Книги, автори, размисли творчески и човешки

Here be unicorns. И музика и филми, вдъхновени от човешките ни книги. И всичко, дето ви е на сърце, ама не може да се побере в ^такива^ тесни теми...
радина666
Global Moderator
Posts: 100
Joined: Fri Oct 19, 2018 6:46 pm
Been thanked: 139 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by радина666 »

"Хотелът" - Лола Дарлинг
Хареса ми. Доминик е властен, секси, горещ и...шеф на Джулиет. Онзи разговор с непознатия за евентуални промени в хотела, определено ще носи неприятности. Чудя се кой беше той. Джулиет трябва да чете повече медии, има проблем с разпознаването на знаменитости. Бързо се досетих кой е предателя. През каквито и трудности да преминат Джулиет и Доминик ще се справят заедно. Искам още. ПП: Това е втората книга за седмицата, от различни автори, с героини с рижи непокорни коси, и властни горещи мъже. Няма как да не ги сравнявам. Предишната повече ми хареса. Но и тук жегата беше на ниво.
Непокорна кралица - Мегън Марч
Хареса ми. Влюбена съм. Маунт е страхотен. Опитва се да се промени заради Кийра. Започна да осъзнава, че тя е много повече от просто дълг и маската му се пропуква. И двамата се стараеха да се отблъснат /за Маунт когато осъзнава, че тя става негова слабост/, но явно не могат един без друг. Ще ми се приказката от Дъблин да не свършва. И пак спря на най-интересното. Когато чета поредица, не подхващам веднага следващата книга от нея, но тук е различно. Влязла ми е под кожата, завладяла ме е. И моят самоконтрол е разклатен, затова подхващам веднага "Греховна империя".

"Греховна империя" - Мегън Марч
Тази книга беше най-слабата от всички. Малко ме разочарова. Много бързо внезапно се зароди тази голяма любов между героите и продължи през цялата книга. Твърде захаросано ми дойде. Нямаше много и секс сцени, само диалози. Половината книга мина в болницата. През цялото време се въртеше като развалена грамофонна плоча "кой какво да не прави и да не ходи заради неговата/нейната безопасност". Имаше интрига/разкриване/обрат, разбрах за какво се вмъкваха предистории за Маунт. Да, излезе по-добър, с добри мотиви за действията си, както и предполагах. Но с Кийра изведнъж стана ангелче. Много бързо ми дойде. Не го харесвам такъв. Както намекнах за края:
Spoiler
— Какво искаш? — прошепвам. — Защо си тук? Той се надига, закопчава сакото си с големите си пръсти, лицето му е в сянка. — Имате дълг към мен, госпожо Маунт. Тук съм да си го взема - няма подсказка за насока какво има предвид. Дано да става дума за още секс, в интрото пишеше че дългът е сърцето ѝ, но си мисля, че щом е постигнал целта си да я притежава по всички начини, пак говори за пари, и вече Кийра ще може да си плати. Дали не му е омръзнала след като я покорил? Отново ли е студен? Ако се връщаме в изходната позиция, всичко се обезсмисля. Това ме обърква. Да се радвам ли или да плача? Ако е за рев, това последно изречение скапва всичко.
Ако имаше епилог, щеше да е по-добре. Мен лично ме обърка здравата. Та, 4 от 5. Свеждам оценката си.
радина666
Global Moderator
Posts: 100
Joined: Fri Oct 19, 2018 6:46 pm
Been thanked: 139 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by радина666 »

"Хотелът" 2 - Лола Дарлинг
Хареса ми. Еротиката беше на ниво отново. Главната героиня започна да ме дразни. Един хубав секс или подарък, дори докосване или поглед, и забравя че е наранена/обидена. Много е мекушава. Дом също почваше да ме дразни с неговата промяна на настроенията към каменно изражение за части от секундата /част от алфа мъжкарството явно/. Искам повече да опозная Александър. Май той ще ми стане любимец. Ако двамата братя се помирят и с идеите на Джулиет могат да постигнат много. Имахме нов герой, който задвижи интригата, да не е само секс. Как можа да свърши така? И сега какво, да почвам третата книга ли? Дано нещата се оправят. 4 от 5 звезди.

"Хотелът" 3 - Лола Дарлинг
Хареса ми. Еротиката си я бива. Лошият много бързо се досетиха кой е, скроиха план и го хванаха. Като за малък обем, толкова. Катастрофата след която главните осъзнават колко много се обичат ми е като клише, в друга поредица също я прочетох. Всъщност, имат доста общо. Ксандър ми е вече любимец. Дано има нещо помежду им с Лилиан. Тя не се оказа толкова лоша. Моментът в който Джулиет присъпва отново на работа в новите си дрехи ми е любим, както и сексът с Дом в кабинета му. Имаше моменти в които не го харесвах, когато се държеше като задник, но те ми бяха най-интересни. Толкова издавам.
радина666
Global Moderator
Posts: 100
Joined: Fri Oct 19, 2018 6:46 pm
Been thanked: 139 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by радина666 »

"Гондолата на времето" - Ева Фьолер
Хареса ми. Колкото и описания на сгради имаше, запомних тези сравнения с актьори и книги /Харисън Форд/. Описанията ми звучаха като извадка от учебник или Уикипедия струпани на едно място, напълно ненужни, според мен. Единственото, което запомних от тях бе вонята на нужника. Героинята е типичната разглезена тийнейджърка. Беше ми интересно да я виждам как се справя без шампоан и айпод. Себастияно в началото сякаш по всякакъв начин се опитваше да се отърве от Ана като я пращаше на всевъзможни места, което ме дразнеше. Не подозирах кой е лошия. Тези обаяснения за пътуването във времето хич не ги схванах. Зарадвах се за заформилите се двойки, особено когато Мариета се влюби в друг. Ана не беше боец и със слаб стомах, но свърши работа. Не ми хареса как стискаше очи в лицето на смъртта. Но пък ми харесаха уменията ѝ по самозащита и как се грижеше за Себастиано. Те са сладка двойка! Особено като се шегуваха. За малко да сватосам Матиас с Ана, той е добро момче и беше насреща дори и в миналото. Ако Ана си беше паднала по Матиас нямаше да я има драмата накрая как щели да се срещат Ана със Себастиано в бъдещето, но и евентуална поредица. Щом така е решила авторката...бих прочела останалите книги. Въпреки това не бях в настроение за такива героини /тийнейджъри/ защото съм на друга вълна, но прочетох книгата заради предизвикателството. Давам ѝ 4 от 5 звезди.

"Блек" - Вендета - Светла Бахчеванова
Хареса ми! Имаше страхотни описания на всичко, лукса, хората, можеш да си ги представиш. Любимка ми е Кейла. Знае как да се забавлява и живее и да граби с пълни шепи от живота, без да ѝ пука, но все пак мечтае за семейство и се радвам че откри точния мъж. Отношенията между Брияна и Андре ала "аз съм по-големия брат който никога не е имала" ми бяха доста странни, приятелство между мъж и жена, дори и да е от детските години...не. Реакциите, отношенията между Брияна и Кейла, Андре, родителите ѝ са толкова топли, искрени, истински, щастливи, толкова много любов и преданост, че ми иде да ги нагушкам. Отвъд това болката и студът от Брияна и Блек, заслужават да бъдат щастливи заедно. Как пък са се надушили такива, и двамата толкова силни. Номерата които си погаждаха ме разсмяха. Шон няма шанс, мекотело, да стои далеч, твърде добър е за Брияна.Чад си получи заслуженото, а онзи разговор с него при басейна ме разсмя. Блек е огън, разпалва страст и изпепелява всичко. Гневът му е още по-опустошителен от страстта. Обратът накрая ме изненада и разтърси. Блек действаше импулсивно, не одобрявам да убие някого за да отмъсти на вече мъртъв човек. Това няма да я върне. Не и щом Брияна се е наместила в сърцето му. Да жертваш нова любов заради това и от "обичам" да преминеш на "мразя" толкова бързо... е, Блек, разочароваш ме. И краят...така от нищото и на най-интересното. Нямам търпение да разбера какво става после. 5 от 5.

"Фамилиарите" - Адам Джей Епщайн, Андрю Джейкъбсън
Хареса ми! Любимец ми е Олдуин. Умее да оцелява, ловък е, забавен, хитър, както го е научил живота на уличен котарак, но същевременно му се отдава шанс да намери семейство и собственик - Джак, свързва ги приятелство и лоялност, при което се разкриват храбростта на котарака и способностите му. Откъснатото парче от ухото на Олдуин ми навява мисълта че е от откъсната обица като на Мелвърн и е бил принц на Девствените блата и още от малък са го спасили от лоша съдба като са го изоставили. Гилбърт е голям сладур, мисли само за ядене, малко неудачник, но именно тази му черта ги спаси от отровните стършели. Скайлър е надута и умна птица, макар че имах съмнения относно благородните ѝ намерения и дали не е тя врагът, но явно просто е твърде любознателна. Фамилиарите са представени с типичните за животните черти, с тези дребни детайли. Преминаха през множество приключения, прекосиха множество територии и победиха много чудовища. Но никой не можа да се мери с голямата и страшна злодейка . Дори и аз не можах да позная каква е истината. Какво ли е извършил Планинския алхимик? Миналото на Олдуин? И какви ли нови приключения ги чакат? Искам още. 5 от 5.
радина666
Global Moderator
Posts: 100
Joined: Fri Oct 19, 2018 6:46 pm
Been thanked: 139 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by радина666 »

2019
"Монтана" - Вендета 2 - Светла Бахчеванова
Хареса ми. Имаше омраза, студ, гняв, болка, насилие, екшън, сълзи, през по-голямата част от книгата, но само как свърши...Мнението ми за Блек от края на първата книга се промени. Радвам се, че не се отказа от Брияна, последва я, жертва живота си да я измъкне, обичаше я, въпреки цялата омраза, която тя изпитваше към него. Ако не беше толкова отдаден към нея, всичко щеше да свърши много зле. Имаше толкова много лоши възможни сценарии, опасност на всеки ъгъл, и ако се бяха случили, щях да бъда разочарована. Държеше ме на ръба. Любимка този път ми стана Вайлет Вергара, много ме кефи тази жена. Многократно исках да ошамаря Брияна. Сцената накрая с измъчванията на Блек, как помислих че ще умре, ме държеше съпричастна, и тогава развръзката и неочакваната помощ. Много ми бяха интересни сцените с италиянските мафиоти. Не знам какво Блек е причинил на Сантино и шефа му, но смятам че смъртта им би било милостиня. Въпреки това имаше сцени клише, които откривам в поне 3 еротични поредици, които съм чела: в болницата е първата, и секса пред прозореца с гледка към града. Ех, секса и еротиката в тази поредица са на ниво. Исках нещо да бъде доразвито, което беше просто загатнато...отношенията на Макейла с Миша, пишеше че тя се чувства добре и спокойна в компанията му. Много исках да се влюбят и да са заедно. И Макейла да има някой мъж до себе си. Само за нея ми е мъчно. Но пък Брияна и Блек след всичко преживяно заслужаваха да бъдат щастливи. 4 от 5, давам този път. Май първата книга ми хареса повече, макар че в тази наблягаха на екшъна и омразата, ами негативните чувства ми дойдоха в повече.

2. Милениум: Мъжете които мразеха жените – Стиг Ларшон
Хареса ми! Лисбет ми стана любимка. Само чаках да се появи името ѝ някъде и поглъщах всичко. Около нея винаги е интересно и тя е много интересна, смела, мълчалива, особена, умна, затворена, особнячка, но пък имаше голям напредък при Микаел. Разстроих се от края на книгата. Дано това не я накара да се затвори още повече и отблъсне Микаел. Не ми хареса частта в която той спи със Сесилия Вагнер, дори си мислех че тя го използва да проверява какво знае Микаел и че тя е замесена в убийствата. Не се вързах на това, че го харесва, щом толкова бързо охладня. Микаел се издигна в очите ми когато оцеля при стрелбата. Досетих се кой уби Грегер, бащата на Хариет, и при какви обстоятелства. Не познах обаче, че той бе серийният убиец, нито че Мартин му е съучастник. Мислех, че убиецът е бил Харалд. Досетих се, че Дирх Фроде и Хенрик Вагнер блъфират и нямат нищо полезно спрямо Венестрьом. Любима част ми е когато измъчваха Микаел. Мамка му, харесва ми когато се опитват да го убият, сякаш искам да страда, но така бяха описани сцените, екшън на ниво. Повече от половината гнига бе от всякаква документация, машинации, историята на семейство Вагнер, предположения, разследване, от които нищо не разбрах, а и не исках, защото беше такава скука. Интересното дойде след убийството на котката. Досетих се и че Хариет е жива. След това схемите и резултатите да разобличат Венестрьом отново ме изгуби. Също и не схванах цялата работа с дегизиравнето и планът и действията на Лисбет при работата си с банките, когато заминава. Що за автор ще си блъска мозъка да съчинява толкова скучна информация и документация? Давам 4, защото Лисбет ми харесва и за някои неща не се досетих, както и няколкото екшън моменти и разкриването на случая с Хариет, защото колкото и скучно да ми беше, четях за да видя развръзката, и четенето да не е било напразно.
радина666
Global Moderator
Posts: 100
Joined: Fri Oct 19, 2018 6:46 pm
Been thanked: 139 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by радина666 »

"Пътят към дома" - Хелън Кей Даймън
Хареса ми. Мегън е типичен служител в офис и поставена в среда на атентати, стрелба и размирици, тя показва смелост, не хленчи, не се паникьосва, макар и да я страх. Хал пък, тюленът, наред със своята студеност, твърдост и хладнокръвие заради работата си, има и чувство за хумор, сладък е и закрилнически настроен. Мегън изпълнява с готовност всичко което се изисква от нея за да я спасят, дори се престарава. Кратък цитат:
"-Също така би било добре, ако не дърпаш панталона ми толкова високо.
Погледът ѝ се спусна към долната част на тялото му и устата ѝ се отвори.
-Не зна...
-Ако опънеш още малко и коланът ми ще стигне до врата. Мога да се преборя с много неща, но ако панталоните ми са на ушите, това ще забави бягането."
И насред целия този екшън, Мегън е с розови пантофки със зайчета, хвърлят си някоя друга закачка и дори се целуват и между тях прехвърчат искри. Не исках всичко да свърши след края на мисията, както се очаква от тях по протокол, или страстта да е само причинена от опасността, защото двамата са големи скици. Насред цялата сериозност на ситуацията, аз се забавлявах.
Last edited by радина666 on Tue Feb 25, 2020 10:34 pm, edited 1 time in total.
радина666
Global Moderator
Posts: 100
Joined: Fri Oct 19, 2018 6:46 pm
Been thanked: 139 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by радина666 »

Прочетох: В леглото на пирата - Звездни пирати 2 - Руби Диксън

Хареса ми.Прочетох втората без да се усетя че не съм чела първата. Обърках се защото вече съм чела книга в този свят. Във всяка книга се говори за различен герой и ми беше малко проблемно че имаше герои от първата книга, а не познавах историята им и не успях да им се насладя напълно.
В книгата почти нищо грандиозно, обрати, екшън /сбиванията по барове бяха пропуснати да бъдат описани, а ми се искаше да ги чета/ не се случваха. Цялата книга се въртеше около надграждането на отношенията между героите. Тарекх се мисли за грозен, но е мил, търпелив,забавен и красив отвътре. Катрин в началото ме дразнеше как му се предлага, без да влага чувства, докато не се зародиха и го защитаваше ако някой го обиди. Тарекх ме дразнеше със самозаблудите си и отричането на чувства, ала ще я обичам само от разстояние. И двамата бяха доста наранени. Техните номера, закачки и флирт бяха много сладки и края с играта на чичо доктор...ах, умрях от смях! Ако се чудите кои са тези образи...едри рогати сини мъжаги извънземни и човешките им жени.

"Маркизът и неговата любовница" - Доминик Ийстуик /29 стр pdf ситен шрифт/
Хареса ми. Толкова много страст, нужда един от друг, допълване и не само в леглото, като едно цяло. Подозирах защо Чандра е отказала предложението за брак на Саймън, но все си мислех че е по-голяма причина, е за тези времена тази причина си е основателна, но да не питаш другия... и аз бих реагирала точно като Саймън на неговото място. Май Андрю ще се окаже третия лорд от поредицата като се засякоха в градината двете двойки, не съм проверявала. Ако не греша, действията и в трите книги стават по едно и също време/събития, но проследяват различните лордове. Възхищавам се на авторката да пише кратки истории с толкова много наситена страст, сюжет с начало среда и край обособени, и рисуващи образи, исторически, в които можеш да се пренесеш, има си бекстори, всичко. И да, еротичната част е поне над 70 % от книгата и се развива в една стая, ама какви неща стават вътре, ау... компенсира.

„Неговата принцеса“ – Алекса Райли
Хареса ми... отчасти. Уж крал Роман ще ѝ дава каквото пожелае, ама не ѝ позволи на Алена да бъде отгоре, когато поиска. Другото е че искаше да я забремени още от първия път, девствена... еми порадвайте се малко на живота си, бре. Още щом го прочетох това, и ме загуби. Как мъжете си мислят че знаят какво искат жените, да могат да правят хубав секс, но го използват като средство за подчинение и контрол, е не е достатъчен. Не харесвам властни и контролиращи мъже, бих се стреснала или ядосала ако някой ми заговори така, или ще бягам или ще го фрасна, но не би ми харесало това отношение.
Как я караше да го нарича "кралю мой", първоначално се дърпаше, ама... започна така да го нарича, за мен е обидно, особено пък като му беше харесало да му се противопоставя, е то не траеше дълго. Само как Алена му се сопна, когато Роман ѝ каза "ти си моя и ще си мериш приказките" и тя му заяви да си преосмисли избора на съпруга и че е сигурна че има цяла опашка от принцеси да му целуват кралския задник". Е, това беше с противопоставянето, тя стана една от тях. Също и действието се развива в съвремието, но все едно и щеше да е по-добре да не бъде съвременно, защото единственото съвременно нещо бяха коли, лаптопи, моминско парти, а порядките не бяха, героите не пасваха. Любимка ми е Таби, само тя ми бе най - убедителна и ми харесаха отношенията ѝ с Влад. Всичко друго си противоречеше. единствено еротиката беше на ниво поне до средата на книгата, но после дори тя ме загуби, не ми беше достатъчна. Не успяхме да се разберем с тази книга. Поне моите разбирания може и да ми попречиха. Иска развиване. Ако ще давам оценки 3 от 5.
радина666
Global Moderator
Posts: 100
Joined: Fri Oct 19, 2018 6:46 pm
Been thanked: 139 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by радина666 »

„Кралица на кошмара” – Кендар Блейк
Хареса ми. Любими ми бяха виденията на Кас с Анна, доста оригинални и различни нейни визии, макар и стряскащи. Не ми хареса как всички казваха на Кас да се откаже от Анна, че си въобразява, едва ли не е луд, после издадоха да не си вре носа където не му е работа. Не ми хареса и как всички едва ли не споделяха мнението, че тя е просто убийца и вероятно мястото ѝ е там където е. Само Томас се зае да прави нещо по въпроса и да подкрепя Кас. Радвам се, че Кас освободи Анна и не се отказа, както и приятелите му от него не се отказаха. Да се впуска в битките с призраците ми се струваше безразсъдно, стреляше на посоки, добре че Томас работеше по въпроса да му помага, а Кармел да ги вразумява. Ако Томас и Кармел окончателно се бяха разделили, щях да харесвам по-малко Кармел, и точно тогава връхлита в Лондон с гръм и блясък както тя го може. Любимец ми е Томас, умен, знае заклинания, добър приятел, чете мисли, въпреки че е неуверен е могъщ и ритуалите му се получават, и достатъчно разумен да проучва ритуалите, а не да се впуска неподготвен в тях! Един безразсъден като Кас ми стига. Що годе задоволителен край имаше книгата относно Анна, хареса ми и края с обиамана. Само... защо Кас и Джестин не станаха гаджета, многократно се загатваше че между тях прехвърчаха искри. Още щом в първата книга видях как Анна и Кас станаха гаджета, се съмнявах връзката им да има бъдеще, беше ми странно, но в тази книга знам че развоят е възможно най-добрият за двама им, макар и да ми се скъса сърцето. Какво, ще върнат Анна, Кас ще си живурка с нея, ще умре, ще стане дух и безсмъртие за двама им? Това си представях че ще стане, но не стана, обречена кауза е любовта им, но виж с Джестин... ех мечти, щяха да са сладка двойка. Когато слушах как ордена превъзнася камата на Кас ми идеше да им изкрещя в лицето „Вижте я, прокълната е от обианана, вижте какво причинява на душите” , но ако знаеха това едва ли щяха да помогнат на Кас. 5 от 5.

"Варварите от ледената планета" - Руби Диксън
Хареса ми. Малка вметка за книгите на Руби Диксън за сините рогати едри извънземни: всичките книги следват едни и същи стъпки в сюжета, но не ми омръзват. За толкова кратки книги и бързото развитие на връзката им, що годе достоверно са представили реакциите на героите и промяната с детайли тук-таме от той е голям и страшен извънземен до любовта им. Секса е на ниво и спомага за този преход. Много ме забавляваха думите на извънземните и човеците, когато не се разбираха, говореха на различни езици, особено когато е от гледната точка на извънземния Вектал и Джорджи му говори, но той не я разбира. Много ми хареса и как Вектал бе силен и страшен срещу другите извънземни същества, но към Джорджи е мил и грижовен, обожаващ я, задоволяващ я, ловуващ за да ѝ носи храна, вода, загръщаше я с кожи, тревожеше се за това да ѝ е топло и уютно и как я остави да избере дали иска да остане на планетата с него, макар че голям избор няма що, инак ще умре бързо. Ами, Джорджи добре се справи с намирането на помощ, спасителите се оказаха кандидат извънземни гаджета. От края не бях много доволна, очаквах битка между сините извънземни и екипажа на похитителите злите зелени извънземни, особено колко гадно се отнасяха с момичетата в началото на книгата, чаках го този момент, и около идването на кораба се въртеше действието, но уви, авторката е решила друго.
Last edited by радина666 on Tue Feb 25, 2020 10:32 pm, edited 1 time in total.
радина666
Global Moderator
Posts: 100
Joined: Fri Oct 19, 2018 6:46 pm
Been thanked: 139 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by радина666 »

"Стефани Плъм или г-ца Сватовница" - Джанет Еванович
Харесва ми. Забавна история. Не знам кой герой харесвам повече, Дийзъл ми е фаворит от мъжете, а Лула от жените – готини са. Героите са ексцентрични. Книгата е наситена с образи, можеш лесно да си представиш героите с правилните думи тук-там. Сватовническите умения на Стефани… ами не са ѝ сила, правят нещата грешно, но накрая се развиват добре. Искаше ми се развръзката да бъде една идея по-заплетена, открих връзка между загубата на късмет на героите, която остана неразкрита и можеше да се удължи книгата. Четох, че другите книги са още по-добри, навита съм да ги пробвам. 4 от 5.
Last edited by радина666 on Tue Feb 25, 2020 10:31 pm, edited 1 time in total.
радина666
Global Moderator
Posts: 100
Joined: Fri Oct 19, 2018 6:46 pm
Been thanked: 139 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by радина666 »

"Пленница на звездния пират" - Руби Диксън
Хареса ми. Всички книги са еднотипни, но не спират да ме радват. Кивиан ми харесва с екстравагантния си моден вкус - който му донесе отличаващо преимущество, забавен, мамещ на пръчки... силен, син, едър и рогат. Харесаха ми и методите му за пиратство и атака. Радвам се с развоя на нещата накрая, защото Фран ми беше "като всички други жени от поредицата", и щеше да е егоистично ако първоначалния ѝ план беше се случил да се върне на Земята или беше направила и Кивиан фермер, и щях да я намразя. Още една двойка между син извънземен и човешка жена на "Танцуващия глупак" космически пиратски кораб.

"Нарко-маневри София-Бургас" - Константин Рашков
Хареса ми! Майко Мила, какво прочетох току що! Щедьовър! Смесица от простащина и находчивост. Леят се огромни количества наркотик, въртят се далавери, мангизи, алкохол, секс, чалга, коли, мутри, престъпления и екшън. Мокрия ми е любимец, е няма такъв галеник на съдбата и то с такива приятели. Живот си живеят те. Евала на автора, страхотен стил, не прощаващ и не спестяващ нищо по толкова оригинален и увлекателен начин и с интересен сюжет. Все се чудех в какво Мокрия ще се забърка и как ще се измъкне. Не очаквах такъв край, мислех, че ще си умре наркоман. Винаги съм се възхищавала на изказа на мъжете, един особен и въздействащ. Това меко говорене, прякори и наименования, ето така говорят тийнейджърите, а аз се отчайвам, че звуча като пенсионер и съм изпуснала купона да си млад. В каква България живеем щом е писана книгата по реални събития, егати, и то толкова скорошни. Доволна съм. 5 от 5.

„Полунощни грехове” – Синтия Идън
Хареса ми. Любимка ми е Кара, толкова нежна и женствена, секси, но когато трябва да защитава някого или себе си, се бори. Беше ми много смешно как Тод се хвърля да защитава Кара. Хареса ми и как Тод реагира на новината за Другите, ако беше човек, сигурно щеше да реагира по друг начин, например като Смит. Смит и Макнийл са ми толкова сладки, когато са заедно. Да не говорим пък за Найл, толкова секси и опасен, мистериозен и мъж на място, нищо и никой не може да го стресне. Хареса ми и как се разреши въпроса с убиеца. И толкова много секс. Абе, всичко ми харесва в тази поредица, жалко че не четох книгите подред, та ще трябва да си ги припомня, ммм. 5 от 5.
радина666
Global Moderator
Posts: 100
Joined: Fri Oct 19, 2018 6:46 pm
Been thanked: 139 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by радина666 »

„Двор от рози и бодли” – Сара Дж. Маас
Хареса ми. Фейра от безскрупулна убийца ловец се превърна в мекотело твърде чувствителна за вкуса ми. Постоянно ѝ повтарях не плачи, не се издавай, мисли, каква глупачка. Неста ме изненада приятно. Рисанд привлече вниманието ми повече от Тамлин, със своите криле, ах. Сцената с червея и капана ми беше любима. Искам да видя как ще се развие историята след първа книга, защото ми се струва, че интересното свършва тук. Бих продължила единствено заради Рисанд.

„Лейс” – Шърли Конран кн. 1
Хареса ми. Разказва се за живота на четири приятелки, съученички, как порастват, сблъскват се с живота, войната, любовта, печеленето на пари и работата, алкохола, лукса и най-вече мъже. Книгата заема поне 20 години от живота им от началото на 20 век до 1980 и една тайна за незаконно родено момиче и неговата съдба. Книгата е издадена 1982 г. Научиха ценни уроци, водеха своите битки и падения, подкрепяха се, правеха бизнес, и израснаха много от наивни ученички и хлапачки до зрели жени. Всяка една е уникална. Оприличавам се с Кейт, но тази на която искам да приличам и ми е любимка е Джуди. Интересна ми е съдбата им и бих прочела и втората книга. Единствено ме подразни, че на две места във файла липсваха поне по 5 страници!

"По-богат от греха" - Меган Марч
Слабо, много слабо Меган Марч, очаквах повече от теб. Не ми хареса книгата. Две враждуващи фамилии е клише, дори секс сцените не бяха на ниво и не замазаха положението, а от края нищо не разбрах, пак отворен финал. Уитни ми е Мис Драма. Любимка ми е Крикет. Не съм впечатлена. Бих прочела и другите книги, но съм предубедена. Книгата беше скучна. Не се свързах с героите въобще. 3 от 5.
радина666
Global Moderator
Posts: 100
Joined: Fri Oct 19, 2018 6:46 pm
Been thanked: 139 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by радина666 »

2020
1."Когато Красавицата укроти Звяра" – Елоиза Джеймс
Хареса ми. Двамата Линет и Пиърс са много сладки, много се смях с двамата, толкова си подхождат. Линет само как го направлява, възпира и побутва, дава нови идеи, интелигентна, красива, с голямо сърце и остроумна. Пиърс ми е любимец, само какъв остър език има и е груб, честен, показа и друга страна – грижовен, намери си майстора. Сцената как се грижи за Линет ме разтърси. А да и ПАТЕТАТА! Сексът беше на ниво. Героите оригинални. Страхотна книга. Радвам се, че почнах с втората, защото първата е за Пепеляшка и не съм фен на приказката, въпреки че не се съмнявам, че би била написана добре. 5 от 5.

2."Сбогом на читателя" - Мария Донева /стихосбирка/
Кратка, но качествена! Хареса ми! Не разбирам от поезия, много съм предубедена и взискателна откъм поезията, имам особен вкус, но ми препоръчаха авторката отдавна, та що да не прочета нещо нейно. Любими са ми: "ЩЕ бъда ли някога чиста", "Остани там където отиваш...", "Вятърът навяваше тъга". Прекрасен подбор на думи и образи, режещ стил, незахаросан.
радина666
Global Moderator
Posts: 100
Joined: Fri Oct 19, 2018 6:46 pm
Been thanked: 139 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by радина666 »

3. „Дългът” – Гери Йо
Преди няколко години прочетох „Наследницата” – първата книга от поредицата и бях впечатлена. Много исках да продължа четенето на следващите и миналата година се свързах с авторката поради пост във страницата ѝ, че раздава безплатни книги. Ако не го бях видяла, щях да си ги поръчам от друг сайт, бях вече отворила такъв на момента. Изпратих ѝ първо мои снимки с книгите ѝ и обещах да изкажа мнение след като ги прочета. Е, дойде им редът с Книжното предсказание от форум Муза с карта за ревю. Е исках да се връщам към първата книга и директно продължих с втората „Дългът” . е, някои дребни моменти и герои ми се губеха и ми се искаше да преговоря, но устоях и не беше болка за умиране. Може и така да се чете.
Любимец си ми остава Стивън. Още повече ми легна на сърце щом научих историята му – лоялен, добър, боец. Много се кефех как се дразнеха със Симона. Специално от тази книга и Имела ми беше много забавна, реакциите ѝ, как се изпуска пред неправилните хора. По красота Наташа ми е любимка и аз се разхождам чорлава вкъщи… но тя е толкова секси. Героите са оригинални, всеки има собствен глас, собствена история и още повече се привързваш към тях. Но не ми допадна толкова, че всеки се оказва с дете или бивш на врага, толкова много двойки върколаци с ловци, вампири с ловци и тн, оплетох се при толкова много такива кой с кого е и с кого е бил. Като похвала мога да кажа, че вампирите са си вампири, върколаците върколаци, държат се всички автентично и готик, а не както в „Анита Блейк” любимата ми поредица вампирите станаха просто хора със зъбки и загубиха излъчването си.
Не ми хареса, което е сериозно, как връщането на Мелиса бе основна тема на разговор и повтарят едно и също изречение и реакции всичките герои, ако има десет герои, всеки поотделно научава новината, да странно е дух да се върне, но ми писна, това е повече от половината книга, мисля, че трябваше да разнообрази диалога и да добави повече действие и план да правят. Русалките в цялата книга ми бяха почти излишни, нищо не правеха, е една се върдаляше със Симона…но все пак. Елена се промени, може би заради любовта, но ме изкефи как дори да губи и да е отчаяна опитва пак в битка.
Препратките и историческите в миналото на героите ми харесаха много, всичко беше достоверно и откъм история и откъм география, с множество пътувания до Египет, Близкия Изток, Балканите.
Тази книга е за хора, които носят воина в себе си, но не са го разкрили, за хора, които не се предават пред трудностите и водят ако не истински, то житейски битки, както и за честта на Близкия Изток, нещо рядко срещано и тачено у нас. Не бих я определила само с етикет романтика и леко четиво, това си е ърбън фентъзи. Романтика даже почти не видях.
Имаше много сюжетни обрати, които и през ум не ми минаха, както и нов герой и неща загатнати за следващата книга.
Отново авторката пише стегнато и казва много с малко думи. Много рязко и сменя камерата/фокуса от един герой скача на друг като във филм, ще го сметна за плюс. Чете се бързо и неусетно напредваш. Искам още! 4 от 5, заради диалога.

4. ”Падение и спасение – историята на една хероинова наркоманка” – Весела Тотева
Хареса ми. Тази книга е точно изповед и автобиография, но не професионална, а лична, житейска и толкова истинска и близка. Няма да я разглеждам като литературно произведение и оценка на качествата и критика, а ще изкажа възхитата си от авторката.Тази книга носи надежда и като прочетох през какво е минала авторката, моите тревоги са бели кахъри, но по едно си приличаме, по страха, ниското самочувствие, подценяването, "самобичуването". Четях и си мислех, това можеше да съм аз, но от там нямаше да изляза жива и като победител. Тази жена е боец, а не развалина, толкова сме различни, аз съм затворена и интроверт, а тя е открита, печели доверие и усмивки, убеждава хората, умее да работи с хора и клиенти, и може би точно това ѝ качество да печели хората и тя да им има доверие е довело до нейното падение и е продължила борбата толкова дълго и с толкова много безуспешни опити. Радвам се, че е намерила смелост да престане да бъде вечната сервитьорка, но за всичко си идва времето, да осъзнаеш и да спреш да търпиш и отлагаш живота си. Аз съм близо до тази критична точка, на осъзнаването съм и търпението ми е към изчерпване, но още нямам смелостта да я прекрача, нито подкрепата. Без подкрепата на близките ѝ и вярата им Весела трудно би успяла да пребори, аз нямам тази подкрепа и вяра от семейството ми да следвам мечтите си и да заживея живота си, усещам обратното, че ме теглят надолу. Историите от 90-те, тези бурни години, винаги са ми били слабост, алкохол, наркотици, купони, всичко забранено, но тази книга не е само за това, тя е по-дълбока и не е за разбиране, а за усещане. За стила на авторката ще кажа, че знае как да акцентира кое да разшири и кое да разкаже и представи с малко думи така че да изникне жив образ в ума ти. А случките са толкова много и коя от коя по-невероятни, че автор на художествена измислица трудно би съчинил, но щом се е случило през 90-те всичко е възможно. Само си представих тийнейджърката с перчема и плитките в соц училище, бунтарка и отворена за нови неща и хоризонти, за черпене на житейски опит, а не образование, а опита си го има много, вече е и в книга, по това също се различаваме, аз съм противоположна по характер. Затова казвам, че е не само до близките, а и до характера. А за Жълтото чудовище ще кажа, добре, че ме е пропуснало, толкова правдиво го описва, като любовник, и му дава различен поглед, а не цитиране на имена на наркотици и действие, признаци, от медицинска гледна точка, сухо, безсърдечно и скучно като първата докторка лекуваща наркомания. Тя лекува не чрез шепа лекарства, а чрез пример, опит, думи и надежда душата, според мен е по-ценно. Поздрави! 5 от 5.
радина666
Global Moderator
Posts: 100
Joined: Fri Oct 19, 2018 6:46 pm
Been thanked: 139 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by радина666 »

Предупреждавам, четете мненията на свой риск.

Коментирам главно сюжета и героите.

Най-добре е ако сте чели дадена книга вече и да четете мнението и да сравнявате с вашето.

Ако не сте чели книгата и не обичате спойлери, търсете "Харесва ми" и оценка ако има.

Другите заглавия си ги пропуснете.

Това е.

Вече ще гледам веднага щом прочета книга да я пускам тук, че да не се трупат толккова книги наведнъж. 2020 тепърва продължава.
User avatar
Кал
Първопроходец
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 3103 times
Been thanked: 2531 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by Кал »

Хихи, Ради, кефи ме ярката ти оценка за „1984“. ;) Аз също имам проблеми с популярността на тоя роман... сега ако можех да се сетя дали вече ги бях формулирал някъде...

И ти благодаря специално за онова, което си споделила в отзива за „Падение и спасение“. Всъщност в доста отзиви видях лични парченца за теб като човек, но в този те видях най-много. И ми отвори нови теми за разговор, като се срещнем пак.

П.П. Впрочем каня те да преместиш отзива за „Сивият път“ тук; а за „Приказка за магьосници, физици и дракон“ – тук.

А за „По пътя към...“ вече си го пускала в темата за сборника. Него можеш да го изтриеш. :) Също – за „Как спасяваме света“ и „Пентаграм“.
Last edited by Кал on Sun Feb 23, 2020 11:11 pm, edited 1 time in total.
Reason: +
User avatar
Кал
Първопроходец
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 3103 times
Been thanked: 2531 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by Кал »

Мой отзив за ShadowDance #1: Киберпънк:
Image
Усреднената ми оценка за съдържанието кръжи около трите звезди („хареса ми“) – все пак с киберпънка винаги сме се гледали изпод вежди, такова де, тъмни очила – но добавям още една за любовта, която просмуква всеки елемент от изданието. Приятели в Сенките, мога само да си представям какво пък ви е било на вас... Не казвам „Наслука!“ само защото вие това го правите вече двайсет години. Та значи: Да 'илядите! :)

Особено любовни моменти:

~ „разстоянието от бравурата до циркаджилъка е точно една кофти концептуализирана кариерна крачка“... хихи. Усещам пръста на Емо тук. ;)

А като цяло, обзорът върху Уилям Гибсън ме замисли дали да не дам шанс на The Peripheral.

~ „Пантера“ от Георги Янакиев е много добре написан... и много добре ми напомни защо не искам да живея в киберпънк реалност. :(

~ „Жанровата блок-схема на пънковете“ от Жоро Пенчев е поредният впечатляващ обзор – но моето жаждащо светлината сърце истински се изпълни от секцията за соларпънка:
Естетиката на соларпънка, обхваната от зеленина, органични форми и достъпни за всички, устойчиво потребявани ресурси, може би изглежда фантастична. Но посланието зад нея е просто: можем да решим проблемите си заедно, винаги сме го правили, в това е силата ни като същества. И към тази общностност трябва да се завърнем. Оттам насетне постигането на това устойчиво, усмихнато бъдеще е въпрос на запрятане на ръкави. Подобни идеи със сигурност стъпват върху политическата мисъл на анархо-синдикализма и върху емоцията на хипи-движението, противопоставяйки на йерархията, централизацията и обезвластяването култура на радикално включване, свободна кооперация, пряка демокрация и силни местни общности. Това обаче е обогатено със силен екологичен елемент, черпещ от „слънчево-зелената“ естетика на движението и целящ да затвори раните между природата и човека. Светът на соларпънка е пълен с вертикални ферми, екодизайни, достъпни и 3D-принтирани материали, той е поликултурен и разнообразен, хармоничен и общностен. Свят, където „цари етос на състрадателен рационализъм, при който науката и разумът не са антитеза на духовността и въображението, а идеи, които извеждат на преден план най-доброто една от друга“.
Впрочем, ако и вие търсите соларпънк, заповядайте в едноименната Goodreads група. Аз отбелязвам четивата, които откривам там, на лавицата си green.

~ От материала за киберпънк киното си набелязах за гледане Paprika.

~ А от комиксите – Tokyo Ghost.

~ На този пасаж от „Източноевропейски киберпънк“ на Сашо (Random) изцвилих от кеф:
Виж, в Подмандатната територия на злото, където се развива част 2, нещата стоят другояче. Местните аборигени са от трети функционален тип, ценностите им хич ги няма, а метафорите им имат нужда от саниране, защото медийният анализ нещо не дава добри показатели. Там няма закон за защита на усера, има само закон на джунглата и на хората им се налага да си варят домашен мироглед от подръчен идеологически материал, оставен да джибрясва...
Сещате ли се от коя книга е вдъхновен? :)

~ „Джони“ от Константин Георгиев е най-емоционалният разказ дотук. Все пак, за да не излиза от стилистиката на киберпънка ;), и в него има някаква приглушеност, недоизразяване, не... знам как да го опиша.

Но евала за научната подготовка.

~ Статията на Чарли Паркър „Съвременна Япония и киберпънкът: естетика без съдържание“ е... смазваща. Особено ако е вярна. (Което си набелязвам да сверя с Purple, като се видим пак; тя сравнително скоро изкара над година там.) За хиперконсуматорството и хипероткъснатостта на хората в Южна Корея знаех... но и Япония ли? :(

~ В „Опънатото въже на трансхуманизма“ Жоро Пенчев задава куп ценни въпроси (и предлага куп интересни примери, част от които не ги бях чувал). Аз ще добавя само: а ние знаем ли всъщност къде свършват възможностите на чисто човешкото, немодифицирано и некиборгизирано тяло?

За повече: A Requiem for Homo Sapiens и „Инкогнито: тайният живот на мозъка“.

~ След този пасаж от Владо Стаменов в „Киберпънк от компютърния екран“ ме досърбя да се пробвам пак с The Red Strings Club:
Когато не наливате питиета или не изпълнявате други подобни мини-игри, геймплейът се състои в разговори с другите персонажи, независимо дали в дадения момент управлявате Донован или Брандейс. А те са чудесни – на моменти насищането с реалия от настоящето като Уикипедия и Стийм възпрепятства потапянето в бъдещия свят, но това е рядкост спрямо непрестанния поток от хапливи забележки, искрени въпроси, емоционални излияния, разпалени дебати и дори една-две афористични мисли от рода на: „Изкуството променя разбирането ни, а технологията променя глаголите ни“. Играта е изключително заинтересована от това как функционира обществото и къде би могло да се подобри, и дава на играча да избере отговор на повдигнатите, сравнително нюансирани въпроси. Но макар да е вярно че усещането е като от визуална новела, след един момент в повествованието дадените отговори биват рязко реконтекстуализирани, по начин, неприсъщ за този тип игри, в които често няма особено значение какво казваш и на кого.
~ „Пънк, киборги и велосипедисти“ от Константин Георгиев беше... свежо. Освежаващо. :)

~ На изпроводяк пращам побратимски поздрав към съставителите и авторите: целият раздел „Киберпънк с човешко лице“ в антологията „За спасяването на света“.

Ще 'илядим ли? :)
Last edited by Кал on Sun May 31, 2020 5:22 pm, edited 1 time in total.
Reason: осъвременявам
User avatar
Radiant Dragon
Global Moderator
Posts: 813
Joined: Sun Aug 14, 2011 9:46 pm
Location: Локалната супер-реалност
Has thanked: 367 times
Been thanked: 626 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by Radiant Dragon »

Пак ядем среднощни шамари... story of my life. :D

THE PRINCESS' DRAGON - Micro SF/F

Кратък разказ, съставен от 30 tweet-а. Затова директно ще публикувам цялото му съдържание тук:
The Princess’ Dragon
Published by O. Westin on July 30, 2019

For her thirteenth birthday, the princess asked for a hunting bird of her own. Or rather, she asked for a small dragon, to use as a hunting bird.
So the king sent his knights all around the land, to find one. But every dragon that saw a knight approach flew away.

At last, the queen ordered her horse saddled, and rode out with only a maid attending her.
They returned a week later, carrying a small dragon in a basket, and without the queen’s royal signet ring. They would not tell anyone where they had been, or where the ring had gone.

The princess was delighted when she was presented with the dragon.
“This is Goldeneye,” the queen said.
“He is beautiful,” the princess said.
“Thank you,” Goldeneye said, “but I am neither a he nor a she.”
“They will serve you,” the queen said, “until you send them away.”

“Oh! Of course you can talk! How wonderful!” said the princess.
“Indeed,” the queen said, “so they are not yours, like a bird would be. Neither are they a servant.”
The princess nodded and turned to the dragon.
“Goldeneye,” she said, “will you ride on my arm as my friend?”

Goldeneye spread their wings and took off, flew around the Great Hall, and landed on the princess’ outstretched wrist. The princess grunted a bit, and lifted her arm with all the strength and dignity she could muster.
“One day,” GoldenEye said, “I will be too heavy for you.”

“Then I shall just have to get stronger,” the princess said.
So she went to where squires exercised, and asked to train with them. The master-of-arms agreed, on condition she put her title away.
“Here you can not be princess Amanda, but squire Amand.”
“Why change my name?”

“To help the other squires,” the master-of-arms said, “at least until they have got used to you.”
Every day, squire Amand trained with the other squires, and while they all recognised the princess’ face, it was easily forgotten under the sweat and dust of the training yard.

Years passed, and Goldeneye grew, and proved to be an excellent hunter, as well as a good friend to Amanda, full of wisdom and wit. And like the princess had promised, she grew stronger, and rode to hunt with them on her arm even when they were the size of an eagle.

By the time she turned twenty-one, princess Amanda was not only stronger than all the squires, but the strongest person in the land. Ladies at court wore dresses with large, poofy sleeves to emulate her broad shoulders and mighty arms.
And yet.
Goldeneye had grown too large.

“Maybe it is time for you to send them away,” the king suggested.
“No!” said Amanda, Goldeneye, and the queen.
“Oh,” said the king. “Well. On a unrelated note, have you given the idea of marriage any thought?”
“No?” said Amanda.
“Hm,” said Goldeneye.
The queen said nothing.

“Well, I shall arrange a grand tourney,” the king said, “and invite all young princes and knights.”
He left, and Amanda turned to her mother. “Does that mean I will have to marry the winner?”
“That is the custom. As long as the winner is of noble birth, and knighted.”

“And who may make someone a knight?” Goldeneye asked.
“Anyone of noble birth,” said the queen.
“For my birthday, may I have a suit of armour?” Amanda said.
“I have already ordered it,” said the queen.
“And a steed?”
“Are you strong enough, Goldeneye?”
“For her, I will be.”

And so, on her birthday, in front of all the court, princess Amanda called for squire Amand to step forth. She stepped forward, turned around and bowed. She did the whole ceremony, including tapping herself on the shoulder with a sword, and finished with: “Arise, sir Amand!”

Goldeneye sportingly did not fly, and did not bare their fangs at the other knights’ chargers. Sir Amand won the tournament by the strength of her arm, and the courage of her heart, and the sharpness of her eye. The king sulked, but the queen gave Amand Amanda’s hand.

The crowd and all the squires cheered, but the knights and princes looked no happier than the king.
“It is traditional,” the queen whispered, “for young knights to go seek adventure.”
“But I don’t-“
“Or themselves,” the queen continued.
Amanda thought, and bowed her head.

Amanda and Goldeneye left the castle that night, and flew away in darkness. The dragon’s wings were not strong enough to carry them far, but they landed well out of sight of the castle.
“So,” said Goldeneye, “adventure or yourself?”
Amanda laughed. “Neither. I seek you.”

“You have me,” Goldeneye said simply, “until you send me away.”
Amanda hugged them. “Whyever would I want to do that?”
The dragon did not reply.
They traveled in silence the rest of the night, the companionable silence of good friends who do not need to chase the quiet away.

They traveled in shadows and slinks, far away, to an old tower, where they settled in. There, they hunted and ate, talked and were silent.
Amanda kept training, and Goldeneye kept growing. And one day they were seen.
A tower, a dragon, a princess; the story told itself.

Knights came from distant lands to slay the dragon and rescue the princess. Not a single one could be reasoned with, so Amanda would don her armour and fight to protect her friend.
“If you sent me away, they would stop coming,” Goldeneye said.
“Why should I?” Amanda said.

Then one day a knight rode up to the tower, and did not issue a challenge to the dragon.
Amanda, wearily, donned armour and went out, but before she could draw her sword the knight lifted a hand in greeting.
“Hold, gentle sir,” the knight said, “I come but to see my child.”

Amanda stopped in her tracks. “Father?”
The knight laughed. “No, I am not your sire.”
Goldeneye jumped up. “Parent?”
The knight removed their helmet, revealing a wise, beautiful face with familiar golden eyes.
“Yes, dear,” they said with a smile. “I have waited for you.”

“She is my friend,” Goldeneye said.
“I see.”
The knight took off a gauntlet and held a hand out to Amanda. On the middle finger was her mother’s signet ring.
“I don’t understand,” Amanda said.
“We made a bargain, your mother and I. A child for a child.”
“She… she sold me?”

“Not at all,” the knight said. “She bought you everything.”
The knight put gauntlet and helmet on, and shrugged. They seemed to shimmer and grow; then, in a flash of light, a huge dragon stood there.
“Come, child,” they said.
Goldeneye walked up warily. “I’m not going.”

The knight dragon laughed. “You are of age and size now, you are your own. But I must teach you this.”
Goldeneye walked up to their parent, who lowered their head. Gingerly, the dragons’ foreheads met, held still.
Then Goldeneye stepped back, shrugged, shimmered, and shrank.

Amanda blinked. A person stood in Goldeneye’s place. No, Goldeneye stood there, just in a different shape. She still saw her friend.
Hesitantly, she turned to the knight dragon.
“Um,” she said.
“Yes,” the dragon said. “You are also of age.”
“Wait,” said Amanda and Goldeneye.

“What your mother bought,” the dragon said, “was that you can be anything you want, if you want it hard enough.”
“At what cost?” Amanda asked.
“You can be anything you want.”
“That doesn’t… Oh. I see.”
“While my child was with you. But now you are of age and size.”

Amanda looked at Goldeneye.
“Did you know?”
“No. I mean, yes, I always knew you could do anything, you showed me from the start, but-“
“I’m not going to marry you,” Amanda said. “I love you, but, you know…”
Goldeneye stared at her. “What?”
“I love you.”
“Yes, of course.”

“And I love you,” Goldeneye said. “We both know that. So?”
“If I may explain,” the knight dragon said, “we-“
“You want grandkids, hear the flitter-flutter of little wings,” Amanda cried, “isn’t that what this is about? That’s what it’s always about!”
“No!” both dragons said.

“You understood the price your mother paid?” the knight dragon asked.
“Yes,” said Amanda. “If I can be whatever I want she had to trust in what I wanted.”
“But sometimes she gave advice? Showed you a way?”
“Yes.”
The dragon leaned forward. “Let me show you.”
Amanda leaned in.

She shivered, felt her whole body sneeze, and… Spread her wings in wonder.
“That’s where little dragons come from.”
Amanda looked up. Goldeneye towered over her, twice her height. They bent down and held an arm out. She jumped on.
“Are you strong enough?”
“For you? Yes.”
Краят е така особено увъртян, че чак ми действа като коан. Обаче 'що Вселената все ме хвърля в дълбоки размисли след полунощ... С'я пак не мога да спя. :(
Spoiler
Та, Кал, ти к'во разправяше за ограниченията на определени социални мрежи/платформи? :D
Ето я и оригиналната връзка, която ме докара до горното. Тя също е епична:
https://twitter.com/MicroSFF/status/1234078646727516160
Micro SF/F wrote: "I think you'd enjoy my hoard," the dragon said.
"That's dumb pick-up line," said the knight. "Also, dragons hoarding gold is-"
"No, dragons hoard wealth. And I share mine."
"How can you both hoard and share?"
The dragon opened the doors to its library. "A wealth of experiences."
IN ORDER TO RISE AGAINST THE TIDE, FIRST ONE MUST BE BELOW IT.

Аз съм графист, а не кечист.
(Ама вече разбирам и от кеч, ако трябва)
Аз съм. Това ми стига.

'Tis I, master of the first floor, aspirant to the last, the Radiant Dragon.


Accepting reality since 2017

And loving it since 2021


And now, I step fully into the Light, complete and replete. The way to Ascension is open.
-- some Dude, circa 2022
User avatar
Кал
Първопроходец
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 3103 times
Been thanked: 2531 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by Кал »

Отзив в Goodreads за A Sister's All You Need., Vol. 1:
Well that was fun. :)

There's a bit too much telling in the descriptions, but the dialogs sparkle.

A few sparks:

~ Hehehe, puns with all their ups and downs:
"... So am I too young to be of any romantic interest to you, Itsuki, or not?" (...)
"Oh, did you say something? Geez, they've got the music up so loud in this place, you can barely hear anything." (...)
"I need you, Itsuki."
"You need a Jew? Sorry, I'm not that religious."
"We're driven together by destiny."
"Oh, did you buy a car?"
"Let's have sex."
"Mmm, I like the trumpet more than the sax, myself."
"...Now I'm wondering how long you can keep this going. You can cop a feel whenever you like, y'know."
"Cop? Did someone commit a crime?"
"Fuck me now!"
"Hockey? On a tropical island? Yeah, right."
"...This is getting painful."
"And you're kinda stretching the definition of romantic confessions."
"I want your cummies!"
"E. E. Cummings? Boy, some of his poems were pretty off the wall, weren't they? And that's still not an admission of love."
"...Okay, let's class it up a little. It's a beautiful moon, isn't it?"
"It sure is."
"Huh? Um, that was the way that Natsume Soseki translated--"
"I know! I was just stringing you along!"
Spoiler
It was how the great author Soseki had famously translated the English term I love you into Japanese, his reasoning being that the term love didn't have a direct counterpart in the rarefied literary language of nineteenth-century Japan.
Or, I'm warming up for a forthcoming translation of my own. ;)
Spoiler
(Also, did you note a footnote tucked inside the text? No? Um, I must be seeing things.)
~ About midway through, we start learning some serious stuff about the workings of the Japanese publishing industry. For instance, that an illustrator pretty much makes or breaks a light novel.

And we get this choice morsel:
Setsuna (...) remained chipper, singing "Winter, Again" from pop group GLAY as he traipsed along the sidewalk.
"Hm hmm hmmm, hmmm hm hmm hmm hmm hmm hm hmmmm... ♪"
He was actually singing the lyrics (and he was good, too), but our published didn't want to pay the licencing fees.
~ The part about how a novelist can turn playing mobile games into business expenses, from an accountant's perspective, is hilarious.

~ The roleplaying session was great fun too. If only I'd discovered live RPGs when I was younger and involved in fewer fields ....
User avatar
Кал
Първопроходец
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 3103 times
Been thanked: 2531 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by Кал »

Отзив в Goodreads за Strange Ladies: 7 Stories:
The writing is delicious. The plots may sometimes verge on the snarky (or downright nasty), but with so many giggles, who can hold a grudge?

Choice chuckles:

~ Only a page into "The Oniomancer," and my breath has already been taken away:
Fame scenes cut no ice with the Chinadoll. Not when she’s hustling down another zip code. The suits check out her fuchsia croptop, fourteen motley hoops banging down her hearwings. Lone Ranger mask drawn in kohl across her peepers. Beat-around black leather, rude girl rags. Security guards glare at her like she just crawled out from under something.
~ Yes, the writing is definitely intense. This one's from "Guardian":
It’s a custom job, with squared-off scrolls, some kind of chink design, Ray guesses. Painted camel or putty or French poodle doo to match the pretty stucco. Good match, too. Ray, he likes custom jobs. Likes to see the custom jobs bend before his crowbar, bend and bend, like any cheap piece of shit. Ray, he likes to think of all the time and thought and money spent in trying to keep him out. It’s enough to make him cry, how they try to keep him out.
But it’s not enough.
For Ray, it’s never enough.
The security bars are tubular steel. Not solid steel, you got that? Hollow hollow hollow. He can’t get over how hollow everything is. Nothing solid, nothing sturdy, nothing ever like it should be. Nothing ever real, till Ray gets himself a fix. And then nothing matters. Nothing matters, at all.
~ Oh yes! The vigor and vim is near unparalleled. From "Stripper":
Sashi strips Time, live on stage, at Club Galaxie in the glittering heart of Warpway. Where military boys and party guys go for some girlie action.
Does she strut her stuff. Pretty pink fetus, lustrous with new dew. Next the screaming Me-Me, beautiful brat, very punk and funk. Then nun-fun, all insouciance, shy and sly. Girl no longer, woman not quite yet. Then the tormented teen wanting the world, wanting it now. Trembling with pubescent tears and fears, she twists to a bubblegum beat.
Quantum jump-and-shout girl. Yeah! Letting it loose all the way. Bud stung by the bee. The sting, sweet surrender. Honey flows, now she knows.
She leaps to full glory. What a diva, a whirling dervish! A spectacle to behold. Full moon bloom, she moves loadstones with her wink. The minx slinks.
Some of the imagery later on is on par with the best of Roger Zelazny or Alfred Bester. :-O

~ Check that bod! Uh-oh, check that bod's description from "Destination":
Three’s lucky, they say, and the third, thank the Lord, is a dead-ringer for Prince Charming. Six two, if he’s an inch, and solid as a rock. Blond locks kiss his suntanned forehead, nibble at his noble neck. Some say ordinary faces with perfect symmetry are the most beautiful. If that’s true, Sal’s got to hand this boy the prize. He’s got eyes as true-blue as the Colorado sky, a ski slope of a nose, a mouth that ought to know how to eat a peach.
But the story is unduly vicious and, logic-wise, made little sense to me. :(

~ I seem to be on a roll with the topic of publishing lately, what with A Sister's All You Need.--and now "Transformation and the Postmodern Identity Crisis":
Have you got the slightest notion how the publishing business works these days?
One slaves in solitude over a book for two or three years, compromising health, sanity, and financial security. One’s editor pays an advance that covers the bills for two or three months, not counting food, phone service, and lottery tickets. One’s book gets noticed for two or three weeks. Booklist is snide, TLS brutal. After plant costs, printing, paper, binding, marketing expenses, and general overhead to keep the publisher in posh digs, one never earns one cent in royalties. One’s book is remaindered in two or three days while one’s editor implores one to get off that lazy bum and write ten more before the year-end.
And here's what a disgruntled grown-up Alice sounds like:
And then there’s all of you, the participants of the Caucus-race. The Mouse, the Crabs, the Eaglets. Look at that blue beehive hairdo on the Magpie. The sparkling diamonds on every claw and pincer. The Rolex watches on every paw. The faux family crestsand the pop-music pedigrees. The Dodo tells me you’re the country club set now. Your conscience is clear, if empty. All you need do is stick in the race, you say, and everybody wins! Never mind that you’ve had every advantage. That the rules keep changing, the deadline is never the same, and Uncle Sam is raising taxes again. Pull yourself up by your own bootstraps. Put your nose to the grindstone. Get a job. Oh, my goodness, get a credit card! And you, too, can have a house in the ‘burbs, two cars in the garage, a tellie in every bedroom, a chicken in every microwave, six-hundred-thousand dollars in high-interest debt—oh, I beg your pardon. I don’t mean to offend. I quite forgot some of you have chicken feathers. I wouldn’t want to ruffle them. I really do need that speaker’s fee.
"Transformation ...", although the shortest story in the bunch, made me chuckle the most.
User avatar
frog
добромет
Posts: 3265
Joined: Mon Nov 19, 2012 12:27 am
Has thanked: 28 times
Been thanked: 856 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by frog »

Художествена книга за... р. Ебола от 2016 г. На български излиза сега :lol: https://bnr.bg/post/101238602
„За прилепите, маймуните и хората“ от Пол Констан
ни води в закътано в джунглата африканско село, където малко момиченце намира бебе прилеп и го взима със себе си, за да се грижи за него. Момчетата от същото село, в опит да се покажат ловци, донасят намерен труп на горила. Скоро от селото край река Ебола тръгва една от най-страшните зарази, познати на човечеството.
_______________________________
https://bnr.bg/post/101238674/maika-i-s ... roman-utro
Майка и син разказват за света на тийновете в общ роман "Утре"
4 истории от Радостина Ангелова и 4 – от сина ѝ Александър Станков
.
Last edited by Dess on Tue Mar 10, 2020 7:36 pm, edited 1 time in total.
Бесовете ви чувам“ ~ Jane Eyre Grisel. I refuse to be there for you when you need me.
User avatar
Кал
Първопроходец
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 3103 times
Been thanked: 2531 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by Кал »

Какво сме разбрали от „Алиса в Страната на чудесата“:

Не много
The 19th century was a turbulent time for mathematics, with many new and controversial concepts, like imaginary numbers, becoming widely accepted in the mathematical community. Putting Alice’s Adventures in Wonderland in this context, it becomes clear that Dodgson, a stubbornly conservative mathematician, used some of the missing scenes to satirise these radical new ideas.

(...) The Caterpillar’s warning, at the end of this scene, is perhaps one of the most telling clues to Dodgson’s conservative mathematics. “Keep your temper,” he announces. Alice presumes he’s telling her not to get angry, but although he has been abrupt he has not been particularly irritable at this point, so it’s a somewhat puzzling thing to announce. To intellectuals at the time, though, the word “temper” also retained its original sense of “the proportion in which qualities are mingled”, a meaning that lives on today in phrases such as “justice tempered with mercy”. So the Caterpillar could well be telling Alice to keep her body in proportion – no matter what her size.

This may again reflect Dodgson’s love of Euclidean geometry, where absolute magnitude doesn’t matter: what’s important is the ratio of one length to another when considering the properties of a triangle, for example. To survive in Wonderland, Alice must act like a Euclidean geometer, keeping her ratios constant, even if her size changes.

(...) Just as complex numbers work with two terms, quaternions belong to a number system based on four terms (...). Hamilton spent years working with three terms – one for each dimension of space – but could only make them rotate in a plane. When he added the fourth, he got the three-dimensional rotation he was looking for, but he had trouble conceptualising what this extra term meant. Like most Victorians, he assumed this term had to mean something, so in the preface to his Lectures on Quaternions of 1853 he added a footnote: “It seemed (and still seems) to me natural to connect this extra-spatial unit with the conception of time.”

Where geometry allowed the exploration of space, Hamilton believed, algebra allowed the investigation of “pure time”, a rather esoteric concept he had derived from Immanuel Kant that was meant to be a kind of Platonic ideal of time, distinct from the real time we humans experience. Other mathematicians were polite but cautious about this notion, believing pure time was a step too far.

The parallels between Hamilton’s maths and the Hatter’s tea party – or perhaps it should read “t-party” – are uncanny. Alice is now at a table with three strange characters: the Hatter, the March Hare and the Dormouse. The character Time, who has fallen out with the Hatter, is absent, and out of pique he won’t let the Hatter move the clocks past six.

Reading this scene with Hamilton’s maths in mind, the members of the Hatter’s tea party represent three terms of a quaternion, in which the all-important fourth term, time, is missing. Without Time, we are told, the characters are stuck at the tea table, constantly moving round to find clean cups and saucers.

Their movement around the table is reminiscent of Hamilton’s early attempts to calculate motion, which was limited to rotatations in a plane before he added time to the mix. Even when Alice joins the party, she can’t stop the Hatter, the Hare and the Dormouse shuffling round the table, because she’s not an extra-spatial unit like Time.

The Hatter’s nonsensical riddle in this scene – “Why is a raven like a writing desk?” – may more specifically target the theory of pure time. In the realm of pure time, Hamilton claimed, cause and effect are no longer linked, and the madness of the Hatter’s unanswerable question may reflect this.

Alice’s ensuing attempt to solve the riddle pokes fun at another aspect of quaternions: their multiplication is non-commutative, meaning that x × y is not the same as y × x. Alice’s answers are equally non-commutative. When the Hare tells her to “say what she means”, she replies that she does, “at least I mean what I say – that’s the same thing”. “Not the same thing a bit!” says the Hatter. “Why, you might just as well say that ‘I see what I eat’ is the same thing as ‘I eat what I see’!”

It’s an idea that must have grated on a conservative mathematician like Dodgson, since non-commutative algebras contradicted the basic laws of arithmetic and opened up a strange new world of mathematics, even more abstract than that of the symbolic algebraists.

When the scene ends, the Hatter and the Hare are trying to put the Dormouse into the teapot. This could be their route to freedom. If they could only lose him, they could exist independently, as a complex number with two terms. Still mad, according to Dodgson, but free from an endless rotation around the table.
User avatar
Кал
Първопроходец
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 3103 times
Been thanked: 2531 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by Кал »

Отзив в Goodreads за A Sister's All You Need., Vol. 2:
Somewhat less light-hearted than the first volume. Writing is, after all, hard work. ;) But still fun and crazy--and illuminating about the workings of Japanese publishing. (Brrrr, the Creators'/Lockdown Room!)

I've jotted down only one highlight here (but there were certainly more):

~ Meet Puriketsu, the illustrator superstar:
As his pen name (which literally meant "jiggly butt") implied, Setsuna was a huge fan of people's asses. He liked drawing them, and he liked looking at them, too. It didn't matter if they were 2-D, 3-D, young, old, male, female; he believed the ass was the most beautiful part of the human body.
He may have had a natural gift for drawing asses, one that he was lucky enough to earn great appreciation for, but he also had a singular genius for spotting asses. Whether covered by undies or pants, Setsuna could feel the inner beauty of the ass that lay beneath--the sheer power of the ass.
User avatar
Кал
Първопроходец
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 3103 times
Been thanked: 2531 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by Кал »

Отзив в Goodreads за A Sister's All You Need., Vol. 3:
Certain serious sides of the characters start peeking through. Very few, fortunately. :P

Best of the rest:

~ Some sound advice for blurb writers (that I have sometimes failed to follow):
"(...) There's a chance someone who doesn't know the series at all might read that blurb. You have to avoid spoiling past volumes as much as possible."
"What's wrong with that?"
"Well, for example... Let's say you have a character named A who first appears as an enemy. What if, in Volume 3 or whatever, the blurb reads, 'The hero, working together with A,' or something? Readers will wind up knowing that A does a face turn somewhere along the line."
"Oh, that makes sense. If I read that first, then the first time A appeared in the story, it'd be like, 'Oh, he'll become a good guy later.' "
"Yeah. If you write 'Overcoming the death of X,' then everyone knows that X dies. If you write 'Going on her first date with Y,' everybody knows the heroine's getting intimate with Y... (...)"
Then it gets Itsuki-level intense:
Itsuki's voice grew lower and lower.
"(...) Some people don't pick up a series until years after it was released. Spoiling a plotline is one of the most nefarious things you can do! (...) You're telling me, 'Oooooh, I don't care about spoilers, it's fine'? Don't give me that shit! Just because you don't mind having shit in your pants, does that mean you can smear it on other people, too? And some people are like, 'Well, if it's really a good story, it'll be fun to read even if you know what happens.' Come on! That just means it'd be a lot more fun if you didn't know! If you're stupid enough not to realize that, you don't have the right to get a single ounce of enjoyment out of something 'really good'! Eat shit, assholes!"
~ When you keep pushing and pushing ...
...The story was about Miyako (...) falling in love and having remarkably gratuitous amounts of sex with a young knight. (...)
They had secret sex, while the royal guard, the king, and his royal ministers were in the same room. They had prison sex--when the knight got found out and was thrown in the dungeon, the princess came down to save him, and they screwed before making good their escape. Acrobatic sex on horseback while they fled their pursuers. At the inn, in the stables, in the forest, in a cave, at the tip of an active volcano, submerged in a lake, caught in a surging torrent, atop a flying broom, atop an iceberg (using a polar bear as a bed), in front of a sleeping dragon, inside the dragon's stomach, inside the monster king's castle, in the spirit world--it was bang, bang, bang everywhere!
... you sometimes break through. ;)
At the very end, the two of them--now mere concepts, floating in a faraway dimension--engaged in weird philosophical sex that was honestly hard to figure out, and wound up creating a new world as a result.
... Miyako had thought it was porn, but it was actually an entire mythology.
~ The story our three novelists come up with while playing Once Upon a Time is side-splitting. Totally unprintable, too. Sorry, guys, you'll have to check it for yourselves. :P

~ The genesis of Itsuki the novelist was sweet. It's reassuring to see people all over the world falling in love because of books ... awww.
User avatar
Dess
трън в гащите
Posts: 301
Joined: Mon Nov 07, 2011 3:42 pm
Has thanked: 204 times
Been thanked: 309 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by Dess »

Айде и от мен нещо... Отзив в Goodreads за We Need to Talk About Kevin, Lionel Shriver:
That was one hard book to read. I was constantly torn between the urge to put it down, horrified by the atrocities unveiling before my eyes, and the desire to gobble it up, to put together all the pieces and understand.

It tells the story of a mother-son relationship that starts on the wrong foot, and somehow never manages to get past it. And also, the story of a boy that turns into a mass murderer. How are the two related? I'm not the one to ascribe blame, and I didn't read the story in order to find out whose fault it all was; it's all too easy to point your finger and say, "He was born evil; his family could do nothing", or "She treated him like crap and made him this way". Both, in my opinion, are equally one-sided and untrue.

What I could glimpse from the story is that the situation was way too complex, and both mother and son felt unable to cope with it. Eva, suffering from post-partum depression, pining for her old freedom, faced the need to take care of a particularly *difficult* child. And she failed, spectacularly. What is more, she became alienated from her husband and felt all alone in her battle with Kevin's progressively less acceptable behaviour.

Having three kids myself, and still learning how to be a mother (let alone a good one), I felt incredibly sympathetic with her ordeal. Certainly, she made mistakes, but she also tried hard. Too hard, sometimes. She felt the weight of her husband's, and society's, expectations, and did her best not to disappoint. Knowing too often and too well that she was simply going through the motions.

Could Kevin have turned out differently? Could the tragedy have been averted? If he had a real loving mother and a father who truly understood him? No one can answer that, I think. All of them needed help – but didn't know where to look or how to ask for it.

*spoiler ahead* The episode when Kevin fell ill at the age of 10, and found it too tiresome to keep up his facade of superiority and aloofness, almost made me cry. It showed all too well that he was not a monster but a desperate human being keeping the world at arm's length for his own bleak, twisted reasons. The fact that his mother or father could never penetrate that shell, never coax him out of it, is the saddest thing in the entire book. *end of spoiler*

It is definitely a story worth reading, and worth mulling over; I'm pretty sure it will haunt me for a long time. And it is masterfully written; you know the grisly ending right away, and need desperately to understand how it came to pass. Still, there was a jaw-dropping twist near the end that I never saw coming. And the details – all those terrible little things that kept adding up, made the hairs on my neck stand on end.

The only reason I didn't give this book 5 stars is the narrator's tendency to digress, to dilute the story with her political or cultural views that, in my opinion, didn't always need so much elucidating. I was too wrapped up in what was happening; didn't have the patience to follow all the tangenital speeches, but at the same time didn't dare miss a single word in fear it could prove essential at a later point. But, all in all, that's a really small thing to groach about.

I heartily recommend the book to all that feel strong enough to finish it; and it *should* be finished; otherwise, you would be left with an incomplete picture, a puzzle missing too many pieces. It's still missing a few even after reading the final page, I'll give it that – but those gaps are for the reader to fill.
И бонус: още малко размисли за книгата на български (ФБ коментар):
Точно вчера я свърших. Филма не съм гледала и... не бих си го причинила. А книгата, тя ме разтърси из основи. И ужасно, ужасно много ме натъжи. Защото през цялото време наблюдаваме една ужасяваща, обречена битка... От самото начало не съм винила майката, защото си личи колко объркана и безпомощна се чувства, в капан между сина, който я отблъсква и презира (или просто твърде добре играе тази роля?) и съпруга, който отказва да я разбере. И аз не искам да издавам сюжета, но епизодът с разболяването на десетгодишния Кевин за мен беше ключов... и ни показа всъщност колко изтерзано се чувства това дете – и колко се бои от света. За мен агресивното му поведение, презрението, надменността – всичко това бяха отчаяни опити да прикрие собственото си усещане за слабост. Не вярвам, че хората се раждат зли – нито в случая, че липсата на майчина обич го е направила такъв. Ако трябва да търсим "виновник", то е неумението му да приеме мястото и ролята си в света, изначалното му усещане за не-принадлежност, откъснатост и самота. Не знам дали ако майка му или баща му се бяха държали другояче, трагедията би могла да се предотврати. Но ми се иска да вярвам, че всички в тази история са жертви и не бива да бъдат осъждани.

Извинявам се, че стана толкова дълго; книгата ми е съвсем прясна, а подозирам, че дълго ще ми държи влага.
Reachin' for the stars... Why wait for one to fall?
User avatar
Кал
Първопроходец
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 3103 times
Been thanked: 2531 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by Кал »

Отзив в Goodreads за „Годината на Вятърния заек“:
Бавна, бавна литература. Показания: как се пише без излишни думички. Противопоказания: да се чете на метростанцията в паузите между два влака.

Подробности:

~ Още предисловието подсказва, че границата между проза и поезия тук ще е тънка:
Настоящият Далай Лама сподели в интервю, че светът има нужда от своите разказвачи. Защото безброй са родените истории. Безсмъртни като душите са те. Веднъж история – завинаги скиталчество, или какво...? Разказвачите бродят като Вечност през Времето и търсят историите по друмища и полета, из планини, в потопени къщи и заровени градове, сред мисли, песни, усои и сънища. С някои от тях вече се познават, с втори се сприятеляват, трети прибират по джобове, четвърти канят в торби, пети крадат с очи и в шепи и после ги връщат. Всичките ги връщат за света. 

Разказвачите сме особено племе. Като зайци, като ветрове, като безкрили птици, като шутове и квадратни кръгове за повечето хора. По професия често сме и „децата“. По призвание – чаши с вода. Или вяра. Думат, че ако истински разказвач бъде затворен даже в неживото пространство или празен отрязък време, сезоните и минутите биха го подирили и бързо-бързо биха припълзели при него. Казват още, че разказвачите сме по-луди от най-лудите. Всичко това е вярно. Безбройните истории знаят истината.
(„Граница ли? – чувам да ми намига авторът. – Да не си сбъркал книгата?“)

~ „Бяло – черно“ ме усмихва още от „За спасяването на света“. :) Чуйте:
– Светлина! Светлина, прибирай се! Направила съм от любимите ти картофки с лавандула, скъпа. Мама трябва да се приготви за работа. 
Думите, хвърлени отгоре, изпълниха задачата си долу. Червенокосото момиченце сви юмручета в полугласно „хмм“ – звукът, издаван от примирен малък индианец – и нацупено се свлече за последно по пързалката. 
„Защо трябва мен да прибират първа?! Не е честно!“ 
Никой не бързаше в горещата юлска вечер. Часовникът на кулата от близкия храм мързеливо бе стигнал едва до осем и нощта спокойно отнасяше дневните очертания. Една котка се обтягаше лениво до тлаката на задрямали бездомни кучета. Старият училищен звънец спеше летен сън. Детската площадка бе пълна и компанията изпращаше с присмех първия, който напуснеше веселбата.  
„Скъпа, млякото ти изстина! Мами те чака“, „Пъзла, пъзла, страх те е от тъмното“ и „Аз съм сънчо, ида от горица“... 
И тези думи попаднаха в целта. С точност до минута. Другата игра тъкмо започваше. Малките пръсти се забиха силно в дланите. Децата бяха добри приятели в игрите и болезнено жестоки при всяко изпращане.
Светлина изтръска новите си сандали в края на пясъчника, оплези се на оставащите и хукна към входа, без да погледне назад.
~ Ако думите ви се изгубят... потърсете ги в „Продавачница №6“.

(Или: Затворили на едно място физик, поет и будист... :D)
Внезапно вратата, която не съществуваше, скръцна, отвори се и в нестаята нахлу тъмнината.
– Никой да не мърда! Арестувани сте! Времето ме изпрати да ви задържа и предам следното: „Съжаляваме, но е рано за нас и особено за вас, хората, да се затварят продавачниците. Затова вие, заедно с „целостта“, „празнотата“ и „нищото“, ще бъдете мои гости, колкото е нужно и докогато е необходимо.“ Край на посланието. Следват моите думи. Имате право на адвокат. Светлината ми отказа. Друг на разположение нямаме. Повтарям: съжаляваме.
„Това е фарс.“ „Това е невъзможно.“ „Това е илюзия.“
Трите мисли цопнаха в празния аквариум. На теория, поетично и практически – абсолютно едновременно.
~ Освен прозата и поезията, писането на Миро често слива поезията и науката (също като „Реквиема“ на Зиндел). Показно от „Аделина в Пандемониум“:
Дървото на разума се корени в Големия взрив. Първичната енергия включи крушката – първа секунда по времето на Планк, първи кадър. Водата изтича, тича до живот. Момичето, породило Вселената и родено от Вселената, избра света, хаосът се превърна в игра, играта развихри чувството за хумор. Почва не ѝ бе нужна. Въздухът я имаше. Времето гнезди из клоните светла и тъмна материя. Красотата припозна звуците. Обиколи Слънцето седем пъти и ти и ще твориш по сътворените форми.
Spoiler
Само интимните части понякога стават неинтимни. Да кажем, че тук е нарочно. Обаче... *въздъх*
~ Я... „Ябълковото дърво и лунната мравка“.

Дали пък не е време пак да изгрее Следващо? :)

~ С езика си много от разказите – също като гореспоменатата продавачница ;) – лягат извън времето. Познайте кога са писани следните пасажи от „Възкресение в Смирна“:
Прозор, гледащ на север. Може би в очакване на сиянието?  
По тротоара се тътрят или подтичкват глезените. На екрана са и котешките прикривания под колите.  
След залез го държа от/го/ворен. Събирам нощ в стаята.
И:
Някакъв случаен лъч се е вмъкнал и седи прав върху стола. Наднича в сутиена ми. Приглажда тъмните ми страни.  
Предчувствам помислите му. Иска да се приближи. Да ме стопли и изостави.  
По изкуствената туристическа пътека, завивката ми, пълзи реална заплаха. Паяк убиец? Повелителят на шнолата!  
  
„Къде ти е войската, самотнико?  
Де ти е пушката, боецо?“ 
  
Внушавам му стихче на Кафката.  
Добрето е, че не се страхувам от гадини. Иначе бих го очистила на мига.  
Побутвам го леко с незапалената цигара. Сгъва се защитно. Търкулвам го към стената.  
Обтягам се. Извивка. Секундна йога, преди да се надигна.
Но има и моменти на „нормалност“ и „заземяване“ :P:
Каканиженето на баба Катя тъче чергата: 
– Харесват ми американците. Гледат да ти помогнат, да те упътят, ако си се изгубил. И винаги са добронамерени. В метрото пък един полицай, такъв, черен де, ме видя да се лутам и след като му показах бележката, която Павката ми даде за всеки случай, ме съпроводи до входа. Честно да кажа, черните понамирисват малко. Като нашите циганета. Това между нас да си остане... абе, ти не си ли Христо?! Не те познах, извинявай. Нали уж си в чужбина? 
– Аз съм, бабо Кати. Бях в САЩ, като теб, но се върнах преди месец. (...) Хората отвъд океана често са фалшиви. Носят маски, играят роли. Стават доброволни кукли на конци. Живеят роботизирано. Почиват и се забавляват странно. Хранят се неправилно... 
– Христо, какво ми говориш ти, бе?! Нали бях там. Я виж себе си първо! Ти на какво си заприличал, та да дириш кусурите на американците! Скъсани гуменки, оръфани джинси, чорлав си в главата. Откога не си се бръснал, а? Млад човек си! Нямаш ли поне едно огледало!? Ще ти подаря самобръсначка, ако си привършил ножчетата. Отслабнал си бая… Какво ядеш? Преди работеше в полицията, жена имаше. Къде е тя сега? Вероятно те е оставила. То коя би живяла с хубостник като теб! Философи и поети къща не хранят, Христо. Имах си аз моя Ганди. Живяхме твърде малко заедно. Еех, Бог да го прости, млад си замина, млада ме остави… Моля се ти да се насочиш правилно, моето момче. Всички имаме кусури, но важно е човек да си тежи на мястото. Цел да има в живота! Сполай ти за добрината. Айде…
~ „Вишня“ е навярно най-наситеният текст в целия сборник. (Колебая се да кажа „разказ“, понеже тези финали, ех... Но всъщност какви финали, когато всичко е кулминация? ;)

~ А „Земетръси“ поотми с интимната си сцена нагарчащия налеп от „Аделина в Пандемониум“.
User avatar
Кал
Първопроходец
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 3103 times
Been thanked: 2531 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by Кал »

Отзив в Goodreads за „Тайната на синия дим“:
Чел съм три книги на Невена (включително един роман, който горещо се надявам някой ден да види бял свят)... и всяка следваща ме е изненадвала. И като теми, и като звучене спрямо предните. Този роман е амалгама от (практически) съвременен трилър и езотерична фантастика, каквато съм виждал само у Беа Надѝ. В него традиционни (понякога чак консервативни) ценности се преплитат с оригинална трактовка на ангелския свят. Всъщност може би единственото, което обединява и трите книги, е стегнатото писане – без излишни думички и обстоятелственичене. (И ми се приисква още повече да видите неиздавания ѝ роман – там до каква форма е доведено...)

Любими моменти:

~ Пророк съм аз...
– Ти си загубен, Владимир. Загубил си пътя си, както много други хора. Лошото е, че с лутането си в мрака ти и още двама души събудихте страшни зверове. И тези зверове сега вилнеят на свобода. Преди да се завърнеш в родния си дом, трябва да ги приспиш.
Владимир потърка челото си.
- Виж... да ти призная, по литература не бях много силен. Може да ти се струва странно за художник, но с точните науки съм по-добре. Да прескочим алегориите или каквото там е, а?
- Не е алегория. Навън броди истинско чудовище, събудено от теб. От емоцията, която вложи в картината си.
- Коя картина? – Владимир го погледна подозрително.
- „Джуджето и великанът“. (...) Има един човек, казва се Петър Доневски. Чувал ли си го?
- Петър Доневски? Главният секретар на МВР?
- Точно той. Доневски е една от основните фигури в българската полиция. Винаги е притежавал много власт, но от една година насам силите му са извънмерни. Той бе първият купувач на картината ти, през есента на 2043 я поръча от „Арт вижън“, спомняш ли си?
- Естествено, че си спомням – каза Владимир. (...)
– Чувал ли си за меметика? (...)
– Бегло. Защо?
- Мемът е идея, културна единица, предавана от едно съзнание в друго. Хората тепърва ще откриват дълбочината на този термин. Засега мога да ти кажа, че силата на един мем нараства правопропорционално на силата на предаването му. И че той е нещо физично, с напълно реални измерения. Като куршум, който изстрелваш във въздуха. Твоята картина е един мем. Попада в обществото и е готова да прекроява съзнания. И силата на посланието ѝ е действаща, докато е действаща емоцията, която те е подтикнала да я нарисуваш.
... пророк!

~ Знаех си, че и такива ги има:
„Да не е като онзи, тринайсетия странник, който свети Григорий Двоеслов видял на трапезата си, онзи, който непрестанно си променял лицето – изглеждал ту като млад мъж, ту като дете, ту като побелял старец? И после му казал, че е неговият ангел-хранител?“
Боян усети как трепери с цялото си тяло. „Мили Боже!“
- В случая, позоваването на Бога е напълно уместно – каза мъжът. – Радвам се, че така бързо се ориентира в ситуацията. Това е хубавото на контакта с духовни лица – не губя дълго време да обяснявам кой съм. Наистина съм ангел, но не съм твоят ангел-хранител. Тая случка с Григорий Двоеслов е всъщност много измислена. Ангелите хранители никога не се показват. Те са друга категория. Само на вестителите и на нас, ангелите вмешатели, им е разрешен директен контакт с хората.
- Ан-ангели как-ви? – заекна Боян.
- Вмешатели. Спец части – поясни мъжът. – Бъркаме се в работите ви. Доста често сме сред вас в човешка форма. Това ѝ харесвам на работата ми. Контактът.
~
– Какво мислиш за драсканиците ми? Депресарски, а?
- Депресарски, но майсторски – отвърна тя. – Доповръща ми се чак, като ги гледах.
- Това е целта! – той се ухили.
- Купуват ли се?
- О, и питаш. Народът е влязъл в яка черна дупка, да знаеш. Ужасиите страшно вървят. Само трябва да им лепвам подходящи заглавия – например: „Отчаянието на прокълнатите“. Или „Оръдията Божии“. Или „Неразчетеното послание“. Схващаш ли?
Схващам.

Направо се схващам...

~
Асарих прелетя над парка, залян от алфа-усещания – мъката на дъба по мъртвите му листа, любовта на две катерици, сгушени в хралупата си, тихата нежност, с която бе изпълнен снегът, прегърнал крехките клони на дърветата. Усещанията бяха прекрасни, като река от злато; онази река, в която плуваше непрестанно у дома. Прииска му се просто да усили скоростта и да се прибере. Там, където нямаше бета-обвивки и тленни ограничения. Още не бе започнал истински задачата си, а вече се чувстваше изморен. „Зрял ли каза Бог? Направо съм старец!“
И ние, и ние понякога...

~ Нещо ми нашепва, че по-феминистично настроените ми другарчета никак няма да се зарадват на Людмила... :D

И тая скорострелна любов... ех. Но поне разговорите между влюбените гълъбчета не спадат в класата на повечето тийн романи. Личи им, че все пак са големи хора. ;)

~ И такива трябва да (ни) има по Божия свят:
Spoiler
– Боже мили! – Доневски закри за известно време лицето си с ръце. Когато отдръпна длани настрани, Владимир видя, че очите му са пълни със сълзи. – О, Господи! Господи, това е… това е най-невероятното… най-прекрасното... Божичко… – той се разсмя задавено и изхлипа – това е най-уникалното нещо, което съм виждал в целия си скапан живот! Боже, благодаря Ти! Благодаря Ти! О, благодаря Ти!
- Ама и ти ревеш здраво – забеляза Владимир, – мислех си, че няма кой да ме бие по точки в реването, ама ти си сериозен кандидат.
Главният секретар се засмя.
– Извини ме – изтри очите си, – просто… Боже… така се разчувствах…
– Да, виждам – каза Владимир.
– Това направо е… – Доневски протегна ръка и я сложи върху неговата. Владимир усети, че пръстите му треперят – … о, човече, това е фантастично, това е приказка, истинска приказка! Колко се молих вчера да се оправиш, нямаш представа! Стоях тук в тая стая и се молех, молех… до края на живота си няма да мога да се отплатя на Бог за това щастие – да видя такова чудо! Никога!
– Е – каза Владимир, – ако се отдадеш на доброволен труд като санитар-хигиенист в болницата, да миеш тоалетни и подлоги в следващите двайсет-трийсет години, може пък и да Му се отплатиш. Имаш много полета за действие.
– Като нищо ще го направя! – Доневски се разсмя през сълзи.
– Това, което ми каза Той – Владимир се усмихна леко, – беше още днес да започна да се смея и да се шегувам.
~ Което си е вярно... *въздъх*
В този момент той осъзна едно – не беше достатъчно да простиш веднъж. Трябваше да можеш да простиш и втори път. И трети път. И всеки път, щом миналото те застигне и ти зашепне с лукавите си устни: „Отмъсти! Отмъсти!“
~ Накрая да завършим с една мечта:
Църквите се отделиха от правителството и започнаха отново да работят по начина, по който работеше и Този, който в древността бе положил каменните им основи – разкриваха духовния свят, но не го натрапваха; посочваха пътя към него, но не спъваха по никакъв начин личния избор. Завърна се истинското лице на Божия дом – не онова, което поради страх от злата природа на хората ги затваря в клетки, а онова, което заради вярата в добрата им природа им дава свобода.
User avatar
Кал
Първопроходец
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 3103 times
Been thanked: 2531 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by Кал »

My review of Wild Things: Stories:

There comes a moment--some time after you've read your first three hundred books in a certain language but before you've read a thousand--when you think, Okay. From here on, I'll be reading for new ideas, or for fun. I mean, what else can I possibly learn about the language itself?

Then--inevitably--there comes a book like this.

And ... you're back to square one. To humility. To an open and receptive mind. To the blessed hunger.

Blessed be, Mr. Finlay, Charley. Now I'm forth to square one.

Some of the more acute refreshers:

~ "Wild Thing" scintillates with unexpected turns of phrase (and the unexpected, otherworldly thoughts they bring along). Such as:
"Did you accomplish nothing?"
"We died, m'Lady.  That is nothing enough for those that died."
Or:
"Hush," the Lady smiled.  "My little neighbor has a mouth whose capacity far exceeds the size of his simple brain.  Some things that fall out of it belong at the other end of the tunnel that passes through him."
~ Oh, parents (from "Still Life with Action Figure"):
His dad shifted uncomfortably several times, and sighed.
"Where the fuck did I go wrong, Manny?"
"What do you mean?"
His father hesitated.  "You know.  Two kids with my genes, my fucking genes.  You should both be great artists.  One of you draws comics and the other one trades Barbie dolls on eBay.  You ever going to give up that comic shit, Manny?"
"Maybe, maybe not.  Who knows."
Spoiler
But then:
He poked through the mail until he found the card from Meg and his father.  Holding it up to the light didn't reveal anything, so he ripped it open.  There was a check, not a huge check, not enough to quit his job, but not a small one either, and a note from his Dad, written in crabbed, careful letters, fighting to control every twist and curve, describing how his parents had made it possible for him to spend a year painting when they realized he was serious, how he wanted to pass that gift on, was sorry he couldn't do more.
~ Oh parents! (from the notes on "A Game of Chicken")
The summer passed. It was almost time for my younger son to start kindergarten. My mom was suggesting that, with both kids in school, and the writing a complete failure, maybe it was time for me to give up and go back to work or grad school. A real job. I was listening.
Two months to the day after I submitted the story, and exactly one week before the start of kindergarten, an envelope from Fantasy & Science Fiction showed up in the mailbox. I tore it open. There was no letter, no note of explanation, only a contract. And a check. 
(...)
My mom, when I told her the news, was thrilled. She suggested that, now that I'd gotten writing out of my system, I could go back to work or grad school. Find a real job.
~ Another tasty morsel from the writer's kitchen:
You see, stories don't usually sell in the order they're written, and they aren't always published in the order they sell. It took almost three years for "A Game of Chicken" to finally see print. In the meantime, I had published a whole host of better stories, been nominated for the Hugo, Nebula, Sidewise, and Campbell Awards, and had work reprinted in three year's best collections—Year's Best Fantasy, Year's Best SF, and the Mammoth Book of Best New Horror, the genre trifecta. 
By that time, even I could see how rough "Chicken" was and how much I'd matured since. 
So could other folks. When the story was finally published, one of the short fiction reviewers commented that "A Game of Chicken" was insubstantial and not up to the level of my other stories. Finlay was already heading downhill.
~ Haha, Bulgarians make an appearance in "Lucy, in Her Splendor":
"What happened to Christie and Boyko?" Lucy asked, looking around.  All summer long, Christie had waited tables while Boyko worked the kitchen.
Kate's curled her lip dramatically.  "The Vulgarians?"
"Bulgarians," Martin corrected.
"You ever notice the way they pawed each other all the time?" Kate asked.
Lucy leaned her head on Martin's shoulder.  "They're in love with each other.  It's very sweet."
"It was out of control."
~ Loads of beauty in "The Smackdown outside Dedham":
On the drive back, he noticed the trees weren't scattered randomly but were knocked down in rows all pointing the same direction.  Tommy had grown up in a house with God and swatting doled out in equal measure.  This looked as if the massive hand of some ancient and avenging God had smashed them with one wild swat.
The silence of the night collapsed around him.  The forest fires glowed orange just over the horizon and above him the sky blazed with a sheet of translucent sparking flame that shook like suppressed laughter.
Steep slopes rose like a fresh grave on either side of him as he scrambled over the rocks, through pungent humus, and into the dank ravine.
And an ugly ending. (But you could see it coming, right? ;))

Also, that's how I've been feeling recently, with that ubiquitous topic:
"What do you think about all that?"
"All what?"
"All that everything--that rock smashing everything to hell.  They said, on the radio, could've been us."
"But it wasn't, so why worry about it."  Tommy was more annoyed at Guster for bringing up the same stupid crap as everyone else than for being late.
~ Now that's curious. "The Political Officer" offers (arguably) better writing than "Fading Quayle, Dancing Quayle", occupies an (arguably) less dismal setting, and has (unarguably) more space to build its characters. Yet I liked "Quayle" better.

Go figure.

(Power of love?)

~ Although the author traces his influences to Fritz Leiber, "After the Gaud Chrysalis" reminded me of Peter S. Beagle--especially the raft scene in The Innkeeper's Song.

Check this description of a city:
The unwalled and undefended city of Finis Opor (which its citizens called Tyrn, though nomads from the desert called it The Golden Threshold or sometimes Stench) straggled like a scab across a rocky knee of hills.  Jagged roads scarred the landscape north to the Empire, south and east into the desert, and west around the valley of Divinrifft over the mountains to the sea. 
A spring flowed out of the hills and streamed along a low bank beside the city's marketplace.  Children serpented through the umbrella'd carts, pointing at Kuikin's beard and dashing away.
And check this, um, other description:
Elizeh dragged the boat ashore.  When she paused to rub her lower back, Kuikin noticed blood staining her thigh.  "Are you hurt too?" 
"Nnn," she muttered.
"I asked, are you hurt?"
"No," she said firmly.  "I'm flying the red flag.  I'm hailing the crimson brigand.  I'm feeding the moon.  Understand?"
A couple heartbeats.  "Oh."
Last edited by Кал on Fri Nov 27, 2020 11:51 am, edited 1 time in total.
Reason: осъвременявам
User avatar
Кал
Първопроходец
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 3103 times
Been thanked: 2531 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by Кал »

Мой отзив за „Аргонавт“:

Освен любимостите, които съм цитирал долу, бях поразен от връзките между текст и илюстрация. Практически всяко стихотворение си има собствена. Аз познавам техниката, по която Наско Славов създава тези фрактални картини... и е изумително да ги видя в толкова гъст диалог с думите край тях.

~ Първо любимо – „Нула“:
Е, какво е това? Обяснете! Кажете какво е!
Таен код? Фантастично понятие? Смешно число?
Или, може би, то е константния свят на покоя –
идеален, абстрактен, абсурден –
без плът и тегло?

Или символът просто е празен? Продукт алогичен
на ума... Псевдоформа без ядка. Безполюсен знак.
Но защо тази куха условност реално граничи
с вечността –
между този живот и отвъдния мрак?

Между ясната мисъл и края на здравия разум.
Между нежния ромон и тътена страшен и глух.
Между крехката обич и нашата дива омраза.
Между въздуха син и дима.
Между тяло и дух.

И защо в тази зона сияят въздушните кули,
построени от нас под едно илюзорно небе?
Що за свойство е нулата в сбора си с хиляди нули
да постига безкрая и винаги нула да е?

А пред нея застане ли даже една единица,
тя добива значимост и влиза с числото във строй!
С всяка нула, добавена в странната, строга редица,
единиците бързо нарастват и стават безброй...

Съществуват ли нулите – няма и цифра последна!
Всяка числена стойност е израз със нулата слят.
Но получила същност, тя пак е безплътен посредник
между плюса и минуса в този двуполюсен свят!...

Е, какво е това? Феномен? Форма най-всеобемна?
Парадокс, завладял и разпънал на кръг мисълта?
Знак с природа магично-небесна и дяволски земна?
Или нищо подобно?
Но нищо,
подобно на всичко в света...
~ Борбата с Бог (също както при Наско) не спира да ме усмихва. Понеже – ей, Богу! – не спира.

А колко по-лесно е, като се усмихнеш, вместо да се боричкаш... :)

~ Второ любимо – „Триптих“:
Не казвай,
че жалката участ приляга
на твоята земна,
човешка природа.
Та ти си герой
в галактическа сага!
Та ти си призван
вечността да пребродиш!
Поискай небето!
Поискай всемира!
Звездите са твоята
светла опора.
Иди в необятното!
Кой те възпира?
Търси висина!
Там те чака
простора.

* * *

Любопитство ни трябва
за прехода труден.
С векове ще потънем
в небесния свод...
Всепоглъщащ е мрака,
но с теб ще събудим
този стар инкубатор
за втори живот.

* * *

Когато
постигнем небето
и в мрака
зелени планети
край нас заблестят,
ще пият децата
от звездното мляко
пред някоя ферма
на Млечния път.
Ще трепка приветствено
здрачът разсеян...
В земите, населени
с птичи ята,
космически селяни
жито ще сеят
и цветен прашец
ще опложда света.
~ Хехе, и такъв „Контакт“ би се случил... ако не пораснем достатъчно.
Свети в синьо кълбото небесно и полюса бял
гравитира в очите ми... Диша планетата жива!
Електронният мозък следи орбиталната крива
и визьорът опипва релефа. Мълча онемял.

Долу чезнат размитите в сива мъгла брегове.
Смерч усуква водите солени. Плющи океана.
Пуши димен пашкул, но градът се пречиства в екрана
и нахлува честотния хаос... Пращят гласове.

Пренастройвам звука. Паразитният шум е обран.
Те говорят неспирно – припряно, почти отривисто.
(Реч фалцетна и сбита. Широк темпорален регистър.)
– Хей, момчета! – крещя. – Има Господ! Салют и „ура“!

Ще празнуваме днес транскосмичния звезден контакт!
Вече виждам бетонната писта!... Степта... Тичат хора...
Те подскачат, те сочат, те чакат фотонния кораб!
Няма никаква грешка – разумен е новия свят!

Тържествувам. Та ние сме с тях от едно потекло!...
Репродукторът влиза в режим и гласът му безстрастен
дешифрира откъслечни фрази: „Въздушна опасност!“...
„Поразете целта!“... „Огън, огън!“... „Над нас НЛО!...“
~ Като тръгнем да правим „Метаморфоза“, дали нещичко ще забравим?
Минути преди да умра, съумях
да напусна човешкия скелет.
Вселих се в робота и с дяволски смях
чукнах празното восъчно чело.

Спасих своя дух. Неспокойния нрав.
Всички мисли и чувства стаени.
Заседнах в глава от хромирана сплав,
в кухина с тънковърха антена.

Сега енергийният биозаряд
с позитронния мозък е свързан.
Възкръснах в робота – железен и млад,
а той стана скептичен и дързък.

Защото е аз. И защото не е
тъпанар и машина бездушна.
Той пита. Той помни. Тъгува. Чете.
Даже най-своенравно пропуши...

Все нещо го гложди. Все гледа встрани.
Ходи бесен... Надуших опасност.
А той изръмжа: – Не сънувай жени,
че с големия чук ще те фрасна!...
~ „Аргонавт“ има защо да е дал името си на стихосбирката:
Аз летя, аз летя между звездните дюни...
В заледения вакуум дълбая тунел.
Този свят, засиял като слънчево руно,
този свят непостигнат е моята цел.

И какво от това, че съм пътник без виза?
Тук пространството няма гранична бразда.
Метеорни пасажи танцуват наблизо
и червени джуджета блуждаят в нощта.

Аз докосвам вселената с търсещи пръсти...
Пустота и безкрайност, в която съм сам.
Но преди да проникна в часа на смъртта си,
ще я стопля с ръка и сърце ще ѝ дам.

Ще се слея с просторите... В тъмната вечност
ще просветва око на семафор зелен.
А по пътя, наречен от някого „Млечен“,
ще се вие лоза, посадена от мен.
~ А този финал е ботевски в най-чистия и яростния смисъл:
Късен отглас

Ще викнем ние:
„Хляб или свинец!“

Христо Ботев

Хей, вие, оцелелите
простаци от панелите!
Бараби и клошари, и
гавроши окошарени
в кафеза на приютите.
Приятели на лудите,
старчоци по опашките.
Хамали в безистените,
жени от сутерените.
Мъже с разбити бърни и
джобове преобърнати.
И вие, жалки парии
в гетата на България –
кирливи, криви, мачкани,
побъркани от бачкане
потомци на робини и
слуги по права линия –
безлично, тъпо множество
от хиляди нищожества!
Презирам, братя, мрачната
съдба на безгръбначните.
Гнуся се от всеядния
космат търбух на щатните
плебеи и угодници.
От класовите сводници.
От сянката на Берия.
От черната мизерия.
И храча в овчедушните
муцуни на послушните.
И питам невъзпитано
вас, гражданите питомни:
Не виждате ли пръстите
крадливи на чевръстите
байганьовци, ограбили
и вярата, и хляба ни?
Не чувате ли гадните
проклятия на гладните,
закърмени във кофите
с огризките на София?
Не знаете ли края на
съдбата си окаяна?
Ах, вие жално блеете
в обора на бордеите!...
Протягате от тинята
ръце за милостиня и
целувате уплашено
краката на апашите.
Целувайте, нещастници!
Целувката е надница!
Целувайте и вярвайте
в честта на помиярите.
Доени, драни, стригани
за вълна, лой и сирене,
забравихте, че съдника –
праавтор на отвъдното
и райския оазис, –
дори по нос да лазите,
приживе не наказва тоз,
когото силно мрази...

2.

Внимание! Внимание!
Да слушат изтерзаните!
Да видят ослепелите!
Да викнат онемелите!
„Преселват се масово
отвъд сиромасите!...“
И нека да помнят
след нас малчуганите –
печелят и музите
от траурна музика...
Търгуват с кръвта ни
разпасани босове.
(За фирма във Щатите
ще стъпчат баща си те.)
Залагат на карта
живота на босите
бедняци играчите.
Днес те са палачите.
Те са палачите!


3.

Приятели мои,
момчета от бездната.
Хванете за гушата
търгашите! Слушайте –
обречен е скотския
свят на възмездие.
Излезте от тесните
кулиси, обесници!
Кормилният лост
на стремглавото време е
в ръцете ви жилести.
Повярвайте, вие сте
солта на земята ни.
Ядката в семето.
Фермента във бурето.
Барута на бурята.

4.

Когато зъбатата злоба възкръсне
и свие гнездо в изпотените длани,
ще зная, че този живот ми е втръснал,
и бият тревога в кръвта барабани.
Там някой от нас
като прошляк зомбиран
ще псува министри, царе, прокурори.
Ще вдигне през сълзи ръждива секира
и тихо ще кресне: „Заплюйте ги, хора!
Заплюйте от упор сганта елитарна.
Заплюйте без страх
гешефтарите, братя!
Че в този голям,
парвенюшки кучкарник
те хищно гризат на народа месата...“
Мъжът своя гняв като взрив
ще заложи
в тунела на нашите земни неволи,
в сумрачната крипта на царството божие,
в света, в който всички се раждаме голи...
И после, когато от мръсните кофи
наред с празни чанти, сака и пантофи,
отчаян и капнал,
изрови внезапно
навитата корда
на шнура бикфордов,
човекът, отказал
да бъде наказван,
с усмивка открита
ще драсне кибрита...

5.

Размирният дух е обречен...
Ще каже за него народа:
„Умря сиромахът, посечен
от свои...
За хляб и свобода!“
Пожарът край нас ще обвее
в дим ризата, с кръв напоена...
А аз ще си викна, запея:
„Хей, горо ле, горо зелена!...“
Писано преди 17 години... но тъй ми съзвучи и сега. Особено сега.
Last edited by Кал on Sun May 17, 2020 8:52 am, edited 1 time in total.
Reason: махам външни линкове
User avatar
Кал
Първопроходец
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 3103 times
Been thanked: 2531 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by Кал »

Отзив в Goodreads за Eridani's Crown:
But for its downer ending, I would've really liked this book.

Here're the parts I liked best:

~ After a relatively humdrum start, the story raises the stakes--and the uniqueness of its main character:
On behalf of her brother, [Eridani] offered kind words and generous amounts of silver to each seeker, even those whose tales of woe had nothing to do with Shikot's men. She talked to each of them of how life would be different once they became subjects of Kozhad, how brutality and bullying would not be tolerated. They accepted her silver eagerly and her promises with caution.
As she dispensed her largesse, the mood in the crowd lightened and some of the peasants became overly bold in their claims. An urge to take advantage of this situation was only human nature and to be expected, and Eridani was ready for it. When a man claimed that the mercenaries robbed him of his herd of eight goats, she asked his name and his village, then opened a thick ledger and flipped through the pages.
She looked up from the ledger. "There's no record here of you paying a tithe on the money earned selling milk, or cheese, or wool, not to mention meat." She rose and leveled her gaze at the peasant. "Were you cheating your lord then, or are you trying to take advantage of my generosity now?"
The man's face turned pale as he grasped for a response. He couldn't have known that the real tithe ledgers were stored somewhere behind the walls of Woodcastle, that the one she was browsing belonged to Pel. Few commoners could read and Eridani didn't hesitate to attempt such a bluff. The man's lip trembled as he stood there, failing to come up with a convincing lie.
"Be gone," Eridani said. "I have neither patience nor charity for liars."
Eridani may be only fifteen, but she's already growing fast. :)

~ I'm not entirely sure about our own Middle Ages, but I guess this approach to recruiting an army would have been revolutionary:
"Women are permitted to join my army same as men," she went on to say. "If any of you are unhappy with your lot, if you seek freedom and respect, step forward and you may come with us."
They recruited a handful of men along the way, but in every village several women chose to join her ranks: daughters with poor marriage prospects and childless widows, those who preferred the companionship of fellow women, and even some married women who saw this as an opportunity to escape their wedding vows.
These were strong, tough women who'd grown up used to the daily routine of hard physical labor. They may not have been trained with a sword, but they could competently wield a sickle or a large knife, and some of them could brawl as well as any man.
It draws in more fascinating characters too:
A tall young woman dressed better than most villagers approached Eridani. She wore a sleeveless shirt and her arms were well toned. Her shoulder-length brown hair was styled in ringlets. "Who are your officers?" she asked.
Eridani pointed at the Ugly Unicorn. "Caer is an experienced fighter. He is my general."
"Interesting," said the young woman. "You speak of equality, but your one officer is a man." She shook her head in mock disapproval.
Eridani was taken aback by this peasant's gall, but she was also intrigued. "My army is small yet, and I will advance anyone who distinguishes themselves as it grows, regardless of gender."
"I'm Sana," said the woman. "I'm skilled with many kinds of weapons and have read several books. I can outfight any of your soldiers, and outwit your advisors. Make me an officer, and I will join you."
(...)
"(...) I like your initiative and boldness, Sana. You're welcome to join us, and I hope that you do. But you have to prove yourself to become an officer. I won't hand out honors for the asking. Prove your loyalty, your bravery, your intelligence. Distinguish yourself, and you stand as good a chance to advance through the ranks as anyone else. What say you?"
Sana smiled. "You're no pushover. I like that."
Me, I already like Sana. :)

~ And I'm growing to like Eridani more and more:
When Eridani was younger, her mother had taught her to judge the value of a person by how they treated those beneath their station. Eridani heeded the lesson and quickly realized how wise it was: men and women who were charismatic at court, all smiles and flattery in front of the royal family, sometimes showed their true faces by being consistently rude to the servants. None were worse than Hingen. Out of earshot of his betters and equals, the man seemed to revel in causing misery to the cooks and the stablemen and any of the other servants he encountered in the palace.
Having observed several such incidents, eight-year-old Eridani had reported them to her father. King Malnos II had listened patiently to his daughter's findings.
"A sovereign presides over all kinds of subjects: kind-hearted and nasty, smart and foolish, obedient and unruly," her father had told her. "I can't hope to make them all into better people. After all, I'm their liege, not their priest. But I can use their talents and skills for the benefit of the realm. Pieter may have an unpleasant demeanor, but he is a capable administrator. I wield him as a tool, and ensure that his talents are used to do enough good to outweigh the small sins you've witnessed."
It was meant to be a lesson on government and use of power, but young Eridani was too idealistic to accept such compromises back then. She remembered the conversation so well because it was the first time she came to believe it was possible for her father to be wrong.
~ She's a perceptive one, our young queen:
Arnis continued, "No matter which god the people may worship, they all hold the memory of a man, Gan's greatest son, in nearly as high esteem."
"Kalatar of Gan," said Eridani.
"The greatest conqueror the world has ever known, yes."
"How does that help? Should I dress up in ancient garb and pretend to be Kalatar to rally fighters to the banner of Kozhad? I think some of them might figure out I'm not him. It's the breasts, you see."
~ This argument between father and son is so authentic, so ... heart-wrenching:
"Why do you want to risk your life for her? The lords of Shallowpond have capitulated to the Haldovans. Soon the rest of the North will follow."
"The lords of Shallowpond are cowards and traitors." Teo clenched his fists. "The Queen Mother is the true ruler of the North. It's our duty to help her repel this invasion."
"You're young and passionate, which is good," said Kai. "But trust my experience. It doesn't really matter who rules in Shallowpond or in Skond. We're beneath their notice, except when they need us to provide coin or muscle." He pointed at the animal skins in different stages of preparation. "We're no better than these beasts to them, only worth as much as their meat and hide."
"Eridani is different! She cares for people like us. She fights to make the lives of commoners better." Teo trailed off, realizing that he was rehashing an argument they had had many times over. "Don't you see? This is my chance to make something of myself."
His father winced. "You do that through hard work, not by killing people who only differ from you in that they carry another master's banner."
~ And this is what Eridani is turning into:
Liodan stared at her. In his eyes, Eridani saw sadness rather than fear. "The path you're choosing will lead to suffering and countless deaths," he said. "You're much too smart not to realize this. Is that really what you want? All those hours of studying philosophy, of discussing passive resistance and ways to use one's influence to alleviate suffering ... were you pretending to agree with me so I'd teach you the art of war?"
"Your vision is fine in theory, but it relies on the basic assumption of human goodness," Eridani said. "In a perfect world populated by perfect people these ideals would work fine. In my life, I've encountered precious few perfect people. Perhaps only you. And even you aren't truly perfect because your idealism blinds you to subterfuge by mere mortals like me."
Eridani admitted to herself that she actually enjoyed exploring Liodan's worldview. His pacifist ways were interesting hypotheticals, like the war games or matches of bato. But she lived in the real world where enemies didn't lay down their arms because a kind old man asked them nicely.
"Even if your acquiescence was an act, surely you care about your subjects. Many thousands will die."
Eridani thought about the women of the skirt army she'd lost in the battle against the forces of the Duke of Buzzards. Where would she be now if not for their sacrifices? "People die all the time," she said. "It's better to die young on the battlefield ensuring the safety of your homeland than of old age in bed, having accomplished nothing."
She knew Liodan wouldn't agree. He would plead and argue and lecture for as long as she was willing to listen. So she turned around and headed back into the chamber where practical matters were being discussed.
~ Were the people of the past really like that? Seeing killing and getting killed as a natural thing? An act of political expedience, a necessity of life?

I don't know. What I do know is that those were the people of the past. We've come a long way--and don't you ever dare tell me otherwise.

(Which also means, not all of them could have been like that, eh?)

~ At least General Liodan proved faithful to himself until the last.

(And it is his kind that has taken us where we are now--and keeps taking us farther and farther into the future.)

~ All of my anger and frustration with Eridani's transformation gets perfectly summarized in her hallucinatory encounter near the end:
Spoiler
"(...) You've become a conqueror, another Kalatar. Your armies leave death and misery in their wake. First you became like the patriarch in order to defeat him, and then you became like Prince Ajelogn, covetous of others' lands. Do you even know why you're still fighting, after all these long years?"
"You know the answer to that," said Eridani. "You're in my head. You know the mental math: if I win, millions of lives will be improved. With no competing monarchs there will be no wars to be fought in the Heart. I will save more lives than—"
"Nonsense," Danchu roared. "This was a tenuous argument to begin with. But now? Now that you've proven yourself willing to infect half the world with the Blue Pestilence? In the coming months it will burn through the lands of the Quadi like wildfire, claiming the lives of millions. It will kill innocent people, not only soldiers who oppose you. Congratulations. Live or die, you've become the greatest mass murderer in the history of the Heart."
"They're terrible people living under the heel of an empire so rotten from the inside, the only sane choice is to topple it. What they've done to that boy—"
"Do you think you've saved him? You left him, weakened from his wound, in a city about to become ravaged by the plague. What are the odds he might survive?" Danchu glared at her. "The way they treated him was shameful, yes, and you jumped at the opportunity to use it as an excuse for a far greater crime."
"What else could have I done?" Eridani whispered. "I spent so many years fighting against more powerful foes that I've learned to make hard choices. To do whatever it takes to bring them down."
"But to what end? Why do it? If you followed in Kalatar's footsteps and returned to the North, the Quadi would never bother to pursue you. You could have lived out your days ruling a sprawling empire beyond their borders. And don't feed me the line about bettering the lives of future generations. That's only rhetoric. I'm in your head and I know the truth. There's no one here but us, so why don't you admit it?"
"Legacy," Eridani said, so quietly she could barely hear herself even in the silence of the ephemeral place the two of them inhabited.
Danchu must've heard her. He appeared both pleased and saddened by her response. "And what does 'legacy' mean to you?"
Eridani looked Danchu in the eye. "A legacy of achieving something no one ever had. If I conquer all of the Heart, I won't be remembered merely as Eridani the Fierce, one of many successful warlords and kings. I will be written of forever in the annals of history as Eridani the Great."
Danchu sighed. "Little sister, don't you realize that no one whose name was appended with 'the Great' epithet was ever a good person? (...)"
That she refuses to see the truth in it, or act on it, only makes me hurt more, or turn colder.
User avatar
Кал
Първопроходец
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 3103 times
Been thanked: 2531 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by Кал »

My reviewlet of The Host:

One of the most emotional books I've ever read. Genuinely, believably emotional.

I highly recommend it also for its exploration of what it takes to trust another; to bring together those who perceive themselves as irreconcilably different; to learn to see and feel through another's eyes.
Spoiler
Наоколо се крие и цял подфорум, в който обсъждаме идеи за (нов) превод на романа... когато някой ден му дойде времето. ;)
User avatar
Кал
Първопроходец
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 3103 times
Been thanked: 2531 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Post by Кал »

My reviewlet of Bulgariana by Randall Baker:

It is very refreshing to:

a) see your nation from the side--and with a myriad of twinkles in the watcher's eyes;

b) see from another's perspective that you--that is, that I was right not to stay in North America. (Some of Mr Baker's reflections on his experiences in Indiana flow from the funny into the outright scary. Like the one about the average number of friends an American has.)

Heartily recommended, to Bulgarians and anyone curious about them.

Return to “... и Вселената”