Какъв по-добър начин да отпразнувам рождения ден на моя духовен и душевен автор и гид в живота - Херман Хесе - от това, да го почета малко и да споделя с вас своите най-съкровени цитати от него. Тъкмо се просълзих, както винаги, четейки края на "Демиан", и се чувствам одухотворена и изпълнена с желание да споделя. (ще ми се да препиша целите книги, не знам как ще се огранича)
Цитати - Част I
Из "Играта на Стъклени Перли"Защо няма съвършен ред, няма избавление от познатите заблуди! Защо все отново и отново човек трябва да се преборва с едни и същи грешки и да изтръгва едни и същи бурени!
Истината се преживява, не се преподава.
Който разглежда историята, според мене трябва да носи в себе си най-трогателна детска вяра в систематизиращата сила на нашия ум и методите ни, но освен и въпреки това да изпитва уважение пред необозримата истина, реалност и неповторимост на събитията. Да се занимаваш с история, драги мой, не е шега и безотговорна игра. Да се занимаваш с история, изисква предварително да знаеш, че си се устремил към нещо невъзможно, но все пак необходимо и крайно важно. Да се занимаваш с история, значи, да се оставиш на хаоса и въпреки това да съхраниш вярата си в реда и смисъла. Това е много сериозна задача, млади човече, а навярно и трагична.
Но са може би прекалено удивителни, премного красиви, те са толкова красиви, че човек едва ли може да ги наблюдава, без да се страхува за тях. Не е удоволствие да се мисли, че те, както всичко, някога ще трябва да загинат. И все пак трябва да се мисли за това.
Световната история била надпревара във времето, гонитба за печалба, за власт, за богатство и в нея с неизменно значение оставало това, оня, който има сила, щастие и достатъчно подлост, да не пропусне момента. Творенията на духа, на културата, на изкуството, напротив, били тъкмо обратното, те винаги представлявали изплъзване от робството на времето, едно измъкване на хората от нечистотията на техните инстинкти, от тяхната леност, в друга равнина, в отвъдвременното, в свободното от времето, в божественото, което е напълно неисторическо и антиисторическо.
... в нашата игра на стъклени перли разлагаме произведения на мъдреците и художниците на части, извличаме от тях правила на стил, схеми, сублимираме тълкования и оперираме с тези абстракции, като че ли са тухли. Е, всичко това е много красиво, никой няма да го оспори. Но не всеки може цял живот да диша, да яде и да пие само абстракции. Спрямо това, което един репетитор от Валдцел смята достойно за своя интерес, историята има едно предимство: тя се занимава с действителността. Абстракциите са пленителни, но аз съм убеден, че човек трябва да има въздух и хляб.
И от портретите на живелите в миналото Кнехт познаваше подобно изражение, по ликовете на някои учени или хора на изкуството се четеше една трогателна, полуболезнена, полусъдбовна печал и усамотение, и безпомощност
Оправдано е да се твърди, че поначало на земята всеки човек би могъл да разкрие душата си пред всеки друг, но също и да се твърди, че на света изобщо няма двама души, между които да е възможно истинско, безкрайно дълбоко откровение и разбирателство — първото е толкова вярно, колкото и второто.
Духът е благотворен и благороден само когато е подчинен на истината; щом й измени, щом се откаже от страхопочитанието пред нея, стане ли продажен, огъва ли се за нечия угода, вече понася в себе си като възможно дяволското, което е много по-лошо от първичното, инстинктивно животинското, което винаги и въпреки всичко запазва нещо от невинността на природата.
Стъпала
Тъй както вехне цвят и както всяка младост
клони към старостта, така цъфти живота,
цъфти тъй всяка мъдра добродетел с радост
до някакъв момент и не издържа вечно.
Сърцето трябва да е винаги с охота
готово за раздяла и начало ново,
за да успее с храброст в тръгване далечно
да се отправи то към порив ненадеен.
И ето ти, начало, чудо си, готово
да ни закриляш и помагаш да живеем.
Би трябвало с усмивка всичките пространства
да прекосим и нищо да не ни обвързва,
духът световен тук с вериги не ни свързва,
той иска в извисяването да се странства.
Започне ли сърцето да не се вълнува
и се почувстваме уютно, може да е късно,
а който е готов да тръгне и пътува,
от навика сковаващ той ще се откъсне.
И смъртният ни час със същата охота
пред нови хоризонти пак ще ни възправя,
не ще притихне този повик на живота…
Сърце, вземи си сбогом и хайде, оздравявай!
Из "Степният Вълк"Всеки носи своя жребий, а лек не е никой.
И най-клетият живот има своите слънчеви часове и малки цветя на щастието, които растат между пясъка и камъните.
... не иска да знае, че отчаяната привързаност към "аз-а", че отчаяното вкопчване в това, да останеш жив, е най-сигурният път към вечната смърт, докато готовността да умреш, да свалиш обвивката си, вечното саможертвуване на "аз-а" заради преобразяването води към безсмъртие.
Много по-повърхностно е, Хари, ако ти, борейки се за нещо добро и идеално, смяташ, че лесно можеш да го постигнеш. Нима идеалите съществуват, за да бъдат постигани? А нима ние, хората, живеем, за да отменим смъртта? Не, ние живеем, за да се страхуваме от нея и после отново да я заобичаме; тъкмо поради смъртта понякога за час животът заблестява през нас така хубав.
... аз не бях нито модерен, нито старомоден човек, отпаднал от времето, се носех, сроден със смъртта, решен на смърт.
Аз съм Степния вълк, който тича в полята.
И светът покрай мен е потънал във сняг.
Само черният гарван кръжи над брезата,
от кошута и заек ни диря, ни знак.
Аз съм влюбен в кошутата, ако открия
само нейния мирис и стъпки в нощта,
ще я сграбча и зъби във нея ще впия,
по-прекрасна от нея не знам на света.
Как добре на любимата нежното гърло
бих обзел и захапал бих с порив такъв,
че отпосле ще вия до съмване върло
и ще пия от нейната алена кръв.
Ако можех да срещна и заек в полето,
бих се радвал, защото кръвта съм му пил…
Ах, лишен ли съм вече от всичко, което
прави моя живот и приятен, и мил?
По опашката моята козина вече е сива
и се вглеждам с невиждащи вече очи.
И жена ми отдавна в земята почива
и вкуса на живота ми вече горчи.
Тичам аз след сърни и по заешки дири,
утолявам си гърлото с глътки от сняг,
слушам в тъмната нощ как виелица свири
и душата си нося на дявола пак.
Безсмъртните
От недрата на земята непознати
като пара се въззема порив за живот
и в злочестината дива няма брод —
кървав дим от пиршествата на джелати,
спазма на насладата и жад, която пари,
длани на молители, убийци и лихвари,
страх на гонена с камшик човешка гмеж,
изпарява се, дъхти на гнило и на леш,
вдишва пламенно блаженство, диви чувства,
както мре, отново се възражда на света,
съчинява си войни и прелестни изкуства
и с химери украсява своя дом на радостта.
Храни се, живее или блудства сред тия
панаирни радости на своя детски свят,
бърза винаги пред някого да се разкрие,
да превърне другиго във кал и смрад.
Ний се срещнахме в ефира, който свети,
озарен от хладна звездна красота,
дните и годините за нас са слети,
нямаме ни плод, ни възраст на света.
Нашите грешки, грехове, несъвършенства
и убийствата, и жлъчните блаженства
ни приличат на пиеса в небосвода озарен
и за нас тече безкраен всеки ден.
Ние кимаме над вашия живот,
гледаме звездите в грейналия свод,
ние вдишваме безкрайния вселенски студ,
другаруваме с вихрушките и халите попътни,
неизменно хладен е животът ни нечут
и студен и звездноясен е смехът ни.
Из "Сидхарта"Сидхарта се напрегна да се вслуша по-добре. Образът на баща му, собственият му образ и образът на сина му се сляха един с друг, и образът на Камала се появи и изчезна, и образът на Говинда, и други образи; те се преливаха едни в други, сливаха се с реката, както реката се стремяха към своята цел, пълни с копнеж и страдание. Гласът на реката също бе пълен със страдание, с мъка и с непреодоляно желание. Реката се стремеше към целта си. Сидхарта я виждаше да бърза, виждаше реката, която се състоеше от него, от близките му и от всички хора, които някога бе срещнал Виждаше как всички вълни и води бързат и страдат, устремени към целите си, към много цели — към водопада, към езерото, към бързея, към морето, как достигат всички цели, как след всяка цел възниква нова, как водата се превръща в пара, която се издига в небето, става на дъжд и руква от свода, превръща се в извор, в поточе, в река, отново се устремява, на ново потича. Ала копнеещият глас се бе променил. Той продължаваше да звучи пълен със страдания, търсещ, към него се присъединяваха и други гласове, гласове на радост и скръб, добри и лоши, радостни и тъжни, стотици, хиляди гласове.
Сидхарта се вслушваше. Целият се бе превърнал в слух, поглъщаше всеки звук и чувстваше, че бе достигнал най-висшето съвършенство в умението да слуша. Често бе чувал всички тези гласове на реката, но днес те зазвучаха по новому. Вече не можеше да различи множеството гласове, веселите от тъжните, детските от мъжките, те всички се бяха слели в едно, плачът на копнежа и смехът на мъдреца, викът на гнева и стонът на миращия, всичко бе едно, всичко бе сплетено, хилядократно свързано едно с друго. А всички заедно, всички гласове, всички цели, всички копнежи, всички страдания, всички наслади, всичкото добро и зло, всичко това беше едно, то образуваше света. Всичко това заедно представляваше реката на съдбините, музиката на живота. И когато Сидхарта се вслушваше внимателно в тази река, в тази хилядогласна песен, когато той не чуваше нито страданието, нито смеха, когато не привързваше душата си към някой отделен глас и не проникваше със своето Аз в него, а възприемаше цялото единство, тогава великата песен на хилядите гласове представляваше една единствена дума: Ом — съвършенството.
Из "Петер Каменцинд"Покажете ми в обширния свят човек, който да познава и обича облаците повече от мен! Или посочете ми на тоя свят нещо по-хубаво от облаците! Те са игра и утеха за очите, те са божи дар и благословия, те са гневни и смъртоносни. Нежни, меки и спокойни като душите на новородени, те са хубави, богати и щедри като добри ангели, те са тъмни, неизбежни и безпощадни като предвестници на смъртта. Те висят сребристи на тънки пластове, надуват платна засмени, бели, със златни ръбове, почиват си в жълти, червени и синкави багри. Те пълзят мрачно и бавно като убийци, и препускат разфучани през глава като бесни конници, увисват тъжни и замечтани по бледните висини като печални пустинници. Те взимат образи на блажени острови, благославят ангели, приличат на заплашващи ръце, развяни платна, пътуващи жерави. Те висят между божието небе и бедната земя като хубави алегории на всяко човешко чезнене, неразделни и от двете. Това са мечтите на земята, която пригушва опетнената си душа под чистото небе. Те са вечен символ на всяко странстване, търсене, желание и тъга по родина. И както те висят между земята и небето боязливи, чезнещи и дръзки, тъй боязливи, чезнещи и дръзки висят човешките души между времето и вечността.
О, облаци хубави, висящи, неуморни! Бях наивно дете и ги обичах, съзерцавах ги и не знаех, че и аз като облак ще премина през този живот - пътник навсякъде чужд, висящ между времето и вечността. От детски години са ми били мили приятелки и сестри. Аз не мога да прекося улицата, без да си кимнем с глава и се загледаме един другиму в очите. Не забравих и това, което в ония времена научих от тях: техните форми, техните багри, шедствия, игри, хороводи, танци и покой и техните чудновати земни-небесни приказки.
Из "Демиан"Който наистина не желае нищо друго освен съдбата си, той вече няма близки, стои съвсем сам и е окръжен единствено от студената вселена.
Наскоро в нашата гимназия бе постъпил нов ученик. Беше син на заможна вдовица, преселила се в града ни, и носеше траурна лента на ръкава си. Учеше се в по-горен клас и беше няколко години по-голям, но и на мен, както и на всички, той скоро ми направи впечатление. Този забележителен ученик като че ли беше много по-възрастен, отколкото изглеждаше, у никого не оставаше представата за момче. Между нас, държащите се детински юноши, той се движеше чужд и съвършен като мъж, нещо повече, като господар. Не го обичаха - не вземаше участие в игрите, още по-малко в сбиванията, на другите се харесваше единствено независимият му решителен тон по отношение на учителите. Казваше се Макс Демиан.
Веднъж стана тъй, както от време на време се случваше в училището ни, че по някакви причини в нашата много голяма учебна стая дойде още един клас. Беше класът на Демиан. Ние, малките, имахме библейска история, а големите трябваше да пишат съчинение. Докато ни набиваха в главите историята на Каин и Авел, аз дълго гледах към Демиан, чието лице странно ме привличаше, наблюдавах това умно, светло, необикновено здраво лице, внимателно и одухотворено, наведено над работата: той съвсем не приличаше на ученик, който решава възложена задача, а на изследовател, зает с разработката на собствени проблеми. Всъщност не ми беше приятен, напротив, имах нещо срещу него, струваше ми се твърде самоуверен и хладен, струваше ми се много предизвикателно сигурен в своята същност и очите му имаха израза на възрастните - какъвто децата никога не са обичали - малко тъжен и с проблясъци на присмех. Но все пак продължавах да го гледам, той можеше да бъде за мен приятен или жалък; но едва ме бе погледнал веднъж и аз изплашен отклоних очите си. Когато премислям днес как изглеждаше Демиан като ученик, мога да кажа: във всяко отношение по-различен от другите, изобщо личеше отпечатъкът на своеобразното и личностното и затова привличаше вниманието - едновременно обаче той правеше всичко, за да не се набива на очи, носеше се и се държеше като преоблечен принц сред селски момчета и полагаше всякакви усилия да бъде привидно равен на тях.
Търсех фигурата му с очи и сега, когато си спомням, осъзнавам: все пак винаги е присъствал и винаги съм го забелязвал. Виждах го да отива на училище сам или сред другите по-големи ученици, наблюдавах го как - странен, самотен и тих, сякаш се движеше сред тях подобно на съзвездие, обвит в своя собствена атмосфера - той живееше по собствени закони. Никой не го обичаше, никой не му беше близък, единствено неговата майка, но и с нея, изглежда, се държеше не като дете, а като възрастен. Учителите по възможност го оставяха на мира, той беше добър ученик, ала не се опитваше да се хареса никому и от време на време узнавахме, по слухове, за някоя дума, за забележка или възражение, които бил направил на някой учител и в които имало предостатъчно остро предизвикателство или ирония.
Дълго трябваше да го наблюдавам и тогава почувствах, все още далеч от съзнанието, нещо много своеобразно. Видях лицето на Демиан и видях не само че то не беше детско, а и лице на мъж; съзирах повече или вярвах, че съзирам или долавям, това не бе просто лицето на мъж, а и още нещо друго. Като че ли върху него се бе наслагало и някакво женско лице, тъкмо такова ми изглеждаше то в един момент, не мъжко или детско, не старо или младо, а някак хилядогодишно, някак извън летоброенето, изваяно, белязано от други времена, не от тези, в които живеем. Такъв вид можеха да имат животни или дървета, или звезди - не знаех, тогава не възприех точно това, което сега като възрастен казвам, но нещо подобно. Може би той беше хубав, може би ми допадаше, а може би беше отвратителен, неприемлив, не успявах да реша. Само виждах: Демиан беше по-различен от нас, бе като животно, някакъв дух или картина, не зная какъв, но той беше различен, невъобразимо по-различен от всички ни.
Превързването ми беше болезнено. От този момент нататък всичко, което ставаше с мен, ми причиняваше болка. Но когато понякога аз намирах ключа съвсем дълбоко в мене, там, където в тъмното огледало дремеха образите на съдбата, тогава ми стигаше да се сведа над черното огледало и да видя собствения си образ, който сега приличаше напълно на него, на него, моя приятел и предводител.
По-късно и втора част с цитати от "Душа на Дете", "Клайн и Вагнер", "Щастие", "Нарцис и Голдмунд", "Курортист", "Нюнбергско Пътуване" и евентуално ако още нещо ми хрумне.
