Започваме с...
(Файлът се отваря с Open Office, безплатната алтернатива на MS Office. Ако не можете и не можете да се справите - драснете ни един ред тук.)
Джоанна Ръс wrote:А страдат най-много критиците, които най-много се вълнуват – раздразнението е признак на предадена обич.
Кал и Борея wrote:Помълчавам.
- И тогава – в най-най-лошите случаи – почвам да ги мразя, побратимите, посестримите. Да ги мразя, както се мрази любим човек, когато те изненада с нещо, което не си искал да видиш у него. Което не си очаквал да ти направи. Което си очаквал да ти направи, пък тя не е... Мразя, като малко дете, Юне. И омразата ми се лее, отпървом на думи, на жлъчка, на фини порязвания тук, там и където знам, че ще ги боли, и където те най-малко очакват. А после... Господи, Юне, после...
Гласът ми пресеква, главата ми клюмва. Дланите й не спират да ми говорят. „Слушаме те. Плачем до тебе, със тебе.“
Trip wrote:В тоталитарния свят, разбира се, нещата вървят в тъкмо обратната посока. Думите и структурата са неми, изнасилени от лозунги и развети байряци. Словесното майсторство и дори кохерентност заминават по дяволите, стига в произведението да има достатъчно прочувствени думички, фрази и изречения. За съжаление, тук още не може да се отърсим напълно от това гадно наследство и търсим в произведенията "мъдрости" и "наставления" под някаква изкристализирала форма.
Trip wrote:...Всички тези неща лежат на една и съща ос. Разликата е, че тези в края й – иносказателите, имат склонност към "скрита" дидактика или към хаос в опита си да превърнат творенията си в шифър за нещо друго. Сещам се за един руски автор в последния алманах (първия разказ), на когото много му личеше първото ...
kalein wrote:... понеже ми е криво да гледам как едни най-прости изразни избори се превръщат в позиционни войни, искам да споделя аз какво правя, като се чудя:
1. Намирам си разнородна група читатели изпитатели. Разнородна всякак - литературен вкус, възраст, читателски опит, професия... После разчитам на колективната им преценка. В най-простия случай - броя гласове, като анкетите тука.
2. Боря се със зъби и нокти, така щото всичко, което не е абсолютно забранено и заклеймено, да се ползва с размах и усмивка. Понякога - като се намеша точка 3 - и онова, което е абсолютно забранено и заклеймено. Разнообразието е еликсирът на еволюцията. Може би.Скрит текст: покажи
3. Вярвам в демона си. Мама му стара, тоя език да не е по-голям от нас, хората, дето езикът им служи? Да не би да е мъртъв, вкочанен, издялан от камък, че да не можем да му дадем нова посока и форма?
Със сигурност има още за казване, ама ме мъчи не само умора, мъчи ме онуй гнусно чувство (изначалното? още преди да почне да ме мъчи самият език?), че с казване нищо важно не става. И е добре, че сте показали всичките примери по-горе - да гледаме как става, и да правим.
Знам, че го знаете, ама сега ме напира отвътре, та го споделям (...разчупвам на дялове онова, което имам, и го давам на всички, дето са тука, с нас):
Езикът е средство, едно от многото ни - да мислим, правим и бъдем. Танцувайте с него, не му робувайте.Скрит текст: покажи
In his preface to Dangerous Visions, Isaac Asimov wrote:I became a science fiction writer in 1938 just at the time John W. Campbell, Jr., was revolutionizing the field with the simple requirement that science fiction writers stand firmly on the borderline between science and literature.
Pre-Campbell science fiction all too often fell into one of two classes. They were either no-science or they were all-science. The no-science stories were adventure stories in which a periodic word of Western jargon was erased and replaced with an equivalent word of space jargon. The writer could be innocent of scientific knowledge, for all he needed was a vocabulary of technical jargon which he could throw in indiscriminately.
The all-science stories were, on the other hand, populated exclusively by scientist-caricatures. Some were mad scientists, some were absent-minded scientists, some were noble scientists. The only thing they had in common was their penchant for expounding their theories. The mad ones screeched them, the absent-minded ones mumbled them, the noble ones declaimed them, but all lectured at insufferable length. The story was a thin cement caked about the long monologues in an attempt to give the illusion that those long monologues had some point.
Кал wrote:От упражненията установих (пак), че свободният поток на мисълта ме затруднява повече от „преследването“ на конкретна линия, разрешаването на проблем, разнищването на ситуация. Може би защото съм предубеден към качеството на резултатите му (...) – все ми се струва, че при него е лесно да се плъзгаш по повърхността, пак из тия любими твои теми, за които говори Любо, познати и уютни. А ако е така, ако пак ще се дъвчат стари кифли(чки), защо да хабя време, и мое, и на евентуалния читател?
(В момента описвам логическия си поток на тема „свободен поток“. Хич не твърдя, че съм прав в изводите. )
Любими теми имам, но не ща да ги издавам. Иначе има риск да настроя читателите ми да търсят именно тях – вместо, както ми се иска на мен, да търсят себе си, докато ме четат.
(Търсенето на себе си тема ли е или подход? )
5. Адмирирам да ползвате писането като терапия, за да лекувате разклатената си психика, но повярвайте ми, да публикувате под каквато и да е форма нещо толкова лично от подобен характер е силно погрешно. Това е все едно да сте излекували тялото си от сериозно нараняване и после вместо да изхвърлите омазаните с кръв, гной и лекарства превръзки да ги вържете на прът и развеете като знаме.
6. Не обичам когато ми изпращате разкази, които всъщност са началото на романи (...).
15. Моля ви, опитайте се да измислите нещо ново. Или поне добре забравено старо. Или поне нещо, което не е употребявано милион пъти.
16. Отговорът на въпроса „Защо в сборника е влязъл разказът на Тренчо Кукурузов, а моят, на Пенчо Курабийката не?” е логичен: не казваме, че Тренчо е по-добър писател от Вас. Просто в случая журито е преценило, че г-н Кукурузов е пратил по-хубав разказ от вашия.
In 500 Ways to Write Harder, Chuck Wendig wrote:We come to the page with too many expectations. Each poor little story is like a trembling donkey upon which we heap tons of weight. We don't just want a good book, we want a bestseller. If it isn't perfect, we hate it. If it isn't 100% right, it's 1000% wrong. Problem: we care too damn much. It's all or nothing with us and that's the kind of dichotomy that shanks our happiness right in the kidneys. So: care less. Ease off the stress stick. Have more fun with what you're doing. When your kids and dogs play in the mud, you can either freak out that they're too dirty, or you can laugh and jump in the mud, too. So, fuck it: jump in the damn mud already.
This is hands-down the best book of writing advice I've ever read.It's fresh, it's funny, it's fucktacular. (Contagious, too. I'm not a great pal of the f-word, normally.) Just check the quotes I liked.Скрит текст: покажи
It is extremely pithy and witty, and therein, I suppose, may lie its only pitfall: that each bit of advice is too short. Would it have enough time to sink in? Wouldn't it benefit from more (I mean, even more) examples? I can't really say; to me, the ideas here work as reminders and refreshers, dusting off things that I've already dug out, shining new light on them. (The only really new angle for me was the Rule of Threes: mention a gun at least twice before it goes off.) Now, how would a beginning writer take them?
Give it a try. See for yourselves.
And then, to echo Chuck Wendig: fucking start writing! ;)
In Rejection, Romance and Royalties, Laura Resnick wrote:Poor Superman is about a married man who, much to his own surprise, enters into a passionate love affair—with another man. The experimental theatre which hosted the play here is a small place, and we happened to wind up sitting in the front row. Practically on the stage. The actors were often within a few feet of us. So, during the big love scene, when the two male leads start passionately stroking and kissing each other’s stark naked bodies... and doing this so close to me that I could have touched them both with only a little effort... I sat there in mute panic, thinking, “Please don’t either of you fellows get an erection. Just don’t. Should I look away? Should I close my eyes? Should I just keep watching as if I’m not obsessing about your genitals? Aren’t you done kissing and touching yet? Because if this goes on any longer, one of you could have an involuntary reaction, if you get my drift! And I am a total stranger sitting within four damn feet of you, in case you hadn’t NOTICED!”
Though my seat wasn’t as dark as usual, the writing lesson was very memorable: Don’t ever pull your reader out of the frame.
Bad research. Anachronistic writing. Self-serving polemics and lectures barely disguised as narrative. Incongruity and lack of continuity. Weak characterization, leaden pacing, lack of motivation, stiff dialogue, lazy plotting... There are a thousand ways for novelist to wind up naked onstage while an appalled audience obsesses about her exposed genitals at a critical moment.
A heartily recommended read for the ambitious writer, especially along with 500 Ways to Write Harder. ("Especially" because the styles of the two books complement each other: 500 Ways teems with profanity while Rejection is almost pristine ... yet both of them are funny. Makes for a good exercise in compare and contrast. ;)
For me, the three main strengths of Rejection are:
1. It's (wait for it) funny. And frankly speaking, if you don't find anything to make you laugh among the toils of the writing process, you were not cut out for it. ;)
2. It's personal: Laura Resnick provides a plethora of anecdotes from her own life and that of people whom she knows.
3. It's well-researched: In gathering said plethora of anecdotes, she has talked to a lot of writers. It's good to see so many names, even if only for the recognition of different contributions and experiences. (It gets even better when you realize that everybody does it differently. ;)
Return to Писателска работилница
Users browsing this forum: CCBot and 0 guests