Книги, автори, размисли творчески и човешки

[Кал]

Отзив за „География на блаженството“ в Goodreads:

Цялата книга получава добро обобщение в епилога си:

Парите имат значение, но не колкото си мислим, и не по начина, по който си мислим. Семейството е важно. Също и приятелите. Завистта е отрова. Също и прекаленото мислене. Плажовете не са задължителни. Но доверието е. Както и благодарността.

(...)

„Няма такова нещо като лично щастие (...). Щастието е сто процента свързано с другите хора.“ (...) Щастието не е съществително или глагол. То е съюз. Съединителна тъкан.

Ето и личните ми открития (или преоткрития), заради които я харесах със звездичка повече от обичайното:

- Чувствам се щастлив, когато ми разказват истории. Ерик Уайнър е събрал доста в странстванията си – и умее да разказва.

Горният цитат би бил едни кухи общи приказки, ако зад всяко негово твърдение не се криеха по 3-4 истории. Вместо да четете тоя отзив и кухите общи приказки в него, грабвайте „Географията“.

- Чувствам се щастлив, като се смея. Без майтап. *смея се* Ерик Уайнър притежава дар да разсмива.

(Притежава и още един, по-рядък: чувство за самоирония.)

- Чувствам се щастлив в България. След като видях, че не сме най-големите мрънкалници в Европа. След като НЕ видях страна, сред изброените десет, която да ме привлича с нещо, дето да не мога да си го открия и наоколо. След като си дадох сметка как ние тук сме тръгнали по пътя на онова щастие, което е възможно само с общи сили; което прави Исландия толкова чудесно място (стига 500 години да сте калявали гените си на оцеляване без слънце), а Молдова – толкова натъжаващо.

- Чувствам се щастлив, че съм свободен. Да спра да пиша – в този миг, сега – и да се прехвърля към финалните редакции по превода на Man Seeks God, и да ми е хубаво.

Хубаво ми е. :)

[Кал]

Ще ми се да бях попаднал на Earth преди 10 години. Мога само да се чудя що за човек щях да израсна след закалката в екосистемно мислене, на която ни подлага Дейвид Брин...

Лъч, Вик, Еви, Илч, всеки на около 20 – и всеки, запазил гъвкавостта и впечатлимостта на първите ни 20 – прочетете Earth. Тази книга е за вас. Тя е за света, който ни предстои: на вас, чисто физически, по-дълго от на нас.

Пращам ви я на секундичката, ако я поискате.

Дейвид Брин си има и блог – където ни черпи с такива десерти като

Where do we stand - verging on 2014?

Сега вече убедих ли ви да му обърнете внимание?

[Кал]

Един отдаааавнашен отзив за „Портретът на Дориан Грей“:

„Портретът на Дориан Грей“ ме изненада по няколко начина.

На първо място – със стила си. След всички възторжени отзиви, които бях чувал за романа, а и понеже вече се бях смял с пиесите на Уайлд и бях плакал с приказките му, имах високи очаквания. Това, което открих обаче, особено в първата половина на „Портрета“, ме разочарова: калейдоскоп от афоризми и житейски наблюдения, които се промъкват както в репликите на героите, така и в авторовата реч, и сред които редките описания на обстановка и психологически състояния ми се сториха бледи и пришити като кръпки – сякаш Уайлд е искал да напише пиеса и в последния момент я е преправил на роман. Наистина, забавлявах се на лаконизма и остроумието му в паноптикума от сентенции за английското общество на съвремието му, природата на човека, любовта и изкуството – все основни теми в книгата – но от един момент нататък самият брой и честотата, с която тези сентенции изскачаха от текста, ме преситиха, притъпиха способността ми да се смея с тях и да изпитвам всяка поотделно, съпоставяйки я с личния си човешки опит, точно както годините нови усещания и удоволствия пресищат Дориан Грей. Навярно „Портретът“ трябва да се чете на малки части, всяка мисъл в него – да се вкусва и доразвива сама за себе си. За да не звуча критикарски, добавям: някои от диалозите в книгата са като броеници от брилянти. Всяка реплика заслепява и смайва (и отнема време да се смели ) – както поотделно, тъй и като отговор на предната. Особено ме впечатли разговорът между Лорд Хенри и Дукесата на Монмут към края на романа.

Второто, с което „Портретът“ ме изненада, бе силният фантастичен елемент. Говоря за фантастичното като логика и двигателна сила на сюжета. След като удовлетворява желанието на Дориан Грей да запази младостта си, а всичките му години и грехове да се трупат върху нарисувания образ, Уайлд не потулва чудодейното платно, така че да забравим откъде сме тръгнали. Напротив: Дориан отново и отново ще се връща при портрета си и на всеки следващ етап от живота му той ще изпълнява различна функция. В началото е безкрайно любопитен начин да наблюдава собствената си душа. По-късно: кошмар, който да смущава съня му и да му напомня, че всяка постъпка, всяка мисъл слага своя отпечатък. В един момент портретът става и катализатор на най-ужасяващото му деяние, убийството на художника Базил Холуърд. (Признавам, че тази част на романа успя да ме потресе. Навярно понеже беше далеч по-човешка и лична от социалната сатира в останалите и тъй по-лесно ме пренесе в ума на протагониста, накара ме да съпреживея действията му.) Целият роман се крепи върху принципа „Нека променим един аспект от съществуването такова каквото го знаем, и да видим какви ще са последствията“, който е в основата на рационалната фантастична литература (използвам „рационалната“, за да я разгранича от фантазната литература, която не се стреми към логичност). Само развръзката в последната глава изоставя логиката и последователността, характерни за жанра; за мен тази развръзка беше неестествена, неподсказана от случилото се в предишните деветнадесет глави, като че привнесена, за да има все пак някаква поука и възмездие.

Третата изненада дойде, когато Дориан тръгна да търси различни усещания и преживявания, впускайки се в колекционерство. Беше изненада, понеже в същото време четях „Сидхарта“ на Хесе и си припомнях „Реквием за Хомо Сапиенс“ на Дейвид Зиндел. Всеки от протагонистите там има подобен период на търсене, на всецяло отдаване на различни страсти и увлечения, последван от всецяло отдръпване. Беше ми прелюбопитно да сравня различните последици, заложени още в различаващите се цели на търсенията. Дориан се пресити и стана закоравял циник; сътвореният трийсетина години по-късно Сидхарта позна разочарованията, ламтежите и малките триумфи на живота, което впоследствие го разтвори за чистата радост от всеки миг; Данло от съвременния за нас „Реквием“ ги интегрира в себе си, като част от търсенето му на цялостното, пълноценно човешко същество. Чисто субективно, подходът на Уайлд ми беше най-далечен, но търсенията на Дориан не ми бяха никак непознати – ето защо тази част на книгата пък ме уплаши най-много, припомни ми да се запитам: достатъчно ли съм се осъзнал, за да не оставя многообразието да се изроди в апатия и всеотрицание?

[Люба]

Споделям моето щастие - да прочета за него в щастието на Христо Йоцов - един от най-талантливите ни музиканти, джаз, барабанист

Открито писмо от един щастлив човек до всички хора,

които биха искали да са такива

Казвам се Христо Йоцов, музикант, живеещ (53г.)и работещ (33г.) в България-страна, която твърде много хора се опитват да представят като световен център на простотията, циганията, неграмотността, невъзпитаността, некомпетентността и безперспективността.

Аз съм щастлив човек. Като оставя настрана щастията от битов, интимен и професионален характер (сами по себе си много важни, безспорно), искам да се похваля със следните две щастия:

Първото ми щастие е чисто човешко и, всъщност, въпрос на късмет: родителите ми, техните родители и роднини бяха това, за което всеки мечтае: когато порасне да разбере, че това, което те са му дали, е най-ценното в тоя свят-щастливо детство, любов, семейство, достойнство и усет да различаваш доброто, красивото, истинското и почтеното.

Второто ми щастие (също въпрос на късмет) е, че попаднах във времето, когато комунизмът беше изритан от тази страна. Или поне така се надявах. Когато си на 30 и ти се случи такава разтърсваща и вдъхновяваща промяна е много вълнуващо. Съвсем друг въпрос е, че комунизмът се оказа не само политически строй, ами и отровно вещество с твърде дълъг период на разпад. Но понеже съм музикант и от малкото хора в държавата, които не разбират от политика, няма да се отдавам на такива анализи. Защото, както казах, съм щастлив човек.

През живота си виждам много неща, срещам много хора-и тук и по света, и благодарение на това, което споменах по-горе за моите родители, аз се научих да забелязвам и отдавам значение на доброто, красивото, достойното и почтеното. Да ценя професионализма дори тогава, когато не го разбирам. Да помня повече доброто, което съм видял от другите хора. Да вярвам, че не всеки с когото говоря, мисли как да ме преметне. Да, вярвам, че може и така да се живее.

Да, ама какво виждам на първите страници на вестниците(добре, че не ги чета целите) и на почти всички телевизии – колекция от гадости, престъпления и простащина. В изобилие. Може би някои мислят това за „информиране”? Или че това е забавлението, от което има нужда народът? Или че, като древните римляни, имаме нужда да гледаме гладиаторски боеве и кръв, за да сме доволни? Само че гладиаторите са имали, ако не интелигентност ,то поне мощ и добра подготовка. А героите на зрелището, което ни се предлага, са не само немощни и некадърни, но и във висша степен алчни и лицемерни.

Така. Толкова за политиката-все пак не устоях на искушението да си го кажа. Но чуйте това:

Току-що излизам от една клиника, „Полимед” се казва, където ми имплантираха тазобедрена става. И искам да споделя публично колко съм възхитен и респектиран от професионализма на

д-р Димов, неговите колеги и целия екип. Тези хора са много напред в това, което правят и то е плод на много усилия, жертви и вяра. И изисква много бачкане и почтеност. Без право на грешки. И с резултат, който прави хората щастливи!

Хора, около нас е пълно с такива примери! Просто трябва да ги забелязваме, да ги ценим и да ГОВОРИМ за тях. Не съм в състояние да посоча изумителните постижения на българи във всякакви области на човешката дейност. И не го правят, за да ги показват по телевизора и за да печелят гласове, а защото са убедени, че това е тяхната мисия на тази земя. Може би за това нямат време за политика и улични протести, може би за това ги смятат за апатични и пасивни. Явно сериозният професионализъм и политиката не се съвместяват удачно... Много здраве от английската кралица и от арменския поп имат тези, които се извиняват с „некачествения човешки материал” . Ако имах вестник или телевизия, щях да показвам само хубавите неща в живота ни-лошите така и така ги има. Естествено веднага щях да фалирам, защото сега е тъкмо обратното-лошата новина и скандала са „добрите” новини. А това, без съмнение, ни разболява.

Така че, бихте могли и вие да сте щастливи като мен. Просто не трябва да обръщаме внимание на фанатично-циркаджийските хулигани, с които ни облъчват медиите. Тогава , може би, те ще изчезнат забравени, и може би други, по-отговорни и почтени хора ще ги заменят...

Та, предлагам да забелязваме и ценим доброто около нас и да говорим за това!

Лесно е, нали? И наивно, нали?

Но както казах, аз съм само един щастлив музикант...

[Люба]

Миро Моравски е списал едно прекрасно ревю (защо всъщност така се казва на български?!?) на "Градът и Градът" на Чайна Миевил. И понеже четох книгата, омагьосах се, сега с много радост и огромно чисто удоволствие изчетох ревюто
Миро си е Миро и без значение дали сте чели или бихте прочели книгата, силно препоръчвам да видите ревюто и да гласувате с колкото прецените за заслужено.

[Кал]

Добре, че са курсовете в университета. Кога иначе бих седнал да пиша отзиви като долния...

Заглавието „Сърцето на Запада“ чудесно обобщава тематичния сборник с разкази на О. Хенри. Тези деветнадесет истории надзъртат в емоциите, които оцветяват живота на пионерите от американския Запад – а понякога изтъкават и самия вътък, който сплита в едно деянията им, и героичните, и раждащите смеха ни.

Кралица на тези емоции без съмнение е любовта. В американския Див запад тя, както всичко останало, често трябва да се извоюва. Със състезание по галантност, в което доскоро неразделни приятели сега седят от двете страни на една жена и се съревновават за чувствата ѝ, всеки по начина, който смята за по-удачен, но без да се възползва нечестно от отсъствието на другия (честта е важна съставка от тогавашния живот – дори неминуемите измами, които изобилстват във всяка територия, граничеща със закона, се подчиняват на неписани правила). Или като подложим любимата на изпитание, което ще ѝ разкрие истинските измерения на глада, за да я направи по-съпричастна към проблемите на мъжкия апетит, да я накара да спре да възприема мъжете като двуноги преживни и да отвори сърцето си към тях. Понякога любовта дори убива, водена от ревнивата ръка на предадения мексикански кабалеро, който подмамва съперника си да погуби общата им любима... достатъчно голямо е сърцето на Запада, има място и за жестокост в него. А понякога тя просто присъства като символ: женската красота и нежност, въплътени в единствената пътничка в скован от снеговете дилижанс, разпалват петимата мъже около нея да разказват истории, с които да налучкат пътя си към женското сърце.

Разбира се, в собственото си сърце О. Хенри си остава шегобиец. Той не пропуска шанса да ни изненада и да изтръгне смеха ни. В историята с петимата сладкодумци, девойката, която трябва да определи най-изкусния разказвач, така и не дочаква свършека на съревнованието. Ухажорите ѝ, веднъж изтръгнали се от омаята на историите, откриват, че журито им междувременно е заспало... след като е изяло приза за победителя. Навярно Западът не би могъл да се справи без хумор. При толкова опасности и с такива разстояния, при които вестите са рядкост, всяка разсмиващата история е толкова нужна благодат, колкото питиетата и храната. О. Хенри е сред истинските майстори на смеха. Неочаквани обрати, изненадващи, но правдиви наблюдения за хората и делата им, изказвания в най-висок регистър, изникващи на места, където надали бихме ги търсили (само си представете двама каубои, говорещи като възпитаници на университети от Бръшляновата лига), игри на думи и препратки към античността и класиката... няма оръжие, което да засече в ръцете на опитния стрелец. (Удивих се да науча, че във върховите си години авторът е писал по един разказ на седмица – и се натъжих, като разбрах какво е коствало това на здравето и психиката му.)

Не по-малко всепроникващи и всенапояващи от смеха са ерудицията на писателя и наситеността на стила. Имах късмета да попадна на издание с анотации и навярно само по тази причина не се залутах безвъзвратно сред разните видове кактуси, коне и кулинарни шедьоври, които шестват из разказите. О. Хенри пише в епохата на американския реализъм (макар и да е от подкачащия тип реалисти) и от пейзажите на големите западни прерии и порядките в малките западни градчета, които ни поднася, лъха достоверност и лично познанство – иначе казано, ерудиция в резултат на житейски опит. (Разбрах, че авторът си е позволявал своеволия само с географията, премествайки някой брод или река с петдесетина километра.) Когато разглеждам шарената му биография, мога да си представя как е натрупал впечатленията, за да обрисува фино и убедително толкова много места и типажи. Трудно ми е обаче да си представя как е натрупал речниковия си запас. На всяка страница ме причакваше поне по една дума, от която да се почесваме и аз, и речниците ми – всичките хартиени и електронни версии, които ми се намираха под ръка. Вижте само този пасаж и се опитайте да си го представите на български:

And the days, with Sundays at their head, formed into hebdomadal squads; and the weeks, captained by the full moon, closed ranks into menstrual companies crying "Tempus fugit" on their banners...

Същият този образен, свръхсбит стил ме прехласна и замая неведнъж. На някои места щрихите му са толкова ярки, неочаквани и гъсто сложени, че световъртежът става почти физически, усилието да сместиш във въображението си всеки детайл – почти неистово. (Започвам да разбирам на чии рамене са стъпвали моите любими Бийгъл и Стърджън...)

Характеризацията на героите чрез речта им е другата смайваща способност на О. Хенри. Обикновено едно изречение ми бе достатъчно да разбера кой точно герой говори. Заемки от испанския и мексиканския, учена, псевдоучена и простонародна лексика, фонетичните чудатости на акцента... палитрата за речево охарактеризиране изглежда неизчерпаема.

Това ми беше втората среща с О. Хенри и първата с блясъка му в оригинал. Благодарен съм ѝ. Тя ми напомни къде мога да намеря още извори на смеха, ако мракът стане непоносим.

(Имам и един за „Портретът на Дориан Грей“, ама нещо не ме кефи.)

[Кал]

Борбата продължава...

Да си призная, не разбирам защо книги като „Прекрасният нов свят“ и „1984“ продължават да се четат. Да, те са уловили важни (и опасни) обществени тенденции – и вероятно са допринесли за заостряне на вниманието на съвременниците им и осъзнато усилие тези тенденции да не се ДОосъществят. Да, вероятно подобни тенденции още продължават хода си около нас. Само че: същите ли са? Доколко вероятно е Хъксли през 30-те и Оруел през 40-те да уловят характеристиките на света от 2010-те? В онази пълнота, която ще отвори нашите съвременни очи по начина, по който двете книги са отваряли очи преди 80, респективно 70 години?

Понеже нещо се разглаголствах :), ще се огранича да препоръчам книга, която според мен изпълнява същите функции, само че обобщавайки нашата епоха: Earth на Дейвид Брин.

(За съжаление, няма я ни на български, ни на руски.)

[отсъстващ]

„Прекрасният нов свят“ и „1984“ са все още актуални, те са неща, които обществото ни още не е надскочило. Обществата се развиват като преодоляват големите си проблеми. Според мен още съществува прекомерното желание за контрол над живота ни и използването на самозабравянето в удоволствието да ни отколони от това да следим за важното в живота ни. Робството или крепостния труд са били осъзнати като погрешни от морална гледна точка в обществените отношения и организация според мен и с тези проблеми ще стане така.

[Кал]

Въпросът ми е количествен, не качествен. Колко са актуални? Колко добре ни подготвят за проблемите на нашето съвремие?

За Earth на Брин аз мога да гарантирам, че отговорите са „много“. Или „много повече“, ако сраняваме с другите две книги.

(Проблемът с четенето на такива класики е инерционен. Хората ги четат предимно понеже вече са ги чели много други хора. Сещате се обаче какъв тип мислене възпитава това...)

[отсъстващ]

Не съм чел Earth на Брин и приемам, че отговора на Брин е количествен, с "много повече" предупреждения, може би. Само, че за мен проблемите, които са очертани в „Прекрасният нов свят“ и „1984“ засягат толкова основни проблеми, че ако не ги разреши обществото ни то няма да има възходящо развитие. Може Брин да предсказва възможни проблеми въз основа на настоящето ни, но тези проблеми от „Прекрасният нов свят“ и „1984“ предсказани от авторите си са вече реалност, която е нужно да срещнем. От тази гледна точка Брин може да показва бъдещи проблеми и с това да е ценен, но и „Прекрасният нов свят“ и „1984“ са все още ценни, защото очертаните в тях проблеми все още не се приемат сериозно като проблеми, а те си съществуват.

[Кал]

Earth включва същия подход като горните две – осъвременен спрямо 1990-а (когато излиза за първи път). За разлика от Хъксли и Оруел обаче, Брин има много по-„широкоспектърен“ поглед (научното образование помага ) – той взима настоящите тенденции „в пакет“, без да засилва едни и да пренебрегва други, както правят антиутопиите (и заради което „познавателната“ им стойност е ниска, за разлика от „предупредителната“). Такъв холистичен подход ни готви много по-правдиво за бъдещето, твърдя аз.

Разбира се, още по-интересно ще е да видим докъде е стигнал Брин в Existence, книгата му за вероятното бъдеще на Земята, написана през 2012-a. Тя излезе на бг като „Битие“.

[отсъстващ]

Не съм съгласен, че подобен "познавателен" подход е добър. "Познавателната" стойност на предупредителните истории ми се струва заблуда породена от желание за сигурност. Бъдещето за мен не може да бъде предвидено, но е възможно да бъде започнато в настоящето. В това виждам предимствата на "предупредителните" стойност на антиутопиите. Те ни показват възможност за опасност, която автора е видял в настоящето, но не знаем дали ще се случи. В случая с „Прекрасният нов свят“ и „1984“ опасността, която е започнала по времето на Хъксли и Оруел се случи в наше време.
Ние пренебрегваме предвидените опасности в „Прекрасният нов свят“ и „1984“, които пречат на свободата ни в настоящето. Щом не сме решили проблемите на настоящето, защо да очакваме, че ще решим тези на бъдещето.

[Mokidi]

Може би си струва да се отдели темата? В странна хармония е с вманиачаването ми по "остарели" и "съвременни" книги, автори, сюжети и т.н.; някъде имах пост за Орсън Скот Кард, където се споменаваше и това вманиачаване... Ако мислите, че има смисъл да бъбрим в тази посока?
И двамата сте прави за себе си , поне според мен, но и двете положения са частни случаи. Брин не е антиутопист, даже бих отишла по-далеч да кажа, че няма философия , той обича да крои много пълноценни светове на база какво-ако , което е ясно видимо, ако се проследи творчеството му в динамика. Просто световете му са много прецизно изпипани, затова са комплексни, дълбоки, изграждат "собствена" философия и са извънредно достоверни като развитие на изходните постулати.
(признавам си, че не съм чела още Earth и Existence, така че изказаното мнение може да не е валидно вече и внезапно човекът да се е фанатизирал и да е изфилософял, но се съмнявам)
Обратното, световете на Оруел дори за времето си са били "непрецизни", нахвърляни, щриховани небрежно за всичко извън идеите, които са го касаели - книгите му са изградени около философията, която влага вътре. Да допълним, че е писал по едно вече много далечно и много различно време... нормално е, ако се търси пълноцветност и пълноценност, книгите му да не изглеждат достойни за внимание и анализ вече. Сиво, сиво, сиво и още сиво, един вид.
Което за нещастие не е така, даже точно обратното е, просто книгите му са отвратително досадни и остарели за ровене в тях.

А междувременно в реално време наблюдаваме излудяването на една сбирщо-нация (САЩ), която като черна дупка повлича по-голямата част от света след себе си в до голяма степен предсказаната посока... само дето излудяването е още по-страшно, защото междувременно светът се е придвижил, глобализирал, развил.
Добре, че съм оптимистче, иначе щях да съм много депресирана дори от малкото, което вижда моето оченце...
(обаче не забравяйте, че съм взела съзнателното решение да не оставям потомство и вижданията ми по темата са част от причината)

[Кал]

Ще опитам по друг начин (:

„Предупредителните“ текстове (антиутопиите) не са реалистични – и не могат да бъдат, по дефиниция. Те – по дефиниция - се фокусират върху определени аспекти от реалността, напълно пренебрегвайки останалите. „Определени аспекти от реалността“ не е равно на „реалността“. „Кривото“ огледало няма как да ни помогне да се видим истински.

Най-яркото доказателство колко нереалистични са е фактът, че ни има. Човечеството. Все още. Напук на всичко. И – ако седнем да сравним с обществените строеве и порядки от по-ранните епохи – има ни във все по-читава форма. Ако не вярвате - направете си следния експеримент: Опишете някоя минала епоха, в която бихте живели – тъкмо вие, с вашите си особености и нужди – по-добре. Гадните уточняващи въпроси ще са от мене.

[spoiler](Проблемите около „все още ни има“ започват, когато се вгледаме в здравето на жизнената ни среда – общия дом Земя. Но това ни запраща в друга тема... Ако ви е интересно, ще направя отделен анализ на „екологичните“ антиутопии... само че догодина. Първо имам да прочета още от тях.)[/spoiler]

Сега можем да почнем да чоплим „предупрежденията“ на „социалните“ антиутопии едно по едно: доколко са се сбъднали; доколко са се случили съвсем други неща; доколко ни влияят върху начина, по който „гледаме“ света. (Тази част е забавната – как визиите на „влиятелните“ книги се борят с непосредственото преживяване на реалността; колко много хора си мислят, че светът е еди-какъв, понеже той е описан еди-такъв в някоя книга. Тука ще влезем в темата за огледалата и проекциите. )

Като контрапункт на „Щом не сме решили проблемите на настоящето, защо да очакваме, че ще решим тези на бъдещето“ бих казал следното: част от причините да не успяваме да си решим проблемите на настоящето е в погрешния подбор на сечива – включително антиутопичната литература. Когато почнем да търсим по-балансирани сечива – например по-холистична литература – ще почнем и да си решаваме проблемите по-успешно.

Веднага признавам, че балансирани – реалистични – визии се пишат изключително трудно. Например защото те изискват „статистическо“ мислене – взимане предвид на огромен брой фактори – а не „интуитивно-избирателното“ мислене на антиутопистите. (Ползвам понятията в смисъла им от „Мисленето“ на Канеман.)

[spoiler](Както сме я подкарали, ще си напиша трактата „Защо антиутопиите са боклук“ доста по-рано, отколкото възнамерявах... )[/spoiler]

П.П. Ели – темата си е съвсем по темата.

[Mokidi]

Честен отговор накратко - не искам да живея в друга епоха. Ако имаше пътуване във времето и хората се местеха насам-натам, щях да си остана тук и сега Нищо от това, което съм, не би се осъществило в някоя друга епоха, независимо къде. Но това няма общо в случая, понеже аз съм частен случай.
Иначе... и си прав, и не си съвсем. Това, че все още ни има (и ще ни има и занапред) не означава, че антиутопиите не са прави, а че просто Земята е доста повече, отколкото си представяме във всеки един даден конкретен момент от развитието ни, а хората са особено устойчив вид плевел. Проблемът е по-скоро накъде се развиваме и докъде можем да се докараме.
Оруел конкретно си е изиграл картите в нужния момент и общо-взето каквото е написал, се се сбъднало; Хъскли също.
Ъъъ... защо смяташ, че Брин е "реалистичен"?! Разликата между достоверност (качество, което позволява на литературата лесно да повярваме в постановката и да вярваме пълноценно в нея) и реалистичност (точно и без украса представяне на действителността сега в момента) е съществена и не бих нарекла нито една фантастика "реалистична", все едно колко е достоверна.

[отсъстващ]

Антиутопиите са плод на въображението на автора си, би ме изненадало да се окажат реалност. Дори Алвин Тофлър донякъде предсказвайки информационното общество бърка в много неща.
Привърженик съм на холистичното мислене и виждам смисъл в използването му във визии за бъдещето.
Не бях се сещал да гледам до сега книги като визии за бъдещето.

[Mokidi]

Ммм, туй пък що? В смисъл - защо не си?

[отсъстващ]

За художествени книги имам в предвид. То от както съм тука това се променя откривам непознати страни за мен на художествената литература. Аз по принцип идеи до сега от художествени книги не съм търсил и не съм вземал. виждам, че не съм разбирал художествената литература.

[Кал]

... Ъъъ... защо смяташ, че Брин е "реалистичен"?! Разликата между достоверност (качество, което позволява на литературата лесно да повярваме в постановката и да вярваме пълноценно в нея) и реалистичност (точно и без украса представяне на действителността сега в момента) е съществена и не бих нарекла нито една фантастика "реалистична", все едно колко е достоверна.

По твоите дефиниции „достоверен“ е по-близо до това, което исках да кажа. Благодаря.

Пак на тема „дефиниции“ – когато говорех за „визии“ по-горе, имах предвид определена картина на действителността. Бъдеща, настояща или минала. Това, което авторът „вижда“ (или поне ни показва).

Жоро – ако имаш желание за „бързо въведение във визионерската художествена литература“ – сега вече в смисъла на „визии за бъдещето“ – само дай знак. Ще сглобя едно списъче с най-силните концентрати, на които съм попадал (и съответно са ме вдъхновявали да си живея живота по определени начини и да преследвам определени мечти). Други хора също имат какво да предложат.

Сега хуквам към Велинград – но вие поддържайте пламъка.

[Кал]

И преди да се отдам на едната мъка, да споделя другата:

Julian May's The Many-colored Land

Мъка е да откриеш колко малко познаваш изразните възможности на английския – особено след като си му посветил четвърт век от живота си.

Jean, Duc de Berry, raised his arm to the cheering throng. He wore a long houppelande in his own heraldic blue, powdered with fleurs de lys. The dagged sleeves were turned back to show a rich lining of yellow brocade. The Duc's hosen were pure white, embroidered with golden spangles, and he wore golden spurs. At his side rode the Prince, Charles d'Orleans, his robes parti-colored in the royal scarlet, black, and white, his heavy golden baldric fringed with tinkling bells. Other nobles in the train, gaudy as a flock of spring warblers, followed after with the ladies.

Или

The alert klaxon hooted through the ready room of Lisboa Power Grid's central staging.
"Well, hell, I was folding anyhow," big Georgina remarked. She hoisted the portable air-conditioning unit of her armor and clomped off to the waiting drill-rigs, helmet under her arm.
Stein Oleson slammed his cards down on the table. His beaker of booze went over and sluiced the meager pile of chips in front of him. "And me with a king-high tizz and the first decent pot all day! Damn lucky granny-banging trisomics!" He lurched to his feet, upsetting the reinforced chair, and stood swaying, two meters and fifteen cents' worth of ugly-handsome berserker. The reddened sclera of his eyeballs contrasted oddly with the bright blue irises. Oleson glared at the other players and bunched up his mailed servo-powered fists.

(За сметка на това все още не съм попаднал на герой в книгата – от осмината основни и десетките второстепенни – който да ме привлича с човешки черти. И ако в следващите 100 страници няма промяна, порастване – ще я зарежа. Ха! В to-read списъка ми ме чакат още 70+ възможности...)

[Кал]

Мислим, че сме направили дебела антология? Е, вижте това:

2014 Campbellian Anthology

860 хиляди думи. 111 автори.

Свободно за сваляне. (Все още.)

П.П. Но съставителят честно признава, че МНОГО от разказите няма да ни харесат. Всички автори са дебютирали през последните 2 години, все пак.

П.П.П. И хмм... май съм изтървал шанса да номинирам Three Tales of a Very Windy Town. Е, ще следя тази година – с Asked the Soldier, "Who Called Me?" (поне).

[Кал]

Хихихи... в новия сборник на Величка Настрадинова, „Кой крепи света“, един от героите, Камий – момче българче, но с по-чудата история – в крайна сметка го преименуват на... Калин.

А аз чета и се чудя – има ли даже една измислица в тези истории?

(И може ли тъкмо липсата на измислици да ми ги прави малко скучни сегиз-тогиз?)

[Кал]

Lora, thank you for another thought-provoking review.

I tripped over this part, though:

Excluding what happens after death or how exactly the universe was created, we more or less can find an answer to any sensible or stupid question we might have.

Were you earnest or ironic here? Because, having some scientific background (and being an avid reader of speculative fiction), I am frequently amazed by how much we do NOT know about our macro- and microcosm. Consider questions like these: Where is memory located? Are we ever going to have mathematics without paradoxes and antinomies? What latent abilities are we going to evolve in the future? How do you write a book that can move everyone? And on and on and on, world without end ...

For me, there has never been a conflict between logic and faith, rationality and spirituality. In that respect, I highly recommend David Zindell's Requiem for Homo Sapiens trilogy (starting with The Broken God ): a book that bridges the artificial rifts we've inflicted upon our world.

[отсъстващ]

Жоро – ако имаш желание за „бързо въведение във визионерската художествена литература“ – сега вече в смисъла на „визии за бъдещето“ – само дай знак. Ще сглобя едно списъче с най-силните концентрати, на които съм попадал (и съответно са ме вдъхновявали да си живея живота по определени начини и да преследвам определени мечти). Други хора също имат какво да предложат.

Приемам предложението ти, Кал.

[Кал]

Бързи, смели... яростни :

David Zindell - A Requiem for Homo Sapiens

David Brin - Uplift Storm; Earth

Dan Simmons - Endymion & The Rise of Endymion

John C. Wright - The Golden Age

[spoiler]Тези не са от бъдещето – но са визионерски:

Михаил Анчаров – „Синята нишка на Афродита“

Николай Теллалов – „Слънце недосегаемо“[/spoiler]

Всичките англоезични ги имам електронно, мисля. Аз ли да препоръчвам ред на четене, или ти ще си избереш?

Подлежат на допълване.

(И, да, трябва да възобновя оная нишка в пощите ни, където си обменяме животоформиращите четива...)

[отсъстващ]

Бих се възползвал от предложението ти за ред на четене. Ако можеш да ми ги пратиш и като файлове.

[Кал]

My review of Sum: Forty Tales from the Afterlives:

Caveat: Sum will bring no insight to those who seek visions of the afterworld--and no consolation either. Instead, it may make us re-examine our very own lives, here and now. Perhaps avoid some of the blunders. Definitely laugh. At ourselves, most of the time.

I laughed in "Quantum":

In the afterlife you can enjoy all possibilities at once, living multiple lives in parallel. You find yourself simultaneously eating and not eating. You are bowling and not bowling at the same time. You are horseback riding and nowhere near a horse.

(...)

“This,” you tell the angel, “is too much work.”

“Perhaps we could warm you up with a simpler situation,” he considers. “How would you like to be in a closed room, one-on-one with your lover?”

And then you are here. You are simultaneously engaged in her conversation and thinking about something else; she both gives herself to you and does not give herself to you; you find her objectionable and you deeply love her; she worships you and wonders what she might have missed with someone else.

[spoiler]“Thank you,” you tell the angel. “This I’m used to.”[/spoiler]

I re-examined my life in "Mirrors":

When you think you’ve died, you haven’t actually died. Death is a two-stage process, and where you wake up after your last breath is something of a Purgatory: you don’t feel dead, you don’t look dead, and in fact you are not dead. Yet.

(...)

To understand the meaning of this afterlife, you must remember that everyone is multifaceted. And since you always lived inside your own head, you were much better at seeing the truth about others than you ever were at seeing yourself. So you navigated your life with the help of others who held up mirrors for you. People praised your good qualities and criticized your bad habits, and these perspectives--often surprising to you--helped you to guide your life. So poorly did you know yourself that you were always surprised at how you looked in photographs or how you sounded on voice mail.

In this way, much of your existence took place in the eyes, ears, and fingertips of others. And now that you’ve left the Earth, you are stored in scattered heads around the globe.

Here in this Purgatory, all the people with whom you’ve ever come in contact are gathered. The scattered bits of you are collected, pooled, and unified. The mirrors are held up in front of you. Without the benefit of filtration, you see yourself clearly for the first time. [spoiler]And that is what finally kills you.[/spoiler]

[Кал]

Мислим, че сме направили дебела антология? Е, вижте това:

2014 Campbellian Anthology

860 хиляди думи. 111 автори.

Свободно за сваляне. (Все още.)

П.П. Но съставителят честно признава, че МНОГО от разказите няма да ни харесат. Всички автори са дебютирали през последните 2 години, все пак.

П.П.П. И хмм... май съм изтървал шанса да номинирам Three Tales of a Very Windy Town. Е, ще следя тази година – с Asked the Soldier, "Who Called Me?" (поне).

2 месеца по-късно:

This anthology offered me a much needed panorama of up-and-coming writers in the fields of the fantastic. Kudos to M. David Blake for compiling such a gargantuan book with so few errors: as a fellow anthologist, I am awed.

As a reader, I ...

... may try more of:

Ania Ahlborn's Seed (intriguing characters, but may swerve into the pure horror lane)

Jeffrey A. Ballard (for the combination of smartness and kindness of his protagonist in "The Highlight of a Life")

Kelsey Ann Barrett (because I, too, have fetishes)

The Mongoliad (three chapters, and I'm already in love with the cast)

Brooke Bolander (poignant but prone to darkness; will keep my fingers crossed to take a Sturgeonesque direction)

Oliver Buckram (for the lightness of his humor)

Evan Dicken (someone must have thought of that particular future earlier ... but it's good to be reminded ;)

Tina Gower (because I am bipolar, and she knows about these things)

A. T. Greenblatt (for lending hope another pair of wings)

Shane Halbach (for making me laugh)

Kate Heartfield (for cultivating fields of the heart)

Ken Hinckley (for the uplifting resolution of "The Totem of Curtained Minds")

Alexis A. Hunter (for touching me)

Daniel M. Kimmel's Shh! It's a Secret: a novel about Aliens, Hollywood, and the Bartender's Guide (for the Hollywood bits)

Marina J. Lostetter (for the healing in "Master Belladino's Mask")

Kate Murayama (for showing how a family can cope with tragedy--going beyond what "normal" people do)

E. C. Myers's Fair Coin (because I loved Clannad)

Trina Marie Phillips (because I am tired of wars)

Jay Posey's Three (because I like 'em tough AND caring)

Adam Rakunas (for fighting the fair fight--though I believe it won't get that bad ... c'mon, we're working on it even now ;) [spoiler]A bit of trivia: I was part of the coalition of civil organizations and movements that wrote and pushed the current GMO Act in Bulgaria. It's darn brilliant, if I say so myself.[/spoiler]

Sofia Samatar's Stranger in Olondria (because I like Buildungsromans, especially when there're a boy and girl involved)

Holly Schofield (for giving us an intense introduction to the future of knowmads in "Graveyard Shift")

Frances Silversmith (for forging humanity out of technology in "Online War")

Jeremy Sim (for handling laughter and loneliness and love with the same deftness)

Benjanun Sriduangkaew (for making me see from the other, under-, side in "Vector")

John E. O. Stevens (for weaving a strange tale, skillfully)

Bonnie Jo Stufflebeam (for reaching my most tender parts--and twisting them gently enough)

Bogi Takács (because "Mouse Choirs of the Old Mátra" brought me back to the tales of my childhood: the best of the best)

... will watch for:

A. G. Carpenter (for moving me)

Tory Hoke (for showing us how technology can be used humanely in "The Baby Mimic", can be more than human in "The Demeter Gyro Disaster", and for packing lots of punch in a few words)

M. Darusha Wehm (for squeezing my heart in a place I thought completely healed in "The Care and Feeding of Mammalian Bipeds, V. 2.1", for the poignancy of her irony in "Modern Love")

[Кал]

My review of Brass Stars:

With its energy, in gunfights and verbal clashes alike, Brass Stars reminded me of Mike Resnick's Santiago. I also thoroughly enjoyed the reversal of gender roles: the hard-boiled chick who denies the needs of her soul (if not her body), hellbent on taking her revenge, the impressionable lad who falls in love and follows timidly, the reformed gunless gunman, turned into a caring fatherly figure. Consider:

Tired or not, the way Jackson’s looking at me is making me uncomfortable. “Think I’ll go have a word with Johnny.” I stand up, sway for a moment and catch my shoulder hard against the post. “Ungh. Damn.” That mug must hold more than I thought.
Jackson is on his feet in a heartbeat, slipping his arms around my waist. “Easy.”
My cheeks are hot. At least it’s dark and maybe he won’t notice. “I’m all right.”
“You’re certain?”
“Just tired.” I try to shrug away from his hands. “It’s been a long day.”
“Yes.” A pause. “Tashn…” He leans in and kisses me.
Warm as a spring afternoon. Intense as a lightning strike. His arms holding me hard and close. Pushing me back toward the house.
It’s nice. Enjoyable, even. And also terrifying. There is no spark like there is with Johnny, no rush of blood in thighs and breasts.
This is energy of a different kind. I take a breath, trying to find something to say. “What the hell, Jackson.” I thump his shoulder with my fist. “You think I’m easy?”
“No.” His eyes are dark, serious. He pulls me in a second time, slower, but no less intense. My chest aches with it.
“Stop.” My hands are knotted in the front of his shirt, caught somewhere between pulling him close and shoving him away. “Let go of me.”
He takes a half-step back, leaning against the other side of the doorframe. Only inches separate us, but it hurts like a bruise.
I press both hands against my chest, panting for breath. This isn’t lust, and I’ll be damned if I think it’s love. But I know this pain. The grief of separation, no matter how slight. The echo of connection, no matter how permanent the distance.
I felt this way when they put Mother under the sand.
I felt this way the day I left my father’s village.
“Damn you, Jackson.” I can barely whisper around the weight over my heart.
He cups my face between his hands. “Come inside, Tashn.”
“I can’t.”
“John won’t keep you safe like I will.”
“Like you will. A gunner with no gun.” I grin, bitter. “I think I’ll take my chances with the one-eyed Extra.”
He tips his head as though he will kiss me again, but this time I lean away from him.
“Or maybe this is all just a game. Trying to satisfy your own needs.” I slide my hand between his legs and grip his crotch. The hard-on I’m expecting to find is absent. His equipment is there, solid under my fingers, but there’s no arousal.
“No games, Tashndelu.”
“Stop.” It’s been hard enough trying to keep the doubts at bay. Hard enough sticking with Snyder, even as I feel little bits of me dying with every poisonous word he drips in my ear.
I slap Jackson’s hands away. “I won’t let you turn me from this road.”

(If my theory about the existence of a third, in-between, to-the-side-and-beyond gender, not defined by sexual characteristics, is right, many of these characters would fit in nicely.)

What I missed in the story was more depth to the characters. I'd have liked to catch a glimpse of what Tashn had done in the past besides honing her shooting skills; what Johnny had been before his disfiguring scar; how Jackson got to reform; and ultimately, where Tashn's revenge was supposed to take her (my beloved element of catharsis ). As it is now, I didn't know them enough to feel for them properly.

However, I was already impressed--and moved--by the intensity of A.G. Carpenter's characters in the two stories collected in 2014 Campbellian Anthology, so I'll be looking forward to her next pieces.

[Кал]

Оня ден си купих „Деца играят вън“ на Георги Данаилов, като е-книга, от shop.myebook.bg. (Въпреки че в „Словото“ я има съвсем безплатно – и вероятно с по-малко грешки... :/)

Първата ѝ част е страхотна – сега виждам откъде идва традицията на „Руфо червенокосия“...