КАФЕ-ПАУЗА

Post by **Кал** » Mon Oct 30, 2017 9:01 am

Как да ти дам съвет, като нашата „плачеща“ приказка с Ади и Нев от година+ стои дотук:

Юна wrote:Във възцарилото се мълчание я гушвам по-близо до себе си.
Помълчаваме, що помълчаваме.
Накрая тръсвам коси. Хвърлям кос поглед на Ади. Тя се усмихва, но палецът ѝ разсеяно обхожда зъбците на ръждясала вилица, която незнайно как се е появила в ръката ѝ. Но се усмихва.
Обръщам глава към Амбър. Огънят за миг изпращява и хвърля искри. Ала дори когато се укротява, мракът около нея остава по-мек. В зирката между бинтовете промъждукват две пламъчета.
А отвъд огъня Кал...
Кал.
Достягам се, оттласвам се, без да отхлабвам прегръдката си, двете с нея тупваме до него.
Усмивката му не трепва.
Помахвам с пръст.
Очите му не примигват.
Отпускам я за момент, отмятам перчема му, обхващам страните му с длани и се взирам в кафявите ириси.
Няма сълзи.
– Няма го – казвам. Рея къде хукна пак? – Ще се върне.
Присядам до него, намествам я в скута си, облягам брадичка на рамото му.
– Аз съм тук и ви слушам.

... Някакви съвети?

Post by **Radiant Dragon** » Mon Oct 30, 2017 4:10 pm

Ясно... значи сме като пациенти в болница без лекари.

Е, в такъв случай остава само едно решение.

Време е да се събере експертната тричленна комисия в състав от Карл Фридрих Йеронимус, Фрайхер фон Мюнхаузен ; Остап Сюлейман Берта Мария Бендер Бей и Нейно Величество Неволята.

Мда... въпреки че нямаше да откажа един малък писателски кръг. Ама по тия географски ширини...

Е, ако се издъня, поне имам план Б.

To victory, lads!

Post by **Mokidi** » Mon Oct 30, 2017 4:31 pm

Опасявам се, че мойта мизантропична и цинична уста ще се обади пак да каже, че личният ми извод е следният:
- ако нещо буксува, значи не става; някъде куца, нещо не му е наред и подсъзнанието удря резето и вика: Ненененене, няма да я бъде тая.
- ако искаме да го отбуксуваме, разглеждаме и разнищваме наново, докато не стане ясно какво буксува и не го оправим.
Имам няколко такива great идеи, които не цъкат. Типичен пример беше "Преброяването на вампирите", което разкостих съгласно гореописания принцип по време на писателската работилница в Мелник. Доста народ е свидетел как мръдна и след направените промени, се написа.
Друг такъв пример е "За елфите и хората", в която всъщност според мен проблемът е в светостроенето, а не толкова в сюжета, но не съм имала време и желание да я чопля.
И т.н.
Та моят скромен опит подсказва, че трябва да се търси счупеното лагерче в проекта, което го спира, а не да се драпа насила да тръгне.

Post by **Radiant Dragon** » Tue Oct 31, 2017 12:07 am

Е, аз моето лагерче си го знам - нарича се try-hard syndrome.

Доколкото знам, произтича от три факта:

- От раз знам, че започвам пълнокръвен роман - през 2012-а нямах идея какво щеше да стане*;
- Опитвам се да пиша на чужд език директно - такъв, който познавам в детайли, но никога не съм имал възможността да бъде ежедневна част от социума ми;
- Искам да напиша нещо добро - не кадърно, не merely "to spec", не окей, а добро - което да се хареса и на други. 'Щото графомани по света колкото щеш, а аз се опитвам да бъда професионалист**;

Колкото до самата изначална идея, тя е от проста по-проста - Temeraire IN SPACE (или, както беше алфа вариантът, IN SCIENCE FANTASY WORLD). За справка - предният пост със сатиричното писателско видео и моята тирада относно revenge writing-а.

Тоест моята проблематика не е в самата история/идея - тя си е чук, даже в един момент страдаше от факта, че има твърде много вариации, в които можеше да бъде "облечена" и аз загубих около година в window dressing, докато реша как искам да изглежда сцената.

Благодаря за споделянето на личният опит. В случая, аз имам повече anxiety disorder, отколкото писателски блокаж - до такава степен, че когато съм спокоен, спонтанно пиша цели сцени в главата си, ама седна ли пред екрана, веднага се вкаменявам.

Spoiler

*Което е иронично, защото това, което се превръща впоследствие в "Космически залог", започна като един невинен опит за разсейване след изоставен/провален опит за (друг) роман...

Spoiler

**Защото, за съжаление, за друго не ставам.
Поне от гледната точка на обществото.

Post by **Mokidi** » Tue Oct 31, 2017 8:07 am

"Пиши" в главата си, но с диктофон.
Процесите в двата случая се извършват на различно равнище и се възприемат по различен начин.

Според мен обаче, като коментар между твои и мои разсъждения и размисли, намирането на общ език помежду ни не е много възможно, най-вероятно. Мога само да предположа, че си прав за трай-хард блокажа, но още първоначалната ти постановка е грешна, а понеже отказваш да я подложиш на съмнение, не виждаш и възможната грешка.
При все, че писането на чужд език Е правилният път за излизане от блатото (ни), очакването за "добро на професионално равнище" няма как да се изпълни нито при първи опити на чуждия език, преди да си at ease и вероятно да си продал неща навън на този език; нито от гледна точка на история и шлайфане на сцените. Съблазнявам се да кажа, че цел на първата чернова ПРИНЦИПНО е да изкараш историята до края. Вече веднъж изложена на хартия/екран, тя изглежда различно. Тогава вече може да се шлайфа до усъвършенстване. Такъв принцип на работа би помогнал също и срещу писателска тревожност.
Съгласявам се веднага с очаквания довод, че твоят стил на работа е различен, а "Залогът" е доказателство за това. Което е и причината за мнението ми, че намирането на общ език не е много възможно.
Лека и спорна работа пожелавам.
Опитай с диктофона. Все пак записвачка има на всички телефони.

Post by **Radiant Dragon** » Sun Dec 10, 2017 3:02 am

Тази вечер... се чувствам вълшебно. В хармония със себе си, Великият Космос и божественото Сътворение.

Защо го казвам тук и сега ли? Реших, че искам да го споделя някъде.

Много, изключително, превъзходно много е хубаво вече да не страдам от хронична депресия.

Сега, дори да се провалям, дори животът ми всъщност да не се е променил дори на йота, аз мога просто да си седя и да се радвам на виелицата от снежинки навън.

Или да мисля как всеки един нас накрая ни чака Светлината.

Още безкрайно дълъг път ми предстои, но мисля, че вече поне частично започвам да осъзнавам какво значи да си Пробуден.

Spoiler

Сега най-сетне съм готов да се упражявам да мятам мълнии от ръцете.

Post by **Radiant Dragon** » Sat Dec 23, 2017 9:38 pm

Учудващо е, мне, превъзходно е каква духовна сингулярност съм постигнал през последните пет години...

След пет години сигурно пак ще мигам на парцали колко още Път съм ще съм извървял дотогава.

Весели празници!

Spoiler

А, да, сменям най-сетне заглавието на темата - време е за нова страница!

Post by **Radiant Dragon** » Wed Jan 10, 2018 1:14 pm

Вчера започнах да гледам Godzilla: The Series и отново ми се дощя да направя фен-проект по source material-а, който да включва консолидиран сюжет, доразработени персонажи и повече "твърдост" на сетинга.

Като се има предвид, че освен горното имам да пиша собствен роман, да правя visual novel по Покемон, да започна да изпълнявам поетото обещание към Наско (което ще рече изучаване на Unity, програмиране и 3D моделиране) и още куп други неща на по-заден фон, може да се каже, че тази година ми е запълнена догоре, а и следващите едва ли ще страдат от липса на неща за правене.

Да можех да получавам обществена подкрепа (*cough*заплащане*cough*) за тези проекти-цели и всичко щеше да е чук.

Post by **Radiant Dragon** » Fri Jan 26, 2018 12:12 am

Мисля, че тази вечер най-сетне дефинирах професионалният си план за обозримо бъдеще.

Най-хубавото е, че проектите, които избрах, обхващат три големи области, които често са ме вълнували през последните години: разказвачество, гейм дизайн и наука.

Планът е следният - да изпълня в рамките на тази година (въх, к'ви fail-ове надвисват когато се поставят срокове...) тези три проекта:

- Да си напиша новата книга (Това е разказвачеството);
- Да направя демо-макет на "Ноосфера" на Наско (Това е науката);
- Последното е тайна засега, но е свързано с желанието ми да помогна на група хора да направят реалност една супер-идея. Ако ми дадат зелена светлина, ще кажа за какво става въпрос (Това е гейм дизайнът);

Това е. Просто случайни мисли. Нахвърлих ги тук защото това все пак е КАФЕ-ПАУЗА секцията, ложата, мястото, където... поне аз обичам да chill-вам и да споделям готини неща.

Иначе, ако ще говорим сериозно, ъпдейт по всеки един от горните проекти ще има най-рано след месец (или когато най-сетне времето се постопли). Е, поне книгата се надявам да я започна по-рано, но това също е във въздуха по отношение на zeitgeist-а.

А сега и лошата страна на цялата тази хубост - няма да гепя нито лев, докато върша работа по тези (самопоставени) задачи. Което означава, че продължавам да играя на hard mode.

Дали ще получа нещо в бъдеще когато са готови, е отделен въпрос. После си е за после.

Spoiler

ПП. Бидейки тежък холерик с хроничен дефицит на търпение, този списък може да търпи изменения/допълнения на компонентите/сроковете по всяко време.

Post by **Radiant Dragon** » Sun Mar 18, 2018 9:36 pm

Напоследък се държа шантаво.

Тия дни хич не ми върви с книгата, осма глава едва я влача.

Озверях, разлистих на рандъм новия Алманах и ей така от нищо* дръпнах Hyperion Cantos-а на Симънс с намерението да го изтърбуша.

Едва ли ще се претрeпам толкоз лошо, колкото при Теллалов, 'ма се надявам, че няма после дълго да ми е бял шум в главата.

Защо винаги си правя такива лоши услуги?

Time is nothing, timing is everything...

*Е, има причини, ама точно сега ли?!?

Post by **Radiant Dragon** » Thu Jul 26, 2018 1:22 am

Тия дни се навършва почти един месец откакто не съм работил по настоящата си книга. Един месец, откакто не съм писал. (Добре де, това второто не е баш вярно, но така се губи акцентът.

)

Това, предвид житейските ми планове, не се отразява никак добре на психиката ми. Не помага и фактът, че вече се чувствам доста "прегорял" за историята, която се опитвам да разкажа.

Същевременно, tempus-а си figut-ва безгрижно, а животът продължава, независимо дали успявам да се задържа за неговата бясно фучаща космическа S-Bahn мотриса или не. Затова, с цел повишаване на мотивацията, реших да си направя интересен експеримент/гаргамел с моята наскоро (само)приета "професия".

Реших, че отсега натататък, сам ще плащам на себе си за положения труд.

Звучи налудничаво, нали?

Е, както казват мъдрите хора, трудно е докато откачиш, после нататък е лесно. Така и в настоящият случай. Животът е "несправедлив" (според личната преценка), обществото е "полудяло", аз "заслужавам разни работи", а същвременно "никой не го е еня за мен". Освен... поне на един човек му пука за мен: Аз.

You see where this is going. Щом на мен ми пука за мен, редно е да помогна на себе си да се почувствам по-добре, дори само... хайде, хайде, да не разваляме илюзията. Та, как да го направя това? Логично, да дам на себе си тези неща, от които сега непосредствено имам нужда - финанси и признание за свършената работа.

Разбира се, тъй като нямам средства, няма как "реално" да си плащам - но поне ще знам колко "дължа" на себе си и, надявам се, по този начин ще видя, че върша нещо полезно, дори на обществено равнище моят принос да остава невидим. (Поне до един момент.)

И така. Идеята оттук нататък е, че вече всеки път, когато пиша - т.е. бачкам по "професията" си, аз ще получавам заплащане - дадено ми от мен самия. Тарифата ми е на завършен час и е определена според собствените ми разбираният за "справедливо" възнаграждение в условията на днешната социално-политико-икономическо-финансова обстановка. Същевременно, за свършената дотук работа (активното писане от февруари до юни т.з. и проектирането по време на Наноримо 2017), тъй като нямаше как да разбера колко точно часове съм работил, се възнаградих - отново "справедливо" - по брой изписани думи (независимо употребени или не).

В хода на това "заплащане със задна дата" се разкриха два интересни факта. Първият (и по-прозаичният) факт е, че ако можех да си "платя" на момента "заслуженото", сега щях да бъда един прилично богат човек. Няма да казвам точни суми, тъй като това е субективна територия, но пак повтарям, според моите лични виждания нещата са напълно справедливи. (И дори с "щедрите" самоопределени тарифи пак печеля ~~в порядъци~~ - *кхъм* *кхъм* - в пъти по-малко от разни празноглави спортисти, fashion модели и прочее "надценен" highlife.) Вторият факт е, че според количеството изписани думи, калкулирани в заплащането, аз реално все едно вече съм изписал цял, пълнокръвен роман (почти 110хил. думи). И това без да включвам сигурно още едни 50-60% на това количество писания, които представляват предишните (неуспешни/зарязани) итерации на този проект...

Тоест, ако не ми куцаше толкова брутално творческият процес, сега със сигурност вече щях да съм на етап "подготовка за преговори с издателства".

Но... поне знам, че мога да "работя" като писател. Дори не непременно да успявам да "постигна" конкретни резултати.

Post by **Radiant Dragon** » Tue Oct 30, 2018 3:11 am

Когато. Една. Глава. Е. 15хил. Думи.

Тогава или имам твърде много да кажа, или нямам идея какво искам да кажа.

Ъъъ, Тото, ние май няма да устискаме на 120К наративен таван...

Post by **Radiant Dragon** » Wed Jan 09, 2019 11:43 pm

Тъкааа.

Рових се половин час, наспамих няколко други теми и в крайна сметка не успях да открия във форума къде постваме полезни линкове към сайтове/списания/издателства/тн. за submit-ване на художествена литература.

Welp.

Плясвам го тук. GigaNotoSaurus
Ако не се борех сега с химерата, представляваща моят настоящ роман, даже щях да започна един-два проекта, таргетирани специално за тях.
Да, познахте. Динозавърът ме спечели.

Spoiler

НЕ МИ МЕСТЕТЕ ТОВА МНЕНИЕ ОТ ТАЗИ ТЕМА!!! АКО НАМЕРИТЕ ПОДХОДЯЩ РАЗДЕЛ/ТЕМА ЗА ЛИНКА, ПРОСТО НАПРАВЕТЕ ЕДНА КОПИ-ПАСТА! ТОЗИ ПОСТ НАСТОЯВАМ ДА СИ ОСТАНЕ ТУК! ГОВОРЯ СЕРИОЗНО!!!

Post by **Кал** » Thu Jan 10, 2019 10:40 am

Аз ти препоръчвам темата „Кой къде кога защо (не)“. Пише „нашите преводи“, но реално събираме всякакви пазари, от които имаме впечатления.

Специално GigaNotoSaurus не ми влизат в радара, понеже 100 долара за 5-25 хиляди думи е под целта ми за професионални хонорари (в момента: поне 6 цента/дума).

Post by **Radiant Dragon** » Mon Jun 03, 2019 10:09 pm

Е, crackdown-a на Амазон се оказа истина.

Нема повече "безплатни ревюта":

Eligibility

To contribute to Customer features (for example, Customer Reviews, Customer Answers, Idea Lists) or to follow other contributors, you must have spent at least $50 on Amazon.com using a valid credit or debit card in the past 12 months. Promotional discounts don't qualify towards the $50 minimum. In addition, to contribute to Spark you must also have a paid Prime subscription (free Prime trials do not qualify). You do not need to meet this requirement to read content posted by other contributors or post Customer Questions, or create or modify Profile pages, Shopping Lists, Wish Lists or Registries.

Тъпото е, че човек ако иска, пак може да опита да пуска ревюта, страницата зарежда, изплюва му едно "Thank you for bla-bla-bla" и прави зелена човка, но потвърждение и последващо реално постване на ревюто така и не се появява. Което е неприятно заблуждаващо - можеха поне да ти напишат едно "Махай се, плебей смотан" при опит за пост на ревю, вместо да губиш дни в чакане и да се чудиш какво става...

А, да - също така край и с асинхронната кореспонденция. В крак с времето на високо-оборотния идиотизъм, вече не можеш до тек съпорта да пишеш мейли, имаш само две опции - да звъниш по телефон, или да пуснеш чат-стая и да търпиш как някой нископлатен индиец оттатък линията се лигави с предварително заучени flowchart-ове и сценарии...

Sigh. It was a good run while it lasted, I guess. Правим пълна миграция към Гудрийдс и така. Макар че и те са собственост на Ама(зни)он.

ЕДИТ: NEVERMIND, одобриха ми ревюто!?? Вестник "Шок", дето един мой познат го списваше навремето, трябва да се намеси в тая история.

Доказателство - https://www.amazon.com/gp/customer-reviews/R3Q99DVQRG0NGU/ref=cm_cr_dp_d_rvw_ttl?ie=UTF8&ASIN=B07RWLKZY6 ...даже и със задна дата са ми го постнали... хм!

Post by **Radiant Dragon** » Sun Jul 07, 2019 8:16 pm

(С поздрави към Кал, защото той ме замисли за миналото и откъде тръгна всичко в наскорошен разговор.)

Понеже съм си драматично-символическа натура по принцип, някак ми се щеше да изчакам да завърша "Звездният път" преди да напиша този пост. Обаче имам опит със спохождащото вдъхновение - и съответно знам колко внезапно отлитащо може да бъде (Отговор: толкова, колко и когато е придошло), така че ще поствам сега. Пък тъкмо като ми се махне тази муха, ще мога да се върна към писането (което днес и вчера не ми вървя хич поради извънредни обстоятелства - аман от тях!!).

Не знам колко от вас тук знаят, но през 2010-а започнах да пиша пълнокръвен, научно-фантастичен роман тип космическа опера - сам, без никакъв опит, познания, или идеи. Така де, идеи имах бая (което си личи от тотално анахростичната манджа с грозде, дето е сетинга на този роман-опит), но те бяха нефокусирани и нефилтрирани. Това беше преди ЧоБи, преди да си ъпдейтна читателската култура на (прилично) съвременно ниво, преди да разбирам от понятия като футурология и трансхуманизъм (но не ми пречеше да правя нескопосани прогностични опити), преди да съм наясно как и колко сложен и многопластов е worldbuilding-ът. Всъщност, именно с последното имах някакъв самоук и що-го разнообразен (макар клиширан) опит, идващ още от далечната 2002-а година, когато двамата с брат ми, без да знаем що вършим, започнахме - като преди това бяхме правили подобни неща (като всички деца?) само че на по-базово и маломащабно равнище - да съчиняваме сложни светове и дълги истории случващи се в тях, като нямахме тогава представа, че това беше своебразна форма на worldbuilding плюс последващ ЛАРП в съответните фантастични хронотопи.

Именно това в един момент ме подтикна към писането (наред с други неща, но that's another story/-ies) и след като написах два (хипер елементарни и ултра патетични!) разказа, една кратка повест (тотал клише!) и няколко винетки (една от тях и до днес е супер! един вид

), както и още един малък куп започнато-зарязани неща, рекох си, че е Време. Да напиша. Роман. Дън-дън-дъъън!

Ама защото? Защото! Чукча писател, не читател! Чукча с големи идеи! Чукча с Визия™! Чучка иска покаже всичко що космически епос!
Тааа, мда, нещо подобно.

За справка, до този момент (2010-а) единственият ми досег с "големи" НФ вселени тогава беше Междузвездни войни, разните игрални вселени от различни сай-фай шутъри/симулатори/РПГ-та (последните бяха доста малко) и нищо от света на литетурата. (Сега разбирате моят екзистенциален ужас, нали?) Даже не познавах Стар Трек дори! (отвъд демото на Away Team...) Мислех си, че най-големият ми конкурент е Mass Effect! Ха-ха-ха-ха! Ха-ха. Ха.

Май стига толкова контекст. Ето какво тогава, на базата на съответния опит+познание, успях да съчиня. Стигнах някъде около 100 стр. текст, преди да дойде Мораб 2011-а и да хвърля всичко вкупом в коша.
(За oversexualized гига-разказите /50+ страници/ с главен герой извънземен ще говорим друг път.

)

Първо, най-важното: заглавието. За желаещите интерактивност, имате следната задача: намерете по възможност нещо, което да звучи още по-клиширано, драматично и edgelord-ско.

>>>Залезът на здрача<<<

Епично, нали? 'Щото чукча умен! Нема да пишем само космическа фантастика, ще пишем пост-апокалиптична космическа фантастика. Instant hit! New York Times bestseller! Тимъти Зан ще пише суперлативи на главната корица! (Защото, както казах, тогава чителското ниво ми беше такова... за "доайен" в жанра приемах Робърт Дохърти... дето писал само една поредица в целия си живот.)

Фаза две: пролог. Защото една книга на тема звездни епоси винаги трябва да има пролог, нали?! (Смея се, същевременно хич не съм се променил в това отношение.

)
Както и да е. Бонус задача: познайте колко писателски и наративни правила са нарушени в следния текст.

Пролог

Вселената е необятна. Това е общодостъпно знание. Тя е толкова мащабна, че навярно няма цивилизация, която да си представи нейните истински размери в пълния й потенциал. И въпреки това Вселената винаги е била поставяна в изкуствени граници. В границите на дома, на селото, на областта, на страната, на континента, планетата, системата, галактиката. Непрекъснато я заключват в пределите на думи като всичко, изцяло, всеобщо, световно, абсолютно. Говори се за една общност, а същевременно се конкретизира цялата Вселена, като че ли това микроскопично общество е нейният всепризнат център. Опитват се винаги да приравнят Великия космос до равнището на собствените си представи за пространство и време. И това го правят напълно несъзнателно, по най-естествен начин, за да вместят това чудовище в своите граници на осезанието.

Но Вселената не може просто да бъде сведена до някакво късче пространство и време от самата нея. Тя е била, е, и винаги ще бъде крайната мярка за това колко далеч са стигнали границите на въображението и мисълта на съзнанието и разума. Вселената е безкрайна, представлявайки едновременно вечността и последното изпитание на времето, тъй като дойде ли този момент, Тя ще изчезне, включително и абстракцията на понятието вечност. Колкото повече напредва в тази енигма, в този лабиринт от загадки, пътешествия, истини и откровения, толкова по-просветлен бива разумът, че изостава безнадеждно в напредварата за знание и съвършенство. Той се издига морално и духовно, да, и пиедестала на неговата съвършеност става все по-висок и по-висок и по-висок… издига се до невъзможни височини в дебрите на просветеността, но разума не спира да погледне и за миг назад към своите постижения, защото погледа му е устремен нагоре и все нагоре към разкриващите се нови хоризонти, невъобразимо по-необятни от предишните и така кръга се разширява, и разширява…

До края на дните.

Накрая, Глава първа. Тук вече... признавам си, бях приятно учуден. Като отстраним чистата аматьортища, текстът се чете изненадващо леко и ако преработим идиосинкратичния анахронизъм, на ниво "качество" става дори днес за нещо, което да е старт на история в повехнал, относително сиво-мрачен свят с мотиви на ретро-футуризъм.

Реално проблемът е, че съм правил не просто инфо-дъмпове, ами съм се опитал да си натъпча почти цялото светостроене в първата глава. Урок номер едно как НЕ се прави! Това трябва да е началото на екшън сага, не настолна енциклопедия! Ама кой да ти ги каже тези неща... особено когато и до днес си резистентно дърво, което няма проблеми с инфо-дъмпове и даже им се кефи като правило. Затова всичките такива пасажи ще са със спойлер, а пък вие си ги четете, ако щете. Виждам, че съм се бил старал да ги напиша в увлекателен тон, но това по никакъв начин не променя характера им, или фактът, че заемат около 80-90% от обема на цялата глава.

Тук няма задачи. Тук единствено ви питам... Хм, чудя се какво. Предполагам, бих ви питал следното: хипотетично, ако сте средстатистически читател, любител на НФ, в днешното забързано ежедневие, бихте ли желали да продължите да четете нататък, за да разберете какво става в историята? Мда, това стига.

Текстът е представен verbatim, ведно със всичките печатни грешки и стилистични проблематики, които са останали откакто е пипан за последно след 19.05.2011.

Част първа: Изгубена утопия || Глава първа: Вода

Взех чашата с топла течност и платих на кибернетичния продавач нужната сума, след което излязох. Пъхнах обратно в джоба си УЕ чипа и отхлупих предпазния капак на чашата. Аромата на току-що сварено кафе ме лъхна и аз блажено притворих очи. Винаги преди да пия кафе исках да почувствам аромата му, който ме правеше два пъти по-бодър от самото му изпиване. Слънцето грееше приятно топло, без да е горещо, както винаги. Закрачих по въздушните площадки, опасали двата небостъргача по между им като паяжина. Винаги съм обичал заведенията по върховете на мегаполиса, отколкото тези по-ниските нива или на земното равнище, въпреки завишената им цена. Гледката която предлагат в замяна е неповторима. От тук, едно от най-високите места на Кота Нула, можеше да се види целият мегаполис с всичките му светлини, сгради, станции, летища, гари, автостради, магнитни релси и прочее. Беше впечатляващо зрелище и никога не ми омръзваше да му се полюбувам, било ден или нощ. Гледката на всичките тези самолети, совалки, глайдери, магнитни влакове, на всичките тълпи по улиците, всичко това пресъздаваше усещане за монолитност и повод за гордост. Защото ние, човешката цивилизация, бяхме създали това творение и то след векове на тъмнина и мрак.

Погледнах си часовника. Имах още време, но предпочитах да не закъснявам за последния полет, затова се запътих към глайдера си. Той беше необикновено елегантен и лъскав, със спортна конфигурация и деликатни изваяни форми. Беше остатък от моето славно минало. Единствен остатък, ако не броим спомените. Отворих го с личната си комбинация и седнах вътре. Купето беше на същото ниво на което бе и въшността, т. е. излишен лукс във всеки детайл.
– Артур Закари, идентификационен номер 25784377761. Всички системи в изправност и готови за работа. Имате една неплатена сметка. – изрецитира мелодичен женски глас, който принадлежеше на бордовия компютър.
Натиснах един клавишите на комадното табло и зачаках. Когато сметката за престоя се появи, присвих очи. Гледката тук е неповторима, но същото се отнася и за цените. За щастие офицерската заплата ми осигуряваше прилични доходи. Бръкнах в джоба си за УЕ чипа и го пъхнах в отвора за безжично плащане. Приспадането на сумата бе известено от кратък сигнал.
– Сметката платена. Корпорация „Звездно небе” ви благодари и ви пожелава приятен ден. – обади се бордовият компютър. – Желаете ли да зададете дестинация или да предоставя ръчно управление?
– Задай дестинация. – измърморих аз, докато отпивах от кафето. – Курс 9-2-0, дестинация мегаполис номер 420, космодрум 77.
– Курс – зададен. Дестинация – зададена.
Облегнах се на скъпата кожена облегалка и се приготвих да се наслаждавам на двучасовото пътуване под лъчите на залязващото слънце. Все пак ми предстоеше да прекося цял континент, а в момента не ми се играеха компютърни игри. Защото отивах на последна мисия.
Spoiler
Малко хора в днешно време знаят как е започнало всичко. Оттогава са минали хиляда години и само историците и разните там учени глави се интересуват от миналото. Но аз знаех. Истината е, че чудото, наречено Кота Нула, не е винаги съществувало, както мнозина вярват днес. Някога тази земя е била един пуст континент, населяван от най-разнообразни животни и разстения. Всички те били относително безобидни, с изключение на един вид – вид толкова опасен и смъртоносен, че отнело хилядолетия на човека да се пребори с него – динозаврите. На вид те са огромни, гущероподобни създания, с кожа като гранит, планини от мускули, остри нокти и още по-остри зъби. Не всички от били опасни, но всички били с потенциал да убият човек без да си дават много зор. Дълги векове човека се борил с тези създания просто за да оцелее, още от времето на Пристигането. Така наречените „тъмни векове” обхващат периода, през който Човека се е борил срещу Динозавъра, къде с примитивни, къде с технологични средства. Били времена на страх и несигурност, времена на отделни общества и държави, които живеели независимо едни от други и дори намирали време и омраза, за да водят воини помежду си, докато били изяждани и убивани от динозаврите. Краят на тази епоха, изпълнена с насилие, суеверност, примитивност и безпросветност бил сложен с началото на операция „Хоризонт”, когато няколко малки държави не издържали на безперспективността на тяхното бъдеще и затова обединили ресурсите си за изграждането на единна армия, с която щурмували най-големия континент, известен днес като Кота Нула. Целта им била проста – да осигурят място на Човека, където няма динозаври, като това означавало изтребването на последните. Борбата била тежка, кървава, дълга и продължила десетилетия. На няколко пъти операцията била, пред провал, но намесата на десетките смели командири и милионите воиници успяла все пак да изведе „Хоризонт” до успешен завършек. През 2149 година последният динозавър, населявал някога Кота Нула, бил убит. И до днес паметника, ознаменуващ това безпрецедентно смело дело, на войските, участвали в операцията, се извисява гордо на централния площад на Мегаполис 1. Той е символа на Човека, който победил Динозавъра и завинаги прекратил тираничното му царуване над Вода.

Вода. Интересно име за планета, въпреки че е абсолютно точно. Повърхността на нашата планета се състои от деветдесет процента вода. Състои се само от четири континента и един архипелаг и като се смята, че Кота Нула заема седем процента от оставащите десет процента суша, не е учудващо, че предците са проявили далновидност като са избрали да освободят точно него, за да може бъдещото общество да просперира тук. Само триста години след операция „Хоризонт” на практика били построени всичките шест мегалописни комплекса и трийсет години по-късно бил изграден Мегаполисен комплекс серия 700 – най-големия от всичките само за една десета от времето. Не е чудно, че при такива темпове на строеж, другите области от живота, не изоставали. Изкуство, приложни науки, екология, математика, лингвистика, философия, религия – всичко се развивавало така, както никога допреди. Хората живеели в хармония и разбирателство, защото знаели, какво ги чакало, ако позволели да изгубят този отдавна търсен рай. Не всички обаче отишли на Кота Нула след операция „Хоризонт”. Имало и такива (и то доста), които не желаели да спазват реда, закона и принципите на работа за Висшето благо, наложени от тогавашният Мегаполисен съвет. Те твърде много били свикнали и приспособили се към жестокия и примитивен начин на живот, за закона на джунглата, за оцеляването на по-силния. Повечето от тях просто отказали да се преселят поради някакви си техни причини, но имало и такива, които активно желаели да навредят на новопоявилото се общество. Те правели набези по суша, въздух и вода, опитвали се да организират нашествия, дори да заселват тайно динозаври във все още незастроени зони на Кота Нула. Тези насилствени актове накарали Мегаполисният съвет да се защитава и така създали ЕЗС – Единната Защитна Сила, първата в света редовна войска от такъв калибър, чиято цел била да защитава Кота Нула от всякакви външни заплахи, по-възможност превантивно. Така, с разбрано и задружно население, с защитени граници и градове, нашето общество се изстреляло нагоре в прогреса и през 2325 направило първото излитане в Космоса, през 2330 първото посещение на една от луните, 2455 – едновременно първо кацане на планетата близнак и създаване на лунна база, а през 2513 бил изпратен първият заселнически кораб в дълбокия мрак на Галактиката. Той достигнал дестинацията си през 2532 година, първата планета, която заселил Човека в космоса – Алтея. Там заселниците построили колония и за седемдесет години поддържали връзка с родната си планета само чрез периодични радиосъобщения. Най-накрая, през 2608, човечеството истински отправило поглед към звездите – създаден бил хиперпространствения двигател и жителите на Кота Нула, които дълго чакали този момент, полетели в необятната Галактика в преследване на приключения, за които дълго мечтали след годините на проспери-ритет и строителство.
Отпих още една глътка от кафето си и погледнах слънцето, което бавно залязваше. Това беше любимият ми момент, особено по време на дълги пътувания. Лъчите бяха като падащи звезди, които се разбиваха в огромните небостъргачи и въздушни площадки, разпръсквайки навсякъде магически отблясъци, преплитащи се в феерия от всякакви цветове и нюанси на дъгата, а горе небето грееше в огнено зарево, примесено с пурпурни облаци. Щеше да бъде хубава нощ. Гледката ме опияняваше и ме караше да си мисля за десетките светове, там някъде отвъд облаците, където имаше толкова по-различни залези, но също толкова красиви. С усилие откъснах поглед от тази панорама и погледнах бордовия компютър. Всичко изглеждаше наред – курса бе правилен, дестинацията бе почти преполовена и се движех във военния въздушен коридор, който сега е пуст и се използва само за приоритетни случаи, какъвто беше моят. Даа, хубаво е да си офицер от космическия флот на Теранската коалиция – но още по-хубаво бе ако беше висш офицер... По дяволите, не започвай пак, казах си наум. Погледнах небето отново – блестящата звезда, която осигуряваше нашата дневна светлина беше наполовина се скрила зад хоризонта. Скоро щеше да падне нощта и в продължение на петнадесет часа мегаполисите щяха да се потопят в собствената си светлина, която вече от столетия можеше да се мери с тази през петнадесетчасовия дневен цикъл. Гледах облаците, които бавно се разсейваха, откривайки подранилите звезди по небосклона и си мислех колко много е загубила тази космическа картина, откакто човек полетя отвъд нея.
Spoiler
Двадесет и седми век ознаменувал същия вихър от прогрес и технологични скокове, както своя предшественик от преди 3 столетия, само че този път полето за изява било отвъд небето. Започнали десетилетия на непрекъснат строеж на колонизаторски кораби и заселвания на най-разнообразни светове. За отрицателно време до 2640 били колонизирани така наречените Първите десет – това били първите десет колонии, които Човека нарекъл свой дом, освен Вода. Дестинациите се трупали и увеличавали разстоянията помежду си и верен на своята преценка, остарелият морално Мегаполисен съвет направил последните две дела в неговата история: Започнал техническото проектиране и изграждане на дефанзивен флот и се разпуснал завинаги, създавайки на свое място Теранската коалиция на обединените човешки светове. За по-кратко Теранската коалиция. Основният правителствен орган на Коалицията бил Сената, в който всяка колонизирана планета била представлявана от десет сенатора. Начело на Сената стоял Канцлера, който бил избиран от сенаторите. Той винаги имал последната дума по даден въпрос, при гласуване неговият глас се броял за два, а при възможно военно положение, той щял да поема контрола. Тази административна уредба звучала прилично и така Коалицията заработила с пълна пара. Въпреки че Мегаполисният съвет бил разпуснат, той не изгубил облика си изцяло. Тъй като тогава в онези времена Кота Нула бил неизмеримо по-мащабен от която и да е колония, Коалицията решила да предостави управлението на мегаполисните комплекси на група градоначалници, наречени Координаторите. Фактът, че повечето от тези Координатори били членове на стария Мегаполисен съвет, бил основополагащ за обяваването на пожизнения статут на тези постове, но избирането останало чрез публично гласуване.

След тези бурни заселнически години, довели до тази втора златна ера, човекът не след дълго научил, че не е сам във Вселената. И добре, че била далновидността на Мегаполисният съвет, която ни спаси от фатални последствия.

Първия контакт, който изобщо имахме, беше с рекстразите. През 2699 на една млада току-що основана колония в системата Аслу, патрулната ескадра, която се изпраща с всеки заселнически кораб, забелязала нахлуване на неизвестна флотилия в системата. От корабните скенери станало ясно, че те със сигурност били същества от друг свят, но не отговорили въобще на разработеното от ксенолозите съобщение за първа среща. Напротив, насочили се право срещу патрула и атакували. Ескадрата нямала избор освен да се защитава, но численото превъзходство си казало думата и те били унищожени. Това били първите хора, които загинали от чужда ръка. За нещастие колонията също била разрушена, но успяла да прати бедствено съобщение. Още в същата седмица били организирани всички кораби от няколко съседни сектора в три флотилии и изпратени на място. Рекстразите се оказали наблизо, защото търсели места за набези в съседните системи. В разразилата се битка която продължила петдесет водни часа, Теранската коалиция загубила двадесет кораба от общо тридесет, а рекстразите загубили всичките осем кораба, освен един, който по-късно катастрофирал на близката планета. Загубите били потресаващи, имайки се предвид численото превъзходство, а противникът се оказал малка разузнавателна флотилия. За щастие никой повече не навестил системата, но Коалицията така или иначе не се завърнала повече към нея.

Това било тежък удар за бъдещето на човечеството. Битката, останала в историята, като Погрома, накарал Сената да предприеме критично спешни мерки срещу евентуална нова заплаха от пришълци. За по-малко от месец били гласувани и приети над сто реформи, които променили коренно мобилизацията, проектирането, конструирането и производството на военни кораби, били изградени орбитални станции за рекордни срокове, реорганизирани били звездни маршрути, увеличил се размера и броя на патрулите и били създадени космически докове и корабостроителници за кораби от клас унищожител и дреднаут. Всъщност антиката, на която ще летя тази нощ, е произведена някъде тези години. Корабните екипажи, които оцелели, набързо били произведени в ранг и били заставени да обучават новите кадри, тъй като били единствените, които притежавали боен опит.

По-късно разбрахме доста за естеството на рекстразите. Външно те предстлвяват огромни хуманоиди, достигащи на височина до три метра. Кожата им е зелена на цвят, а мускулатурата и скелетната структура представляват чудовищни версии на човешката, като средният рекстраз тежи поне 200 килограма. Главите им са непропорционално големи челюсти, като долната е меджу един и половина до два пъти по-голяма от горната. Но най-интересни са зъбите им, два от които са еволюирали в изключително дълги бивни, достигащи понякога дължина от половин метър и повече. Самата дума рекстраз идва от името на един от най-страшните динозаври на Вода – Тиранозавър рекс, и архаизма „раз”, който значи „кръвожадност”. Самите рекстрази не знаем как се наричат. Всъщност първоначално сме ги наричали трексрази, но после било обърнато на рекстрази, защото се произнасяло по-лесно. Технологично те изостават доста от нас (но не и в онези времена), като оръжейните и навигационните им системи не са нищо особено, даже са на ръба на примитивното. Стигат дотам, че човек може да забележи рестраз на бойното поле, помъкнал някоя антична брадва или друго парче желязо. Бластерите и картечниците им са груби и зле изработени, наподобявайки нашата технология отпреди операция „Хоризонт”, все едно обаче е сглобявана с подръчни средства. Това което дава невероятно предимство на рекстразите е тяхната невероятна издържливост и здравина. Ако едно фузионно торпедо е достатъчно, за да взривиш на парчета една човешка корвета, то за рекстразката ти трябват две. Ако нашите изтребители получат изстрел в стабилизаторите, те са вън от строя, но рекстразките продължават да си летят все едно нищо не е било. Същото важи и за самите рекстрази – бластерен изстрел е достатъчен за да повали всеки човек, но за рекстраз и три могат да не ти стигнат. Именно тази тяхна черта, комбинирана с тяхното агресивно поведение и безпощадност ги прави противник, лесен за подценяване. Те нямат никакво отношение към другите раси, освен да ги ограбват и убиват. Чудни представители на Галактиката ни е изпратила Съдбата за първа среща, няма що.
Бордовият компютър поддържаше курса безпогрешно. Разсеяно допих кафето си и пуснах чашата в автоматичният дезинтегратор, който я разпарчетоса на атоми за миг. Слънцето вече се беше скрило зад хоризонта и тъкмо последният лъч светлина изчезна, в същия миг, в който бордовия компютър запали осветлението в глайдера.
– Команда, изключи осветлението – казах.
Светлините угаснаха. Небето, сега безоблачно, беше обсипано с безброй звезди, които танцуваха редом двете луни и грандиозно изплувалия образ на планетата-близнак на Вода (тя всъщност не беше истински близнак, но заради общата орбита бе наречена така). Нощта наистина бе прекрасна. Стоях леко приведен към страничното стъкло и гледах нощното представление на Природата.
Spoiler
Даа. Рекстразите бяха ни уплашили здравата, но далеч не бяха най-големия шок, който изживяхме. Но те все пак ни бяха Първата среща, а такъв негативен контакт не обнадеждава никого. Втората среща, обаче бе далеч по-рано отколкото някой е очаквал и отколко някой е искал. Изненадата беше пълна когато това стана не с рекстразите, а с найтите.

През 2703 малка колония била установена на планетата Нувар в системата Киялс. Всичко вървяло по план и даже повече, защото Нувар се оказала с изключително богата екосистема и пълна с редки минерали и руди. По всичко си личало, че Нувар щяла да бъде просперираща колония. Два месеца по-късно внезапно всякакъв контакт с Нувар бил загубен. Опасявайки се от най-лошото, Сенатът изпратил една флотилия от новите кораби, които току-що излизали от корабостроителницата. Месец по-късно без никакви новини, изведнъж по комуникационните канали се получило съобщение от расата на найтите, което било закодирано на базата на математиката, нашия собствен първобитен код за контакт с други цивилизации. Те заявили, че се били отбранявали срещу „пришълците” и ги били унищожили до един, а нашият опит за колонизация го разглеждали като „акт за нападение и опит за нашествие, за което ще държим отговорност пред тях, народа на найтите”. Спор няма, положението било омазано. Настанали паника и истерия. Сената, които се надявали поне част от корабите да се завърнат, сега изоставили всяка надежда. В случай на ответен удар, нямало как да се защитят, защото много от новите кораби били в строеж, а старите били превъоражавани, съгласно директивите. Единствените кораби в запас били тези, които охранявали граничните светове, но дори да ги съберяли, едва ли са щели да получат повече от двадесет кораба накуп. Минали няколко напрегнати месеца през които работата по новата армада на Коалицията била извършвана още по-интензивно, работници от всички колонии се стичали по космическите докове, за да дадат своя принос, а нападение така и не се случвало. Накрая през първата третина на 2704 година се разбрало, че нападение няма да има, а съобщението било само предупреждение. Всички си отдъхнали и живота бавно тръгнал по старому, с едно изключение: Теранската Коалиция официално вече притежавала две армади от кораби с най-модерно въоръжение, включително клас Унищожител и клас Дреднаут. Едната армада била раздробена на ескадри и флотилии и разпределена по колонии, а другата запазена – за всеки случай.

Найтите се оказали антропоморфни животни – тоест животни с черти и структура, подобна на човешкото тяло. Те били всякакви: бозайници, птици, влечуги, земноводни, риби. Тигри, мечки, китове, акули, орли, ястреби, крокодили, прасета, вълци, бизони, коне, делфини – списъкът с тяхното разнообразие е безкраен. Първоначалната информация, която получихме за тях бе от нашите шпиони, защото точно по времето на кризата с найтите бе създадена ДНК – Дирекцията за наблюдение и контрол, чиято първа мисия бе именно да разбере и оцени заплахата в лицето на найтите. В онези времена Дирекцията не беше кой знае колко полезна – тогава още нямаше дипломатични контакти, нямаше Гранични светове и други, затова единственото което можеха да правят агентите й, бе да хвърчат насам-натам в малки, ултрабързи корабчета със сканираща техника, завъртайки няколко кръга около някоя планета и да изчезват, тъй като навремето още не разпологахме с прикриващи технологии. По-късно допълнихме знанията си за найтите благодарение на дипломацията и отново чрез помощта на Дирекцията. Технологията на найтите е на пръв поглед изключително примитивна, досущ като при рекстразите, но това е заблуждаващо. Всъщност самите найти имат изключително напреднала наука в областта на теологията и свръхестественото, превъзхождаща нашата в пъти. При тях е обичайно да се използват органични елементи като разстения и дървесина в направата на оръжия и кораби, но начинът по който този материал се сглобява, или „вплита” като е по-точно да се каже, е толкова мистичен и толкова пазен в тайна, че нашите учени имат трудности дори да спекулират как точно се извършва този процес. Резултатите обаче са очевидни – вграденото дърво в корабите остава живо, като така става или комуникационно устройство или навигационно табло или дори плъзгаща се врата, а разстенията оцеляват в открития космос и запазват възможностите си да плюят, например, киселина! Външният вид на корабите им е отражение на самите найти – те са леки, маневрени, бързи и нито много малки, нито много големи – идеалното превъплъщение на космически хищник. Наземните им оръжия са малко като разнообразие и обикновено не разполагат с тежка техника, заради необикновените способностите на самите тях.

Найтите са духовно извисена, фанатично почитаща природата, раса. Това не пречи на факта, че те всъщност имат стриктна кастова система. Според много ксенолози това е логично, защото самите найти се различават радикално по между си заради разнообразието от видове, което представляват. Често те разпологат с умерени телепатични умения, а избрани найти притежават дарбата на Истинската форма. Това е състояние в което найтът придобива огромна сила, ловкост и издържливост, а размерът му се увеличава до четири пъти. Нерядко в тази си форма те губят човекоподобния си облик и разума си, но някой найти го запазват, което ги прави смъртоносни врагове на бойното поле. Интересното е, че сред тях няма представители на нито едно животно от други планети освен тези от системите на Вода и Алтея. Още по-интересен факт е, че сред тях няма човекоподобни динозаври. Учените си блъскат главите над този факт тайно и явно пред самите найти, но отговор все още не е намерен, а ако бъде намерен, едва ли ще бъде в рамките на моя живот.

Ако първата и втората среща с друг разумен живот освен нашия бяха повече плашещи, отколкото изненадващи, то третата среща била истиниска изненада не по отношение на самата себе си, а по начин на протичане. Запознаството ни със сайкроните започнало и завършило в един и същ ден от десетия месец през 2727 година. В орбитата на планетата Аркус, стара колония в системата Баен, се появила бляскава сребриста флотилия, наброяваща няколко десетки кораба. Защитната ескадра на Аркус вече била мобилизирана и се готвила за нападателна маневра, имайки в предвид миналото на подобни ненадейни появявания. За тяхна голяма изненада от флотилията получили сигнал за мирни преговори, същия която разработила самата Коалиция в случай на среща с чужд разум. Все още замаяни от новините, ексадрата пропуснала да забележи една совалка, която се била устремила към планетата. Уплашени, защитниците на колонията решили да не стрелят с орбиталните оръжия, тъй като решили, че совалката е твърде малка, за да може да побере повече от няколко дузини войска. Совалката кацнала на космодрума на централният град на колонията пред вдигнатите дула на местния военен гарнизон. Совалката била наистина малка – предположенията се смалили от дузини на единици. И не сгрешили – от кацналия космически кораб слязла малка делегация от напълно разумни роботи. Те се огледали наоколо и попитали перфектно на нашия език може ли да се срещнат с „изпълнителя” на колонията. В това време на колонията нямало обучени ксенолози-представители, тъй като нови контакти били очаквани по други места, но извикали губернатора на колонията Арсев Гриджис, който имал статуса на уважаван политик и справедлив управител, още повече, че семейството му произхождало от представител на някогашният Мегаполисен съвет. Гриджис не бил нито дипломат, нито ксенолог-представител, но скоростно се ориентирал в обстановката и буквално седнал на кръгла маса с новодошлите пришълци. Не можал обаче и да си отвори устата, когато събеседниците му го прекъснали и започнали дълга и монотонна реч, пълна с многословие, в която разказали кои са те и кои сме ние, тяхната цел в тази Галактика и тяхната идеология, само дето не ни разказали за историята на Вселената. Накрая като истински тарикати приключили речта си, говорейки много, но без да кажат нищо. Гриджис успял да зададе няколко уточняващи въпроса, които в естеството си се оказали безценни на по-късен етап и му било отговорено учтиво, дори любезно, след което внезапно бил прекъснат, под предлог, че гостите трябвало да си вървят, защото закъснявали. Гриджис така и не разбрал за какво. На раздяла сайкроните казали, че те няма да се месят в делата на Човека, ако Човека не се меси в делата на сайкроните. Те също така казали да не се опитваме да се свържем с тях, защото те пристигнали само за да обявят присъствието си на нашата раса и че не желаят да имат нищо общо с нас въобще. След което се качили на совалката, излетели и цялата им флотилия изчезнала в дълбините на Космоса.

Много малко научихме за расата на сайкроните след тази среща и впоследствие. Въпреки че в техните думи се чувства скрита заплаха, ние все пак имахме в бъдещето контакти със сайкроните, особено след възникването на Граничните светове, макар и кратки и почти винаги индиректни. Това, което успяхме да обобщим е, че сайкроните са изцяло кибернетична раса от разумни машини, която в технологично отношение според оценката на Дирекцията е в пъти по-развита от нас. Според съставения доклад от ДНК, който в впоследствие беше основният ни източник на знания за сайкроните, те са изключително затворена раса, която не общува с никого, има неясни цели и притежава всичко на всичко пет системи, забутани дълбоко в източната част на Галактиката. Доколкото може да се съди от поведението им, те нямат култура и изкуство, а религии или въобще теологични науки при тях отсъстват. Докладът, въпреки че са похарчени два милиарда космически единици (това са много кредити – една космическа единица е равна на един милион кредита), е изключително кратък и повърхностен, а оценките поставени в него – неясни и двусмислени. След като шпионира безуспешно сайкроните в продължение на пет години, Сената се отказва от това свое прключение и дава на Дирекцията да върши по-полезни неща.

Четвъртият ни контакт беше първият, който протече цивилизовано, културно и изцяло в рамките на планираното, което може би се дължеше повече на тях, отколкото на нас. Става дума за драксатите. Раса, която поразително прилича на найтите, поне на пръв поглед, ако не бяха две особености. Драксатите представляват раса от човекоподни влечуги, само че въобще не са като найтите, а имат невероятно сходство във външния вид с този на динозаврите на Вода. Те са високи, едри и мускулести, с най-различни окраски. Структурата на тялото им е нещо средно между тази на найтите и рекстразите. Тоест те комбинират силата и мускулната маса на рекстразите с ловкостта и гъвкавостта на найтите. Но това е само на пръв поглед. Всъщност драксатите нямат никаква генетична прилика с изброените раси, а външо след внимателно вглеждане се установява, че нямат и особени прилики с вече назованите найти или рекстрази. Това обаче не попречило на ксенолозите да спекулират на воля в продължение на години относно произхода на драксатите и връзките в така наречения ДНР триъгълник – драксати-найти-рекстрази. Драксатите са изключително високи, като средния драксат се извисява на около двеста и четиридесет метра, а нерядко достигат и дори задминават по височина рекстразите. В образа си те олицетворявали всичко, заради което човека се страхувал в миналото от динозаврите: могъщество, сила, проницателност и инстинкт за превъзходство.

Срещата протекла така: през 2730 малък колонизаторски кораб, навлязъл в система Драсус, тъй като според изследователската програма там имало обитаеми планети. На планетата ХК-703 според скенерите имало обитаема среда, с температури по-високи от средните, но иначе годна за живот. Нашите заселници не разполагали с военна апаратура и нямало как да знаят, че планетата е била вече населена с разумен живот и така те се спуснали с кораба да кацнат на нещо, което им приличало на голяма равнина, а се оказало главния космодрум на драксатската колония. Нашите хора били шокирани, даже паникьосани когато слезли от кораба, като видяли къде кацнали. Понеже досега все не ни е вървяло с чуждопланетните контакти и са били минали по-малко от три десетилетия от найтитския инцидент, не е чудно защо изпреварените колонизатори почувствали първичен страх, примесен с ужас. Драксатите наоколо обаче не обърнали никакво внимание. Единствено един магнитен транспортьор се приближил и водачът му чрез превеждащо устройство помолил да се качат. Сред заселниците, за щастие, се намирал и бившият ксенолог-представител Зима Кеспийски, който тогава пътувал из Галактиката, заради своите пътеписи, които изготвял. Той избрал от заселниците малка делегация, с която се качил на транспортьора. Откарали ги направо при тамошния губернатор, който бил изключително вежлив по думите на Кеспийски. Двамата се представили един на друг, след което губернатора казал, че няма никакъв проблем хората да се заселят на тази планета, ако желаят, стига да не й нанасят вреда. Кеспийски му благодарил за разрешението. Двама подхванали дълъг разговор, който останал в историята като първият дипломатичен контакт с расата на драксатите и първия дипломатичен контакт с друга цивилизация изобщо. Разговорът още бил и основополагащ за бъдещите отношения между човешката раса и драксатите. От този момент нататък, хората бяха изпитали доста благоприятна дружба, която бе повлияла значително на развитието ни.

Технологията на драксатите била солидна. Не били напреднали чак колкото сайкроните, но били в много области били доста по-напреднали от нас, като ярък пример е превеждащото устройство, благодарение на който бил проведен така важния първи контакт. Техните кораби са огромни, стигащи размерите на дреднаут и лесно подминаващи го. Броят на армадите им е стряскащ и според Дирекцията само рекстразите и лунордите имат по-голям флот.

Въпреки внушителната си военна сила, драксатите са миролюбиви. Те са пълен противовес на воинствените рекстрази или шовинистичните найти. Те имат изключително развито изкуство, с много литература, която е интересна да се чете и те дават свободен достъп до нея, а културата им е изпълнена с изключително дълбоки традиции, датиращи от хилядолетия. Драксатите са толерантни към всяка друга разумна раса, а към природата се отнасят с уважение и почит, но не с фанатичната ярост на найтите, а с спокойното и възвишено поведение към което се отнасят със всичко. Те са раса със силно развита духовност и философски начин на мислене. Допреди да ги срещнат, хората си мислели, че те са съвършеният модел за поведение. Но драксатите им показали колко грешат. Тяхното хармонично общество е на светлинни години по-напред в постигането на съвършенство. При тях няма кражби, убийства, грабежи, корупция и алчност – неща които все са били налице при хората въпреки тяхната високоморалност, както тъжно напомня Отцепването. За нас драксатите са били винаги онази пътеводна светлина, която сме търсили, ние, самотната свръхцивилизация сред звездите.
Облегнах главата си сънено на стъклото на глайдера. Хвърли едно око на курса. Три четвърти от разстоянието бе изминато. Потърках главата си и притворих очи. Винаги ми се доспива накрая на пътуване.

Това бяха основните запознаства на човечеството със силните на деня в Галактиката. Веднъж попаднали на драксатите, хората бързо се ориентираха в развитието си. Естествено имаше много други контакти и цивилизации, кои на космическо равнище, кои не. Но дотогава те вече бяха станали банални, просто една формалност и запознанството с тях не беше нищо ново, защото бяхме изиграли вече основните сценарии десетилетия по-рано. Причините за липсата на драматизъм бяха най-различни; или те бяха малки, или току-що прохождаха сред звездите, или бяха твърде типични, или просто бяха толкова далеч, че редовен контакт е безмислен. Малко или много, човешката раса бе покорила Космоса и бе обуздала звездите, поне наравно с останалите. Двадесет и осмото столетие бе в края си и хората мислеха, че отсега нататък ги чака безметежно галактическо фермерство.
Spoiler
Докато не стана Отцепването.

В зората на на двадесет и девети век, човешката раса бе изправена пред най-голямото си падение от времето на Пристигането. Точната дата е 2806, когато след години заговор и плануване, всички колонии създадени някога от човечеството, обявят своята независимост и извършват действие, останало в историята като Отцепването. Така бил създаден Федерационния съюз, в който участвали всички колонии с изключение на Първите десет, който оттогава били наричани още Верните колонии. Повече от половината флот на Коалицията, който тогава наброявал четири армади, бил вербуван от този така наречен съюз и преминали на негова страна, напускайки системите на Коалицията. Когато това се случило, Сенатът бил бесен, а Канцлера веднага обявил военно положение. Призовавайки към свещенна война, която цели да смаже изменниците на принципите на Висшето благо, Сената организирал мащабна мобилизация, като изкарал дори все още недостроените нови кораби от доковете, за да участват в битката. И до днес не се знае със сигурност кой е бил първоначалният изменник, който решил да отхвърли властта на Теранската коалиция, но основните подозрения падат върху тогавашният адмирал Лайъл Хирео, главнокомандващ силите на Първа отбранителна армада. Именно за него се предполагало, че първоначално планирал военен преврат срещу Сената, но в последствие решил просто да убеди колониите да се отцепят. И успял.

Неизбежната война, която последвала, била записана в летописите като Самоунищожението. Не мога да се мога да се сетя по-подходящо изказване, което с една дума да описва всичко, което станало. Първата битка била още в същия сезон на 2806, като от двете страни на конфликта стоели по две армади кораби, натъпкани догоре с унищожители и дреднаути, дори супердреднаути и си личало, че новообявеният Федерационен съюз смята да се бори скъпо за автономията си. Битката, която започнала, не била просто схватка или дори разгром, а клане. Стотици и стотици кораби били загубени тогава, сред които единствените два супердреднаута на Коалицията и флагманската ескадра на Съюза. Изтребители, бомбардировачи, нападателни совалки – всичко било разрушавано с хиляди. Жертвите в сражението, което продължило три водни дена, били на милиони. След тази кървава страница в нашата история, човечеството не само загубило осем десети от военния си флот, но и сложило начало на дълга и безпощадна гражданска война, водена за цели петдесет години. И до ден днешен няма официален мир между Съюза и Коалицията, но и двете фракции осъзнали навреме, че изчезването на човечеството не било далеч, ако продължели, затова за мое щастие аз съм бил роден, далеч след като активните военни действия секнали.

След като формално никой не спечелил първата битка, а на практика загубили бойните си флотове, Сенатът и неговия противник трябвало да почакат цели две години преди техните корабостроителници да построят нови кораби, който да пращат на гибел. Сраженията никога повече не достигнали мащаба на първото, но в много случай го задминавали по жестокост. Сблъсъците протичали основно в партизански стил, като основна стратегия и на двете страни били тайни набези и удари по важни стратегически обекти, по възможност когато врагът не си е вкъщи. Целият конфликт бил раздробен на няколко по-малки войни, които се водили през периода 2807-2859. Основният театър на бойните действия били всички системи, които някога били колонизирани – от Баен до Арглис за Коалицията и от Тредин до Сайпър за Съюза. Имало няколко опита за удари дълбоко в тила, които постигнали известни успехи и като цяло решили изхода на пероида на Самоунищожението. През цялото време, Теранската коалиция бавно, но сигурно губела надмощие и било явно, че Федерационния съюз притежава предимство. Истината била, че в крайна сметка повечето от заговорниците били бивши или настоящи висши военни, които добре разбирали от тактика и стратегия на бойното поле. Това което уравновесявало нещата, били пламенността и бойния дух на войските на Коалицията, които не отстъпвали от тези на Съюза, но това не било достатъчно, за да се справят с по-добрата техника, състав и големина на врага. С времето Съюза ни задмина във всичко – технология, наука, военна мощ и брой население, а ние от десетилетия сме в състояние на постоянна стагнация. Не отиваме надолу, но при всичките ни усилия не се издигаме нагоре. Може би това е прогреса? Досущ както едно време Мегаполисният съвет остарял за света в който се намирал, може би и ние сме една отживелица, която трябва да отстъпи място пред новото общество. Но защо? Защо ще й е на нашата цивилизация да напуска своя първоначален дом, защо въобще някоя цивилизация би направила това? Защо ако това е прогрес, то тогава в него присъства унищожение, а не асимилация, както навремето Съвета се е преродил в Коалицията? Може би ние самите сме виновни, като се съпротивляваме, може би това е асимилация, а ние не го осъзнаваме...

Отцепването нанесло трайни поражения не само върху нас самите, но и върху контактите ни с други раси. Всички, включително и драксатите, нашите тогавашни дългогодишни съюзници, изтеглили дипломатите си от Вода и започнали да наблюдават развоя на събитията. Когато пушеците се разнесли, репутацията на човешката раса била безвъзвратно съсипана. Найтите ни заклеймили като варвари, ворионите, ни обявили за чудовища като рекстразите, тровейците от западния край на Галактиката затворили границите си за нас и така нататък. А драксатите, с които сме били толкова близки, останали да гледат в безмълвно недоумение как техните съюзници и приятели, хората, се избиват едни други до крак в пълна противоположност на хармонията, която ние сме потърсили при тях толкова жадно. Те не решавали да застанат на ничия страна, защото щяло да бъде еднакво несправедливо за тях да застанат зад която и от двете каузи. И до днес, въпреки че успяхме да възстановим дипломатическите си връзки с много от другите звездни раси и изчистихме доколкото можахме петната от реномето си, драксатите се държат винаги на разстояние от нас и макар че поведението им винаги е вежливо, те ясно намекват, че не желаят да имат нищо общо с нас. Като сайкроните.

Отцепването отприщило неща, който дотогава се смятало, че нашата цивилизация била надмогнала. Появили се пирати, контрабандисти, мародери, наемници, алчни корпорации и всякаква друга паплач, която плъзнала като чума сред нашето общество. Престъпността, която винаги е съществувала, но само в минимални граници, добила невиждани размери, които по нищо не отстъпвали на тази отпреди операция „Хоризонт”, обаче сцената на грозни изстъпления била космоса.

Малко събития са карали човечеството да извръща глава от своите постижения и проблеми сред звездите, но едно си струва да се отбележи. Някъде половин век преди пагубното Отцепване, през периода 2740-2760 от останалите континенти на Вода, които отдавна били забравени, изведнъж започнали да излитат космически кораби. Когато засекли първите такива на своите радари, орбиталната охрана на планетата си глътнала езика от изненада. Мислейки си, че след векове затишие примитивните общества отвъд Кота Нула отново пускат в действие някой подъл план, целящ унищожението на нашето общество, била дадена заповед за стрелба. В последния момент тя била отменена, защото корабите се оказали колонизаторски. С курс, насочен към дълбокия космос, те изчезнали, като ни оставали само едно съобщение по всички комуникационни канали: „Ние, представителите на човешката раса, свободни от предразсъдъци и фанатичност, заплюваме вас, заблудените и ви осъждаме за всичките престъпления, които извършвахте срещу нас през вековете, защото отказахме да станем част от вашата противна кауза. Векове наред вие ни убивахте, грабехте, мъчехте и ни разрушавахте нашите технологии. Но вече не. Сега ние притежаваме властта сами да поемем към звездите. Ние ще захвърлим тази осквернена планета и ще полетим толкова далеч от вас, колкото стигнат нашите звездолети. Ние нямаме нищо общо с вас, прокълнати хора и не ще ви се подчиним никога. Ние сме Свободните.”

Спор няма, съобщението било шокиращо и любопитно за широката общественост. Знам, че тогава се вдигало доста шум около миналото на Кота Нула, което сега внезапно помрачняло, но така и не се стигнало до скандал, защото работата явно била потулена. Но въпросите останали. Това внезапно излитане на колонизаторски кораби продължило доста години, през неравни интервали. Тяхната дестинация била лудост – те се отправяли право към центъра на галактиката, през системите на найтите и рекстразите, заселвайки се отвъд всякакви картографирани зони. Според доклади на Дирекцията, мнозина от тези кораби не оцелявали, погубвани или от пришълци, или от грешна навигация, или от някоя от другите многобройни опасности за звездния пътешественик, като гама лъчи или астероидно поле. Те формирали тънък колониален пояс, наречен Граничните светове. Наричали ги така, защото те се заселили в самия край на познатата ни галактика. Много често те дори не колонизирали планети, а просто оставяли корабите си, до някое атероидно поле, преобразувайки ги в миньорски станции. Основният им занаят бил търговията. Те привнесли начина си на живот, който живеели от столетия, в космоса. Анархизъм, изолираност, „свобода” и липса на какъвто и да е ред, били причините Граничните светове да се превърнат в рай за престъпници, опасни лунатици и разбойници от всякакъв тип. Технологията на Свободните е изключително примитивна на равнище, близко до времето на създаването на Кота Нула и мнозина се чудят как въобще са се докопали до хиперпространственото пътуване, като някои подозират кражба от нас. Те нямат орбитални станции или космически докове, дори на много планети космодрумите представляват нищо повече от заравнен участък. Много от техните светове дори изпозват употребата на двигател с вътрешно горене – технология, толкова антична, че Академията по приложни науки на Кота Нула поискала от Дирекцията да им донесе работеща мостра, за да могат да я разгледат.

След време престанали да излитат кораби от Вода в търсене на място в галактиката, където да се заселят и през 2766 група учени организирали експедиция до другите континенти, за да установят това, което Дирекцията направила дискретно много по-рано. Те докладвали за пълната липса на разумен живот и единствените следи, които показвали, че някога там е имало хора били изоставените космодруми, складове, техника и тук-там градове и малки бази. Като чули това, Координаторите се замислили над възможността да заселят и останалите континенти, но се отказали, тъй като не си струвал труда пред вече добре развитата технология за изграждане на изкуствена суша.

Граничните светове обаче предизвикали най-голямо внимание с факта, че скоро след основаването им на тях се заселили и други раси. Изглеждало, че не само хората имали желание за пълна свобода и анархия. От всички крайща на познатата ни галактика започнали да се стичат пришълци, като човек можел да види дори рекстрази и сайкрони! Дирекцията дълго гледала с недоумение това явление и накрая просто написала един формален доклад, след което вдигнала ръце от опитите си да обясни ситуацията и се задоволила само да шпионира.

Но Отцепването и Граничните светове не били единствените прояви на разлика в идеологиите при хората. През 2850, в разгара на гражданската война между човечеството, трябвало да се състои последната решаваща битка между силите на Коалицията и Съюза, но така и не се. След дълго и мъчително събиране на ресурси, двете фракции успели да съберат достатъчно големи флотилии, които да пратят на бой в решително сражение, което щяло веднъж за винаги да определи кой ще се окичи с венците на победата. Но нищо така и не се случило. По някакъв начин двете флотилии влезли в контакт и отвратени вече от всичкото това безмислено убиване, решили да се обединят около собствена кауза и се нарекли Братството на обединеното спасение. И те изчезнали в космоса, заричайки се, че един ден ще се завърнат и ще поправят злините, сторени от техните бивши господари. Дирекцията успяла да ги проследи до някакво забутано кътче, недалеч от Граничните светове, където те се настанили на няколко системи. Колкото и да не си го признава Сената, историците смятат, че това е основната причина за по-бързото приклюване на войната, защото вече имало трета потенциална страна, при това с откраднати кораби под свое комадване.

Но омразата останала. Всичките човешки фракции се ненавиждали и макар че повече нямало войни по между им, винаги когато се засекат избухва кръвопролитие. Но в повечето случай всички стоели настрана едни от други, като Теранската коалиция и Федерационния съюз се задоволили само с шпионаж и саботиране.

Колкото до планетата ХК-703 в системата Драсус, която вече се наричала Ордус, тя и нейните заселници останали с драксатите. Когато избухнала гражданската война, заселниците изненадващо не застанали на ничия страна. Те прекратили контакт с нашата цивилизация и потънали в неизвестност. И до днес не се знае какво точно е станало с тях, тъй като поради някаква причина всички избягват тази система, а и самите драксати не обичат да говорят за нея. Дори Дирекцията, известна със своята репутация на нахална, безпардонна, брутална и безмилостна шпионска организация, която се е внедрявала сред чудовища като рекстрази и сайкрони, отказала на Сената да се занимае със случая под предлог, че не влизало в компетенцията й. Самият Сенат не настоявал твърде много, защото добре знаел какво щяло да се случи, ако случайно подобни действия разгневели драксатите. След време когато вече минали години от изолацията на планетата, появили се слухове за някакви странни индивиди, които преминавали през космически станции и колонии, главно около Граничните светове. Очевидци разказвали, че тези хора били необикновено спокойни и духовно отдадени и зовяли себе си Вярващите. Никой не знае как и откъде са се взели тези странни птици, но се предполага, че те са колонисти именно от Ордус. Не били потайни, но се срещали рядко и приказките им винаги били леко неясни и двусмислени – точно както говорят и драксатите. Дирекцията се опитала на няколко пъти да разбере повече информация за тях, дори чрез своите собствени методи, но се провалила. Всичко което се знае за тези Вярващи било, че те притежавали наистина силна воля и изключителна издържливост, а способностите им наподобявали парапсихичните способности на найтите. Не знаеме какви са целите им, нито какво изпитват те към нас. Знаем обаче, че търсят нещо, по-скоро чакат нещо да се случи и начинът по който изразяват благоговението си към това бъдещо събитие кара Дирекцията да даде цяла система, ако успее да се докопа до тази информация.
Глайдерът вече плавно се спускаше надолу към светлините на мегаполиса. Сепвайки се, аз бързо посегнах към пулта, но твърде късно.
– Дестинацията достигната. Захождане към пътнически док номер 204. – обяви бордовият компютър.
Хвана ме яд, че съм изпуснал момента да задам номера на дока, на който трябва да кацна и затова компютъра автоматично се отправил към някой свободен. За миг се изкуших да прекратя маневрата и да мина на ръчно управление, но знаех твърде добре колко внимателно се следят транспортните коридори около космодрумите, за да поема отговорност за хаоса, който щях да предизвикам. Отпуснах се на седалката, проклинайки и погледнах часовника си. Хубаво направих, че подраних. Сега това време щеше да отиде в пътуване с монорелсата. Пресегнах се и извиках на екрана карта на космодрум номер 77. Не беше толкова голям, колкото другите, но за мое нещастие бях кацнал чак в края му и трябваше да го прекося целия, за да стигна дотам където искам.

Глайдерът навлезе в дока и меко приземи, по-точно отпусна, обшивката си върху металния под на дока. Бордовият компютър кратко изпиука и обяви:
– Дестинация – достигната. Изключване на двигателните системи. Изключване на навигационната система. Внимание: престоят тук струва десет кредита на час. За по-дълги престои, моля консултирайте се с местната база данни. Лека нощ, Артур Закари.

Десет кредита на час, а. Не е много в сравнение със стоте кредита на час, които съм плащал на други места. Явно тукашният координатор не е много алчен. Излязох от глайдера, включих системата срещу посегателство и отидох до регистрационния пулт. След бърз преглед разбрах, че за дълъг престои в хангар цената е петдесет кредита на денонощие. Изсумтях доволно и платих първата вноска, оставяйки периода с отворена дата. Смятах, че ще свърша бързо тази мисия, но човек никога не знае. След това отидох до транспортната секция. Нямаше много хора по това време, с изключение на група окъснели туристи и шепа обичайните звездни пътешественици, нарамили протрити сакове, отправящи се сигурно към Граничните светове. Монорелсата скоро пристигна и всички се качихме на нея.
Spoiler
Седнах на свободна седалка до прозореца и тъжно погледнах скитниците в отражението. Живота въобще не е такъв днес, каквъвто е бил преди две столетия. Днес, през 3024 година, в началото на четвъртото хилядолетие от Пристигането, повече от сто и петдесет години след последната човешка война, малко ценности са останали. Хората нямат доверие по между си така, както са имали във времената на колонизиране. Алчни мегакорпорации, издигнали се от пепелищата на гражданската война грабят с престъпните си цени Коалицията, Съюза и всички с цел единствено забогатяване, а никой не им се противопоставя. Цели градове и колонии опустяват, защото недоволни и излъгани хора просто изоставят всичко и заминават за Граничните светове в търсене на по-добър живот. Навсякъде цари корупция и борба за власт и надмощие, а пътуването из космоса с невъоръжен превоз вече не съществува, защото звездните пирати отдавна са заели мястото на отсъстващите космически патрули по търговските маршрути, грабейки и убивайки безнаказано. Сенатът от много време вече не е онзи Сенат, който доблестно и справедливо се бореше за своя народ, а непрекъснато съкращава средставата за отбранителните сили на Коалицията, принуждавайки ни да даваме нечовешки дежурства, без заплащането ни да се повлиява. Уж отбелязваме прогрес, но той е засенчен от стръмната деградация, която ни е изпратила преди това обратно в каменната епоха. Каменна епоха, но с бластери. Днес всеки срещнат притежава една или друга форма на оръжие и малко са хората като мен, който ходят не- въоръжени, а тези, който никога не са виждали или държали оръжие са изчезващ вид. Когато се замисля за нашето положение, не мога да не се сетя за една древна мисъл, записана на античните дискове от преди Пристигането: „Имах толкова много успешни и победоносни битки, но една-единствена загуба ги зачеркна всичките”. След толкова хилядолетия на успех и проспериране, Отцепването ни върна в тъмните векове. Отново бяхме изправени срещу жесток и страховит противник, но не кръвожадни динозаври или безмилостни космически пришълци – бяхме изправени срещу самите нас, срещу нашите собствени демони на моралната и етическа правда. Това, което за едни е блаженство, за други е бич, раят може да е ад, а каузата – лъжа и прах в очите на истината. Нашата цивилизация, която толкова дълго била задружна и обединена в своите усилия да си намери място във Вселената и е загърбвала различия и лични изгоди в полза на всички, накрая издъхнала на смъртния си одър в момента, в който на хоризонта се задала надеждата за край на мъките да се осигури безметежно съществуване. Може би това е причината: като изчезнала опасността и трудностите били преодоляни, човека решил, че е време да направи нещо за самия себе си, вместо да се предлага в жертва на всеобщото благоденствие. Може би затова сме се разделили, защото докато има срещу кого да се бори, човек е склонен да забрави себе си и да подкрепи другарите си в тяхната цел да победят своя противник, бил той одушевен или не. Може би ни е отредено никога да не надрастнем отвъд нашата природа, в чието естество е да мислим преди всичко за себе си като индивиди, защото не сме осъзнали своята роля в съществуванието си. Може би.

Остатъка от пагубният двадесет и девети век и по-голямата част от тридесетия били посветени, поне що се отнася за Теранската коалиция, на възстановяване на щетите, насени от Отцепването, от военен, дипломатически и социален характер. За съжаление те били изпълнени точно в този ред и това довело до голямо недолство сред гражданите на Коалицията, които започнали масово да стачкуват и вдигат бунтове, което накарало Сената да гласува извънредни права на Дирекцията по наблюдение и контрол, за да се справи със ситуацията. Така Дирекцията от подмолна шпионска организация, която дотогава се бъркала само в работите на другите раси, се превърнала в тайна полиция и започнала системно да тормози всички. Хора били затваряни, убивани и изчезвали безследно, само защото имали желанието да изразят мнение, което не допадало на охранения Сенат. Жестокостите, извършвани от Дирекцията, не спрели докато населението не се най-накрая примирило, че е загубило най-важното си право в галактиката – правото на свобода. Ествествено имало опити за събиране на доказателства и уличаване на Дирекцията в престъпно нарушаване на правата си, но доказателствата, които дори успели да стигнат до Сената или ЕЗС, която изпълнява качествата на полиция, били потулвани от самият Сенат, тъй като именно той първоначално накарал Дирекцията да извърши своите зверства. Периодът на тези размирици започнал малко след края на гражданската война и завършил някъде през последното десетилетие на двадесет и деветия век. Той дал първоначалния и най-силен тласък на изселването на колониите и Кота Нула, като почти всички дестинации били към Граничните светове и само шепа се отправили към Федерационния съюз, надявайки се на по-добър живот там. В действителност в Съюза се оказало много по-зле, отколкото при нас, но там поне не ги лъжели, че живеят добре. Колкото до Граничните светове, не знам. Може би аз самият щях да забегна за тях, ако не бях роден почти век по-късно.

По-късно, особено след 2940 когато била извършена Реформацията, нещата малко се подобрили до степен да не обезлюдеем съвсем. Реформацията се състояла в няколко части, като основната била промяна на методите на управление. Били създадени равнища на власт, които включвали местна, регионална и планетарна, подобно управленската система на координаторите, но с две допълнителни нива. Така Сенатът загубил абсолютната власт над отделните колонии и се доближавал една идея до управленският модел на Съюза. Координаторите също променили статута си и от седем, по един за всяка серия мегаполиси, нараснали до осемстотин, по един за всеки отделен мегополис. Създатели на Реформацията били няколко сенатори и един координатор, които чрез умели политически ходове и с народа на тяхна страна, успели да прокарат новите закони и ефективно да обезсилят деспотичният Сенат, връщайки Коалицията обратно в демокрацията. Освен децентрализирането на властта, в новите закони се казвало още, че Дирекцията за наблюдение и контрол няма никакви права да следи гражданите на Коалицията и че техните специални вътрешни звена следва да се разпуснат незабавно, а военният флот и армията имат единствената задача да пазят териториите на Коалицията, без право на намеса във вътрешни конфликти, чиято юрисдикция сега лежала само и единствено на Единната защитна сила. Накрая, те лишили канцлера от правото му да управлява еднолично по време на военно положение и за жалост на тогавашният канцлер, което силно го разгневило, го превърнали в най-проста представителна фигура, като го лишили от почти всички специални привилегии. За утеха му оставили правото неговият глас да се брои за два.
Новите промени се оказали нож с две остриета. От една страна, в началото всички били щастливи от възвърналата се свобода. Но от друга, липсата на стегнат контрол си казал думата и скоро се появили всякакви търговски дружества и корпорации, които спекулирали и сключвали сделки с различните администрации и вместо да се подложат на безмилостна конкуренция, те постоянно се обединявали и специализирали, вдигайки цените си отново и отново, превръщайки се в мегакорпорациите, които днес притежават две трети от свободния пазар. Самите администрации, рядко отговаряли пред когото и да било, тяхното контролиране било слабо, затова те сами започнали своя собствена търговия: тази на политическите услуги. Одобряване на проекти, продажби на стара военна техника, издаване на разрешителни, прокарване на закони, всичко за което можело да се изкарат пари било предлагано под масата на този, който даде най-висока цена. Дори били сключвани сделки с пирати и престъпници. Създателите на Реформацията още били живи, когато всичко това се случило и се запитали дали не били сгрешили, дали Сената не е бил прав, докато е набивал в главите на хората правилните според него норми на поведение.
С тихо електрическо бръмчене монорелсовият лифт спираше на всяка станция и на доковете слизаха и се качваха хора. Едни пристигащи, други заминаващи, те всички изглеждаха уморени от утрешния ден, който ги чакаше. Аз самият още преди години се бях уморил от перспективите на своето бъдеще когато бях понижен в ранг. Когато лифтът стигна до моята станция аз станах, въпреки кафето бавно и флегматично и слязох на платформата. Докът беше три пъти по-голям от този в който бях кацнал и въпреки часа гъмжеше от хора. Всички те бяха във военните униформи на звездния флот на Теранската коалиция и бяха тук по-същите причини, които и аз – готвеха се за поредната мисия.
– Ей, Зак! Къде се губиш бе, човек!

От тълпата изплува познато лице. Това беше Тери Ренфор, мой приятел и подчинен от както служиме на едно и също място. Винаги съм държал дисциплина-та отпусната затова позволявам подобни волности на своите подчинени. Не обичам да съм сухар.
– Хайде, закъсняваме, а ти дори още не си в униформа! Това не прилича на един офицер от флота! – суетеше се Тери около мен.
– Здрасти, Тери и аз се радвам да те видя. – казах с усмивка.

Двамата си стиснахме крепко ръцете, след което се запътихме към съблекалните. Огромния военен док правеше впечатление с факта, че всички присъстващи в него бяха или много млади, или много стари. Ние с Тери бяхме едни от малкото изключения. Влязохме в съблекалните и аз извадих от джоба си мобилния разградител и избрах униформата си от менюто. Разградителя зажужа и започна да синтезира униформата пред очите ни. Полезна технология. След като свърши аз започнах да се обличам, сваляйки любимите ми ретро дрехи от средата на двадесет и втори век. Тери постоянно си бъбреше за най-различни неща. В миналото си той бе работил за ЕЗС в отдел киберпрестъпления, но напуснал след като дълго време преследвал един хакер из галактическата мрежа, само за да му кажат, че съд няма да има когато най-накрая го хванал. Огорчен, той постъпил в звездния флот като свързочник с ранг сержант, надявайки се нещата да са различни. Не били, но поне имало „повече адреналин” по думите му. От тогава се познаваме.

„Повече адреналин” в армията е относително понятие. Въпреки че истинските битки и боеве са отдавна затворена страница в историята на звездния флот, през вековете много често е имало случай когато са се водели войни и е имало кръвопролития. Всъщност винаги има с кого да се воюва в тази размирна Галактика. Гражданската война едва приключила когато Сената подхванал спаринг със следващия с противник с който да си премерят силите. След като свършила тази война, започнала следващата. И после нова, след това още една и още една... Това продължило чак до моето време като аз лично смятам себе си за щастливец, че съм участвал само в два конфликта в рамките на своята служба. През последните десетина години всичко е тихо, което е цяло чудо, но знам, че рано или късно пак ще ми се наложи да рискувам живота си в името на Теранската коалиция. Моля се да минат само още пет години и да се пенсионирам спокойно. Да бе.

Излязохме с Тери от съблекалните и се запътихме към офицерските терминали. След като погледнахме разпределенията за транспортиране, се разделихме. На мен ми се падна луксозен по военно му транспортьор за висшия офицерски състав. Тук бяха всички офицери, свързани с най-важните системи на кораба – командните офицери, оръжейните специалисти и главните механици в двигателното. Настаних се удобно до прозореца. До мен седна майор Скирп, главен офицер на радарното наблюдение. Не бяхме особено близки, но като всички добре обучени кадри, се уважавахме заради уменията си.
– Прекрасна вечер за последен полет, нали? – попита ме той с тъжна усмивка. Въпреки че беше с десет години по-стар от мен и по-нисък чин, той се държеше важно и някак си високомерно. Не ми харесваше, но го търпях, защото си разбираше от занаята.
– Да, така е – отговорих, колкото да поддържам разговор.
– Колко и да мразя тази стара ръждясала консерва, ще ми липсва когато най-накрая я нарежат на скрап. – той поклати глава.
– Доколкото знам, няма да я режат, поне засега. Сената искал да направи музей на звездния флот.
– Музей? Нашият кораб – музей?! Е, това вече е изненада. В такъв случай мисля, че няма все пак да ми е толкова свидно. Дано сега най-нарая ме прехвърлят на някой от съвременните звездолети, там само каква техника има!
– Надявам се да желанието ти да се сбъдне.

Двамата млъкнахме. Аз погледнах през прозореца и хвърлих един поглед крадешком на Скирп. Напразно се надяваше той да го прехвърлят на някой нов кораб. Оставаха му само броени години до пенсия, което значеше, че щяха пак да го разпределят към някоя бракма, където да пуфти и да се оплаква от техниката до края. Ами аз? Не бях много сигурен. Мисля, че биха могли да ме пречислят към някой новичък унищожител или бойна фрегата, защото още имаше живец в мен, но миналото... Щеше да е пречка.

Движехме се бързо по открития космодрум. Магнитните двигатели бръмчаха монотонно, което в кабината се чуваше само като слабо шумолене. Прекосявахме множество площадки на които бяха накацали най-различни класове кораби като фрегати, разузнавачи, корвети, ракетоносци и десантни кораби. Повечето бяха стари, тъй като новите кораби се изграждаха в космоса и не се предвидени да навлизат в атмосферата. Стояха тук и изживяваха своите последни мигове, преди да бъдат дадени за скрап от който щяха да изградят новите им събратя. Имаше модели дори от гражданската война.

Накрая в далечината под светлината на многобройните прожектори изплува една огромна сянка. Отдалече приличаше на туловището на левиатан с множество издутини и архаични форми. Никой, дори абсолютния новак, не можеше да не разбере, че това бе един много стар кораб. Гигантски, зъл, с черна като катран обшивка, това беше дреднаута Валхала. Приближавайки се към него, аз никога не преставах да се удивлявам колко невероятно древен изглежда той. Всъщност той е първият дреднаут, произведен от хората някога. Именно той е бил един от първите кораби, които са излезли от корабостроителниците в началото на двадесет и осми век по време на найтската криза. И аз служех на него.
Транспортьора спря до огромния кораб. Когато ние слязохме, дреднаута се извисяваше до нас като планина. На носа му, осветен от няколко прожектора се виждаше ясно името „Валхала” изписани с електриковозелени букви. Аз и останалите се запътихме към платформите за скачване. Винаги ми се налагаше да вървя по-дълго от очакваното заради оптическата илюзия. Все пак това беше кораб с впечатляващите петстотин метра височина, хиляда и двеста метра дължина и осемстотин метра ширина. Качвайки се на платформата, аз затаих дъх, когато тя започна бавно да се издига до своята дестинация на повече от тридесет метра във въздуха. Качихме се в относително тясно помещение за спускане, след което аз се запътих към мостика. Багаж не носех, освен разградителя. Нямаше и да ми трябва. Поне така мислех. Коридорите бяха тъмни с старовремска конструкция и осветление, което разчиташе на осветителни тела а не на биолуминисцентни повърхности, както новите кораби. Много от лампите не работеха, вратите и люковете заяждаха, товарните лифтове скърцаха, а някои секции дори ръждясваха. През годините тази антика беше претърпявала множество модернизации, някои повече, други по-малко успешни и навсякъде си личаха следите от подобна намеса. Висящи кабели, табели „Внимание”, липсващи панели, непасващи елементи... След дълги векове на мъчително съществуване и скъпа поддръжка, Сената накрая беше решил да се откаже от този летящ паметник и нареди да се изтегли от активна служба като му спести бракуването и от чувство за дълг, го направи музей на звездния флот. Сегашната ни мисия се състоеше именно в това. Целта ни бе да го докараме до един от космическите докове, където да се свали всичкото снаряжение от него, след което нас ни чакаше незабавно преразпределение, а кораба щяха да го стегнат доковите инженери за да стане в приличен вид за посетители. Фасулска работа, а?

Според статистиката това беше един от корабите с най-много участия в бойни мисии, с най-много спечелени сражения и с най-дълга служба в името на Коалицията. Гордостта на зведния флот, както казват мнозина. Повечето смятат, че е чест да се служи на подобен кораб, но ние, които служим не бихме казали така. Публична тайна в армията е, че на този кораб пращат да служат само несретници. Всички провинили се, но избегнали военен съд кадети от флота, всички издънки, които взели последни изпитите си в академията, всички старци, които не се издигнали достатъчно за да си уредят службата. Всичкият боклук, събиращ се в зведният флот се изхвърля тук, на борда на „Валхала”. Аз спадам към първата група, която е най-малобройна сред екипажа, защото се иска голямо умение да извършиш военно престъпление и да не те съдят. Аз не мисля, че бях виновен за събитията, които се бяха случили, но въпреки че отървах затвор със строг режим, бях понижен в чин и захвърлен сред тукашната пасмина, което е почти същото. Контрастът е почти сюрреалистичен – офицерският състав са някакви грохнали дъртаци, които само ломотят за миналите славни дни, а редовите кадети бяха хлапетии, ненавършили дори две десетилетия, а се фукат като чели са безстрашни космически вълци. Истински ужас е като си помисля, че служа тук вече девет години.

Пристигнах на мостика. Обстановката все още бе спокойна, тъй като бях сред първите пристигнали. Пултовете за управление на екипажа седяха празни, а малкото космобойци (така наричат останалите звездния флот) си говореха помежду си преди да е пристигнал командния състав. За мое съжалание този миг на идилия бе безцеремонно прекъснат.
– Комодор Закари! – прогърмя висок веселяшки баритон. – Сър! – добави гласът с лека насмешка.
Огледах се внимателно и срещнах погледа на Грег – едър, плещест, нахален, дори нагъл, нахилен индивид. Отправих му кисела физиономия.
– Лейтанант Астрил, виждам вече сте на борда на „Валхала”.
– Ее, сега защо сте така кисел? О, да не би забравих да отдам почест? – той подигравателно отдаде чест. Останалите на мостика следяха сцената внимателно, но се правеха, че нищо не се случва. На мен никак не ми харесваше, че авторитета ми се подкопава, но нямах избор.
– Благодаря ви за спазването на протокола и военния устав, лейтанант. Това ще бъде всичко. – Стараех се да придам леден тон на думите си и не беше много трудно. Грег само ми махна самонадеяно и потъна из дебрите на мостика. Искаше ми се да го цапна, обаче знаех, че ще ми излезе солено. Баща му беше богат и влиятелен президент на корпорация. Беше уредил сина си още преди години да служи на един от най-добрите кораби в Коалицията, но скандал свързан с наркотици оплескал нещата. Въпреки това баща му го отървал и последвията се свели до служба тук на „Валхала” и като утешителна награда чин младши лейтанант. Грег знаеше много добре колко власт притежава баща му и че целият екипаж принципно е в немилост по различни причини, затова правеше всичко възможно да ни изкарва от равновесие и напук нарушаваше устава и не зачиташе йерархията. Дори се бе уредил сега пак да служи на луксозен военен крайцер, чийто командир е приятел на баща му. Как знам това ли? Ами, мисля, че вече минаха два месеца откакто Грег се хвали пред целият екипаж, включително висшите офицери.
Spoiler
Истината е, че той всъщност не е просто лигавото поколение на някакъв богат корпоративен бюрократ, а е генно модифициран човек. Сред човешката раса към днешна дата има три типа индивида: обикновения нормален човек, кибернетично подобрения получовек-полумашина и генно модифицирания човек на бъдещето. Първите са като мен и милиарди други. Вторите разчитат на механична част, която да замести някой орган или крайник, предлагайки в замяна по-добра ефективност; или присаждане на наночастици, който подоброяват способностите на по-фино равнище. Последните представляват суперхора, който в много случай още от раждането си имат превъзхождащи умения от останалите, благодарение на техните изкуствено изменени гени. Те са по-силни, по-бързи, по-ловки и по-умни. Треперя от мисълта за създаване на изкуствено завишаване на интелекта. Някак си се чувствам измамен, че някой може да е по-добър от мен, просто защото е роден такъв. Съдейки по Грег, със сигурност може да се каже обаче, че гените нямат никакъв принос в развитието на характера и ценностната система.

Въпреки чудесата на модерната генетика и биоелектроника, мнозинството от нас остават непроменени от съвременната наука. Причините са прости. При кибернетиката в повечето случай за да получиш хубава джаджа трябва да платиш висока цена като ръка или краката си. Вярно, получаваш по-хубави в замяна, но те вече са просто купчина метал, а докато тичаш ако някоя платка изпуши... Добре, все някой ще каже, че ако се осакатиш в някой инцидент ще е по-добре да замениш това което ти липсва. Моят отговор: от какъв зор? Във времена когато има клониращи станции във всяка обществена болница... При наночастиците е по-добре положението – не ти режат нищо, обаче самата технология идва със своите собствени недостатъци, например при електромагнитни излъчвания главата започва да те боли, появява се риск от автоимунна болест, трябва да извършваш специални процедури за поддръжка, а накрая трябва и принципно да се изръсиш повече, отколкото при кибернетичните импланти. При генната модификация ползата е, че няма никакви странични ефекти. Тогава защо всички не сме свърхора? Отговора е още по-прост: пари. Всяка генетична интервенция на този етап струва минимум двайсет години заплатата на флотски адмирал и само много, много богатите могат да си позволят да си пренареждат ДНК-то. Но веднъж платиш ли си, трудно ще съжаляваш. Защото освен всичко друго, генната модификация добавя поне още петдесет години към живота ти в епоха, в която средната продължителност е около деведесет и пет.
Мостика постепенно се напълни и персонала зае местата си. Видях как влиза главният навигатор Осли Харидън и командира на дреднаута, адмирал Аврад Толдър. Кимнах бързо на Харидън и козирувах стегнато на адмирала. Той ми отговори и даде знак свободно. Време беше кораба да се приведе в изпълнение на задачата си и мой дълг като старши офицер на кораба бе да помогна на адмирал Толдър да свърши това. Да се командва еднолично екипаж от десетхиляди души е непосилна задача и тук идва моята намеса – аз следя за цялото състояние на кораба, докато важната клечка взима решения. Всъщност камандващият на „Валхала” е единственият който не е за наказание тук. Стара традиция е този кораб винаги да се управлява от адмирал, но за разлика от останалия екипаж те постоянно се сменят на всеки една-две години, защото и те не могат да търпят тази стара консерва.
– Комодор Закари.
– Адмирал Толдър.
– Започнете предстартова проверка и готовност на системите, комодоре.
– Слушам, адмирале.

Започнах да издавам заповеди и да преглеждам статуса на основните системи и екипажа. Всичко бе в изправност, а екипажа беше вече на борда. Тъй като днес имахме задачата да летим само някакви си петдесет милиона километра половината екипаж бе преразпределен още миналия ден и освободен от служба. Щастливци.
Завърших предстартовата проверка. Всички системи бяха готови за полет. Адмирал Толдър издаде заповед за започване на процедура за излитане. Тъкмо смятах да раздам заповеди, когато Грег влетя в мостика с победоносна усмивка.
– Ииии, кой е шампиона!
– Лейтанант Астрил, какво става? – тонът на адмирал Толдър можеше да смрази звезда.

Грег моментално се сви, целият пребледнял и чинно застана мирно. Явно не бе забелязал адмирала, иначе нямаше да допусне подобен гаф. Колкото и да е влиятелен баща му, адмирал Толдър бе изключително уважаван висш офицер, участващ в самия генерален щаб на военната отбрана на Коалицията. Грег винаги се стараеше да е по-нисък и от тревата когато адмирала бе наоколо, тъй като той знаеше, че адмирала знае за него що за стока е. Е, този момент ми оправи настроението.
– Ако обичате лейтанант, веднага напуснете мостика или ще ви хвърля в карцера за грубо нарушение на процедурите по излитане!
– Да, сър, слушам, сър! – извика уплашено Грег, след което се стопи като мъгла. Брей, наистина бързо се движат тези генно модифицирани!

Адмирал Толдър се обърна към нас.
– Започваме излитане. Дайте заповед. – нареди спокойно той.
– Започваме излитане! Приготви основните системи! – наредих аз.
– Приготви основните системи! – предадоха останалите офицери по секциите.
– Включване на главните двигатели!
– Включване на главните двигатели!
– Включване на спомагателните двигатели!
– Включване на спомагателните двигатели!
– Синхронизация на мощността!
– Синхронизация на мощността!
– Подаване на тяга към основните двигатели!
– Подаване на тяга към основните двигатели!
– Навигатор Харидън, задайте дестинация.
– Дестинация – зададена. Курс – определен и програмиран. – отговори Харидън.
– Добре готови сме. – казах аз. – Излитане!
– Излитане!
– Излитане!

Целият мостик потрепери страховито. Разнесе се дълбок тътен, отначало нисък и басов, след това по-висок, накрая прерасна в чудовищен рев, прудружен от трещене на хиляди гръмотевици. Целият дреднаут се тресеше, докато всички двигатели бяха включени на пълна мощност за да преодолеят гравитацията и да извършат най-тежката задача – излитането. Шумът беше толкова оглушителен, че не можех да чуя абсолютно нищо и дори гръдният ми кош завибрира. Бавно, с мъка и нежелание, туловището на грамадния кораб започна да се отделя от космодрума, изхвърляйки стотици тонове плазма, излизаща с огнен вихър от виещите двигатели. Постепенно височината разстеше. Космодрума малко по малко се смаляваше, докато не изчезна насред милиардите светлини на монолитния свръхмегаполис, наречен Кота нула. В този момент спомагателните двигатели пренасочиха всичката енергия към основните и тромавият дреднаут се стрелна с неочаквана бързина право отвъд нощното небе към широкия космос, там, където бяха звездите.

Ние летяхме.

Извод: Пичове, не си базирайте първата глава изцяло на светостроене, защото трябва място и за сюжет. Никой няма да ви чака в днешно време да стигнете до втора глава, пък ако ще и да е супер интересно оттам насетне.

Spoiler

Аз обаче изглежда, че този урок не съм го усвоил, защото и сега, почти десетилетие по-късно, все така се правя на тарикат и чупя правила... Като поставям завръзката в пролога.

Ако проявявате интерес, мога да цитирам и други избрани откъси в бъдеще.

Post by **Кал** » Wed Jul 17, 2019 1:11 pm

(Хаха, с този текст си имаме история, м?)

Аз поизоставам от мойте платени задачи, та не смея дори да се зачета в първа глава (дори само за удоволствие, да

) – но още от 2011-а ми стои спомен, че нестандартните ти идеи в крайна сметка винаги са надмогвали над бърченето ми от инфодъмпове или недосресани изречения. Харесвам историите ти, Вик. А имаш идея колко други истории съм прочел...

Та сега си мисля (с присъщия си поглед в перспектива *скромно покашляне*): ако на теб тоя текст още ти съзвучи достатъчно, че да искаш да го... всъщност какво? – дали да не го включим в някоя следваща работилница? Или... де да знам? Помощ! Идеи? Някой друг тук чете ли?

П.П. Пиша тоя пост следобеда на 14 юли. И го слагам на чернова (Save draft), да си чака правилния момент: тогава, когато в една съседна тема мярна пост със size=200 „Пичове, свърших си епилога!!!“.

Важните неща не заслужават разсейване.

... Ахааа. Дойде.

Post by **Radiant Dragon** » Wed Jul 17, 2019 4:04 pm

Кал wrote:(Хаха, с този текст си имаме история, м?)

Хммм, не бях ли пращал на Мораб-а по-скоро откъс(и) от първия разказ за Нексар? Ето това беше нещо, с което да вадиш компромати срещу мен като стана милиардер...

Кал wrote:Харесвам историите ти, Вик. А имаш идея колко други истории съм прочел...

Нидей, ШЪ ГРЪМНА!

(Тези твой думи... означават изключително много за мен. Точно защото знам каква ходеща база данни си от перспективи и портали към други светове.

)

Кал wrote:Та сега си мисля (с присъщия си поглед в перспектива *скромно покашляне*): ако на теб тоя текст още ти съзвучи достатъчно, че да искаш да го... всъщност какво? – дали да не го включим в някоя следваща работилница? Или... де да знам? Помощ! Идеи? Някой друг тук чете ли?

О, да. "Залезът на здрача" е като първата любов. Никога не се забравя.

Тия дни, като се ровех из тези ~100 страници, дето съм писал преди почти десетилетие, попадам на неща, дето са толкова небрежно готини, че чак се удрям в челото и си викам "Леле, 'ма аз съм можел да правя това!? Че то днес не знам дали ще съм способен..." и... де да знам. Ще съм способен ли? Може би да, когато най-сетне попремине try-hard синдрома... Но тогава, когато бях без никакви очаквания, простотията и стилистичният епос (и епичната простотия

) вървяха ръка за ръка. Забавни времена.

Та, да, този текст всъщност чака един ден своята резолюция. Не помня дали сме го говорили на живо, но един вид като реверанс към моите корени, ако някога стана "професионален" писател, е, че Стелария ще бъде творена ~~ексклузивно~~, *ахъм*, предимно, предимно исках да кажа

- за българските читатели, най-вече защото в този свят са ми и до ден-днешен най-любимите не-дракони същества - драксатите (нищо, че на практика са хуманоидни дракони, ама шъш сега!

).

Но ако ще говорим за trial run-ове, дето да ги влачим по работилници, мисля, че по-забавно (и интересно) ще бъде или с "Драконова душа", работното заглавие на моя започнат през 2011-а (и недовършен... ofc) фентъзи роман, или пък "Законът на Чандлър", който пак се развива в Стелария, обаче е много по... предизвикателен в чисто технически план. Такива ми ти работи.

Кал wrote:П.П. Пиша тоя пост следобеда на 14 юли. И го слагам на чернова (Save draft), да си чака правилния момент: тогава, когато в една съседна тема мярна пост със size=200 „Пичове, свърших си епилога!!!“.

Важните неща не заслужават разсейване.

... Ахааа. Дойде.

Хахаха, това с size=200 хич не се бях сетил. Бях почти утрепан, чак забравих на самохвалския си пост в Фацата да бацна саундбайтът, дето исках да придружава събитието.

Иначе, този твой пост се приема за достатъчно "значителен" интерес към моят предходен, така че в близко време ще пусна още пикантерии от моето аматьорско минало.

Post by **Radiant Dragon** » Sun Jul 28, 2019 3:37 pm

Хайде да продължим с излагациите, а?

Ето ви пример за wish-fulfillment power fantasy на 110% отпреди да стана ##### (technically ######, but that's semantics*). Ех... пост-тинейджърска (barely) психика и мироглед и те така.

*всъщност, аз още тогава вече съм бил такъв, ама не чак толкова advance-нал, колкото сега...

Писанията отново са verbatim, при последна модификация на файла на... 1.11.2010. Ха. Денят на народните будители.

(Ставайте, народе, и бъдете печени космически наемници!)

Трета линия

Глава седма:
Звездни вълци

Звездолета не беше огромен, но не беше и никак малък. Той плавно се спускаше в стратосферата на планетата, сякаш лек като перце, но бърз като куршум. За размерите си обаче той носеше наистина чудовищна мощ. Натоварен с оръжия, системи и двигатели от най-ново поколение и пълен догоре с експериментални уреди, корабът приличаше на клас фрегата по размери, но по форма напомняше миниатюрен дреднаут. И видът не заблуждаваше. Корабът беше с ударната сила на истински дреднаут.

Своебразен прототип, от този модел кораби съществуваха само още четири в цялата Галактика. След години на тежък проектантски труд, десетилетия на безплодни усилия и милиарди астрономически единици бюджет, бе създадено оръжие, изискаващо минимален екипаж и притежаващо максимална компактност, запазвайки стопроцентова ефективност. Че и отгоре.

Планетарния космодрум изглеждаше жалък и дребен в сравнение с величествената машина. Въпреки чудовищния си рев, звездолета се приземи меко все едно кърпа се разстила върху трева. Двигателите заглъхнаха и отекна триумфална тишина, която подчерта великолепието на прототипния супердреднаут. Сцената щеше да изуми всеки, който е свидетел на подобно кацане, но на космодрума нямаше никой. Люка на кораба се отвори и от него слязоха двама души. Те бяха единствените признаци на живот сред опустелия космодрум.

И двамата бяха мъже. Високи, силни, атлетични и мускулести. Бяха като обърнати пирамиди, с широки рамене, но без грозно изпъкващи бицепси. Напротив, имаха строен и изключително здрав вид. Лицата им бяха сериозни, но не лишени от чувство. Единият носеше слънчеви очила и в средите, в които се движеше, се говореше, че никога не ги сваля. Косата му бе черна като космоса из който странстваше. Другия беше русоляв и с лек загар. Имаше изключително сини очи, тъмни като морски дълбини. Двамата мъже бяха съдружници и приятели в занаята, с който преживяваха. Лоялността им бе непоколебима и техния тандем ги беше отвел далеч. Толкова далеч, че цялото човечество ги беше провъзгласило за най-добрите наемници в Галактиката.

Наричаха се Харпър „Студения” Торн и Натаниел „Сърфиста” Корсан. И леле, колко добри бяха. Ескорт, контрабанда, издирване на информация, огнева поддръжка, специални и черни операции, дори убийство. Каквото трябваше да се свърши, те го вършеха за съответната цена. Бяха методични, бързи, точни, дръзки и оригинални. Не бяха безскрупулни или лишени от емоции, просто не им пукаше. Ако целта беше междузвезден пират или охранен корпоративен задник, защо да не го очитстят? Имаше само две правила за тях: не наранявай цивилни и не се ебавай с военните. Псевдонимите им също бяха подвеждащи. Студения беше извоювал прякора си не защото беше пълен с омраза и лишен от обноски мизантроп, а защото беше затворен в себе си, мълчалив, нямаше приятели и единствения му другар бе партньора му. За него всичко бе просто работа и трудови отношения. Сърфиста беше спечелил прозвището си не заради небрежното си поведение и външния си вид, приличащ досущ на сърфист от някоя тропическа планета, а защото когато застане зад управлението на каквото и да е превозно средство, той го управляваше с виртуозността на сърфист, яхнал цунами.

И двамата бяха започнали като обикновени хора. Студения е бил миньор на свободна колония, а Сърфиста имал обещаваща военна кариера заради родителите си, офицери от Федерационния съюз. И двамата изоставили бъдещето си още от ранни години, за да навлязат в дебрите на космическите вълци. Началото в този занаят винаги е трудно, още повече когато си сам и си живял по-малко от две десетилетия. Започвайки поотделно, бъдещите асове се захващали с малки и незначителни поръчки, най-вече участвайки в наемнически отряди като допълнителни мускули. Тяхната упоритост и педантичност им извоювала вниманието на своите работодатели и бързо ги издигнало в йерархията. След около три години на овладяване на занаята, Судения и Сърфиста попаднали един на друг и тогава вече всички разбрали колко са способни. Поръчките завалели една след друга, коя от коя по-важни и заплащането се вдигнало. Вече опитни, двамата наемници напуснали групата в която членували и минали на свободна практика. По този начин можели да си позволят всичко и не след дълго започнала да им се гради репутация като на сигурни хора. Всички се напредварвали да ги наемат и търсенето стигнало дотам, че двамата мъже сложили минимални изсиквания, на които трябва да отговаря всеки, за да ги наеме. Това ги откъснало от останалия наемнически свят и те станали известни с факта, че изпълняват само специални поръчки. Но това нямало значение. Те бяха натрупали богатство, достатъчно за да могат да се пенсионират преспокойно и да изживеят в охолство където си поискат остатъка от все още младия си живот. Бяха минали през войни, преследвания, престрелки, предателства, измами, критични ситуации, фалшиви поръчки, периоди на суша и какво ли още не. Но това само ги бе закалило. Те бяха навлезли в този свят на престъпници и сенчести типове с определена нагласа. И надеждите им се бяха оправдали.

Те все още бяха тук. И смятаха да останат в занаята.

За тях чувството на безкрайно приключение, на денонощна несигурност беше като опияняващото въздействие когато играеш на рулетка. Адреналинът ти се вдига до безкрайност докато стоиш и гледаш как топчето се върти и се надяваш да падне на твоя залог. А когато спечелиш... това чувство е незаменимо.

Същото беше и за наемниците. Те постоянно играеха с късмета си, ден след ден, година след година. Някои се уморяваха и преценяваха, че повече губят, отколкото печелят и затова се оттегляха. Някои просто „банкрутираха” и ги намираха в плитък гроб на някоя планета или изоставени на самотен астероид. Но някои... печелеха. А двамата мъже досега само бяха печелили, независимо от залозите. И бяха решили да продължат да печелят. Страхуваха се, естествено, само глупак не би се, но на тях само им вдигаше адреналина още. А ако се наложеше винаги можеха да ритнат масата и да нагласят резултата. Имаха достатъчно власт и ум и го бяха правили. Те не знаеха друг живот. За тях космическото корсарство беше началото и краят. Щяха да бъдат наемници по душа и професия докато могат. После може би щяха да се оттеглят. Може би. А може би просто щяха да загинат в пожар, експлозия или най-обикновена престрелка.

За разлика от повечето високоплатени наемници от класа, които се разхождаха с какви ли не брони, колани-щитове, картечници и плазмохвъргачки, двамата мъже бяха само с най-обикновени дрехи. Никакви брони, никакъв парад. Оръжията им обаче бяха друга работа. И двамата носеха идентични осемзарядни револвери модел „Бяла акула”. Това бяха едрокалибрени чудовища с диаметър на цевта над два сантиметра. Дължината й беше тридесет сантиметра, малко по-къса от други пистолети от същия клас, но специалните стабилизатори на модела правеха траекторията стабилна и точна до разстояние един километър. А заряда на патрона беше повече от достатъчен, за да куршума да преодолее разстоянието. При стрелба този звяр имаше огромен откат, събаряйки по-дребните хора на земята. Но за двамата наемници той беше точно по вкуса им. Те бяха перфектни стрелци и комбинирайки този факт с пробивната сила и точност на „Бяла акула”, представляваха самоходни танкове. Бяха достатъчно силни и едри, за да се справят с отката и бяха свикнали с него. Но това което най-много им харесваше беше заблудата, която оръжията внушаваха. Колкото и мощни и големи да бяха, те бяха просто револвери. Няма автоматичен огън, няма мощ и далекобойност. Като видеха противниците им винаги си мислеха „Е, големи патлаци, но няма автомати и лазерни пушки. Лесна плячка.” Грешка. „Бяла акула” можеше да пробие дори енергоброня на разстояние двеста метра, а вискомощните титаниеви патрони, с които Студения и Сърфиста зареждаха пистолетите си добавяха още двеста метра и двайсет и пет процента допълнителна пробивност. В добавка със светкавичните им рефлекси, те можеха с тези на пръв поглед мудни револвери да очистят цял взод, преди още да са си вдигнали оръжията. Хем дискретно, хем мощно. Точно каквото им трябва на двама професионалисти.

Двамата мъже бяха кацнали на планетата за пръв път от много време не за бизнес, а за разпускане. След една особено тежка задача бяха решили да си дадат няколко вечери почивка и да отпразнуват поредната вълнуваща история и увеличило се богатство. Планетата се намираше в една безлична звездна система, някъде из Граничните светове. Повечето планети тук си нямат имена, а тези, които имат обикновена са също тъй невдъхновяващи като облика им. Пейзажа наоколо представляваше скучна каменна пустиня, тук-там осеяна с пясък за цвят и малко от местната флора. На скалите цъфтяха различни водорасли и мъхове, спомен от отдавнашното изкуствено създаване на атмосфера. Въздуха представляваше сух, леко парлив и застоял коктейл от кислород, въглероден диоксид и разни местни газове. Такива планети обикновено бяха заселени само заради миньорство или друга екплотационна дейност. Голяма част от тях въобще не бяха с богати залежи, но някак си заселниците успяваха да преживяват. Наскоро такива места бяха станали идеални скривалища на корпоративни лаборатории или космически пирати обаче нещата вместо да се оправят, се влошили. Нещо като да си отидат найтите, ама да дойдат лунордите. И все пак такива колонии успяват с течение на времето да растат, макар и бавно. Най-вече заради потока от отчаяни типове, идващи от Коалцията или Съюза. Повечето обаче се отчайваха още повече и заминаваха в неизвестна посока и никой повече не чуваше за тях.

Градът не беше нищо особено, по-скоро приличаше на голям постоянен лагер или колониална база, от каквато всъщност бе започнал. Имаше различни каменни постройки от бетон и скали, малко арматура за цвят и тук-там някоя и друга улична лампа. Забележителностите бяха един преработвателен център, една леярна и два малки корпоративни завода. Сигурно осигуряваха работни места за половината колония на минимална заплата. По улиците се разхождаха различни колонисти, всеки зает със своето сиво ежедневие. На много от сградите можеха да се видят посевни парници на покривите, въпреки наличието на нивя точно отвъд града.

Двамата мъже се отправиха към по-добрите места на града, където живееха корпоративните управители и местните престъпни групировки. Тук имаше доста заведения, а къщите бяха една идея по-качествени. Имаше и дискретен публичен дом, където стоката беше на ниво. Когато знаеш как да попиташ, ти сервираха вносна пиячка, вместо тукашния буламач. Но двамата наемници нямаха нужда да знаят никого, защото всеки знаеше тях. Познатите им се напреварваха да ги черпят, момичетата, с които са били преди им се даваха едва ли не безплатно, а корпоративните шефове и криминални лордове ги канеха на питие в скромните си замъци. Даа, славата и известността отваряха много врати. Но както щяха да разберат двамата професионалисти, те можеха и да затворят много врати и то с трясък.

Преди да се усетят, вече бяха минали три дена, изпълнени с небрежно пиянство, секс, скромна веселба и вълнуващи разкази. Студения и Сърфиста решиха, че им стига толкова и си тръгнаха, защото пръстите вече ги сърбяха да натискат спусъка, а очите им плачеха за видения на нови приключения. Запътвайки се към космодрума, те обсъждаха дали поредния сух сезон не е настъпил и кой ще ги наеме пръв заради проблемите си. Те обожаваха да следят галактическата политика не толкова заради самата нея, колкото защото тя даваше доста точна прогноза кой затъва и кой изплува, кой би ги потърсил и колко те биха имали шанс да изкопчат от него.

Когато пристигнаха на космодрума, двамата мъже замръзнаха и стъписано се спогледаха.

От техния звездолет нямаше и следа.

Като цяло, "Залезът на здрача" навремето го бях планирал да бъде тази епична, хилядостранична тухла, където да е пълна с всякакви работи, включително и "авангардни" писателски похвати - пример за това са трите отделни сюжетни линии, които бях планирал в един момент да се слеят в една монолитна (и яко клиширана) история. Нишката на Закари, както видяхте е от първо лице, нишката на Торн и Корсан трябваше да е semi-omni POV на "всезнаещ" разказвач, а нишката на Суад (ще дам по-късно откъс и оттам) трябваше да бъде "стандартно" трето лице.

Мдаааа, много амбиция имаше зад този проект, ама сляпа, сляпа амбция. Ни бях чел, ни бях умувал, ни бях XYZ, просто гол ентусиазъм и те т'ва е. Както се изуми Dess в петъка, к'во съм щял да пиша ако не съм чел?!?!

('Ми, к'вот съм знаел от масата комп игри и филми, дето съм гледал и играл през всички тия години. Щях да бъда феноменален в lit rpg жанра, само че не знам дали той все още е съществувал тогава.

)

Spoiler

Задачка-закачка: пОзнайТЕ на кОгО прЕлИЧат теЯ 'Ора.

И съответно кой съм аз и кой е брат ми...

Post by **Radiant Dragon** » Tue Aug 06, 2019 1:00 am

Остана само още един елемент от този недовършен роман. Арката на Суад Картендел и неговия екипаж.

Ето я представителната извадка. Тук направо съм бил ударил джакпота по брой под-заглавия на едно място.

Втора линия

Част трета:
Непозната територия

Глава шеста:
Изгнание

Космическата станция „Свобода” се рееше лениво из пространството докато гравитираше около стабилната си орбита, опасваща двоичната звездна система. Системата Хирео нямаше планети. Но въпреки това системата беше една от най-натоварените в цялата Галактика и през нея минаваха хиляди звездолети всекидневно. Стотици можеха да бъдат видени във всеки един миг, във всякакви форми и размери, да кацат, излитат, или да маневрират в района на гигантската станция. Със своите безбройни хангари, докове, модули, оръдия и подстанции, „Свобода” беше най-голямата космическа станция, изграждана някога от Федерационния съюз и най-мащабния обект, сътворяван някога от човешка ръка. С размерите на планетоид, „Свобода” внушаваше респект и страх, примесени с благоговение в сърцето на всеки, посетил я за първи път. Станцията беше главната военна база на Федерационния съюз и достъп до нея имаха само армията и флота. Недалеч от този звезден левиатан, само на няколко клика, се намираше мемориалната станция „Лайъл Хирео”, която също беше внушителна, макар да бе едва на половина размера на „Свобода” и разрешаваща достъп на цивилни и търговски кораби да кацат в хангарите и доковете й.

В момента трафика около станция „Свобода” беше оносително спокоен. Спокойни бяха и лилавите звезди-близнаци, спокоен беше и пустия космос. Сред цялото спокойствие и затишие, настъпило навред имаше една малка, вече утихваща, буря. В един от милионните военни кабинети на „Свобода” точно в момента се решаваще съдбата на една личност. Съдба, която предстоеше да бъде повратна в историята на цялата Галактика.

Кабинетът не бе нито голям, нито малък. Не беше офицерски кабинет, но не беше и сержантски; беше просто една административна стая, създадена точно за случаи като сегашния. Присъстващите бяха шестима. Петима от тях седяха зад дълго заседателно бюро; шестият беше сам отсреща и седаше на обикновен армейски стол. Пред него имаше маса, но тя беше празна. И шестимата бяха облечени еднакво; но петимата отсреща носеха фуражки, а шестият беше гологлав. Действието, което се развиваше в кабинета беше от изключително рядък характер. Днес тук се беше събрал адмиралски трибунал. Адмиралския трибунал се свикваше толкова рядко, че десетилетия деляха едното събрание от другото. Задачата на трибунала бе да разглежда редки и комплекси случаи; без съмнение сегашния беше един от най-редките и сложни, попадали им някога. Но трибуналът беше готов. И се канеше да произнесе решение.

– Адмирал Суад Картендел, станете.

Човекът, към когото се отнасяха думите, се изправи. Той беше шестия в помещението. Фигурата му бе стройна и атлетична, без излишна грация и без да е набита. Ръста му бе над средния, достатъчно за да внушава авторитет без да пречи в ежедневието и избора на облекло. Имаше светлокестенява коса с цвят на зрял лешник и нямаше някакви особени отличителни белези, освен очите му, които бяха изключително наситено сиви, с излъчващи блясък ириси. От него струеше увереност и решителност, примесени с непринуденост. Името му беше Суад Картендел и той представляваше най-младия адмирал в историята на Съюза, заслужил това звание. Досега.

– Звезден адмирал 1-и ранг Суад Картендел, след двугодишно заседание по вашия случай, адмиралския трибунал заявява, че е готов да произнесе решението си. – говорещия беше сух, кокалест старец, чиито битки отдавна се бяха свели до вдигането на чашата с кафе сутрин.
Самотния мъж зад масата стоеше със стиснати зъби. За две години бе започнал да очаква почти всичко, освен чудо.
– След двайсет и две заседания, събралият се тук трибунал издава следната наказателна присъда: Вие, адмирал Суад Картендел, сте обявен за виновен по всички обвинения отнасящи се до сражението при мъглявината Низире. Предстои ви незабавно понижаване в ранг капитан. Присъдата ви, капитан Картендел, се изразява в двадесет годишен престой в подразделението на Федерационния съюз за далечни експедиции в дълбокия космос и астрално пространство.

Сърцето на Суад замря. Беше очаквал всякакви гадости. Беше се примирил, че каквото и да измислят, ще бъде уникално подло и мръсно. Но това... това беше самата обреченост. Със същия успех можеха да го заточат на някоя необитаема планета. Както сигурно щеше и да стане.
– Назначението ви не подлежи на обжалване. Разпределнието ви ще се извърши незабавно. Ще ви бъдат причислени кораб и екипаж. Това е присъдата на трибунала. Имате ли въпроси, капитане?

Слаба усмивка трепна върху лицето на Суад.
– Да, имам. Мога ли да излежа времето си в затвора вместо това?
– Не, капитане. Не можете да отклоните преразпределнието си по никакъв начин, а ако дезертирате, ще бъдете разстрелян. Рабира се, докато трае новото ви назначение, ще се позлзвате с всички облаги, които служещите в флота на Федерационния съюз разполагат.

Усмивката на Суад угасна. Да бе, запазвам си допълнителното ядене и питиетата, голяма утеха, няма що, помисли си той.
– Ясно... имам още един въпрос – може ли поне да запазя адмиралския костюм?

Стареца стоящ начело на трибунала сви устни недоволно. После хвърли един бърз поглед встрани и пак погледна Суад.
– Във връзка с проявената ви доблест и въпреки престъпленията които сте извършили, трибунала счете за необходимо да ви окаже честта да запазите бойната адмиралска униформа. Награда за проявената... решителност. – рече той.
– Благодаря... нямам повече въпроси. – Суад млъкна и се втренчи в стената някъде зад трибунала.
– В такъв случай този адмиралски трибунал се разпуска и от днес вече се счита за разформирован. Всички сте свободни.

Нямаше удари с чукчета, нямаше скърцане да дузини столове. Адмиралите край бюрото просто станаха и се изнизаха през една странична врата. Оставайки сам, Суад тъжно се огледа наоколо. С неговата кариера, а може би и живот, бе свършено. Той също напусна кабинета.

Излизайки от сектора, той се качи на магнитния транспорт и се понесе към другите подстанции на „Свобода”. Докато седеше сам, той унило размишляваше за бъдещето си. Двайсет години... повече никога нямаше да види близките си. Шансът да загине по време на служебния си дълг сега беше огромен. Да го пратят ДЕДКАП... Не случайно повечето служещи там викат на отдела ДЕДКА-П(роста) или „дядка проста”, защото девет от десет нещастници попадат там именно като ги прати някой изкуфял адмирал или генерал с единия крак в гроба. Суад винаги се бе чудил защо въпреки шегата, никой не се смееше. Е, и на него вече не му беше весело. Той изчака магнитния транспорт да спре и слезе. Запъти се към любимия си бар. Тук всички барове бяха еднакъв армейски стандарт, но това което ги отличаваше, беше персонала. А Суад си имаше приказка с бармана точно в този.

Нямаше табела с име или нещо подобно, само обозначение Б111 над вратата. Вътре беше приятно и имаше хубав изглед към въздушните коридори. Вечерната паплач все още не се бе събрали затова имаше само шепа „клиенти”. Адмиралската унформа на Суад привлече погледа на малкото посетители, но бармана му махна за поздрав. Суад му отговори вяло и грабна едно електронно меню от бара. Той произнесе името си и си избра питие.
– Суад Картендел, остават ви 542 дажби до края на срока. – информира го металическия женски глас на менюто. – Внимание! Корекция от на дажбите – остават ви 42 дажби до края на срока. – допълни компютъра.
Суад подаде менюто на бармана и си помисли дали да не изпие всичките си дажби наведнъж. Там където отиваше и без това нямаше да може да се възползва от тях. Бармана му поднесе питието.
– Джери, дай направо бутилката.
Джери присви вежди.
– Нали знаеш, че трябва да го калкулирам цялото, Суад?
– Няма значение. Просто я дай.
Бармана повдигна рамене. След като набра нещо на терминала си под бара, той подаде на Суад една стъклена бутилка от рафта зад себе си. Суад я взе и седна на една маса до остъклената стена. Наля догоре. Бавно посегна към чашата си. Обгърна я с ръка внимателно и я повдигна. Погледна я за миг и леко я завъртя, колкото алкохола вътре да се размърда.

Изля чашата наведнъж в гърлото си.

Започна да си налива втора. Тъкмо се канеше и нея да погълне, когато до него се настани човек също в адмиралска униформа.
– Да знаеш ако продължаваш в този дух, ще се наложи в ковчег да те изпращаме в другия край на галактиката.

Суад вдигна очи. Срещу него беше седнал адмирал Алекс Рейвъл, негов приятел и ментор. Адмирал Рейвъл беше засипван в миналото с медали и почести за множеството си подвизи в името на Съюза, но на Суад той беше споделил, че повечето били глупости. Адмирала прехвърляше шейсетте, но все още се държеше като на четирийсет и негова бодрост, комбинирана с приятелския му характер, бяха спечелили сърцата на екипажа на флотилията, която командваше. А и умът му сечеше като бръснач.
– Здрасти, Ал... търсех те. – отговори отнесено Суад. После гаврътна и второто питие. Наля си трето.
– Ее, няма ли да черпиш стария си другар, Суад? Толкова много сме си споделяли, не може ли и питието? – шеговито се нацупи Алекс.
– О, с удоволствие Ал, но ти нямаш чаша.
– А, как така, имам, имам. – каза Алекс и извади една сгъваема полева чаша. – Ето я тук. Тази чаша я ползвам само когато има безплатно пиене.

Двамата се разсмяха и Суад наля щедро на Алекс от бутилката. След като вдигнаха наздравици, Суад отново стана мрачен и мълчалив.
– Сега, сега, какво си такъв един оклюмал? – каза Алекс, докато наблюдаваше приятеля си. – Нищо чак толкова лошо не се е случило.
– Ти какво, през последните две години да не би беше глух и сляп? – попита Суад. – Та със същия успех можеха да ме извхърлят в космоса без скафандър! Защо въобще трябваше да си правят тоя труд... – този път той само отпи от чашата си.
– Е, не е чак толкова лошо.
– Да, бе, направо си е чудесно. „Дядката проста” е подразделението с най-висок процент на смъртните случай във флота в мирно време.

Алекс се засмя леко на шеговитото наречие, след това стана сериозен.
– Виж сега, Суад, знам, че си в самоубийствено настроение и така нататък, но трябва да разбереш, че няма за какво да се притесняваш. Не ги слушай разните му там редници и ефрейторчета, тази сган винаги се оплаква дори да ги качиш на първокласен звездолет.
– Откъде черпиш този оптимизъм, Ал? Бил ли си някога в ДЕДКАП?
– Всъщност, да. Не ме гледай така. Истина ти разправям. – Алекс продължи. – Мен ме бяха заточили за кратко, но имай ми доверие. Това, че имаш двайсетгодишна присъда нищо не означава. Ще те пратят в ДЕДКАП, ще постоиш някоя и друга година, след което ще се смилят и ще те пуснат. То за това е подразделението за експедиции в космоса. Да те напляскат с камшик, образно казано и да те върнат в строя после. А аз ще гледам да те уредя като се върнеш и да получиш хубаво корабче под своя команда.
– Наистина ли? – в погледа на Суад проблесна надежда.
– Ама, разбира се, че наистина. Ако те искаха мъртъв, щяха просто да те разстрелят. Това щеше да им спести разходи.
– Това звучи... ободряващо.
Алекс погледна Суад замислено. В погледа му се четеше съжаление.
– Но има и лоша новина.
Суад настръхна. Той усети как вътрешностите му отново се сковават от апатия.
– Каква? – попита.
– Може би не знаеш, но ДЕДКАП има различни части. Ти изглежда, си причислен във възможно най-отдалечената – квадрант Омега.
Суад се задави с питието си, докато чашата почти се изплъзна от ръката му.
– Квадрант Омега?!? Не можа ли да направиш нещо?!?!?
– Не.
– Е, голяма помощ ми беше, Ал, няма що!
– Ей! – запротестира Алекс. – Имаш цял късмет, че бях в трибунала, ясно? Те знаеха, че се познаваме и останах изненадан, че въобще ме призоваха. Ако не бях аз и връзките ми, щеше да се набъркаш в много по-дебела каша, отколкото си сега. Може би дори наистина щяха да те разстрелят! А пък и аз им казах да те оставят да задържиш костюма.
– Да, така е... прав си. Извинявай, Ал.
– За нищо, Суад. Направих каквото можех, но трибунала твърдо искаше жив да те опече.
– Колко мислиш, че ще ме оставят в квадрант Омега?
– Не знам... някъде минимум между три и десет години.
– Има ли някакъв шанс да ги убедиш да намалят срока?
– Никакъв. Те се канеха да ти дадат доживотна присъда, но аз почти забърках скандал с малко шантаж вътре и те се отказаха.
– Сигурен ли си, че не може да се направи нищо повече?
– Суад, да знаеш само какво ли не правех през тези две години да те измъкна. Жонглирах с десетки комодори и вице адмирали, уговарях няколко генщаба, изисквах дължими услуги от почти всеки, който познавах. Не можах да ги помръдна даже. Никога не съм виждал Върховното командване толкова настървено да разпъне един от своите.
– Може би е дискриминация? Заради възрастта ми...
– Мислих го. Може и да е вярно. Мнозина не харесаха когато ти стана адмирал, Суад, защото го направи за една десета от времето, за което другите се бъхтят цялата си военна кариера.
– Тъпи задници...
– Шшш, ее, аз все още съм един от тъпите задници, капитане. – размаха му шеговито пръст Алекс, а на лицето му играеше усмивка.
– Да, сър. Както кажете. – чрез пародийно козируване му отвърна Суад.

Двата вдигнаха наздравица. Адмирал Рейвъл извади една папка от дипломатическото си куфарче.
– Събрах предварително досиетата на бъдещия ти екипаж. Искаш ли да им хвърлиш едно око?
– Може.
– Има и запис на носещ кристал, за по удобен преглед. Ако има още нещо... само кажи.
– Не знам... какъв кораб ще ми дадат? – попита Суад.
– Съдейки по екипажа, едва ли ще е нещо по-голямо от оръжейна лодка. Нямам представа. – отговори Алекс. Той стана. – Сбогом, Суад. Ще се видим отново някъде след пет години, надявам се.
– Довиждане, Ал. Гледай да ме върнеш бързо. – рече Суад тъжно.
– Непременно. Ще работя по въпроса ден и нощ.

Адмирал Рейвъл излезе от бара, оставяйки Суад сам, който се върна към заниманието си да се налива с пиене. Той придърпа папката към себе си и я отвори. Вътре стояха стандартни армейски досиета. Четири на брой. Имаше и допълнителни бележки и книжа. Суад вдигна вежди. Четири? Толкова малко? Отвори първото и го прелисти. То се отнасяше за майор, специалист по природните науки и механиката, който беше отказал да се подчини на спорна заповед. Осъден на дълъг престой в квадрант Омега. Суад изсумтя и прелисти следващото досие. Там фигурираха данните за лейтанант, медик и дипломиран хирург. Беше съден за убийство на висшестоящ офицер. Присъдата беше същата. Следваше пак лейтанант, експерт по електроника, кибернетика и програмиране. Снайперист също. Хакерски престъпления и кражби с цел облагодетелстване. Проникване в секретни правителствени мрежи. Това бяха обвиненията. Присъда – същата. Накрая имаше още един лейтанант, пилот от най-висша класа. За кратко бил дори главен пилот на дреднаут. Обвинения – масово унищожение на правителствена собственост, липса на дисциплина, безотговорност, некомпетентност. Присъда – същата.

Суад бутна досиетата настрани и въздъхна. Чудни скици му бяха пратили от Върховното командване. Всички до един бяха най-добрите в своята област, но всички имаха проблем с дисциплината или мирогледа. Старши офицер бунтар. Лекар убиец. Снайперист хакер. Небрежен пилот. Щеше да му е трудно с екипаж като този. Но щеше и с това да се справи някак. Разлисти допълнителните бележки. Те бяха от адмирал Рейвъл и съдържаха главно разяснения, но имаше и някои по-пикантни подробности. Посочваха се още дока, където щяха да му зачислят звездолет и кога трябва да бъде там. Суад хвърли поглед към бутилката. Беше преполовена, а не беше от малките. Алекс също си беше сипал една чашка, обаче нищо повече.

Квадрант Омега... ако някъде във Вселената имаше място, представляващо края на света, то това бе квадрант Омега. Пустинни, лишени от всякакъв живот и градивни елементи планети; ако въобще ги намериш. Угасващи звездни гиганти, черни дупки на килограм, огромни територии със смъртоносна космическа радиация, астероидни полета и прочие. Чудничко. Какво въобще търсим там, помисли си Суад. Той отново хвърли поглед на бележките. В тях полушеговито, полусериозно се подхвърляше да си вземе повечко храна и то хубава, защото пътуването щяло да бъде най-малко месец при хиперпространствена скорост. Най-малко месец? Това учуди Суад. Нима нямаше пространствен портал до там? Той изруга наум. Значи щеше да има поне месец да опознае, или изтърпи, екипажа си. Кой ли беше главнокомандващ там, в оная дупка? Потърси в бележките. А, ето го. Някой си адмирал Сириус Тор. Суад не го беше чувал. Но името му звучеше познато. Погледна часовника си. Време бе да върви. Стана с неохота и установи, че пиенето почти не му се е отразило. Това не му се понрави. За миг се накани да седне и да си сипе още, но се отказа.

Занесе бутилката на бара. Джери го видя отдалече и каза:
– А, не, мой човек, знаеш, че не може да я върнеш, след като веднъж си я взел.
– Спокойно, Джери. Просто почерпи себе си и момчетата от мен. Заповядай. – рече Суад и му подаде бутилката.
Джери сякаш усети, че повече няма да го види и доби някак тъжен вид.
– Сбогом, мой човек.
– Сбогом, Джери.
Суад излезе от бара и се запъти към хангарите.

На път за тях той слезе на междинна спирка, за да си вземе вещите от местното съхранително бюро. Когато излезе, носеше бойния адмиралски костюм, който бяха все пак решили да му разрешат да го запази. Така, в пълно снаряжение и в цялото великолепие и респект на внушителния костюм, той привличаше погледите на и без това отегчените съюзнически космобойци. Суад не обръщаше видимо внимание на зяпащите го кадети и редници, но вътрешно се чувстваше леко удовлетворен когато минаваше покрай тях и те от изненада едва се усещаха да му отдават чест навреме. Имаше и такива, които не го разпознаваха и не му козируваха. Суад съжаляваше, че вече не може да носи адмиралската си фуражка, за да им напомня кой е. Мислеше си, че миналото вече е зад него, но идиотите от Върховното командване му бяха дали двайсет години да си припомня отново и отново. Тежеше му. Каквото и да говореха за него, за какъвто и престъпник да го смятаха, той беше взел решение, което бе счел за правилно и хората му го бяха подкрепили. И въпреки това му тежеше. Не заради последствията, а заради избора, който бе направил. Спомена го измъчваше.

Адмиралската бойна униформа, или за по-кратко адмиралски костюм, беше едно от върховите достижения на съюзническото инженерство. В основата си представляваше максимално олекотен екзоскелет, който обаче беше претърпял сериозни изменения. Костюма бе снабден със силов екран последно поколение, бордови компютър с капацитет на миниатюрен звездолет, независима енергийна система, подобрен графичен интерфейс и дори вградена ракетна раница. Плюс това той можеше да бъде окачван с допълнителни слоеве броня или различни приставки и външни компоненти. Освен това можеше да служи за скафандър. Тези безценни снаряжения се даваха само на адмирали звезден ранг и то ако са на активна служба. Затова Суад беше поискал своя да го запази. Нямаше нищо сантиментално, просто осъзнаваше потенциала му. Е, може би и мъничко носталгия.

Хангарът му се оказа на другия край на станцията, което накара Суад да закъснее десетина минути, но не му пукаше особено. И без това го чакаше двайсет годишна присъда, какво значение имаше ако просрочи половин час. Забеляза, че доста от звездолетите са стари или в негодно за бой състояние. Това го обърка и за миг реши, че се намира в друг хангар; този очевидно беше ремонтен. Свери номера – не грешеше. Какво става тук? Нима щяха да му дадат повреден звездолет? Той вървеше покрай повредените летателни машини и очите му попадаха на модели още от времето на гражданската война. Хъм? Ама вие сериозно ли??? Суад се намръщи и стигна до отделението на интенданта. Интенданта беше висок мършав сержант, очевидно получил поста поради липсата на нужда от дейност. Сигурно си седеше по цял ден, пиеше алкохол и гледаше телевизия. Цяла вечност търсеше формуляра за Суад и глупаво се пулеше в монитора на терминала. Суад ненавиждаше липсата на дисциплина. Да, той не беше старшина-перфекционист, но когато на налице бе отсъствие на елементарна организация във воиниците, той озлобяваше и командира в него се пробуждаше.

Мършавият сержант продължаваше да се взира в монитора и да мърмори нещо неразбираемо. Тъпението на Суад се изчерпа.
– Сержант!
Човекът подскочи и го погледна.
– Вие знаете ли кой съм аз? - попита строго Суад.
– Аз... Вие... ъ-ъъ... – интенданта съвсем се шашардиса.
– Аз съм адмирал Суад Картендел. Мирно!
Сержанта се вцепени на място, сякаш поразен от внезапна парализа. Стойката му беше изцяло погрешна и Суад кисело процеди:
– Какво стоиш като парцал! Я се стегни! Отдай почест, пияницо!
Онзи започна трескаво да изпълнява командите му. Като отдаде почест три-четири пъти, Суад реши, че това е достатъчно.
– Стига, сержант! Достатъчно! Сега се заемете със задачата си.
– Д-да, сър!
Работата на интенданта беше много по-чевръста сега. Пръстите му затракаха по клавиатурата. След малко смутено рече:
– Ама... ама вие сте капитан!
– Това все още ме прави висшестоящ, нали? – попита студено Суад.
– Ъм, да, добре, сър! Формуляра... а, ето! – на лицето на сержанта се изписа облекчение. – Вашият кораб е готов. Клас – разузнавач. Модел – A105-LRE. Позивна – „Продънено корито”.
– Модел А105?!?! „Продънено корито”?!?!! Какво по рекстразите!!! – извика Суад.
– Съжалявам, но така пише във формуляра. Няма грешка.
– Ама, чакай, сериозно ли???
– Да, сър.
Суад шумно изпусна въздух. Леле, тия не се пестяха когато се гавреха с него. Първо квадрант Омега, после смотан екипаж, сега антика от заселническата епоха... Какво следва? Едноок адмирал-пират ли да го командва?
– Добре... къде се намира.
– Ами, всъщност, сър, можете да го видите оттук. Ъм... ето ей там, онзи кораб.
Суад добре го видя. Остъклената стена на отделението разкриваше гледка на множество звездолети, повечето полуразглобени и чакащи ремонта си. Но сред тях се забеляваха очертанията на един-единствен по рода си кораб. Стар, ръждясал, невероятно похабен и сигурно изтъркан от столетия употреба. „Продънено корито”. Подходяща позивна, но можеше ли въобще да лети тази консерва?
Суад зададе този въпрос на интенданта.
– Ами, щом ви го дават, сър, значи би трябвало да може. – той забеляза погледа на Суад и побърза да добави. – Момент, сега ще проверя. Ммм, да, според базата данни се води в изправност.
– А-аха, направо чудесно. – промърмори Суад. – Какво друго се причислява към кораба? Имайте предвид че го чака дълъг път.
– Да видим... – сержанта зачатка по клавиатурата. Поигра си малко с контролното кълбо и нещо изпиука. – Ето! Според зачислителните разпоредби ви се полагат стандартна екипировка за водене на планетарно сражение, резервен брой гориво, армейски дажби, базова медицинска екипировка, комплект бойни скафандри, пакет стимпакове и общ армейски пакет със стандартна допълнителна екипировка. – Сержанта вдигна очи. – Ще попълвате ли допълнителни заявки, сър?
– Да.

Суад попълни заявките и взе нещата, които му бяха изписани. Въпреки размерите си и местоположението, интендантското отделение бе добре снабдено и се намериха всички необходими компоненти. Суад заповяда да се натоварят на борда. След това излезе и се запъти към общото помещение. Там трябваше да бъде екипажа му. И там го намери.

В помещението имаше само четирима мъже. Беше рано за почивка на механиците, а в този хангар нямаше много персонал. Четиримата седяха в различни крайща на помещението – един, едър и набит, с бръсната глава, се беше облегнал до машината за напитки. Друг със стойка на професор и строго излъчване беше застанал срещу изхода до стената, с ръце зад гърба, по военно му. Останалите двама бяха горе-долу средни на ръст, малко дребни и бяха седнали на две от армейските кресла. Единият слушаше музика от портативно устройство, другия ръчкаше преносим компютър. При вида на Суад и четирима скочиха и му отдадоха чест. Набития – механично. Строгия – стегнато и според устава. Двамата – небрежно. Единия беше ухилен. Суад се покашля и им отвърна.
– Свободно.

Помисли малко какво да каже. Реши да бъде кратък.
– Сега вече сте мой екипаж. Моята задача е да ви командвам, вие – да ми се подчинявате. Аз ще ви пазя, а вие ще изпълнявате заповедите ми. – той огледа четиримата. – Дотук добре. Сега да ви се представя. Аз съм адм... капитан Суад Картендел. Ваш ред е.
Пръв се обади строгия.
– Майор 2-и ранг А. Ф. Райнхарт, сър! Докладвам готовност, сър.
Суад го погледна. Брее, тоя явно спи с устава под възглавницата. Погледна останалите. Един от тях излезе напред:
– Лейтанант Стив Ланс, сър! Ако искате да проникнете някъде или да очистите някого отдалеч, аз съм насреща!
– Лейтанант Харолд Харисън, сър! Но, моля ви, викайте ми Хари! Ще летя на всичко което може да върви!
Тия двамата са страшни скици, помисли си Суад. Май ще трябва да ги стегнем. Последен остана едрия. Суад вече знаеше кой е той, но искаше да го чуе как се преставя:
– Лейтанант Владислав Таров, сър. Полеви медик. – каза с тих и равен глас, който въпреки това се чуваше ясно. Не продума повече.

Суад почака още малко. Чувстваше, че има още една-две думи да каже, но не знаеше какви. Накрая просто рече:
– Е, господа, знаете за какво сме тук. Всеки си има причина. Сега не му е времето обаче да обсъждаме това. Изпратени сме на мисия, която ще продължи дълго. Доста дълго. Но ние ще я свършим, както подобава на космобойци от Федерационния съюз. Това е. Време за излитане. Вземете си нещата, сбогувайте се с действителността и скачайте на борда на лудостта. Добре дошли.

И с това приключва този поглед към (не)далечното минало. "Залезът на здрача" едва ли някога ще бъде дописан в сегашния си вид, ако/когато отново се върна към Стелария. Някъде през 2013-а бях правил опити да revamp-на историята и да започна книгата отначало, но не стигнах далеч по две причини: а) лични проблеми и б) вече имах твърде много натрупана перспектива и колкото и да правех ъпдейти на сетинговата парадигма, не можех да акомодирам новите си идеи без напълно да започна отначало да изграждам самата Стелария. А тя беше натрупала твърде много онтологична инерция. Затова, макар и трудно, реших да я изоставя.

В цялостен план, съм благодарен за решението си. Да, беше мъчно в началото и после бая се лутах за какво точно да се "хвана" в творчески план, но пък това ми даде свобода да започна на чисто. Може да се каже, че тогава бе направена първата, все още много ефимерна крачка, която в крайна сметка щеше да доведе до написването на "Звездният път" години по-късно.

Yep, перспектива на фулмакс. Ще прочета още (много!) книги и сигурно пак ще се набъкам с идеи, но засега Солария - светът на "Звездният път" - е замесена от далеч по-кораво и (парадоксално

) гъвкаво тесто. Тук вече бая се погрижих нещата да са future-proof. Или поне циклични. Уф... ще трябва да ѝ хвана цаката най-сетне на тази нелинейна спирала...

И тъй. Четат ли ви се още излагации?

Ако проявявате интерес, мога да ви покажа части от единствения (недовършен; ofc...) фентъзи роман, дето съм започвал досега. Части от него всъщност бяха поствани на този форум преди години, но поради системно мълчание от страна на тогавашната форумна публика, изтрих темата и махнах всичко. Самият проект се роди по време на Фантастивал 2011-а, което беше... интересно, предвид че бяха минали само около три месеца от Мораб 2011-а (събитието, което промени всичко! за мен, де). Работата пропадна (по разни причини...) и съответно още два-три месеца по-късно, в началото на 2012-а, започнах първите случайни драсканици по това, което се превърна в "Космически залог".

Yeah. Май от бая време ме е напирало отвътре да ставам човек на перото, макар че имам много малко всъщност, с което мога да се похваля в портфолиото си. It's not for a lack of trying though; по-скоро липса на дисциплина, подкрепа, вяра, или някаква комбинация от всички тези и други фактори. А, да! И от липса на обща култура. Ако бях запазил темповете си четене от училище, или имах повече способност/сили да се свързвам онлайн с хора, картинката можеше да е съвсем друга... Ама щеше ли тогава ЧоБи да фигурира в живота ми?

Баси! Съвсем го отплеснах на /rant. Приключвам. Дежурен въпрос: колко хора изобщо влизат в Писателската работилница тия дни? Четирима? Петима? Аз се сещам за трима към днешна дата.

Post by **Radiant Dragon** » Thu Aug 15, 2019 12:56 am

Бе гледам, нема отговори, но пък има разни нацъкани "бутончета".

Интересно, интересно...

Нема значение, време е да затваряме кръга! За целта този и следващия пост ще бъдат посветени на... "Драконова душа".
(Да, да, да, знам, че измислянето на заглавия/имена/локации/сиреч ми е проблем, no need to rub it in...)

Като цяло работата по този (недовършен) роман беше... с една дума, вдъхновена. Имах големи планове (хе, че кога не съм имал, нали съм клиничен грандоман) за този проект и съответно даже бях направил своего рода "проучване", за да разбера как го правят "големите" писатели. (Кавичките ще рече защото са продавани, а не защото непременно разпалват идеи*.)

Spoiler

*Това с баланса между "изкуството като инструмент за богатство и влияние" и "изкуството като средство за свобода и вдъхновение" ми е дълга драма. "Звездният път" също едва не загина в зародиш заради нея. "Космически залог" от своя страна се промъкна между капките - там основно лигнята и personal challenge-а бяха на фронта.

Та тъй, Глава първа. Спускам я цялата, защото имам предизвикателство за вас --- Познайте от кой роман съм изкопирал това начало 1:1 и имате една бира по ваш избор от мен*.

Spoiler

*Да, задължително бира - независимо дали пиете или не - и с бюджет до 10лв. бутилката/кенчето/шишето. И аз искам да опитам Snake Venom, ама дори не знам откъде да си я поръчам, тъй че моля бъдете разумни.

Драконова душа
(работно заглавие)

Глава 1

Вълната се надигна високо над борда на лодката и заля Икки от глава до пети. Той се огледа тревожно и забързано подкара платнохода обратно към брега на сушата. Времето, слънчево и спокойно, изведнъж бе станало ветровито и облачно. Икки тайно беше отплавал до крайните острови в южния залив, за да се позабавлява с лов на бисери и кристали, които често можеха да се намерят там в оскъдни количества. Но буйният и непредвидим влажен сезон криеше рискове за подобни приключения. Вълните се надигаха все по-високо и пълнеха малката рибарска лодка с вода. Икки изгребваше каквото можеше в движение, докато се бореше с платното, което вятъра се опитваше да изтръгне, и управляше дребния рул на кърмата. Торбата с днешния му улов лежеше хлабаво закрепена на дъното на лодката и Икки сегиз-тогиз поглеждаше да види дали е на мястото си. При едно от поглежданията той не забеляза изпречилия се пред него водовъртеж и попадна в клопката на течението.

Южния залив беше известен със своите рифове, подводни ями и непонятни течения. Затова, въпреки че той бе по-голям от северния и централния взети заедно, Градът не бе основан при южния залив. Северния беше твърде малък, докато централния правеше компромис между големината и своенравния океан, затова там се беше събрал културният център на Аквалия.

Икки усети дърпането и разбра, че е в опасност. Той завъртя платното по посока на вятъра и хвана закрепените отстрани гребла. Започна да гребе с всички сили, за да се отдалечи от водовъртежа. Слабите му рамена се бореха с тежката задача, но дългите тренировки и опитът му помагаха. Гладната стихия хищно плискаше, сипейки пръски по муцуната на Икки, но той продължаваше да гребе упорито. Обаче водовъртежа приближаваше. Икки разбра, че няма да се измъкне само с гребане. Той се обърна и загреба право към водовъртежа. От внезапното ускорение Икки едва не се прекатури и лодката стремглаво се гмурна във водната пропаст. Бордът силно се наклони и отдясно зейна тъмното морско дъно. Върхът на мачтата се преплете с ревящия поток и синьо-зелена дъга плисна след него. Икки напъна греблата рязко и с помощта на силата на водовъртежа излезе от собственото му поле на притегляне. Но в последния момент торбата с кристали се изхлузи и изчезна в океанските дълбини.

Икки изсъска ядно, но продължи да гребе. След малко спря и отново се зае с платното. Вълните бяха станали още по-високи, а до брега имаше още много. Икки направляваше лодката, като се катереше и спускаше по вълните с умение, способно само на някой, който дълги години бе плавал в залива. Платнохода сърфираше от високото към ниското, поемаше една вълна, после се справяше с друга и отбягваше трета, докато четвърта все пак го заливаше. За миг Икки си помисли, че ще успее.

Обаче вълнението се усили още повече. Водните маси се надигаха вече до чудовищни височини, стълбове от удряща се в скалите вода заслепяваха всичко наоколо. Слънцето се скри зад дебели, черни облаци и стана тъмно като нощ. Икки се уплаши. Вълните вече стигаха до върха на мачтата и само като по чудо тя не бе станала на трески. Вятърът яростно дърпаше платното, което се беше разкъсало, готово всеки момент да изхвърчи към хоризонта. Икки нямаше време да го свали. Той отчаяно се опита да направлява лодката, но вълните я подхвърляха като играчка и тя беше под техния контрол, а не във владението на Икки.

Икки потърси греблата. Нямаше ги. Бурята ги беше изтръгнала. Той се опита да управлява рула, но той също беше изчезнал, откъснат от природните сили. Оставаше само опърпаното платно. Икки дръпна направляващите въжета. Отпред се появиха скали. Икки задърпа панически. Лодката пропусна на нокът разстояние един от подаващите се зъбери. Брегът! Къде е!? Икки въртеше трескаво глава. Плисна дъжд и едри капки зашибаха вече мокрото му тяло. Ето го! Пред него, на стотина разкрача, палми се превиваха пред вятъра, техният сегашен господар, а вълните гневно се разбиваха в пустия плаж. Течението тласкаше платнохода към брега и за минута лодката щеше да стигне плитчината.

Огромна вълна се надигна в мрака и изненада Икки. Тя стовари цялата си сила върху лодката и я строши на трески. Мокра тъмнина обгърна Икки. Той погълна вода и се задави. Само дисциплината и умението да плува спасиха живота му. Икки излезе на повърхността, закашля се и пак потъна, пометен от нова вълна. Тя го завъртя и дезориентира. Въздухът му свършваше. Не можеше да намери посоката. Замалко да стигне. А сега щеше да се удави досами брега...

Гърдите му се блъснаха в нещо меко, но солидно. Икки инстинктивно се надигна и пое въздух. Плитчината. Преди да разбере какво става, прибоят го подхвана отново и го завъргаля. Устата на Икки се напълни с пясък, дробовете му пламтяха. Не знаеше къде се намира. Изведнъж водата се отдръпна и го изостави. Под него имаше нещо удобно, много фино, от малки, леко дразнещи частици. Пясък. Брегът. Беше успял.

Икки лежа известно време на плажа, докато се съвземе. Чувстваше само тежкото си дишане и глухите удари на дъжда по гърба му. Зад него прибоят беснееше, а вятърът виеше, заглушавайки всичко. Блесна светкавица и последвалият гръм се провикна, отправил шумно предизвикателство към вихрещия се ураган. Братята му скоро се присъединиха към спорния двубой.

Нещо перна Икки по лицето и той разбра, че вълна го бе заляла за пореден път. Трябваше да върви. С усилие той се изправи. Тялото му потрепери от внезапния студ. Влажният сезон можеше да бъде доста хладен, особено през нощта. Икки не знаеше колко дълго е лежал и побърза да върви. По принцип до южния залив се стигаше много бързо ако си с лодка, но пеша можеше да му отнеме часове, докато стигне Града. Краката на Икки бяха вдървени и той едва ходеше. Опашката го болеше и се влачеше по пясъка. Множество драскотини стояха там, където скалите и пясъкът го бяха удряли. Освен това беше и натъртен. Навсякъде. Май се беше блъснал в някоя голяма скала. Икки навлезе сред гъстата растителност. Тъмнината го уплаши и той потърси някоя пътека, където е малко по-светло.

Южния залив имаше лоша слава не само заради водите си. Знаеше се, че на територията му има и много крирлапти. Тези летящи зверове, обитаващи планината на изток от залива, имаха кръвожадна природа и обичаха да нападат всеки, дори без да са провокирани. Икки не знаеше дали бурята щеше да накара крирлаптите да си седят на сухо в пещерите, защото той винаги бе идвал в залива с лодката, бягайки щом зърнеше летящите твари на хоризонта. Сега, сам и мръзнещ, уморен и загубен, Икки много се страхуваше от тях.

Страхуваше се и от бурята. Вятърът го буташе и събаряше, късаше клони и листа от дърветата. Духаше толкова силно, че Икки трябваше да ходи приведен, за да не полети. Дъждът продължаваше да го облива и студът го обхвана целия. При други условия Икки може би щеше да си направи заслон или щеше да ползва магия, за да се стопли, но след целодневно гмуркане и търсене на кристали, плюс преживяното корабокрушение, той беше капнал. Нямаше сили. Искаше поне от дъжда да се скрие, но мрачната джунгла беше единствената възможност. Не. Не там. Страхуваше се.

Нов порив на вятъра пак го духна и Икки падна. Но този път не стана. Лежеше и трепереше от студ. Дори не можеше да мисли вече. Само искаше да спре да му е студено.

Мощен плясък на криле отекна някъде горе в небето. Някаква гигантска черна сянка прелетя сред урагана. Икки подскочи и се надигна. Крирлапти! Тук са! Ще го видят! Икки панически побягна. Тичаше по неравната пътека с подновени сили, малката му муцуна бълваше облаци пара. Плясъкът се повтори и сянката прелетя отново. Икки изскимтя ужасено и се втурна през глава. На пътеката беше твърде открит. Той се забори срещу ледения страх и навлезе в джунглата. Воя на вятъра утихна малко, а трополенето на дъжда промени своя тембър, но цяла какафония от нови звуци нападнаха слуха и въображението на Икки. Шумолящи листа, скърцащи дървета и странни свистения, всичко се смеси в едно и караше джунглата да оживее, пълна със зловещи създания. Сърцето на Икки се качи в гърлото му и задави крясъците, които напираха. Той се препъваше и залиташе от високите корени на дърветата, храстите го деряха, а клоните го биеха по муцуната. Летящото чудовище не се чуваше наоколо, но помътения разсъдък на Икки го виждаше зад всеки дънер, във всеки храст, иззад всяко дърво как изскача и хищно го изяжда. Икки щеше да пищи, ако му бе останал дъх.

Без да гледа накъде върви, той излезе на широка поляна. Черната сянка кръжеше над нея и щом Икки се появи, се спусна към него. Икки отвори уста в безмълвен писък и се обърна да бяга в другата посока. Но кракът му се подлъзна и той падна. Главата му се удари в един стърчащ камък. Погледа му се замъгли. Шумът от бурята внезапно утихна.

Последното нещо, което Икки си спомняше, бе огромната черна сянка и плясъкът на могъщи, силни криле. После загуби съзнание.

***

Икки се свести и отвори очи. Огледа се. Намираше се в просторна и приятно мъждиво осветена пещера. В единия край в солидната скала бяха прокопани дълбоки рафтове. По тях бяха наредени огромни стъкленици, всяка колкото Икки, пълни с непонятни течности и прахове. Имаше и книги. До рафтовете седеше огромен камък, облегнат по дългата си страна и издялан във формата на паралелепипедна маса. Върху масата бяха нахвърляни разни странни приспособления и инструменти, непознати за Икки.

В другия край на пещерата се помещаваше обширен воден басейн с каменно дъно, издълбан в съвършено капковидна форма. Около кристално чистата вода бяха разсипани големи количества пръст и саксии, които съдържаха най-разнообразни цветя, палми, фикуси и изобщо всякакви растения, повечето незнайни за Икки. В средата между двата къта се намираше входът на пещерата, напълно открит и тъмен. Бурята обаче не влизаше през него и при по-внимателно вглеждане Икки видя тънка, ефирна материя, плискаща се на малки вълнички, която преграждаше входа. Защитна магия.

– А, събуди се най-сетне – обади се дълбок и могъщ глас зад Икки.
Икки подскочи и се прекатури презглава. Той боязливо се обърна и погледна събеседника си.

Пред него стоеше дракон. Огромната му, масивна фигура излъчваше спокойствие и естествен авторитет. Гигантските му криле бяха внимателно прибрани зад гърба, а предългата опашка се люлееше леко нагоре-надолу. Тъмносинята му кожа поглъщаше светлината и придаваше на осанката му загадъчен и мистичен вид.

Икки никога не беше виждал дракон. Е, поне не от толкова близо. Той просто зяпна и остана вгледан във великолепното създание.
Драконът леко наклони глава, сякаш заинтригуван или развеселен от ефекта, който беше предизвикал. След миг отново проговори:
– Как се чувстваш?
Икки сепнато заекна:
– Д-добре, велики повелителю. – Той се поклони припряно.
– Стига глупости – сряза го добродушно драконът. – Аз съм живо създание, храня се и дишам тъй както ти. Няма нужда от подобни церемонии. Казвам се Текрат. Как е твоето име?
– Ик-ки – запъна се Икки.
– Икки... – промълви Текрат. – Познавам те. Син на Алор и Икра. Те са могъщи личности. И добри гущери, също. Много състрадателни – допълни той замислено. – Но да не говорим сега за това. Добре дошъл, Икки, в моята скромна обител.

Икки още веднъж огледа пещерата. Забеляза, че светлината идва откъм мястото, където стоеше Текрат, излъчвана от изящни левитиращи сфери, разположени заедно с прозрачни кристали, които я пречупваха по изобретателен начин. В дъното на пещерата имаше уютен ъгъл, застлан с купища идеално запазени листа, воали и завивки от скъпи платове, декориран с множество завеси, възглавници и красиви многоцветни кристали.
– Текрат – започна Икки. – Ти ли... – все още възвръщайки си дар слово, той безпомощно размаха ръце, имитирайки криле.
– О, да – отговори драконът. – Аз те спасих от тази странно яростна буря. Бяха ми необходими няколко опита. При тази сила на вятъра и твоята пъргавост, бях принуден подтисна все още избиващата ме от време на време самоувереност и да летя внимателно, защото можех без да искам да те нараня.
– Но, аз... помислих, че... – Икки пак размаха ръце.
– Помислил си, че съм крирлапт – засмя се развеселено Текрат. – Нее, не съм. Истината е, че крирлаптите ги държим наоколо все още само защото са много вкусни. Освен това те държат разни смелчаци като теб далеч от прекалено опасни прикючения. – Той намигна на Икки.
– Ама той събуди ли се? – възкликна нечии нетърпелив глас.
От дъното на пещерата внезапно се появи нова фигура. Тя заобиколи Текрат и Икки видя нов дракон. Този беше много по-дребен, но пак се извисяваше на цели три разкрача и гледаше Икки с любопитство.
– От известно време, дъще – отговори Текрат. – Икки, запознай се с моята дъщеря Крихтис.
– П-приятно ми е – каза любезно Икки.
– Ха! – отвърна високомерно Крихтис. Тя пристъпи напред и се завъртя около Икки, гледайки го с изучаващ поглед. – Ама той е много малък!
– Аз... не съм малък! – запротестира Икки с наранено достойнство.
– Да, бе – каза Крихтис хапливо. – Уверена съм като въздуха, по който летя, че не можеш дори магия да правиш.
– Мога да правя магия! – раздразнено викна Икки.
– Стига вече, дъще – рече строго Текрат. – Той е син на Алор и Икра. На твое място не бих го подценявал тъй леко.
– Хм! – сопнато вирна муцуна Крихтис. – Щом тъй твърдиш, тате...
– Ей, какво е това? – попита развълнувано Икки. Ръката му сочеше някакъв странен уред, полускрит зад една завеса. – Никога не съм виждал такова нещо.
– Оо, ти не знаеш за електричеството! – доволно възкликна Крихтис.
– Ети-какво??? – объркано се запъна Икки.
Текрат се пресегна и леко спусна завесата докрай, хвърляйки предупредителен поглед към дъщеря си.
– Не е нещо, което е от значение – отговори той с мек, но нетърпящ възражение тон. – Имаме други неща за обсъждане. Крихтис, защо не слезеш да си поиграеш в долната пещера?
– Ама, татко, не е честно! – запротестира младата драконка. – Винаги ме гониш, когато става нещо интересно.
– Сега – каза Текрат с заповедна нотка в гласа.
– Да, добре... – унило рече Крихтис и мърморейки, изчезна в дълбините на пещерата.
Текрат я проследи с поглед, после отново се обърна към все още възбудения Икки.
– Да видим...

С едно протягане на дългата си шия, драконът наведе глава и внимателно разгледа Икки изпитателно. Икки нервно стоеше на едно място, да не би заради някое свое движение да прекъсне работата на дракона. Текрат бавно вдигна глава и замислено каза на себе си:
– Интересно... определено нещо има тук. – Той се сепна и рече на гледащия го с неразбиране Икки: – Трябва да ти призная, млади Икки, че аз от доста време се надявах на подобна среща.
Без да дочака отговор, Текрат отиде при каменните рафтове. Той смъкна един грамаден том и го разтвори. Докато четеше, той продължи да говори:
– Може би не са ти казали, Икки, но аз обичам да се занимавам с преследване и документиране на знанието. Принципно всички дракони с удоволствие научават по нещо ново, но аз не се старая непременно да получавам нови умения. Аз по-скоро диря факти. История. Информация. Събирам и записвам. Сред моя народ, аз съм известен като... нещо подобно на пътуващ хронист, един вид изследовател, да речем.
– Тоест ти не можеш да правиш нещата, които знаеш, но въпреки това ги разбираш? – попита Икки.
– В известен смисъл... да – отговори Текрат и разлисти книгата. – Опитвам се да разбера всичко за околния свят и да го запиша, за да може знанието да се запази, ако един ден се случи нещо... непредвидено.
– Но... каква е ползата от това? – учуди се Икки. – Имам в предвид, да знаеш за нещо, но да не го умееш?

Текрат спря да чете и погледна Икки в очите.
– Да знаеш нещо, означава един ден да го умееш – отвърна той. – Ако не знаеш, няма как да се научиш да умееш. Докато, ако знаеш, но не умееш, винаги можеш да добавиш към знанието тренировка и тогава получаваш рецептата за ново умение. Моите себеподобни умеят много неща. Но да придобиеш ново умение от готово познание е лесно. Много по-трудно е да потърсиш някаква нова тайна в живота, някакво различно просветление, някакво ново знание. Да потърсиш онова, което ще ти донесе ново умение. Знанието е сила, млади Икки. А умението е просто инструмента, който провежда тази сила. Събирането и търсенето на знание е това, което съм си определил за... цел в живота. Посветил съм му се. Освен това аз се занимавам с разни неща. Сега обаче не е времето да говорим на тази тема. – Текрат пак сведе поглед към книгата. – А, ето го къде е.
Той почете за няколко мига и остави книгата обратно на мястото й. Икки се обади:
– Какво имаше предвид преди малко, че си се надявал на среща, Текрат? С кого?
– Ами с теб, млади Икки – усмихна му се Текрат.
– С мен? Защо?
Вместо отговор, Текрат започна да пее.

Въпреки страховития си външен вид и острите зъби, драконите имаха изключително мелодични гласове, когато решаваха да ги използват. Текрат пееше някаква древна и много нежна песен, която беше на непознат език, но мелодията докосваше душата както морска покровителка плъзга пръстите си по струните на арфа. Песента се разля по стените на пещерата, ехото я отрази и разлисти нейната красота с допълнителни, разноцветни ноти. Растенията сякаш оживяха и се заклатиха в такт с ритъма. Светлинните сфери заблестяха.

Икки слушаше опиянен. Съзнанието му не смогваше да удържи силните емоции, които напираха в него. Икки беше убеден, че това е най-хубавата песен, която е чувал през живота си.

Изведнъж се случи нещо странно. На Икки му се стори, че чува в далечината някакво могъщо пляскане на гигантски криле. Смътни представи за величие и сила изпълниха мислите му. Те се увеличиха и придобиха по-ясни очертания. Ярка светкавица ослепи Икки, а гръмотевичен рев отекна в душата му. Чувството за могъщество се усили и Икки видя безкраен небосклон, където невероятно огромна сянка летеше, устремена към нейното царство сред звездите. Нежната песен продължаваше да звучи в ушите му, но наред с нея, Икки чуваше и някакъв далечен глас, недоловим, но познат. Гласът говореше на Икки и Икки го слушаше. Безстрашие и смелост превзеха сърцето му, необятна мъдрост се изля в ума му, сила, достойна за богове изпълни тялото му и той вече беше готов. Да приеме съдбата си.

Икки внезапно отвори очи. Дъждът злобно плисна вода в тях и Икки примигна объркано. Светкавици се дуелираха в черното небе и гръмотевиците обявяваха резултата. Вятърът вееше Икки свободно, който висеше над високия склон на планина. Икки се зачуди защо още не е паднал. Той погледна през рамо и видя Текрат, който го държеше през кръста, стиснал го внимателно между два от пръстите на предната си лапа. На муцуната му бе изписано леко безпокойство, но в очите му грееше пламъче на някакво непонятно прозрение. Текрат бавно влезе обратно в пещерата, носейки Икки със себе си.

Защитната преграда беше изчезнала. Сега в пещерата с вой нахлуваше вятър, дъжд плискаше по голата скала и я мокреше. Текрат внимателно постави Икки в ъгъла с множеството възглавници, листа и завивки. С едно махване на лапата си, драконът възстанови магията на входа и в пещерата отново стана тихо.
– Следващия път ще трябва да взема по-сериозни предпазни мерки – промърмори Текрат на себе си. – Да знаеш, голямо бъдеще те чака, ако правилно съм разбрал, малки гущере.
Икки беше толкова изтощен, че нямаше сили да отговори. В главата му напираха множество въпроси, но клепачите му натежаваха с всяка изминала секунда.
– Почини сега. Ще има време за всичко. Утре ще те върна в Града. А пък после... ще му мислим – тихо прошепна Текрат.
Главата на Икки клюмна и той заспа дълбоко.

ПП. Този път по текста съм направил малки корекции, вместо да го прасна verbatim, защото все още ми е бая на сърце. В следващия пост ще разберете защо.

Post by **Radiant Dragon** » Tue Aug 20, 2019 8:57 pm

Този път няма да пускам копи-пейст на цяла глава, само ще цитирам конкретни пасажи.

Причината е, че... баси, тогава явно наистина съм бил засегнал някаква струна в този момент в творческата ми натура. Или е възможно да е заради "втория изход", който се беше появил през 2011-а година.

Spoiler

(Въх, през бая milestone-ове трябваше да мина, докато най-сетне поне малко ме огрее... Два през 2011-а, два през 2012-а - единият се оказа "фалшив" - един през 2013-а, ама голям, един през 2014-а, един през 2015-а, още един през 2016-а и накрая два последни през 2017-а; и чак тогава можех да започна на чисто от нулата - дотогава все беше борба просто да се добера до партера. А тепърва колко има за изкачване до върха, а после старт на космодрума, а после...)

Но да, този (втори) мой роман беше доста специален... много специален. Съвсем сериозно щях него да го завърша вместо "Космически залог", ако не бяха 3 неща: фактът, че го започнах знаейки какво е - съответно мотивацията ми беше доста смачкана; фактът, че не беше по Стелария - а на мен хич не ми се изоставяше светът-дом на драксатите; и фактът, че беше "чисто" фентъзи, а аз бях тогава повече на вълна сай-фай. (Това със SF vs. F си е дълга тема, още повече, че според разни дефиниции на втория жанр аз никога не съм го творил.)

Та, ако не бяха гореспоменатите пречки, ~~кариерата~~ аспирациите ми като писател можеха да се развият коренно различно. Защо? Ами, защото, докато "Космически залог" беше просто airport novel, леко/умерено замаскирана като свястен фантастичен роман, то "Драконова душа" беше опит за едно много по-сериозно усилие. Много по-вдъхновено и много по-бликащо от сърцето.

Още през 2011-а в мен се е чувало вече ехото на "Звездният път":

Из Глава втора wrote:
Накрая всичко беше наредено и готово. Угасиха огъня, изнесоха кристали на терасата, подредиха прибори и съдове. И зачакаха.

И до досега четирите гущера продължаваха да изпитват трепет в очакване на родителите си, които често отсътваха по цели нощи, а се прибираха само за по ден-два. От малки тризнаците и Касу* трябваше да свикнат със самотата, която ги подтискаше, но правеше появата на баща и майка им още по-вълнуваща. И по-желана. Фактът, че това завръщане означаваше винаги изтощителни уроци и тренировки, трудни учения и строга дисциплина, нищо не променяше. Защото жаждата за родителска обич и любов, която да е до теб в най-тежките и слаби мигове, караше очите да следят хоризонта с надежда и да чакат.

Мама и тате.
Техните деца бяха готови да ги посрещнат.

По широкия каменен път, водещ към Мъгливия град, се появиха две точици светлина, досущ като звезди. Постепенно те приближаваха. Минаха минути. Изведнъж, светлинките изчезнаха.
След миг, пред градината се появиха два високи и едри гущера, които стискаха дълги жезли, хвърлящи меко сияние наоколо.

Алор и Икра, едни от най-влиятелните и могъщи членове на Съвета, се завръщаха в дома си.
– Мамо! Татко! – изписукаха децата им, посрещайки ги.

Алор и Икра се качиха по каменните стъпала и влязоха вътре в зикурата. Двамата оставиха жезлите и свалиха тежките церемониални одежди. Принципно жителите на Аквалия носеха дрехи само ако професията или случая го налагаше. Алор и Икра мълчаливо си отдъхнаха за миг и излязоха обратно на покривната тераса, където Икки** и останалите вече се бяха чинно строили край масата.

Родителите прегърнаха децата си. Обич и любов струяха от мълчаливия жест, защото думите бяха излишни. След топлите прегръдки всички вкупом седнаха около широката каменна маса, отрупана с димящи ястия.
– О, слънце наше! – рече Икра, започвайки вечерния трапезен ритуал. – Благодарим ти за твойте ярки лъчи, даряващи земята ни с плодове.
– О, слънце наше! – повториха след нея Икки, Касу, Кроко и Алика.
– О, братя и сестри! – каза Алор ясно и тържествено. – Благодарим ви за вашия всеотдаен труд, който ни носи храна и свежест в нашия дом.
– Обични наши предци! – продължи Икра. – Почитаме и ви уважаваме, задето доброволно участвате в Кръга на живота, давайки вашата плът, за да може нашата да пребъде.
– Тяло наше! – възкликна Алор. – Благодарим ти, задето ти неуморно пазиш нашите души, давайки им силата ти всеки ден, без ропот, без протест.
– Духове наши! Благодарим ви, че се грижите за нашите тела, че им помагате и в мъка, и в страдание, че ги храните с онова, което само вие можете да дадете.
– Велико време! Прекланяме се пред тебе, твои смирени творения, благодарни за поредния изживян миг, благословен със своята уникалност.
– Велик предел! – рекоха Алор и Икра едновременно. – Ти си част от нас и ние сме част от теб, всичко е във нас и ние сме във всичко! Това е Пътят на хармонията!
– Пътят на хармонията! – приключиха Икки и останалите.

Семейството започна да се храни.

Spoiler

*+** Ако имената и роднинските връзки в текста ви объркват, да ги разсеем сега: Икки - главен протагонист; Алика и Кроко - близнаци с Икки (от едно яйце); Касу - най-добър приятел на Икки, сирак, осиновен в семейството; Алор и Икра - родителите им.

Хъм-хъм... Наративно оправдание защо героите (ще) могат да приключенстват в невръстна възраст, плюс щипка емоция:
(Алтернативно заглавие: Драматичната школа за производство на Мери Сю-та и Марти Сту-овци)

Из Глава втора wrote:
Рано сутринта започнаха тренировките. От години насам от спалните помещания не се бе чувало сънено стенание по това време, но на Икки и останалите и досега не им бе приятно да отварят очи с първите слънчеви лъчи.

Програмата бе тежка и продължителна. Всичко започваше с упражнения за загрявка в градината и сутрешна медитация под зоркия поглед на Алор и Икра, които бяха станали половин час по-рано. После се измиваха и закусваха. След това идваха истинските премеждия. Тренираха плуване, катерене, бягане, ориентиране и оцеляване сред природата. Обучаваха се на въоръжен и невъоръжен бой, стрелба и се дуелираха по между си. Изучаваха магически заклинания, чародейни тайни и астрални закони. Наред с магията, Икки и останалите се учеха още на обикновени занаяти като лов и риболов, следотърсачество, дърводелство, каменоделство, строителство, металургия, билкарство и варене на отвари. Когато не бяха заети с нещо практично, Алор и Икра им обясняваха за астрономия и астрология, математически и търговски науки, писмо, четмо, рунически знаци и магически символи и история. От закуска до залез Икки, Кроко, Алика и Касу биваха възпитавани чрез упорит труд, безкрайно леене на пот и нови умения, които трябваше да научат.

Това ежедневие съществуваше откакто бяха навършили шестия си сезон*. Техните родители не си играеха с тях и не ги глезеха. Алор и Икра отделяха цялото си свободно време, за да обръщат внимание на децата си, но бяха строги и взискателни. Вместо прегръдка, учеха на дисциплина. Вместо похвала, даваха допълнителни задачи. Когато Икки, братята и сестра му имаха нужда от думи на обич и родителска подкрепа, те получава лекции относно честността, изпълнението на дадената дума, добротата и постъпването по правилния начин. Тези ценности, повтаряни и разисквани толкова много пъти, израстнаха добре вкоренени в техните сърца и умове, но желанието за топлота остана някак си... самотно. Алор и Икра, при цялото си желание да дадат най-доброто от себе си на своите наследници, забравиха чувствата си. Забравиха, че наред с учението за света, за една млада душа е също толкова важно да ѝ се казва, че е обичана и че има своето място в този свят. Че има някого, на когото може да се уповава във всеки един миг, дори в най-мрачния час. За Икки, Кроко, Алика и Касу бе важно да знаят, че има някой, който винаги ще ги обича. А техните родители бяха твърде заети, заради своя обществен дълг, подготвяйки ги за света, който е навън, за да намерят време да им кажат тези простички слова. Но въпреки тяхното притеснение, че не отделят достатъчно време на децата си, въпреки техните постоянни отсъствия от дома, те непрестанно, безгранично, с цялото си сърце и душа, обичаха своите деца. А децата, както всеки знае, можеха да усещат любовта на своите родители, дори когато думите липсваха. Затова Икки, Кроко, Алика и Касу отвръщаха на тази обич. Отвръщаха по начина, по който тя им се поднасяше – чрез старание в тренировките, желание да докажат на родителите си, че те са способни и че заслужават тяхната гордост. С времето свикнаха да бъдат обичани безмълвно и дисциплинирано. И обичаха по същия начин. Но дълбоко вътре в тях, те се надяваха, че един ден всички обучения, задачи, тренировки, упражнения, и изпитания ще приключат. Един ден те щяха да научат всичко, всичко, което на този свят е възможно да се научи и тогава техните родители щяха да се гордеят с тях. Щяха да се гордеят, щяха да ги прегърнат и щяха да им кажат: „Обичаме ви.”

Това беше тяхната мечта.

Spoiler

*Един сезон = половин година. Мда, кат' нинжджите - обучението започва от момента, в който могат да те нарекат безделник.

Мда, тука СКИВ-ът е малко счупен... ама тогава не ме вълнуваше. Пишех предимно със сърцето си, а не с ума и ако нарушаването на някое и друго "правило" беше необходимо, за да излея онова, което грееше тогава вътре в мен, then so be it. И мисля, че това е най-важното в писането - не дали чупиш "правилата", а защо го правиш. И когато отговорът е какъвто и да било друг от "Липса на компетенция", тогава - нарушение няма, има само звезди и хоризонти.

А ето я и впрочем "обръщалката":

Из Втора глава wrote:
По-късно през нощта, Алор и Икра бяха сами на покривната тераса. Децата отдавна си бяха легнали. Родителите им седяха, хванати ръка за ръка и гледаха звездите така, както правеха от деня на влюбването си. Кратък момент на усамотение, което напоследък рядко им се отдаваше.

Икра се размърда неспокойно. До нея, Алор ѝ отправи внимателен поглед, пълен с неугаснала страст и нежност.
– Какво има, скъпа?
– Нищо – въздъхна тя. – Просто съм притеснена за децата и тяхното Посвещение.
– Всичко ще е наред. – Алор леко стисна ръката ѝ. – Те ще се справят добре. Винаги са се справяли добре.
– Не ги ли пуснахме твърде рано? – попита Икра. – Техните връстници винаги се явяват вече пораснали и готови.
– Готови са – меко отвърна Алор. – Нали затова ги изпращаме. Да получат най-доброто за тях.
– Да, но дали ние дадохме най-доброто от себе си... за тях? – тихо промълви Икра.
– Но, разбира се, скъпа, нали затова ги обучавахме – въпросително рече Алор. – Карахме ги да се трудят тежко и да заслужат своите умения, точно затова.
– Да... те работеха усърдно. А ние ги награждавахме с още работа. Обаче това не е всичко.
– Че то какво остана? Магия, фехтовка, занаяти, наука, религия, оцеляване, какво още? – Алор изглеждаше объркан. Икра въздъхна.
– Не за това говоря, скъпи. Ние им дадохме съвършеното обучение, което едно дете може да получи. Но при цялото това трениране, това научаване на всичко, което е изучимо, ние забравихме, че те са деца. Деца, скъпи. В очите им ние трябва да сме тяхното убежище, техния пристан, ние сме тези, които трябва да ги подкрепяме в трудни моменти, да ги обичаме, да им се радваме на успехите и да ги утешаваме за неуспехите.

Алор мълчеше смутено. Икра на свой ред стисна неговата ръка и продължи:
– Вместо това, ние се превърнахме в строги, непреклонни възпитатели. Лишихме децата си, скъпи. Лишихме ги от нас. Заключихме се вътре в себе си и оставихме само нашата студена и безчувствена преценка да ни води. Пропуснахме най-важното.

Сълзи тихо се спуснаха от очите на Икра. Алор я притегли към себе си и я прегърна. Нищо не каза, само утешително докосна муцуната ѝ с неговата. Притиснати един към друг, те замълчаха, потънали в угризения. Звездите над тях блещукаха със съчувствие, неспособни да направят нищо, освен да сипят своята светлина върху терасата.
– Както казват великите мъдреци, „По-добре е прозрението да те озари в сетния миг, отколкото да останеш тъмен завинаги” – каза Алор след дълго мълчание. – Ние имахме желание да бъдем идеалните родители, скъпа, но при цялото ни старание сгрешихме.
– Колко наивни бяхме – прошепна Икра. Алор леко кимна.
– Изминалото време ни е неподвластно. Стореното е сторено. Това, което зависи от нас, е нашето бъдеще.
– Какво ще правим? Ще ги оттеглим от Посвещението?
– Не – твърдо отговори той. – Този път вече е разкрит пред тях. Един ден обаче, той ще бъде извървян и тогава те отново ще са сред нас. Тогава ние ще можем да ги помолим за прошка и да бъдем родителите, които трябваше да бъдем.
– Но това е толкова много време... Защо не сега? Защо не им кажем това, което толкова често не сме им казвали... – гласът на Икра заглъхна безсилно.
– Тази съдба ние сами си я избрахме и сега ще носим последствията – горчиво отговори Алор. – Една нощ на обич не може да заличи десетките лунни цикли на самота. Не. Ще чакаме, а когато тяхното Посвещение свърши, ние ще можем... да поправим стореното.
– А какво ще правим, докато чакаме? Това ще бъде цяла вечност... – проплака Икра.
Алор сведе глава.
– Дотогава ще се учим от грешките си.

Това щеше е да един от централните мотиви на романа, поне както беше планирано като сюжет. Като цяло, самотата и възможността за втория шанс винаги са ме вълнували като теми... главно, защото предопределят по-голямата част от съзнателния ми живот.

Spoiler

(По редица парадоксални причини. Повечето от които даже не ги знам.)

Едни от най-любимите ми сцени като писател май са церемониите. Обожавам да ги пиша. Но този откъс го споделям заради друго:

Из Глава втора wrote:
Настъпи периодът на Посвещението.

Утрото дойде. По време на сухия сезон дъждът бе рядко явление, което никога не траеше повече от няколко минути, ако се случеше. Но сега вместо ярко слънце, небето капеше. Мътни облаци закриваха хоризонта и земята тънеше в сив мрак. Никой в Града не помнеше такова време.

Тълпи от гущери и динозаври вървяха към Триумфалната арена, където щяха да се проведат изпитанията на Седемте стълба. Дори дракони тук-там се мяркаха, реещи се във въздуха, привлечени от интереса към събитието. Арената беше най-голямото здание в Морския град. Намираше се сред стръмните скали, гледащи към северния нос на залива. Сред множеството от обикновени жители се открояваха участниците в Посвещението и майстори от Храмовете. Участниците носеха свободно падащи роби, обагрени в блед сив цвят. Майсторите бяха облечени по подобен начин, но техните одежди бяха в най-различни тонове, извезани с рунически писмена и далеч по-церемониални. Майсторите бяха придружавани от елитни жреци и воини на съответния храм. Присъстващите заеха местата си, а вълнуващото се стълпотворение постепенно утихна. Дъждът валеше. Леко, ненатрапчиво, мокрещо до кости. Всички чакаха. Бъдещите ученици излязоха на арената. Церемонията на Просвещението започна.

Майсторът от Храма на Великия предел, възрастен гущер с тънка, висока фигура, пристъпи напред. Очите му внимателно обходиха участниците. Той леко пое въздух и започна:
– Сила, Воля, Смелост, Умереност, Доброта, Съвършенство и Безсмъртие – това са Седемте стълба на съществуванието. – Гласът му отекваше сред цялата арена. – Те са коренът на нашия живот, на единението ни с цялата Вселена. Всеки е част от тези седем стълба и те лежат на плещите му, товар, който е вечен спътник. Нерядко, обаче, този товар е пренебрегван. Изоставян. Забравян или премахван, с което се нарушава баланса и естествената хармония. Затова са създадени Седемте храма на същестуванието, за да пазят и поддържат баланса и хармонията и да следват учението и пътя на Великия предел. Но задачата на Храмовете е по силите само на най-способните и достойните индивиди. Тези, който следват повелите на Великия предел и носят пламъка на неугасващата светлина в душите си. Събрали сме се днес тук, за да потърсим нови ученици на Пътя. Такива, които са готови да станат носители на светлина и съвършенство. Те ще бъдат избрани чрез изпитание. Защото тези, които не са готови, ще се изгорят от силата на пламтящата Истина. Но тези, които имат в себе си лъча на вечната светлина, ще бъдат привествани сред Пазителите на Вселената. Защото те притежават принципите на Седемте стълба на съществуванието в своите сърца:

Силата, която движи всичко; защото тя е Издържливостта, която крепи всичко.
Волята, която постига всичко; защото тя е Вярата, която побеждава всичко.
Смелостта, която преодолява всичко; защото тя е Саможертвата, която се бори за всичко, за сметка на себе си.
Умереността, която съветва всичко; защото тя е Отговорността, която бди над всичко.
Добротата, която дарява с всичко; защото тя е Милосърдието, което прощава всичко.
Съвършенството, към което се стреми всичко; защото то е Знанието, което е наясно, че всичко винаги е съвършено.
И накрая Безсмъртието, което се издига над всичко; защото то е Великия предел, който е абсолютната, извечна Истина, началото и краят; защото Великия предел е нас и ние сме него; защото един ден всичко ще пребъде и Съществуванието триумфално ще се издигне над самото себе си.

Старият майстор приключи речта си. Той развълнувано сведе глава, овладявайки емоциите си. Дланите му рязко пляснаха една о друга:
– Време е. Нека изпитанията да започнат.

Да, тук определено е било поставено Началото. Помнете, това съм го писал преди "Разговорите" на Уолш, преди Теллалов, преди Зиндел, преди всичко...

Единственото, на което съм се опрял по-стабилно и си личи за набюдателното око, е даоизма. Признавам си, когато през октомври 2011-а се записах на първия си курс по чигун и после прочетох двутомното книжле "Естествен чигун" на д-р Ван Циенцюн, бях запленен от идеята - отчасти поради отчаяние, отчасти защото това беше първият ми бегъл поглед към цялостта на Мирозданието... Съответно това Въведение 101 в основните на даоизма го взех доста присърце... Чак после, години по-късно, почнах по-уверено да се спускам в дълбините.

Но първото проникновение остана. И до днес резонира в мен. До степен, че предпоследният ред от този откъс не е ясно доколко е реакция на персонажа и доколко на самият автор...

А ето, че моите дракони също умеели да философстват, без да мога да бъда обвинен в... ъм, плагиатство? Пример (единствен):

Spoiler

Т'ва, дето Хриси се възмути, когато четох откъс от "Звездният път" в Борисовата, че Veralla = Верена, не е баш вярно; когато вече бях на спокойствие вкъщи и се порових в паметта си за логическите връзки ("Да пробудиш драконче" съвсем случайно я прочетох през 2012-а и ме уплаши тогава много, затова чаках 5 години "да му дойде времето" на Теллалов), установих, че взаимовръзка, макар и възможна, е слабовероятна (в най-ранните прототипи името на Veralla го изписвах Varalla; също така, персонажът първоначално беше хидра, а не дракон). Виж, това, което най-нагло си "присвоих", беше думата за дракон - "вер". Туй вече да, признавам, беше 110% гепено - не случайно в "Звездният път" планетата на драконите, Utopia Draconis, се нарима в системата Ver.

Из Глава трета (нема повече) wrote:
Колбите и дестилационните тръби тихо бълбукаха. Текрат разсеяно ги наблюдаваше, умислен и задълбочен. След повторния опит с Икки, той се беше върнал в пещерата си, за да анализира случилото се. Прерови собственоръчно написаните си книги, където столетия бе събирал знания, а междувременно пусна малко субстанции в алхимическия си комплект. Синтезът на химикали и отвари го отпускаше и поддържаше интереса му, карайки го да прави нещо. Това бе важно за Текрат, защото той често прекарваше часове и дни, докато търсише точната информация, която му е нужна.

Текрат усети чуждо присъствие на входа на пещерата. Той извърна поглед от масата, където се бе вторачил и махна с лапа, за да развали защитната завеса между вътрешността и откритата скална площадка отвън.

Таорор, вторият по могъщество дракон в цяла Аквалия, влезе вътре. Черният дракон наклони глава в знак на поздрав и рече:
– Текрат, стари приятелю. Къде се губиш? Днес пак напусна Съвета по време на заседание. Това не беше много учтиво от твоя страна.
– Съвета много добре знае, че рядко участвам във взимането на тривиални решения, Таорор – каза Текрат, без да обръща внимание на фалшивата любезност на черния дракон. – Освен това, днешната обичайна среща на членовете трудно може да се нарече „заседание”.
– Тъй, тъй – отвърна Таорор. – Може би. Дори ние, могъщите, се отегчаваме от време на време. Но Съветът е крайно заинтересован относно вниманието, което ти, стари ми приятелю, обръщаш на един обикновен гущер, бил той дори и син на членове на Съвета на гущерите.
– Съвета ли се интересува, или ти се интересуваш? – сухо попита Текрат.
Таорор се изсмя.
– Има ли значение? Аз съм част от Съвета. Щом случаят предизвиква моето любопитство, значи Съветът в своята си същност е проявил желание да узнае.
– Когато споменавам Съвета, имам предвид мнозинството му, а не отделен член. Другите желаят ли да знаят с какво се занимавам?
– О, да – рече с вълча усмивка Таорор. Той се приближи. – Членовете, в тяхното си мнозинство, включително Алкрон, искат да разберат какво толкова виждаш ти в един дребен гущер, каквото никой от седмината Майстори-старейшини не видя.

Текрат извърна глава, за да погледне докаде е стигнал експеримента. Синият дракон не искаше да разкрива способностите на Икки, докато сам не се увери доколко прав. Направеше ли го, съществуваше известна опасност. Ако грешеше, просто щеше да е направил услуга на младия гущер в момент на срам. Но излеше ли истина неговата същност, тогава Текрат трябваше да го предпази, докато Икки не се научи да овладее силата си. Иначе можеше да предизвика нездрав интерес, както сега...

Съвета обаче настояваше да узнае, по думите на Таорор. По-важно, Алкрон, най-влиятелния член и негласен господар на Града, искаше да разбере. А Текрат нямаше намерение засега да рискува и да откаже. Той тупна с опашка, недоволен, че го бяха притиснали и отговори:
– Направих няколко опита с младия Икки. Резултатите засега сочат, че той е доказателство за Парадигмата.
– Имаш предвид Пророчеството?!? – изръмжа изненадано Таорор. – Това е невъзможно.
Текрат поклати глава.
– Пророчеството е само митологична обвивка на една сложна и правдоподбна теория в областта на ############## ########*. Парадигмата е реалното явление, което е предизвикало създаването на Пророчеството.
Таорор изсумтя и раздразнено разпери криле.
– Текрат, не започвай пак с твоите отвлечени дирения. Не съществуват неща като богове, висши сили или Съдба, която да направлява цялата Вселена.
– Не мога напълно да отхвърля подобна вероятност – заяви Текрат. – Има безкрайно много още, което не знаем за природата на съществуванието.
– Притеснявам се, че възрастта започва ти се отразява – изсъска Таорор. – Забрави ли какво направихме първо, щом разбрахме, че ще останем на този свят? Изкоренихме всички религии. Махнахме всичко, в което вярваха тукашните обитатели и им вменихме #########. Научихме ги на правилния път, на духовното учение, в което самите ние вярваме.
– Опитът ни не бе напълно успешен – сухо вметна Текрат. – И досега, стари учения и вярвания съществуват в отдалечените кътчета на този свят. Което ни е за урок, че да намесваме нашия начин на живот не винаги е правилно. Въпреки всичко, той не е идеален.
– Може би. Но знай, че именно фанатизмът на този свят в измислени идоли и божества беше причината да рухне.
– Обаче ние го спасихме.
– На цената на собствената ни свобода – сурово отговори Таорор. – Твърде късно разбрахме, че изолирането на света от мрежата на пространство-времето ще ни превърне в негови пленници.
Текрат се навъси и изръмжа:
– Имаше гласуване. Тези, които пожелаха, си тръгнаха. Никой не ги спираше. Ти, Таорор, обаче, реши да останеш заедно с нас. Беше твой избор. Затова не говори за пленичество. Това е доброволно изгнание.
– Така да бъде. Но да те попитам нещо: Какво получихме ние в замяна, когато спасихме този умиращ свят? Нищо. Бяха нужни столетия, докато стигнем до сегашното положение. Дори сега има места, където не ни уважават и никъде никой не ни зачита като законни господари.
– Ние никога не сме искали да бъдем господари! Именно властта на тираните и деспотите задушаваше Аквалия. Нашият народ избра да бъде учител на другите, техен покровител и съветник, не водач или владетел. Ние само направляваме. Но не управляваме.
– Това на теб винаги ти е бил проблема, Таорор – продължи Текрат. – Ти вечно искаш. Винаги чакаш признание и почести. Стремиш се към безкрайно могъщество и власт. И не можеш да си представиш, че някакъв дребен гущер може да се окаже наравно достоен с теб.

Черният дракон злобно се озъби.

Spoiler

*Термините съм ги заличил, защото не съм сигурен да са (били) правилно употребени в случая. Помнете, тогава още бях глупак. (И сега съм такъв, но не толкова дързък.) А както писах в предишния пост, този ръкопис все още ми е много на сърце, съответно не искам излишни "петна" по него...

Така де; по-тъпчовци са, също като мен. Таорор още повече, защото беше "злодей", което все още не го различавах от ролята антагонист.

Впрочем, излъгах. Този "философски момент" също е изкопиран, от същото място, по същата схема, по която е написана Глава първа. Наградата за бира по избор все още важи.

И с това приключва тази микро-серия от писателски ексхибиционизъм. Далеч не съм показал всичко "пикантно" за показване, ама няма и много смисъл - повечето неща са на ниво скелети, а си спомням и други хора, минали през форума, които имаха далеч по-висока продуктивност от мен в тази насока.

Защо обаче исках да споделя всичко това? Ами, и аз самият не съм сигурен... Може би, защото с това ниво на аматьорщина искам да покажа, че практиката - освен теорията - не са по никакъв начин задължителни, когато някой иска да се захване с нещо, което истински го влече. Както гласи модерната поговорка: "Не се страхувай да опитваш да постигнеш невъзможното; помни, Ноевият ковчег е направен от аматьори, а професионалистите са построили Титаник."

Съответно - независимо какво стане с мен като писател; в моите очи аз вече постигнах истинска стойност със "Звездният път" - искам да отправя същото послание: правете, мечтайте, стремете се.

Успехът може да разцъфти навсякъде, само дето много често - според моя житейски опит - най-благодатните му почви са смехът и мъката. А водата за поливане - това са мечтите.

Post by **Radiant Dragon** » Sat Sep 07, 2019 3:30 am

Ако ми трябваше досега дефинитивна причина защо щеше да ми е полезно да бях художник освен писател, вече я имам:

The Universe of Seven

Честно, тая концепция я крада на 100% - сетингов сайт! Солария (света на "Звездният път") със сигурност може да спечели от подобен виртуален портал, особено като се има предвид колко мащабна рамка съм заложил за сетинга. Хммм, идеи, идеи...

Post by **Radiant Dragon** » Thu Nov 07, 2019 3:23 am

Оставям си засега този виртуален ресурс тук:

https://www.writersdigest.com/online-editor/analogy-vs-metaphor-vs-simile-grammar-rules

Не ми се търси засега къде ще е по-подходящо да го завирам; по-натам ще копи-пейстна цялата статия, за да си я имаме на личен архив.

Също така, очаквайте в близките дни/седмици да ви стоваря още нещо, което може да ви бъде полезно в бъдеще.

Post by **Radiant Dragon** » Sat Apr 11, 2020 12:13 am

Чудих се, чудих се, дали да не пусна това видео в някоя от "фантастичните теми" в общия форумен раздел (или при "Размислите(...)" във Фантазия), обаче накрая реших да го бацна тук.

Classic Scifi VS Modern Scifi (A Rant/Ramble)

Обосновката ми е следната: доминантната мисъл, която ми се въртеше през цялото време докато слушах този рант, беше "Баси, тоя човек к'во е чел през последните 30-години?..."
Дет' се вика, аз като един читателски варварин веднага на прима виста се сетих минимум две поредици, които комбинират най-доброто и от двата полюса (Hyperion Cantos-а на Симънс и Requiem for Homo Sapiens на Зиндел), които са писани след "ерата" на "класическата НФ", а съм чувал за още много, много други примери...

Та, странно беше - да гледам уж един начетен човек, който обаче същевременно толкова да не е "в час".
А причината да го скивам на първо време - това е засега единственият ютубър на който съм попадал, чийто канал е фокусиран предимно на литературна тематика и с 130хил. абонати (и респектиращ Патреон-списък). Другите канали, дето съм виждал, винаги са били на под една трета от това количество потенциална регистрирана публика. Освен онзи негър хипер-маниак на тема Дюн, той май също беше някакъв outlier...

ЕДИТ: Ииии, естествено, един час по-късно открих друга ютубърка на лит. тематика с 128хил. абоната.
Смешни работи...

Spoiler

Ако преместите поста - няма да се сърдя, макар че си обичам тази тема. (И това, което оцеля от най-старото ѝ заглавие не е случайно - туй кътче наистина си го възприемам като едно "кафене", където да се споделят разни пикантерии от света на изкуството и идеитиката, без твърде задълбочени анализи/мнения...)

Spoiler

ЕДИТ: Тестова проверка, във връзка с техническо запитване по пощата на 13.05.2020.

Post by **Radiant Dragon** » Sat Jun 13, 2020 12:42 am

Ross Scott strikes again!

The GUI should be better. A lot better.

...или есе на тема "Защо човечеството и прогреса циклят поколения наред над концепцията за визуално-хаптикова ергономика".
Честно, на мен допреди това видео изобщо не ми бе хрумвало, че това може да е проблем и то от такъв мащаб.

Post by **Radiant Dragon** » Sun Oct 31, 2021 12:13 am

Това не беше случайно. Нито като тематика, нито като тайминг:

WRITER SELF CARE - Terrible Writing Advice

Spoiler

Пипнете ли тоя пост, няма да напиша нито ред повече във форума.

Post by **Radiant Dragon** » Thu Jul 27, 2023 9:33 pm

Където има политическа воля (дори misplace-ната), има и начин:

How a small German Village killed Google Street View

Spoiler

А както гласяха едни графити преди години на стената на ТУ София: "Където няма роби, няма и господари."

Ако държим на своето, то не ще ни бъде отнето. Каквото и тирания да се наложи, ще бъде само временно.

choveshkata.net

КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА: Alan Wake, творческият блокаж и storycraftin

Re: КАФЕ-ПАУЗА: Alan Wake, творческият блокаж и storycraftin

Re: КАФЕ-ПАУЗА: Alan Wake, творческият блокаж и storycraftin

Re: КАФЕ-ПАУЗА: Alan Wake, творческият блокаж и storycraftin

Re: КАФЕ-ПАУЗА: Alan Wake, творческият блокаж и storycraftin

Re: КАФЕ-ПАУЗА: Alan Wake, творческият блокаж и storycraftin

Re: КАФЕ-ПАУЗА: Alan Wake, Звездният път и... Останалото

Re: КАФЕ-ПАУЗА: Alan Wake, storycrafting и... Останалото

Re: КАФЕ-ПАУЗА: Alan Wake, storycrafting и... Останалото

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА

Re: КАФЕ-ПАУЗА