За сканирането не бързаме. (Но мисля, че конвертирането в текст от снимки ще е трудно – особено такава книга-„ветеран“.
![Wink ;)](./images/smilies/icon_e_wink.gif)
Силна препоръка:Кал wrote:За първи път от много време насам усещам, че трептя, докато чета.
Книгата е The Golden Age ...
Лекция на Кристофър Макдугъл в ТЕДGilraen wrote:Препоръчвам "Родени да тичат" на Кристофър Макдугъл, тъй като в темата се споменава, че не е задължително книгите да са художествени, непременно. Отново се замислих колко малко познаваме нашата земя и хората, които я обитават...четох я на един дъх, останах доволна и от превода. И доста мислих за начина си на живот, но!![]()
Ето малко инфо и тук:
http://www.sportal.bg/news.php?news=352458
Кал wrote:The Golden Age trilogy is perhaps the most ambitious space opera (and novel, for that matter) I have read so far. It is also one of the cleverest, most visionary, provocative, and ... the hell with those epithets. I'm not up to it. Browse the quotes I added, try the books themselves.
There's more to my silence though. I am disappointed by the ending: by the ultimate philosophy of the book (or at least what I got from it). After having that huge smile on my face during the Transcendence (because, aye, if a superintelect cannot smile at the Universe, there must be something superdumb about it), the promise ofwas just ... just ... Hell, it was ugly. :(Spoiler
more war and grimness
Curiously, a similar thing happened when I finished War In Heaven. (Zindell's Requiem for Homo Sapiens, I should say, remains the more convincing, more welcome vision for me. By far. It probably helps that Zindell is well-versed in Eastern philosophy, unlike Wright, who seems to specialize in Western one.) Some elements of that ending felt so artificial that to this day I harbor a suspicion it was forced by an editor or a pressing deadline. :(
Moral of the story: We do have to write the books we need to read. Tolkien knew best.
Този цитат е от речта на Нийл Геймън, заради която пиша в тази тема. Речта е:Fiction can show you a different world. It can take you somewhere you've never been. Once you've visited other worlds, like those who ate fairy fruit, you can never be entirely content with the world that you grew up in. Discontent is a good thing: discontented people can modify and improve their worlds, leave them better, leave them different.
And while we're on the subject, I'd like to say a few words about escapism. I hear the term bandied about as if it's a bad thing. As if "escapist" fiction is a cheap opiate used by the muddled and the foolish and the deluded, and the only fiction that is worthy, for adults or for children, is mimetic fiction, mirroring the worst of the world the reader finds herself in.
If you were trapped in an impossible situation, in an unpleasant place, with people who meant you ill, and someone offered you a temporary escape, why wouldn't you take it? And escapist fiction is just that: fiction that opens a door, shows the sunlight outside, gives you a place to go where you are in control, are with people you want to be with(and books are real places, make no mistake about that); and more importantly, during your escape, books can also give you knowledge about the world and your predicament, give you weapons, give you armour: real things you can take back into your prison. Skills and knowledge and tools you can use to escape for real.
As JRR Tolkien reminded us, the only people who inveigh against escape are jailers.
В Goodreads [url=https://www.goodreads.com/review/show/480942078]Кал[/url] wrote:Ерудитски, мащабен, настръхващ и размислящ роман. С най-гъстото съсредоточие от афоризми на единица текст в познатата ми бг литература, редом с автори като Николай Светлев и Атанас П. Славов.
Но ме блъскаше (ли блъскаше) в една основна разлика между авторите, които виждат гората, и авторите, които виждат дърветата; между системиците и душеведите. Първите (сред които е Петър Делчев, поне в този епос) зашеметяват със способността си да улавят и обобщават обществени принципи и системни характеристики. Вторите, в желанието си да бродят все по-дълбоко в микрокосмоса на отделния човек, видели колко неизбродим е той, се пазят от обобщенията като от параклимаксичен тайфун.
Аз харесвам вторите.
Когато Петър Делчев говори за силите, движещи общества, религии, икономики, мога само да слушам внимателно и почтително (и с леко сбърчен нос, в по-циничните му моменти). Когато говори за силите, движещи отделните му герои (да речем: любовта), мога само да се усмихвам. И да си напомням: това тук не са хора. Това са типажи.
(Не харесвам типажите.)
„Кастинг за Месия“ без съмнение е роман от ранга на „Слънце недосегаемо“ – и много малко други в българската литература. Личните ми, човешко-читателски нужди ме карат да обичам „Слънцето“ в порядъци повече (и да зъзна от студ, докато чета някои от линиите в „Кастинга“). Но то не ми пречи да се възхищавам на „Кастинга“ за качествата, с които започнах тоя отзив: ерудицията, мащаба, наситеността, способността да размисля. Ще очаквам втората му част с жив интерес.
Другите думи ще ги изговорим на сбирката на клуб „Ефремов“ след малко. ;)
Източник на превода:http://iztoknazapad.com/?page_id=2231Високата култура се развращава от културата на фалшификатите
„The Guardian“, Великобритания
Високата култура – това е самосъзнанието на обществото. Тя включва в себе си произведенията на изкуствата, литературата, хуманитарното образование, ерудицията и концепциите, които създават общите рамки и опорните сигнали за образованите хора. Високата култура е нещо нетрайно и може да оцелее само ако в нейните основи лежи усещането за традиция и ако тя получава широко одобрение на своите социални норми от обществото. Когато това изчезне, а това става неизбежно, на мястото на високата култура идва културата на фалшификатите.
Фалшификатите зависят от степента на договореност между мошеника и неговите жертви, които встъпват в сговор, за да повярват в това, в което не вярват и да усетят това, което не са в състояние да усетят. Съществуват фиктивни убеждения, фиктивни мнения, фиктивни знания и опит. Има също фалшифицирани емоции, които се появяват тогава, когато хората принизяват формите и начините на изразяване при които могат да се проявят и пуснат корени истинските чувства. Това води до там, че те престават да осъзнават и да виждат разликата между истинското и измамното. Много важен пример в това отношение е кичът. Произведенията на изкуството от категория кич – това не е реакция на реалния свят, а фалшификация, имаща задача да го подмени. Така или иначе и производителя и потребителите се сговарят и започват да се убеждават едни-други, че техните чувства и усещания от произведенията-ментета са дълбоки, важни и реални.
Всеки може да лъже. Необходимо е само намерение – с други думи, заявление относно нещо, с цел измама. Но фалшификатът – това е нещо различно, то е плод на определени усилия. За да се фалшифицира, необходимо е участието на хора – и вашето в това число. Затова в определен и много важен смисъл фалшификатът не може да се замисли и планира предварително, въпреки, че се осъществява по пътя на преднамерени действия.
Лъжецът може да се преструва, че е потресен, когато неговата измама е разобличена, тъй като той е създал около себе си общество на доверие, сам е станал негов член. Струва ми се, че разбирането на това явление е неделимо от разбирането на това, как действа високата култура, и как тя може да бъде развратена.
Причината, по която Високата култура ни е интересна, е нашият интерес към живота на разума, а живота на разума ние сме поверили на институции, защото това е обществено благо и привилегия. Даже да са малцина тези, които да са в състояние да живеят в пълна мяра такъв живот, ние получаваме полза от нейните резултати във вид на знания, технологии, правови и политически понятия и тълкования, произведения на изкуството, литературата и музиката, които пробуждат човешките чувства и емоционални състояния. Аристотел отива по-далече, назовавайки размисъла висша цел, а свободното време необходимото средство за да се занимаваме с това. Кантинианците могат да кажат, че в живота на разума ние чрез света на средствата проникваме в света на целите. Ние оставяме назад рутината на инструменталните разсъждения и попадаме в свят, където идеите, артефактите и представите съществуват сами за себе си, като вътрешни ценности. И ето тогава при нас се връща духовното начало. Вероятно това е имал предвид Фридрих Шилер в своите „Писма за естетическото възпитание на човека” (1794 г.). Аналогични възгледи лежат в основата на немските романтични възгледи върху образованието и възпитанието: самообразованието като цел на образованието и като основа на университетската учебна програма.
Животът на разума притежава собствени, вътрешно присъщи нему методи и дивиденти. Него го занимават истината, красотата и доброто, които между себе си разпределят обема разсъждения и цели на сериозните изследвания. Но всяка от тези цели може да бъде фалшификат и едно от най-интересните събития в нашите образователни и културни институции през последните 50 години е този размах, с който фиктивната култура и фиктивната ерудиция измества техните истински разновидности. Много е важно да се запитаме, защо.
Най-важното средство за разчистване на интелектуално пространство за фалшивата ерудиция, образование и култура – това е маргинализацията на понятието истина. Отначало това изглежда трудно. В края на краищата, всяко изказване, всяка дискусия по своята природа се предполага, че има за цел изясняването на истината. Как биха могли знанията да дойдат при нас, ако ни е безразлична истинността на това, което четем? Но това също е просто. Съществува способ за водене на дебати, в които не се взема под внимание истинността на думите на събеседника, докато по-важното тук е да се диагностицират тези думи, да се открие „от къде са се взели”, а също така да се разкрият емоционалните, нравствените и политическите позиции, лежащи в основата на дадения избор на думите.
Навикът да се „обхождат отзад” думите на опонента произтичат от учението на Карл Маркс, което гласи, че в буржоазното общество концепциите, начинът на мислене и мирогледът се признават и приемат по силата на социално-икономическото им предназначение, но не по силата на тяхната истинност. Така ранните марксисти отхвърляли идеята за справедливост, която разглежда света през призмата на правата и задълженията, свързани с правото на собственост и произтичащите от това задължения за цялото общество.
Те наричат това образец на буржоазна идеология. Идеологическата цел на тази концепция е да потвърди „буржоазните производствени отношения”, които от друга гледна точка могат да се разглеждат като нарушение на самите тези изисквания, които са заложени в идеята за справедливост. Следователно идеята за справедливост влиза в противоречие сама със себе си и служи основно за маскировка на социалната реалност, която следва да се разбира не иначе, а като сила, в чието подчинение се намират хората, а не като права, за които те претендират.
(Частната собственост е свещена и неприкосновена и правата на владение, произтичащи от това, са в основата на правните отношения и от там – на справедливостта. Но начинът на натрупването на тази собственост поставя под въпрос тази справедливост. Като пример: в резултат от световната финансова криза краен брой много големи играчи реализират напълно законно, което ще рече – справедливо, огромни печалби, не като създават обществено-полезен продукт, а от „преразпределение” на съществуващата частна собственост, за сметка на загубите на милиони и може би милиарди дребни вложители, които са отделяли от скромните си доходи, за да осигурят по-добро образование на децата си или да се осигурят срещу мизерията по време на старостта си (бел. на преводача).
Тази марксистка идея е съхранена в работите на Мишел Фуко (Michel Foucault) и други мислители, преди всичко в неговия труд „Слово за вещите” (1966 год.), а също така в неговите остроумни очерци за произхода на затворите и психиатриите. Това негово активно упражнение в риториката, пълно с парадокси и исторически несъответствия, е което завладява читателя с някакво безразличие към стандартите на рационална аргументация. Вместо аргументи Фуко вижда „дискурс”, вместо истина той вижда сила. По неговото мнение всеки дискурс се стреми да получи признание, като изразява, подкрепя и скрива силата на тези, които му дърпат конците. А тези, които, от време на време, осъзнаят този факт, неизбежно се оказват зад решетките като престъпници или в психиатриите като побъркани. По някакъв необясним начин самия Фуко е избягнал тази участ.
Фуко със своята теория принизява културата до борба за власт, а ерудицията – до някакъв арбитраж в безкрайната битка между потисниците и потисканите. Пренасянето на вниманието от съдържанието на изказването върху силата, която прави това изказване, води до ерудиция от нов вид. Тя напълно заобикаля въпросите на истината и рационалността, и може напълно да отхвърли тези въпроси като идеологически по своя характер.
Прагматизмът на покойния американски философ Ричард Рорти (Richard Rorty) създава подобен ефект. В него съществува очевидно противопоставяне на идеята на обективната истина и философът привежда множество аргументи в полза на това, че истината може да бъде предмет на търговия и в крайна сметка най-важно е на коя страна си ти. Ако доктрината е полезна за интересите на твоята група, имаш пълно право да отхвърлиш всички алтернативи.
Каквото и да мислим за Фуко и Рорти, няма никакво съмнение, че това са умни автори и истински учени с ясни представи за действителността. Те са показали пътя на фалшификатите, но сами те не са фалшификатори. Но съвсем не стоят така нещата с много техни съвременници. Помислете върху следния абзац:
„Не просто ситуация „по принцип” (тази, която заема своето място в йерархията на частните случаи по отношение на определящия случай: в обществото, в икономиката), не просто ситуация „де факто” (явява ли се тя доминираща или подчинена на разглеждания етап), но отношението на тази фактическа ситуация към ситуацията по принцип, т.е, това самото отношение прави ситуацията фактическа „разновидност”, „инварианта” – или господстваща структура на съвкупността.”
Или още:
„Именно връзката между означаващото и означаемото допуска елизия, в която означаващото поставя небитието в обективните отношения, използвайки значението „обратна връзка”, която принадлежи на значението, за да го облече в желание, насочено към самото това небитие, което то поддържа”.
Това са думи на френския философ Луи Альтусер (Louis Althusser) и френския психоаналитик Жак Лакан Jacques Lacan, съответно. Тези автори са израснали по време на революционните парижки вълнения от 1968 год. И са завоювали поразителен авторитет, не на последно място и в Америка. Там в научните среди се позовават по-често на тях, отколкото на Кант и Гьоте взети заедно. Все пак, очевидно е, че тези изречения са пълни глупости. Със своите претенции за ерудиция и дълбоки знания те наплашват критиците и поддържат плътна отбрана срещу техния натиск. Те демонстрират особена разновидност на академичен новоезик: всяко изречение е усукано като враснал се нокът – твърдо, отвратително, насочено само към себе си.
Фиктивният интелектуалец ви кани да влезете в сговор в рамките на неговото собствено самозаблуждение, да се присъедините към него в създаването на фантастичен свят. Той е гениалният учител, вие сте блестящият ученик. Фалшифицирането е такава социална дейност, в рамките на която хората съвместно скриват зад завеса ненужните реалии и се подстрекават едни други да използват своята илюзорна сила. Затова появата на фиктивни идеи и фиктивна ерудиция в нашите университети не бива да се приписва на някакво желание за съзнателна измама. Те се появяват по силата на договореност за откриване на пространство за пропагандиране на глупости. Нелепости от този род са молба за признание. В очакване на отговор: „Господи, прав си, това е точно така”.
Няма съмнение в следното: ако вие правите научна кариера, натрупвате опит в разпространяване на абсурдни заклинания на самозванци и мошеници,скупчвайки ги в непонятни изречения и фрази, които в равна степен въвеждат в заблуждение, и своя съчинител, и своя читател, то вие с възмущение ще отреагирате на това, което аз казах сега.
Разбира се, може да се твърди, че разширяването на фиктивната ерудиция и фиктивните концепции нямат особено значение. Тези неща би могло да се удържат зад стените на университетите, където им е мястото и те не оказват влияние върху живота на обикновените хора. Но когато се замислим за високата култура и нейното значение, ние обикновено мислим не за ерудиция и концепции, а за изкуство, литература, музика – за тези области, които могат само случайно да бъдат свързани с висшите учебни заведения, но влияят на качеството на живота и на целите на тези хора, които се намират отвъд пределите на академичните стени.
Последствията от фалшифицираната култура са сравними с последствията от корупцията в политиката. В света на фалшификатите интересите на обществото постоянно се принасят в жертва на частни фантазии, а истините, които могат да ни донесат спасение, остават неизучени и неизвестни. Но да се докаже това е много трудно, а аз, след като се опитвах да направя това през целия си живот, открих, че съм в самото начало.
Това е фрагмент от изследване, което в завършен вид се публикува в новото електронно издание Aeon, където ежедневно се публикуват материали за култура, наука и нови идеи.
Роджър Скрътън (Roger Scruton)
Превод
Shi-jian