Крис Гачев - откъс от "Грешник"

Обсъждаме лични художествени текстове и споделяме идеи за разхубавяването им.

Крис Гачев - откъс от "Грешник"

Postby Кал » Wed Apr 28, 2010 12:01 pm

Откъсът бе отличен по време на 5-ия фестивал на българското образование.

Крис Гачев, 18 г.
откъс от "Грешник"


Разказвачът вървеше из книжния ад и преследваше Мъжа в черно…

Преследваше го, откакто се помнеше, не само го преследваше, а може би това беше нещото – целта, осмисляща живота му…

Преследваше го и все по-често се натъкваше на пепелта от огньовете, които си беше правил за среднощните си биваци…

Разказвачът вече бе забравил защо го преследва, а може би не искаше и да си спомни. Ходеше по следите му от толкова много време, че му бяха останали само спомените от детството, а останалият му живот бе едно монотонно преследване из пустинята на книжния ад…

Изведнъж Разказвачът усети дехидратацията в тялото си: кожата му бе започнала да се пропуква - беше изсъхнала и изтормозена, сви го стомахът, гърлото му пресъхна, езикът му направи последен опит да отдели слюнка, но не се получи. Усети болка в претоварените си и изхабени мускули, пред очите му започна да му притъмнява, започна да му се вие свят…

Спъна се в поредната празна с пожълтели страници книга, останала след Мъжа в черно. Падна на колене и със сетни усилия, костващи му неистова болка в мускулите, той се изправи…

Болката бе неописуемо силна…

Имаше чувството, че всеки мускул, сухожилие и тъкан в тялото му се разкъсват и кървят… Момент на нереална болка… Обля го студена пот, започна да се спуска на вадички по челото и лицето му. Пред очите му започна пак да се спуска мъгла. Този път всичко пред него изчезна - очите му блуждаеха и не виждаха - беше се спуснала плътна черна пелена и той припадна… Изведнъж неописуемо спокойствие обля тялото и съзнанието му, той се почувства сякаш лети, полетя и се върна към детството си, когато го обучаваха как да е Разказвач, а сега, когато беше последният разказвач на тази земя и всички детски добродетели зависеха от него… Сега когато детското въображение беше на кантара на съдбата и във всеки един момент везната можеше да се наклони в която посока решеше, нещата вече седяха по съвсем друг начин…

Спомни си как като дете в кралския двор го обучаваха да разчита хиляди забравени и поне петстотин абсолютно изчезнали езика, за да може да поддържа историята жива.

Историята - приказката, книгата като цяло - беше на изчезване…

Но Разказвачът поддържаше истинското в себе си - той все още вярваше в символиката на това, за което бе обучаван.

Крисчън се върна към дните, в които се правеше пролетен бал…

В дни на радост, болка, но и ясно небе. Дни, в които светът все още не бе погълнат от мрака на Младите…

Откакто Младите се появиха на земята с алчното пламъче в очите си, светът не бе същият… Те се опитваха да изсмучат всяка информация от книгите и след тях оставаха празни страници без никаква стойност…

Искаха да намерят шестте свещени книги, за да изсмучат от тях информацията, необходима им, за да разберат магията на книгите, но Майката-пазителка не им позволяваше, криеше се умело като невестулка в хралупата си и пазеше книгите сред множество от заклинания.

Крисчън се сети за състезанията с гатанки, които се организираха ежегодно на пролетния бал. Там се излагаха най-мъдрите гатанки - от предварително подбрана комисия и, разбира се, победителят, този, който успееше да отгатне гатанките си, тръгваше с много почести и награди, но това състезание бе само част от обучението му за Разказвач…

Той се сети и за Емили…

Ах, тази Емили…

Емили бе неговата детска любов - той бе едва шестнадесетгодишен, а тя на петнадесет, когато се запознаха, но той не можа да я забрави…

Тя искаше да стане първото момиче Разказвач… Искаше и го постигна! Но, разбира се, за Крисчън това не бе важно, защото той имаше чувството, че тя можеше да има всичко, което си пожелае, и като всеки влюбен глупак вярваше в това…

Разликата бе, че и тя го обичаше…

Тя бе и първото момиче в живота му, но не и последното.

И все пак никога нямаше да забрави детската си искрена любов, която изпитваше към нея… То просто бе някак си искрено, всичко се бе случило непринудено, тя го бе накарала да повярва в искреността на една приказка, тя с невинната усмивка и замечтан поглед го бе накарала да повярва в смисъла на тяхното дело, Емили бе виновна за това, че неговият талант да разказва приказки бе излязъл наяве. Тя изкара най-доброто от него навън - щом даже пазителката на приказките му каза, че не е виждала по-искрен Разказвач…

Той не можеше да я забрави и знаеше, че винаги ще я обича…

И беше точно така, той винаги си я спомняше…

Изведнъж Крисчън се сети за първият секс, но не точно секса, а сутринта след него…

Вечерта бяха ходили до една от дворцовите кръчми на кралството, в началото всички ги гледаха странно и с недоверие - все пак те бяха Разказвачи, но после обстановката се поотпусна и те започнаха да се веселят. Пиха до късно вечерта и се наслаждаваха на преживяването, после се прибраха заедно в стаята на Емили.

На сутринта Крисчън се събуди смазан. Силна и остра болка проряза главата му, изведнъж му се доповръща, щеше му се да си пусне един куршум в главата и болката да спре…

Изведнъж обаче му стана по-весело, погледна през прозорците, така че да не му пречат ръждясалите решетки на прозорците. Погледна и слънцето го обсипа с нежните си, топли и ослепителни лъчи, погалиха го с топлата си прегръдка, и сякаш му пожелаха денят му да бъде перфектен и преизпълнен с радостни усещания и истински чувства…

Чувства, рядко срещани в нормалното, сурово, брутално и смазващо ежедневие.

Вгледа се в облаците, те се движеха безгрижно, сякаш образуваха непрестанен поток, сякаш някъде далеч в небесните поля един пастир ги водеше обратно към обора, а те послушно си го следваха, напускайки небесните пасища.

Крисчън извърна поглед от небето, слънцето и прозореца и вече облян със сутрешни лъчи, отвори уста и се прозина доволно.

Погледна до себе си и видя нещо още по-красиво, нещо удивително и ослепително.

Тя лежеше сладко заспала, сгушена в него, с непринудена усмивка и спокойно изражение на лицето си. Вгледа се в нея и откри, че я обича безумно много. Разбра го не заради друго, а защото от бликащото й спокойствие Крисчън се почувства като единствения, най-щастливия човек на планетата. Докато галеше огненочервените й коси и гледаше искрената й усмивка, си представи една малка сияеща роза, но розата не бе обикновена, не бе обикновено цвете, беше като излязла от света на книгите, бе нещо много повече!

Дръжката й бе като изваяна от боговете, листата й - като нарисувани от най-добрите ренесансови художници, а цветът?

Ах този цвят…

Де да можехте да го видите през очите на Разказвача.

Щяхте да онемеете и да се чудите сънувате ли.

Този леко разпъпил, едва започнал да разцъфва цвят - приличаше на невинността на едно влюбено момиче, а вътре в него една малка пурпурна светлина озаряваше всичко наоколо…

Светлината бе ослепителна, сякаш едно слънце грееше за милион вселени…

В този момент Разказвачът си представи, че ако вътре в този красив цвят има милион вселени, то може би някой друг в същия миг, почти толкова щастлив колкото него, също виждаше спокойната усмивка на любимото си цвете, но дали си мислеше същото като него, дали виждаше и той цвете, и какво бе то?

Дали не бе омайниче?

Или мушкато?

Може би бегония, теменужка, минзухар или слънчоглед?

Може би е красиво колкото лилиум, но дали бе истинско като неговата роза…

В този момент, в този ред на мисли, Крисчън си спомни всяко едно цвете, което бе виждал във всяко едно момиче, на което е държал, в една бе лилиум, в друга слънчоглед, в трета най-обикновено лале, но никога не бе виждал нещо толкова красиво и истинско като една роза - цвете, необременено от ежедневните натоварващи и скапващи съзнанието глупости, без лъжи, тайни и интриги…

Красиво, чисто и неопетнено от некадърните ръце…

Това бе роза, достойна да бъде закичена в косите на някой ангел, а не една обезобразена картина. Розата бе като бяло платно, върху което да се твори, нещо красиво, в което да се влюби и ангел.

Крисчън бе имал няколко толкова чисти платна през живота си, но никога не се бе влюбвал и не бе имал толкова силно вдъхновение изведнъж - като енергия, която се е таяла дълбоко в него и сега е избухнала…

Изведнъж тя се размърда, усмихна се, даже и неосъзнавайки, че го прави, леко се протегна и пак заспа…

В този момент Крисчън изпита неописуемо желание да бъде художникът, който ще рисува върху това платно, наведе се и я целуна по алените й устни, отметна червената й коса така, че да вижда кристално сините й очи, тя го прегърна и го целуна, прозя се и пак се усмихна.

Той се наведе и пак я целуна, в този миг тя го погледна…

Крисчън забеляза, че платното вече не е празно, че върху него има негови щрихи и го обля топлина и вълнение.

Тя му промълви:

- Обичам те!

- И аз теб! - нещо в него трепна. Той разбра…

Той бе разбрал истината!

Най-сетне бе разбрал какво е толкова по-специално…

Не тя, а той бе платното в нейните ръце!

Отпусна се доволен и се остави да го погълне перфектното утро на перфектния ден!


Изведнъж Разказвачът се размърда… Поотвори очи и съжали за грешката си… Беше се съвзел, отново се намираше в книжната пустиня, в най-големия ад!

Накъдето и да погледнеше, виждаше само книжни скелети…

Празни корици и страници, само контури от една картина без стойност…

Контури без душа и информация, купища празна хартия, от която последният от Младите - Мъжът в черно бе извлякъл информацията и силата…

Крисчън стана и в далечината го видя!

Замисли се и установи, че силуетът му е познат…

”Това не може да бъде, не е истина!!! Това не може да е Тобиас…”

Но каквото и да си мислеше, той осъзна, че когато фактите говорят, и книгите мълчат.

Да, това бе Тобиас, родният му брат, който някога го учеше да чете, брат му, загинал в битка с Младите…

В далечината видя една книга - празна без душа, но кориците бяха цели, не можеше да ги сбърка - това бе любимата му детска книжка, а именно: “Приказка за приказките”.

Отиде до нея, вдигна я и започна да пише, облян в спомени…

“Сляп ли бях,
че не те видях?
Сляп да бях,
та да се оправдая,
но не бях,
и потънах в безкрая.
Бях в рая
и отидох в ада!
Потънах в забвение,
но ме осени вдъхновение.
Нещо ново, диво и красиво.
Нещо чак смущаващо прекрасно!
Погледнах си цигарата в тъмната килия,
но не бях сам като преди.
Не съм сам в мрака!
Вече сме двамина и ще станем пак мнозина!”

Погледна пак към Мъжа в черно в далечината, той вече се изкачваше по склона в края на пустинята на един ден път от Крисчън.

Разказвачът бе объркан, но знаеше, че няма да спре - в името на Емили, в името на всички деца, в името на магията на шестте книги, в името на разказите, той щеше да го гони до последният си дъх…

Погледна пак към брат си и изкрещя в необуздан пристъп на истерия:

-Ти, предател, ти си предател, Тобиас!!! Ще те хвана и ще те убия, аз вече нямам брат!

Разказвачът забеляза, че силуетът спира за секунда и се обръща към него, после се чу зловещо и злобно кискане откъм склона…

Крисчън седна и пак започна да пише в книгата. Все още не осъзнаваше защо го прави, но може би така щеше да спаси книгите…


“Живот наопаки…”

Най-несправедливото нещо в Живота е...
Начинът, по който свършва.
Егати, животът е труден.
Отнема голяма част от времето ти.
И накрая какво получаваш?
Смърт!
Какво е това, някаква премия?
Мисля, че жизненият цикъл е обърнат наопаки.
Първо би трябвало да се умира, да се отметне това от графика.
След това отиваш да поживееш в старчески дом.
Оттам те изритват, защото си прекалено здрав.
Отиваш и си получаваш пенсията.
След това, при започване на работа, за възнаграждение получаваш златен часовник на първия работен ден.
Работиш 40 години, докато станеш достатъчно млад, за да се наслаждаваш на пенсионирането.
Пиеш, веселиш се и се подготвяш за гимназията.
Стигаш до началното училище.
Ставаш дете.
Играеш си.
Нямаш отговорности.
Ставаш бебе.
После влизаш обратно.
Прекарваш последните си 9 месеца в луксозна обстановка.
С централно отопление.
Джакузи.
Румсервиз на почукване.
И накрая, свършваш с една въздишка.
Амин!”


Крисчън стана, прибра книгата и се запъти по следите на Мъжа в черно. Сега бе уверен, че ще го стигне и ще сложи край на жалкото му съществуване в името на всичко свято!!!

Стана и по-сигурен в себе си и се затича!

Тича, без да спира и забавя, докато силуетът му не се скри от хоризонта…
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 11604
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9068 times
Has been thanked: 7222 times

Return to Писателска работилница

Who is online

Users browsing this forum: CCBot and 0 guests