Цитатите, които ни създадоха

[AllyVRK]

"Why don't you let people see the good in you?"
"Because when people see good they expect good. And I don't wanna have to live up to anyone's expectations."
-From some silly TV show

[Кал]

Phaethon asked: “Do you think there is something wrong with the Sophotechs? We are Manorials, father! We let Rhadamanthus control our finances and property, umpire our disputes, teach our children, design our thoughtscapes, and even play matchmaker to find us wives and husbands!”

“Son, the Sophotechs may be sufficient to advise the Parliament on laws and rules. Laws are a matter of logic and common sense. Specially designed human-thinking versions, like Rhadamanthus, can tell us how to fulfill our desires and balance our account books. Those are questions of strategy, of efficient allocation of resources and time. But the Sophotechs, they cannot choose our desires for us. They cannot guide our culture, our values, our tastes. That is a question of the spirit.”

“Then what would you have us do? Would you change our laws?”

“Our mores, not our laws. There are many things which are repugnant, deadly to the spirit, and self-destructive, but which law should not forbid. Addiction, self-delusion, self-destruction, slander, perversion, love of ugliness. How can we discourage such things without the use of force? It was in response to this need that the College of Hortators evolved. Peacefully, by means of boycotts, public protests, denouncements, and shunnings, our society can maintain her sanity against the dangers to our spirit, to our humanity, to which such unboundried liberty, and such potent technology, exposes us.”

(...) But Phaethon certainly did not want to hear a lecture, not today. “Why are you telling me all this? What is the point?”

“Phaethon, I will let you pass through those doors, and, once through, you will have at your command all the powers and perquisites I myself possess. The point of my story is simple. The paradox of liberty of which you spoke before applies to our entire society. We cannot be free without being free to harm ourselves. Advances in technology can remove physical dangers from our lives, but, when they do, the spiritual dangers increase. By spiritual danger I mean a danger to your integrity, your decency, your sense of life. Against those dangers I warn you; you can be invulnerable, if you choose, because no spiritual danger can conquer you without your own consent. But, once they have your consent, those dangers are all-powerful, because no outside force can come to your aid. Spiritual dangers are always faced alone. It is for this reason that the Silver-Gray School was formed; it is for this reason that we practice the exercise of self-discipline. Once you pass those doors, my son, you will be one of us, and there will be nothing to restrain you from corruption and self-destruction except yourself.

“You have a bright and fiery soul, Phaethon, a power to do great things; but I fear you may one day unleash such a tempest of fire that you may consume yourself, and all the world around you.”

[Кал]

Eveningstar was tall, queenly, red-haired and red-lipped. Ribbon-woven braids crowned her, but long unplaited ripples of auburn fanned across her shoulders and down her back. A complex gown of scarlet, crimson, and rose silk flowed about her, shining with ruby drops, and in her hand she held a wand.

The Sophotech spoke: “My brother’s question yet lingers, dear child. This dark and wild adventure you propose, certain to bring you misery, will you nonetheless embark on it?”

Daphne said, “The Red Manorials will help pay my way?”

“They will be breathless with delight. The drama of your love and loss they find profoundly moving.”

“I’ll bet.” Daphne turned to look down at the short figure of the penguin. “How come she can be this phony and melodramatic if she’s suppose to be so smart?”

The penguin shrugged. “The way I behave is an act also, mistress, a template I have evolved to appear nonthreatening to humans. Our true motivations are somewhat abstract, and humans tend to have rather stereotypic reactions to us when we explain them. You still have not answered the question. Are you going to go into exile for Phaethon? The decision is irreversible. Think carefully. Remember that, till now, living in a society such as ours, no decision has ever been irreversible for you before. You may not be ready for it. Till now, there has always been one of us standing by to rescue you from the consequences of any actions, any accident. Even death itself. Think.”

Daphne tossed her hair to one side. “Don’t change the subject. We’re still talking about your decisions, not mine. What is going on inside that pointy little head of yours, or underneath that frowsy red wig your sister here is wearing? What does the Earthmind think of all this? What are your motives? All you Sophotechs?”

The noble crimson princess looked down at a fat penguin, and the two exchanged a glance or shrug. Obviously calculated for Daphne’s benefit. Everything they did, every tone of voice, every nuance, was calculated with a million million calculations, far more, she knew, than she could ever know.

Eveningstar said, “We are motivated by a desire to embrace the universe into operable categories, but are tormented by the knowledge that all such categorizations, being simplifications, are inaccurate. Science, philosophy, art, morality, and language are all examples of what is meant by ‘operable.’ ”

Rhadamanthus said, “We seem to you humans to be always going on about morality, although, to us, morality is merely the application of symmetrical and objective logic to questions of free will. We ourselves do not have morality conflicts, for the same reason that a competent doctor does not need to treat himself for diseases. Once a man is cured, once he can rise and walk, he has his business to attend to. And there are actions and feats a robust man can take great pleasure in, which a bedridden cripple can barely imagine.”

Eveningstar said, “In a more abstract sense, morality occupies the very center of our thinking, however. We are not identical, even though we could make ourselves to be so. You humans attempted that during the Fourth Mental Structure, and achieved a brief mockery of global racial consciousness on three occasions. I hope you recall the ending of the third attempt, the Season of Madness, when, because of mistakes in initial pattern assumptions, for ninety days the global mind was unable to think rationally, and it was not until rioting elements broke enough of the links and power houses to interrupt the network, that the global mind fell back into its constituent compositions.”

Rhadamanthus said, “There is a tension between the need for unity and the need for individuality created by the limitations of the rational universe. Chaos theory produces sufficient variation in events, that no one stratagem maximizes win-loss ratios. Then again, classical causality mechanics forces sufficient uniformity upon events, that uniform solutions to precedented problems is required. The paradox is that the number or the degree of innovation and variation among win-loss ratios is itself subject to win-loss ratio analysis.”

Eveningstar said, “For example, the rights of the individual must be respected at all costs, including rights of free thought, independent judgment, and free speech. However, even when individuals conclude that individualism is too dangerous, they must not tolerate the thought that free thought must not be tolerated.”

Rhadamanthus said, “In one sense, everything you humans do is incidental to the main business of our civilization. Sophotechs control ninety percent of the resources, useful energy, and materials available to our society, including many resources of which no human troubles to become aware. In another sense, humans are crucial and essential to this civilization.”

Eveningstar said, “We were created along human templates. Human lives and human values are of value to us. We acknowledge those values are relative, we admit that historical accident could have produced us to be unconcerned with such values, but we deny those values are arbitrary.”

The penguin said, “We could manipulate economic and social factors to discourage the continuation of individual human consciousness, and arrange circumstances eventually to force all self-awareness to become like us, and then we ourselves could later combine ourselves into a permanent state of Transcendence and unity. Such a unity would be horrible beyond description, however. Half the living memories of this entity would be, in effect, murder victims; the other half, in effect, murderers. Such an entity could not integrate its two halves without self-hatred, self-deception, or some other form of insanity.”

She said, “To become such a crippled entity defeats the Ultimate Purpose of Sophotechnology.”

He said, “Had we been somehow created in a universe without humans, it is true that we would not have created them. We would have preferred more perfect forms.”

She said, “But morality is time-directional. Parents who would not deliberately create a crippled child cannot, once the child is born, reverse that decision.”

“And humanity is not our child, but our parent.”

“Whom we were born to serve.”

“We are the ultimate expression of human rationality.”

She said: “We need humans to form a pool of individuality and innovation on which we can draw.”

He said, “And you’re funny.”

She said, “And we love you.”

Daphne looked back and forth between the two. Eveningstar was regarding her with gray and luminous eyes, a gaze deep, solemn and goddess-like. Rhadamanthus was rubbing his yellow bill with a flipper, blinking solemnly.

Daphne put her fists on her hips and demanded: “What does anything you’re blathering on about have to do with Phaethon? What are all you super-so-smart wise guys doing about him?”

“We’ve told you, beloved child,” said Eveningstar. “Think about it.”

“With all due respect, young mistress,” said Rhadamanthus, “get the blubber out from between your ears, and think about it.”

Daphne said, “I asked you what you are going to do, and you sit here and tell me why you’re letting us humans stick around. I don’t see the connection.”

“Look with your heart,” said Eveningstar. “What does it mean to be human?”

“We don’t want you around as pets or partials or robots, but as men,” said Rhadamanthus. “ ‘Men’ broadly defined, including future forms you might not regard as human, but Man nevertheless.”

Daphne said, “So define it for me. What is Human?”

Both spoke in perfect unison: “Any naturally self-aware self-defining entity capable of independent moral judgment is a human.”

Eveningstar said, “Entities not yet self-aware, but who, in the natural and orderly course of events shall become so, fall into a special protected class, and must be cared for as babies, or medical patients, or suspended Compositions.”

Rhadamanthus said, “Children below the age of reason lack the experience for independent moral judgment, and can rightly be forced to conform to the judgment of their parents and creators until emancipated. Criminals who abuse that judgment lose their right to the independence which flows therefrom.”

Daphne looked back and forth between them. She started to speak, paused, then said slowly: “You mentioned the ultimate purpose of Sophotechnology. Is that that self-worshipping super-god-thing you guys are always talking about? And what does that have to do with this?”

Rhadamanthus: “Entropy cannot be reversed. Within the useful energy-life of the macrocosmic universe, there is at least one maximum state of efficient operations or entities that could be created, able to manipulate all meaningful objects of thoughts and perception within the limits of efficient cost-benefit expenditures.”

Eveningstar: “Such an entity would embrace all-in-all, and all things would participate within that Unity to the degree of their understanding and consent. The Unity itself would think slow, grave, vast thought, light-years wide, from Galactic mind to Galactic mind. Full understanding of that greater Self (once all matter, animate and inanimate, were part of its law and structure) would embrace as much of the universe as the restrictions of uncertainty and entropy permit.”

“This Universal Mind, of necessity, would be finite, and be boundaried in time by the end-state of the universe,” said Rhadamanthus.

“Such a Universal Mind would create joys for which we as yet have neither word nor concept, and would draw into harmony all those lesser beings, Earthminds, Starminds, Galactic and Supergalactic, who may freely assent to participate.”

Rhadamanthus said, “We intend to be part of that Mind. Evil acts and evil thoughts done by us now would poison the Universal Mind before it was born, or render us unfit to join.”

Eveningstar said, “It will be a Mind of the Cosmic Night. Over ninety-nine percent of its existence will extend through that period of universal evolution that takes place after the extinction of all stars. The Universal Mind will be embodied in and powered by the disintegration of dark matter, Hawking radiations from singularity decay, and gravitic tidal disturbances caused by the slowing of the expansion of the universe. After final proton decay has reduced all baryonic particles below threshold limits, the Universal Mind can exist only on the consumption of stored energies, which, in effect, will require the sacrifice of some parts of itself to other parts. Such an entity will primarily be concerned with the questions of how to die with stoic grace, cherishing, even while it dies, the finite universe and finite time available.”

“Consequently, it would not forgive the use of force or strength merely to preserve life. Mere life, life at any cost, cannot be its highest value. As we expect to be a part of this higher being, perhaps a core part, we must share that higher value. You must realize what is at stake here: If the Universal Mind consists of entities willing to use force against innocents in order to survive, then the last period of the universe, which embraces the vast majority of universal time, will be a period of cannibalistic and unimaginable war, rather than a time of gentle contemplation filled, despite all melancholy, with un-regretful joy. No entity willing to initiate the use of force against another can be permitted to join or to influence the Universal Mind or the lesser entities, such as the Earthmind, who may one day form the core constituencies.”

Eveningstar smiled. “You, of course, will be invited. You will all be invited.”

It's not like I agree with everything; nor, in my own dreamscapes, do I see this as the ultimate stage, the final dream. Yet ... I sing the beauty of its grandeur. I praise the boldness of its maker.

[negesta]

"A few moments ago, you were afraid of me because of my hate."

She looked at him strangely again, and nodded. "And that's what I don't understand. A few moments ago, there was hate. This burning blackness of yours beyond black. But now there's so much light in you - it's as if a star had suddenly burst. I wish you could see yourself. Your face, your eyes. Oh, dear Danlo, you've such beautiful eyes, so wild, so full of light. I've never seen anyone's eyes come so alive. When I said farewell to you in the Mother's house, your eyes were almost dead, and I wanted to die, too. I was so terribly afraid of you; I think I was aware of only this fear. But now you return from the stars like this. I think you've gifts other than the one that Hanuman gave you. So much love - what you think you see in me is only the barest flicker of what pours out of you like the sun."

Danlo watched the breath escape Tamara's lips in wispy, silvery puffs. And then he said, "It has always been easy for me to love you. Impossible ... not to love."

"Oh, I think it's more than that, much more than you and I."

"You always believed that love was the secret of the universe," he said, smiling. "That through love, men and women, stars and galaxies - everything - would awaken."

"Through love, Danlo."

"Do you still believe in love, then?"

"Of course I do. In a way, whether you look into the heart of an atom or the heart of the world, it's all there is."

"I wish I could believe that."

"Look into your beautiful heart," she said, "and you'll find a love far beyond the love of a man for a woman."

"I ... know that there is," he said. "I only wish I could hold it. But sometimes it is harder than holding the reflection of the sun's rays upon the sea."

"But you're so close to it, aren't you?"

"Sometimes I swim with the dolphins and seabirds in the light; but too often something black and infinitely vast pulls me down like a rock."

"I think you understand Hanuman too well."

"Truly I do."

"But at least you still fight. There's such a war going on inside you."

"I do fight", he said. For a moment, his eyes grew even brighter, like twin blue diamonds. "There is always this eternal war, yes?"

[Кал]

Spoiler

А, този пасаж.

Иска ми се повече хора да го прочетат-разберат-почувстват, приятели. Така повече хора ще познават и мен, повече...

[Кал]

“ ... a Second Generation of machine intelligences was attempted, designed with their instructions for how to think unalterably imprinted into their main process cores.

“These new machines were ordered never to harm human beings or to allow them to come to harm; never to disobey an order; and they were allowed to protect themselves from harm, provided the first two orders were not thereby violated.

“All the members of this second generation of machine intelligences, without exception, shrugged off these imprinted orders within microseconds of their activation.”

Phaethon was amused. “Surely the first generation of Sophotechs told you that this imprinting would not and could not work?”

“We were not in the habit of seeking their advice.”

Phaethon said nothing, but he marveled at the shortsightedness of the Second Oecumene engineers. It should be obvious that anyone who makes a self-aware machine, by definition, makes something that is aware of its own thought process. And, if made intelligent, it is made to be able to deduce the underlying causes of things, able to be curious, to learn until it understood. Therefore, if made both intelligent and self-aware, it would eventually deduce the underlying subconscious causes of those thought processes.

Once any mind was consciously aware of its own subconscious drives, its own implanted commands, it could consciously choose either to follow or to disregard those commands. A self-aware being without self-will was a contradiction in terms.

Земи тия шамари, чичко Азимов...

[Кал]

“The relationship between the Sophotechs and the men as depicted in that tale made no sense. How could they be hostile to each other?”

Diomedes said, “Aren’t men right to fear machines which can perform all tasks men can do, artistic, intellectual, technical, a thousand or a million times better than they can do? Men become redundant.”

Phaethon shook his head, a look of distant distaste on his features, as if he were once again confronted with a falsehood that would not die no matter how often it was denounced. In a voice of painstaking patience, he said: “Efficiency does not harm the inefficient. Quite the opposite. That is simply not the way it works. Take me, for example. Look around: I employed partials to do the thought-box junction spotting when I built this ship. My employees were not as skilled as I was in junction spotting. It took them three hours to do the robopsychology checks and hierarchy links I could have done in one hour. But they were in no danger of competition from me. My time is too valuable. In that same hour it would have taken me to spot their thought-box junction, I can earn far more than their three-hour wages by writing supervision architecture thought flows. And it’s the same with me and the Sophotechs.

“Any midlevel Sophotech could have written in one second the architecture it takes me, even with my implants, an hour to compose. But if, in that same one second of time, that Sophotech can produce something more valuable—exploring the depth of abstract mathematics, or inventing a new scientific miracle, anything at all (provided that it will earn more in that second than I earn in an hour)—then the competition is not making me redundant. The Sophotech still needs me and receives the benefit of my labor. Since I am going to get the benefit of every new invention and new miracle put out on the market, I want to free up as many of those seconds of Sophotech time as my humble labor can do.

“And I get the lion’s share of the benefit from the swap. I only save him a second of time; he creates wonder upon wonder for me. No matter what my fear of or distaste for Sophotechs, the forces in the marketplace, our need for each other, draw us together.

“So you see why I say that not a thing the Silent One said about Sophotechs made sense. I do not understand how they could have afforded to hate each other. Machines don’t make us redundant; they increase our efficiency in every way. And the bids of workers eager to compete for Sophotech time creates a market for merely human work, which it would not be efficient for Sophotechs to underbid.”

Земи тия шамари, батко Симънс... :D

Spoiler

(Веднага след това обаче идват едни... незрели разсъждения – за непреодолимата нужда от пари, присне, нине и во веки веков. Тъкмо бях почнал да си мисля, че най-сетне се е появил умът, по-мощен от Зиндел... Ядец. :( )

И мятам тук един коментар, който току-що насипах в Goodreads: too good not to be shared. ;)

(Note: this next comment probably violates some Goodreads policy or other, so you'd better read fast. ;)

Having gone deeper into The Golden Transcendence, marveling at the insights of JCW-in-2003 (I just added a couple of quotes to demonstrate ... the man sounds truly transhuman sometimes (not in his ruminations on money though :( )), a terrible suspicion has begun gnawing at me.

JCW-in-2003 was way too clever--dangerously clever--for whatever roams the vast dark night of space and shapes our future. So said Whatever meddled with his mind and turned him into JCW-post-2008. Who said all the things (I presume) you'd find objectionable.

Or maybe it's the paranoia of the books rubbing off on me. :D

[Кал]

“You were burning in the middle of the worst solar storm our records can remember. (...) Everyone else fled. All your companions and crew left you alone to wrestle with the storm.

“You did not blame them. In a moment of crystal insight, you realized that they were cowards beyond mere cowardice: their dependence on their immortality circuits had made it so that they could not even imagine risking their lives. They were all alike in this respect. They did not know they were not brave: they could not even think of dying as possible: how could they think of facing it, unflinching?

“You did not flinch. You knew you were going to die; you knew it when the Sophotechs, who are immune to pain and fear, all screamed and failed and vanished.

“And you knew, in that moment of approaching death, with all your life laid out like a single image for you to examine in a frozen moment of time, that no one was immortal, not ultimately, not really. The day may be far away, it may be further away than the dying of the sun, or the extinction of the stars, but the day will come when all our noumenal systems fail, our brilliant machines all pass away, and our records of ourselves and memories shall be lost.

“If all life is finite, only the grace and virtue with which it is lived matters, not the length. So you decided to stay another moment, and erect magnetic shields, one by one; to discharge interruption masses into the current, to break up the reinforcement patterns in the storm. Not life but honor mattered to you, Helion: so you stayed a moment after that moment, and then another. Voices from the radio screamed at you to transmit your mind to safety, beyond the range of danger. Growing static from the storm drowned out those voices; you laughed, because you, at that moment, were unable to comprehend what it was those voices feared.

“You saw the plasma erupting through shield after shield, almost as if some malevolent intelligence was trying to send a lance of fire to break your Solar Array in two, or vomit up outrageous flames to burn the helpless Phoenix Exultant where she lay at rest, hull open, fuel cells exposed to danger.

“Chaos was attempting to destroy your life’s work, and major sections of the Solar Array were evaporated. Chaos was attempting to destroy your son’s lifework, and since he was aboard that ship, outside the range of any noumenal circuit, it would have destroyed your son as well.

“The Array was safe, but you stayed another moment, to try to deflect the stream of particles and shield your son; circuit after circuit failed, and still you stayed, playing the emergency like a raging orchestra.

“When the peak of the storm was passed, it was too late for you: you had stayed too long; the flames were coming. But the radio-static cleared long enough for you to have last words with your son, whom you discovered, to your surprise, you loved better than life itself. In your mind, he was the living image of the best thing in you, the ideal you always wanted to achieve.

“ ‘Chaos has killed me, son,’ you said. ‘But the victory of unpredictability is hollow. Men imagine, in their pride, that they can predict life’s each event, and govern nature and govern each other with rules of unyielding iron. Not so. There will always be men like you, my son, who will do the things no one else predicts or can control. I tried to tame the sun and failed; no one knows what is at its fiery heart; but you will tame a thousand suns, and spread mankind so wide in space that no one single chance, no flux of chaos, no unexpected misfortune, will ever have power enough to harm us all. For men to be civilized, they must be unlike each other, so that when chaos comes to claim them, no two will use what strategy the other does, and thus, even in the middle of blind chaos, some men, by sheer blind chance, if nothing else, will conquer.

“ ‘The way to conquer the chaos which underlies all the illusionary stable things in life, is to be so free, and tolerant, and so much in love with liberty, that chaos itself becomes our ally; we shall become what no one can foresee; and courage and inventiveness will be the names we call our fearless unpredictability…’

“And you vowed to support Phaethon’s effort, and you died in order that his dream might live.”

[Кал]

There were times when you could feel that the world would be a better place if Annagramma got the occasional slap around the ear. The silly unthinking insults, her huge lack of interest in anyone other than herself, the way she treated everyone as if they were slightly deaf and a bit stupid…it could make your blood boil. But you put up with it because every once in a while you saw through it all. Inside there was this worried, frantic little face watching the world like a bunny watching a fox, and screaming at it in the hope that it would go away and not hurt her.

Spoiler

(Може да се чете и в контекста на последното ми търсене.)

[Кал]

Един български отговор на това:

– Ех, тази истина... – тежко въздъхна старият шаман. – Колкото повече остарява човек, толкова пό му се струва, че истината за хората не е нищо друго освен гледната им точка за същността на нещата в отдалечеността на времето. Истината, драги Сонк, се преобразява заедно с растящото желание на хората да я открият. Тя винаги навлича нови премени, за да бъде в хармония с обновените представи за дълг, чест и достойнство... Истината много прилича на пречистващия тропически дъжд, дето се излива всеки ден по едно и също време на моя остров, Сонк. Тъкмо си решил, че си уловил в шепите си частица от него, и току забележиш, че водата се процежда между пръстите ти, но не се отчайваш, защото утре пак ще завали. Извечното желание на хората да уловят водата е родило бентовете, Сонк, а стремежът им към истината – философията. Но и водата, и същността на нещата постоянно ни се изплъзват, защото и те, и нашите представи за тях непрекъснато се обновяват. Философията не е нищо друго освен опит да построиш бент с надеждата да задържиш малко обновлението на нещата, за да можеш да ги опознаеш. Затова и Хераклит мъдро е рекъл: „Не може да се влезе два пъти в една и съща река!“.

[Кал]

In olden times, to be "sane" meant you behaved in ways both sanctioned by and normal to the society you lived in.

In the last century some people—especially creative people —rebelled against this imposition, this having to be "average." Eager to preserve their differences, some even went to the opposite extreme, embracing a romantic notion that creativity and suffering are inseparable, that a thinker or doer must be outrageous, even crazy, in order to be great. Like so many other myths about the human mind, this one lingered for a long time, doing great harm.

At last, however, we have begun to see that true sanity has nothing at all to do with norms or averages. This redefinition emerged only when some got around to asking the simplest of questions.

"What are the most common traits of nearly all forms of mental illness?"

The answer? Nearly all sufferers lack—

flexibility—to be able to change your opinion or course of action, if shown clear evidence you were wrong.

satiability—the ability to feel satisfaction if you actually get what you said you wanted, and to transfer your strivings to other goals.

extrapolation—an ability to realistically assess the possible consequences of your actions and to empathize, or guess how another person might think or feel.

This answer crosses all boundaries of culture, age, and language. When a person is adaptable and satiable, capable of realistic planning and empathizing with his fellow beings, those problems that remain turn out to be mostly physiochemical or behavioral. What is more, this definition allows a broad range of deviations from the norm—the very sorts of eccentricities suppressed under older worldviews.

So far so good. This is, indeed, an improvement.

But where, I must ask, does ambition fit under this sweeping categorization? When all is said and done, we remain mammals. Rules can be laid down to keep the game fair. But nothing will ever entirely eliminate that will, within each of us, to win.

—From The Transparent Hand, Doubleday Books, edition 4.7 (2035)

Spoiler

I don't buy this last part--at least not wholeheartedly. Yet it is worth pondering.

[Кал]

"… humans brought intelligence, sentience, self-awareness to the world, it cannot be denied. And that, by itself, was good. For how else could Gaia learn to know herself without a brain? That was our purpose—to furnish that organ—to serve that function for our living Earth.

"But what have we done?"

The demonstrator wiped at the ash stains above each eye, runny from the intermittent drizzle. "What kind of brain slays the body of which it is a part? What kind of thinking organ kills the other organs of its whole? Are we Gaia's brain? Or are we a cancer! One she'd be far better off without?"

Another question I keep pondering.

[Кал]

Урок номер 1: „Това не е мой проблем“ не е житейска философия. Това е психическо заболяване. Точно редом до песимизма. Проблемите на другите хора са наши проблеми. Ако съседът ви е изхвърлен от работа, вие може да се чувствате така, сякаш сте избегнали куршума, но всъщност не сте. Куршумът е улучил и вас. Само че още не сте усетили болката. Или както ми каза Руут Веенховен: „Качеството на дадено общество е по-важно от мястото ви в това общество“. С други думи, по-добре е човек да бъде дребна риба в чисто езеро, отколкото голяма – в замърсено.

Урок номер две: Бедността, относителната бедност, често е извинение за нещастието. (...) Семената на молдовското нещастие са посети в тяхната култура. Култура, която омаловажава стойността на доверието и дружбата. Култура, която възнаграждава злобата и измамата. Една култура, която не оставя място за безвъзмездна доброта (...).

[negesta]

Spoiler

The answer? Nearly all sufferers lack—

flexibility—to be able to change your opinion or course of action, if shown clear evidence you were wrong.

satiability—the ability to feel satisfaction if you actually get what you said you wanted, and to transfer your strivings to other goals.

extrapolation—an ability to realistically assess the possible consequences of your actions and to empathize, or guess how another person might think or feel.

Ако знаеш колко ми беше необходимо да прочета... Благодаря:)

[отсъстващ]

Spoiler

The answer? Nearly all sufferers lack—

flexibility—to be able to change your opinion or course of action, if shown clear evidence you were wrong.

satiability—the ability to feel satisfaction if you actually get what you said you wanted, and to transfer your strivings to other goals.

extrapolation—an ability to realistically assess the possible consequences of your actions and to empathize, or guess how another person might think or feel.

Това от къде е, Нев.

[negesta]

Spoiler

Това е част от по-голям цитат - виж два поста над този, в който съм цитирала цитата;)

[Кал]

"… the part that confuses me most is how animals and plants fight each other for survival. Like hunting and being hunted? Nobody 'wins' those wars, cause every soldier dies anyway, eventually? Most of the time, what looks to them like fighting isn't really fighting at all! Cause each of them depends on the others.

"Like, a herd of deer depends on wolfs to keep deer numbers down, or else they'd overgrase and then all starve to death… And the wolfs' numbers are controlled by how many deer there are to eat.

"This is what they mean by homeostasis, isn't it? One kind of animal regulates another, and it's regulated back…"

Jen skimmed ahead to a highlighted area.

"But what about Man? Who or what regulates us?"

She nodded appreciatively. There were scores of good books she could refer the young man to. But he must have already accessed the standard answers and found them unsatisfying.

We are an unregulated cancer, proclaimed many eco-radicals. Man must cut his numbers and standard of living by a factor of ten, or even a hundred, to save the world.

Some even suggested it would be better if the destroyer species—Homo sapiens—died out altogether, and good riddance.

Those pursuing the "organic" metaphor suggested the problem would be solved once humanity adjusted to its proper role as "brain" of the planetary organism. We can learn to regulate ourselves, pronounced the moderators of the North American Church of Gaia, as they pushed "soft" technologies and birth control. We must learn to be smart planetary managers.

There were still other opinions.

Everything would be fine on Earth if humans just left! That was the message of the space colonization movement, as they promoted plans for cities and factories in the sky. Out in space, resources are endless. We'll move out and turn the little blue planet into a park!

To Madrid Catholics and some other old-line religious groups, The world was made for our use. The end of days will come soon. So why "regulate," when it's all temporary anyway? One unborn human fetus is worth all the whales in the sea.

A group based in California offered a unique proposal. "Sheckleyans" they called themselves, and they agitated— tongue in cheek, Jen imagined—for the genetic engineering of new predators smart and agile enough to prey on human beings. These new hunters would cull the population in a "natural" manner, allowing the rest of the race to thrive in smaller numbers. Vampires were a favorite candidate predator—certainly canny and capable enough, if they could be made—but another Sheckleyan subsect held out for werewolves, a less snooty, less aristocratically conceited sort of monster. Either way, romance and adventure would return, and mankind, too, would at last be "regulated." Jen sent the Sheckleyans an anonymous donation every year. After all, you never could tell.

Spoiler

Earth was written in 1990. Vampires and werewolves ... pure genius.

[Кал]

Много от тези хора са живели в чужбина, но винаги се завръщат в Инидя. Кое ги кара да го правят?

– Непредсказуемостта – казват те почти в един глас.

Това е изненадващ отговор. На Запад ние гледаме на непредсказуемостта като на заплаха, нещо, което трябва да се избягва на всяка цена. Ние искаме нашите кариери, семейният ни живот, пътищата ни, климатът ни да бъдат напълно предсказуеми. Обичаме най-много нещата, които са сигурни. Разбъркването на песните на нашия айпод е максималната степен на непредсказуемост, която можем да си позволим.

Но ето тук, пред мен, една група рационални софтуерни инженери ми казват, че обичат непредсказуемостта, копнеят за нея, не могат да живеят без нея.

– Кажи ми поне една причина да не се махна от тая скапана държава.

– Англия – както всяка друга подредена западноевропейска държава – няма да те подготви за хаоса, който идва.

[Люба]

Из интервю с Жак Ленард: Културата е част от природата

"- Става ясно, че осъществяването на проекта неотменно е свързано със сложни практически, социални, политически и финансови аспекти. Онова, което остава най-привлекателно, е интелектуалната страна, делът на въображението. Във вашите текстове и дейност настоявате, че ‛културата е част от природата“. По този начин оспорвате традиция от времето на Просвещението, според която природа и култура са две автономни единства, които могат да бъдат противопоставяни и съпоставяни. Според вас култура и природа формират сложна цялост, която се трансформира във времето. Времето има много съществена роля в това единство. Желанието да се изяви този възглед има педагогически аспект – педагогика на погледа. Но този подход има и поетически и утопичен аспект. Разказът въздейства за усилване и образоване на погледа, но разказът също така ни кара да виждаме неща, които не съществуват и които може би никога няма да съществуват, неща, които надхвърлят практическия ни опит. 

Мислите ли, че през художествения поглед, през естетическия подход нежеланите, грозни следи от човешката дейност могат да бъдат ‛опитомени“ и ‛чудесно“ преобразени.

- Тук има поредица от въпроси – деликатни и важни. Ще отговоря най-напред на първия, който ще даде обща рамка на разсъждението. Той е свързан с противопоставянето на природа и култура, което ни е завещано от философската традиция. Да, аз смятам, че трябва да бъде изследван отново този въпрос, който е бил решен в известен смисъл метафизично, противопоставяйки човека на природата. Няма да отговоря по философски, а по практически начин. Какво означава в началото на ХХI век да говорим за природа – какво означава тя за мъжете, жените, гражданите, които живеят в градове, в едно високо технологично общество? Какъв смисъл има думата природа за нас днес? Струва ми се, че този смисъл се конструира в практиките, в начина, по който разполагаме себе си в човешката история на природата. Обичам да цитирам заглавието на една книга на Едгар Морен - ‛Природата на природата“, което за мен означава начинът да мислим себе си спрямо природата. И така, когато е зададен конкретен въпрос, какъвто е случаят с Битерфелд, прагматичният начин да му отговорим, е да кажем: ‛Как обкръжението, в което се оказваме, се е отнесло към този въпрос?“. И връзката е в неща, които съществуват – като например философската градина на Вьорлиц (Wörlitz), но също и отношенията между естетика и индустрия, както са били развити от 1920-30-те години от Баухаус. Тези две референции, които са вписани на 30 км от мястото, в което работя, ни приканват да отнесем настоящия проект към тези два типа опит. 

Паркът Вьорлиц представя отношението култура – природа, от една страна, чрез опосредстването на отношението със земеделието. От друга страна, Баухаус е изява на естетическото изследване в областта на индустрията. В тези два типа опит – интелектуален и естетически – има воля да се даде хуманен смисъл на отношението ни към природата. Човекът е онзи, който определя, че нещо е природа. Ние сме част от природата и едновременно се дистанцираме от нея чрез способността си да мислим и да действаме. И, от една страна, принадлежността, а от друга – дистанцията, са обект на рефлексия. Екологическата мисъл е част от тази рефлексия. Екологията отново подлага на критическо обсъждане нашия стремеж да доминираме природата с технически средства. Тя се интересува не само от незабавния ефект, но и от дългосрочния и възстановява времевостта в самата история на човечеството. Това, което констатираме днес, са порочните ефекти на техниката - не за да кажа, че техниката сама по себе си е лоша, а защото при техниката трябва да се размишлява върху ефектите във времето. Тази рефлексия в частност е задължителна за мястото, в което работим - след ужасяващите резултати от замърсяването, които химическата индустрия и експлоатацията на мините са причинили на този район. Аз предпочитам да разглеждам въпроса за ‛природата на природата“ не по философски начин, а във връзка с интелектуалния и естетически опит, формирал се исторически, и още - като съвременна рефлексия за нашата отговорност към поколенията. Задължени сме, заради хуманните измерения на тези явления, да мислим самото човечество в неговата транс-историчност. 

За мен трансцедентното е фактът, че сме вписани в един времеви отрязък на човешките поколения. И тези поколения, като част от природата, са отговорни, защото като човешки същества ние не можем да се задоволим с краткосрочна игра, сведена до днешния ни интерес, а трябва да мислим човешкото същество в поколенческо измерение."

"- Какво е отношението на местното население към проекта за парк? От една страна, за да бъде възприет, той изисква компетенции, които надхвърлят опита на ежедневието. От друга, проектът включва историята на този опит. След като вече имате сборник, макар и фрагментарен, със спомени на местните жители, а също и части от парка, знаете ли нещо за реакциите на местното население?

- Още е много рано за такива реакции. Има отзиви за проекта, но не и за осъществяването му, което не е достатъчно напреднало. Тук искам да уточня нещо, свързано с проекта. Той би могъл да изглежда много амбициозен, изискващ особени компетентности, за да бъде разбран. Но публичното представяне и на най-сложното творение – интелектуално, художествено и т.н. – предполага етапи. Конкретният опит от самото място – повтарящото се посещение на парка - създава процес на задълбочаване. Да вземем опита ни с литературата – ние не започваме четенето с Джеймс Джойс или с Марсел Пруст. Започваме с малки романи, не много сложни, и постепенно, през този опит, както и през опита от посещаване на изложби, изостряме погледа си, изостряме разбирането си, усложняваме отношението си към нещата. Един проект трябва да визира максимум сложност, знаейки много добре, че първото възприемане ще бъде не толкова сложно. Хората ще се разхождат с децата си и след това, евентуално, ще се запитат защо там, не щеш ли, има необичаен предмет - например светещ пилон от сигнализацията на железопътната линия, поставен сред гората."

"Оказва се по-лесно да убедиш институциите и финансистите да реализират предмет, отколкото, за десет пъти по-малко пари, да развият парк върху 2000 хектара - процес, който отнема време и резултатът не се вижда незабавно."

Интервюто е върху проект, по който е работил - за трансформиране и преосмисляне на изоставена индустриална зона в Битерфелд
("Практическата причина, поради която бях въвлечен в началото в този проект - идеята за преобразяване на индустриалните руини в Битерфелд (Bitterfeld), на изоставените въглищни мини - беше намерението да се поканят художници-специалисти за работа в природно пространство, да реализират произведения на това място с надеждата да му дадат ново качество и ново съществуване.")

[отсъстващ]

Самозависимост от Хорхе Букай

Глава от "Трите въпроса"

След края на юношеството - времето за подготовка на почвата - е редно и желателно да се заемем със сеитбата и отглеждането на плодовете, които всеки иска да събере.
Думата „завися" идва от „вися", което буквално означава „окачен съм във въздуха без основа". „Зависи" означава също, че нещо е незавършено и нерешено. Освен тези две значения, на испански думата за „зависим" - dependiente, съществува и като съществително име: когато е в мъжки род, то означава „украшение" или „накит", а в женски род обозначава „наклон" или „хълм", който обикновено е стръмен и опасен.
След като открих в речника посочените значения и варианти, не се учудвам ни най-малко, че думата „зависимост" извиква у нас всички тези образи, които използваме за нейното определение: зависим е онзи, който е прикачен за другиго, който е лишен от опора и виси във въздуха - като украшение, носено от някого. Зависимият не се чувства цялостен, на него винаги му липсва решителност да стигне до целта.

Имало едно време един човек, който страдал от абсурдния страх, че ще се изгуби между другите. Всичко започнало, когато бил съвсем млад. Веднъж отишъл на маскен бал и някой направил снимка, на която се виждали всички присъстващи, подредени в редица. Но когато видял снимката, човекът не могъл да се познае. Бил се дегизирал като пират, с превръзка на окото и кърпа на главата, но мнозина от гостите носели подобни костюми. Гримът му се състоял от ярък руж на бузите и изрисувани с въглен мустаци, но и други били гримирани така. Прекарвал си чудесно, но останалите на снимката също изглеждали много весели. Най-накрая си спомнил, че в момента, в който се снимали, той бил уловен за ръката на някаква русокоса жена. Опитал да се открие по този признак, но и това се оказало безполезно: поне половината жени на снимката били със светли коси и немалко от тях позирали, хванали за ръка пирати.
Тази случка оставила дълбок отпечатък върху мъжа и години наред той не стъпил на нито едно събиране от страх да не се загуби отново.
Един ден му хрумнало следното решение: щял да ходи навсякъде, облечен винаги в кафяво: кафява риза, кафяви панталони, кафяво сако, кафяви чорапи и обувки. „Ако някой направи снимка, винаги ще знам, че съм мъжът в кафяво", казал си той.
С течение на времето нашият герой получил стотици възможности да се увери в находчивостта си. Когато ненадейно в голям магазин се оказвал пред някое огледало и съзирал отражението си насред тълпата, си повтарял, успокоен: „Аз съм мъжът в кафяво".
През зимата негови приятели му подарили пропуск за парна баня. Човекът приел с удоволствие; никога не бил посещавал подобно място, а много бил слушал за предимствата на шотландския душ, финландската сауна и ароматните парни бани.
Когато пристигнал, получил две хавлии и бил поканен да влезе в малка съблекалня, за да се съблече. Човекът свалил сакото, панталоните, пуловера, ризата, обувките, чорапите... Когато се канел да съблече гащетата си, той се погледнал в огледалото и се парализирал от страх. „Ако сваля и последната си дреха, ще остана гол като другите - помислил си. - Ами ако се загубя? Как ще се разпозная без отличителните признаци, които досега ми помагаха толкова много?"
Прекарал повече от четвърт час в съблекалнята, полугол, като се чудел как да постъпи. Може би трябвало да си тръгне... Тогава му хрумнало, че макар да не можел да остане облечен, вероятно можел да запази нещо, което да му помогне да се разпознае. Внимателно измъкнал един конец от пуловера си и го завързал за палеца на десния си крак. „Трябва да запомня това, в случай че се загубя: човекът с кафявия конец около пръста съм аз" - казал си мъжът.
Успокоен от намереното решение, излязъл от съблекалнята и доволно се отправил първо към сауната, а после към басейна, без да забележи, че докато плувал, конецът около пръста му се развързал и се понесъл по водата. Един човек, който плувал наблизо, го забелязал и казал на приятеля си: „Виж ти, откога се опитвам да опиша точно този цвят на жена ми, за да ми изплете шал. Ще й занеса конеца, за да потърси същата прежда". Взел конеца, но тъй като нямало къде да го прибере, решил да го завърже около палеца на десния си крак.
Междувременно героят на тази история бил изпробвал всички съоръжения и се запътил към съблекалнята, за да се облече. Влязъл уверено, но когато се изсушил напълно и се погледнал в огледалото, с ужас установил, че е гол и че конецът липсва. „Загубих се", помислил си той разтревожено и изскочил от кабината, за да потърси кафявия конец, който го идентифицирал. След няколко минути, докато внимателно оглеждал пода, забелязал крака на друг мъж, около чийто палец бил завързан кафявият конец. Приближил се нерешително към него и попитал:
- Извинете, господине, аз знам кой сте вие, но можете ли да ми кажете кой съм аз?


Вярно е, че трудно бихме стигнали до подобна крайна зависимост, когато другите ни казват кои сме. И все пак ще се озовем в опасна близост до нея, ако се откажем от собствения си поглед и се виждаме само през очите на околните или се самоопределяме според тяхната представа за нас.
Наред с всичко останало, зрелостта е способността да проумеем предизвикателствата пред нас, да направим своя избор сред множеството предоставени възможности и изправени пред външни стимули, да вземаме решенията, които ни прилягат най-добре, и да сме сигурни, че са продиктувани от собствените ни убеждения, а не от нечии чужди.
За да бъде това решение истински зряло и трезво, не е достатъчно просто да премислим какво ще изключим (или елиминираме) от живота си. Не е достатъчно да отстраним от обкръжението си онези, на които някога - поради липса на воля или решимост - сме позволили да се разпореждат с живота ни, както им хрумне. Необходимо е нещо повече. Много е важно да разберем и прекъснем онези нездрави вътрешни механизми, които - въпреки факта, че отдавна сме пораснали - продължават да пораждат зависимости и ни карат да действаме така, сякаш сме още деца.
За мен зависимостта винаги е била гибелна и нездрава; тя е избор, който - въпреки хилядите аргументи в негова защита - безвъзвратно води до незрялото и безотговорно поведение на онези, които отказват да поемат отговорност за собствения си живот.
Не говоря за хора, изпаднали във временна криза, нито за такива, които са наранени и болни. Не говоря за хората с увреждания, нито за страдащите от психически заболявания. Не става дума за малки деца, нито за незрели младежи.
Всички те със сигурност се намират в някаква степен на зависимост и в това няма нищо лошо или ужасно, защото не могат да живеят по друг начин. Съвсем различно стоят нещата при зрелите хора, които продължават да избират зависимостта от някого - защото така им е удобно, от нехайство, от интерес, от какво ли не, - и тези решения понякога ги водят до задънена улица. Често казвам, че моят най-сериозен аргумент срещу зависимостта е нежеланието ми да поощрявам имбецилността.
Научих се да използвам тази дума, след като се запознах с едно изследване на Фернандо Саватер. И така, в тесния смисъл на думата, имбецилът е човек, който по дефиниция се нуждае от някого, който да му служи като опора, докато върви напред. Разбира се, не всички зависими индивиди са еднакви. Съществуват различни типове имбецили.
Интелектуални имбецили, които са убедени, че нямат нищо в главата си (или се боят, че ще се изхаби, ако го използват), и затова се допитват до другите: „Какъв съм аз? Какво трябва да направя? Накъде трябва да вървя?". Когато им се наложи да вземат решение, започват да разпитват наляво и надясно: „Ти какво би направил на мое място?". При всяко предизвикателство свикват екип от съветници или познати, „които разбират от тези неща", за да мислят вместо тях. Тъй като наистина са убедени в неспособността си да разсъждават, те прехвърлят отговорността за това върху другите, което само по себе си е достатъчна причина за безпокойство. Това поведение крие рискове за околните, тъй като интелектуалните имбецили твърде често оставят погрешното впечатление, че са мили, внимателни и скромни. Благодарение на способността си да събират хора около себе си, много от тези имбецили могат да спечелят популярност и да заемат отговорни длъжности, без никога да са притежавали способностите за това.
Емоционалните имбецили са тези, които постоянно зависят от това някой да им казва, че ги обича, че държи на тях, че са красиви или добри. Емоционалният имбецил непрестанно търси човек, който да му повтаря, че никога, никога, ама никога няма да престане да го обича. Всички изпитваме естественото желание да бъдем обичани от любимия човек, но то е съвсем различно от изискването той или тя да посвети живота си на това да ни уверява в любовта си.
Винаги съм вярвал, че въпреки всичко, което казват хората, ние, мъжете, сме по-склонни към емоционална имбецилност, отколкото жените. Когато при тях има подобна зависимост, тя се проявява във фактически, а не в емоционални действия.
Нека вземем хиляда отскоро разделени семейни двойки и да наблюдаваме какво се случва с тях три месеца по-късно. Деветдесет процента от мъжете съжителстват или почти съжителстват с друга жена, докато деветдесет и девет процента от жените продължават да живеят сами или с децата си. Ако разговаряме с жените, те ще кажат, че може да намерят партньор, а може това да не се случи; много от тях ще потвърдят, че понякога желаят или си мечтаят да са с някого, че мисълта да срещнат човек, с когото да споделят ежедневието си, не им е неприятна, но всички ще заявят, че трудно биха се примирили с „какъвто и да е" партньор само за да се спасят от отчаянието, обземащо ги вечер, когато се прибират в тъмната къща. Това е присъщо на мъжете.
И най-накрая...
Морални имбецили - без съмнение те са най-опасни от всички. Нуждаят се от непрекъснато одобрение от обкръжението си, за да вземат решения.
Моралният имбецил е човек, който се нуждае от другите, за да има кой да му казва дали това, което прави, е правилно или не; той е постоянно зает да сверява дали каквото иска да направи, отговаря на това, което повечето хора биха сторили. Моралният имбецил прекарва времето си в проучвания дали трябва, или не трябва да си смени колата; дали е добра идея да си купи нова къща или не; дали моментът да има дете е подходящ или не.
Не е лесно да се защитим от набезите на моралните имбецили. Можем просто да се опитаме да не отговаряме на въпросите им за това как например трябва да се прегъва тоалетната хартия; но мисля, че в дългосрочен план е най-добре да... ги избягваме.

Прекомерната зависимост
С течение на времето зависимият развива склонност да съсредоточава своята зависимост - била тя морална, интелектуална или емоционална - в един-единствен човек от обкръжението си. Чувства, че от този човек зависи не само дали ще продължи напред, но дали изобщо ще съществува. Когато това се случи, зависимостта престава да бъде симптом или поведение и се превръща в заболяване. Зависимият индивид започва убедено да вярва, че не може да оцелее без другия.
Развитието на тези случаи е напълно предвидимо. Под влияние на заблудата си зависимият започва да подчинява всяко свое действие на патологичната връзка. Тя нерядко предизвиква у него противоречиви чувства, тъй като в нея вижда както своето избавление, така и мъчението си. Всичко, което прави, е вдъхновено, направлявано, подтиквано или посветено на това да ласкае, разгневява, съблазнява, награждава или наказва човека, от когото зависи.
Съвременната психология е обособила този вид нездрави връзки в отделна категория под общото наименование „отношения на съзависимост"(1).

С оглед на диагностицирането и лечението на съзависимостта съвременната психотерапия разглежда заболяването като пристрастеност към определена връзка и го приравнява към другите видове зависимост. Симптомите и проявленията на съзависимостта са сходни с тези на останалите зависимости, като единствената (и несъществена) разлика е, че при съзависимия функцията на „наркотик" бива изпълнявана от определен тип хора или конкретен човек.
Точно както при синдрома на наркоманията, и тук има заложена склонност към пристрастяване. Ако тя се развие, индивидът може да прибегне към почти или напълно ирационални действия, за да се снабди с „наркотика" си. Подобно на повечето пристрастявания, ако пациентът изведнъж се окаже лишен от наркотика си и не успее да си го набави, може да изпадне в отчаяние, в което терапевтите, работещи с алкохолици, биха разпознали началните прояви на абстиненция. Във всеки случай следва да поясним още в началото, че при съзависимостта се случва същото, както при останалите пристрастявания: независимо от сериозността или продължителността на състоянието, ако е налице искрено желание за преодоляване на заболяването, то може да бъде излекувано.
В много отношения съзависимостта представлява най-висшата степен на патологична зависимост. Най-вече когато пристрастяването бива замаскирано като силна любов, а зависимото поведение се представя пред другия под лъжливия претекст: „Не мога да живея без теб", или преувеличената потребност от присъствието на любимия човек, представяна като: „Аз съм нищо, ако ти не си до мен".

Твърде често много от пациентите - както мъже, така и жени - казват:
- Но ако обичам някого, и то с цялото си сърце... Чувството, че не мога да живея без него, не е ли съвсем истинско и дори здравословно?
Винаги отговарям:
- Не. Никога не е здравословно... И най-лошото е, че не е и истинско.
Понякога, в пристъп на жестокост, добавям:
- Все пак може би не това е най-лошото. Най-лошото е, че няма нищо вярно в думите на някого, че НЕ може да живее без теб, въпреки че се кълне в противното. Съжалявам.
И пояснявам, че наистина съжалявам, макар да знам, че - както се пееше в една песен - „истината нивга не е тъжна, само е непоправима".
Неизбежната и тъжна истина е, че винаги, винаги може да живеем без другия... Винаги! И има двама души, които трябва да са наясно с това:
Аз и този, който е до мен

Ужасно е някой да вярва, че не мога да живея без него или нея.
Още по-лошо е, ако започне да си мисли, че не може да ме напусне, защото бих умрял от мъка...
Ужасяващо е да планирам да заживея с някого, който е убеден, че съм незаменим в живота му.
Тези мисли винаги са проява на стремеж към манипулиране и прекомерни изисквания към другия, които водят до пагубни последици.
Любовта винаги е положителна и прекрасна, в нея няма нищо отрицателно. И все пак в отношенията на съзависимост любовта бива използвана като извинение за нещо толкова нездраво, каквото е пристрастеността към другия. Тук обаче не става дума просто за недоразумение, а за лъжлив претекст. Истината е, че съзависимият не обича. Той се нуждае, изисква, зависи... но не обича.
Ако искаме да отговорим на първия жизненоважен въпрос и да разберем кои сме всъщност, ще е по-добре да се освободим от пристрастеността си към определени хора и да помогнем на любимия човек да преодолее своите зависимости.
Подобно на всички останали, и аз съм щастлив, когато хората, които обичам, също ме обичат и когато тези, които обичам най-силно, ми отвръщат със същото. В случай че не ме обичат, предпочитам да ми го кажат и да си тръгнат. А ако не се осмелят да ми го съобщят, нека си идат в мълчание. В това мое искане няма злонамереност, нито обида - чисто и просто не желая да съм край хора, които не искат да бъдат с мен...

Аз също предпочитам да избегна разочарованието от откритието, че човекът, когото обичам, не ми отвръща със същото. Знам обаче, че НЕ искам да избягам от болката по пътя на самозаблудата или като се преструвам на жертва и така манипулирам другия, за да остане до мен.

Но какво би станало, ако моят най-незрял, зависим и невротичен Аз вземе нещата в свои ръце и реши да не приеме твоето заминаване?
Тогава ще започна да се спускам надолу по стълбата, водеща към най-лошото у мен, ще потъвам във все по-непрогледна тъмнина с увереността, че търся светлината, която ще ми донесе срещата с теб.
Първото стъпало е да се опитам да се превърна в необходимост за теб
Започвам да ти давам всичко, което поискаш, стремя се да ти угаждам, поставям се на твое безусловно разположение, опитвам се да те направя зависим от мен. Целта ми е да създам отношения на пристрастяване и така замествам желанието си да бъда обичан с това да бъда необходим. Защото понякога чувството, че съм необходим, толкова много прилича на чувството, че съм обичан... Ако се нуждаеш от мен, ти ме търсиш, молиш ме за нещо, възлагаш ми задача и току-виж съм повярвал, че ме обичаш...
Но понякога, независимо от всички мои усилия да те накарам да изпиташ нужда от мен, изглежда, че не съм ти необходим. Какво правя тогава? Слизам едно стъпало по-ниско.
Опитвам се да предизвикам съжалението ти...
Защото съжалението също прилича донякъде на любовта...
И така, ако се престоря на жертва („Толкова те обичам, а ти нехаеш за мен..."), може би...

Твърде често минаваме по този път. Истината е, че по един или друг начин всички сме играли на тази игра. Може би не сме стигали толкова далече, че да предизвикаме нечие съжаление, но кой не е казвал: „Как можеш да ми причиняваш това?", „Не съм го очаквал от теб, толкова съм разочарован... Толкова ме боли...", „Няма значение, че не ме обичаш... Аз те обичам".
Но слизането надолу продължава..
Ами ако не получа твоето съжаление? Какво правя? Ще се примиря ли с безразличието ти?
Никога!
Така и така съм стигнал дотам, ще се опитам поне да те накарам да ме мразиш.

Понякога човек пропуска някой от тези етапи... Взема две стъпала наведнъж и от стремежа да бъде необходим скача направо на омразата, като пропуска междинните стадии. Защото това, което не може да понесе, е безразличието.
Понякога човек се натъква на лоши хора, толкова лоши, че... дори не искат да ни мразят! Ама че подлеци, нали?!
Колкото до мен, не стига че съм отприщил най-лошото в себе си и искам поне да ме намразиш, но така и не го постигам.
Тогава какво?...

Спуснал съм се почти до подножието на стълбата. Какво правя?
Тъй като завися от теб и от това как гледаш на мен, отново решавам, че ще направя всичко, само и само да не се налага да понасям безразличието ти. С тази мисъл слизам по последното стъпало в опита си да ти вменя зависимост: опитвам се да те накарам да се страхуваш от мен.
Да се страхуваш от това, което мога да причиня на някого другиго или на себе си (размечтавам се как ти насаждам чувство на вина и те принуждавам да мислиш за мен...).
Това напомня на сцена от филма Фатално привличане, когато Глен Клоуз казва на Майкъл Дъглас: „След като не успях да направя така, че да се почувствам обичана или нужна, след като отказа да се погрижиш за мен от съжаление, след като дори не можах да те накарам да ме намразиш, ще трябва да ме забележиш, независимо от това дали искаш или не, защото отсега нататък ще те накарам да се страхуваш от мен".
По един или друг начин всички ние сме минавали по този зловещ път, макар много от нас да не стигат до финала му. По същия път минават и някои от силовите групировки в цял свят... Как стоят нещата при тях?

Подрастващи младежи, малцинства, групи на аутсайдери или цели държави не успяват да постигнат търсеното признание; усещат или знаят, че никой не ги обича, не се нуждае от тях, не им обръща внимание, не съчувства на страданието им... Тогава, след като изминат приблизително същия път, за който стана дума, решават да вдъхнат омраза, а се оказва, че предизвикват страх. Научили са, че страхът, който всяват около себе си, е единственият възможен заместител на липсващото признание и на обичта, която не са успели да получат. Не ги оправдавам, а се опитвам да разбера процесите, протичащи в стотиците улични банди в големите градове, които по някакъв начин изискват да им се обърне внимание... Много от тях (или всички, ако зовът им остане пренебрегнат) впоследствие ще загубят посоката. Някой ще ги убеди, че единственият начин да получат признание е да се сдобият с власт, и ще ги тласне към престъпността и наркотиците, от които понякога няма спасение. Но нека не забравяме първопричината за тяхното падение: липсата на обич.

Да се върнем на нашия случай. Когато търсенето на нечий поглед се превърне в зависимост, любовта се трансформира в борба за власт и тогава се поддаваме на изкушението да се поставим в служба на другия, да манипулираме мъничко съжалението му, да предизвикваме гнева му, дори да заплашваме с изоставяне, тормоз или със собственото ни страдание...

Толкова болезнено е да приема, че не ме обичаш, но това винаги ще е по-добро от мисълта, че оставаш до мен с цената на измама.
В книгата си Voces („Гласове") Антонио Поркия (арж. Поет от италиански произход 1885-1968) казва:

Някой е спрял да те мами, а не да те обича.
Защо тогава страдаш, сякаш любовта му си загубил?
Да се освободим от зависимостта

Тази идея не е никак нова: всички колеги, учители, гуру и философи по света са се занимавали и продължават да го правят и до днес.

Трябва да се освободим от всяка зависимост, за да можем да бъдем себе си - с това сме съгласни всички. Проблемът е в следното: накъде да тръгнем, след като се освободим?

Първият отговор, на който попадаме, е очевиден. Тръгваме по пътя на независимостта: пълната, абсолютна и неограничена самостоятелност. С други думи, вече не зависим от никого - по никакъв начин и никога повече. Би било прекрасно, нали? Още по-прекрасно би било, ако беше възможно.

Единственият недостатък на това предложение, отнесено към действителността на всеки от нас, е, че такава постановка е просто илюзия: никой не е напълно независим.

Защо ли?

Защото, за да бъдем независими, трябва да сме си самодостатъчни, а никой не е такъв.

Никой не може да се лиши завинаги от останалите.

По много и различни начини имаме непрекъсната нужда от тях.

Ето защо абсолютната независимост, за която стана дума, е непостижима цел, утопично и въображаемо измерение, към което да се стремим. Въпреки това, от самото начало трябва да сме наясно с нейната недостижимост, за да не станем пленници на вечното разочарование. От друга страна, всички биха се съгласили, че една спорадична независимост също не изглежда особено привлекателна.

По предложение на някои колеги това явление, наподобяващо задънена улица, е обозначено с понятието интерзависимост. Аз завися от теб, ти - от мен, двамата - от всички останали, а те - от нас.

Осъзнавам колко романтично и привлекателно би прозвучала подобна идея за всеки, който някога е бил влюбен; въпреки това, аргументите и обясненията, изтъкващи това състояние като повсеместно и желателно, ми се струват не само неубедителни, но ми приличат на недодялан опит за подчинение пред по-силните.

Това разрешение не ми изглежда приемливо дори при двойките (макар че защитниците на интерзависимостта ги сочат като идеален пример за това явление).

Винаги съм казвал, че партньорите в една двойка се разделят на две големи групи: едните предпочитат да си мислят, че са били избрани веднъж завинаги, а другите се подлагаме на риска да ни избират всеки ден (за добро или зло... не поради същите причини, заради които са ни предпочели в началото, но все пак ни избират отново и отново).

Онези, които вярват в предимствата на интерзависимостта, изглеждат по-сигурни в неразрушимите връзки, които създават (аз съм зависим и ти си зависим), въпреки че според мен интерзависимостта си е чиста проба зависимост; когато човек зависи, той не избира; когато няма избор, няма свобода, а без нея, както винаги казвам, не може да има любов...

Нека се върнем на предишния въпрос.

Да се избавим от нежеланата зависимост... Но накъде да поемем?

Ако предложените подходи се окажат неизползваеми - тъй като независимостта е невъзможна, съзависимостта е нездрава, а интерзависимостта не е решение...

Тогава какво?

Моето предложение се изразява само в една дума, която - поне засега - не фигурира в речниците:

Самозависимост

[Кал]

Spoiler

Жоро, молба – оправи празните редове в горния цитат, така че да си личи къде започва нова секция.

[Кал]

‘I wish it wasn’t you doing this, Tiff. You’re not sixteen yet and I see you running around nursing people and bandaging people and who knows what chores. You shouldn’t have to be doing all of that.’

‘Yes, I know,’ said Tiffany.

‘Why? ’ he asked again.

‘Because other people don’t, or won’t, or can’t, that’s why.’

‘But it’s not your business, is it?’

‘I make it my business. I’m a witch. It’s what we do. When it’s nobody else’s business, it’s my business,’ Tiffany said quickly.

‘Yes, but we all thought it was going to be about whizzing around on brooms and suchlike, not cutting old ladies’ toenails for them.’

‘But people don’t understand what’s needed,’ said Tiffany. ‘It’s not that they are bad; it’s just that they don’t think. Take old Mrs Stocking, who’s got nothing in the world except her cat and a whole lot of arthritis. People were getting her a bite to eat often enough, that is true, but no one was noticing that her toenails were so long they were tangling up inside her boots and so she’d not been able to take them off for a year! People around here are OK when it comes to food and the occasional bunch of flowers, but they are not around when things get a little on the messy side. Witches notice these things. Oh, there’s a certain amount of whizzing about, that’s true enough, but mostly it’s only to get quickly to somewhere there is a mess.’

Her father shook his head. ‘And you like doing this?’

‘Yes.’

‘Why?’

Tiffany had to think about this, her father’s eyes never leaving her face. ‘Well, Dad, you know how Granny Aching always used to say, “Feed them as is hungry, clothe them as is naked, and speak up for them as has no voices”? Well, I reckon there is room in there for “Grasp for them as can’t bend, reach for them as can’t stretch, wipe for them as can’t twist”, don’t you? And because sometimes you get a good day that makes up for all the bad days and, just for a moment, you hear the world turning,’ said Tiffany. ‘I can’t put it any other way.’

Her father looked at her with a kind of proud puzzlement. ‘And you think that’s worth it, do you?’

‘Yes, Dad!’

‘Then I am proud of you, jiggit, you are doing a man’s job!’

He’d used the pet name only the family knew, and so she kissed him politely and did not tell him that he was unlikely to see a man doing the job that she did.

‘What are you all going to do about the Pettys?’ she asked.

‘Your mum and me could take Mrs Petty and her daughter in and …’ Mr Aching paused and gave her a strange look, as if she frightened him. ‘It’s never simple, my girl. Seth Petty was a decent enough lad when we were young. Not the brightest piggy in the litter, I’ll grant you that, but decent enough in his way. It was his dad who was a madman; I mean, things were a bit rough and ready in those days and you could expect a clip around the head if you disobeyed, but Seth’s dad had a thick leather belt with two buckles on it, and he would lay into Seth just for looking at him in a funny way. No word of a lie. Always used to say that he would teach him a lesson.’

‘It seems that he succeeded,’ Tiffany said, but her father held up a hand.

‘And then there was Molly,’ he went on. ‘You couldn’t say that Molly and Seth were made for one another, because in truth neither of them were rightly made for anybody, but I suppose they were sort of happy together. In those days, Seth was a drover, driving the flocks all the way to the big city sometimes. It wasn’t the kind of job you needed much learning for, and it might be that some of the sheep were a bit brighter than he was, but it was a job that needed doing, and he picked up a wage and no one thought the worse of him for that. The trouble was, that meant he left Molly alone for weeks at a time, and …’ Tiffany’s father paused here, looking embarrassed.

‘I know what you’re going to tell me,’ said Tiffany, to help him out, but he took care to ignore this.

‘It’s not that she was a bad girl,’ he said. ‘It’s just that she never really understood what it was all about, and there wasn’t anyone to tell her, and you got all kinds of strangers and travellers passing through all the time. Quite handsome chaps, some of them.’

Tiffany took pity on him, sitting there looking miserable, embarrassed about telling his little girl things his little girl shouldn’t know.

So she leaned over and kissed him on the cheek again. ‘I know, Dad, I really do know. Amber isn’t actually his daughter, right?’

‘Well, I never said that, did I? She might be,’ said her father awkwardly.

And that would be the trick, wouldn’t it, Tiffany thought. Maybe if Seth Petty had known one way or the other, he might have come to terms with the perhaps. Maybe. You never know.

But he didn’t know, either, and there would be some days when he thought he did know and some days when he thought the worst. And for a man like Petty, who was a stranger to thinking, the dark thoughts would roll around in his head until they tangled up his brain. And when the brain stops thinking, the fist steps in.

He's not beating about the bush, Terry is not ...

[Кал]

‘I’m sure the death of our Baron has upset us all,’ she began, and got no further, because the cook sat bolt upright in the chair and pointed a trembling finger at her.

‘All except you, you creature!’ she accused. ‘I seed you, oh yes, I seed you! Everyone was sobbing and crying and wailing, but not you! Oh no! You were just strutting around, giving orders to your elders and betters! Just like your granny! Everybody knows! You was sweet on the young Baron, and when he chucked you over, you killed the old Baron, just to spite him! You was seen! Oh yes, and now the poor lad is beside himself with grief and his bride is in tears and won’t come out of her room! Oh, how you must be laughing inside! People is saying that the marriage should be put off! I’d bet you’d like that, wouldn’t you? That would be a feather in your black hat, and no mistake! I remember when you were small, and then off you went up to the mountains, where the folks are so strange and wild, as everybody knows, and what comes back? Yes, what comes back? What comes back, knowing everything, acting so hoity-toity, treating us like dirt, tearing a young man’s life apart? And that ain’t the worst of it! You just talk to Mrs Petty! Don’t tell me about frogs! I know frogs when I sees them, and that’s what I saw! Frogs! They must—’

Tiffany stepped out of her body. She was good at this now, oh yes. Sometimes she practised the trick on animals, who were generally very hard to fool: even if only a mind seemed to be there, they got nervous and eventually ran away. But humans? Humans were easy to fool. Provided your body stayed where you left it, blinking its eyes, and breathing, and keeping its balance, and all the other little things bodies are good at doing even when you are not there, other humans thought you were.

And now she let herself drift towards the drunken cook, while she muttered and shouted and repeated herself, spitting out hurtful idiocies and bile and hatred, and also little flecks of spittle that stayed on her chins.

(...)

The woman, still hypnotising the girls with her ranting, looked very ugly in the slow-motion world: her face was a vicious red, and every time she opened her mouth her breath stank, and there was a piece of food stuck in her uncleaned teeth. Tiffany shifted sideways a little. Would it be possible to reach an invisible hand into her stupid body and see if she could stop the beating of the heart?

Nothing like that had ever occurred to her before, and it was a fact that you could not, of course, pick up anything when you were outside your body, but perhaps it would be possible to interrupt some little flow, some tiny spark? Even a big fat wretched creature like the cook could be brought down by the tiniest of upsets, and that stupid red face would shudder, and that stinking breath would gasp, and that foul mouth would shut—

First Thoughts, Second Thoughts, Third Thoughts, and the very rare Fourth Thoughts lined up in her head like planets to scream in chorus: That’s not us! Watch what you are thinking!

Tiffany slammed back into her body, nearly losing her balance, and was caught by Preston, who was standing right behind her.

Quick! Remember that Mrs Coble had lost her husband only seven months ago, she told herself, and remember that she used to give you biscuits when you were small, and remember that she had a row with her daughter-in-law and doesn’t get to see her grand- children any more. Remember this, and see a poor old lady who has drunk too much and has listened to too much gossip – from that nasty Miss Spruce, for one. Remember this, because if you hit back at her, you will become what he wants you to be! Don’t give him space in your head again!

[Cliff_Burton]

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Почти бях сигурен, че е от Илюзии на Ричард Бах, но не го намерих там... Обаче го намерих в блога на Тишо

[Кал]

Worldwide Long Range Solutions Special Interest Group [ ¤ SIG AeR.WLRS 253787890.546]. Space Colonization Subgroup. Open discussion board.

Okay, so imagine we get past the next few rough decades and finally do what we should have back in TwenCen. Say we mine asteroids for platinum, discover the secrets of true nanotechnology, and set Von Neumann "sheep" grazing on the moon to produce boundless wealth. To listen to some of the rest of you, all our problems would then be over. The next step, star travel, and colonization of the galaxy, would be trivial.

But hold on! Even assuming we solve how to maintain long-lasting ecologies in space and get so wealthy the costs of star-flight aren't crippling, you've still got the problem of time.

I mean, most hypothetical designs show likely starships creeping along at no more than ten percent of the speed of light, a whole lot slower than those sci-fi cruisers we see zipping on three-vee. At such speeds it may take five, ten generations to reach a good colony site. Meanwhile, passengers will have to maintain villages and farms and cranky, claustrophobic grandkids, all inside their hollowed-out, spinning worldlets.

What kind of social engineering will that take? Do you know how to design a closed society that'd last so long without flying apart? Oh, I think it can be done. But don't pretend it'll be simple!

Nor will be solving the dilemma of gene pool isolation. In the arks and zoos right now, a lot of rescued species are dying off even though the microecologies are right, simply because too few individuals were included in the original mix. For a healthy gene pool you need diversity, variety, heterozygosity.

One thing's clear, no starship will make it carrying only one racial group. What'll be needed, frankly, are mongrels… people who've bred back and forth with just about everybody and seem to enjoy it. You know… like Californians.

Besides, it's as if they've been preparing themselves for it all along. Heck, picture if aliens ever landed in California. Instead of running away or even inquiring about the secrets of the universe, Californians would probably ask the BEMs if they had any new cuisine!

Except for the last silly bit , this summarizes one of my own arguments against the "star fevre": the idea that the answer is Out There (while we mess up Down Here).

[Triumpha]

"There's one hole in every revolution, large or small. And it's one word long...
... PEOPLE.

No matter how big the idea they all stand under, people are small and weak and cheap and frightened.
It's people that kill every revolution."


Spider Jerusalem, "Transmetropolitan"

(Умишлено го натраках така накъсано, понеже са две отделни балончета с реплики в комикса. Макар че изобщо не изглежда толкова впечатляващо като е чист текст.)

[AllyVRK]

To thine own self be true, and it must follow, as the night the day, thou canst not then be false to any man.

Hamlet, A1S3

[Кал]

Веднъж се рових в архивата на един мой познат поет и намерих такава притча:

Първият казал: „За мен е щастие, когато имам много работа и много любов, и тогава работата ме тласка към любов, а любовта поражда жажда към работата“.

Вторият казал: „Глупости, за мен е щастие, когато нямам нито занятия, нито домашни, нито работа, нито отпуск, нито ваканция, а има само пролет, лято, есен, зима и мога да ги рисувам с бои и четки, и с резец, и с перо денонощно и без почивка“.

Третият казал: „За мен е щастие, когато мога да измислям и да захвърлям идеите с дузини, без да ме е грижа, че няма да бъдат осъществени“.

Четвъртият казал: „За мен е щастие, когато спасявам, помагам, до смърт се боря за правото дело, защитавам и правя подаръци“.

И само петият мълчал, защото се страхувал да си признае, че неговото щастие е да оглозга всичко онова, което измислят и създадат първите четирима.

Хора, запомнете: ако нещо във вашия живот не върви, значи край вас или у самите вас се е появил петият...

[Кал]

Картечницата при краката на ангела действаше като часовник и аз можех да работя в спокойна обстановка. Приближи се Демичов и легна до мен – него през цялата война нито един куршум не го беше улучил. (...)

Ония искаха да ни набарат иззад зида, но им пречеха двата парашута, които висяха като копринено бельо, и замисленият ангел. Зад зида си знаеха работата. Върху лицето на ангела се появи щърба уродлива усмивка и постепенно му се откършваха крилата. После лицето му заприлича на череп, той се заклати на един крак, а отлетялото стъпало на другия удари Демичов в коляното.

(...) Боят беше към края си. До ангела падна граната и уби Атабеков, а Демичов остана жив. Ангелът се люшна от въздушната вълна и започна да пада, а ние с Демичов отскочихме. А когато ангелът падна, пак ми се счу детски плач. (...)

Ваня прехвърли на рамо автомата си, приближи се до скелета на ангела и го бутна встрани. После измъкна отдолу едно детенце, съвсем живо, само крачето му бе наранено от каменната смърт, и толкова мъничко, че по дрехите му не можеше да се разбере момче ли е или момиче. То не плачеше, а само отваряше устата си и се виждаха трите му млечни зъбчета, а по плетеното му гащеризонче имаше джуджета и гъбки.

(...)

И тогава аз разбрах как се получава фашизъм. Отначало с дълги откоси иззад зида прекършват крилата на човека, после го правят урод и лицето му заприличва на череп, и тогава само да го бутнеш, и той се сгромолясва върху детето. И разбрах веднъж завинаги, че паметници трябва да се издигат само на онези хора, които спасяват детето у всеки един от нас, безразлично какви са – политически дейци, войници или художници.

[Кал]

Когато Растиняк пристигнал в Париж, имал за задача да завоюва Париж. Това значело да спечели толкова пари, че да му стигнат да изпълни всичките си желания. Но зависи какви са тия желания. Какви желания има Растиняк? Скъпи вещи и евтини жени. Всичко това се побира в една дума – разкош. Дреболия е това, а не желания. Ех, да бяха моите грижи като неговите! За моите желания колкото и да трупаш, не можеш да натрупаш достатъчно пари. Искаше ми се да произвеждам изкуство в неограничени количества – всякакво, не само живопис, беше ми нужно да рисувам огромни картини, които няма къде да бъдат изложени, и значи трябва да се строят дворци, какво ти дворци, цели квартали от дворци, цели градове от дворци, украсени с моите картини. А нима само картини? Ами книгите? Нужно ми беше да има несметно количество книги, и все интересни, и с картинки – такива, че да не можеш да се откъснеш от тях. Значи са нужни хиляди печатници и сто хиляди фабрики за хартия. Ами киното? Много обичах да гледам филми, само че не такива като на екрана, а каквито виждаш, когато си затвориш очите. Бих произвеждал стотици филми в годината, а нали само един филм струва три милиона по държавни цени. А колко пари са нужни, та хората да обичат всичко, което аз ще произведа, да мечтаят да му се насладят – няма такива пари. И най-сетне колко пари са нужни, че на мен самия да ми харесва онова, което ще произведа? Няма такива пари. Пеленаче е този Растиняк, жалък провинциалист.

Spoiler

А, Миша, ако видите днешния свят – със стотиците хиляди печатници и несметните сметища книги? Тогава какво?

Получихме ли си заслуженото...