Тестове за коректори

[Кал]

Надолу изкарвам само вариантите, които аз бих изписал другояче:

Ще ни трябва цял
ден докато стигнем.

Тук се приготвя храната.
Отиват 140 кг. на ден.

А Вие сте?

Може ли да Ви задам няколко въпроса?

Има ли значение за Вас?
- Просто искам да знам.

Мога да се пенсионирам преди да съм станал
на 45, но надали ще се стигне дотам.

Не е за да Ви спасим,
майоре. Не решавате Вие.

дори след всичко, което сте сторил,

Капитан Желязо,|ще ни помогнеш ли, или не?

Съжалявам, че така се случи и|благодаря, че ни помогнахте.

Кърди, ти направи, каквото можа.|Остани тук за подкрепление,

Трети Епизод
"ДУХОВЕ ОТ ДЪЛБИНИТЕ"

"Московско време". Навсякъде е
"Mосковско време" сега.

Неизправност или авария в системите,
вероятно, или теч? Нали?

<i>Местоположение на първата аномалия:
Гората "Дийн".</i>

<i>Разбрано "Чарли 1".
Изчакайте инструкции.</i>

Утре предиобед в 11ч., тук.

за тази екскурзия в
Пермската ера.

Когато дойдох тук знаех,
че мога да се загубя.

а сега и шефа на Аби
изчезва като дим.

Фотоапарат. Това е фотоапарата,
който намерихме първия път.

Или не... честота?
- 4,639 teraHz.

22 часа и 38 мин. - 50 градуса, 48,373...
Света комуникация!

Шест години, седем планети.
Обиколка на слънчевата система.

Тръгни по 15-та и се движи на юг.

<i>преструвайки се, че съм в Хюстън
или наваксвайки с четенето.</i>

Последният път, когато ядох китайска храна,
бях в колиба в Кантон.

Знаеше, че е уволнен
преди Торн да каже на Алисън.

Мразеше го.
- Защото бях висока за 7-ми клас.

Когато можеш да си позволиш, ме миеш, без да се чудиш много ще има ли кой да ме гледа, или не. /
Когато можеш да си позволиш, ме миеш без да се чудиш много ще има ли кой да ме гледа, или не.

Да нарисуваш хубава картина, и още сто след нея, и още и още и още…

Да, на нея й е все едно дали се извинявам, или не.

Неведнъж се е оплаквал, че няма да смогне, че няма да успее, че ще си отиде без да е дал всичко от себе си.

– Той си е такъв. – Весело отбеляза Олушола, когато му разказах историята.

Страната ни е благословена с четири сезона, всеки различен и по своему красив.

Работел и денем и нощем, по шестнайсет часа на ден

И за да мога, ако някой ден седна да си препрочитам блога – да се срещна с по-младото ми аз – да я видя.

Често казваме: „Българите сме овце, търпим всичко“.

Ако размислите – предлагайте нови. Ако ли не – ще ви дам моите варианти.

П.П. В идеалния вариант в „По те бива за лекар“ първото „о“ ще е с ударение. Това обаче вероятно няма да се изписва както трябва в субтитри, така че аз бих го оставил без ударение.

Между „Вечерта, преди да дойдем“ и „Вечерта преди да дойдем“ има съществена смислова разлика. В първия случай имаме два независими маркера за време: „Направихме го вечерта. Още преди да дойдем“.

[Кал]

Тест 3 за коректори на проза

Предлагайте верните според вас варианти.

Раздразнен от педагогическия съвет, от който току-що се връщах – затова още бях с палто – нямах никакво желание да вдигна слушалката.

Като че ли всеки професионален шофьор и медицинска сестра в тази страна са стопроцентови спецове в областта, на която и да е научна дисциплина.

Дългогодишният цивилизационен навик, който с още хиляди подобни, допринасяше за ширещия се все повече и повече стрес у хората, ме накара да вдигна слушалката.

Не, че и старият не само че обеща същото, ами и отчете, че го е постигнал.

А ние – овцете му с овце – продължаваме да си живеем в старото, само дето, в кое точно старо време живеем, не знаем.

Ами по-добре кажи за какъв дявол ти е притрябвало да знаеш с кого си е пил ракията Моцарт?

„Ей, знаете ли, че тук има нещо?“ – възкликна Ния, доста умна наша стажантка. – „Не ви ли прилича на петолиние? Само, че без последната линия.“

– Е и? – попитах.

Обърнах се към няколко светила в тази област на науката – наши и чужди – макар че уклончивите им отговори ме наведоха на доста съмнения, доколко присърце са приели задачата.

Ако срещнеха пътник се нахвърляха, като диви зверове върху него и нямаха милост към никого.

А когато портите се отвориха, хората загубиха и ума и дума.

а) Знаеха, че тя е възможност да напуснат този свят и друго не ги интересуваше.
б) Знаеха, че тя е възможност да напуснат този свят и друго не ги интересува.

Той се надигна, позволявайки пясъка да се намести още по-удобно в порите на гърба му

той можеше само да се надява на звезден миг като първия филолог в орбита или пък първия филолог кацнал на луната, нещо такова

забеляза, че са точно на изхода на плажа и, следователно, ако се обърне, ще види дали кулата е там или се е превърнала в строеж

[Pumuckl]

Тест 3 за коректори на проза

Предлагайте верните според вас варианти.

Раздразнен от педагогическия съвет, от който току-що се връщах – затова още бях с палто – нямах никакво желание да вдигна слушалката.
Раздразнен от педагогическия съвет, от който току-що се връщах – затова още бях с палто, нямах никакво желание да вдигна слушалката.
Раздразнен от педагогическия съвет, от който току-що се връщах и затова още бях с палто, нямах никакво желание да вдигна слушалката.
Раздразнен от педагогическия съвет, от който току-що се връщах (затова още бях с палто), нямах никакво желание да вдигна слушалката.

Като че ли всеки професионален шофьор и медицинска сестра в тази страна са стопроцентови спецове в областта, на която и да е научна дисциплина.
Като че ли всеки професионален шофьор и всяка медицинска сестра в тази страна са стопроцентови спецове в областта на която и да е научна дисциплина. (която и да е = всяка)
Като че ли всички професионални шофьори и медицински сестри в тази страна са стопроцентови спецове в областта на която и да е научна дисциплина.

Дългогодишният цивилизационен навик, който с още хиляди подобни, допринасяше за ширещия се все повече и повече стрес у хората, ме накара да вдигна слушалката.
Дългогодишният цивилизационен навик, който, с още хиляди подобни, допринасяше за ширещия се все повече и повече стрес у хората, ме накара да вдигна слушалката.

Не, че и старият не само че обеща същото, ами и отчете, че го е постигнал.
Не че и старият не само че обеща същото, ами и отчете, че го е постигнал.

А ние – овцете му с овце – продължаваме да си живеем в старото, само дето, в кое точно старо време живеем, не знаем.
А ние – овцете му с овце – продължаваме да си живеем в старото, само дето в кое точно старо време живеем, не знаем. (само дето = само че)
А ние – овцете му с овце – продължаваме да си живеем в старото, само дето в кое точно старо време живеем – не знаем.

Ами по-добре кажи за какъв дявол ти е притрябвало да знаеш с кого си е пил ракията Моцарт?
Ами по-добре кажи, за какъв дявол ти е притрябвало да знаеш с кого си е пил ракията Моцарт?

„Ей, знаете ли, че тук има нещо?“ – възкликна Ния, доста умна наша стажантка. – „Не ви ли прилича на петолиние? Само, че без последната линия.“
„Ей, знаете ли, че тук има нещо? – възкликна Ния, доста умна наша стажантка. – Не ви ли прилича на петолиние? Само че без последната линия.“
- Ей, знаете ли, че тук има нещо? – възкликна Ния, доста умна наша стажантка. – Не ви ли прилича на петолиние? Само че без последната линия.

– Е и? – попитах.
– Е, и? – попитах.

Обърнах се към няколко светила в тази област на науката – наши и чужди – макар че уклончивите им отговори ме наведоха на доста съмнения, доколко присърце са приели задачата.
Обърнах се към няколко светила в тази област на науката – наши и чужди – макар че уклончивите им отговори ме наведоха на доста съмнения доколко присърце са приели задачата.

Ако срещнеха пътник се нахвърляха, като диви зверове върху него и нямаха милост към никого.
Ако срещнеха пътник, се нахвърляха като диви зверове върху него и нямаха милост към никого.

А когато портите се отвориха, хората загубиха и ума и дума.
А когато портите се отвориха, хората загубиха и ума, и дума.
А когато портите се отвориха, хората загубиха ума и дума.

а) Знаеха, че тя е възможност да напуснат този свят и друго не ги интересуваше.
б) Знаеха, че тя е възможност да напуснат този свят и друго не ги интересува.

Той се надигна, позволявайки пясъка да се намести още по-удобно в порите на гърба му
Той се надигна, позволявайки пясъка да се намести още по-удобно в порите на гърба му.

той можеше само да се надява на звезден миг като първия филолог в орбита или пък първия филолог кацнал на луната, нещо такова
Той можеше само да се надява на звезден миг като първия филолог в орбита или пък първия филолог кацнал на луната, нещо такова.
Той можеше само да се надява на звезден миг като първия филолог в орбита или пък първия филолог кацнал на луната – нещо такова.
Той можеше само да се надява на звезден миг като първия филолог в орбита или пък първия филолог кацнал на луната. Нещо такова.

забеляза, че са точно на изхода на плажа и, следователно, ако се обърне, ще види дали кулата е там или се е превърнала в строеж
Забеляза, че са точно на изхода на плажа и следователно, ако се обърне, ще види дали кулата е там, или се е превърнала в строеж.

[Кал]

Впрочем: наскоро излезе новият официален правописен речник и сега ще трябва да видим как са се променили правилата. А междувременно – да се радваме на междуцарствието.

[Кал]

Тест 4 за коректори на проза

Предлагайте верните според вас варианти.

За Цезар и Антоний говориш, като че са ти били състуденти, а не дай си Боже, въпросът да опре до Жана д’Арк или Бернар Диас дел Кастильо, с тях си била в най-близка дружба още от детската градина.

А, обективно погледнато, колко са приятелите ни измежду съвременниците? Десет, двайсет... хайде, да речем – сто души.

– Стилът ми е доста различен от този на Рабле – успя да вметне Матев.

Мишлето се възползва от това, че тя употреби устата си за по-възвишени цели и изчезна светкавично.

– Защо тогава правят Триумвират? – котката гордо вдигна опашката си, извита като въпросителен знак и се оттегли с достойнство.

Аз ти мърморя насън: „Матьо, целуни ми ухото, защото ми е стреснато, шаркаво и сипаничаво“, а тя си мре от смях и си казва: „Тая, моята господарка, дори не умее да говори нормален човешки език.“

А не може да е другояче, тъй като те не са известни никому. Е, може би на мене и на още пет – шест души.

Госпожа Писанска разбра, че няма да се отърве и изсъска.
– Само да ми паднат!

Марта довърши приказката, малко преди Матьо да внесе на рамото си изсушената и разкрасена мадам Писанска.

Матев вдигна очи към небето, но тъй като никаква помощ не дойде оттам, той само рече:
– Не е ли все пак време за нашата среднощна вечеря?

– Кое? – не разбра сестра му.

Борис стана пръв, извини се, че закъснявал и излезе.

– Оле-ле, ще ме попилееш! – разсмя се Мария и притисна Маца толкова силно, че тя съвсем по котешки ù каза:
– Х-х-х!
– Смърдял на парфюм! – не преставаше Мария и майка ù се почувства задължена да ù напомни:
– Не забравяй, че котките имат много по-силно обоняние от нашето. Одеколонът на Борис сигурно я дразни…
– Ха! На Борис! – гневно измърмори госпожа Писанска.
– Ау! Ау! – премрежи очи малката Матева. – Ти си ми станала една сплетница, една клюкарка и интригантка. Значи, не ти харесва парфюмът на Снежанка?

Знаеш, че е „получена“ по особен начин и аз се чудя дали тя все пак е човек като всички, или госпожица Вещицата ни е подарила някакво подобие, само за да може Борис да види въплътен своя естетически идеал?

– За мене е чест и удоволствие – се поклони с прикрита ирония Матев. – Моля, заповядай. Но с какво ли ще ни помогне това?

Виждах във въображението си и то много ясно, как вървях по коридорите на някакъв замък и носех на рамо старинен инструмент, лютня, струва ми се.

Сребристорусите ù коси бяха потекли по възглавниците чак до пода и от безнадеждните ù зеници, и от горчивата чупка над посинелите ù устни вееше непостижима красота.

Исках да усладя смъртта ù, свирех песни, които никой не е слушал и виждах пречупени през сълзите си как някакви думи трептяха върху устата ù, но от тях различавах само една.

И все нещо не ми достигаше, а привидно имах всичко – признание, слава, пари, хубава приятелка, заради която ми завиждаха и затова може би тя се гордееше с някакви си свои качества, които аз и досега не съм смогнал да открия, и, честна дума, не знам защо тя си въобразява, че е нещо повече от всички други.

Ковчегът беше открит и отдалеч (аз имам остро зрение) видях, че мъртвата е с черна превръзка на очите, когато наближиха – че е млада и е много красива и когато се изравниха с мен – че мъртвата носи чертите на моето видение – на умиращата дъщеря на краля.

Тя от време на време извиваше глава, като да се увери, че я следвам или за да ми даде кураж, и по лицето ù блуждаеше усмивка.

Първата ми мисъл, когато се посъвзех, беше: „Къде съм попаднал? Коя е тая жена в траур?“

Приемат, че в името на науката, която служи на хората, могат да бъдат изтезавани всякакви живи същества с изключение на самите хора.

Събудих се с приятното чувство, че съм спал в лодка сред тихи води и видях, че лебедът бе променил мястото си, значи наистина ме е люлял върху гърба си.

Той взе с лапа едно топче и го заблиза както децата – сладолед.

Аз усърдно търся за експериментите си хора, които никога не са измислили нещо оригинално или такива, които и без това са осъдени на смърт.

– Кой свири? – се сепнах, след като звуците затихнаха.

Прозрачни статуи, поставени на най-неочаквани места, издаваха тих звън, който се сливаше в някаква небесно чиста хармония.

– Само на портрет! – усмихна се на мислите ми госпожица Вещицата (междувременно бе успяла да надене някаква сребристобяла мантия) и се обърна към присъстващите: – Дами и господа, представям ви – и тя спомена името ми. – Тази вечер ще празнуваме неговото раждане като творец.

Там, в банката, имаш касета. Тя се отваря само ако бъде докосната от твоите пръсти.

– Слава Богу! – възкликна професорът. – Най-после си се отървал от тая пиявица, дето те използваше. Знаеш ли, че тя води дело за твоето наследство?

Направи от мен това, което искаше и ме пусна да се саморазвивам!

Прегърнах я, като че ли не съм я виждал от години, и поставих индийския пръстен на ръката ù.

Не чувате ли тая странна погребална музика – откъс от „Смъртта и девойката“, примесена с откъс от Прокофиевия концерт за виолончело, и всичко това във вид на траурен марш, изпълнен от духова музика!

По цяла нощ яздят пътуващите котараци, наплюват чехлите на Бояна, та да се пързалят, и гъделичкат краката на Матев, за да му се присънват страшнотии.

Той всъщност почиства каналите на времето и е малко виновен за случилото се тук, защото без да иска, изтърва нещо от миналото и затова къщата се пренасели с дриади, самодиви, духове и чортелеци.

– Целесъобразни?! Да гониш някого чрез сърп и решето! – постара се да се „изуми“ малката Матева.

Според древната рецепта те трябва да бъдат захлупени с решето, това ги омаломощава, после леко се повдига решетото, под него се прокарва сърпът, който отрязва коренчетата, които ги придържат към този свят и така те се превръщат във вълма от прах и косми и могат да бъдат прибрани от прахосмукачката.

Не стига, че установих истината за Великата река на времето, която образува водовъртежи над Бермудския триъгълник и си въобразих, че съм услужила на света… а то… сега се появили кой знае какви канали и то, разбира се, точно над фризурата ми.

А там, под средния прозорец, стоеше Марта, хванала две захлупени решета, между които се блъскаше нещо и пищеше:
– Отсам решето, оттам решето. Излаз няма. Човеко, пусни ме, ще те позлатя.

– Не ми мирише на добро – замисли се Бояна.

[Кал]

Тест 5 за коректори на проза

Предлагайте верните според вас варианти.

Капките, които падаха от дърветата, дълго след като дъждът бе престанал, я развеселяваха.

Понеже главата му на вид не се различаваше от другите, хората не подозираха колко много струва тя и не ù обръщаха внимание.

Още като студент той откри машината на вечното движение, прословутото „перпетуум мобиле“, над което бяха блъскали главите си хиляди мъдреци, учени, мечтатели и авантюристи…

Но, когато Човекът изпита скръбта, забеляза, че много хора по света страдат от нея.

Тогава тези, които държаха да няма радост, решиха да го заловят с подлост и обявиха, че ще дадат награда за главата му.

Тъжните хора знаеха колко струва радостта и не продаваха нейния вестител.

– Тогава кажи поне харесала ли си някога нещо, написано от мен!
– Че как – не! Аз целия те харесвам бе, Матьо, иначе защо ще стоя да ти бъда жена? – с готовност отвърна Марта.

Матев грабна листовете и се изправи възмутен от отговора ù.

Другите новини не го интересуваха. Още повече, след като забеляза любимата си съпруга.

Градът е защитен от невидима преграда, тя изпуска искри, труднопреодолима е, а изпаренията на околните блата обгръщат като мътна вълна напуснатия град; дори при нисък полет погледът не може да проникне в това омагьосано място.

Това е начинът, по който елините, та дори и боговете им, са изразявали почитание и преклонение.

И тя отново отвори рояла и запя: „Припомни си моите думи, Евридика, Евридика…“

[Кал]

Тест 6 за коректори на проза

Предлагайте верните според вас варианти.

Наистина плочите бяха твърди и грапави, но от тях лъчеше топлина – не от слънцето, а друга.

Да му излекуват раните, наместят ставите, сраснат костите – е, наистина десният му крак така и зарасна накриво…

Оставиха му само един нож, огниво и чифт топли кожи. И, разбира се, свещената тояга на вожда.

Самият Зурон тези древни текстове, дори не текстове, а подобни на мътно стъкло преразкази, някак си не го интересуваха.

И още, тези сказания раждаха в него непонятно усещане за преодоляно време – време, не минало, а идващо.

Нещо притискаше този бент, напираше към широкия свят и ето – рухна стената и начело на огромната, въоръжена с каквото попадне и набързо обучена армия, се носи той.

Този – от първия бой, този – от последния, а третият сам Норчар ми го подари – там, в подземията на белия дворец.

Не го беше излъгало предчувствието – там имаше някой.

Спокойно, но настойчиво, Ден Сир попита:
– Отдалече ли си?

В основата беше желанието… как да го кажа… с една дума всеки от нас искаше всичко да стане друго – по-добро, по-съвършено, по-справедливо.

И ти без да присъстваш между нас, със своите творения вече потвърждаваше, убеждаваше: има движение към ново състояние на нещата, има!

Норчар отнякъде е узнал, че пътувам край Деерлин и изпрати насреща ми цяла делегация.

Оказа се, че на Норчар му били нужни скулптури за новия храм и той ми предложи висока цена.

Да се каже „всичко“, значи да не се каже нищо.

… и каза ми жрецът на жреците: „Нима не се боиш, лъчезарни Дан Саминик? Това, че в очите ти няма ни капка страх, безпокои моя разум. Знам възраженията твои: нали имаме бързи коне и могъщи, неуязвими зверове, владеем ние тайната на Кристала, слънчевият лъч в лъч смъртоносен превръщащ, имаме и балисти, хвърлящи делви с огън неугасим…“

Ще кажеш ти, че има предели за силата наша, че можем да изгорим всяка крепост, да сразим с лъчи кристални и най-силната войска, но не е в силите наши да построим стрела сто ръста висока, която път между звездите да знае.

Имаше образи на нищо не приличащи или по-скоро на всичко по света наподобяващи.

А след като се върнахме в двореца, в покоите мои дойде Зун Себенера, воин мой и приятел, с мъдрост превъзхождаща много мъдреци.

Тръгна той към вратата, но аз в желание да го задържа поне още миг попитах: „Кажи ми още нещо, Зун Себенера, защо са кацнали те при нас?“

Синкавата и пурпурната сенки почти се сливаха с дъгата йероглифи.

[Кал]

Тест 7 за коректори на проза

Предлагайте верните според вас варианти.

Трябваха ми няколко секунди, за да преодолея лекото объркване, което ме обземаше всеки път, щом се окажех на улицата.

Посещаваха го предимно човеци, да го разгледат и да си спомнят, че някога хората, с труд и пот, сами са се грижели за себе си.

Ето, чуй по-нататък: „С раждането духът приема оковите на разума, затова и изборът да се роди е първият грях на душата, а смъртта е последният избор…“

Другата ù буза приличаше на звездно небе, само че вместо звезди, бе обсипана с миниатюрни модели на атома.

Аз изпълних, каквото ми беше заръчано.

Грешен съм, Господи, страх ме е. Ако превземат града ни със сила, връз мене ще падне греха от кръвта на невинните, задето не съм ги опазил.

Бурята дойде от юг и въпреки всичкото ми старание, успя да ме изненада.

Сама по себе си книгата бе произведение на изкуството и точно затова бе оцеляла при погрома над кръстове и икони в зората на змейското господство.

Никой, освен Великата, не ме слушаше.

Почти прелетя разстоянието между мен и Шар и със светкавичен удар на меча си, отсече най-близката от полегналите ù глави.

Лежах край огъня и въпреки топлите нощи, зъзнех.

[Кал]

Тест 8 за коректори на проза

Предлагайте верните според вас варианти.

В началото бе толкова зает с оцеляването им, че ги бе накарал да се преброят сами и тогава черноокият Тонака бе нарисувал на пиктографската си диплянка червено знаменце, което съответстваше на числото 20.

Беше извадил някакъв уред със скàла, поставен в кутия от пресована куя, с намерението да следи показанията му докато траеше втората фаза от разпита.

Мъкнеха го покрай конструкции от металокерамика и сребробетон, облепени с ламарини в телесен цвят, минаха покрай някакво ателие за трапанации и кухнята на имперския готвач, опръскана с кръвта на младенци, разминаха се с безброй дворцови служители в златоткани одежди, слизаха надолу, надолу, надолу сред прави линии, чупки и ъгли…

Беше ли я прочел някъде или се бе зародила в собствения му ум?

Гората, изникнала срещу общия им, уплашен гръб, сраснат подир сепването, беше стара, сенчеста и дъхава колкото Средновековието.

И всички тия животинки, както и много други добитъци и влечуги, сякаш се бяха изсипали от чудодеен рог на изобилието. Или от чутовен ноев ковчег.

[Лъч]

Нещо ме засърбя да се включа, въпреки че не пиша особено правилно (:

В началото бе толкова зает с оцеляването им, че ги бе накарал да се преброят сами, и тогава черноокият Тонака бе нарисувал на пиктографската си диплянка червено знаменце, което съответстваше на числото 20.

Беше извадил някакъв уред със скàла, поставен в кутия от пресована куя, с намерението да следи показанията му, докато траеше втората фаза от разпита.

Мъкнеха го покрай конструкции от металокерамика и сребробетон, облепени с ламарини в телесен цвят, минаха покрай някакво ателие за трапанации (трепанации?) и кухнята на имперския готвач, опръскана с кръвта на младенци, разминаха се с безброй дворцови служители в златоткани одежди, слизаха надолу, надолу, надолу сред прави линии, чупки и ъгли…

Беше ли я прочел някъде, или се бе зародила в собствения му ум?

Гората, изникнала срещу общия им, уплашен гръб, срастнат подир сепването, беше стара, сенчеста и дъхава колкото Средновековието. ---> тук правилото за това кога се пише "сраснат" и кога "срастнат" не го проумях май.

И всички тия животинки, както и много други добитъци и влечуги, сякаш се бяха изсипали от чудодеен Рог на изобилието. Или от чутовен Ноев ковчег.

[Кал]

Тест 9 за коректори на проза

Предлагайте верните според вас варианти.

След няколко часа ходене усети от ляво течение от хладен и влажен въздух.

Това което последва, дори не успя да осъзнае веднага.

– Да! Но сега пак съм при теб –Изведнъж я осени: – Измерител! Шарме?

– Защо сави не може да си намира сам храна. Болен ли е?

– Как му я занесе? Ти не носеше нищо в ръце днес?

– Като теб ли е? Или малко по различен?

„Брат значи. Който не знае как да си намира храна. Защото не е като всеки глит… Боже, колко много думи знае! Вероятно се е запазила цяла такава общност...“

Тя го хвана учудващо ловко с върха на дългите си нокти за плаша и го задърпа към малкия шубрак от лиани.

– Здравей, Хми. Добри вести ли носиш, или лоши?

– Това е Хми. Тръгвай! Тръгвай обратно!
По лицето на Хми се изписа объркване, после пристъпи от единия си дълъг крак на другия дълъг крак, тръгна непохватно, все едно човек ходеше на кокили.

Пресметна наум колко разстояние е изминал от последната отметка и поклати мислено глава.

Беше съвършено необяснимо, как се е приближила толкова тихо, при това за толкова кратко време.

Направи тичайки няколко кръга около него и бавно пое в посоката, в която бе изчезнала.

За тази екосистема, каква нужда има тя, аз да съм различен?

Джошуа знаеше, че тя го лъже. Че говори така, просто за да продължи той да измерва.

Тя не приличаше на нищо, което може да се види, където и да скиташ по света.

Дори изработеният напоследък рефлекс, да се държи за крака на Джошуа и да се крие под плаща му при опасност, не сработи.

Не виждам защо се причисляваш към неразумните, вместо към хората.

Това за пореден път я зарадва, тя хукна през глава и не спря чак докато не стигна до границата на видимостта с Джошуа.

[Кал]

Тест 10 за коректори на проза

Предлагайте верните според вас варианти.

Нощем, трябва да признаем, с леко разклатени устои, липса на сън, мечти, такива работи, но най-важното, това което се забравя непременно на сутринта – че нещо не е в ред, че това е само един възможен сценарий, тоя, в който съжаляваш, като умираш, защото сигурно има и друг, в който не съжаляваш, когато умираш.

Не смятах да правя промени, във времето преди днес живеех добре – според канона на общество с мъртви поети, с повече готварски рецепти, отколкото литература, с леко оголени зъби, защото животът е борба, нали така, оттам идва напредъкът, да, но накъде отива напредъкът не е ясно, защото напредък е дума, не е състояние на нещата. Дълбоко някъде чувствах, че напредвам пропадайки.

Бях гол, г-жа Кирова бе на същата възраст, на каквато ми преподаваше преди години, сега бяхме почти връстници и стоях пред нея с цялото си възхищение и страхопочитание от ония години.

– И сега какво да правя, знаете че винаги съм ви слушал…

Духът изкусител трябва да се докаже, трябва да извърши някакво реално дело, иначе всичко се изпарява да кажем при първи петли.

– Да си призная най-добре е машина, уред… но не махалото на хипнотизатор, багети или плексигласови пирамиди.

– Има посочена пощенска кутия – централна поща, кутия 138.
Описания от рода на това: „Влизайте в камерата, когато сте спокоен, най-добре леко гладен, в добро душевно здраве и положително настроен към живота“ или пък „Не стойте повече от час в уреда, може да загубите важна информация.“

На сън не съм щастлив – целият свят е щастлив, всички и всичко в него. Когато се събудя, да, пропивам се с някакво щастие, но то е в свят, който не е щастлив. Колко може да си щастлив в нещастен свят – не е за дълго, скоро ти свършват батериите.

Ненадейно виждам жива картина – един човек с пронизващи очи обяснява на други трима на руски: „Знаете ли, че в клетката се извършват 10 на девета степен химични реакции за секунда… за една секунда; и работата на всяка клетка е специализирана и същевременно съгласувана в съвършеното единство на организма.“

Вътре не работи компасът: стрелката унило сочи някаква посока и като въртиш компаса, и тя се върти колебливо с него.

Нали така са устроени новите уреди – натискаш копчетата и то вземе та стане.

Престоя в камерата ми напомня на едно усещане, отдавна забравено, когато бях на палатка на Седемте езера, същото усещане за бодрост на духа, щастие, пълното спокойствие, увереност, че каквото и да става, всъщност всичко е наред и има една хармония, която се грижи за всичко и, слава богу, е извън теб.

Кирова, питам на ум, Кирова, тази камера трябва да се даде на хора, които са болни, знаеш ли колко хора са безнадеждно болни…

Представяй си какво би искала да ти каже и това ще е достатъчно.

Боядисахме външните страни на един най-обикновен варел, пригодихме го да може да се лежи вътре и се оказа, че той има същите свойства като камерата – уредите не работят вътре.

Мога да решавам какви материали да се използват, как да се направи хидроизолацията на тунелите и халетата и всякакви технически подробности.

Всичко бе реално и постижимо, но бе нереално по своите измерения – осемдесет хиляди човека щяха да минават на ден през станция Университета, средно с по осем минути престой – да, с това можеше да се започне.

Спомням си като днес откриването на новия ръкав на метрото: линията Университета – Младост.

Сеща се само защо е на тоя свят, и имаше случаи, когато след малко чакане, след някакви си пет минути някои се сещаха за нещо много важно, но забравено, за някой много важен човек, и излизаха на бегом от метрото.

Тръгнаха едни слухове, че метрото лекува главоболие, говореха и за един парализиран, видите ли, който просел долу, взел че се раздвижил, взел че проходил и как е станало това един господ знае, и после спирката се напълни със сакати, с парализирани, с инвалиди, но за ден-два се оправяха и си тръгваха, та сега прииждаха от чужбина, чули отнякъде какво става.

Кметът като преряза лентата в централната зала, каза, че толкова щастлив не се е чувствал никога през живота си, и щеше да звучи малко странно, едно метро е все пак, ако и другите не се чувстваха и те дълбоко щастливи и преизпълнени със странно очакване за нещо хубаво.

[Кал]

Тест 11 за коректори на проза

Предлагайте верните според вас варианти.

– Не ми харесва. Котката като че ли всеки момент е готова да се обърне и да одраска Нейно височество.

Едва се беше отдръпнал, и вратата на ателието се отвори.

Старият Хамонд му беше позволил да нарисува вместо него картина за краля, и той не биваше да го подведе.

– Сират, бързо тук! Техни величества идват! – изтръгна го от унеса гласът на учителя му.

– Но това там не е… Ах, да! Наистина като че ли съм аз! Колко интересно – не са ме нарисували, а пак…

– Без никого! Какво общо има този… братът на уважаемия ми съпруг с принцесата?

– Защо мислиш, че това да си месар или ковач е по-малко изкуство от това да си художник?

Освен през високите прозорци по стените на кралската стая размита светлина падаше сякаш и през отвора на картината, и осветяването на двете фигури подсказваше, че на пътя ù има някаква сянка – сянката на този, който стои пред картината и я гледа.

За щастие при падането не си беше счупил нищо, а и палачът не се беше престарал с бича – заповедта беше старецът да бъде набит, а не убит.

Но нямам приятели сред тях, поне не такива, които биха рискували да разгневят техни Величества.

За окото на младия художник ясно личеше как са били нарисувани истинските им лица, а после мраморният прашец, или каквото там беше, е било поръсено върху влажната боя, за да скрие зад мъгливото хало истината.

Всички молби на Сират да я погледне останаха напразни.

Двамата отнесоха вързопа в галерията и зачакаха височайшето семейство.

Но заповядвам да ме подсетиш за машината следващия път когато брат ми заговори за картини.

Очите на принцесата пробляснаха с гневен огън.

[negesta]

Тест 5 за коректори на проза
Предлагайте верните според вас варианти.

1. Капките, които падаха от дърветата, дълго след като дъждът бе престанал, я развеселяваха.
(2. Капките, които падаха от дърветата, дълго след като дъждът бе престанал я развеселяваха. (= "развеселяваха я, [не веднага, а] дълго след като дъждът бе престанал" …: но този словоред е необичаен за българския, по-скоро стихотворен.)

Понеже главата му на вид не се различаваше от другите, хората не подозираха колко много струва тя, и не ù обръщаха внимание.

Още като студент, той откри машината на вечното движение - прословутото „перпетуум мобиле“, над което бяха блъскали главите си хиляди мъдреци, учени, мечтатели и авантюристи…

Но когато Човекът изпита скръбта, забеляза, че много хора по света страдат от нея.

Тогава тези, които държаха да няма радост, решиха да го заловят с подлост и обявиха, че ще дадат награда за главата му. (?) (тук чувам запетая преди "и", обаче не зная по кое правило, ако наистина има)

Тъжните хора знаеха колко струва радостта, и не продаваха нейния вестител.

– Тогава кажи поне - харесала ли си някога нещо, написано от мен?

– Че как не! Аз целия те харесвам бе, Матьо, иначе защо ще стоя да ти бъда жена? – с готовност отвърна Марта.

Матев грабна листовете и се изправи, възмутен от отговора ù.

Другите новини не го интересуваха. Още повече - след като забеляза любимата си съпруга.

Градът е защитен от невидима преграда - тя изпуска искри, труднопреодолима е, а изпаренията на околните блата обгръщат, като мътна вълна, напуснатия град; дори при нисък полет, погледът не може да проникне в това омагьосано място.

Това е начинът, по който елините (та дори и боговете им) са изразявали почитание и преклонение.

И тя отново отвори рояла, и запя: „Припомнù си моите думи, Евридика, Евридика…“ (?)


... обаче ще искам поправка/пояснения, особено там, където имам въпросителни;), за да вляза в някаква форма все пак...

[Кал]

Лъч – в твоите варианти имам смущения с:

И всички тия животинки, както и много други добитъци и влечуги, сякаш се бяха изсипали от чудодеен Рог на изобилието. Или от чутовен Ноев ковчег.

Да – „трЕпанация“ е думата.

(Нев ти обясни за „сраствам се“ и „да се срасна“.)

- - -

Нев – в твоите бих пипнал още:

1. Капките, които падаха от дърветата, дълго след като дъждът бе престанал, я развеселяваха.
(2. Капките, които падаха от дърветата, дълго след като дъждът бе престанал я развеселяваха. (...).)

Още като студент, той откри машината на вечното движение - прословутото „перпетуум мобиле“, над което бяха блъскали главите си хиляди мъдреци, учени, мечтатели и авантюристи…

Градът е защитен от невидима преграда - тя изпуска искри, труднопреодолима е, а изпаренията на околните блата обгръщат, като мътна вълна, напуснатия град; дори при нисък полет, погледът не може да проникне в това омагьосано място.

е възможен вариант – но има ли и други верни?

По въпросите:

Тогава тези, които държаха да няма радост, решиха да го заловят с подлост и обявиха, че ще дадат награда за главата му. (?) (тук чувам запетая преди "и", обаче не зная по кое правило, ако наистина има)

Правилото е 88.2. Аз още се чудя дали да го спазваме винаги...

И тя отново отвори рояла, и запя: „Припомнù си моите думи, Евридика, Евридика…“ (?)

Добавила си незадължителна запетая. А най-накрая, след кавичките, трябва да има точка.

- - -

С другото съм съгласен.

[negesta]

1. Капките, които падаха от дърветата, дълго след като дъждът бе престанал, я развеселяваха.
(2. Капките, които падаха от дърветата, дълго след като дъждът бе престанал я развеселяваха. (...).)

Още като студент, той откри машината на вечното движение - прословутото „перпетуум мобиле“, над което бяха блъскали главите си хиляди мъдреци, учени, мечтатели и авантюристи…

Капките, които падаха от дърветата дълго след като дъждът бе престанал, я развеселяваха.

Още като студент той откри машината на вечното движение - прословутото перпетуум-мобиле, над което бяха блъскали главите си хиляди мъдреци, учени, мечтатели и авантюристи…

Градът е защитен от невидима преграда - тя изпуска искри, труднопреодолима е, а изпаренията на околните блата обгръщат, като мътна вълна, напуснатия град; дори при нисък полет, погледът не може да проникне в това омагьосано място.

Градът е защитен от невидима преграда; тя изпуска искри, труднопреодолима е, а изпаренията на околните блата обгръщат, като мътна вълна, напуснатия град; дори при нисък полет, погледът не може да проникне в това омагьосано място.

Градът е защитен от невидима преграда. Тя изпуска искри, труднопреодолима е, а изпаренията на околните блата обгръщат, като мътна вълна, напуснатия град; дори при нисък полет, погледът не може да проникне в това омагьосано място.

сега?:)

[Лъч]

Лъч – в твоите варианти имам смущения с:

И всички тия животинки, както и много други добитъци и влечуги, сякаш се бяха изсипали от чудодеен Рог на изобилието. Или от чутовен Ноев ковчег.

Наистина нямам идея как би трябвало да е, ако не така. Какви по-точно са смущенията ти?

[Кал]

Нев – „да“ за първите два примера.

Последното обаче е хитруване – и отива в сферата на редакциите: въвеждайки различни препинателни знаци, променяш първоначалния замисъл на автора. Ще подскажа: съсредоточи се върху запетаите.

Лъч – тук ще оставя другите коректори да си поблъскат главите. Правилото го има описано в другата тема... мисля.

[Лъч]

[headbang] Аз ще си спестя главоблъскането из другата тема. И без туй не съм баш коректор, а само пробващ-се-да-поправя-разни-неща-човек. Поне се ориентирах, че не съм съвсем загубен за професията

[negesta]

Ще подскажа: съсредоточи се върху запетаите.

Градът е защитен от невидима преграда - тя изпуска искри, труднопреодолима е, а изпаренията на околните блата обгръщат като мътна вълна напуснатия град; дори при нисък полет, погледът не може да проникне в това омагьосано място.

Градът е защитен от невидима преграда - тя изпуска искри, труднопреодолима е, а изпаренията на околните блата обгръщат (като мътна вълна) напуснатия град; дори при нисък полет, погледът не може да проникне в това омагьосано място.

(доколкото мога да преценя, "като мътна вълна" може да бъде акцентирано или не, според замисъла на автора, може да е и в скоби (?); ако не е това - то е нещо, което със сигурност не знам, че не е задължително, и се предавам:)

И всички тия животинки, както и много други добитъци и влечуги, сякаш се бяха изсипали от чудодеен Рог на изобилието. Или от чутовен Ноев ковчег.

Нещо с главните букви?:) - "ноев ковчег" е като "дамоклиев меч". А "рог на изобилието" - като "ябълката на раздора".

[Кал]

Няма нужда от запетая след „дори при нисък полет“.

За главните и малките букви – точно така!

[Лъч]

Нещо с главните букви?:) - "ноев ковчег" е като "дамоклиев меч". А "рог на изобилието" - като "ябълката на раздора".

За главните и малките букви – точно така!

Хм... значи аз съм ги/се отнесъл към Трънен венец и другите му подобни, които май бяха с главни букви... даскалото учи... Да де, в случая тия просто трябва да ги знам, за да ги пиша както "трябва".

[negesta]

Тест 4 за коректори на проза

За Цезар и Антоний говориш, като че са ти били състуденти, а не дай си боже_ въпросът да опре до Жана д’Арк или Бернар Диас дел Кастильо – с тях си била в най-близка дружба още от детската градина.

А_ обективно погледнато, колко са приятелите ни измежду съвременниците? Десет, двайсет..., хайде да речем – сто души.

– Стилът ми е доста различен от този на Рабле – успя да вметне Матев.
„Стилът ми е доста различен от този на Рабле“ – успя да вметне Матев.
Стилът ми е доста различен от този на Рабле – успя да вметне Матев.

Мишлето се възползва от това, че тя употреби устата си за по-възвишени цели, и изчезна светкавично.

– Защо тогава правят Триумвират? – котката гордо вдигна опашката си, извита като въпросителен знак, и се оттегли с достойнство.

Аз ти мърморя насън: „Матьо, целуни ми ухото, защото ми е стреснато, шаркаво и сипаничаво“, а тя си мре от смях и си казва: „Тая_ моята господарка дори не умее да говори нормален човешки език“.

А не може да е другояче, тъй като те не са известни никому. Е, може би на мене(,) и на още пет-шест души.

Госпожа Писанска разбра, че няма да се отърве, и изсъска:
– Само да ми паднат!
Госпожа Писанска разбра, че няма да се отърве, и изсъска: „Само да ми паднат!“.

Марта довърши приказката_ малко преди Матьо да внесе на рамото си изсушената и разкрасена мадам Писанска.

Матев вдигна очи към небето, но тъй като никаква помощ не дойде оттам, той само рече:
– Не е ли все пак време за нашата среднощна вечеря?
– Кое? – не разбра сестра му.

Матев вдигна очи към небето, но тъй като никаква помощ не дойде оттам, той само рече: „Не е ли все пак време за нашата среднощна вечеря?“. „Кое?“ – не разбра сестра му.

Борис стана пръв, извини се, че закъснявал, и излезе.

– Олеле, ще ме попилееш! – разсмя се Мария и притисна Маца толкова силно, че тя, съвсем по котешки, ù каза:
– Ххх!
„Олеле, ще ме попилееш! – разсмя се Мария и притисна Маца толкова силно, че тя, съвсем по котешки, ù каза: – Ххх!“.

– Смърдял на парфюм! – не преставаше Мария, и майка ù се почувства задължена да ù напомни:
– Не забравяй, че котките имат много по-силно обоняние от нашето. Одеколонът на Борис сигурно я дразни…
– Ха! На Борис! – гневно измърмори госпожа Писанска.
– Ау! Ау! – премрежи очи малката Матева. – Ти си ми станала една сплетница, една клюкарка и интригантка. Значи_ не ти харесва парфюмът на Снежанка?

„Смърдял на парфюм! – не преставаше Мария, и майка ù се почувства задължена да ù напомни: – Не забравяй, че котките имат много по-силно обоняние от нашето. Одеколонът на Борис сигурно я дразни…“.
„Ха! На Борис!“ – гневно измърмори госпожа Писанска.
„Ау! Ау! – премрежи очи малката Матева. – Ти си ми станала една сплетница, една клюкарка и интригантка. Значи_ не ти харесва парфюмът на Снежанка?“

Знаеш, че е „получена“ по особен начин, и аз се чудя дали тя все пак е човек като всички, или госпожица Вещицата ни е подарила някакво подобие, само за да може Борис да види въплътен своя естетически идеал?

– За мене е чест и удоволствие – се поклони с прикрита ирония Матев. – Моля (,) заповядай. Но с какво ли ще ни помогне това?
„За мене е чест и удоволствие – се поклони с прикрита ирония Матев. – Моля заповядай. Но с какво ли ще ни помогне това?“.

Виждах във въображението си, и то много ясно, как вървях по коридорите на някакъв замък, и носех на рамо старинен инструмент – лютня, струва ми се.

Сребристорусите ù коси бяха потекли по възглавниците чак до пода, и от безнадеждните ù зеници, и от горчивата чупка над посинелите ù устни вееше непостижима красота.

Исках да усладя смъртта ù, свирех песни, които никой не е слушал, и виждах, пречупени през сълзите си, как някакви думи трептяха върху устата ù, но от тях различавах само една.

И все нещо не ми достигаше, а привидно имах всичко – признание, слава, пари, хубава приятелка, заради която ми завиждаха, и затова може би тя се гордееше с някакви си свои качества, които аз и досега не съм смогнал да открия, и_ честна дума, не знам защо тя си въобразява, че е нещо повече от всички други.

Ковчегът беше открит, и отдалеч (аз имам остро зрение) видях, че мъртвата е с черна превръзка на очите, когато наближиха – че е млада и е много красива, и когато се изравниха с мен – че мъртвата носи чертите на моето видение – на умиращата дъщеря на краля.

Тя от време на време извиваше глава, като да се увери, че я следвам, или за да ми даде кураж, и по лицето ù блуждаеше усмивка.

Първата ми мисъл, когато се посъвзех, беше: „Къде съм попаднал? Коя е тая жена в траур?“.

Приемат, че в името на науката, която служи на хората, могат да бъдат изтезавани всякакви живи същества, с изключение на самите хора.

Събудих се с приятното чувство, че съм спал в лодка сред тихи води, и видях, че лебедът бе променил мястото си – значи наистина ме е люлял върху гърба си.

Той взе с лапа едно топче и го заблиза, както децата – сладолед.

Аз усърдно търся за експериментите си хора, които никога не са измислили нещо оригинално, или такива, които и без това са осъдени на смърт.

– Кой свири? – се сепнах, след като звуците затихнаха.
„Кой свири?“ – се сепнах, след като звуците затихнаха.

Прозрачни статуи, поставени на най-неочаквани места, издаваха тих звън, който се сливаше в някаква небесно чиста хармония. (?)

– Само на портрет! – усмихна се на мислите ми госпожица Вещицата (междувременно бе успяла да надене някаква сребристобяла мантия) и се обърна към присъстващите: – Дами и господа, представям ви … – и тя спомена името ми. – Тази вечер ще празнуваме неговото раждане като творец.

Там, в банката, имаш касета. Тя се отваря само ако бъде докосната от твоите пръсти. (?)

– Слава богу! – възкликна професорът. – Най-после си се отървал от тая пиявица, дето те използваше. Знаеш ли, че тя води дело за твоето наследство?
„Слава богу! – възкликна професорът. – Най-после си се отървал от тая пиявица, дето те използваше. Знаеш ли, че тя води дело за твоето наследство?“

Направи от мен това, което искаше, и ме пусна да се саморазвивам!

Прегърнах я, като че ли не съм я виждал от години, и поставих индийския пръстен на ръката ù. (?)

Не чувате ли тая странна погребална музика – откъс от „Смъртта и девойката“, примесена с откъс от Прокофиевия концерт за виолончело, и всичко това – във вид на траурен марш, изпълнен от духова музика!

По цяла нощ яздят, [тази запетая зависи от контекста; тук има, ако котараците са подлог на "яздя", няма, ако са пряко допълнение] пътуващите котараци, наплюват чехлите на Бояна, та да се пързалят, и гъделичкат краката на Матев, за да му се присънват страшнотии.

Той всъщност почиства каналите на времето и е малко виновен за случилото се тук, защото, без да иска, изтърва нещо от миналото, и затова къщата се пренасели с дриади, самодиви, духове и чортелеци.

– Целесъобразни?! Да гониш някого чрез сърп и решето! – постара се да се „изуми“ малката Матева.
„Целесъобразни?! Да гониш някого чрез сърп и решето!“ – постара се да се „изуми“ малката Матева.

Според древната рецепта, те трябва да бъдат захлупени с решето - това ги омаломощава, после леко се повдига решетото, под него се прокарва сърпът, който отрязва коренчетата, които ги придържат към този свят, и така те се превръщат във валма от прах и косми, и могат да бъдат прибрани от прахосмукачката.

Не стига, че установих истината за Великата река на времето, която образува водовъртежи над Бермудския триъгълник, и си въобразих, че съм услужила на света…, а то… сега се появили кой знае какви канали, и то, разбира се, точно над фризурата ми.

А там, под средния прозорец, стоеше Марта, хванала две захлупени решета, между които се блъскаше нещо и пищеше:
– Отсам решето, оттам решето. Излаз няма. Човеко, пусни ме, ще те позлатя./!
А там, под средния прозорец, стоеше Марта, хванала две захлупени решета, между които се блъскаше нещо и пищеше: „Отсам решето, оттам решето. Излаз няма. Човеко, пусни ме, ще те позлатя!“.

– Не ми мирише на добро – замисли се Бояна.
„Не ми мирише на добро“ – замисли се Бояна.

[Кал]

Имам несъгласия при:

Десет, двайсет..., хайде да речем – сто души.

– Смърдял на парфюм! – не преставаше Мария, и майка ù се почувства задължена да ù напомни:
– Не забравяй, че котките имат много по-силно обоняние от нашето. Одеколонът на Борис сигурно я дразни…
– Ха! На Борис! – гневно измърмори госпожа Писанска.
– Ау! Ау! – премрежи очи малката Матева. – Ти си ми станала една сплетница, една клюкарка и интригантка. Значи_ не ти харесва парфюмът на Снежанка?

Виждах във въображението си, и то много ясно, как вървях по коридорите на някакъв замък, и носех на рамо старинен инструмент – лютня, струва ми се.

Сребристорусите ù коси бяха потекли по възглавниците чак до пода, и от безнадеждните ù зеници, и от горчивата чупка над посинелите ù устни вееше непостижима красота.

Ковчегът беше открит, и отдалеч (аз имам остро зрение) видях, че мъртвата е с черна превръзка на очите, когато наближиха – че е млада и е много красива, и когато се изравниха с мен – че мъртвата носи чертите на моето видение – на умиращата дъщеря на краля.

Приемат, че в името на науката, която служи на хората, могат да бъдат изтезавани всякакви живи същества, с изключение на самите хора.

Той всъщност почиства каналите на времето и е малко виновен за случилото се тук, защото, без да иска, изтърва нещо от миналото, и затова къщата се пренасели с дриади, самодиви, духове и чортелеци.

Според древната рецепта, те трябва да бъдат захлупени с решето - това ги омаломощава, (...)

(...) и си въобразих, че съм услужила на света…, а то… сега се появили кой знае какви канали (...)

И съмнения при:

Прегърнах я, като че ли не съм я виждал от години, и поставих индийския пръстен на ръката ù. (?)

[negesta]

Десет, двайсет... хайде да речем - сто души.

– Смърдял на парфюм! – не преставаше Мария и майка ù се почувства задължена да ù напомни:
– Не забравяй, че котките имат много по-силно обоняние от нашето. Одеколонът на Борис сигурно я дразни…
– Ха! На Борис! – гневно измърмори госпожа Писанска.
– Ау! Ау! – премрежи очи малката Матева. – Ти си ми станала една сплетница, една клюкарка и интригантка. Значи не ти харесва парфюмът на Снежанка?

Виждах във въображението си, и то много ясно, как вървях по коридорите на някакъв замък и носех на рамо старинен инструмент – лютня, струва ми се.

Сребристорусите ù коси бяха потекли по възглавниците чак до пода и от безнадеждните ù зеници, и от горчивата чупка над посинелите ù устни вееше непостижима красота.

Ковчегът беше открит и отдалеч (аз имам остро зрение) видях, че мъртвата е с черна превръзка на очите, когато наближиха – че е млада и е много красива, и когато се изравниха с мен – че мъртвата носи чертите на моето видение – на умиращата дъщеря на краля.

Приемат, че в името на науката, която служи на хората, могат да бъдат изтезавани всякакви живи същества(,) с изключение на самите хора.

Той всъщност почиства каналите на времето и е малко виновен за случилото се тук, защото, без да иска, изтърва нещо от миналото и затова къщата се пренасели с дриади, самодиви, духове и чортелеци.

Според древната рецепта те трябва да бъдат захлупени с решето - това ги омаломощава, (...)

(...) и си въобразих, че съм услужила на света… а то… сега се появили кой знае какви канали (...)

*
Прегърнах я, като че ли не съм я виждал от години, и поставих индийския пръстен на ръката ù. -> И аз се чудех....

Когато е употребено като наречие, като че ли не се придружава от запетаи: Художникът като че ли се въздържа да изрази своето мнение. Може да се срещне и като съюз, който въвежда подчинени изречения за сравнение – те се “озапетайчват”: И ме погледна, като че ли съм похитител.

[Кал]

Сега несъгласията ми останаха само при:

Значи не ти харесва парфюмът на Снежанка?

Сребристорусите ù коси бяха потекли по възглавниците чак до пода и от безнадеждните ù зеници, и от горчивата чупка над посинелите ù устни вееше непостижима красота.

Когато е употребено като наречие, като че ли не се придружава от запетаи: Художникът като че ли се въздържа да изрази своето мнение. Може да се срещне и като съюз, който въвежда подчинени изречения за сравнение – те се “озапетайчват”: И ме погледна, като че ли съм похитител.

Това не се ли сблъсква с правило 92?

Понеже нашият пример е от вида „Прегърнах я как“...

[negesta]

Значи, не ти харесва парфюмът на Снежанка?

Сребристорусите ù коси бяха потекли по възглавниците чак до пода, и от безнадеждните ù зеници и от горчивата чупка над посинелите ù устни вееше непостижима красота.
(Последен опит, много и-та станаха:)

(А останалото го прехвърлих тук

[Кал]

Сребристорусите ù коси бяха потекли по възглавниците чак до пода и от безнадеждните ù зеници и от горчивата чупка над посинелите ù устни вееше непостижима красота.

... е брилянтно изречение. Демонстрира как при няколко „и“ подред не е нужна запетая.

Я да го доусложним...

Сребристорусите ù коси бяха потекли по възглавниците чак до пода и абаносовата и медна порта и от безнадеждните ù зеници и горчивата и многозначителна чупка над посинелите ù устни вееше непостижима красота.

А знаем ли защо?

[negesta]

Spoiler

Страшно изречение

(Защото при "и", което не изрежда, а добавя или свързва, не се накъсва изречението със запетаи, ако няма други правила, които го изискват?)

Иначе запетайката сложих не заради и-то, а заради "чак до пода": преди 'чак' не се слага, но не бях сигурна за след конструкцията с него.

[Кал]

Аз го знам в геометричен вид - с разни кутийки, показващи части на кое ниво на изречението свързва съответното „и“. Сега ще се опитам във вербален:

Когато имаме изброяване на елементи от един и същи тип (или поясняващи един и същи елемент) и ги свързваме със съюза „и“, запетая се пише пред втория съюз „и“ и всеки следващ. Ако елементите са от различен тип (или поясняват различен елемент), запетая няма, независимо колко „и“-та се натрупат.

Така като го чета – не си го разбирам... :/ Но с примери ще стане ясно.

ЕДИТ: А твоето май... казва същото.