момент, когато конкуренцията с тогавашните компютърни игри щеше да доведе до качествено нов продукт. Но не би.

– Към коя своя книга от онзи период имаш по-голяма слабост?

– Откровено се колебая между „Дракони, напред!“ и „Талисман“. И двете са новаторски системи; и двата свята са ми здраво вкоренени в душата…

„Драконите“ и продължението им, „Варвари-нашественици“, са част от Галтейския цикъл, който съдържа няколко разказа и въпросните стратове и по план трябваше да има общо девет части, към които накрая да върви изцяло нов страт, обединяващ и деветте в една огромна карта, на която може да се играе от край до край.

„Талисман“ е част от Тилдарските хроники, в които има няколко книги-игри, няколко разказа и три недовършени романа. Самият страт трябваше да е част от поредица от четири.

Обичам си и поредицата за „Водопада на дъгата“, но тези двете са ми специално любими.

– Може ли да се получи същото и в други жанрове и области на изкуството? Преводач си и най-точно можеш да отговориш на този въпрос, защото имаш впечатления от качеството в цял свят и у нас.

– Всъщност дори в момента наблюдаваме един такъв процес в развитие: „новата“ българска вълна автори, които се издават основно извън големите издателства и за своя сметка. „Самиздат“ принципно е малко по-друго нещо; не съм съвсем съгласна и с определението на колегите за „ъндърграунд“ литература, понеже тя просто не е мейнстрийм.

Факт е, че немалка част от тези издаващи се сами автори продават много прилични тиражи само с реклама в социалните мрежи и от уста на уста. Книгите им не се срещат в книжарниците или почти ги няма там. Без абсолютно никаква подкрепа от издателства и без „външна“ реклама, тези хора си разработват фенска маса и реализират нелоши продажби, които растат с времето. Явлението не е само българско, разбира се, навън зачестяват случаи „амазонски самиздатки“ да бъдат купувани и преиздавани от големи издателства. Но тиражите на този тип издания растат и у нас.

Ще ми се да се надявам, че скокът няма да е само количествен, а ще доведе и до по-сериозна конкуренция между авторите и до подобряването на качеството на предлагания от тях продукт – ще има еволюция.

За другите области на изкуството нямам опит и познания да говоря, но дори и този процес на мен лично ми стига да кимна доволно, че българската „жанрова“ литература – в смисъл на фантастика, фентъзи и хорър – е все по-търсена и харесвана през последните няколко години. Всъщност дори се стигна дотам, че сериозни, големи издателства взеха да обръщат внимание на български фантасти: „Изток-Запад“ издаде моя сборник „Две луни“ и скоро на пазара ще бъдат няколко други уникални български книги, „Сиела“ извади „Софийски магьосници“ и крои още планове, „Фаетон“ пусна „Ламя ЕООД“ на Марин Трошанов и продължението й, „Артлайн“ също отскоро застава зад български имена и има много интересни идеи… все успешни издания, които се продават добре и това – само в рамките на няма две години. Подобен период в българското книгоиздаване не е имало досега.

– Най-скъпият на сърцето ти превод?

– Доскоро щях да кажа „Черният отряд“ и продълженията на Глен Кук – твърдо и безапелационно – а съм фен и на Анита Блейк, но ми е изключително мила и наскоро излязлата „Четирите цвята на магията“ на В.Е. Шуаб. Всъщност нямам „нелюбим“ превод, дори „Фън шуй за дома“. Изключение прави може би един епистоларен любовен роман, но по-добре да оставим труповете да си гният добре заровени.

– А сега за „Истории от някога”, от години траят вече тези конкурси: много са интересни и пак събират в едно енергията на единомишленици и таланти…

– „Историите“ на Ники Козия са може би най-доброто, случвало се на българската жанрова сцена от поне десет, ако не и петнайсет години. Конкурсната, състезателна част ежемесечно дава възможност на много хора да се изявяват и ги стимулира да пишат, пък и самият формат на къси разкази за четене на глас е много по-различен от разказите „за четене на хартия“ и изисква развиване на специфични умения. Златна е и възможността човек да види реакциите на публиката в реално време.

Отделно, това е и мероприятие, което обединява по невероятен начин и феновете на българските автори. Днешният свят е такъв, че вече позволява директна и пряка връзка, но слагането на лице към духа от социалните мрежи все още е нещо специално.

Накратко: „Историите“ ще растат тепърва. Стискам им палци!

– Вярваш ли, че е възможен хубав фантастичен български франчайз? С филмите му, сериалите му, книгите от различни автори?

– Съвсем честно казано – не. Българинът просто не е такова животно.

На практика е в развитие и едно точно такова явление: „Българ“ и книгите-игри във вселената му, писани от „гости“, но имам чувството, че то доста бързо се поизчерпи откъм потенциал. Дано не съм права.

– Ще представиш ли с по няколко изречения „Две луни” и „Белязани лебеди”?

– Сборниците, за които разправям, че са „добрият и лошият близнак“.

Добрият, дело на „Изток-Запад“ и с редактор Калин Ненов, дойде като тотално неочаквано и непредвиждано от мен предложение на собственика на издателството. Подбрахме един като цяло топъл и жизнеутвърждаващ сборник. Корицата е шедьовър на Петър Станимиров. Името впрочем е резултат от анкета в бг-мама. (пауза за смях)

Злият сборник ми хрумна един ден след нелепа „реч на омразата“ по повод „Писъци“ на клуб Lazarus. Имах нужда да си изчистя наистина старите разкази от системата. Един дори бе спасен от ненадминатия Иван Атанасов, понеже нямам копие от него… Всички подбрани разкази са абсолютно актуални и днес. Винаги съм искала да публикувам и стихосбирка, сега имам три в едно. Корицата е дело на Живко Петров, редактор е Ганка Филиповска.

Споменавам художниците и редакторите не само защото една книга не е дело само на автора си, но и защото, преди да я хвърлим в ръцете на читателя, задължително трябва да мине през професионален редактор – а това липсва на повечето издаващи се дори през издателства автори. Корицата пък е костюмът на книгата. Облечем ли я в скърпоч на фотошопчиту – дотука беше, колкото и да е гениална отвътре. Но и най-прекрасната дрешка няма да й донесе хубави отзиви, ако книгата е пълна с правописни и стилистични грешки, а сюжетът й е на големи дупки.

– Вдъхновявал ли те е сън?

– Да. Един харесван мой стар разказ – „Теранският начин“ – е написан по сън. Не влезе и в двата сборника, но си го обичам.

Доста по-често се вдъхновявам от илюстрации. От едно време са ми любими албуми с корици на фантастика и фентъзи, редовно наобикалям и DeviantArt, където има абсолютно невероятни красоти. От „картинка“ е роден и самият „Две луни“, дал заглавието на едноименния сборник.

Впрочем съвсем скоро предстои да излезе и също вдъхновеният от илюстрация „Храмът на Дионисий“ (от цикъла „Станете!“ ООД) по проект на Петър Станимиров и автори от клуб Lazarus.

– Кое предпочиташ повече: технологията или магията?

– Май технологията. Но както гласи Третият закон на Кларк: „Всяка достатъчно развита технология е неразличима от магия“.

Факт е обаче, че във фентъзитата ми магията отсъства или, където я има („Пръстенът на нибелунга“ например), тя е предимно технологична.

– Космически кораб или дракон за полет?

– Дракон. Обожавам дракони. Но не бих отказала и „жив“ космически кораб.

– Седемте любими фантастични книги?

– Ха сега, де. Не непременно в този ред:

„Звездна вълна се надига“ на Дейвид Брин

„Какавидите“ на Джон Уиндъм

„Враг мой“ на Бари Лонгиър

„Сърца в Атлантида“ на Стивън Кинг

„Нощна стража“ на Тери Пратчет

„Библиотеката на Въглен връх“ на Скот Хокинс

„Американско другаде“ на Робърт Джаксън Бенет (American Elsewhere, не е издавана у нас)

Разбира се, подборката в никой случай не може да се изчерпи само със седем. Може би по-скоро с топ 30 и пак няма да успее да обхване всички наистина силно обични книги.

– Седемте автори, най-силно повлияли на Елена Павлова?

– Без да броим традиционните от рода на Саймък, Шекли, Хайнлайн, Зелазни, Азимов, Кларк, Дилов – класиците, понеже от тях не можеше да се избяга, нали?

Твърдо – Иван Ефремов. Чела съм го преди „Соларис“ на Лем или по едно и също време и останах завинаги впечатлена.

Братята Стругацки. „Пикник край пътя“, „Обитаемият остров“ и „Трудно е да бъдеш бог“ са ми оставили неизгладим белег.

Иван Мариновски. Мисля, че ми се е отразил повече от Любомир Николов, макар че е трудно да избера между двамата.

Джон Уиндъм. Все още любим разказвач с уникални книги.

Фредерик Пол. Може да не споменах „Гейтуей“ в топ 7, но това е авторът, преобърнал най-силно представите ми за фантастиката.

Уилям Гибсън. Другото голямо откровение в живота ми. И все още безумно го харесвам.

Стивън Кинг. Още от самото начало – за мен сложено от „Живата факла“ – винаги съм го виждала като сродна душа и ментор, от който всеки с акъла си трябва да се учи на писане.

– Много ли редактираш?

– Зависи. Понякога – много. Уча се да гледам критично на нещата си, но печалната истина е, че гредата в чуждото око винаги се вижда по-добре от сламката в своето.

– Приемаш ли космоса за последната граница?

– От научна гледна точка: привърженик съм на хипотезата за мултивселените, така че – не. От духовна гледна точка: войнстващ атеист съм, не признавам и духовно-астралните щуротии. Така че – да.

– Възможно ли е пътуване във времето?

– Ако приемем, че живеем в холографска вселена, би трябвало да е възможно. Истината е, че нямам представа.

– Кое най-силно заплашва човечеството?

– Човечеството е собственият си най-голям враг. Вярвам, за съжаление, че се намираме на ръба на предизвикан от самите нас апокалипсис. Шестото измиране е в разгара си и напредва с бесни темпове, а човек трябва да е слепец, за да не го забележи дори днес, точно сега, точно тук. Ето само няколко примера: боровите гори в България умират. Цикадите изместиха щурците почти напълно. Жабите са толкова малко, че тази година не съм видяла нито една сгазена, а си попътувах доста из страната.

– Мнението ти за електронните и хартиените издания, кои предпочиташ, как виждаш бъдещето?

– Откровено предпочитам електронната си книга, дори и само защото не ми тежи в чантата и може да ме забавлява неограничено време – при пътуване хартиените книги винаги са ми били проблем и голяма част от багажа. Последната, с която пътувах, беше „Прилив“ на Даниел Суарес. С нея летяхме за Москва и като я дочетох на път от летището за града, извадих Нукчето и дотам. Плюс това част от живота си прекарвам в бъдещето – доста редовно ми се случва да чета книги, които не са излезли още. От доста време насам в повечето случаи те се предоставят като файлове.

Което не ми пречи да купувам на хартия книгите, които са ми харесали, и въобще книги, но спрях да ги трупам у нас. Редовно се отчитам на библиотеката с по двайсет-трийсет новоизлезли хартиени книги, най-страшното май е, че се водя най-голям дарител…

По този повод, ето и моите пет стотинки по темата за „безплатните“ пиратски книги: на издателството или автора една книга струва доста пари. Ако тази инвестиция не се върне, то те няма да имат средства, които да вложат в друга книга, и съответно няма да я издадат. Ето защо не е честно да се пиратстват книги и да се пускат за безплатно разпространение, особено пък седмица или месец след като са стъпили на пазара. Нека издателите си върнат вложеното, преди книгата да бъде пусната на свобода! (А и много от новите книги се намират по библиотеките, ако финансовият ви проблем е толкова ужасен.) Честно е, като си свалите пиратска книга и я харесате, да си я купите. Така удряте два заека с един куршум: стимулирате издателя да издава хубави книги и му давате в ръка парите за тях.

This post by Кал received thanks from: 3
Triumpha (Thu Sep 14, 2017 8:47 pm) • Лъч (Thu Sep 14, 2017 10:46 am) • Люба (Wed Sep 13, 2017 8:36 pm)
Rating: 27.27%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Гласове

Postby Кал » Tue Oct 17, 2017 6:29 pm

Николай Колев, dariknews.bg: В Плевен представиха седмия алманах „ФантАstika“

(На снимките моля да мижите. :twisted: )

(...) За поредното седмо издание на Алманах „Фантастика“ Атанас Славов каза:

„Това е един сложно организиран алманах, който има всички направления на фантастиката и прилича много на всички световни списания, които се занимават с темата, но в него има и рубрика, която е уникална и единствена само за него. Това е рубриката „Изгревът на следващото“ - единственото място и територия, защитена от цинизъм и антиутопизъм. Това е територия на търсенето на позитивния изход към бъдещето“, поясни Атанас Славов.

Той коментира, че вече навсякъде по света се смята за „демоде“ да се говори за позитивно бъдеще и едва ли не за лош тон:

„Ние нарушаваме лошия тон и не се страхуваме да бъдем смели и различни, защото това е въпрос на принципи. Ако човек не мисли и не търси позитивния изход, той просто е безнадеждно дерайлирал и излязъл от релсите на света“, каза Славов.

В този смисъл Калин Ненов, който е един от редакторите на Алманах „Фантастика“ каза:

„За позитивно бъдеще трудно се пише убедително и има такова схващане, че когато всичко е позитивно, няма да има конфликт и тогава не би имало сюжетно изкуство. Авторите, които представяме показват, че позитивно бъдеще не означава безпроблемно бъдеще, а просто, че в някои проблеми сме малко по-напред“. (...)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Гласове

Postby Кал » Fri Jan 05, 2018 2:02 pm

Янчо Чолаков: Космосът вътре в нас – там са ограниченията
(интервю със Стефан Кръстев)

– Разговорът с теб може да започне по десетки начини. Нека да е с „Целият свят в ръцете” – историческата повест от едноименния сборник повести и разкази. Действието се развива в Древен Египет и това са събитията около прословутата Клеопатра. В много художествени произведения фокусът е върху нея, в други на фокус са Гай Юлий Цезар, Марк Антоний, разкази има и през гледната точка на Октавиан Август, но поне аз за първи път попадам на произведение, в което централна фигура на епохата да е Птоломей XIII. Създал си един много интересен образ. Кои други несправедливо пренебрегнати исторически личности са стимулирали въображението ти?

– Драмата на младия Птоломей много напомня тази на „последния император” Пу И. Проблемът за властта винаги ме е придърпвал да го разчепкам философски. Докато пишех „Целият свят…”, стана така, че изгледах отново на голям екран пищната „Клеопатра” с Лиз Тейлър, на която – с няколкото й брака – страшно й ходеше тази роля. Тогава се запитах: „Добре, а какво остана скрито? Всичко това е гламур. Де е правдата?” В „Земята на кръстовете” владетелят излива с шекспиров апломб: „Знам, знам и това, че знам, е единственото, което мога да направя за тях. Мислиш, че е лесно да си цар? Да имаш десет пикливи и пискливи жени? Да трепериш непрекъснато заради чужди интриги, козни и сплетни, насочени против живота ти от отровители, убийци, от членове на собствения ти дом дори! Да се събуждаш изпотен сред кошмарни сънища, в които въстанали диви селяни са те пекли на шиш? Да се усмихваш на хора, които мразиш, за да ти отстъпят по време на преговори? Да виждаш как собствената ти владетелска фамилия се изражда пред очите ти, за да останат накрая от нея само шепа хералдически символи и знаци? Да имаш свои желания, а държавата да ти налага други? Да превръщаш хората около себе си в обстоятелства, да извличаш полза от обстоятелствата и да си зависим докрай от ползата си? Да обичаш, а да ставаш всяка година жертва на нов династичен брак! Ооо, тежка е, момко, царската корона! Не от злато, от олово е царският скиптър. Не е за всеки!”

Всъщност тези казуси са обгледани най-пълноценно в следващата повест от книгата, „Цялата слава в историята”, където действието е потопено изцяло в испанското Средновековие. Там разследването на дон Лаутада води до постепенно изменение на всичко – от неговия характер до характера на самия исторически процес. И от даден момент насетне го изправя пред реалните дилеми на въстаническия водач, които дотогава е наблюдавал отстрани.

– На едно място героят ти казва: „Някои дойдоха, видяха и победиха. Аз живях, узнах. И имах.” Самият ти кое би предпочел: да видиш и победиш или като героя си да живееш и да узнаеш?

– Тук Птоломей визира Цезар. Той ни съобщава, че за разлика от свръхактивния и амбициозен Цезар, счита себе си за пасивен, теоретизиращ човек, който се стреми не да преобразува средата, а пълноценно да я разбере.

– Малко по-късно, в същия монолог, казва: „Като спечелих трона, от живо създание се превърнах в златен скиптър”. И не е трудно човек да се досети, че си намерил думите, с които твоят герой като че ли изрича последното разочарование на хиляди исторически фигури, разполагали с истинска, голяма власт. Дали някога някой от борещите се като обезумели наши съвременници от родния ни политически елит, готови да пренесат в жертва всичко за далеч по-малка власт, ще стигне до това болезнено озарение? Как мислиш?

– Птоломей осъзнава, че абсолютното господство на фараона е илюзия. Може да те възприемат като божество, но в състояние ли си да спреш дъжда? Ще те послуша ли дъгата, ако й заповядаш да изчезне? Властта опредметява, това именно и означава сравнението със златния скиптър. Тя е временна, капризна, най-често твърде сурова. Нейното бреме не си струва цената. Позволено ти е да управляваш само ако си готов да пренесеш в жертва себе си вместо останалите. В известен смисъл да се превърнеш в най-голямата жертва. Даже Ян Хус не е успял да занесе сам съчките до своето аутодафе! Повечето от нашите съвременни управници са повярвали в позата. Средновековният рицар си е разрешавал да мачка колкото поиска селяците от феода си, но когато е започвала да звучи тръбата, той си е вземал такъмите и е отивал да рискува кожата си, за да запази статуквото, включая и съществованието на същите тези селяци. Където или са го осакатявали, или са го погубвали. Това през соца се наричаше „залог, по-голям от живота”. Точно този залог в момента отсъства. Без него няма ни пълноценно политическо представителство, ни действително представлявани.

– „Кога ли се е разразило това опустошително унищожение? Неизвестно. Мравунякът няма минало.” Като цитирам това, мравунякът все едно тръгва по гърба ми. И много въпроси мога да ти задам по тази фраза, но този, който не мога да прескоча: трябва ли човечеството да помни миналото или да се опитва непрестанно да си го припомня, преоткрива, че да не се превърне в мравуняк? И самоунищожи.

– Ще кажа нещо парадоксално. И нагло. Ако не беше Омир, никой днес нямаше да е чувал за Троянската война. Което ни води до следващия извод: Първата световна, може би най-жестоката изобщо, се е водила, за да има материал Хашек да напише „Приключенията на добрия войник Швейк”. След петстотин години ще са забравили повечето подробности около тая човешка месомелачка, но ще продължават да се радват на „Швейк” – както ние имаме смътна представа за сраженията между император Цин Ши Хуанди и шестте царства и нямаше да имаме почти никаква, ако не бяха маниакалните записки на Сим Цян. Същото важи и за опозициите „Симплицисимус” – Тридесетгодишна война и „Параграф 22” – Втора световна. Аз лично предпочитам тези художествени книги и пред най-значимите извори на информация за съответните епохи.

– Кой е най-големият риск за човечеството?

– Да създаде технологии, което не ще съумее да контролира. Например: орляк от микродронове получава вашата снимка, издига се до нивото на етажа в кооперацията, която обитавате, влетява през прозореца и ви разстрелва. После дроновете се самоунищожават. Няма ги. Няма поръчител, няма спирачки за въображението, което е решило да руши. На този етап не виждам как това би могло да бъде спряно.

– Космосът. Това ли е последната граница?

– Космосът вътре в нас. Там са ограниченията. Самият човек е ограничено създание – от перчема на косата до ноктите на краката, от сутрешното събуждане до вечерната умора. Извън нас граници няма.

– Времето. Как мислиш, възможно ли е пътуване в него? И ако е възможно, при твоя интерес към историята кои седем точки би избрал?

– Боя се, че ще си остане измислица. Което е добре, защото поне там реалистите още дълго ще избягват да си навират гагата.

Я да видим!

С удоволствие бих подслушал разговора между Кришна и Арджуна преди сблъсъка на Курукшетра.

Момента, в който Спартак заколва жребеца си и изрича: „Ако спечелим тази битка, ще имаме много коне. Ако я загубим, няма да имам нужда и от този!”

Третата нощ, в която Кауполикан държи огромния пън на рамо, за да покаже че няма равен между вождовете на него.

Бих искал да видя мига, в който Мурасаки Сикибу написва изречението: „Когато слънцето се скри в облаците…”, което всъщност означава, че принц Генджи е мъртъв.

И да присъствам на вечерята, в която Мери Шели сключва облог с лорд Байрон и д-р Полидори да напише роман на ужаса, бъдещия „Франкенщайн, или Новият Прометей”.

Толкова малко се знае за културата Мономотапа в Зимбабве, че бих отишъл да видя на място за какво, по дяволите, иде реч!

Тая работа с Нан Матал в Микронезия също не ми дава покой.

Е, бих изброил и още поне седемдесет други хронообекта.

– Много ли редактираш?

– „Земята на кръстовете” беше скорописан за един следобед в зелена машина на полеви лагер в Равнец, където очаквах всяка следваща секунда да ме повикат и магията да се разпадне. Когато го огледах по-късно, промених три думи.

Докато „И попита войникът”, който изглежда доста по-лекичък за четене, ми коства сериозни усилия за поправки и вариации.

Не държа да се придържам към обособен модел на работа. Тъкмо поради тази причина не давам съвети за коригиране на текстове и не бих водил курсове по творческо писане.

– Вдъхновявал ли те е сън?

– Два пъти. „Безизходицата не е от вчера” е буквално изкопиран от нещо, което сънувах в края на едно овълшебствено лято. „Обезлюденият” пък, обратно, представлява изцяло измислено и конструирано съновидение.

– Седемте автори, които най-силно са ти повлияли?

– Филмът „Седемте самураи” ми е повлиял повече от които и да са седем автора. Не мога да отговоря сериозно на този въпрос, защото ми го задават за седми път. -:

– Какво мислиш за електронните и хартиени издания. Кои предпочиташ, как виждаш бъдещето?

– Най-отговорно и демодирано заявявам, че предпочитам хартиените. Може би тъкмо защото бъдещето принадлежи на електронните. Хартиената книга има важен компонент – всяка е положена в различно тяло. Може да я пипнеш, да я разлистиш, сетивата ти запомнят листите. Електронните четци са играчка. Там хиляди книги притежават монада, универсално устроена сапунерка с пребледнял екран, чието предимство е, че е съвкупна, а недостатъкът й – че е досадно да държиш все едно и също тяло в ръце, каквото и да означава това.


(Хихихи, това с едно и същото тяло в ръцете ни отвежда към един друг философски дискурс, който за последно водих с Илка, след като гледахме „Дъвка за балончета“... но да не се отплесвам. ;) )

This post by Кал received thanks from:
svetliche (Fri Jan 05, 2018 3:23 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Гласове

Postby Кал » Fri Jun 08, 2018 8:55 pm

Атанас Славов: Най-голямото вдъхновение е търсенето на изхода
(интервю със Стефан Кръстев – хронологически предхожда горното)

– Значимо име в българската фантастика си далеч преди постоталитарните промени. Тогава като че ли темите бяха по-различни. Какво се промени – за добро, а и за лошо?

– Закономерно се промениха. Но има закономерности, а има и закономерЗости :-). Почти изчезна класическата научна фантастика, посветена на открития и дерзания. Фентъзито превзе пазара. От една страна, това доведе до положителното зачезване на слабите от художествена гледна точка НФ съчинения, построени върху рецитации и статийност. Сега дори и най-първите опити на авторите са психологизирани и с художествени похвати. Но от друга страна, затихна една от най-важните функции на science fiction – да вдъхновява, да бъде интелектуално смела и първопроходческа. Разплодиха се безкрайни подражания и подобия на определени автори и сюжети. В произведенията стана доминиращ социалният модел на феодализма. Разбира се, така е по цял свят, но у нас нещата са изострени и от катастрофалното изтичане на научно-инженерните ни мозъци в чужбина, както и от социалния песимизъм, към който ни тласка нас, останалите в България. Докато в развитите страни, въпреки пазарното преобладание на фентъзито, активно пишат и се четат автори на търсещия дух – експериментатори на социалното, космологично и футурологично моделиране. И талантливи литератори при това.

– Жанровите разновидности тогава бяха доста ограничени. Хорърът, фентъзито – почти непознати. Сега имаме пълната гама произведения, които могат с известни уговорки, или без уговорки, да се нарекат фантастични, но в това няма ли и минус? Не е ли настъпила известна профанизация, не само във фантастиката, а и литературата изобщо? Тежка ли е цената, която философията плаща на пазара?

– Да, днес десетки нови автори дебютират направо с фентъзи трилогии, което говори добре за самочувствието им. (...) Не съм изчел всички тези книги, за да разсъждавам за профанизация, но мога да отбележа нещо – наскоро прочетох романа на един интелигентен и много ерудиран млад автор в жанра на алтернативната история (толкова рядък у нас!). Прекрасна мистификация на българска реалност, сочен език, оригинални политически алюзии и находки, и като затворих томчето, ме обзе огромно недоумение – защо е написана тази книга? Как този талантлив човек, който прекрасно познава световната фантастика, от всички богатства на жанровете и възможни светове е избрал тази „мъртвородена вселена“, където безинтересни субекти се опитват да функционират като човешки същества, но им е отнета тази възможност? Въобще забелязвам, че новите автори прекалено много се кланят на „постмодерния антигерой“, който е зает с авторефлексия и се страхува да има цели и идеи извън оцеляването.

– Освен че си писател, ти се занимаваш с издателска дейност. Няма как да прескочим онези прекрасни алманаси „ФантАstiка“, големите и луксозните, които и в обществените библиотеки изпъкват и привличат читателския поглед с класата си, а феновете впечатляват със съдържанието си. Разкажи за алманасите и за други важни проекти в делото ти на издател.

– Алманахът е трибуна на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“, което имам честта да ръководя. В него публикуват не само членовете на ДБФ, но и във всеки брой има по трима дебютиращи млади автори. Преводните произведения са подбрани от световната сцена така, че да носят нови гледни точки. Навярно не е случайно, че на Еврокон през април 2015 г. нашият алманах получи отличието Best Magazine – най-добро периодично издание за фантастика в Европа. Във всеки брой има една своеобразна „офшорна зона“, територия, защитена от цинизъм (рубриката „Изгревът на следващото“), където да намират място размисли за едно позитивно бъдеще. В стотиците периодични издания по света няма да намерите нищо подобно. Особено съм горд, че моят въвеждащ текст бе публикуван в списание „Фанданго“ и бе обявен за програма на новата рубрика „Футурум“ там.

Тази година издателство „Сиела“ преиздаде алманаха „2014-15“ в голям тираж. Смятаме и за в бъдеще да го правим всяка година.

– Любими поджанрове?

– Киберпънк, социална алтернативна история, космическа фантастика (не войни, а пътешествия), хомо футурус, тайм фантастика.

– А към кои от поджанровете си скептичен?

– Във всички поджанрове могат да се създадат ярки и значими произведения, ако авторът съдържа такива ценности у себе си. Но не уважавам хорър, написан единствено за да плаши. Може и да съм старомоден, но считам, че изкуството трябва да води диалог с душата и ума на читателя, а не с неговите физиологични страхове от разчленяване и изяждане. Р. Матисън, Ан Райс, Кинг, Кунц, Д. Симънс и Геймън са истински творци, защото правят много повече от това.

Също така съм скептичен към фентъзита, написани единствено за да дадат на пъпчивия тинейджър илюзията, че е „избран“ (без да има никакви заслуги за това) и да си остане един „вътрешен емигрант“. Както и тинейджърката, която живее в романтичен блян с някой „несмъртен“. Великият Толкин не би ги и погледнал.

– Кои са първите имена от световната фантастика, които те впечатлиха в най-ранна възраст и спечелиха душата ти?

– Ефремов, Стругацки, Лем, Саймък, Шекли, Светослав Минков, Емил Манов.

– Ако трябва да се обзаложиш, че имат бъдеще седем съвременни автори, кои имена би изброил?

– Нийл Геймън, Виктор Пелевин, Питър Уотс, Бернар Вербер, Сергей Лукяненко, Николай Теллалов, Янчо Чолаков.

– И сега, леко носталгично и заимствано. За втори път задавам този въпрос в интервютата си, но при теб просто е немислимо да го прескоча. Списание „ФЕП“ отдавна не излиза, но всички любители на фантастичното от средна възраст нагоре помним култовия въпрос: Ако те очаква дългогодишен космически полет, кои седем книги би взел със себе си?

– Като съставител на брой 1-2 на списание ФЕП и аз не бих прескочил тоя въпрос. :) Фантастичната седморка книги са: „Часът на бика“, „Хиперион“, „Кибериада“ „Трудно е да бъдеш бог“, SNUFF, „Дамата с рентгеновите очи“.

– Бягство ли е писането, или по-скоро е преосмисляне на реалността?

– Зависи от човека. Някои са мислили, че бягат, като пишат, а читателите им твърдят, че са им помогнали да преосмислят живота си, а други са сядали с твърдото намерение да преосмислят света, а се оказало, че само бягат от живота си.

– За технологична революция се говори още преди два века, но сякаш в последните десетилетия разбрахме какво е технологична революция. Всеки ден има някакво нововъведение в живота ни, дори могъщ ерудит, гений в евристиката, би допуснал сума неточности, опитвайки се да предвиди какво ще е след няколко години. „Джони Мнемоник“ беше доста авангарден филм в киберпънка, далновиден, но за героите му гигабайтите бяха огромно количество информация. По-малко от десетилетие след филма всяко дете вече си има компютър, за който терабайтите не са достатъчни. Това не затруднява ли научнофантастичното? Изисква ли се по-голям кураж да се пише научна фантастика сега, отколкото преди деветдесета година миналия век?

– Вярвам в могъщата функция на НТР не заради непрекъснато плодящите се гаджети, с които заливат пазара, а заради способността ѝ да генерира „черни лебеди“ (непредвидими и неочаквани феномени), които са единствената надежда за друго развитие на човечеството. Тривиалната логика, узаконявана днес като „единствено възможна“, сочи задънена улица. Прекрасен пример за неостаряваща информатична фантастика са повестите на Георги Малинов и романът на Григор Гачев „Ортодокс“, защото те и двамата като професионално подготвени компютърни специалисти знаят, че литературата е „за хора“, а не за машини, и произведенията им са образец на „човешка литература“.

– Припомни ни любимата твоя книга от миналия век.

– „Трудно е да бъдеш бог“ на Стругацки. За мен това си остава универсалната история за трагедията на творческия, интелигентен и чувствителен човек в зловонната среда на консумативното конформистко общество.

– Кажи няколко думи за любимата си книга от настоящия.

– SNUFF на Виктор Пелевин. Тъкмо бях решил да престана да чета антиутопии, и този роман ме преобърна. Изуми ме как авторът в картината на напълно катастрофирало деградивно бъдеще е успял да втъче позитивна възможност за изход.

– Въпрос, който задавам на всички фантасти: вдъхновявал ли те е сън?

– Да, има такъв единичен случай.

– Много ли редактираш?

– Не. Аз съм предимно селекционер и съставител. За щастие, винаги до мен са такива приятели и вдъхновени редактори като Александър Карапанчев и Калин Ненов.

– Кое най-много те вдъхновява?

– Търсенето на изхода.

– Коя тема е по-честа в творчеството ти: човекът или човечеството?

– Човечеството, разкрито чрез образа на отделния човек.

– Какви са тенденциите в развитието на новото поколение автори?

– Когато избухна демокрацията, правих такава прогноза. Обявих предстояща пълна доминация на фентъзито, защото бях сигурен, че разочарованието на масовия човек от научно-техническото развитие е вече факт. За моя радост обаче, се появиха „черни лебеди“ като Николай Теллалов („Нано“), Г. Малинов („Хакери на генома“), Григор Гачев („Ортодокс“), Мартин Петков („Те не вярват в приказки“), Иван Попов („Хакери на човешките души“).

Иначе, в развитието на фентъзи и хоръра не се съмнявам. Ще се множат светостроителски фантазийни многотомници, защото са изключително привлекателни за талантливите разказвачи, които ще се появяват и за в бъдеще. Но шансът някой от тях да си постави като задача нещо повече от „борбата на добро и зло“ е минимален – няма откъде да дойде такова мислене. Критичното и аналитично съзнание не се възпитават и толерират.

– Кой е най-сериозният риск за света?

– Растящата вълна от агресивно невежество в двете му форми: а) конформисткото дебелоочие в развитите страни; б) религиозният фанатизъм в архаичните страни, на които насилствено бе трансплантирана демокрация, която сега повръщат.

– Какво мислиш за електронните и хартиени издания? Кои предпочиташ, как виждаш бъдещето?

Чета много от екран, но само защото нямам достъп до тези книги. Иначе си обичам хартиената книга. Смятам, че една книга у нас все още не е социален факт, ако няма хартиено тяло. В бъдеще смятам, че хартиената книга ще си остане, но само за ценителите ѝ. Милоните, ако четат, то ще е от екран.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times

Re: Гласове

Postby Кал » Mon Oct 08, 2018 10:30 am

Лъчезар Енчев в „Един от нас споделя“

Наричат ме Лъчезар Енчев, Лъчо, Лъч, Лъчко, Лъче, Лъчезаре. Син съм на Елеонора и Стефан, а второто ми име е именно от баща ми.
Сега съм на 24 години, не съм родител, изкарвам пари, като преподавам английски и помагам на фермерски пазар на Хранкооп, а междувременно отново съм студент. Преди пет години започнах да уча „Скандинавистика” в Софийски университет, но в последната ми – четвъртата – година осъзнах, че нямам желание да завърша точно това, и се записах в специалност „Кино и телевизия” в Нов български университет, където приключи първата ми година.
Това са формалностите около мен. Точно сега се опитвам в едно изречение да кажа нещо ясно за себе си и бих го завършил с това, че няма такова, което да сметна за напълно изчерпателно.


Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?

Най-хубавият момент е денят, в който се запознах с приятелката ми, както и денят, в който се видяхме на живо, както и този, в който осъзнахме, че се обичаме, както и всеки друг момент на споделеност, който преживявам с нея. Едни от най-сладките ми спомени са тези от детството ми, когато прекарвах всяка възможна ваканция при някоя от бабите ми, заедно с братовчедите и брат ми. Моментът, в който се чувствах най-себе си, беше, когато осъзнах, че вече не съм в затвора, който някой настоятелно наричаше „училище“.


А кое е най-трудното нещо, което си преживявал?

Физически най-трудно ми беше да бъда цял месец в болница, когато бях на 11 години и по спешност ме оперираха няколко пъти заради възпален апендикс. Болеше, бях набучен с маркучи и игли и трябваше да правя всичко в леглото.

Много трудно ми беше да изразя гнева си към определени хора и дори това да го осъзная беше огромно усилие. Когато успях и си казах, че искам да ги убия (леле, как звучи това в писмен вид) – бях им насъбрал с години – единият взе, че катастрофира пиян с другия в една кола и почина. Трудно ми беше да разбера дали ми е жал, или се радвам.

В по-битов план ми беше трудно да се справя с немския в училище и шведския в университета. Изреждам цели три вида трудности, защото ми е трудно да преценя кое ми е било най-трудно. Просто са различни.


В какво вярваш?

В твърде много неща вероятно. Ето например, думата „веро-ятно“ - вярвам, че можем да я свържем с „вяра“, ако разровим в произхода ѝ. Иначе вярвам в единството на всичко.


Вярваш ли в хората?

Трудно ми е да отговоря, защото се опитвам да приравня „вярваш ли“ на „съществува ли“, на което бих отговорил с: „да, хората съществуват“. Ако въпросът е „Вярваш ли, че има шанс хората да се развият дотолкова, че да заживеят в равновесие със себе си и околните?“, бих отговорил с „Да, но след много вложени усилия в тази посока и още много пъти по толкова търпение и време“. Вярвам, че по-лесно мога да обясня защо често нарочно не изписвам пълен член в мъжки род, отколкото да отговоря еднозначно на който и да е въпрос тук.


А в себе си?

Вярвам, че съществувам, хаха. Вярата ми в мен е в това, че мога да надмогна навиците, които смятам, че ме задържат на едно място, и да изградя на тяхно място други, които да ми помагат да се променям.


За какво мечтаеш? На какво се надяваш?

Мечтая съвсем скоро да осъществим връзка с останалите хора във вселената, за да имаме възможност като човечество да се огледаме в друго освен в телевизора. Надявам се „съвсем скоро“ да е по-малко от пет години.


Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?

Винаги имам усещането, че не успявам да изчерпя темата или нещото, което правя, така, че да изпитам пълно удовлетворение, защото междувременно нещо ново започва и трябва да се впусна в него. Времето винаги ми достига за нещата, в които влагам мисълта си. Разминаването става (и оттам идеята, че „нямам време“), когато мисълта ми иска всичко накуп – тук, сега и не по-късно.


Важна ли е прошката в твоя живот?

Да, важно е да се науча по-лесно да прощавам и да не се вкопчвам в дадена случка, когато другите вече са на следващ етап.


Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?

Сега често съм в бъдещето, но през последните месеци, докато се уча да играя импровизационен театър в група с едни прекрасни хора, все по-често съм (и сме) „тук и сега“. В миналото се връщам да си заредя батериите понякога.


Харесваш ли нашето време?

Да, иначе нямаше да живея сега!


Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?

Сега точно държа на дома си, защото се чувствам... у дома тук. Някое единствено място, което да свързвам с романтично-детска радост, май вече няма. Държа на пътуването на стоп, когато е споделено.


Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.

Обичам усещането да съм жив. Сега животът за мен е като правене на палачинки: предвкусващо, вдъхновяващо, предизвикателно.


Кои са най-красивите гледки на света за теб?

Тези, за които нямам думи.


Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?

В спокойствието вътре в мен. Не е физическо място.


Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?

Някаква причина, която или ме е вкарала в тях, или се появява в точния миг, за да ме преведе през тях.


Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?

Семейството ми и в частност родителите ми, заедно с най-близките ми приятели.


Искаш ли да промениш нещо у себе си?

Някои инатливи навици, да. Иначе се понасям през повечето време.


Намерил ли си призванието си?

Откъде да знам?


Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?

Тялото ми има инстинкт за самосъхранение, известен и като страх от смъртта, но умът ми не се плаши от идеята за смърт. Ами то живот винаги има.


А какво те кара да се чувстваш жив?

Да правя това, за което мисля, и да мисля за нещата, които правя - едновременно.


Какво е за теб самотата?

Ценно преживяване.


Какво ти дава представа за вечност?

Опитът да си представя какво е началото на всичко. След което да си задам въпроса: „А на него/Него кое му е началото?“, след което да повторя упражнението до завъртане на главата.


Какви чувства изпитваш най-често?

Равни.


Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден...

Ставам с изгрева без аларма, разтягам се хубаво, отивам до тоалетната, изяждам два килограма всякакви плодове, излизам чисто гол навън и върша някаква физически натоварваща дейност - носене на някакви материали, тичане, плуване, обгрижване на растения в градината... Готвя си нещо плътно, топло и засищащо и обядвам. Залавям се с творческа дейност – правя нещо от глина, докато съм все така на зелено навън, слушам приятна енергична музика, рисувам, плета, поправям нещо, говоря си с приятели, които са се отбили да споделят нещо. С приятелката ми си подмятаме вдъхновения и всеки си човърка нещо, докато чоплим теми за живота, новия свят, дома ни, някое пътуване, макарони с лютеница и... Идва вечерта, когато ми теква творческата мисъл в думи и с импро групата пием боза и играем всякакви щуротии, чак докато стане време за сън и слънцето вече не може да ни трае.

Щастието за мен е да съм спонтанен и да съм „в поточето“ си.


Какъв съвет би дал, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?

На дете бих споделил - да се престрашава. На по-голям човек – същото, с добавката да го направи въпреки онова „ама аз...“.


Какво може да те разплаче?

Мисля, че са много нещата, за да ги изброя всичките. Днес усетих лек намек за това, тъй като приятелката ми тръгна на път, което напоследък рядко се случва. При мен плачът идва след много настройване и дълъг период на тъга. Или просто след силен удар в корема ми, ха-ха-ха.


А какво може да те накара да се усмихнеш?

Желанието ми да се усмихна е достатъчно. Някоя весела шега или човек, когото поздравявам – също.


Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?

Винаги си е бил цял и завършен. Когато започнах да го осъзнавам, се промени само погледът ми върху него.


Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?

Свободата и вдъхновението.

This post by Кал received thanks from: 2
Лъч (Mon Oct 08, 2018 3:07 pm) • Люба (Tue Oct 09, 2018 12:45 am)
Rating: 18.18%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10330
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7097 times
Has been thanked: 5540 times


Return to Екипът

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 1 guest