Torment: Tides of Numenera

[Кал]

В очакване:

Torment: Tides of Numenera

Кампанията в Kickstarter

Castoff's Labyrinth

... What does one life matter?

And how will this journey alter ours?

[Кал]

Progress on the game is fantastic. We have written and implemented over a half million words.

So! It's gonna be another torment the size of Lord of the Rings!

[Radiant Dragon]

Иии... няколко години по-късно играта е тотално разочарование. Кофти combat система, форсирани ситуации, липса на "креативни" решения за други ситуации, отрязано/забравено съдържание, бъгове, закъснения... всичките белези на провалена/надценена Kickstarter кампания.

Поне това са впечатленията, които са достигнали до мен по Мрежата. Аз лично не съм докосвал играта и нямам намерение да го правя по две причини: 1) силното ми разочарование от Pillars of Eternity (игра, в чиито crowdfunding участвах, но също не съм пипвал изобщо - а бая наподобяваше Тормент-а по hype factor) и 2) Фактът, че като евтин cop-out дизайнерите на играта поставят действието на "изцяло нов контитент", вместо да работят с наличния source material, който, мжд, е превъзходен - дотолкова, че навремето постнах във Фацата, че това е един от малкото сетинги, по които съм готов да водя сериозна (сиреч - епична, дълбока, лична) кампания със equally serious people.*

С две три думи - поредното SPORE фиаско.

(Сега като казах Spore, отново ми стана тъжно за онзи проект... Ех, Will, Will, к'во те направиха тия корпоративни задници... feelsbadman.jpg)

Spoiler

*За съжаление, said serious people така и не ги намерих...

[Кал]

Аз я играя от март насам – наскоро започнах втори playthrough, тъй като разработчиците пуснаха patch, който добавя липсващия седми спътник и други обещани, но несмогнати по-рано неща.

Тотално разочарование в никакъв случай не е – иначе нямаше да посветя 90 часа на първия си playthrough. (Признавам обаче, че 20-ина от тях са заради неразбирателствата между застаряващия ми лаптоп и хардуерните изисквания на играта; в някои от Кризите всеки ход на участник ми е отнемал около минута, а понякога участниците достигат 20-30... Бонусът е, че можех да наблюдавам анимацията кадър по кадър. В новия patch са обещали оптимизирани графики, но се съмнявам, че с моята машина ще усетя разликите.)

В момента нямам сили да коментирам техническата част в подробности: само ще кажа, че Кризите (!!! да не се бъркат с „combat система“ – боят е само една възможност в тях) са умно решение, което някой отдавна трябваше да е приложил. Аз винаги се стремя да извършвам онези действия, които да ги разрешават безкръвно. Доколкото помня, в три четвърти от случаите успях. (Но не помня дали е възможно във всички случаи.)

Понеже моят фокус в игрите е по-„литературен“ – интересуват ме най-вече сюжетът, развитието на персонажите и, ахъм, поуките – признавам, че изпитах някакво разочарование, най-вече от финала. Но то е главно заради сравнението с Planescape: Torment. Засега Torment остава ненадминат като философски теми и блестящи, изчанчени образи; а специално финалът му е триумф, от който могат да се учат всички писатели и сценаристи. Уви, самият Chris Avellone и до ден днешен не е успял да сътвори нищо подобно. Така че критиките ми към повествованието в TTON са предимно заради могъщата сянка на духовния ѝ предтеча; ако я сравня с коя да е друга RPG, стои съвсем солидно, а често и литва във високото. Специално образите на Rhin и Erritis (писани съответно от Patrick Rothfuss, чиято поредица The Kingkiller Chronicle ми е на чакащия списък, и от самия Avellone) са прелестни – особено ако имаш умението за подслушване на чужди мисли и можеш да следиш хаоса в главата на Erritis. Накрая обаче наистина е вилнял КОФ (Комитетът по осиране на финалите) – мечтая си да пуснат и patch с различен завършек, ама къде ти...

Докато преигравам историята (и се забавлявам с новия спътник, един повреден робот-артефакт с екзистенциален проблем... кой каза Nordom? ), може би ще добавям и по-конкретни впечатления. Поне за мен играта определено заслужава внимание и подкрепа – най-малкото за да чупим калъпите на баналните истории, проблеми и особено на баналните решения („ти се движиш -> аз те пребивам -> вече не се движиш“... въздъх).

Вик, за да добиеш по-непосредствена представа, препоръчвам този Let's Play. Девойката е умна, чете старателно... и прекъсва точно там, където започва да става наистина интересно.

P.S. За сравнение: Pillars of Eternity е с умопритъпителна от скука история. Не можах да издържа даже първия час от нея... Тук не съм имал такива проблеми в нито един от 90-те часа.

P.P.S. Твоето съжаление за несбъдната кампания в света на Numenera е моето съжаление за несбъдната кампания във Въображение...

[Radiant Dragon]

Хмммм, ще ти издам една тайна - все още не съм успял да превъря Planescape. Три пъти съм я започвал и някак си всеки път нещо ме възпира изобщо да играя щом стигна отвъд Mortuary-то.
Не знам каква е причината. Може би защото всички я хвалят колко е велика - и това подсъзнателно ме поставя като пред невъзможно висока планина, която трябва да изкача, ама само гледайки силуета ѝ отдалече е достатъчно, за да ме обезсили.

(А искам да преживея историята. Само че понеже съм максималист... е, няма да навлизам надълго и нашироко, но ще кажа, че игри като Planescape са една от причините да мразя игри с multiple endings и по принцип да не харесвам игрите като разказвателен medium, а да посягам към книги/филми/сериали (т.е. не-интерактивна медия) когато искам да изпитам въздействащ сюжет. Поне напоследък се чувствам така.)

Spoiler

P.S. За сравнение: Pillars of Eternity е с умопритъпителна от скука история. Не можах да издържа даже първия час от нея... Тук не съм имал такива проблеми в нито един от 90-те часа.

Да, за Пилоните точно това бях чувал: клиширани до смърт "old-school" сетинг и сюжет. Геймплей - също. (Класова ролева система през 2013-а?!? WTF!??)

P.P.S. Твоето съжаление за несбъдната кампания в света на Numenera е моето съжаление за несбъдната кампания във Въображение...

Ха, Нуменерата е реално в дъното на "големия" ми списък. Много повече тъгувам за сетинги като Mage: The Ascension или Eclipse Phase. Ето там вече писането е същински tour de force!

(Само не ме почвай за Mage на живо... няма да спра да говоря! Тая "игра", ако четеш "правилно" fluff-a ѝ е на нивото на "Разговори с Бога"... ето как бих описал scope-а с две думи: пределно епична.
А колкото до Eclipse... да кажем, че това е най-хард (и същевременно с превъзходен фантастичен размах) трансхуманисткият сетинг, за който съм имал удоволствието да чета.)

ПП. Отновно Авелон и Planescape - не случайно съществува терминът Magnum Opus - и пак неслучайно, има една цинична поговорка в тоя дух: Ако сътвориш твоето "велико дело" докато си още млад, гледай по-скоро да се споминеш - иначе те очакват само разочарования нататък. (Перифразирам, точният цитат не го помня дословно)

[Кал]

И аз ще ти издам една тайна. Като всяка уважаваща себе си тайна, тя идва в седем части:

едно
две
три
четири
пет
шест
седем

Spoiler

Излъгах. Всъщност частите са... лелеее... 1232. RXQ79 е най-големият маниак, който съм виждал в walkthrough съсловието. Специално от Planescape Torment е записал дори диалозите, които НИГ-овете водят помежду си...

Та ако се боиш, че ще изпуснеш нещо важно – той е Човекът.

Другата тайна няма нужда от спойлер: финалът на P:T е само един. Да, има вариации как ще стигнеш до него (включително една, която вече е СЕРИОЗЕН спойлер, но си заслужава да я потърсиш, след като приключиш историята поне веднъж). Но основната история, барабар с въпросната кулминация шедьовър, е една-единствена и няма да я изтървеш, каквото и да направиш. (Освен ако успееш безвъзвратно да погубиш безсмъртния си герой. Доста майсторлък се иска за това. Или доста малко акъл... така де, Wisdom/Intelligence. )

А синдромът на Avellone май е същият като на така любимия ми Роджър Зелазни. Зелазни написва на 26 A Rose for Ecclesiastes... и оттам насетне се свлича, бавно, но неотменно. Ех.

[Radiant Dragon]

Spoiler

Излъгах. Всъщност частите са... лелеее... 1232. RXQ79 е най-големият маниак, който съм виждал в walkthrough съсловието. Специално от Planescape Torment е записал дори диалозите, които НИГ-овете водят помежду си...

Та ако се боиш, че ще изпуснеш нещо важно – той е Човекът.

Нъц... при мен работите не бацат така. Аз walkthrough-та гледам само ако нямам сериозни чувства/очаквания вложени в дадено заглавие. Ако имам... трябва да играя лично.

А т'ва за финалите... тука Плейнскейп-а го използвах като strawman, защото бързах, а проблемът ми с игрите като разказвачески medium е доста по-пространен - и честно казано, малко мъгляв (и донякъде личен). Затова най-добре ще е да си развия тезата в real-time разговор, защото тъкмо ще уточня и за себе си точно какво ми е проблемното, или... ще разбера, че съм се (само)заблуждавал.

А за Авелон, Зелазни и сие, не бих казал, че това точно е "синдром". По-скоро, според мен някои хора са родени за точно определено нещо и щом го направят, понякога остават след това да са still around in general, вместо бързо да отлитат към следващата си инкарнация, като Фреди Меркюри, Иисус, Дебелянов, Дейвид МакКей и тем проч ранно-угаснали пламъци на човешкото съвършенство.

Разбира се, има изключения... Тесла например. (Успял е да стигне 98, а през цялото време е бил pretty much AWESOME.)

[Кал]

Нъц... при мен работите не бацат така. Аз walkthrough-та гледам само ако нямам сериозни чувства/очаквания вложени в дадено заглавие. Ако имам... трябва да играя лично.

Предположих. Но ми беше важно да имам тия линкове тук, for future reference. (А и... подвиг си е. Ако допускат рекорд на Гинес за най-дълъг (съдържателен) playthrough, май ще е това.)

И много теми ни се събират за жив разговор, да... Аз съм в София вече, така че някоя п(р)о(-)хладна вечер...

А за Авелон, Зелазни и сие, не бих казал, че това точно е "синдром". По-скоро, според мен някои хора са родени за точно определено нещо и щом го направят, понякога остават след това да са still around in general, вместо бързо да отлитат към следващата си инкарнация, като Фреди Меркюри, Иисус, Дебелянов, Дейвид МакКей и тем проч ранно-угаснали пламъци на човешкото съвършенство.

Един от леееките ми страхове е, че и моят случай е подобен. Докарах последните еднорози по българските земи – дали не ми е време да отпътувам към следващите?...

Но както е казал месията на Ричард Бах:

„Ето как ще провериш дали си изпълнил мисията си на Земята.
Ако си жив,
не си.“

[Radiant Dragon]

Spoiler

Но както е казал месията на Ричард Бах:

„Ето как ще провериш дали си изпълнил мисията си на Земята.
Ако си жив,
не си.“

Амин.

Пък и винаги може да се вземе някой екстра side quest.

[брръм]

В предните 2-3 месеца, донякъде спорадично Tides of Numenera. Кал добре знае за това, достатъчно му надувах главата. Не ме впечатли така като духовния си предшественик, но и не съм недоволен от това че я минах. Все пак, някак си ми идва като любимия ми чипс с кетчуп и мононатриев глутамат. Като е пред мен, и го гълтам бързо-бързо, като съм го глътнал, и се чувствам незаситен отвътре. Като че ли .. сред всичките половин милион и отгоре думи в играта, в някакъв момент се превръщат думите и нещата в рутина. Като че ли има такова нещо като твърде много думи, света като че специално бе направен и украсен да прилича и имитира този на PS:T. и в това е загубил солидна доза .. автентичност? реализъм? И заради това, като цяло не ми пука особено за Aligern и Tybir; не ми пука никак за NPC-тата - с изключение на тези в the Fifth eye tavern, по някаква причина, явно съм успял да се вживея в борбата им за оцеляване, и съм приел присърце проблемът им; Оом беше готино създание, но не носи повече от себе си на раменете си, на Callistege много не й разбрах идеята май, и съм се десенситизирал (имаме ли българска дума за това?) към нейната странност. Кой е този "повреден робот-артефакт с екзистенциален проблем", Кал? Сещам се за един такъв персонаж, но не е спътник на главния герой?..

Съгласен съм с оценката на Кал за Rhin и Erritis, завършването на companion quest-a на Rhin бе най-стоплящата ме отвътре част от играта, а за Erritis да взема да го видя в тубата, че не успях да му завърша куеста. На другия полюс на силните впечатления е Bloom-a, който с течение на времето, прекарано в него го намразих. Като че ли Bloom-a бе като едно казино - гнусно, и винаги печели. Искаше ми се да го унищожа, но сигурно не е възможно. А Смесени чувства имам към the Sorrow. Сега си давам сметка, че е донякъде копиран похвата от PS:T, но ми хареса накрая че Тъгата не е това безмозъчно, бездушно и всеобхватно зло, което изглеждаше че е през 99% от играта..и-и 10 секунди по-късно настъпи Финалния, и доста Разочароващ избор. Също докато играех играта, много се кефих на разни чести моменти, където съм усещал колко много въображение е вложено във всичко това, дори и да е копирано от някъде, но сега не е останало много от тези впечатления.

Междувременно поиграх малко повече Age of Decadence, и макар да не му е тук темата, ще отбележа че като превъзмогне човек ужасната боева система на тази игра, има интересни истории в нея, по-интересни от по-слабите места в T:ToN поне. Тази игра не е по-добре ошлайфана от T:ToN, и въпреки това се чувства по-запомняща се на моменти. Сигурно е въпрос на 'атмосфера', колкото и неясно казано да е това.

Сега? Сега май чакам да дойде събота вечер (след 48 часа) за да купя де що каквото Neverwinter Nights EE HD неща има от 3 месеца в Стийм, и да се потопя в Този свят. Язък ми за младежките години, отчасти прекарани с тази игра, ако загубя интерес след по-малко от 100 часа

[Кал]

Кой е този "повреден робот-артефакт с екзистенциален проблем", Кал? Сещам се за един такъв персонаж, но не е спътник на главния герой?

Точно Oom имах предвид. Но доникъде не съм я докарал със споменатото горе преиграване. Не знам дали искам да минавам историята наново само заради Oom... а от Tides единствената, която бих изследвал още, е Blue. Gold и Purple вече ги видях, Red и Silver не са ми толкова интересни.

[Кал]

Почнах да чета повестите, вдъхновени от играта (companion novellas). Ето отзивче в Goodreads за Blue: The Last Days of Archopalasia:

I liked the plot and characters well enough--but what made me really (as in four Goodreads stars ;) like the novella was the allegoric element. It's not just the inhabitants of Archopalasia who have built their prosperity in a way that can't last forever, is it?

Also, the following passage is very spoilery but captures a major theme--and wryly contrasts the intellectual/overthinking approach with the down-to-earth take:

Spoiler

“We thought the Vivifier repaired our bodies. It doesn’t. It kills our bodies and makes clean, new copies.”
Skotoko’s eyes refocused on me. “What? So...I’m not me?”
“I’m afraid not.”
He shrugged. “Well, I feel like me.”
Kyria gave him an unhappy smile. “Yes, but, er, if you are one of those who believe you have a soul, or that after you die, you live on in some kind of afterlife, this might have—”
The glaive waved an impatient hand. “I never understood any of that crap. Life is life, and when it stops, that’s it. If I got another life, I’m ahead of the game. Anything else?”

[Кал]

Отзивче в Goodreads за Red: The Red Hand:

This passage epitomizes the main theme of the novella:

"One difficulty with every revolution I have ever heard of or read about," Parna said, "is that those with the passion to lead them to victory are very often the last ones you want leading them after victory. Speechmakers, firebrands, holy warriors—they all find themselves at a loss when faced with the argument and compromise of day-to-day governance. It is dull. It is frustrating. It requires diplomacy and patience. It requires trust and faith in our nature. It is not a fight one can win with brave words and brutal acts."