Цитатите, които ни създадоха

Човеците, които ни подкрепят: вие :D
Споделете се, нека се запознаем... започваме да се събираме.

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby AllyVRK » Mon Apr 01, 2013 9:24 pm

“Have you ever been in love? Horrible isn't it? It makes you so vulnerable. It opens your chest and it opens up your heart and it means that someone can get inside you and mess you up. You build up all these defenses, you build up a whole suit of armor, so that nothing can hurt you, then one stupid person, no different from any other stupid person, wanders into your stupid life...You give them a piece of you. They didn't ask for it. They did something dumb one day, like kiss you or smile at you, and then your life isn't your own anymore. Love takes hostages. It gets inside you. It eats you out and leaves you crying in the darkness, so simple a phrase like 'maybe we should be just friends' turns into a glass splinter working its way into your heart. It hurts. Not just in the imagination. Not just in the mind. It's a soul-hurt, a real gets-inside-you-and-rips-you-apart pain. I hate love.”

― Neil Gaiman, The Sandman, Vol. 9: The Kindly Ones
The hardest thing you'll ever learn to say is how to say 'goodbye'.

User avatar
AllyVRK
Global Moderator
 
Posts: 475
Joined: Wed Feb 13, 2008 9:12 am
Has thanked: 583 times
Has been thanked: 592 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Tue Apr 09, 2013 10:17 am

In De Profundis, Oscar Wilde wrote:Morality does not help me. I am a born antinomian. I am one of those who are made for exceptions, not for laws. But while I see that there is nothing wrong in what one does, I see that there is something wrong in what one becomes. It is well to have learned that.

Religion does not help me. The faith that others give to what is unseen, I give to what one can touch, and look at. My gods dwell in temples made with hands; and within the circle of actual experience is my creed made perfect and complete: too complete, it may be, for like many or all of those who have placed their heaven in this earth, I have found in it not merely the beauty of heaven, but the horror of hell also. When I think about religion at all, I feel as if I would like to found an order for those who cannot believe: the Confraternity of the Faithless, one might call it, where on an altar, on which no taper burned, a priest, in whose heart peace had no dwelling, might celebrate with unblessed bread and a chalice empty of wine. Every thing to be true must become a religion. And agnosticism should have its ritual no less than faith. It has sown its martyrs, it should reap its saints, and praise God daily for having hidden Himself from man. But whether it be faith or agnosticism, it must be nothing external to me. Its symbols must be of my own creating. Only that is spiritual which makes its own form. If I may not find its secret within myself, I shall never find it: if I have not got it already, it will never come to me.

Reason does not help me. It tells me that the laws under which I am convicted are wrong and unjust laws, and the system under which I have suffered a wrong and unjust system. But, somehow, I have got to make both of these things just and right to me. And exactly as in Art one is only concerned with what a particular thing is at a particular moment to oneself, so it is also in the ethical evolution of one’s character. I have got to make everything that has happened to me good for me. The plank bed, the loathsome food, the hard ropes shredded into oakum till one’s finger-tips grow dull with pain, the menial offices with which each day begins and finishes, the harsh orders that routine seems to necessitate, the dreadful dress that makes sorrow grotesque to look at, the silence, the solitude, the shame—each and all of these things I have to transform into a spiritual experience. There is not a single degradation of the body which I must not try and make into a spiritualising of the soul.


In De Profundis, Oscar Wilde wrote:When first I was put into prison some people advised me to try and forget who I was. It was ruinous advice. It is only by realising what I am that I have found comfort of any kind. Now I am advised by others to try on my release to forget that I have ever been in a prison at all. I know that would be equally fatal. It would mean that I would always be haunted by an intolerable sense of disgrace, and that those things that are meant for me as much as for anybody else—the beauty of the sun and moon, the pageant of the seasons, the music of daybreak and the silence of great nights, the rain falling through the leaves, or the dew creeping over the grass and making it silver—would all be tainted for me, and lose their healing power, and their power of communicating joy. To regret one’s own experiences is to arrest one’s own development. To deny one’s own experiences is to put a lie into the lips of one’s own life. It is no less than a denial of the soul.

For just as the body absorbs things of all kinds, things common and unclean no less than those that the priest or a vision has cleansed, and converts them into swiftness or strength, into the play of beautiful muscles and the moulding of fair flesh, into the curves and colours of the hair, the lips, the eye; so the soul in its turn has its nutritive functions also, and can transform into noble moods of thought and passions of high import what in itself is base, cruel and degrading; nay, more, may find in these its most august modes of assertion, and can often reveal itself most perfectly through what was intended to desecrate or destroy.

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11413
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 8865 times
Has been thanked: 7077 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Wed Apr 10, 2013 9:54 am

In De Profundis, Oscar Wilde wrote:Many men on their release carry their prison about with them into the air, and hide it as a secret disgrace in their hearts, and at length, like poor poisoned things, creep into some hole and die. It is wretched that they should have to do so, and it is wrong, terribly wrong, of society that it should force them to do so. Society takes upon itself the right to inflict appalling punishment on the individual, but it also has the supreme vice of shallowness, and fails to realise what it has done. When the man’s punishment is over, it leaves him to himself; that is to say, it abandons him at the very moment when its highest duty towards him begins. It is really ashamed of its own actions, and shuns those whom it has punished, as people shun a creditor whose debt they cannot pay, or one on whom they have inflicted an irreparable, an irremediable wrong. I can claim on my side that if I realise what I have suffered, society should realise what it has inflicted on me; and that there should be no bitterness or hate on either side.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11413
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 8865 times
Has been thanked: 7077 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Thu Apr 11, 2013 2:46 pm

In Loneliness of a Thousand Years, Timo Tolkki wrote:As my band Stratovarius started to get more popular and I got to tour around the world and play in front of thousands of people, I learned about fame and glory. In those days it was very easy to get confused because everybody was calling you “god”, “master” and all sorts of other glorifying words. Only later I realized what all those things meant. It is a very dangerous thing for a person to fall into the trap of fame and glory. There are a lot of sad examples of what can happen if you truly start believing that you are a god. There are lots of egos in music and in the music business. I have learned that being a musician has really a lot to do with being an entertainer. It could be something you are born to do. Or it could be that your life events just in a way guided you to that direction. Being an entertainer might sound weird, but to me it means to show up to some place where there are people who want to hear you and see you play. And that it is an exchange of energy between you and these people, and that you really are a servant. You are there to serve these people and raise them up with your music and playing. So being a musician and an entertainer means ultimately to express your true self through music and it means to serve. I do not mean that I am writing my music to please certain people or groups of people. If I would do that, I would be just fake. I would be lying to myself. It means that when I am composing new songs, I disconnect myself from everybody, which in my case is relatively easy, and really go deep in me and just let the music flow. I just let it be born because it wants to be born. I don’t spend countless hours waiting for the inspiration because I compose from my source. It is not an act of will, it is more listening than playing. It is more receiving than recording. It is at that point something that belongs only to myself and to nobody else. It is a very intimate process. Then later when that music is being recorded and other people start being involved, it largely depends on those people and their level of awareness, on what kind of record it will become. This is something that I have struggled a lot with. Egos disgust me. I have one myself, like everybody, but the difference nowadays is that the ego hasn’t me. But it is very clever and it whispers into my ear every day all kinds of things. I have learned to distinguish its ugly voice and a few times it has tricked me in a really bad way, but I have learned my lesson and it will not happen again. When I am writing this sentence, I feel fear inside. It is my ego.

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11413
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 8865 times
Has been thanked: 7077 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Thu Apr 11, 2013 3:03 pm

In Loneliness of a Thousand Years, Timo Tolkki wrote:As you know by now, my view of humanity is quite pessimistic and bleak. We don’t really want to know about these things. We need to fix our car. The grass has grown too long, it’s time to grab the lawnmower. We have to play poker tonight. But as it happens, the time is running out. In just 100 years the so called “industrial revolution” has managed to cause unbelievable destruction for this planet and to its citizens. If you look at the world, it is neatly organized and very controlled. But you don’t really see it. And you are not supposed to see it. Or at least understand it. You are supposed to play poker and fix your car. As I wrote before, the planet is divided in regions that are called borders. Once there was a time when there were no borders. We did not have passports before World
War 1. The borders were established later and the land inside these borders is called a country. And within a country exist its citizens living various kinds of lives. And these citizens very often form a unit called a family. And that is the place where the whole thing starts. When you are born into this world you are white as snow. Tabula Rasa. I resist the temptation of going into the debate wondering if we have what they call “a spiritual DNA” that is supposed to determine our future. Nevertheless, you are born free from everything that the industrialized revolution represents. And that is: family, school, country and religion. Each one of these is serving a certain purpose to produce obeying citizens to the country. The church and religion are losing a lot of people nowadays but the nucleus family and the country remain untouched. Again I am quoting Albert Einstein here. “Nationalism is an infantile sickness. It is the measles of the human race”. Strong words coming from a man who won the Nobel Peace Prize. I am trying to look for the reasons here. The family usually consists of a father and mother, who also grew up in a similar environment. So it is likely that the way their children are brought up is similar to the way they were brought up. It is my firm opinion that this is where the problems start. It is simply that most parents do not know how to raise their children in an environment that provides safety, but has limits. Instead, mostly fear and punishment are used to control the child, to make him obey. And this ultimately leads to the very thing that will produce obeying citizens and gives therapists so much work. But children are wise and strong. They do not give up easily. But the machinery is ruthless. And at some point the children have no choice. They will lose their true identity and develop an identity that fits into the conditions. But it is a false identity.

It continues in school, where competition really starts. You are being measured by numbers and you are being taught history so you know how things have been. Nobody is really interested, but you have to. What happens if you resist school? Your parents will force you to go there. What if your parents do not force you to go to school? Then some part of society will quickly come, probably some social worker, and start investigating if there is something wrong with you or what would be the right place for you if not the school. Why isn’t anybody asking the obvious question? Why do there have to be mandatory schools to begin with? What purpose do they really serve underneath the surface of “Napoleon did this and that?”. I think many children are aware that something is wrong and start rebelling against the whole system. But it is in vain. So they adapt. Slowly but surely.

A school system that is not based on competitiveness and that would take into account individual children and their uniqueness would be much better. But that would the produce wrong kind of citizens to the society.

“Fight for your country”. “Defend your Fatherland”. A country is the most powerful system and it is usually tied to the church and religion. That can be a powerful combination. “God protects our country”. Here again we find the borders. To me, I have always considered myself not as a Finnish person but as a citizen of Planet Earth. There is no land or piece of land I am “prepared to die for”. But the nucleus family and the school have paved the way for children to become part of the machinery called a country. And the country is the same as the society. It is not possible for nationalism to exist if there were no countries. But at this point most people are already “proud of their countries”. They have become a part of the system.

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11413
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 8865 times
Has been thanked: 7077 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Thu Apr 11, 2013 3:09 pm

In Loneliness of a Thousand Years, Timo Tolkki wrote:Some people say that all these children are dying in Africa and God doesn’t do anything. It is because this “God” doesn’t exist! This kind of attitude makes God some kind of a vending machine that gives mankind what it wants. “Thy will be done” is another one I have never been able to understand. I simply cannot understand this kind of punitive God force that keeps his children in fear. It reminds me a lot of the parental figure that uses fear and punishment as a way to control. And that I simply cannot believe it to be true.

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11413
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 8865 times
Has been thanked: 7077 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby negesta » Sun Apr 14, 2013 8:44 pm

D.Zindell in The Wild wrote:"You speak of the devotionary as if it were identical to yourself."
"Well, it runs my program. Don't you speak of your body and brain as if identical to yourself?"
"Sometimes … I do,"(…)
"And I am not just a computer, either," the Ede said, and his face was brilliant with self-satisfaction.
"What are you, then?"
At this the Ede smiled wickedly and said, "Ishq Allah maboud lillah: I am program, programmer, and that which is programmed."
Danlo, who had once memorized many poems composed in ancient Arabic, smiled at this obvious mistranslation. He said, "God is love, lover, and beloved."

User avatar
negesta
 
Posts: 688
Joined: Thu Jan 03, 2013 6:53 pm
Has thanked: 2425 times
Has been thanked: 1407 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby отсъстващ » Sun Apr 28, 2013 9:49 pm

Do Not Go Gentle Into That Good Night by Dylan Thomas

Do not go gentle into that good night,
Old age should burn and rave at close of day;
Rage, rage against the dying of the light.

Though wise men at their end know dark is right,
Because their words had forked no lightning they
Do not go gentle into that good night.

Good men, the last wave by, crying how bright
Their frail deeds might have danced in a green bay,
Rage, rage against the dying of the light.

Wild men who caught and sang the sun in flight,
And learn, too late, they grieve it on its way,
Do not go gentle into that good night.

Grave men, near death, who see with blinding sight
Blind eyes could blaze like meteors and be gay,
Rage, rage against the dying of the light.

And you, my father, there on the sad height,
Curse, bless, me now with your fierce tears, I pray.
Do not go gentle into that good night.
Rage, rage against the dying of the light.


Написал го е докато баща му е умирал.

отсъстващ
 
Posts: 401
Joined: Wed Apr 03, 2013 4:41 pm
Has thanked: 196 times
Has been thanked: 439 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Sun Apr 28, 2013 9:52 pm

Този ми идва отлично, докато лятото настъпва насреща ми.

Do not go gentle into that infernal heat
Take arms and beat, and beat, and beat!

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11413
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 8865 times
Has been thanked: 7077 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby отсъстващ » Sun Apr 28, 2013 9:55 pm

Няма нищо да казвам, че ще се изложа :) .
отсъстващ
 
Posts: 401
Joined: Wed Apr 03, 2013 4:41 pm
Has thanked: 196 times
Has been thanked: 439 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Sun Apr 28, 2013 9:58 pm

Скрит текст: покажи
(Само напомням: Ако наистина няма да казваш нищо, наистина недей. Да не обръщаме форума на чатаджийница, нали. ;))
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11413
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 8865 times
Has been thanked: 7077 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby negesta » Fri Jun 28, 2013 10:26 pm

Светличе в "Приказки за Юнаци и злодеи" wrote:Вълшебството се постига тогава, когато има искри, топлина, обич и доброта. Взаимопомощ.
Това е магия.
Мълчание, сливане, избухване на звезди в теб и мен. И ни има ... като отглас от космическото, като повик отгоре видян, споделен и стоплящ. Какво е усещането да си слят, да си вплел пръстчета над центъра на енергията, да си заровил пръсти в коси от сребърни, бляскави звезди?
Всички ние сме изтъкани от звезди.
Паяшковидна мрежа... звезди... безброй... Момиченце с тъмна коса и очи лети към Юна. И тя е щастлива, защото знае, че един ден ще го има така, както конфедското небе й се присъни и се отвори - цялото. И бе като огромен гоблен.
Така и тя се бе отворила за цялото.

Покажи се, посрещни страховете си, махни маската...
И каквото ще бъде, ще го бъде...



Dante Lee в "Приказки за Юнаци и злодеи" wrote:"Спря се за миг преди да продължи за следващото село... Разказвали й бяха за старата каменна къща на сър Калас... Зад нея прозвучаха стъпки - обърна се - зад нея стоеше чернокос младеж със закачлив поглед, от който се сипеха звезди.
- Здравей, Юна! Отдавна чаках да те срещна. Името ми е Ян... и съм змей горянин. Търся принцеса Зи'Аней, както навярно и ти... Струва ми се, че можем да си помогнем един на друг.
Юна отметна дългата си коса и се зави в мантията на нощта.
- Добре. Накъде да поемем? Хората от селото разправят за старата къща на сър Калас... Искам да отида там. Всъщност бях тръгнала точно натам, преди да се появиш.
- Какво е това, което проблясва така нежно в ръката ти? - попита Ян.
- Паднала звезда. Намерих я под един камък...
- Конфедска е. От небето, частичка от големия Космос. Да вървим. Искам да те предупредя само, че близо до къщата на сър Калас живее чудовище... Разказват, че нощем създавало главоболия на моряците, но иначе било добро... А и всеки от нас крие по малко от това чудовище в себе си..."

"Залезът се разби и със счупените си парченца раздра небосвода. Отвориха се хиляди червеникави ранички, от които заструи отражението на последните слънчеви лъчи. От Север, а може и да е било от Юг... задуха вятър. Всъщност хората казваха, че е задухало отгоре... сякаш въздушен порой. Вятър, по-странен от всеки друг вятър... Разказват, че имал опашка, други, че бил драконски вятър... но всички бяха сигурни - бе вятър. И когато пороят свърши, а последните алени шарки по белите облаци почти се скриха, конфедианци изпаднаха в едно странно чувство на опиянение. Почувстваха се леки... като вятъра може би... почувстваха се силни и поривисти... но най-много се почувстваха топли. Тогава тези от тях, които не бяха затворили прозорците и не бяха се скрили, разказаха как в драконовия вятър се прокрадвали нечии силуети. Вятърът се шмугвал в малките улички, подпъхвал се сред дървените страни на къщите, влизал в стаите и тук-там хората мяркали нечия червена мантия или огненооранжева коса, препускащи на едно с вятъра. Последно видели вятъра как се изнизва от града и се отправя към хълмовете, а там на фона на изгрялата луна стоели три фигури..."

"Станах рязко и се запътих към вратата.
- Спри... не излизай. - изкрещя отнякъде нечий глас. - Не отваряй врата.
В следващия миг срещу мен се хвърли окаян моряк. Чорлавата му коса сигурно приютяваше безброй морски и неморски гадини, очите му не можеха да гледат в една и съща посока, а разкривените му челюсти ми напомняха двуредовите зъби на акулите.
- Не излиза. Не отваря врата. - Морякът започна да пелтечи неразбираемо и паникьосано.
- Що? - запита Данте, кръстосвайки ръце и изпъчвайки се.
- Жаба... Космата жаба с око... Жаба... В око... не гледа...
- Бахти жабата... нямам време да я чакам... - Данте блъсна вратата и мракът го погълна.
Каншин последва червената мантия, а аз за миг спрях и се вгледах в очите на моряка.
- Толкова ли е страшно да погледнеш в себе си?"
User avatar
negesta
 
Posts: 688
Joined: Thu Jan 03, 2013 6:53 pm
Has thanked: 2425 times
Has been thanked: 1407 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Fri Jun 28, 2013 11:01 pm

Скрит текст: покажи
Първият е от Светличе, вторият и четвъртият – от Dante Lee, третият... май пак от него. ;)

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11413
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 8865 times
Has been thanked: 7077 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Люба » Sun Jun 30, 2013 9:17 pm

Тези дни слушам един стойностен руски изпълнител, който си е отишъл млад, уви.
Няколко извадки от негови песни - за тази тема, ако се четат небуквално.
Оставям и руския оригинал - за ценителите.

Виктор Робертович Цой (1962 - 1990) е съветски рок-певец, музикант, актьор и композитор от корейски произход.

*****
Затвори вратата след мен. Тръгвам си.
Закрой за мной дверь. Я ухожу. (Закрой за мной дверь, я ухожу)
*****
Измръзналите пръсти чупят кибритените клечки. от който се кладе огън.
Замерзшие пальцы ломают спички, От которых зажгутся костры. (Попробуй спеть вместе со мной)
*****
И да има с какво да платя, аз не искам победа на всяка цена.
И есть чем платить, но я не хочу Победы любой ценой. (Група крови)
*****
Не знам какъв е процента на побърканите в този час, но ако вярвам на очите и ушите си, са няколко пъти повече.
И я не знаю каков процент Сумасшедших на данный час, Но если верить глазам и ушам — Больше в несколько раз. (Муравейник)
*****
Между Земята и Небето има война.
Между Землей и Небом — Война! (Война)
*****
В битките за любов загубихме невинността си.
Мы потеряли невинность в боях за любовь. (Дальше действовать будем мы)
*****
Тези, които няма какво да чакат, тръгват на път.
Те, кому нечего ждать, отправляются в путь. (Спокойная ночь)
*****
Чаках това време, и ето то дойде. Тези, които мълчаха, престанаха да мълчат.
Я ждал это время, и вот это время пришло, Те кто молчал, перестали молчать. (Спокойная ночь)
*****
Не обичам да ме лъжат, но от истината съм също уморен.
Я не люблю когда мне врут, Но от правды я тоже устал. (Муравейник)
*****
Измръзналите пръсти чупят кибритените клечки. от който се кладе огън.
Замерзшие пальцы ломают спички, От которых зажгутся костры. (Попробуй спеть вместе со мной)
*****
И да има с какво да платя, аз не искам победа на всяка цена.
И есть чем платить, но я не хочу Победы любой ценой. (Група крови)
*****
Не знам какъв е процента на побърканите в този час, но ако вярвам на очите и ушите си, са няколко пъти повече.
И я не знаю каков процент Сумасшедших на данный час, Но если верить глазам и ушам — Больше в несколько раз. (Муравейник)
*****
Между Земята и Небето има война.
Между Землей и Небом — Война! (Война)
*****
В битките за любов загубихме невинността си.
Мы потеряли невинность в боях за любовь. (Дальше действовать будем мы)
*****
Тези, които няма какво да чакат, тръгват на път.
Те, кому нечего ждать, отправляются в путь. (Спокойная ночь)
*****
Чаках това време, и ето то дойде. Тези, които мълчаха, престанаха да мълчат.
Я ждал это время, и вот это время пришло, Те кто молчал, перестали молчать. (Спокойная ночь)
*****
Не обичам да ме лъжат, но от истината съм също уморен.
Я не люблю когда мне врут, Но от правды я тоже устал. (Муравейник)
*****

User avatar
Люба
 
Posts: 3546
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3021 times
Has been thanked: 4817 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Nameless » Tue Jul 02, 2013 11:56 am

Какъв по-добър начин да отпразнувам рождения ден на моя духовен и душевен автор и гид в живота - Херман Хесе - от това, да го почета малко и да споделя с вас своите най-съкровени цитати от него. Тъкмо се просълзих, както винаги, четейки края на "Демиан", и се чувствам одухотворена и изпълнена с желание да споделя. (ще ми се да препиша целите книги, не знам как ще се огранича)

Цитати - Част I

Из "Играта на Стъклени Перли"
Защо няма съвършен ред, няма избавление от познатите заблуди! Защо все отново и отново човек трябва да се преборва с едни и същи грешки и да изтръгва едни и същи бурени!

Истината се преживява, не се преподава.

Който разглежда историята, според мене трябва да носи в себе си най-трогателна детска вяра в систематизиращата сила на нашия ум и методите ни, но освен и въпреки това да изпитва уважение пред необозримата истина, реалност и неповторимост на събитията. Да се занимаваш с история, драги мой, не е шега и безотговорна игра. Да се занимаваш с история, изисква предварително да знаеш, че си се устремил към нещо невъзможно, но все пак необходимо и крайно важно. Да се занимаваш с история, значи, да се оставиш на хаоса и въпреки това да съхраниш вярата си в реда и смисъла. Това е много сериозна задача, млади човече, а навярно и трагична.

Но са може би прекалено удивителни, премного красиви, те са толкова красиви, че човек едва ли може да ги наблюдава, без да се страхува за тях. Не е удоволствие да се мисли, че те, както всичко, някога ще трябва да загинат. И все пак трябва да се мисли за това.

Световната история била надпревара във времето, гонитба за печалба, за власт, за богатство и в нея с неизменно значение оставало това, оня, който има сила, щастие и достатъчно подлост, да не пропусне момента. Творенията на духа, на културата, на изкуството, напротив, били тъкмо обратното, те винаги представлявали изплъзване от робството на времето, едно измъкване на хората от нечистотията на техните инстинкти, от тяхната леност, в друга равнина, в отвъдвременното, в свободното от времето, в божественото, което е напълно неисторическо и антиисторическо.

... в нашата игра на стъклени перли разлагаме произведения на мъдреците и художниците на части, извличаме от тях правила на стил, схеми, сублимираме тълкования и оперираме с тези абстракции, като че ли са тухли. Е, всичко това е много красиво, никой няма да го оспори. Но не всеки може цял живот да диша, да яде и да пие само абстракции. Спрямо това, което един репетитор от Валдцел смята достойно за своя интерес, историята има едно предимство: тя се занимава с действителността. Абстракциите са пленителни, но аз съм убеден, че човек трябва да има въздух и хляб.

И от портретите на живелите в миналото Кнехт познаваше подобно изражение, по ликовете на някои учени или хора на изкуството се четеше една трогателна, полуболезнена, полусъдбовна печал и усамотение, и безпомощност

Оправдано е да се твърди, че поначало на земята всеки човек би могъл да разкрие душата си пред всеки друг, но също и да се твърди, че на света изобщо няма двама души, между които да е възможно истинско, безкрайно дълбоко откровение и разбирателство — първото е толкова вярно, колкото и второто.

Духът е благотворен и благороден само когато е подчинен на истината; щом й измени, щом се откаже от страхопочитанието пред нея, стане ли продажен, огъва ли се за нечия угода, вече понася в себе си като възможно дяволското, което е много по-лошо от първичното, инстинктивно животинското, което винаги и въпреки всичко запазва нещо от невинността на природата.

Стъпала

Тъй както вехне цвят и както всяка младост
клони към старостта, така цъфти живота,
цъфти тъй всяка мъдра добродетел с радост
до някакъв момент и не издържа вечно.
Сърцето трябва да е винаги с охота
готово за раздяла и начало ново,
за да успее с храброст в тръгване далечно
да се отправи то към порив ненадеен.
И ето ти, начало, чудо си, готово
да ни закриляш и помагаш да живеем.

Би трябвало с усмивка всичките пространства
да прекосим и нищо да не ни обвързва,
духът световен тук с вериги не ни свързва,
той иска в извисяването да се странства.
Започне ли сърцето да не се вълнува
и се почувстваме уютно, може да е късно,
а който е готов да тръгне и пътува,
от навика сковаващ той ще се откъсне.

И смъртният ни час със същата охота
пред нови хоризонти пак ще ни възправя,
не ще притихне този повик на живота…
Сърце, вземи си сбогом и хайде, оздравявай!


Из "Степният Вълк"
Всеки носи своя жребий, а лек не е никой.

И най-клетият живот има своите слънчеви часове и малки цветя на щастието, които растат между пясъка и камъните.

... не иска да знае, че отчаяната привързаност към "аз-а", че отчаяното вкопчване в това, да останеш жив, е най-сигурният път към вечната смърт, докато готовността да умреш, да свалиш обвивката си, вечното саможертвуване на "аз-а" заради преобразяването води към безсмъртие.

Много по-повърхностно е, Хари, ако ти, борейки се за нещо добро и идеално, смяташ, че лесно можеш да го постигнеш. Нима идеалите съществуват, за да бъдат постигани? А нима ние, хората, живеем, за да отменим смъртта? Не, ние живеем, за да се страхуваме от нея и после отново да я заобичаме; тъкмо поради смъртта понякога за час животът заблестява през нас така хубав.

... аз не бях нито модерен, нито старомоден човек, отпаднал от времето, се носех, сроден със смъртта, решен на смърт.

Аз съм Степния вълк, който тича в полята.
И светът покрай мен е потънал във сняг.
Само черният гарван кръжи над брезата,
от кошута и заек ни диря, ни знак.
Аз съм влюбен в кошутата, ако открия
само нейния мирис и стъпки в нощта,
ще я сграбча и зъби във нея ще впия,
по-прекрасна от нея не знам на света.
Как добре на любимата нежното гърло
бих обзел и захапал бих с порив такъв,
че отпосле ще вия до съмване върло
и ще пия от нейната алена кръв.
Ако можех да срещна и заек в полето,
бих се радвал, защото кръвта съм му пил…
Ах, лишен ли съм вече от всичко, което
прави моя живот и приятен, и мил?
По опашката моята козина вече е сива
и се вглеждам с невиждащи вече очи.
И жена ми отдавна в земята почива
и вкуса на живота ми вече горчи.
Тичам аз след сърни и по заешки дири,
утолявам си гърлото с глътки от сняг,
слушам в тъмната нощ как виелица свири
и душата си нося на дявола пак.

Безсмъртните
От недрата на земята непознати
като пара се въззема порив за живот
и в злочестината дива няма брод —
кървав дим от пиршествата на джелати,
спазма на насладата и жад, която пари,
длани на молители, убийци и лихвари,
страх на гонена с камшик човешка гмеж,
изпарява се, дъхти на гнило и на леш,
вдишва пламенно блаженство, диви чувства,
както мре, отново се възражда на света,
съчинява си войни и прелестни изкуства
и с химери украсява своя дом на радостта.
Храни се, живее или блудства сред тия
панаирни радости на своя детски свят,
бърза винаги пред някого да се разкрие,
да превърне другиго във кал и смрад.

Ний се срещнахме в ефира, който свети,
озарен от хладна звездна красота,
дните и годините за нас са слети,
нямаме ни плод, ни възраст на света.
Нашите грешки, грехове, несъвършенства
и убийствата, и жлъчните блаженства
ни приличат на пиеса в небосвода озарен
и за нас тече безкраен всеки ден.
Ние кимаме над вашия живот,
гледаме звездите в грейналия свод,
ние вдишваме безкрайния вселенски студ,
другаруваме с вихрушките и халите попътни,
неизменно хладен е животът ни нечут
и студен и звездноясен е смехът ни.


Из "Сидхарта"
Сидхарта се напрегна да се вслуша по-добре. Образът на баща му, собственият му образ и образът на сина му се сляха един с друг, и образът на Камала се появи и изчезна, и образът на Говинда, и други образи; те се преливаха едни в други, сливаха се с реката, както реката се стремяха към своята цел, пълни с копнеж и страдание. Гласът на реката също бе пълен със страдание, с мъка и с непреодоляно желание. Реката се стремеше към целта си. Сидхарта я виждаше да бърза, виждаше реката, която се състоеше от него, от близките му и от всички хора, които някога бе срещнал Виждаше как всички вълни и води бързат и страдат, устремени към целите си, към много цели — към водопада, към езерото, към бързея, към морето, как достигат всички цели, как след всяка цел възниква нова, как водата се превръща в пара, която се издига в небето, става на дъжд и руква от свода, превръща се в извор, в поточе, в река, отново се устремява, на ново потича. Ала копнеещият глас се бе променил. Той продължаваше да звучи пълен със страдания, търсещ, към него се присъединяваха и други гласове, гласове на радост и скръб, добри и лоши, радостни и тъжни, стотици, хиляди гласове.
Сидхарта се вслушваше. Целият се бе превърнал в слух, поглъщаше всеки звук и чувстваше, че бе достигнал най-висшето съвършенство в умението да слуша. Често бе чувал всички тези гласове на реката, но днес те зазвучаха по новому. Вече не можеше да различи множеството гласове, веселите от тъжните, детските от мъжките, те всички се бяха слели в едно, плачът на копнежа и смехът на мъдреца, викът на гнева и стонът на миращия, всичко бе едно, всичко бе сплетено, хилядократно свързано едно с друго. А всички заедно, всички гласове, всички цели, всички копнежи, всички страдания, всички наслади, всичкото добро и зло, всичко това беше едно, то образуваше света. Всичко това заедно представляваше реката на съдбините, музиката на живота. И когато Сидхарта се вслушваше внимателно в тази река, в тази хилядогласна песен, когато той не чуваше нито страданието, нито смеха, когато не привързваше душата си към някой отделен глас и не проникваше със своето Аз в него, а възприемаше цялото единство, тогава великата песен на хилядите гласове представляваше една единствена дума: Ом — съвършенството.


Из "Петер Каменцинд"
Покажете ми в обширния свят човек, който да познава и обича облаците повече от мен! Или посочете ми на тоя свят нещо по-хубаво от облаците! Те са игра и утеха за очите, те са божи дар и благословия, те са гневни и смъртоносни. Нежни, меки и спокойни като душите на новородени, те са хубави, богати и щедри като добри ангели, те са тъмни, неизбежни и безпощадни като предвестници на смъртта. Те висят сребристи на тънки пластове, надуват платна засмени, бели, със златни ръбове, почиват си в жълти, червени и синкави багри. Те пълзят мрачно и бавно като убийци, и препускат разфучани през глава като бесни конници, увисват тъжни и замечтани по бледните висини като печални пустинници. Те взимат образи на блажени острови, благославят ангели, приличат на заплашващи ръце, развяни платна, пътуващи жерави. Те висят между божието небе и бедната земя като хубави алегории на всяко човешко чезнене, неразделни и от двете. Това са мечтите на земята, която пригушва опетнената си душа под чистото небе. Те са вечен символ на всяко странстване, търсене, желание и тъга по родина. И както те висят между земята и небето боязливи, чезнещи и дръзки, тъй боязливи, чезнещи и дръзки висят човешките души между времето и вечността.
О, облаци хубави, висящи, неуморни! Бях наивно дете и ги обичах, съзерцавах ги и не знаех, че и аз като облак ще премина през този живот - пътник навсякъде чужд, висящ между времето и вечността. От детски години са ми били мили приятелки и сестри. Аз не мога да прекося улицата, без да си кимнем с глава и се загледаме един другиму в очите. Не забравих и това, което в ония времена научих от тях: техните форми, техните багри, шедствия, игри, хороводи, танци и покой и техните чудновати земни-небесни приказки.


Из "Демиан"
Който наистина не желае нищо друго освен съдбата си, той вече няма близки, стои съвсем сам и е окръжен единствено от студената вселена.

Наскоро в нашата гимназия бе постъпил нов ученик. Беше син на заможна вдовица, преселила се в града ни, и носеше траурна лента на ръкава си. Учеше се в по-горен клас и беше няколко години по-голям, но и на мен, както и на всички, той скоро ми направи впечатление. Този забележителен ученик като че ли беше много по-възрастен, отколкото изглеждаше, у никого не оставаше представата за момче. Между нас, държащите се детински юноши, той се движеше чужд и съвършен като мъж, нещо повече, като господар. Не го обичаха - не вземаше участие в игрите, още по-малко в сбиванията, на другите се харесваше единствено независимият му решителен тон по отношение на учителите. Казваше се Макс Демиан.
Веднъж стана тъй, както от време на време се случваше в училището ни, че по някакви причини в нашата много голяма учебна стая дойде още един клас. Беше класът на Демиан. Ние, малките, имахме библейска история, а големите трябваше да пишат съчинение. Докато ни набиваха в главите историята на Каин и Авел, аз дълго гледах към Демиан, чието лице странно ме привличаше, наблюдавах това умно, светло, необикновено здраво лице, внимателно и одухотворено, наведено над работата: той съвсем не приличаше на ученик, който решава възложена задача, а на изследовател, зает с разработката на собствени проблеми. Всъщност не ми беше приятен, напротив, имах нещо срещу него, струваше ми се твърде самоуверен и хладен, струваше ми се много предизвикателно сигурен в своята същност и очите му имаха израза на възрастните - какъвто децата никога не са обичали - малко тъжен и с проблясъци на присмех. Но все пак продължавах да го гледам, той можеше да бъде за мен приятен или жалък; но едва ме бе погледнал веднъж и аз изплашен отклоних очите си. Когато премислям днес как изглеждаше Демиан като ученик, мога да кажа: във всяко отношение по-различен от другите, изобщо личеше отпечатъкът на своеобразното и личностното и затова привличаше вниманието - едновременно обаче той правеше всичко, за да не се набива на очи, носеше се и се държеше като преоблечен принц сред селски момчета и полагаше всякакви усилия да бъде привидно равен на тях.

Търсех фигурата му с очи и сега, когато си спомням, осъзнавам: все пак винаги е присъствал и винаги съм го забелязвал. Виждах го да отива на училище сам или сред другите по-големи ученици, наблюдавах го как - странен, самотен и тих, сякаш се движеше сред тях подобно на съзвездие, обвит в своя собствена атмосфера - той живееше по собствени закони. Никой не го обичаше, никой не му беше близък, единствено неговата майка, но и с нея, изглежда, се държеше не като дете, а като възрастен. Учителите по възможност го оставяха на мира, той беше добър ученик, ала не се опитваше да се хареса никому и от време на време узнавахме, по слухове, за някоя дума, за забележка или възражение, които бил направил на някой учител и в които имало предостатъчно остро предизвикателство или ирония.

Дълго трябваше да го наблюдавам и тогава почувствах, все още далеч от съзнанието, нещо много своеобразно. Видях лицето на Демиан и видях не само че то не беше детско, а и лице на мъж; съзирах повече или вярвах, че съзирам или долавям, това не бе просто лицето на мъж, а и още нещо друго. Като че ли върху него се бе наслагало и някакво женско лице, тъкмо такова ми изглеждаше то в един момент, не мъжко или детско, не старо или младо, а някак хилядогодишно, някак извън летоброенето, изваяно, белязано от други времена, не от тези, в които живеем. Такъв вид можеха да имат животни или дървета, или звезди - не знаех, тогава не възприех точно това, което сега като възрастен казвам, но нещо подобно. Може би той беше хубав, може би ми допадаше, а може би беше отвратителен, неприемлив, не успявах да реша. Само виждах: Демиан беше по-различен от нас, бе като животно, някакъв дух или картина, не зная какъв, но той беше различен, невъобразимо по-различен от всички ни.

Превързването ми беше болезнено. От този момент нататък всичко, което ставаше с мен, ми причиняваше болка. Но когато понякога аз намирах ключа съвсем дълбоко в мене, там, където в тъмното огледало дремеха образите на съдбата, тогава ми стигаше да се сведа над черното огледало и да видя собствения си образ, който сега приличаше напълно на него, на него, моя приятел и предводител.


По-късно и втора част с цитати от "Душа на Дете", "Клайн и Вагнер", "Щастие", "Нарцис и Голдмунд", "Курортист", "Нюнбергско Пътуване" и евентуално ако още нещо ми хрумне. :)
Nameless Here For Evermore

Nameless
 
Posts: 811
Joined: Thu Jul 07, 2011 10:37 am
Location: Paradise Lost
Has thanked: 461 times
Has been thanked: 633 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Nameless » Tue Jul 02, 2013 11:27 pm

Втора част е тууук...

Из "Душа на Дете"
... вдишвах, както мисля, за първи път в живота си за няколко мига ледения етер, самотата, съдбата.

... почувствах почти на прага на разбирането и осъзнаването как двама души, сродни, добре настроени един към друг, могат взаимно да бъдат неизразимо загадъчни, да се измъчват и угнетяват и как после всички речи, желания за проява на мъдрост, целият разум само доливат отрова, не носят нови удари с нож, само предизвикват нови мъки, нови измами. ... ... ... Беше безсмислено, беше лудешко, беше за смях и за отчаяние, но стана така.


Из "Нюнбергско Пътуване"
Ти, безумни писателю, действително ли си обезумял от своето пътуване? Само затова ли си болен и изстрадваш живота и често едва можеш да креташ в битието, защото си пропуснал да се пригодиш към действителността „такава, каквато е“?
И отново, макар да бях готов да мисля делово за собствена сметка, трябваше да отговоря, както често съм си отговарял: не, ти имаш хиляди пъти право с твоя протест срещу този отвратителен свят „такъв, какъвто е“, ти си прав дори да умираш и да се задушаваш в този свят, вместо да се пригаждаш към него.
И отново долових потръпването между двата полюса, над бездната между идеал и действителност, между действителност и красота, усетих полюшването на въздушния мост — на хумора. Да, с хумор можеха да се понесат и гарите, дори и казармите, дори литературните четения. Със смях, с несериозно вземане на действителността, с постоянното убеждение, че е разрушима, тя можеше да се понесе. Някога машините бясно ще се нахвърлят една срещу друга, арсеналите ще се освободят от своите вехтории и някога там, където днес се издигат големи градове, отново ще расте трева и ще се промъкват невестулки и златки. Не, на този смешен свят не бива да му се отдава почитта да бъде приеман сериозно!

Останах в Локарно четири или пет дни и още на третия ден започнах да долавям едно от благотворните въздействия на пътуването, за които преди почти не бях мислил. Не получавах никаква поща. Всички грижи, които носеха пратките, цялата ангажираност, всички прекомерни изисквания към очите, сърцето и настроенията ми изведнъж бяха изчезнали. Наистина знаех, че това е само един забранен за лов сезон и че в следващото селище, където ще остана малко по-дълго, цяла купчина вехтории, най-малкото писмата, щяха да ми бъдат изпратени. Но днес, днес и утре, а и вдругиден нямаше да има никаква поща и аз бях човек, рожба божия, моите очи и мисли, часове и настроения принадлежаха единствено на мен и на приятелите ми. Никаква редакция не ме предупреждаваше, никакъв издател не си искаше коректурите и никакъв колекционер на автографи, никакъв млад поет, никакъв гимназист не се обръщаше към мен с молба за съвет по повод на свое съчинение, нямаше никакви заплашителни и укорителни писма от някакъв германски патриотарски съюз, нищо такова, нищо освен тишина, освен спокойствие! Боже мой, щом преживее няколко дни, без да получава поща, едва тогава човек вижда каква камара отпадъци и несмилаем баласт е трябвало да поглъща през целия си живот ден след ден! То е точно така, както ако за известно време не чете вестници (отдавна вече го правя) и после засрамен си изяснява с какви нищожни неща, от уводната статия до борсовия бюлетин, всекидневно прахосва утринните часове и уврежда духа и сърцето си. И колко приятно е, след като не получаваш поща, да бъдеш подкрепен във всичко, което според настроението си можеш да обмисляш, да забравяш, да си въобразяваш! Преди всичко: не ти се напомня непрестанно за литературата, за това, че принадлежиш към съсловие и занятие, към подозрителна и малко почтена, вследствие на това и малко зачитана професия, че обзет от необяснима младежка мечта, някога си направил грешката да превърнеш една дарба в своя професия! Мога да го кажа с чиста съвест. Сега се наслаждавах на този „забранен за лов сезон“ със съзнание и разум и често ме занимаваше мисълта дали не би било възможно да удължа това състояние и занапред чрез някакви хитрини и да заживея без адрес, недостигаем, и отново да изпитам щастието, което не подозира, но му се радва всяка бедна птичка под небето, всеки малък червей в земята, всеки обущарски чирак — да не бъде разпознаван, да не бъде жертва на идиотския култ към личността, да не е принуден да живее в оня нечист, измамнически и задушаващ въздух на светското общество. И досега често бях опитвал да се измъквам от тоя вихър и всеки път трябваше да узная, че светът е неуловим, че не иска от поета произведения и идеи, а адреса му и неговата личност, за да я почита, за да я захвърля отново, да я украсява и отново да я разголва, да й се наслади и пак да я обругае, както непослушното момиченце постъпва със своята кукла. Веднъж с помощта на псевдоним почти за цяла година ми се удаде да изразя своите мисли и фантазия от чуждо име, без бремето на славата и враждебността, несмущаван от шаблона, но се свърши с това, че бях предаден, журналистите се заловиха за случая, револверът бе опрян на гърдите ми и аз трябваше да призная. Така отлетя кратката радост и от този миг отново съм известният литератор Хесе, а единственото, което мога да направя, за да си отмъстя, се състои в това, че сега полагам усилия да пиша само неща, които просто могат да се харесат едва на малцина, така че оттогава водя сравнително по-спокоен живот.
Но все пак споменът за литературата не ми беше спестен напълно. Един читател, с когото се запознах, с въодушевление ме поздрави като автора на „Петер Каменцинд“. Ето че стоях там и се червях, какво следваше да кажа на човека? Трябваше ли да му призная, че вече не си спомням книгата и от петнадесет години насам не съм я чел и че в моите спомени често я обърквам с „Тромпетистът от Зекинген“? Че впрочем ненавиждам не самата книга, а просто влиянието, което имаше върху моя живот — именно тя, със съвсем неочаквания успех, завинаги ме бе тласнала в литературата, от която въпреки отчаяните усилия не успявам отново да се измъкна? Той не би разбрал нищо от това (зная го от лош опит), би схванал моето отвращение от собственото ми литературно име като важничене и кокетиране със скромност. При всички обстоятелства би ме разбрал неправилно. Следователно не казах нищо, малко се поизчервих и се измъкнах веднага щом ми се удаде.


Из "Щастие"
Независимо дали наистина са съществували тези легендарни "щастливи" хора, или и те - тези щастливци, любимци на съдбата и властелини на света - също са били озарявани от голямата светлина само в празнични и зведзни часове, те са изпитали точно такова щастие, усетили са точно тази радост. Да дишаме в съвършеното настояще, да пеем в хора на сферите, да танцуваме в хоровода на света, да се смеем с вечната усмивка на бога - така ставаме причастни към щастието. Мнозина са го изживявали само веднъж, други - два-три пъти. Но този, който го е изживявал, не е бил щастлив за миг, той е съхранил нещо от блясъка и звучността, от светлината на вечната радост, така че цялата любов, която влюбените са влели в нашия свят, цялата утеха и радост, донесена ни от творците, иде оттам, затова често дори след столетия тези дарове са все така сияйни, както и през първия ден.


Из "Курортист"
Много бързо, както казах, в тази секунда отместих настрана чашата е вода, вътрешно разтърсен от прилива на неудържим смях. За мен представляваше голяма мъка да овладея този смях, да не му позволя да избухне. Ах, като деца често сме преживявали нещо подобно, когато на някоя трапеза, в някое училище или църква седиш и чак до носа и очите си зареден със силно, добре обосновано желание да се разсмееш, но не бива да се смееш, трябва някак да потиснеш смеха, заради учителя, заради родителите, заради реда и закона. Неохотно вярвахме и се подчинявахме на тези учители, на тези родители и бивахме много изненадани, такива, сме и до днес, че зад техните разпоредби, религиозни и нравствени поуки седи като авторитет оня Исус, който тъкмо за децата е казал, че те са блажени. Дали действително е имал предвид само образцовите деца?
Но и този път ми се удаде да се овладея. Останах тих и изпитвах само напор в гърлото и гъдел в носа, с копнеж търсех някакъв малък вентил и изход; нещо позволено и приемливо за изблик, иначе щях да се задуша. Дали пък подобава, когато келнерът мине край мен например, да го ощипя по крака, или с малко вода от чашата си да напръскам келнерката? Не, не вървеше, всичко това беше забранено, то бе старата история, както преди тридесет години.
Докато мислех така и смехът ми беше съвсем високо в гърлото, гледах втренчено отсреща към съседната маса в лицето на една непозната жена, дама с посивели коси, която, видимо болна, бе облегнала на стената до себе си бастун и играеше с пръстена на салфетката си, защото тъкмо сега бе настъпила пауза в сервирането и всички ние прилагахме обичайните средства за запълване на времето. Един увлечено четеше някакъв стар вестник; ясно се виждаше, че отдавна го знае наизуст, все пак от скука поглъщаше отново и отново вестта за това, че господин президентът не е добре, и съобщението за дейността на някаква изследователска комисия в Канада. Една стара госпожица смеси две прахчета в чашата си, за да може след яденето да ги вземе. Видът й беше малко като на ония възрастни дами от приказките, които вдъхват страх и смесват магьоснически средства във вреда на другите, на по-хубавите хора. Някакъв господин, изглеждаше елегантен и уморен, сякаш бе от роман на Тургенев или Томас Ман, с изтънченост и меланхолия гледаше към един от нарисуваните на стената пейзажи. Най-много ми харесваше нашата великанка, тя седеше в безукорна поза и добро настроение както почти винаги пред празната си чиния и нямаше вид нито на зла, нито на скучаеща. Напротив, строгият морален господин с бръчките и силната шия седеше тежко на стола си, като че ли представляваше цял съд заедно със съдебните заседатели, и на лицето му имаше такъв израз, сякаш току-що бе осъдил собствения си син на смърт, а всъщност просто беше изял само пълна чиния аспержи. Господин Кезелринг, розовият паж, и днес още си беше прелестен и розов, но малко поостарял и попритъпен, личеше, че днешният ден не бе хубав за него, трапчинката на детинската буза на пажа днес изглеждаше също така невероятна и досадна, както пакетчето пикантни картинки във вътрешния му джоб. Колко странно и смешно бе всичко това! Защо всички ние седяхме тук, чакахме и се хилехме? Защо ядяхме и чакахме другите ястия, след като всички отдавна вече не бяхме гладни? Защо Кезелринг сресваше косите си на поет с мъничка джобна четка, защо носеше ония глупави картинки в джоба си, защо този джоб беше подплатен с коприна? Всичко това беше толкова необосновано и невероятно! Всичко така неудържимо предизвикваше смях.
И тъй, неотклонно се взирах в лицето на старата дама. Тогава тя изведнъж остави пръстена на салфетката, погледна ме и докато ние за момент се втренчвахме един в друг, смехът се качи в лицето ми, не можех нищо друго — най-приветливо се ухилих на жената с целия насъбрал се у мене смях, той разкриви устните и стигна до очите ми: Не знаех какво мислеше тя за мен сега, но реагира чудесно. Отначало бързо сведе очи и отново пъргаво взе в ръка своята играчка, ала лицето й бе станало неспокойно и докато аз гледах с голямо любопитство, то все повече и повече се изменяше и придоби най-странна гримаса. Жената се разсмя! Тя се бореше с напора на смеха, като преглъщаше и правеше гримаси. Бях я заразил със смеха! И така, ние двамата съжители в един хотел, познати като улегнали възрастни хора, седяхме на местата си сякаш малки ученици, взирахме се пред себе си, хвърляхме погледи странишком един към друг, а лицата ни тръпнеха, за да овладеят смеха. Още двама-трима от залата забелязаха това и почнаха с удоволствие и някак иронично да се усмихват, като че ли се бе счупило някакво стъкло на прозореца и синьо-бялото небе бе почнало да се стича навътре, за минути премина весело заразително настроение, едно подсилване из цялата зала, сякаш всеки тъкмо сега бе забелязал как неизразимо глупаво и жалко седяхме в нашето курортистко достойнство и монотонната тъга.
От този момент нататък пак се почувствах добре, вече не бях просто курортист, специализирал се да бъде болен и лекуван, а болестта и лечението отново станаха странични неща. Разбира се, още изпитвах болки, не можех да го отрека. Но, за бога, така и трябваше Да боли; предоставих болестта сама на себе си, не ми бе работа по цял ден да я ухажвам.
Nameless Here For Evermore

Nameless
 
Posts: 811
Joined: Thu Jul 07, 2011 10:37 am
Location: Paradise Lost
Has thanked: 461 times
Has been thanked: 633 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Mon Jul 15, 2013 10:19 am

In De Profundis, Oscar Wilde wrote:The more mechanical people to whom life is a shrewd speculation
depending on a careful calculation of ways and means, always know
where they are going, and go there. They start with the ideal
desire of being the parish beadle, and in whatever sphere they are
placed they succeed in being the parish beadle and no more. A man
whose desire is to be something separate from himself, to be a
member of Parliament, or a successful grocer, or a prominent
solicitor, or a judge, or something equally tedious, invariably
succeeds in being what he wants to be. That is his punishment.
Those who want a mask have to wear it.

But with the dynamic forces of life, and those in whom those
dynamic forces become incarnate, it is different. People whose
desire is solely for self-realisation never know where they are
going. They can't know. In one sense of the word it is of course
necessary, as the Greek oracle said, to know oneself: that is the
first achievement of knowledge. But to recognise that the soul of
a man is unknowable, is the ultimate achievement of wisdom. The
final mystery is oneself. When one has weighed the sun in the
balance, and measured the steps of the moon, and mapped out the
seven heavens star by star, there still remains oneself. Who can
calculate the orbit of his own soul?

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11413
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 8865 times
Has been thanked: 7077 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby negesta » Tue Jul 23, 2013 8:07 pm

In "The Wild" D. Zindell wrote:Man, the eschatologists said, was a bridge between ape and god. According to their very popular philosophy, man could only be defined as a movement toward something higher. And the Fravashi aliens, too, saw this discontent of human possibilities. Thousands of years ago the Fravashi Old Fathers had developed a language called Moksha, which was designed to help human beings free themselves from themselves. In Moksha, "man" is a verb, and it expresses the human urge to go beyond the purely animal. This was the meaning of man. While Danlo always appreciated this desire to be greater, he felt that man's destiny lay not so much in a heightening or a quickening or even a vastening of the self but rather in a deepening. His own true quest, he told himself, must always take him deeper into life. He must always journey further into the heart of all things where the sound of life is long and dark and deep - as infinitely deep as the universe itself. And so he could never quite believe in the kinds of transcendence for which human beings have striven for so long.
--
Once again he fell into the shimmering manifold, where he felt the miracle of life in the ever nearness of death. Something there, he sensed, was drawing him onward. At the heart of the manifold was a singularity dazzling in its darkness - when Danlo closed his eyes he could almost feel some force pulling at him with all the terrible gravity of a black hole. ... At times, when Danlo was drunk with the splendour of a light inside light, he was uncertain as to whether this attractor lay in the infinite spaces outside or - impossibly - inhered in some secret place deep inside himself. In these moments of scrying, with fate calling him on like an owl's cry in the night, he often wondered if some such attractor was drawing humanity itself into a glorious future. Was transcendence truly man's destiny? Did a great singularity lie in Homo sapiens' path, some omega point in which man's intelligence would expand more quickly than the wavefront of an exploding star? Would human consciousness (or the consciousness of those beings whom humans had become) spread out like light across the universe, eventually infusing all matter, all space, all time?

User avatar
negesta
 
Posts: 688
Joined: Thu Jan 03, 2013 6:53 pm
Has thanked: 2425 times
Has been thanked: 1407 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Лъч » Wed Jul 31, 2013 11:55 pm

Поместеното надолу го форматирах само цветово и удебелих синята реч, за да се чете по-лесно. В оригинала има курсив — местата, означени с него, са думи и изрази, на които автора или събеседника му наблягат. (-:

из "Разговори с Бога" (2) — темата за времето wrote:Няма време, освен настоящето, времето, предхождащо мисълта за него!

Сигурен съм, че и преди си чувал за това. Но не си го разбирал. Сега вече разбираш.

Не съществува друго време, освен настоящето. Не съществува друг миг, освен настоящият. „Сега" е всичко, което е.


А какво става с „вчера" и „утре"?

Те са плод на въображението. Конструкции на ума. Несъществуващи във Върховната Реалност.

Всичко, което е станало, ставало е и ще става, се осъществява точно сега.


Не разбирам.

И не би могъл да го разбереш напълно. Но можеш да започнеш да разбираш. А засега е нужно само едно първоначално разбиране. И така... слушай.

„Времето" е Континуум. То е елемент на относителността, Който съществува вертикално, а не хоризонтално. Не смятай, че времето е нещо, Което се развива отляво на дясно - според така наречената линия на времето от раждането до смъртта на всеки човек, и от една крайна точка до друга крайна точка по отношение на Вселената.

Измерението на времето трябва да се търси по вертикала! Представи си го като ос, която представя фигуративно вечния сегашен момент. Сега си представи листове хартия по оста, поставени един над друг. Това са елементите на времето. Всеки елемент е отделен и обособен, но всеки един съществува едновременно с другите. Всички листове върху оста съществуват едновременно! Колкото и да бъдат те, колкото и изобщо да са били...

Съществува само един момент - този момент - вечният сегашен момент.

Всичко става само в настоящия момент - и Аз съм прославян. Не е нужно да се чака, за да се отдаде хвала на Бога. Така съм го установил, защото просто не мога да чакам! Бях толкова щастлив да Бъда, който Съм, че просто не можех да чакам това да се изяви в Моята реалност. И така, БУМ - ето го - сега, веднага - ЦЯЛОТО!

Няма Начало, нито Край. То - всичко във всичко - просто Е.
В това Е е разположен твоят опит - в него е и най-голямата загадка за теб. В своето съзнание ти можеш да се пренесеш в целия обхват на всичко, което Е - във всяко „време" и „място", което избереш.


Имаш предвид, че ние можем да пътуваме във времето?

Да, наистина - и мнозина са го правили. Всъщност всички са го правили - и това за вас е нещо обичайно, което наричате състояние на сън. Повечето не си дават сметка за това и не запазват съзнателен спомен. Но тази енергия се полепва по вас като с лепило и понякога оставя достатъчно следи, така че други хора - чувствителни към тази енергия - могат да доловят неща, свързани с вашето „минало" или „бъдеще". Те долавят или „разчитат" тези следи и вие ги наричате ясновидци или екстрасенси. Понякога има толкова следи, че дори и при ограниченията на своето съзнание, можеш да си дадеш сметка, че „си бил тук и преди". Цялото ти същество бива внезапно пронизано от мисълта „правил съм това и по-рано"!

Да. Или това прекрасно чувство, когато срещнеш. Някого, когото сякаш си познавал през целия си живот - през цялата вечност!

Това е невероятно чувство. Това е вълшебство. Това е истинско чувство. Ти си познавал винаги тази душа!

Винаги е нещо, което става тъкмо сега!

Така че ти често си вдигал поглед нагоре или надолу от своя лист хартия на оста, за да видиш всички други листове! И си виждал там самия себе си - защото част от Тебе съществува на всеки лист!


Но как е възможно това?

Ето какво ще ти кажа: Ти си съществувал винаги, съществуваш сега и винаги ще съществуваш. Не е имало време, когато не си съществувал - и никога няма да настъпи такова време.

Чакай малко! Ами какво ще кажеш за идеята за старите души? Нима някои души не са „по-стари" от други?

Нищо не е „по-старо" от нищо. Аз съм сътворил ВСИЧКО НАВЕДНЪЖ и ТОВА ВСИЧКО съществува тъкмо сега.

Преживяването на „по-стар" и „по-млад", за което говориш, се отнася до равнищата на съзнание на конкретна душа или Аспекта на Битието й. Вие всички сте Аспекти на Битието, просто части от Онова, Което Е. Всяка част съдържа съзнанието на Цялото, заложено в нея. Всеки елемент носи марката на Цялото.

„Осъзнаването" е преживяването на пробуждане на съзнанието за това. Индивидуалният аспект на ВСИЧКО осъзнава сам себе си. Става в най-буквалния смисъл себе-съзнаващ.

После постепенно придобива съзнание за всички други и накрая за това, че няма други - че всичко е Едно.


...


из "Разговори с Бога" (2) — темата за времето wrote:Изчерпа ли онова, което имаше да кажеш за времето?

Казах всичко, което ви е нужно да знаете.

Времето не съществува. Всичко съществува едновременно. Всички събития възникват едновременно.

Тази книга се пише и докато се пише, тя е вече написана. Тя вече съществува. Ето откъде фактически ти приемаш цялата информация - от книгата, която е вече написана. Ти само й придаваш форма.

Това означава казаното: „Още преди да поискате, вече ви е дадено."


Информацията за времето изглежда интересна... но доста езотерична. Може ли да намери приложение в реалния живот?

Истинското разбиране на времето ще ви позволи да живеете много по-спокойно в относителната реалност, където времето се преживява като движение, като поток, а не като константа.

Вие самите се движите, а не времето. Времето не се движи. Съществува само Един Миг.

На някакво дълбинно ниво вие разбирате това. За това когато нещо прекрасно и забележително се случи в живота ви, вие често казвате „сякаш времето спря".

И то наистина е спряло. И когато вие също спрете, тогава преживявате един от тези жизнеопределящи моменти.


Това ми се струва трудно за вярване. Как е възможно?

Науката вече е доказала това по математически път. Изведени са формули, които показват, че ако човек пътува в космически кораб с достатъчно голяма скорост и на достатъчно разстояние, той може да се обърне към Земята и да наблюдава собственото си излитане.

Вие твърдите, че годината се състои от 365 „дни". Но какво означава „ден"? Вие сте приели - и трябва да добавя, съвсем произволно - че „денят" това е „времето", което е необходимо на вашия космически кораб да направи една пълна обиколка около своята ос.

Но откъде знаете, че се е извършило такова завъртане? (Та вие не можете да почувствате това завъртане!) Избрали сте една отправна точка в небето - Слънцето. Твърдите, че на космическия кораб, на който се намирате, му е нужен един ден, за да бъде с лице към Слънцето, после да се обърне с гръб и накрая отново да се обърне с лице към него.

Разделили сте този „ден" на двайсет и четири „часа" - отново доста произволно. На същия принцип сте могли да изберете десет или седемдесет и три!

После сте разделили всеки „час" на „минути". Приели сте, че всяка часова единица съдържа 60 по-малки единици, наречени „минути" - а всяка от тях съдържа 60 още по-малки единици - наречени „секунди".

Един ден сте забелязали, че Земята не само се върти около своята ос, тя също така лети в пространството! Наблюдавали сте, че тя обикаля около Слънцето.

Изчислили сте внимателно, че на Земята са й били нужни 365 обиколки около собствената ос, за да направи една обиколка около Слънцето. Този брой земни обиколки сте нарекли „година".

Нещата малко са се пообъркали, когато сте решили да разделите „годината" на единици, по-малки от „година", но по-големи от „ден".

Създали сте „седмиците" и „месеците" и сте успели да включите еднакъв брой месеци във всяка година, но не еднакъв брой дни във всеки месец.

Нямаше как да разделите нечетен брой дни (365) на четен брой месеци (12), така че просто решихте, че някои месеци ще имат повече дни от други!

Почувствали сте, че трябва да се придържате към дванайсет месеца, защото такъв е броят на лунните цикли, които се наблюдават за една „година". За да съгласувате тези три пространствени движения - обиколките на Земята около Слънцето, въртенето й около своята ос и лунните цикли - вие просто сте нагласили броя на „дните" във всеки „месец".

Но дори и така не всички проблеми се разрешават, защото вашите по-ранни постановки създават „натрупване" на „време", с което не знаете как да се справите. И така, решавате, че през определен период една година ще има цял един ден в повече. Нарекли сте такава година високосна и макар и да се шегувате, всъщност живеете с тази конструкция, докато Моите обяснения за времето наричате „непонятни"!

По същия произволен начин сте установили „десетилетията" и „вековете" (които, колкото и странно да е това, се основават на десятка, а не на дванайсетица), за по-нататъшно отчитане на „времето" - но всичко, което правите всъщност е, че създавате измервателни единици за отчитане на движения в пространството.

По този начин виждаме, че не времето „минава", а обектите преминават или обикалят в едно статично поле, което сте нарекли пространство. „Времето" е просто вашият начин да отчитате тези движения!

Учените разбират дълбоко тази връзка и затова говорят за „време-пространствен континуум".

Айнщайн и други учени са разбрали, че времето е мисловна конструкция, относителна концепция. „Времето" е относително спрямо пространството, което съществува между обектите! (Ако вселената се разширява, което е така - то на Земята ще й бъде нужно „по-дълго" време, за да извърши една обиколка около Слънцето, от колкото преди билион години. Тя ще трябва да измине по-дълъг път.)

Така че в последно време са необходими повече минути, часове, дни, седмици, месеци, години, десетилетия и векове, за да се извършват тези циклични събития, отколкото това е ставало през 1492 година! (Кога един „ден" не е ден? Кога една „година" не е година?)

Вашите съвременни, високоразвити уреди за измерване на времето отчитат това „времево" противоречие и всяка година часовниците се сверяват така, че да съответстват на една вселена, която не стои неподвижна! Това се нарича средно време по Гринуич... И според това „усредняване" излиза, че вселената лъже!

Айнщайн прави теоретическия извод, че щом не съществува „време", което се движи, а той самият се движи в пространството с определена скорост, нужно е само да се промени разстоянието между обектите или неговата скорост на движение - за да се „промени" времето.

Неговата Обща теория на относителността разшири вашето съвременно разбиране за съотношението между пространство и време.

Сега можеш да започнеш да разбираш защо, ако направиш продължително пътешествие през пространството и се завърнеш, може да се окажеш остарял само с десет години - докато приятелите ти на Земята ще са остарели с трийсет! Колкото по-далече отиваш, толкова повече ще се свива време-пространственият континуум и толкова по-малко ще стават възможностите, когато се завърнеш, да намериш живи на Земята онези, които си оставил!

Но ако учените на Земята в „бъдеще" разработят начин да се движат по-бързо, те ще успеят да „надхитрят" вселената и да останат в „реалното време" на Земята и при своето завръщане да установят, че на Земята е изминало същото време, както и на космическия кораб.

Очевидно е, че ако ускорението е още по-голямо, човек би могъл да се върне на Земята още преди да е излетял! Тоест, времето на Земята ще протича далеч по-бавно, отколкото на космическия кораб. Би могъл да се завърнеш след десет свои „години", докато на Земята ще са минали само четири! Ако увеличиш скоростта, десет години в космоса могат да се равняват на десет минути на Земята.

Ако човек се натъкне на „огъване" на пространството (Айнщайн, както и други учени са вярвали, че съществува такова „огъване" - и то с пълно право!), той внезапно ще прекоси „пространството" за един безкрайно малък „миг". Може ли подобен време-пространствен феномен буквално да те „запрати" обратно във „времето"?

Не е много трудно да се види, че „времето" не съществува, освен като конструкция на ума. Всичко, което е ставало - и което ще става - се случва сега. Възможността да се наблюдава зависи от гледната точка - от „мястото ти в пространството".

Ако беше на Мое място, щеше да можеш да видиш Всичко - още сега! Разбираш ли?


О-о-о! Започвам - на теоретично ниво - да разбирам!

Много добре. Тук ти обясних нещата много просто, така че и дете да може да ги разбере. Може и да не е много издържано от научно гледище, но е лесно за разбиране.

В момента физическите обекти имат граници на скоростта - но нефизическите обекти - моите мисли... моята душа... могат теоретично да преминават през етера с невероятна скорост.

Точно така! Съвършено вярно! И точно това става в сънищата и другите психически и извънтелесни опитности.

Вече разбираш какво е Déjà vu - преживяване на нещо, което вече си преживял!


Но... акo всичко вече се е случило, значи, че съм безсилен да променя бъдещето си. Значи ли това, че всичко е предопределено?

Не! Не се надявай на това! То не е истина. Тази постановка трябва да ти служи, а не да ти нанесе вреда!

Ти винаги разполагаш със свободна воля и всеобхватен избор. Способността да проникнеш в „бъдещето" (или да го разбереш с помощта на други) би трябвало да те подкрепи да живееш живота, който желаеш, а не да те ограничи.


Но как? Тук се нуждая от помощ.

Ако „видиш" бъдещо събитие или преживяване, което не ти харесва, не го избирай! Направи друг избор! Посочи друго предпочитание!

Промени своето поведение, така че да избегнеш нежелания резултат.


Но как мога да избегна нещо, което вече се е случило?

За теб то още не се е случило! Ти се намираш на такова ниво във време-пространствения континуум, при което още не си осъзнал станалото. Ти „не знаеш", че е „станало". Не си си „спомнил" своето бъдеще!

(Тази забрава е тайната на времето. Тя ти позволява да „играеш" великата игра на живота! По-късно ще ти обясня!)

Онова, за което не „знаеш", не е. Щом „ти" не си „спомняш" своето бъдеще, то не „ти" се е „случило" още! Нещо е „станало" само когато се „преживее". Нещо „се преживява" само когато се „познае".

Нека сега предположим, че си бил благословен да „надзърнеш" за кратко в своето „бъдеще" за част от секундата. Онова, което става, е, че твоят Дух - нефизическата твоя страна - просто забързва и се озовава на друго място във време-пространствения континуум и пренася със себе си известна остатъчна енергия - някои образи или впечатления - от момента или събитието.

Ти можеш да ги „почувстваш" - или понякога може да ги почувства друг, който е развил метафизически дар и той може „да почувства" или „види" тези образи и енергии да витаят около тебе.

Ако не ти харесва онова, което „чувстваш" относно своето „бъдеще", отклони се от него! Просто се отклони от него! В този миг ти променяш опита си и всичко в Теб си отдъхва с облекчение!


Почакай малко! Какво...?

Ти трябва да знаеш — вече си готов да разбереш, че съществуваш едновременно на всички нива на време пространството.

Това означава, че душата ти е Съществувала, Съществува и винаги Ще Съществува - свят без Край - Амин.


Аз „съществувам" на повече от едно място, така ли?

Разбира се! Ти съществуваш навсякъде - и във всички времена!

Значи моето аз съществува в бъдещето и в миналото, така ли?

„Бъдещето" и „миналото" не съществуват, както вече се потрудихме да разберем - но ако използваме думите така, както ти ги използваш - да.

Значи аз не съм само един?

Ти си само един, но си по-широк, отколкото си мислиш!

И така, когато моето „аз", което съществува „сега" промени нещо, което не му харесва В „бъдещето" си, онзи „аз", който съществува в „бъдеще" не притежава вече това като част от своя опит?

В основни линии, да. Цялата мозайка се променя. Но той никога не губи преживяването, което е постигнал. Просто е спокоен и щастлив, че „ти" няма да го преживееш.

Но нали „аз" от „миналото" все пак трябва „да преживее" това, за да стигне до „аз" от „бъдещето"?

В известен смисъл, да. Но, разбира се, „ти" можеш да „му" помогнеш.

Мога ли?

Разбира се. Първо, като промениш онова, което „азът", който е пред тебе, преживява, „азът", който е зад тебе, може никога да не се наложи да преживее! Благодарение на този механизъм душата еволюира.

По същия начин твоето бъдещо аз получава помощ от собственото си бъдещо аз и по този начин ти позволява да избегнеш онова, което то не е.

Разбираш ли Ме?


Да. Много е интересно. Но имам един друг въпрос. Какво представляват миналите животи? Щом винаги съм бил „аз" в „миналото" и в „бъдещето" - как мога да бъда някой друг, друга личност в минал живот?

Ти си Божествено Създание, което може да има по вече от една опитност в едно и също „време" - и способно да раздели своя Аз на много различни „азове" по свой избор.

Можеш да преживяваш все отново и отново „един и същи живот" по различни начини - както току-що обясних. А можеш също да живееш различни животи в различни „времена" от континуума.

И така, докато си ти, тук и сега - можеш също да бъдеш и си бил - други „азове" в други „времена" и „места".


И таз хубава! Започва да става все по-сложно и по-сложно!

Да. А това е само повърхностно очертание на проблема.

Запомни само едно: Ти си същество с Божествено Измерение, което няма граници. Една част от теб е избрала да познае себе си в настоящото Самоопределение, което преживяваш. Но това далеч не е границата на твоето битие, макар че ти така си мислиш.


Защо?

Трябва да си мислиш така, защото в противен случай няма да можеш да направиш онова, за което си определил този свой живот.

А какво е то? Ти ми го каза вече, но кажи ми го отново, „тук" и „сега".

Ти използваш всичко в Живота - всичко в многото си животи - за да бъдеш и да решиш Коя е Истинската ти Същност; за да избереш и създадеш тази Истинска Своя Същност; да преживееш и осъществиш настоящата си представа за себе си.

Ти се намираш във Вечния Момент на Себе-създаване и Себе-осъществяване чрез процеса на Себе-изразяване.

Ти си привлякъл хората, събитията и обстоятелствата в своя живот като оръдия, чрез които да осъществиш най-грандиозния вариант на най-великата представа, която някога си имал за самия себе си.

Този процес на създаване и пресъздаване е непрекъснат, безкраен и многостепенен. Той се осъществява целият „точно сега" и на много нива.

В твоята линеарна реалност ти преживяваш този процес като развитие от mинало през настояще към бъдеще. Представяш си, че имаш един живот или може би много, но със сигурност по един в даденото време.


Но ако „времето" не съществува? Тогава всичките ти „животи" ще бъдат едновременни!

И това е така!

Ти живееш този живот, животът, за който си даваш сметка понастоящем в своето Минало, в своето Настояще и своето Бъдеще едновременно! Не ти ли се е случвало да имаш „странно предчувствие" за нещо, което ще се случи - толкова силно, че да не смееш да си дадеш сметка за него?

На вашия език ти би нарекъл това интуитивно предупреждение. От Моя гледна точка това е просто внезапно съзнание за нещо, което току-що си преживял в своето „бъдеще".

Твоето „бъдещо аз" ти казва: „Хей, това никак не е приятно. Не го прави!"
Ти също така живееш в настоящия миг и други животи - онова, което наричаш „минали съществувания" - макар да ги преживяваш в своето „минало" (ако въобще имаш някакво усещане за тях). И това също трябва да бъде така. За теб щеше да бъде много трудно да играеш тази великолепна игра, каквато представлява Животът, ако притежаваше пълно съзнание за всичко, което става. Дори и това разяснение не може да ти го даде. Ако това стане, „играта" ще свърши! Процесът зависи от самото развитие на Процеса - включително липсата на пълно разбиране от твоя страна на този етап.

Затова благослови Процеса и го приеми като най-големият дар на Благия Творец. Приеми с любов Процеса и участвай в него с мир, мъдрост и радост. Възползвай се от Процеса и го преобразувай от нещо, което трябва да понесеш, в нещо, в което доброволно участваш като оръдие за сътворяване на най-прекрасното преживяване на Всички Времена: осъществяването на твоя Божествен Аз.


Как? Как най-добре да сторя това?

Не губи безценни мигове от настоящата си реалност, опитвайки се да разгадаваш тайните на живота.

Има причина тайните да бъдат тайни. Предай своите съмнения на Бога. използвай сегашния миг за висшето му предназначение - да сътвориш и преживееш своя истински Аз.

Избери своя Аз - Азът, който искаш да бъдеш - и прави всичко, на което си способен, за да го осъществиш.

Използвай онова, което ти казах за времето като рамка в обхвата на твоето ограничено разбиране, върху която да изградиш своята висша идея.

Ако те споходи представа за „бъдещето", отнеси се с уважение към нея. Ако придобиеш идея за „минал живот", използвай я - недей просто да я пренебрегваш. И най-вече, когато ти се разкрие начин да сътворяваш, разгръщаш, изразяваш и преживяваш своя Божествен Аз във все по-голямо величие тук и сега, последвай този начин.

А пътят ще ти се разкрие, защото си поискал това. Създаването на тази книга е знак, че си поискал. Защото ти нямаше да я създаваш в този миг, пред очите си, ако нямаше отворено съзнание, открито сърце и душа, готова да разбере.

Същото се отнася и за онези, които я четат. Защото те също са я създали. Как иначе щяха да я преживяват сега?

Всеки създава всичко, което се преживява сега - което е друг начин да се каже, че Аз създавам всичко, което се преживява сега, защото Аз съм всеки един.

Разбираш ли хармонията в това? Съзираш ли цялото Съвършенство?

То се съдържа в една-единствена истина:

ВСИЧКИ НИЕ СМЕ ЕДИН.

User avatar
Лъч
Лъч
 
Posts: 2069
Joined: Tue Aug 09, 2011 1:16 am
Has thanked: 5772 times
Has been thanked: 2070 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Thu Aug 01, 2013 12:15 am

Скрит текст: покажи
Или аз съм особено глупав в момента, или този превод на места напълно замъглява смисъла. Или и двете. :D

Трябва да надникна и в оригинала.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11413
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 8865 times
Has been thanked: 7077 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Лъч » Thu Aug 01, 2013 12:27 am

Не ми останаха сили днес за оригинала. Ако имаш търпение, изчакай до петък. :)
User avatar
Лъч
Лъч
 
Posts: 2069
Joined: Tue Aug 09, 2011 1:16 am
Has thanked: 5772 times
Has been thanked: 2070 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Thu Aug 01, 2013 5:26 pm

В „Изваяние“ Генадий Гор wrote:Ирина толкова често ми напомняше за тези три глави на уж започнатия и недовършен от мен роман, че понякога аз почти й вярвах.
По нейните думи този незавършен роман, роман-ембрион, отнесли със себе си контраразузнавачите заедно с брошурката на Каутски и студентския реферат на тема какво трябва да бъде изкуството.
И какво трябва да бъде то? За това ставало дума не само в реферата, но и в трите глави, намерени при обиска и взети като едно от веществените доказателства.
Ирина по нещо приличаше на вас, скъпи мой читателю. Тя искаше с две думи да й изложа идеята на своето произведение. Да, именно главната мисъл, и при това да го направя с такава безукорна точност, каквато е изисквал навремето литераторът, питайки например каква главна мисъл е вложил в основата на „Дворянско гнездо“ Тургенев.
— Образът на момичето-книга — разпитваше Ирина, — това символ на изкуството ли е?
— Аз не съм символист — отговарях.
— Но главната мисъл трябва да бъде изложена ясно и точно. На това ме учеха още в гимназията.
— Нека говорим за нещо друго.
— Не, това ми пречи да спя спокойно нощем. Аз трябва да зная защо и за какво ти си създал този странен образ. Да не би да си искал да кажеш, че изкуството в бъдещето толкова ще заприлича на живота, че ще бъде невъзможно да се различат?


Започнах я по препоръка на Нев... и на пасажи като горния се заковавам, да не падна, докато си цвиля. :mrgreen:

Скрит текст: покажи
(Хм... имало ли е постмодернизъм през 1972-ра? В Съветска Русия?)

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11413
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 8865 times
Has been thanked: 7077 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Лъч » Sat Aug 03, 2013 11:43 am

(Форматирането на английската версия е отвратително, та трябваше да го оправям едва ли не дума по дума, да не би някъде да има простотия...) (Е, добре де — не съм го гледал дума по дума... :D)

:!: ВАЖНО :!: Доста възможно е да има И печатни (а оттам и смислови) грешки, но нямам оригинал при мен, за да сравня. Струва ми се, че където ги има, ще преобладават във втория — големия — цитат. Да... да се знае. :)

from "Conversations With God" (2) - a conversation about time wrote:There is no Time like the pre-sent!

You’ve heard that before, I’m sure. But you didn’t understand it. Now you do.

There is no time but this time. There is no moment but this moment. “Now” is all there is.


What about “yesterday” and “tomorrow”?

Figments of your imagination. Constructions of your mind. Nonexistent in Ultimate Reality.

Everything that ever happened, is happening, and ever will happen, is happening right now.


I don’t understand.

And you can’t. Not completely. But you can begin to. And a beginning grasp is all that is needed here.

So . . . just listen.

“Time” is not a continuum, It is an element of relativity that exists vertically, not horizontally.

Don’t think of it as a “left to right” thing — a so-called time line that runs from birth to death for each individ­ual, and from some finite point to some finite point for the universe.

“Time” is an “up and down” thing! Think of it as a spindle, representing the Eternal Moment of Now.

Now picture leafs of paper on the spindle, one atop the other. These are the elements of time. Each element separate and distinct, yet each existing simultaneously with the other. All the paper on the spindle at once! As much as there will ever-be-as much as there ever was . . .

There is only One Moment — this moment — the Eternal Moment of Now.

It is right now that everything is happening — and I am glorified. There is no waiting for the glory of God. I made it this way because I just couldn’t wait! I was so happy to Be Who I Am that I just couldn’t wait to make that manifest in My reality. So BOOM, here it is — right here, right now — ALL OF IT!

There is no Beginning to this, and there is no End. It — the All of Everything — just IS.

Within the Isness is where your experience — and your greatest secret — lies. You can move in conscious­ness within the Isness to any “time” or “place” you choose.


You mean we can time travel?

Indeed — and many of you have. All of you have, in fact — and you do it routinely, usually in what you call your dream state. Most of you are not aware of it. You cannot retain the awareness. But the energy sticks to you like glue, and sometimes there’s enough residue that others — sensitive to this energy-can pick up things about your “past” or your “future.” They feel or “read” this residue, and you call them seers and psychics. Sometimes there is enough residue that even you, in your limited consciousness, are aware you’ve “been here before.” Your whole being is suddenly jarred by the realization that you’ve “done this all before”!

Déjá vu!

Yes. Or that wonderful feeling when you meet someone that you’ve known them all your life — known them for all eternity!
That’s a spectacular feeling. That’s a marvelous feel­ing. And that’s a true feeling. You have known that soul forever!
Forever is a right now thing!

So you have often looked up, or looked down, from your “piece of paper” on the spindle, and seen all the other pieces! And you’ve seen yourself there — because a part of You is on every piece!


How is that possible?

I tell you this: You have always been, are now, and always will be. There has never been a time when you were not — nor will there ever be such a time.

But wait! What about the concept of old souls! Aren’t some souls “older” than others?

Nothing is “older” than anything. I created it ALL AT ONCE, and All Of It exists right now.

The experience of “older” and “younger” to which you refer has to do with the levels of awareness of a particular soul, or Aspect of Being. You are all Aspects of Being, simply parts of What Is. Each part has the consciousness of the Whole imbedded within it. Every element carries the imprint.

“Awareness” is the experience of that consciousness being awakened. The individual aspect of the ALL becomes aware of Itself. It becomes, quite literally, self conscious.

Then, gradually, it becomes conscious of all others, and then, of the fact that there are no others — that All is One.


Дори само заради последното изречение не мога да не препратя пак към The Law of One/"Законът за ?единното/единството?"

...а пък и стигнах чрез теб, Кале, до Разговори с Бога покрай именно тоя закон. (-:

...


from "Conversations With God" (2) - a conversation about time wrote:Have You said all You’re going to say about time?

I’ve said all you need to know.

There is no time. All things exist simultaneously. All events occur at once.

This Book is being written, and as it’s being written it’s already written; it already exists. In fact, that’s where you’re getting all this information — from the book that already exists. You’re merely bringing it into form.

This is what is meant by: “Even before you ask, I will have answered.”


This information about Time all seems. . . well, interesting, but rather esoteric. Does it have any application to real life?

A true understanding of time allows you to live much more peacefully within your reality of relativity, where time is experienced as a movement, a flow, rather than a constant.

It is you who are moving, not time. Time has no movement. There is only One Moment.

At some level you deeply understand this. That is why, when something really magnificent or significant occurs in your life, you often say it is as if “time stands still.”

It does. And when you do also, you often experience one of those life-defining moments.


I find this hard to believe. How can this be possible?

Your science has already proven this mathemati­cally. Formulas have been written showing that if you get into a spaceship and fly far enough fast enough, you could swing back around toward the Earth and watch yourself taking off.

This demonstrates that Time is not a movement but a field through which you move — in this case on Space­ship Earth.

You say it takes 365 “days” to make a year. Yet what is a “day”? You’ve decided — quite arbitrarily, I might add — that a “day” is the “time” it takes your Spaceship to make one complete revolution on its axis.

How do you know it’s made such a spin? (You can’t feel it moving!) You’ve chosen a reference point in the heavens — the Sun. You say it takes a full “day” for the portion of the Spaceship you are on to face the Sun, turn away from the Sun, then face the Sun again.

You’ve divided this “day” into 24 “hours” — again quite arbitrarily. You could just as easily have said “10” or “73”!

Then you divided each “hour” into “minutes.” You said each hourly unit contained 60 smaller units, called “minutes” — and that each of those contained 60 tiny units, called “seconds.”

One day you noticed that the Earth was not only spinning, it was also flying! You saw that it was moving through space around the sun.
You carefully calculated that it took 365 revolutions of the Earth for the Earth itself to revolve around the sun. This number of Earth spins you called a “year.”

Things got kind of messy when you decided that you wanted to divide up a “year” into units smaller than a “year” but larger than a “day.”

You created the “week” and the “month,” and you managed to get the same number of months in every year, but not the same number of days in every month.

You couldn’t find a way to divide an odd number of days (365) by an even number of months (12), so you just decided that some months contained more days than others!

You felt you had to stay with twelve as the yearly sub-divider because that was the number of Lunar Cycles you observed your moon moving through during a “year.” In order to reconcile these three spatial events — revolutions around the sun, spins of the Earth on its axis, and moon cycles — you simply adjusted the number of “days” in each “month.”

Even this device didn’t solve all the problems be­cause your earlier inventions kept creating a “build up” of “time” which you didn’t know what to do with. So you also decided that every so often one year would have to have a whole day more! You called this Leap Year, and joked about it, but you actually live by such a construction — and then you call My explanation of time “unbelievable”!

You’ve just as arbitrarily created “decades” and “centuries” (based, interestingly, on 10’s, not 12’s) to further measure the passage of “time” — but all along what you’ve really been doing is merely devising a way to measure movements through space.

Thus we see that it is not time which “passes,” but objects which pass through, and move around in, a static field which you call space. “Time” is simply your way of counting movements!

Scientists deeply understand this connection and therefore speak in terms of the “Space-Time Continuum.”

Your Dr. Einstein and others realized that time was a mental construction, a relational concept. “Time” was what it was relative to the space that existed between objects! (If the universe is expanding — which it is — then it takes “longer” for the Earth to revolve around the sun today than it did a billion years ago. There’s more “space” to cover.)

Thus, it took more minutes, hours, days, weeks, months, years, decades, and centuries for all these cyclical events to occur recently than it did in 1492! (When is a “day” not a day? When is a year not a year?)

Your new, highly sophisticated timing instruments now record this “time” discrepancy, and every year clocks around the world are adjusted to accommodate a universe that won’t sit still! This is called Greenwich Mean Time... and it is “mean” because it makes a liar out of the universe!
Einstein theorized that if it wasn’t “time” which was moving, but he who was moving through space at a given rate, all he had to do was change the amount of space between objects — or change the rate of speed with which he moved through space from one object to another — to “alter” time.

It was his General Theory of Relativity which ex­panded your modern day understanding of the co-re­lation between time and space.
You now may begin to understand why, if you make a long journey through space and return, you may have aged only ten years — while your friends on Earth will have aged thirty! The farther you go, the more you will warp the Space-Time Continuum, and the less your chances when you land of finding alive on the Earth anyone who was there when you left!

However, if scientists on Earth in some “future” time developed a way to propel themselves faster, they could “cheat” the universe and stay in sync with “real time” on Earth, returning to find that the same time had passed on Earth as had passed on the Spaceship.

Obviously, if even more propulsion were available, one could return to the Earth before one took off! That is to say, time on Earth would pass more slowly than time on the spaceship. You could come back in ten of your “years” and the Earth would have “aged” only four! Increase the speed, and ten years in space might mean ten minutes on Earth.

Now, come across a “fold” in the fabric of space (Einstein and others believed such “folds” exist — and they were correct!) and you are suddenly propelled across “space” in one infinitesimal “moment.” Could such a time-space phenomenon literally “fling” you back into “time”?
It should not be quite as difficult to now see that “time” does not exist except as a construction of your mentality. Everything that’s ever happened — and is ever going to happen — is happening now. The ability to observe it merely depends on your point of view — your “place in space.”
If you were in My place, you could see it All—right now!

Comprehend?


Wow! I’m beginning to — on a theoretical level — yes!

Good. I’ve explained it to you here very simply, so that a child could understand it. It may not make good science, but it produces good comprehension.

Right now physical objects are limited in terms of their speed — but nonphysical objects — my thoughts... my soul... could theoretically move through the ether at incredible speeds.

Exactly! Precisely! And that is what happens often in dreams and other out-of-body and psychic experi­ences.
You now understand Déja vu. You probably have been there before!


But... if everything has already happened, then it follows that I am powerless to change my future. Is this predestination?

No! Don’t buy into that! That is not true. In fact, this “set up” should serve you, not disserve you!

You are always at a place of free will and total choice. Being able to see into the “future” (or get others to do it for you) should enhance your ability to live the life you want, not limit it.


How? I need help here.

If you “see” a future event or experience you do not like, don’t choose it! Choose again! Select another!
Change or alter your behavior so as to avoid the undesired outcome.


But how can I avoid that which has already happened?

It has not happened to you — yet! You are at a place in the Space-Time Continuum where you are not con­sciously aware of the occurrence. You do not “know” it has “happened.” You have not “remembered” your future!

(This forgetfulness is the secret of all time. It is what makes it possible for you to “play” the great game of life! I’ll explain later!)
What you do not “know” is not “so.” Since ~ do not “remember” your future, it has not “happened” to “you” yet! A thing “happens” only when it is “expe­rienced.” A thing is “experienced” only when it is “known.”

Now let’s say you’ve been blessed with a brief glimpse, a split-second “knowing,” of your “future.” What’s happened is that your Spirit — the nonphysical part of you — has simply sped to another place on the Space-Time Continuum and brought back some resid­ual energy — some images or impressions — of that mo­ment or event.

These you can “feel” — or sometimes another who has developed a metaphysical gift can “feel” or ~ these images and energies that are swirling about you.

If you don’t like what you “sense” about your “fu­ture,” step away from that! just step away from it! In that instant you change your experience — and every­one of You breathes a sigh of relief!


Wait a minute! Whoaaaa—?

You must know — you are now ready to be told — that you exist at every level of the Space-Time Continuum simultaneously.
That is, your soul Always Was, Always Is, and Always Will Be — world without end — amen.


I “exist” more places than one?

Of course! You exist everywhere — and at all times!

There is a “me” in the future and a “me” in the past?

Well, “future” and “past” do not exist, as we’ve just taken pains to understand — but, using those words as you have been using them, yes.

There is more than one of me?

There is only one of you, but you are much larger than you think!

So when the “me” that exists now” changes something he doesn’t like about his “future,” the “me” that exists in the “future” no longer has that as part of his experience?

Essentially yes. The whole mosaic changes. But he never loses the experience he’s given himself. He’s just relieved and happy that “you” don’t have to go through that.

But the “me” in the “past” has yet to “experience” this, so he walks right into it?

In a sense, yes. But, of course, “you” can help “him.”

I can?

Sure. First, by changing what the “you” in front of you experienced, the “you” behind you may never have to experience it! It is by this device that your soul evolves.

In the same way, the future you got help from his own future self, thus helping you avoid what he did not.

Did you follow that?


Yes. And it’s intriguing. But now I have another question. What about past lives? If I have always been “me” — in the “past” and in the “future” — how could I have been someone else, another person, in a past life?

You are a Divine Being, capable of more than one experience at the same “time” — and able to divide your Self into as many different “selves” as you choose.

You can live the “same life” over and over again, in different ways — as I’ve just explained. And you can also live different lives at different “times” on the Continuum.

Thus, all the while you’re being you, here, now — you can also be, and have been-other “selves” in other “times” and “places.”


Good grief — this gets “complicateder” and “complicat­eder”!

Yes — and we’ve really only just scratched the sur­face here.

Just know this: You are a being of Divine Proportion, knowing no limitation. A part of you is choosing to know yourself as your presently-experienced Identity. Yet this is by far not the limit of your Being, although you think that it is.


Why?

You must think that it is, or you cannot do what you’ve given yourself this life to do.

And what is that? You’ve told me before, but tell me again, “here” and “now.”

You are using all of Life — all of many lives — to be and decide Who You Really Are; to choose and to create Who You Really Are; to experience and to fulfill your current idea about yourself.

You are in an Eternal Moment of Self creation and Self fulfillment through the process of Self expression.

You have drawn the people, events, and circum­stances of your life to you as tools with which to fashion the Grandest Version of the Greatest Vision you ever had about yourself.

This process of creation and recreation is ongoing, never ending, and multi-layered. It is all happening “right now” and on many levels.

In your linear reality you see the experience as one of Past, Present, and Future. You imagine yourself to have one life, or perhaps many, but surely only one at a time.


But what if there were no “time”? Then you’d be having all your “lives” at once!

You are!

You are living this life, your presently realized life, in your Past, your Present, your Future, all at once! Have you ever had a “strange foreboding” about some future event — so powerful that it made you turn away from it?

In your language you call that premonition. From My viewpoint it is simply an awareness you suddenly have of something you’ve just experienced in your “future.”

Your “future you” is saying, “Hey, this was no fun. Don’t do this!”

You are also living other lives — what you call “past lives” — right now as well — although you experience them as having been in your “past” (if you experience them at all), and that is just as well. It would be very difficult for you to play this wonderful game of life if you had full awareness of what is going on. Even this de­scription offered here cannot give you that. If it did, the “game” would be over! The Process depends on the Process being complete, as it is — including your lack of total awareness at this stage.

So bless the Process, and accept it as the greatest gift of the Kindest Creator. Embrace the Process, and move through it with peace and wisdom and joy. Use the Process, and transform it from something you endure to something you engage as a tool in the creation of the most magnificent experience of All Time: the fulfillment of your Divine Self.


How? How can I best do that?

Do not waste the precious moments of this, your present reality, seeking to unveil all of life’s secrets.
Those secrets are secrets for a reason. Grant your God the benefit of the doubt. Use your Now Moment for the Highest Purpose — the creation and the expres­sion of Who You Really Are.

Decide Who You Are — Who you want to be — and then do everything in your power to be that.
Use what I have told you about time as a framework, within your limited understanding, upon which to place the constructions of your Grandest Idea.

If an impression comes to you about the “future,” honor it. If an idea comes to you about a “past life,” see if it has any use for you — don’t simply ignore it. Most of all, if a way is made known to you to create, display, express, and experience your Divine Self in ever more glory right here, right now, follow that way.

And a way will be made known to you, because you have asked. Producing this book is a sign of your asking, for you could not be producing it, right now before your very eyes, without an open mind, an open heart, and a soul which is ready to know.

The same is true of those who are now reading it. For they have created it, too. How else could they now be experiencing it?

Everyone is creating everything now being experi­enced — which is another way of saying that I am creat­ing everything now being experienced, for I am everyone.

Are you getting the symmetry here? Are you seeing the Perfection?

It is all contained in a single truth:

THERE IS ONLY ONE OF US.

User avatar
Лъч
Лъч
 
Posts: 2069
Joined: Tue Aug 09, 2011 1:16 am
Has thanked: 5772 times
Has been thanked: 2070 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Sat Aug 03, 2013 2:03 pm

Скрит текст: покажи
Интересно дали pre-sent наистина е предварително пратеното... :D


Помня, че тази част от трите книги ми се стори най-омазаната. (В смисъл че „каналът“ не е бил чист; или Нийл, „проводникът“, е нямал научната подготовка за по-ясни примери.) Специално обяснението, което започва с if you get into a spaceship and fly far enough fast enough, you could swing back around toward the Earth and watch yourself taking off ме смущава дълбоко.

Но – айде на живо някой път. ;)

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11413
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 8865 times
Has been thanked: 7077 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Лъч » Sat Aug 03, 2013 2:35 pm

Към частта с "айде на живо някой път" добавям и "...когато сме на вълна; и по-специално аз, понеже трябва да "включа" — иначе говоря само чрез някаквите ми знания, които съм събрал оттук-оттам".

Това за проводника добре ми дъха — като посока за размисъл. (:
User avatar
Лъч
Лъч
 
Posts: 2069
Joined: Tue Aug 09, 2011 1:16 am
Has thanked: 5772 times
Has been thanked: 2070 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby negesta » Thu Aug 15, 2013 9:34 pm

In The Wild D. Zindell wrote:Matter, he saw, was magical stuff. Matter shimmered. All the matter of the universe was woven of a single, superluminal tapestry of jewels, the light of each jewel reflected in the light of every other. Matter was holy, matter was alive, matter was but consciousness frozen in time. For as far down the great chain of being as he looked, down and down through the infinities, he could see no final form or bit of matter but only light. This was not the light of sun or stars, not the photons nor the flashing wavelengths of visible radiation by which he might behold the distant galaxies or the blueness of his own eyes. Rather it was a light inside light, purer and primeval, the light inside all things. In some ways, it seemed more like water than light, for it flowed and surged as a single, shimmering substance. It moved itself. It had will, was will itself. This deep consciousness that some called matter knew how to come together into ever more complex forms. It evolved; ultimately, as with man, it evolved to perceive itself and cry out with wonder and wild joy. This, he saw, was the essential nature of consciousness, that it was always aware of its own splendour, even as a cresting wave of water reflects the light of the entire ocean beneath itself.

User avatar
negesta
 
Posts: 688
Joined: Thu Jan 03, 2013 6:53 pm
Has thanked: 2425 times
Has been thanked: 1407 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Tue Aug 20, 2013 7:09 pm

In A Hat Full of Sky, Terry Pratchett wrote:
Please! said the hiver. Shelter us!

‘The wizard was nearly right about you,’ said Tiffany. ‘You hid in other creatures. But he didn’t wonder why. What are you hiding from?’

Everything, said the hiver.

‘I think I know what you mean,’ said Tiffany.

Do you? Do you know what it feels like to be aware of every star, every blade of grass? Yes. You do. You call it ‘opening your eyes again’. But you do it for a moment. We have done it for eternity. No sleep, no rest, just endless . . . endless experience, endless awareness. Of everything. All the time. How we envy you, envy you! Lucky humans, who can close your minds to the endless cold deeps of space! You have this thing you call . . . boredom? That is the rarest talent in the universe! We heard a song, it went ‘Twinkle twinkle little star . . .’ What power! What wondrous power! You can take a billion trillion tons of flaming matter, a furnace of unimaginable strength, and turn it into a little song for children! You build little worlds, little stories, little shells around your minds and that keeps infinity at bay and allows you to wake up in the morning without screaming!


Thank you, said the voices of the hiver. What do we do now?

Tiffany looked around her, and up at the stars. They weren’t ones that she recognized.

‘You die, I think,’ she said.

But there is no ‘me’ to die, said the voices of the hiver. There is only us.

Tiffany took a deep breath. This was about words, and she knew about words. ‘Here is a story to believe,’ she said. ‘Once we were blobs in the sea, and then fishes, and then lizards and rats and then monkeys, and hundreds of things in between. This hand was once a fin, this hand once had claws! In my human mouth I have the pointy teeth of a wolf and the chisel teeth of a rabbit and the grinding teeth of a cow! Our blood is as salty as the sea we used to live in! When we’re frightened the hair on our skins stands up, just like it did when we had fur. We are history! Everything we’ve ever been on the way to becoming us, we still are. Would you like the rest of the story?’

Tell us, said the hiver.

‘I’m made up of the memories of my parents and grandparents, all my ancestors. They’re in the way I look, in the colour of my hair. And I’m made up of everyone I’ve ever met who’s changed the way I think. So who is “me”?’

The piece that just told us that story, said the hiver. The piece that’s truly you.

‘Well . . . yes. But you must have that too. You know you say you’re “us” – who is it saying it? Who is saying you’re not you? You’re not different from us. We’re just much, much better at forgetting. And we know when not to listen to the monkey.’

You’ve just puzzled us, said the hiver.

‘The old bit of our brains that wants to be head monkey, and attacks when it’s surprised,’ said Tiffany. ‘It reacts. It doesn’t think. Being human is knowing when not to be the monkey or the lizard or any of the other old echoes. But when you take people over, you silence the human part. You listen to the monkey. The monkey doesn’t know what it needs, only what it wants. No, you are not an “us”. You are an “I”.’

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11413
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 8865 times
Has been thanked: 7077 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby negesta » Wed Aug 28, 2013 1:30 pm

D. Zindell in War in Heaven wrote:Only when I am alone am I not alone, Danlo remembered. In pain I am never alone.

As Danlo lay back in his cold bed and stared at his cell's long dark door, he opened himself to all the pain inside him. And something inside him opened then. Like a door opening on to all the golden, shimmering pain in the universe, his heart moved and he felt the movements of other hearts far away. In truth, he felt the movement of molecules and planets and stars, lightships and men, and other things - perhaps everything. All the universe from the center of his bed to the uttermost galaxies of the Grus Cloud moved with a beautiful but terrible purpose, and it all hurt. Movement itself was the essence of pain, the electrons of hot blue stars and his own blazing eyes spinning and shimmering and connecting to that golden moment at the beginning of time when all matter and memory were one.
Everything remembers everything, he thought. Everything, everywhere.

User avatar
negesta
 
Posts: 688
Joined: Thu Jan 03, 2013 6:53 pm
Has thanked: 2425 times
Has been thanked: 1407 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Sun Sep 08, 2013 5:28 pm

In The Golden Age, John C. Wright wrote:Phaethon asked, “Why couldn’t I be prevented from making such a foolish agreement in the first place?”

“You are free to join the Orthomnemonicist School, which permits no memory alterations except antisenility storage, or join the Primitivists, who permit none at all.”

“You know what I mean. You Sophotechs are smarter than I am; why did you let me do such a foolish thing?”

“We answer every question our resources and instruction parameters allow; we are more than happy to advise you, when and if we are asked.”

“That’s not what I’m thinking of, and you know it.”

“You are thinking we should use force to defend you against yourself against your will? That is hardly a thought worth thinking, sir. Your life has exactly the value you yourself place on it. It is yours to damage or ruin as you wish.”
(...)
“Is that another hint? Are you saying I’m destroying my life? People at the party, twice now, have said or implied that I’m going to endanger the Oecumene itself. Who stopped me?”

“Not I. While life continues, it cannot be made to be without risk. The assessment of whether or not a certain risk is worth taking depends on subjective value-judgments. About such judgments even reasonable men can differ. We Sophotechs will not interfere with such decisions. (...) If we were to overrule your ownership of your own life, your life, would, in effect, become our property, and you, in effect, would become merely the custodian or trustee of that life. Do you think you would value it more in such a case, or less? And if you valued it less, would you not take greater risks and behave more self-destructively? If, on the other hand, each man’s life is his own, he may experiment freely, risking only what is his, till he find his best happiness.”

“I see the results of failed experiments all around us, in these cylinders. I see wasted lives, and people trapped in mind sets and life forms which lead nowhere.”

“While life continues, experimentation and evolution must also. The pain and risk of failure cannot be eliminated. The most we can do is maximize human freedom, so that no man is forced to pay for another man’s mistakes, so that the pain of failure falls only on he who risks it. And you do not know which ways of life lead nowhere. Even we Sophotechs do not know where all paths lead.”

“How benevolent of you! We will always be free to be stupid.”

“Cherish that freedom, young master; it is basic to all others.”
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11413
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 8865 times
Has been thanked: 7077 times

Re: Цитатите, които ни създадоха

Postby Кал » Tue Sep 10, 2013 11:48 am

In The Wintersmith, Terry Pratchett wrote:“Oh, my silly people. Anything they don’t understand is magic. They think I can see into their hearts, but no witch can do that. Not without surgery, at least. No magic is needed to read their little minds, though. I’ve known them since they were babes. I remember when their grandparents were babes! They think they’re so grown-up! But they’re still no better than babies in the sandpit, squabbling over mud pies. I see their lies and excuses and fears. They never grow up, not really. They never look up and open their eyes. They stay children their whole lives.”

“I’m sure they’ll miss you,” said Tiffany.

“Ha! I’m the wicked ol’ witch, girl. They feared me, and did what they were told! They feared joke skulls and silly stories. I chose fear. I knew they’d never love me for telling ’em the truth, so I made certain of their fear. No, they’ll be relieved to hear the witch is dead. And now I shall tell you something vitally important.

(cont'd)

User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11413
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 8865 times
Has been thanked: 7077 times

PreviousNext

Return to Приятелите

Who is online

Users browsing this forum: CCBot and 0 guests