Образованието

Here be unicorns. И музика и филми, вдъхновени от човешките ни книги. И всичко, дето ви е на сърце, ама не може да се побере в ^такива^ тесни теми...

Re: Тема за искане и даване на помощ

Postby divna3 » Tue May 26, 2020 11:29 am

Пратих я, заедно с нашите опити за решение... Аз не се оправям с математиката, Кико се оправяше, но покрай тази странна учебна година, вече нищо не може да реши. Догодина ще се ходи на курс, то е ясно, но сега трябва да се предават домашни още цял месец, а и класното иде, та не знам. :roll:

User avatar
divna3
Светлинка
 
Posts: 525
Joined: Fri Feb 29, 2008 5:04 pm
Has thanked: 681 times
Has been thanked: 480 times

Re: Тема за искане и даване на помощ

Postby divna3 » Tue May 26, 2020 11:32 am

Кал wrote:Утре сутрин късно ли ще е да решим задачата? Аз съм скритият ни ведомствен математик. Стигал съм до националния отбор по математика... на Италия. ;-)

(А откритият ни ведомствен математик е Митко/Клиф. Чувам, че се откривал лесно в Дискорд...)

Писах първо там, за по-лесно, но никой не се озова :mrgreen:

User avatar
divna3
Светлинка
 
Posts: 525
Joined: Fri Feb 29, 2008 5:04 pm
Has thanked: 681 times
Has been thanked: 480 times

Re: Тема за искане и даване на помощ

Postby Люба » Tue May 26, 2020 12:29 pm

divna3 wrote: ...Догодина ще се ходи на курс, то е ясно, но сега трябва да се предават домашни още цял месец, а и класното иде, та не знам. :roll:



Вале, ако имаш нужда от разнообразие на преподавателското мислене, се самономинирам за зуум или скайп, ако Кико иска.
Само ще трябва да ми пратите малко сканирани страници от учебника, за да не му стоваря моето увредено опростено мислене за задачите покрай племенницата. Установих, че при тях вкарват една логика, дето май ние едно време я мъчихме през съвършено други пътища. И другото важно е - очаква ли се той да покаже учебниковата логика или е важно да има логическо мислене и стигне до правилен отговор, без значение по кой път?
Ако си ЗА, на лична или телефон дай

User avatar
Люба
 
Posts: 3785
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3283 times
Has been thanked: 4858 times

Re: Образованието

Postby Кал » Wed Sep 09, 2020 12:00 pm

Мой отзив за „Неучебен предмет“

... ще откриете тук. Този текст ми е твърде важен, за да го оставя потенциално незабелязан. ;)
Last edited by Кал on Sat Nov 07, 2020 12:04 pm, edited 1 time in total.
Reason: ... финито!
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12423
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9684 times
Has been thanked: 7613 times

Re: Образованието

Postby Люба » Sun Sep 27, 2020 11:47 am

Стипендии за САЩ обучение/специализация. Ако имате поне 5 години професионален опит.

Срокът е 9 октомври 2020 и пълната информация и условия можете да прочетете тук: http://www.fulbright.bg/bg/stipendii-za ... ionalisti/

User avatar
Люба
 
Posts: 3785
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3283 times
Has been thanked: 4858 times

Re: Образованието

Postby Кал » Sat Nov 07, 2020 12:02 pm

Мой отзив за „Неучебен предмет“:

Да оценя общото въздействие на „Неучебен предмет“, в момента ми е особено трудно – чета я (и я оформям за предстоящото електронно издание) от над година „на прибежки“, а и материалът вътре е изключително обхватен. Сега само ще кажа, че след като ми отлежи, 4-те звезди като нищо ще родят и пета... и ви оставям със записките си:

~ Чакам тази книга от близо две години, а със Светла си говорим за идеите в нея от... пет? Десет?

Как да не се вълнувам? :)

Иска ми се да кажа тук, още в началото, че посланието на тази книга в никакъв случай не е да поучава, или да налага методи и решения. Желанието ми е да разкажа за нашия опит, за да бъде полезен. Книгата не е носталгия по нашето минало, а израз на нашата кауза – да помогнем на настоящето и бъдещето на българското училище. Ние не сме толкова много – хората, които реално сме създали различно училище, започвайки от нулата. Още по-малко сме тези, които сме поддържали различията вътре в училището, давайки възможност за творчество и изява на всяка конструктивна инициатива на педагози и ученици. Защото педагогическата ни философия, и тогава, и сега, е: не налагане на единен образователен модел, а създаване на условия за разнообразие от образователни модели, така че всички участници в образователния процес да имат възможност за информиран, смислен и свободен избор. Тази концепция се формулира лесно на хартия, но практическото ѝ следване е невероятно трудно – изкушението да ограничаваш, воден от най-благи намерения (да помогнеш, да посочиш правилното решение, да намалиш риска...), сигурно е най-неустоимото педагогическо изкушение. В нашата практика съзнателно се опитвахме да му противостоим, и в много случаи успявахме – и тогава видяхме какви чудеса могат да правят свободните хора.


Как да не се вълнувам? :)

~ Конкретните педагогически истории, включени в текста, му придават живец и колорит. Вижте например тая мила родна картинка:

Поставянето на столовете в кръг и премахването на масите може да изглежда просто и педагогически несъществено действие, но това не е така. Разполагането на хората в кръг (именно кръг – не полукръг, не амфитеатър, не шахматно разположение на чинове или друга конструкция!), без маси и други препятствия, всъщност променя коренно парадигмата на групата: то визуализира равнопоставеност, включеност, общност. В този смисъл, съпротивата срещу подреждането в кръг не е случайна и е напълно обяснима.

(...) Най-ярката история на тема „Няма да ни разрешат“ ми разказа през 2010 г. един прекрасен начален учител от елитно столично училище. След посещение в негов час в 1-ви клас инспекторката от РИО била толкова очарована, че, като в приказките, му предложила да поиска от нея каквото му душа пожелае. И той поискал разрешение да нареди чиновете в кръг...

– Знаеш ли, моето момче – казала инспекторката. – Ние ги знаем тези методи с подреждането в кръг. Опитвали сме. Да знаеш – не работи!

И не му разрешила. :-)


(А моята физиономия е по-скоро :-О.)

~ Из примерите за училищни събития:
Футболен турнир
Какво толкова интересно може да се разкаже за един футболен турнир, ще кажете вие. Вероятно и аз бих попитала същото, ако не беше се случила тази история в 151. СОУПИ. Не помня годината, но като етап от развитие на училището – това бяха най-силните ни години, около средата на 90-те. В един прекрасен ден при мен дойде делегация от момчета от профилите ППС и ИДМК (от 9-и или 10-и клас, не помня точно) – Николай, Мартин, още двама-трима човека. Младежите заявиха:

– Искаме да организираме футболен турнир в училище!

Ужасно се зарадвах на тази ученическа инициатива. Седнахме да я обсъдим по-подробно. Оказа се, че момчетата имат вече план – турнирна таблица, разговаряли са с всички профили за сформиране на отбори, изобщо бяха мислили сериозно. Също така, с изненада научих, че колегите по физическо възпитание не подкрепят инициативата. Младежите честно ми казаха, че са питали физкултурниците дали биха разрешили отделни мачове да се играят в салона при лошо време, но колегите категорично са възразили, с аргументите, че това ще бъде пагубно за настилката и стените на салона.

– Ние им предложихме да съберем пари и да платим за ползването на салона, ако ни се наложи, но те и така не са съгласни – каза Мартин. – Също ги помолихме да ни свирят мачовете, обаче никой не иска.
Беше ми трудно да повярвам, че колегите не искат да подкрепят инициатива, произтичаща от учениците, и реших да разговарям с колегите по физическа култура – всъщност с техния формален и неформален лидер, Иван. Иван беше забележителна фигура в нашето училище: майстор по бойни изкуства, кара супер мотор, външност на Конан Варварина. :-) Знаех, че с него трудно се преговаря, но все пак си мислех, че като педагог и той би трябвало да се зарадва на ученическата активност. Отидох да го търся заедно с трима ученици. Разговорът се състоя пред вратата на физкултурния салон и беше кратък: не, не и не. Учениците мълчаливо стояха на няколко метра от нас и ни наблюдаваха. Когато Иван ме отряза и гордо се прибра във владенията си, аз отидох при тях. Очаквах да ме упрекнат, че не съм се справила със задачата, и се чудех какво да измисля, за да им помогна все пак. Обаче младежите ме посрещнаха съвсем иначе: отказът на Иван ги нахъса и те вече искаха да се справят сами, въпреки пречките.

– Споко, Светле, ще играем на двора! Ако завали, ще отложим мача. А за съдии ще питаме другите учители мъже, все някой ще се навие.

Така се проведе в 151. СОУПИ грандиозен аматьорски футболен турнир, под моя личен патронаж. :-) Да съдийстват, се съгласиха няколко колеги математици, литератори и историци. Бяха сформирани по напълно доброволен и неформален начин над десет футболни отбора – помня само някои имена: „Чардафон Велики“, „Първа атомна“ (това май беше отборът на профилите Театър и Аудиовизия)… За съжаление, не помня кой отбор спечели, но помня, че купих на победителите шампанско и торта и направихме на двора официална церемония с пръскане, като на Формула 1, и бяхме истински щастливи заедно – ученици и педагози.

Педагогически коментар: Всеки, който има опит от работа със свободни хора, знае, че закономерен резултат от свободата е проявяването на инициатива. Най-интересното при истински спонтанните ученически инициативи, за разлика от инспирираните от възрастни, е, че те са доста неочаквани. Нашата „възрастна“ логика често е логика на канализирането: ако едни ученици учат в профил „Програмиране“, ние ще очакваме от тях да инициират състезание по програмиране. Но учениците не следват нашата логика, неформалните им интереси са силни и разнообразни, и те ни изненадват с инициатива в някаква съвсем друга област – футболен турнир или техно парти например (и такова имахме в 151-во). И се оказва, че ние, педагозите, невинаги сме готови да ги подкрепим! Моето мнение и тогава, и сега е, че да не се подкрепи ученическа инициатива е груба педагогическа грешка. Винаги съм смятала, че това е очевидно и не се нуждае от обяснение и аргументация, но в годините видях, че много педагози не разбират защо това е педагогически непрофесионално и какви са последиците от него. Вината за това неразбиране е на традиционната образователна система, която може на думи да декларира подкрепа за инициативите на учениците, но на практика има за цел по-скоро да осуетява и потиска тези инициативи, защото те застрашават нейния ред, контрол и управляемост. Затова в рамките на традиционните образователни институции често процъфтяват имитации на ученически инициативи – удобни, „подстригани“, неносещи никакви рискове, дирижирани от възрастни, и неинтересни на децата, поради което те не влагат душа и усилия в тях, а възрастните констатират, че учениците „нищо не искат“ и „нищо не могат сами“.

Убедена съм като педагог, че оказването на педагогическо съдействие на всяка ученическа инициатива е единственото професионално педагогическо отношение и подход. Педагогическото съдействие е още една технология, на която педагозите не се обучават: как да подкрепяме, без да налагаме, без да изземваме инициативата, без да забраняваме, и същевременно да насочваме нещата в конструктивна посока, да предлагаме ефективни решения, да надграждаме? Тези умения бих ги нарекла умения за акселерация, и според мен те спадат към сферата на коучинга, но имат специфика при прилагането им в педагогическата практика. Също така, убедена съм, и това е многократно потвърдено от моята практика, че отхвърлянето и потискането на ученическа инициатива е пряк път към разочарование, разрушаване на доверие, понякога фрустрация; път към изтласкване на активността на учениците извън училище или изобщо унищожаване на всякаква тяхна активност. Всъщност това важи не само за децата, но и за възрастните – всички ние се нуждаем от подкрепа и положителна оценка на нашите идеи и предложения. За съжаление, традиционната образователна система успешно ни убеждава, че правилното отношение към другите е да ги критикуваме, а не да ги подкрепяме – това е една от сериозните педагогически колизии на традиционната парадигма, която е много важно да бъде променена.


~ От идеята на Педагогическите консилиуми ми избиха сълзи – като от всяка ситуация, която събира „враждуващите“ страни и им помага да се огледат взаимно. Но още по-силно ми подейства цялостният подход:
Но какво да направим, ако положителни промени в поведението на детето след нашите педагогически въздействия изобщо не настъпят? Абсолютно честно ще кажа, че в моята лична практика не си спомням такъв случай, просто наистина времето на реакция е било много различно при различните ученици, както и протичането на самата промяна. Въпреки това допускам, че е възможно да не настъпи никакъв ефект. Това може да означава, че детето има психични проблеми, които изискват друг вид интервенция, не педагогическа. Но ако липсата на положително развитие на нещата не се дължи на това, значи ние сме допуснали педагогически грешки – не сме отчели някакъв важен фактор, пропуснали сме важно събитие, не сме предложили на детето подходяща именно за него алтернатива и подкрепа. Подчертавам: именно за него, за това конкретно дете, защото в педагогиката имаме работа със сходни ситуации, но с различни хора, и на едни и същи подходи тези различни хора реагират по различен начин. В този смисъл, според мен „обективният подход“ в педагогиката е грешен и вреден. Напротив, всички педагогически интеракции и интервенции трябва да са субективни, т.е. да отчитат субектността на ученика, защото тя е важната и определящата в педагогическия процес. „Обективността“ ни казва да изключим специфичните фактори, да се абстрахираме от контекста и да прилагаме „обективни“ правила, процедури и критерии. Всъщност това означава да се абстрахираме от конкретната човешка личност, което според мен е в противоречие с основната цел на педагогиката – да подпомага развитието на конкретните човешки личности, като ги насочва в ценностно отношение. (Моят педагог по Музикална терапия, професор Нева Кръстева, веднъж каза: целта на образованието е да посочи на човека къде е небето и къде е земята, и да му помогне да ги свърже с нишка, която минава през самия него.) Но подпомагането на развитието не може да става чрез насилие, това е нонсенс, както е отбелязал още Ян Амос Коменски във „Великата дидактика“. Моето педагогическо убеждение е, че насилието никога не може да доведе до положителна промяна, то може да породи само агресия, и винаги я поражда, просто тя се изразява по различен начин и затова невинаги я виждаме: понякога е насочена навътре, понякога е скрита, понякога е отложена във времето, но винаги я има. Педагогическото въздействие, което не поражда агресия и лекува агресията, е само любовта, изразяваща се във внимание и подкрепа. За съжаление, често дори педагозите бъркат любовта с „мекушавост“, безнаказаност, всепозволеност, и казват: как така учениците ще се държат лошо, а ние ще ги подкрепяме? Може да прозвучи странно, но всъщност именно учениците с лошото поведение имат най-голяма нужда от подкрепа – подкрепа на доброто у тях. Ако ги лишим от тази подкрепа, най-вероятно ще ги затвърдим в убеждението, че те са непоправимо лоши, и по този начин ще закрепим нежеланото от нас поведение. Любовта не означава да подкрепяме всяко поведение. Тя означава да разделяме постъпката от човека и да подкрепяме доброто у човека, като му даваме обратна връзка за онова, което не обичаме у него, както и за онова, което обичаме.


~ Дълбокият стремеж на програма СТИЛ в няколко думи:
(...) програма СТИЛ има смисъл и резултат даже със самия начин на общуване, върху който е изградена: общуване в кръг, с лице, а не с гръб един към друг, общуване за това, което е важно за децата, а не за учителя, общуване, в което всеки може да изкаже мнението си и това е по-важно, отколкото да се узнае „правилният отговор“. В такова общуване, в което всеки получава и отдава внимание, се раждат чувството за достойнство, високата самооценка и емпатията – най-ценните човешки качества.


~ Из занятието „Училищната институция“:
Водещият: Представете си, че са затворени всички училища и никой не ходи на училище. Родителите ви не смятат, че сте длъжни да се учите, никой не мисли нищо лошо за вас заради това, че не сте ученици. Какво ще правите по цял ден? (Изслушва няколко отговора, които по всяка вероятност са хаотични и необмислени.) Добре, нека да помислим по-сериозно. Един ден има 24 часа, една седмица има 7 дни. Ако отделим по 10 часа всеки ден за сън, това са 70 часа. Остават ни още 14 х 7 = 98 часа свободно време.

Представете си сега, че навън вали дъжд и духа силен вятър, защото е късна есен. Представете си, че това продължава час след час и ден след ден. (Учениците си го представят със затворени очи, а водещият през това време изписва имената им в колона на дъската.) Представихте ли си го? Кажете сега, на кой час ще ви стане скучно? (Записва срещу името на всеки с цифра отговора.) Какво ще направите тогава? (Записва съкратено отговорите.) След колко дни бихте се зарадвали, ако ви кажат, че ще ходите на училище? (Записва отговорите.)

Сега си представете, че училището е по желание. Отново никой – нито родителите, нито другите хора – не ви карат да ходите на училище. Вие имате право на избор, но той се прави веднъж и е за цял живот, втора възможност няма да имате. Направете сега този избор.

(Познавайки нашата звездица, първият ѝ отговор няма да е хаотичен и необмислен, а категоричен и подробен. Тя винаги има ясни идеи и желания... но съм срещал малко други такива деца, така че горното определено ще е интересно упражнение.)

~ Из занятието „Нашите сетива“:
Игра с участието на ученика-помощник – по даден знак той изпълнява задачата си. След като той изкрещи думите си [„Оставете ме на мира! Омръзна ми! Отивам си и няма да се върна!“] и излезе, учениците отговарят на следните въпроси:

• с какво беше облечен ученикът, който излезе?
• какво точно каза, какви бяха думите му?

След няколко отговора ученикът се извиква и се установява с негова помощ колко души са успели да дадат верни отговори. Коментар: защо понякога не успяваме да чуем правилно това, което ни се казва?

Още материал за нашата поредица с капаните в общуването. ;)

~ Какво да правим с четенето в училище?
Според мен учебната програма и традиционният начин на изучаване на литературата в училище, при който доминира литературната „дисекция“, не спомага за създаване у учениците на интерес към четенето, не го стимулира и не го развива. Подборът на изучаваните произведения следва всякакви литературно-теоретични логики и принципи – исторически, социокултурен, жанрово-стилистически, само не и логиката на естествения възрастов интерес към определени видове и жанрове произведения. Програмата не предвижда нито четене в учебния час, нито споделяне и разказване за прочетени книги, нито творческо писане, нито литературни игри, нито драматизация, нито гледане и обсъждане на филми по литературни произведения – точно тези най-увлекателни за деца дейности. Надявам се, че в скоро време това положение ще се промени.


~ Занятието „Задължения вкъщи“ ще се понрави на всички родители. ;) Има си хас:
Пресмята се времето, което отнема извършването на всички дейности за седмица. Приблизителни резултати: Задълженията вкъщи отнемат около 45-50 часа за седмица. След като от 168 часа се извадят по 8 часа за сън всеки ден (56) и по 9-10 часа за работа и придвижване през работните дни (45-50), остават около 60 часа. Ако цялата домашна работа се извършва от един човек (например майката), на този човек му остават 17 часа свободно време за цялата седмица, или около 2 часа на ден. Този резултат се обсъжда.


~ Занятието „Десет добри думи за моите родители“ хвърля мост между темите ни „Родителите“ и „Децата“:
Винаги когато говорим от педагогическа гледна точка за родителите, застъпвам една и съща позиция: родителите са най-близките хора на децата си и никой няма право да оспорва това място, включително педагозите. Напротив, педагогическата ни задача по отношение на родителите и семейството е: колкото е възможно, да подпомагаме позитивните взаимоотношения в него.
В тийнейджърската възраст, както всички знаем, настъпва период, в който децата се отдалечават силно от родителите, започват да влизат в конфликти с тях, да крият живота си и приятелите си. Тази ситуация по принцип е неизбежна, но все пак с подходящи педагогически средства тя може да бъде омекотена, така че да не се стига до остри конфликти и драми и да се запази възможно най-високото ниво на доверие и близост между родители и деца. Защо е необходимо това? Защото пубертетът преминава, а семейството остава, но много от взаимно нанесените в този период рани не заздравяват твърде дълго, и твърде дълго пречат на хората да бъдат заедно, да се радват един на друг. В тази посока може и трябва да се работи и с родителите, и с децата.


~ Занятието „Да се научим да слушаме“ няма нужда да го рекламирам специално... да? :D
Слушане в двойки. Образуват се нови двойки със слабо познати партньори. Единият участник слуша другия 5 мин. Говорещият използва времето, за да опише какъв тип човек е той/тя, какво харесва и не харесва, интереси и т.н. Слушателят обобщава това, което е чул, в края на 5-те минути. Говорещият коригира погрешно разбраните неща и дава обратна връзка за добрите, предразполагащи действия на слушателя. След това ролите се сменят.

Това е едно от първите упражнения, които правихме в работилницата по медиация на конфликти в Колежа на обединения свят. Само дето бяхме на по 18+ години тогава – а представяте ли си, ако се почне от 8+?

~ Във встъплението към „Програмата СТИЛ в гимназията“ Светла ковва съвременното образование (и собствените ни идиотски нагласи) между веждите:
Гимназиалната степен на училището е различна вселена от прогимназията. Учениците навлизат във възрастта на съзряването на личността – процеса на превръщане на детето във възрастен. В продължение на няколко години те преживяват преход на личността от зависимост към самостоятелност, от подчинено положение по отношение на възрастните към равенство с тях, от безгрижие към отговорност. Съзряването е свързано и с овладяване на репертоар от социални роли, поведения, реакции, развитие на разнообразни интереси, някои от които могат да се превърнат в професия или кауза. В процеса на съзряването се променя и времевата перспектива на личността, от краткосрочен мащаб тя преминава към хоризонт от десетилетие и повече, при което се задейства целият опит на личността за формирането на жизнените ѝ цели и стратегии. Друг важен аспект на съзряването е оформянето на ценностната система. Именно в този период от живота ценностните проблеми са на дневен ред и се преживяват най-силно: приятелство, предателство, любов, страх, свобода, ценността на живота, ценността на общността и близките.

Традиционната образователна система се отнася избирателно към особеностите на съзряването. Тя игнорира физическото развитие и изменения, заклеймява и забранява сексуалността; старае се да канализира пробуждащите се разнопосочни интереси на личността, като поощрява някои от тях (които ѝ се виждат безопасни) и не дава ход на други (които смята за безсмислени или застрашаващи я). Системата не позволява на ученика да развива ролевото си поле чрез проба на различни социални роли – за нея това е неприемливо и неудобно, тя иска личностите да останат в определените от нея контролирани стереотипи. За да компенсира тези ограничения, образователната система се опитва да предложи на учениците перспектива на професионална реализация, като я отпраща в сравнително безопасно за нея бъдеще – след завършване на училището, което вече е зона на чужда отговорност. За съжаление, тази перспектива в интерпретацията на образователната система често не е привлекателна, защото не се опира на развитие и подкрепа на личните стремежи и амбиции, а на представи за „нуждите на пазара на труда“, които не са съгласувани дори с въпросния пазар. Например уменията за работа в малки и големи групи, уменията за творческа мотивация и самомотивация, уменията за организация и самоорганизация на дейността и много други „меки“ умения, които пазарът на труда определено изисква, образователната система в най-добрия случай игнорира, а някои де-развива, ако може така да се каже. Същевременно, традиционната педагогическа система и практика интерпретира периода на съзряване като нещо „ужасно“, нещо, което трябва да се „овладява“, подтиска и т.н. – дори самият термин „пубертет“ в масовото педагогическо съзнание има негативна конотация. (Впрочем всичко това са следи от хербартианството, от идеята за „детето-дивак“, което трябва да се „обуздава“.) Да, пубертетът е период на криза, на хормонален взрив, на психологически и социален бунт. Защо, след като сме наясно с това, като професионалисти-педагози, ние не помагаме на тийнейджърите да преживеят този период по най-добрия начин? Защо заедно с родителите да не им осигурим подкрепа и опора, ценностни ориентири, топлина и сигурност, възможност винаги да бъдат изслушани и обичани? Вместо това ние, възрастните – педагози и родители, се борим с порасналите ни деца, опитвайки се да ги подчиним отново, както когато са били малки, и не си даваме сметка, че това е невъзможно, че така се отдалечаваме от тях и увеличаваме рисковете.

(...) Има ли „педагогически ключ“ към тийнейджърската възраст, който води до педагогически успех? За прогимназиалната възраст моят „ключ“ е откривателството. За гимназиалната възраст според мен този „ключ“ е реалният успех на личността – не отлични оценки от учебни задачи, а преживяване на истински успех от реални постижения в реалния свят, преживяване индивидуално и екипно, в малка и голяма общност. За младите хора е много важно да навлязат в света на възрастните с успех, с позитивни преживявания, а не с фалстарт, провал, усещане за грешка и вина. Същевременно, този успех трябва да е истински, а не фалшив, „подарен“ или измислен, защото започването на жизнения път с лъжа е пагубно за личността, дори тя да не го осъзнава в момента. За съжаление, традиционната педагогика, която доминира и в училището, и в семейството, е настроена не за подкрепа и успех, а за критика и търсене на грешки и вини, и няма нищо странно в това, че тази педагогика не работи при тийнейджърите. Голяма част от тийнейджърският бунт всъщност е именно срещу постоянното натякване и вменяване на вина, което прави и училището, и семейството. Детето поема тази вина и приема, че възрастните „знаят по-добре“ (това ние наричаме „послушание“), но съзряващият възрастен вече не приема това, той има нужда от поле за самостоятелни решения без постоянен надзор и критика. Повечето младежи намират такова поле в различни неформални общности – някои с позитивни ценности, други с негативни. Образователната система, образователните институции не се интересуват от това и не се опитват да изграждат общности, въпреки че имат условия и инструменти да го правят – имат място, време и хора, за разлика от семейството, за което изграждането на общности заедно с децата, особено порастващите, е сложна задача. В много прогнози за бъдещето на училището, направени от образователни визионери от различни краища на света, се посочва възможно развитие на училището към все по-тясно сътрудничество със семейството, създаване на истински общности от деца и възрастни, които се чувстват добре заедно – аз харесвам тази визия и я споделям.


~ Набелязвам си занятието „Емпатия и рефлексия“:
Има две неща, които са много важни за доброто общуване и взаимното разбиране между хората – това са емпатията и рефлексията. Емпатията е способността да чувстваме емоционалното състояние на другия човек, да усетим неговите емоции и преживявания. Рефлексията пък е интелектуално опознаване на другия човек, при което ние се опитваме да възпроизведем неговия начин на мислене, логиката на разсъжденията и постъпките му.

Пантомимите ще са особено забавни. :)

~ Занятието „Гледни точки“ също е чудесно, особено с нагледния пример от аксонометрията. :idea:

~ Още :idea: :idea: :idea: занятия, които бих водил/наблюдавал с превелика радост:
- „Свои и чужди“
- „Стереотипи“
- „Имам кауза“ (за работата с НПО и набиране на дарения)

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12423
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9684 times
Has been thanked: 7613 times

Re: Образованието

Postby osobena » Sun Nov 08, 2020 2:13 pm

Изключително интересно, благодарим, Кал. Едва ли седна да изчета цялата книга, но това, което изчетох тук много ми хареса и чак ме изкушава. Мисля, че вече съм го споделяла - според мен най-важното нещо, което човек (би трябвало) да научи в училище са социалните умения. И това човек да се научи да мисли, а не да е част от стадото.
За съжаление, личното ми наблюдение от собственото ми образование(макар че е било вече отдавна) беше, че точно това липсва. Учителите не успяваха да адресират правилно конфликтите между учениците и най-вече нямаше кой да ни научи как да се справяме с тези конфликти. Учиш се в движение, според собствената ти съвест и разбирания. Все пак научаваш нещо, щеш не щеш. Силно в момента ме притеснява ситуацията с дистанционното обучение точно по тази причина. Социализацията изчезва, не се налага да работиш/общуваш с хора с различно от твоето мнение, разбирания, виждане как трябва да се случат нещата, каквото там друго се сетиш. И ако едно време смятах, че е трудно да се справяш с тези неща, защото няма кой да ме научи... Как ще го научат сега тези деца, на които реално не им се налага да го направят, защото са си сами вкъщи пред компютъра, а приятелския им кръг е реално все пак от други деца, с които имат нещо общо? (В смисъл, не им се налага да общуват извън приятелския си кръг.)
Та като теория, описаното по-горе звучи много добре. Признавам си, че като практика много ми се иска да го видя. Особено ако е свързано с деца, които имат малко по-... липсващи социални умения. Кога и как човек се научава, че трябва да си поиска помощ? Или че има неща, с които трябва да се справи сам? Кога и как може да се научи да се съобразява с другите? А че има моменти, в които трябва да постави себе си на първо място? Къде е баланса?
Съжалявам, ако горното няма огромен смисъл. Всъщност се замислих какво ми се иска някой едно време да ме беше научил в училище.
You are my antidote
When the waves of doubts rush in
As I drown in my memories
The darkness creeps in
Losing faith on my battleground
The shadows leave their mark
Your light brings me back from
The deep and the dark

Visions of Atlantis - The Deep And The Dark

User avatar
osobena
 
Posts: 77
Joined: Mon May 02, 2016 4:55 pm
Has thanked: 163 times
Has been thanked: 116 times

Re: Образованието

Postby negesta » Wed Dec 02, 2020 11:47 am

Днес любезно попълних една анкета в училище.
С най-голямо и мрачно удоволствие избрах "Напълно несъгласен" за много въпроси, но тези двата по-долу са разковничето на разклатеното образование, тествани лично в 3 различни училища (елементарни, простички, и неспазвани неща; надявам се вие да имате по-различни наблюдения от други училища и ние просто да имаме лоша училищна карма):

1. Учителите на детето ми дават ясни инструкции за това, което се очаква от детето като домашна работа.
Скрит текст: покажи
Не, те следват другия златен принцип: НЕ дават ясни инструкции за това, което се очаква от детето като домашна работа.
Така стимулират естествения подбор в образованието.

Всъщност това ми е направо любимо: учителят казва набързо нещо за домашната работа, измежду много други казани неща - който разбрал, разбрал. Толкова ли е трудно/времеемко да се изпише черно на бяло 1. номер на страница; 2. номер на задача; 3. срок за изпълнение ? Елементарно е. Дори студентите, ако не им напишеш всичко това, се объркват и винаги има неразбрали; какво остава за учениците.

Verba volant, scripta manent.


2. След контролно или домашно, учителите обясняват резултатите на децата и им помагат да се учат от работата си.
Скрит текст: покажи
Това е направо смешно. Всъщност: След контролно или домашно, учителите НЕ обясняват резултатите на децата и НЕ [им минава през ума да] им помагат да се учат от работата си.
Това, при налично време, правя АЗ. Ако СЛУЧАЙНО се добера до контролното (то се запазва някъде в свещените училищни архиви).


И въобще всичко е направено така, сякаш допускането на грешки (и особено поправката и обясняването им) не е основен механизъм на ученето...

User avatar
negesta
 
Posts: 723
Joined: Thu Jan 03, 2013 6:53 pm
Has thanked: 2618 times
Has been thanked: 1428 times

Re: Образованието

Postby Кал » Mon Oct 18, 2021 12:19 pm

In Po: Beyond Yes and No, Edward de Bono wrote:(...) being right all the time acquires a huge importance in education, and there is this terror of being wrong. The ego is so tied to being right that later on in life you are reluctant to accept that you are ever wrong, because you are defending not the idea but your self-esteem. (...) this terror of being wrong means that people have enormous difficulties in changing ideas.


Note to self: Да проведем няколко практически занимания на тема The Art of Being Wrong/Failing (с моя пример от Канада).

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12423
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9684 times
Has been thanked: 7613 times

Re: Образованието

Postby Кал » Wed Oct 27, 2021 8:59 am

До 22 декември: Кандидатствайте за The Rise Challenge

За младежи на възраст 15-17 години към 1 юли 2022.

Програмата изглежда много сериозна и идва с много сериозни препоръки. (Сред учредителите ѝ са Колежите на обединения свят.) Възможностите, които предоставя, са доживотни.
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12423
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9684 times
Has been thanked: 7613 times

Previous

Return to ... и Вселената

Who is online

Users browsing this forum: CCBot and 0 guests