Започвам с цитат:
В алманах „Резерват Северозапад 2013“ Емил Андреев и Николай Фенерски wrote:– Без да го осъзнаваме дори и без да го заявяваме като манифест, ние в алманаха може би се опитваме да се противопоставим на т.нар. глобализация чрез нашата северозападна локализация – искаме да си пишем и говорим на северозападно наречие, да бъдем такива, каквито се помним като деца, това е начинът ни да се справяме може би. Ти, забелязах също обичаш да говориш на диалект. (...) Оправдаваш ли това, което правим? Защото съм чувал и обвинения, че едва ли не замърсяваме книжовния език или се опитваме да се отделим от останалите българи.
– Разбира се, че го оправдавам (...). Книжовният език по-скоро се замърсява с безсмислени съждения и откровени простотии, изговорени граматически правилно, но грозно. Простодушното „народно“ и диалектно говорене е смешно, често грубо, но твърде мъдро и най-вече – то е многолико, дава разнообразие и неповторимост на неговите физически носители. Ако се свеним от него и желаем да го премахнем, ще заприличаме на онази „модерна“ дъщеря, която учела старата си майка да казва „скъсва се“ вместо „скина се“ за нишката, която преде. За да не я обиди, бабата започнала да казва: „Уф ка се скъса таа пущина, та чак се скина!“. (...) Така нареченият нормативен литературен език не включва владеенето и умното използване на различни говори и диалекти, напротив. Аз пиша и като пресъздавам образи, искам да покажа по-пълно тяхната неповторимост, която включва и езика, на който те говорят. Не мога да сложа в устата на един обикновен рибар „купешките“ думи на хората „от телевизията“. Имам герой, който изпада в подобно смешно положение непрекъснато да поправя свой съселянин – възрастен пастир, на което старият човек му отговаря: „Абе, ти като така ме караш да се кършим като зелен боб, я тогава къ да ти речем да ме не фъргаш у ситния върбак?“. Ако този овчар му отговори „Разбирам желанието ти да не се преструвам, но как да ти кажа да не ме вземаш за луд“, цялата негова пъстрота се изгубва, „отива у курец“, както би се изразил той. Естествено, както е казано – не отровата, а дозата убива. Не бива да вирим говори и диалекти като някаква особена идентичност и да си затваряме „очинкини“ (по родопски) пред съвременното развитие на езика. Редно е добре да го познаваме (заедно с няколко чужди такива), иначе само ще си плямпотим и ще преливаме от пусто в празно. Невежият най-често се възмущава, вманиачва и прибягва до ограничаване, стига да може. Ако кажеш на някой от Ново село, Видинско (...), „Путицу оди по курдел“, той ще ти се подсмихне, но няма да ти се обиди; друг, непознаващ говора на това селище, ще си помисли, че говориш мръсотии, без да знае, че „в превод“ това означава „калинка-малинка ходи по царевичен кочан (мамул, мисир, колен и пр.)“. (...)
Едно добро начало за желаещите да практикуват
е „Турлашко племе юнашко“ на Георги Костодинов. Имаме я в Общественото крило, както и самия алманах, от който е горният цитат.