Преследваха го. Знаеше го със същата онази безнадеждна яснота, с която тревопасното животно знае, че го дебне хищник.
Тичаше през джунглата без да обръща внимание на острите шипове по клоните, които раздираха дрехите му и разкъсваха плътта му.
Първоначално иззад гърба му прозвучаваха приглушени изстрели, но от известно време не се бе чул нито един. Може би бунтовниците се бяха отказали от преследването.
Ала въпреки това той не смееше да спре да бяга.
Прескочи някакъв обрасъл с лишеи и мъхове дънер и ботушите му цопнаха в плитката рекичка, по която бягаше вече близо километър. Дробовете му горяха, сърцето му биеше, полудяло. Опитваше да си поеме дъх, ала изразходваше кислорода по-бързо, отколкото го поемаше.
Спъна се от някакъв камък и полетя по лице към земята. Протегна инстинктивно ръце, за да поеме удара и изпъшка от болка, когато острите речни камъчета раздраха дланите му. Бистрата вода на рекичката леко почервеня от кръвта му. Изправи се, без да обръща внимание на парещата болка в дланите си и продължи да бяга.
По някое време кривна встрани от рекичката и се вряза в храстите, макар клоните им да драскаха лицето му и да оставяха кървави черти по него.
По едно време си позволи да спре за малко, колкото да си поеме дъх... и калната земя се срина изпод краката му.
Затъркаля се по стръмното било, удари се в ствола на някакво дърво и изпъшка немощно. По лицето му полепнаха някакви листа и боклуци.
И внезапно се блъсна в нещо здраво, което изкара и последния дъх от дробовете му и спря падането.
Нямаше представа колко дълго лежа така. Лежеше по гръб, взираше се в небето и кървавочервената африканска луна, изгряла точно над него. Нямаше сили да помръдне - дори вероятната опасност да бъде ухапан от змия или някаква буболечка, му се струваше някак далече от него.
И все пак събра последните си сили и се изправи на колене. Застана така няколко минути с наведена глава, докато отмине световъртежът, после несигурно се изправи и се подпря на нещото, което бе спряло падането му. Дланта му се облегна на някаква странна повърхност - беше гладка на пипане и същевременно съставена от множество заоблености - сякаш се бе подпрял на каменен зид.
Отстъпи назад и обърна поглед към нещото.
И отскочи назад, ужасен.
Беше някаква постройка. Изоставена примитивна колибка, подпряна с две каменни плочи, полузаровена сред нисички храсти.
Но не това предизвика ужаса му.
Стените на колибата бяха направени от оголени човешки черепи.
Очни кухини се взираха зловещо в него. Огрени от ярката лунна светлина мъртвешки усмивки го приканваха да отиде при тях. Стотици, хиляди черепи - на мъже, жени, деца. Подредени толкова плътно един до друг, че образуваха здрава стена.
Немощен вопъл се откъсна от гърлото на мъжа.
Едва сега осъзна, че нощната джунгла е потънала в тишина.
Нямаше ги виковете, крясъците и цвъртенето на нощните твари. Чуваше се само вятърът в клоните на дърветата. Иначе цареше тишина.
Тишина, населена с призраци.
Започна да отстъпва назад, без самият той да усети това. Не можеше да откъсне поглед от колибата от черепи. Знаеше само, че трябва да се махне оттук колкото е възможно по-бързо - дори и това да означаваше да се срещне с преследващите го бунтовници.
И изведнъж спря, вцепенен.
Някакъв нов звук нарушаваше тишината. Нещо се движеше. Нещо се движеше сред храсталаците. Някой помръдваше бавно и внимателно някъде около него.
Изстина.
Обитателят на зловещата колиба ли беше това? Или бунтовниците все пак го бяха открили?
Или беше нещо съвсем различно?
- Гетет - промълви. Призраци.
И в следващия миг нещо се удари в гърба му, събори го по очи и го притисна към земята.
Опита се да се бори, ала нещото така силно го притискаше, че не можеше да помръдне. Нечий топъл дъх обърса тила му и той усети как по лицето му се стичат сълзи.
Започна да реди безмълвно някаква молитва... а после чу пукот и преди да осъзнае, че пукат собствените му прешлени, той бе обгърнат в плътна тъмнина, която скоро погълна целия свят.
ДЕН ПЪРВИ: ЛЕГЕНДИ
1. ЛОС АНЖЕЛИС
- Докато бил на езерото Теле, Африка, американският инженер Херман Регустерес чул странна история, разказана му от местните жители. Те твърдели, че няколко месеца преди това - тоест през февруари, 1981 година, във водите на езерото били намерени мъртвите тела на три възрастни женски слона. Според хората причината за смъртта на животните били две големи прободни рани, нанесени в коремната област на слоновете. Според местните виновно за смъртта им било същество, което те наричали "емела-нтоука", което означава "убиец на слонове". Описват го - тук Кевин Хелър спря за момент, колкото да си поеме глътка въздух, а и за да придаде известна тежест на думите си, след което продължи:
- Описват го като голямо животно - колкото слон или дори по-голямо, с четири тежки крака, които поддържат тялото му отдолу (а не отстрани както при крокодилите), а върху муцуната си има единичен рог. Селяните твърдели, че то живеело във водата и убивало слоновете и биволите, които пристъпвали в територията му.
Хелър плъзна поглед през аудиторията. Въпреки топлото утро, в залата, където се провеждаха лекциите му, беше прохладно и приятно. Понякога на Хелър му се струваше, че именно това е причината на лекциите да присъстват толкова много хора - това, а не разказите му за митични, неоткрити все още зверове. И все пак може би грешеше. Човек никога не знае, нали така? Затова той прочисти гърло и заговори отново.
- Други създания, за които чул Регустерс, били "мбиелу мбиелу мбиелу", което означава "Животното с плочки, растящи от гърба му", както и "нгума монене" - гигантско змиеподобно влечуго с назъбен гребен по протежение на гръбнака и четири странично разположени крака. Един от първите западни очевидци на "нгума монене" бил американският мисионер Джоузеф Елис, който твардял, че е срещнал такова същество край река Матаба през ноември, 1971.
- Години по-рано - продължи Хелър, - през 1932 г., биологът Айвън Сандерсън и колекционерът на животни У.М.Ръсел пътували в басейна на Мамфе - част от река Маиню в Западен Камерун. Близо до скалистите, осеяни с дълбоки пещери брегове на реката те срещнали "огромно създание", което изскочило от водата и после се гмурнало обратно. Местните ги наричали "м'киоо м'бембоо". Дали това е местното произношение на едно друго легендарно същество - "мокеле мбембе" (или "мо-кей-лее мммбембее", както е произношението на думата на езика лингала)? Едва ли, тъй като описанието на Ръсел и Сандерсън не отговаря на описанието на подобния на завропод Мокеле мбембе. Всъщност, петдесет години по-късно, биологът Рой П. Макал установил, че местните жители използват думата като общо описание на всяко голямо и вероятно опасно животно, населяващо реки, езера и блата в региона.
***
Някъде към един и половина следобед лекцията свърши и присъстващите започнаха да стават от местата си. Хелър остана на катедрата, за да подреди листовете си и да си събере мислите.
Остана приятно изненадан от днешната си аудитория. Оказа се, че голяма част от хората в залата живо се интересуваха от темата - нещо, на което Хелър рядко се натъкваше през последните пет години, откакто се занимаваше с това. Изобщо специалността му - криптозоология, беше доста спорен предмет. Почти непризната от "сериозните" изследователи, които се отнасяха с презрение към всички онези "суеверия", разказвани край лагерния огън, без да си спомнят някогашните "измислици" на африканските племена за страховитото човекоподобно "понго", смятано за легенда до 1847 година, когато било наречено със съвременното си име "горила".
И все пак до известна степен съвременните учени имаха право да са предпазливи. В крайна сметка живееха във време, когато над света господстваше мнението, че на планетата няма неоткрити неща - че всички нови създания са вече открити.
Ала Хелър не смяташе така. И тази негова вяра му даваше сили да продължава напред.
- Доктор Хелър?
Гласът го накара да вдигне изненадано глава от събраните вече на спретната купчинка машинописни листове.
- Доктор Хелър? - повтори мъжът на вратата. - Кевин Хелър?
- Да, аз съм - отвърна той и слезе от катедрата.
Облеченият в сини джинси и черно кожено яке тъмнокож непознат се приближи до него и му подаде ръка с думите:
- Името ми е Ричард Гелмън.
И, когато Хелър също протегна ръка, добави:
- Работя за "Хардинг текнолоджис".
Хелър бавно пусна ръката на мъжа и го погледна в очите.
- "Хардинг текнолоджис" - повтори. - Какво мога да направя за вас?
Представилият се като Ричард Гелмън мъж се усмихна широко.
- Всъщност ние можем да направим нещо за вас - рече той. - Можем например да ви уредим назначение в който университет в страната пожелаете, както и да ви осигурим някои "странични облаги" за неограничен период от време.
Хелър се намръщи.
- Къде е уловката?
Усмивката на Гелмън стана още по-широка.
- Ще стигнем и до това. Има ли някъде наблизо някое местенце, където да обсъдим това?
Хелър кимна.
- Има едно кафене наблизо...
- Чудесно - прекъсна го Гелмън. - Тогава да вървим.
2. УГОЩЕНИЕ
Главата на акулата проби водната повърхност и челюстите й моментално захапаха меката плът, изпречила се пред тях.
Навсякъде около мъртвия кит водата буквално кипеше от мятащите се тела на акули от различен вид и във всякакви възможни размери. Имаше тигрови акули, сиви акули, рифови акули и акули-чук. Омекналата плът на мъртвия гигант беше разръфана на стотици места, късове от нея плуваха във водата мигове, преди да бъдат погълнати от побеснелите хищници.
- Снимаш ли това? - попита Майкъл Картър.
Застаналият максимално близо до ръба на кораба оператор на "Дискавъри" Рос Уелър вдигна палец иззад камерата. Над главата му прелитаха гларуси - понякога толкова ниско, че малко не им достигаше да докоснат с крила червената му бейзболна шапка, и се включваха във всеобщия пир.
За Майкъл това беше една от най-страховитите и същевременно невероятно завладяващи природни картини. Можеше да усети мощта на едрите хищници, които в този момент не се интересуваха от нищо и от никого, освен от сервираната им наготово храна.
Майкъл знаеше, че в това си състояние акулите са най-опасни. В обзелата ги еуфория, те хапеха всичко, което се изпречеше пред муцуните им и ако някой от мъжете на кораба слезеше във водата при тях скоро щеше да попадне между острите като ножове редици зъби.
Въпреки, че бе обиколил стотици девствени кътчета на планетата за снимките на "Диви гледки", той изпитваше някакво особено привличане към океана и неговите обитатели. Майкъл не отричаше, че се чувства невероятно в амазонските джунгли или в пустините на Северна Америка и Африка, но въпреки това най-голямата му любов беше останал океанът. Тайнствен и очарователен, той беше...
- Господи, погледни това! - обади се някой от техническия екип.
Майкъл едва сега забеляза неканения гост, решил да се присъедини към угощението.
- Снимай, снимай - каза на оператора без да откъсва поглед от водата.
Огромната бяла акула сигурно беше дълга към пет метра, може би шест. Масивното й тяло първоначално пореше бавно водата на няколко метра от кораба, после изведнъж рязко се вряза в стълпотворението от гладни чудовища. Гигантът разгони по-дребните си събратя и огромните му челюсти се впиха в разлагащата се китова плът. Акулата замята яростно глава, разкъсвайки месото. Майкъл ясно виждаше мускулните контракции на чудовището, докато то преглъщаше късовете месо.
Докато Уелър се мъчеше да фокусира обектива върху бялата акула, Майкъл не можеше да повярва на късмета си.
Днес беше последният ден от снимките и когато тази сутрин местен рибар съобщи, че на няколко километра от брега има мъртъв кит, това изглеждаше като едва ли не свръхестествено чудо след пет седмици, прекарани в снимане на морски крави и тюлени. А сега и тази бяла акула...
- Майкъл - гласът на капитана на корабчето - петдесет и седем годишния Джеф Шорт, изтръгна Картър от унеса му.
- Да? - обърна се той.
Шорт вдигна дясната си ръка и Майкъл видя телефонната слушалка в дланта му.
- За теб е.
Майкъл изсумтя. Сигурно пак се обаждаше адвокатът по разводите, за да уредят подробностите.
- Кажи да се обадят по-късно - каза. - Не искам да изпускам...
- Казаха, че е спешно - прекъсна го Шорт. - Казаха също да ти предам, че се обаждат от "Хардинг тек".
Майкъл изгледа Шорт, сякаш той можеше да му даде някакво обяснение. "Хардинг тек" бяха основните инвеститори на "Диви гледки" и неведнъж той беше говорил с тях. Но никога не го бяха търсили "спешно".
- Какво ли искат сега? - измърмори той и тръгна към телефона.
3. ВАРИАНТИ
- Защо ме накара да дойда тук? - попита нисичкият, плешив мъж, докато почти подтичваше в опит да върви със същото темпо като по-високия си спътник.
- Защото - отговори Диоген Гейтс, опитвайки се да надвика лая на кучетата, - има неща за обсъждане.
- Какви неща? - попита дребосъкът.
- Не се прави, че не разбираш за какво говоря. Става въпрос за групата "Телър". И за онова, което са открили.
- Или не са открили - добави дребосъкът кисело.
- Или не са открили - съгласи се Гейтс. - Насам.
Гейтс поведе дребосъка, чието име бе Шон Ейвън, към един страничен коридор. Когато завиха по него, кучешкият лай намаля, а щом влязоха в стаята в дъното и Гейтс затвори вратата, спря съвсем.
Помещението не беше голямо, но бе почти голо, като се изключи обикновеното метално бюро и столовете, които бяха закрепени здраво за пода. Единствените предмети върху бюрото бяха кутия с химикалки, няколко подредени една върху друга папки и безжичен телефон за вътрешна връзка.
- Седни - подхвърли Диоген през рамо и се настани зад бюрото. Ейвън послушно изпълни каквото му беше казано.
Диоген Гейтс беше на тридесет и седем, имаше приятно, според повечето жени - дори красиво лице, с най-нормални кафяви очи. Отстрани погледнат, той изглеждаше добродушен, мил човек, готов да стори път и на мравката. Ала външният вид заблуждаваше. Неслучайно този симпатичен млад мъж бе успял да се издигне на върха в йерархията на корпорация "Евент хоризонс" само за две години и половина. Под приятната му "обвивка" се криеше един от най-безскрупулните съвременни кариеристи.
Ала Диоген не беше само това. Беше предприемчив, умен, открит към новото - винаги готов първи да щурмува непозната територия, залагайки всичко - и винаги печелейки всичко.
До провала с групата "Телър".
- Прегледа ли записите?
Ейвън едва не подскочи, когато въпросът на Диоген го изтръгна от мислите му. Гейтс видя това и се усмихна вътрешно, макар да запази каменно изражение. Обичаше да предизвиква страх у хората, въпреки че почти никога не прибягваше до крайни мерки. Ключовата дума тук беше "почти".
- Да, но...
- Но - подсмихна се Диоген. - Винаги има едно "но".
Всъщност записите не казваха кой знае какво за съдбата на групата "Телър". Последното, което бяха записали, бяха моментите от пътуването по реката в джунглата до спирането на някакъв бряг. Половин час по-късно сигналът рязко прекъсваше. И нищо....
-----------------------------------
Това е малка част от мой недовършен роман (всъщност първата чернова).
Така, тъй като в коментарите към един друг мой текст ("Мъртво пространство"), бях посъветван да задам въпросите по това, което конкретно ме интересува при по-дълги произведения, сега ще се възползвам.
Основно въпросите ми са за стила, структурата, динамиката и изпълнението. Не забравяйте, че все пак това е чернова и настоящия текст ще бъде основно променен.
