„Пясъци“ – Красимир Крумов

[Кал]

Отзивът ми за романа в Goodreads:

С този роман имам сериозни ядове: и като постройка – дългите-предълги размисли на главния герой Рад дотолкова ми доскучаха, че от един момент нататък плъзгах очи по страниците без диалози за две секунди, буквално, и ако нищо не ми хванеше погледа, минавах на следващата – и нито за миг не изгубих нишката на действието :/; и като идеи – искаше ми се хората на бъдещето да са научили повече за грешките (и прозренията) на настоящите хора, та да не им се налага да разчитат на щастливото обстоятелство водата да бликне отново, а да се справят съвсем сами, със собствени сили. (Ние, сега, имаме знанията как да върнем водата в опустиняващата земя – без джаджи, дори без маркучи. Идете например в „Тринога“ в село Желен и чуйте какво има да ви разкаже Филип.)

Ако си бях останал с ядовете обаче, въобще нямаше да сядам да пиша рецензия тук. „Пясъци“, след като прогоних дреболиите от ума си, успя да ме вдъхнови. Понеже навярно е първият български екологичен роман, на който попадам – „екологичен“ в пълния смисъл на думата. С едно постепенно разширяване на полезрението ни – от малкото и частното към световното и всезасягащото, добавяйки нови пластове лека-полека, така че да имаме време да помислим по всеки нов; да открием къде е нашето място в тази история. Не сме ли ония безгрижни плажовници, които подритват бутилка с вода, по липса на топка? Оня младеж, дето изпива с очи новото яко гадже, докато пясъкът зад гърба му изпива капчиците кафе от захвърлена чашка? Момичето и момчето, които – странно – събират жълъди от земята, а после ги бучват тук-там с тънка клечица? Къде ще сме ние, когато започне Водна война? Къде сме били, та сме оставили да се стигне дотам?

„Пясъци“ е топла история (дори ужасно гореща, под онова палещо слънце на пресушеното бъдеще), усмихваща (в крайна сметка), движена от надежда. Иска ми се и моят живот да се движи така. Само че... от искането до случването лежи цял океан (или пустиня). Четирсет години – или четирсет живота – вървене. Благодарен съм на Красимир Крумов, че се появява сега, да ни побутне към първата/следващата ни крачка – сега.