Песимизмът и литературата

[Кал]

А тази ми е любимата скандалджийска тема.

Песимистично племе ли сме? В кой български роман съзряхте оптимизъм,неприкрит,спонтанен ,истински,безусловен?

Яко мислене му хвърлих (дъщеря ми активно ми помогна, а тя е филолог, макар и незавършил). Почти с ужас установих, че извън детските книги, историческите такива, малкото родна фантастика ... ами май няма истински оптимистично произведение, сътворено от български автор ...

Това за фантастиката е интересно явление не само в Бг, а и по света. Аз отказвам да чета мейнстрийм (извънжанрова литература) от какъвто и да е произход, ако не усетя, че авторът се интересува от пътищата към еволюцията ни - а не само от занаятчийски подражания на "скапаната действителност" или подлагащ всичко на съмнение постмодернизъм. Ако вземете големите автори където и да е, с всичкия мрак, отчаяние и безверие, които са увековечили - ега ти "големите" автори дето са. Някой път даже си мисля, че повечето такива изобщо не са се мъчили да гледат с широко отворени очи (умове, сърца) света наоколо си - ами са писали, учейки се от вече написаното. Литератори по наследство. Има и други (като Пол Остър с неговата нюйоркска трилогия), за които знам, че наистина са преживели сътресенията, които описват - тогава си задавам въпроса "Добре де, а защо е нужно да ги споделяте със света? Собствените си - ако решим да ги погледнем малко по-грубо - психотравми?" И защо ние, читателите, продължаваме да търсим и издигаме на пиедестали такива полюции? Какво говори това за нас?

(Нарочно съм по-остър - каня ви към опровержения и диалог.)

От българските автори страхотно обичам да зареждам с Величка Настрадинова и Атанас П. Славов. И да са познавали някога песимизъм, тия двама пишещи нито веднъж не са си позволили да го заковат на хартията и да ни го наврат пред очите. Всяко тяхно прочетено нещо е като длан, която ме хваща здраво и ме задърпва нагоре, нагоре... към местата, които ни чакат.

И детските книги, разбира се, както подсказа и Josefine.

Как почва първата книга на големият Достоевски, тогава все още 23-годишен: "Ах, тези разказвачи! Не могат ли да напишат нещо хубаво, приятно. Не! Те трябва да изкарат цялата мърсотия! Аз бих им забранил да пишат! Какъв е смисълът от това? Ти четеш какво пишат и не спираш да се маеш. Бих им забранил да пишат, наистина бих!" /цитатът впрочем е неточно цитиран от моя страна, а е на някой си княз Одоевски/
Мисля си, че в идеята на всяка една книга стои именно оптимизмът. Помислете само, какво друго би накарало даден човек да седне и да прекара част от живота си като някой отшелник, за да напише и остави нещо на околните? Трагичното и възвишеното са взаимно свързани. А и нали, когато човек изпита дадена мъка, по-добре успява да оцени и зипита нещата около себе си. Как беше: "Който трупа познание, той трупа печал". За да напше книга човек, трябва да е натрупал доста познание... Една истински добра книга не може да е само усмивки, рози и т.н. Има наистина много хубави комедийни книги. Но в тях ръководещото е сатирата, не точното описание на света около нас. А нали литературата за това е литература- да се огледаме самите ние във нея, да се припознаем в някого, да искаме да сме като другиго, да си кажеме: ето, виж ти... точно така става в живота, а би било по-добре ако е еди как си...
Терминът "наследствени литератори" между впрочем ми хареса.
Фантастика много не съм чел, но някои произведения не са лоши, доколкото успяват да бъдат добра метафора на съвремието и миналото ни. Обаче ако вземем ранните разкази на Айзък Азимов например, направо може да се сложат в някой учебник по антилитература
Хм, а Йордан Радичков? Според мен има не малък брой оптимистични и забавни произведения; вярно, предимно разкази. От друга страна ако се обърнем към историческата ни съдба, и към настоящето ни- изворите на оптимизъм не са най-дълбоките. Но пък от друга страна изворите май нямат дълбочина като се замисля.

...
Фантастика много не съм чел, но някои произведения не са лоши, доколкото успяват да бъдат добра метафора на съвремието и миналото ни. Обаче ако вземем ранните разкази на Айзък Азимов например, направо може да се сложат в някой учебник по антилитература

Опитай разказите в Изгревът на следващото. Величка Настрадинова и Теодор Стърджън са доказани магьосници (на словото ). Торосов не е образец на високохудожествена фантастика - но дори и при него идеята какви бихме могли да бъдем ни дърпа нататък.

По тоя път нататък, нагоре и отвъд... *жалко, че няма свирукащо си личице *

(следва криволичене с лек привкус на хейт )

Брей, да му се не види! От българска литература и песимизъм към фантастика и Айзък /Исак/ Азимов. Логичен преход!
Струва ми се, че от цялото му творчество трябва да се спомене само "Фондацията" донякъде, и то така: "Фондацията", а да, а кой й беше автор?" "Не знам, някъв съветски евреин емигрант"
Фантастиката някак си не може да ми допадне съвсем. Понеже някой спомена мляко, мога да сравня фантастиката със сухо мляко.

Ти к'во, за песимизъм ли предпочиташ да си говорим?

Като сме почнали със сравненията - ако фантастиката е мляко, мейнстриймът на мене ми иде като вода. Гола вода, доста често.

Имената на авторите у него (мейнстрийма) ги знаем всичките (поради недомислието "обща култура"), ама книгите им ни успяват да сграбчат сърцата ни, ни да погъделичкат ума. За ефекта с дланта въобще да не споменавам.

[Тарикат ХХ ранг]

Има един вид литературен песимизъм, който много ценя: този на "Адската машина". За него говори Кокто в пиесата с това име; всъщност за този адски механизъм на повтарящата се Съдба говори цялата гръцка трагика; за него, според Кот, говори Шекспир в историческите си трагедии; пак за него говори и анонимният скриптор на "Беоулф". Всъщност го има и в библейската книга Еклисиаст. Мисля, че го намирам и у Омар Хайям. Идеята е ясна: светът неумолимо се върти, а Участта коси поколенията по едни и същи безмилостни начини, каквото и да правим...
Хубаво нещо е трагизмът.

[Darth_Sparhawk]

Аз ще ти призная, че обичам много мрака в литературата, макар да ценя хепиенда, оптимизмът не ми действа добре. Просто съм депресивен и имам чувството, че оптимистичният възглед сякаш ме пришпорва по токсичен начин, който ми действа натоварващо. Невинаги, естествено, харесвам и някои светли неща, но императивът, че ще се намери изход сякаш при мен има ефект, който е обратен на търсения - все едно ми се казва, че съм смотаняк.
Давам си сметка, че това супер лично и плод на не напълно здрав ум.

[Кал]

Понеже и аз съм склонен към депресивност, допускам, че имаме различни дефиниции за „оптимизъм“. Всъщност ти какво разграничение правиш между „оптимизъм“ и „хепиенд“? (Понеже в книгите ти ясно си личи, че обичаш хепиендите и не си оставяш героите в блатото. )

[Darth_Sparhawk]

Здравей, правилно си отбелязал, че обичам хепиендите и не харесвам нихилизма в литературата, че всичко е безмислено. Но като цяло обичам героите да им е як клинч, докато стигнат до този хепиенд и по възможност да усетя защо злодеите са лоши - да ги почувствам като заплаха и нещо, което засяга протагониста лично. Ако по време на хепиенда изпитам облекчение и щастие от това, че се е стигнало до него, авторът си е свършил работата, но специално във фентъзи много рядко съм попадал на такова нещо. Повечето автори много си жалят героите или натякват вижданията си през тях. В хоръра знаят как да накарат протагониста да заслужи успеха си и понеже самият аз намирам, че съм преживял доста с лекари и хапчета намирам подобно нещо по близко до мен.
Така че е напълно възможно дефинициите ни за оптимизъм да се разминават. Ще дам освен това и две изключения - в Едингс има триумфализъм на добрите герои, който понасям, стига да не се замислям много върху него, а Лъвкрафт е екзистенциален песимист, който харесвам, защото посланието, че отделният човек няма никакво значение за вселената за мен е успокояващо, а не потискащо.

[Кал]

Сега те разбрах. Ти не обичаш на героите да им твърде лесно, да? Всъщност това е правилото на въздействащата история, с което се закача Бийгъл в „Последният еднорог“ – там, където Шмендрик казваше: „Великите герои се нуждаят от велика скръб и бреме, иначе половината им величие остава незабелязано“. Високи залози, balls to the wall... все едно как ще го наречем.

А Едингс е много интересно изключение в това отношение. Поне в поредиците, които съм му чел, нито за миг не съм се разтревожвал за съдбата на добрите герои. Там гъделът идва от веселието, което те носят със себе си - като едни архетипни хулигани/tricksters, които ни напомнят да не приемаме съдбата и вселената твърде сериозно. Особено книгите на Белгарат и Поулгара ме килнаха от смях.

Тъкмо дочетох един съвременен роман, в който няма никакви злодеи... обаче залозите са на живот и (по-вероятно) смърт. Никакъв песимизъм... и никакво клинчене от проблема. Само катарзис след катарзис. Толкова сълзи не помня откога не съм изливал в един-единствен текст. Въобще, Стразински се очертава като следващия ми любим автор. Да видим сега как ще направи римейка на „Вавилон 5“.

[Darth_Sparhawk]

Честно казано аз обичам злодеите и това е една от причините да не харесвам когато добрите герои са твърде силни Усещам ги като много свободни понякога, може би защото си падам по горделиви или психопатийни типове. Това е още една причина, когато ги побеждават и особено ако ги убиват в края, трябва да съм убеден, че е заслужено. Лично в моето творчество се постарах да направя така с Агамон от "Черната корона", но хората много се фрийкват като кажа, че той ми е любимият герой от книгата и за него ми е било най-приятно да пиша. Помня, че Матю Макконъхи беше описал своята интерпретация на Уолтър от филма по Тъмната кула като the devil having a good time и това много добре описва антагонистите, които хем харесвам, хем искат да ме уплашат