Кратко разказче на английски

[Boy]

Carried By Beginning Winds


from the beginning we were prepared, we knew just what to do, for hadn`t we seen it all a hundred times?—the good people of the town going about their business, the suddenly interrupted TV programs, the faces in the crowd looking up, the little girl pointing in the air, the mouths opening, the dog yapping, the traffic stopped, the shopping bag falling to the sidewalk, and there, in the sky, coming closer…

...


whirling saucers, blinking lights and laser beams. Precise kaleidoscope of panic-patterns all around the world. (All around except the Commielands, of course, Ivan and Invaders drinking vodka with selyodka, foreign devil-brothers from the icy steppes and icy space.) Close-up of a glowy woman`s face in 1950`s cinematic black-and-white, reeling silently at sixteen frames per second. Her mouth a soft pit of mute screams lined with gleaming teeth. Non-white, bug-eyed aliens death-blasting us to stardust. Democracy in tragic ruins

End of Reel


a beam of light in an acceptable nuance of the Divine, mild and honey-smooth and long, arousing like a master`s finger on an upturned belly. Haloes bursting in enraptured multitudes of gazes, like sunrise bursting from inside unblemished drops of dew, even as it burns the blades of sloping grass beneath. A glowing ark is sailing down a firmament awash with stars. A hand outstretched toward the multitudes, five-fingered, wise and strong, ring finger in a band of gold. A choir calling out:

`Uplift thyself! Through us thou shalt ascend! Live long and prosper!`

Close-up of a crayon-technicolored trinity of faces – mother, father, child, voices ringing bright and feisty like an early-morning bark, teeth gleaming hungrily against the sky. Buckle up, young bucks, this world is but a dust-speck in our eyes! Eff-tee-ell across the stars

End of Reel


a star falls. It is cold and silent. In the quiet cold spacerock which bore him to this earth, he slips out of his stellar sleep, announcing his arrival with a bare sigh and opening of eyes. He then steps out, his rough metallic beast clattering behind, the movement of its flanks recrossing dusty earth in his wake. Humanity huddles like a flock before a storm. Close-up of his face. His mouth is an unbroken line, thin and silent. His beast is at his side, a single point of red glowing on the surface of its head. In that silent mouth and in the glowing point of red there lies a certainty. He knows us. He has come to judge. Woe to the unrighteous. Klaatu barada nikto

End of Reel

What happened was nothing like this. There was no destruction, no ascension and no judgment. I need not tell you. Like everyone, you also see, you also do not understand. From the day it happened exactly eighty years have passed. On the day it happened I was exactly eighty years old. I need not dwell on it. You have doubtlessly seen stranger things. Maybe in your house, in your mirror.

I was at that time living in a place by the sea where old folk lived out their lives and occasionally ended them. It was an old place, chipped and cloyed with the odor of roses and crinkled petunia. On the morning of my birthday I sat in the common room, on an armchair embroidered in intertwining purple vines, worn and roughened by a thousand late-night dozings and the idle strokes of absent-minded fingers. No one was coming today. In my lap and on the floor around my feet lay sprawled a hairy blanket. The tremulous inrush of wind left an undulating mark upon the window curtains, their pastel-green patterns obscured by my failing eyesight. It had rained the night before for the first time in a long while and I was trying to smell the wet autumn wind through the fresh sweat that lined the sleeves of passing nurses. The TV buzzed somewhere behind me.

The television program was suddenly interrupted for a news bulletin. It wasn`t clear at first as to what the bulletin was about, since the announcer had a serious speech impediment. For about half a minute, and in a state of high excitement, the announcer tried to say, `Ladies and gentlemen – `. He was silent after that. Everyone and all was silent – the old folk, the walls, the wind.

My hands shivered under the blanket and a misty feeling came over me, of cold and clear-eyed mornings on a park bench, green and chipped and sodden, watching listening with rain-specked trousers, rain pecking wetly at my polished shoes, plopping circular concentric kisses on the smooth cold cheeks of puddles where chestnuts have tumbled, marooned all around me beneath the crumbling shadows of shriveled autumn crowns.

On such quiet, clear-eyed mornings every fallen leaf is turning like a shuffling step towards me, and I wonder: What would it be, to be there to hear the first shuffling step of the first autumn leaf, to feel on your shoulder the thump of the very first tumbling chestnut; to feel that apocalyptic shiver that is carried by the beginning wind of every season, like the shivers that pass and repass over a horse`s skin just before it breaks into a gallop?

I think in that suspended silence of the common room I knew. What I knew was profound incomprehension. It was like something throwing another veil over my failing eyes. My hands still shiver sometimes, but that is the only trace left of that feeling. And as I try to understand that feeling, which so perfectly coincided with the arrival, the years, slowly, impossibly, accrete.

I have not changed.

I have tried to end it. After watching, fascinated, as my own blood unraveled for hours in a steaming bathtub, I learned it was impossible. Or rather, I gave up trying, out of fear that a morbid interest in my apparent deathlessness and the ingenious ways I might challenge it would overshadow all else in time.

Soon after, I left the old folks` home. I traveled. I looked at the world, how it had changed. It had changed impossibly, sometimes absurdly, and randomly. I remember a laborious climb up a road running up a slope leading to a sea cliff`s flat top, not far away from the old folks` home. Snags of grass blew around my feet, broken snatches of a voices` inarticulate harmony as the gusts of wind turned this way and that. Most of the sky was there that day. Most of what was there glowed like the nephrite underside of a seashell canted fully against the light. I gained the top and reached a building. `The Barthelme School for the Gifted`, was written above the entrance. In one of the courtyard`s flower-beds, amid a profusion of dead and darkened violet and moonflower blooms, sat a man and pushed the blooms back into the soft soil with delicate white hands, tilting his head to the harmony, which was now clearer but seemed not to follow any progression or pattern. I spoke to him. Here is what he told me:

`Well, we had all these children out planting trees, see, because we figured that ... that was part of their education, to see how, you know, the root systems ... and also the sense of responsibility, taking care of things, being individually responsible.` The stresses on the last two words were punctuated sharply, with a responsible teacher`s firmness, but I was looking at the tear-stained corners of his mouth. `You know what I mean.`

He paused, made a dramatic flourish with a handful of broken flowers.

`And the trees all died. Come and see.` He jumped, started tugging at my sleeve. He smelled of fresh earth and faint aftershave. `They all! Died!`

I winced at his laugh. He suddenly ceased, set his mouth into a straight line, shook earth from his suit, cleared his throat and crossed himself. `Shall we?`

I had the absurd feeling he is either going to take me to the headmaster, or he would introduce me as the new boy in class. I followed him, the tips of my shivering fingers cold upon my legs even through the pockets of my woolen trousers. At one point, he stopped me with an upraised hand and took off his trousers. The scant hairs on his pale thighs stood on end, but he did not seem to notice the cold, wet wind. `You too, now. It is the etiquette, you see,` he said with a shrug and a smile.

`All right.` I waited, hands in my pockets. `Shall we continue?`

`Yes, of course,` he said, as if I had done what he had asked me.

Far to the right of the path leading to the orange orchard stretched a sliver of sea, still and greenish and sleek as the back of a snake. A cloying odor gradually took over the salty air, similar to that at the old folks` home, when in the garden the smell of purple roses and crinkled petunia mixed with that of old people`s breath and moving flesh. Rotten oranges and something stronger, fouler. The strange harmony moved closer.

Then we were there.

`They were orange trees. I don`t know why they died, they just died.` A slight indignation in his tone.

Oranges. Gray and soft and sodden globes sunk among the upright husks of trees and children`s bodies. The trouserless bodies sang. It was indeed the etiquette and I felt a pang of acute shame for not following it.

Each head was bowed in a posture of humility and contemplation. Long hair mercifully hid the remnants of faces. Each mouth produced a single tone, each mouth a different tone, each voice a frozen jewel strung along a helix. And amid that paradoxical space of sound and nidorous non-life there stood

End of Reel

[Кал]

Have you tried sending it to a contest or magazine? It hardly needs polishing or anything _I_ can help with...

Actually: is there anything any of us can help with?

P.S. Right now, I have no clue which forum section is most suitable for a piece in English. Perhaps Фантазийската преводаческа школа... Anyways - even if I move this topic to another section, you should be able to find it easily.

[Boy]

I don't really believe it's contest- or magazine-worthy and I don't know how or where to submit it anyway, so I was just hoping for a few comments on it, nothing more

[Кал]

I see.

As I said - I for one can hardly suggest any meaningful improvement. (I remember I spotted a grammatical lapsus somewhere, or it looked like one to me ... but that doesn't count as "meaningful", does it? ) Style-wise, the story works for me. Content-wise, it doesn't - which simply goes to say I'm not the 'proper' type of reader for "Carried by Beginning Winds". However, I've asked two friends of mine who may be more 'proper' readers in this case, to have a look at it and comment, if they wish to.

[Boy]

I'd very much appreciate it if you could spare e few sentences' worth of comment on the content (including what you mean by "content" - I've always been distrustful of the style/content dichotomy ) If you don't have the time or desire, don't feel obligated

[Кал]

To put it simply (and incompletely :/): by content, here, I meant "what scenes and images the story leaves me with". There may also be messages, explicit ot implicit worldviews/attitudes... argh, it's never simple.

As I've devoted my attention to a couple of urgent projects right now (like Niki Tellalov's Sun Untouchable ), I'd rather wait for a calmer time to comment more concretely.

[Boy]

No problem, you needn't elaborate at all if you don't have the time

I would just like to point out that the "content" you describe is a direct function (is made up, in other words) of the style, including the explicit/implicit worldviews (although the presence of such "worldviews" would imply the story takes a moral or ethical stance, and since I was not aware of doing so as I was writing, I am very curious as to what they might be and how I have (unwittingly?) expressed them).

[armydreamer]

приемайки поканата на Калин, се включвам с нещо като рецензия на разказа . извинявам се за евентуалните неясноти в нея, но нямам много време, а и самото произведние ме обърка и, честно казано, не знам какво прочетох, освен че на отделни места беше чудесно на писано, на други - дразнещо, а няколко от сцените бяха чудесни.

ето какво написах на мейла на Калин + още няколко допълнения:

това е бегла обратна връзка, базирана на едно-единствено прочитане и идваща от човек, който по принцип не харесва много разказите като форма и рядко някой разказ му е "достатъчен" за нуждите му като читател.

този разказ е интересен и много фрустриращ. има повече въпроси, отколкото отговори. като под отговори тук не разбирам ясни, досадни обяснения и описания, ами липса на плътност (на света, на сполетялото го, на този, който ми говори в по-голямата част от текста).

има няколко изречения, които са *лош* пример за purple prose. това:

My hands shivered under the blanket and a misty feeling came over me, of cold and clear-eyed mornings on a park bench, green and chipped and sodden, watching listening with rain-specked trousers, rain pecking wetly at my polished shoes, plopping circular concentric kisses on the smooth cold cheeks of puddles where chestnuts have tumbled, marooned all around me beneath the crumbling shadows of shriveled autumn crowns.

е върхът. чисто функционално, това изречение + следващия абзац, макар и да става ясно за какво са (всъщност, само предполагам: за да ми каже, че героят е престанал да се променя, може би е безсмъртен?), не действат. разказът е толкова кратък, а тази интерлюдия толкова дълга, че ми трябваше да се върна към редовете преди My hands..., за да продължа след ...into a gallop?.

след което идва абзац, който не разбирам много.

I think in that suspended silence of the common room I knew. What I knew was profound incomprehension. It was like something throwing another veil over my failing eyes. My hands still shiver sometimes, but that is the only trace left of that feeling. And as I try to understand that feeling, which so perfectly coincided with the arrival, the years, slowly, impossibly, accrete.

е тромав и fuzzy. в този момент вече тревожността ми е вдигната и е поизместила вълнението от началото на текста . уж кратък разказ, уж имам някаква идея, а препрочитам, за да разбера нещо, което след това ми е казано кратко и ясно: I have not changed. тук, с друго впечатление, освен че някой си е играл с мен, не оставам. а и след като вече по-нагоре е написано, че I need not tell you, просто се дразня. това са моментите с може би най-важната информация в целия текст. освен това, единствените, които ми казват нещо интересно за героя (пука ми, че е стар).

и като стана дума за него, какъв е този герой и защо въобще чета историята му?

очевидно е, че физическият свят е на преден план. вижда се как хаосът на този свят е вкаран донякъде в някакъв ред чрез всичките детайли, за да стане поне нещо ясно в този разглобен и променен и разпарчетосан day after tomorrow, и разбирам, че литературата е точно за това, но когато някой ми разказва негова история, когато слушам гласа му, ми трябва повече. тази история, така написана, за мен, може би би работила повече като разказана в трето лице. иначе героят е редуциран до връзка между един момент на описания, спомени и (авторови) упражнения и друг, който всъщност движи разказа. първите 5 абзаца са много интересни, след това - почти нищо, защото започва разказът на някакъв енигматичен, обсебен от определени детайли човек, който ме води нанякъде, но защо той, къде и как, нямам идея.

тук ще се опитам да обясня едно усещане, което е най-силното ми преживяване, свързано с разказа: ако трябва да опиша структурата, която виждам, то тя е прилив/отлив. по време на отливите читателят е оставен на историята (която не е много ясна), а по време на приливите, които са повече, авторът се намесва, за да ни занимава с успехите си при използването на едикойси звукопис, едикояси метафора и т.н. тоест, за мен този разказ страда от прекалено ясните граници между частите от текста, които просто са писани, защото са леки, "текат" и са ангажиращи, и частите от текста, върху които е мислено прекалено много, защото са тежки, карат ме да препрочитам (every fallen leaf is turning like a shuffling step towards me) или са тежко-помпозни (like sunrise bursting from inside unblemished drops of dew, even as it burns the blades of sloping grass beneath). бих ги определил като "тук-нещо-се-е-случило" моменти. не с това, което ми казва разказа, а с това как е решил да пише автора. което е ОК, но нека не го усещам на първо прочитане.

с думите sodden, cloyed и patterns е злоупотребено за малкото пространство на разказа.

този разказ страда от това, което Дилейни, via Стърджън, нарича clutter. или: разказът е overwritten. има натрупване на детайли, което мен ме обърква повече. знам за потта по ръкавите на сестрите, но малко друго. детайлите не ми изграждат картината, а правят всичко възможно да не я видя. може би това е целта. ако е така, постигната е. и понеже всяко следващо изречение е пореден veil пред очите ми, допрочитането беше на моменти много трудно. от чисто мотивационна гледна точка.

предполагам, че в две изречения проблемът на разказа би звучал така: Начинът, по който елементите, генериращи нещото, наречено plot, са структурирани не действа както трябва - затова историята не само е фрагментарна, ами и объркваща + даваща ми усещането, че някой прави всичко възможно да не мога да стигна до друго, освен нивото на думите и тяхната подредба. разместване, дообогаряване, рязане! може би биха създали друг, по-успешен *за мен*, ефект. Работата на автора е твърде осезаема (това не знам как по друг начин да го опиша) - може би като "старание да се пише, не желание да се разказва".

въпреки написаното, разказът ми хареса като атмосфера, има няколко страхотни описания, усеща се постоянство, за което само бих могъл да завиждам. освен това, за мен са много важни онези моменти от произведението, които ме карат да фантазирам други (което малко или много е една от мисиите на литературата), и изречения като Most of the sky was there that day. напълно ми оправдават времето по прочитането.

друго впечатление: звучи като нещо, писано през ‘70те. представям си го, например, като разказ на много младия Майкъл Бишъп от времето, когато, по собствените му думи, е смятал, че е най-якият стилист . това не е заяждане, а още едно потвърждение на впечатлението ми, че на моменти текстът е разкъсан от автора, за да каже „Глей как мога да го напиша това”. което може би е било целта, не знам.

и още нещо: non-white aliens и Ivan and the Invaders са стари сантименти .

това е. не претендирам, че съм разбрал разказа, че моята обратна връзка е по-ясна от това, което съм прочел, но се надявам да е било от полза . може би второ, трето, четвърто прочитане ще доведат до съвсем друга "критика". сега само съм нахвърлял което както ми е дошло.

[Boy]

Благодаря много за отзива, наистина ))

Ако разделя поста ти (нали може на ти? ) на цитати сега и започна да им отговарям, ще объркам себе си, а теб - още повече

Затова ще се опитам да дам горе-долу свързано описание на това какво съм пробвал в този, хм, "разказ". Напълно си прав, че е "разказът" е упражнение - буквално. Той е задача от creative writing class, който карам в момента, а първият абзац, след това този със заекващия говорител и накрая думите на учителя в края са откъси от три различни разказа, респективно на Стивън Милхаус, Кърт Вонегът и Доналд Бартълми. Целта на упражнението беше да ги свържем в повествование. Аз лично използвах това упражнение, за да се поупражня и върху други неща

Така, относно самия "разказ":

Вторият, третият и четвъртият абзац, както правилно си отбелязал, *са* стари сантименти, до един. Този с небелите извънземни е типичната 40-50-арска представа за нашествието на злите зелени човечета; следващият е типичната представа за извънземните като спасители, тип Стар трек и вулканите; последният е идеята за извънземните като съдници, едва ли не реализиращи чрез себе си религиозните есхатологични пророчества.

оттам и концепцията за тях като за "ленти от филм"

Идеята ми беше тези три абзаца да се връзват с първия, който гласи "всички бяхме готови, не го ли бяхме виждали хиляди пъти?" и са отхвърлени от този след тях, понеже нещо-като-Апокалипсиса, който идва, е напълно неразбираем. Цялата цел на разказа е да въплъти тази фрагментираност.

Лошите пурурни абзаци в средата на "разказа", и по-точно вторият, са проблем, факт. Но идеята ми за тях и конкретно описанието на есенния ден беше, освен да са vivid (which is arguable ), е да изразят миг от живота на този човек, в който е бил обладан от интензивен awareness спрямо света около него (затова се опитах да навържа всичко в едно изречение) и се е питал дали не е на ръба на това да съзнае "апокалиптичния миг" (тук, доста fuzzily, съм имал предвид смисъла на apocalypse като unveiling, а не като "края на света и реки от огън"), през който светът минава постоянно, понеже и се променя постоянно - накратко, старецът се е питал дали не е на ръба на това да постигне някакво особено единение с Вселената. Което, факт, е клише, но а) съм се опитал да го разиграя с малко по-енергичен, epiphanitory (new word, just made it up meself ) изказ, и б) основната му функция е контрастът със следващият абзац-два, където старецът казва, че в момента на "пристигането" е усетил "апокалиптичния миг". "In that moment I knew". И това усещане е било не за единение, а за РАЗединение, не за съзнаване, а за неразбиране, за неспособност това събитие да бъде капсулирано подобно на трите темплейта в началото на "разказа".

Безсмъртието на стареца няма общо с точно тези абзаци, а е поставено по-скоро с иронична цел. Защото ако има човек, който е "променен" от това събитие, дарен с безсмъртие и благодарение на това с някакъв шанс да разбере какво се е случило, то аз не си го представям като грохнал старец с увредено зрение. Но той е точно такъв. И това е още едно препятствие към разбирането на случилото се.

Сцената с учителя и училището пък е опит, така както фрагментираността на събитието е въплътена в структурата на разказа (или поне е направен не изцяло успешен опит за това ), така тя да бъде embedded в сцена от него. Лудостта на учителя е елемент от това. Както и бутането на цветя обратно в земята (тук се пробвах да сложа един Easter Egg - moonflower e друго название на daisy, so the guy is basically pushing daisies, only backwards. clever, huh...? or not), както и "етикета" с махането на панталоните. Опитах да въплътя малко абсурдизъм в цялата работа. Лудостта на сцената в предпоследния абзац прониква и в разказвача, който казва, че "not wearing trousers was indeed the etiquette and I felt an acute pang of shame for not following it". Той сякаш вижда себе си като странния човек в цялата тази ненормална ситуация, а нея самата - като нормална. Последният абзац е малко morbid, но се опитах и него да го олекотя откъм тържественост с изреченето "The trouserless bodies sang."

Иначе неестествената несмърт, в която се намират децата е заради тази *празнота* в центъра на градината, преди чието описание текстът свършва. Отново опит да покажа some sort of incomprehensibility I guess...

Относно недостатъчността на описанието на стаята в дома за стари хора - мисля, че именно Стърджън беше казал "Imagine the scene as thoroughly as possible (тук имаше разни неща като "from the dime-sized prize sticker to the crumbling plaster of the ceiling", но вече не помня изречението изцяло ), then describe only those element which impinge on the character's consciousness in whatever state of mind he/she is". Мисля, че Дилейни цитира именно това изказване, както и clutter-a, в "Of Doubts and Dreams".

Това съм се опитал да сторя в онзи абзац - старецът усеща и вижда бродерията на дивана, защото е близо до него, втренчил се е в движението на пердетата и усеща потта на медицинските сестри, които го подминават от време на време, докато се опитва да помирише есента навън (което е блед foreshadowing на интереса му към наблюдението на природата в пурпурния абзац ) Телевизорът, an afterthought (затова е и в последното изречение от абзаца, а и за да служи като преход към следващия абзац), жужи някъде зад него.

Подозирам обаче, че "разказът", както и тези пространни мои философствания, само подкрепят едно твое подозрение - че в крайна сметка авторът не прави много повече от това да маха с ръце и да се прави на умен. Което вероятно е функция на 23-те ми години, подобно на Бишъп (бтв звукописът и ритмиката, най-вече за съжаление, понеже искам да пиша проза, са почти естествен режим на писането ми, така че шарените пасажи всъщност не са ми отнели почти никакви усилия...) Съжалявам, че не си успял да изпиташ по-голямо удоволствие от написаното и си останал по-скоро фрустриран, но както Дилейни казва в "About 5,750 Words" - "ambiguity marks the failure, not the intent". Така че ще е по-често да кажа, че съм се провалил вместо да твърдя, че "ама именно това имах предвид!!!". Второто е от време на време смешно, но по-често е жалко. Но все пак ако видиш нещо в тия бръщолевения, което да увеличи удоволствието ти от написаното, ще се радвам.

Описанието на една метафизическа фрагментираност беше целта ми, не объркването на читателя Опитах се да го постигна с неща като spatio-temporal vacuum of the setting (току що си го измислих това, не ме бийте! ), ирония, антикулминация, парадокс, абсурдизъм, елиптичност. Критикът Дейвид Лодж някъде в един свой материал беше изброил похватите, с които си служи един постмодернистичен текст (какъвто май се оказа моя...). Нямаха нищо общо с горните, мисля, но споделям гледището на Лодж, че дори най-фрагментираният текст си служи с пътни знаци. Това важи с още по-голяма сила, когато целта на текста е всъщност не толкова да бъде фрагментиран, колкото да хвърли светлина върху концепцията за фрагментарността.

Ако не друго, горният остроумнически "анализ", който сам си направих (макар някои структурни елементи да ми се изясниха чак когато подходих към вече завършения текст като читател), иде да покаже, че смятам "разказа" си за достатъчно кохерентна скупщина текст, за да се осмеля да го дам за четене и от други Ще цитирам пак Дилейни и пак "Of Doubts and Dreams" - писането е многослойно занимание и само три-четири от най-горните слоеве имат нещо общо с думите. Както отзивът ти показва обаче, тия слоеве са важни Well, back to the drawing board

Благодаря отново за вниманието ))

[Boy]

Само още едно доуточнение, понеже ми се струва несправедливо да оставя един твой коментар както е - "личи си постоянство, за което мога само да завиждам". Не завиждай Това е вторият ми завършен текст въобще и определено му личи. Има време, докато спра да размахвам лилавата боя, но се надявам да ми излезе от системата по-бързо. The damnedest thing is that аз всъщност виждам *смисъл* в overwritten нещата си. И това, в комбинация с нерядкото усещане, че *са* overwritten ме обърква още повече

[Jen]

Аз си отбелязвах разни мисли в реално време, докато четях и идеята ми беше да ги обобщя в някакъв по-информативен feedback. Само че Armydreamer ме изпревари и тъй като мога да застана зад всяка негова дума, няма никаква нужда да артикулираме два пъти едни и същи неща. Все пак, за да не съм съвсем голословна, ще цитирам част от коментарите ми към мен самата в напълно суров вид (в курсив). Може би ще е полезна индикация за първосигналния отзвук в един внимателен читател. Believe it or not, писани са преди и напълно, напълно независимо от казаното днес :

1. from the beginning we were prepared, we knew just what to do, for hadn`t we seen it all a hundred times?
ако това не е случайно и е авторов хинт към клишетата от жанра и триковете, които ще последват - браво!

Хубаво начало, въпреки изпуснатия момент (някъде около петата запетая трябваше да свърши). Чудесен вътрешен ритъм и динамика. Контрастът с неочакваното „резване на кадъра” е добър.


2. a beam of light in an acceptable nuance of the Divine, mild and honey-smooth and long, arousing like a master`s finger on an upturned belly. Haloes bursting in enraptured multitudes of gazes, like sunrise bursting from inside unblemished drops of dew, even as it burns the blades of sloping grass beneath. A glowing ark is sailing down a firmament awash with stars.

зрелищна катастрофа на наблъскан с картини самолет… Такова писане просто не сработва в друга глава, освен в авторовата.

3. A hand outstretched toward the multitudes, five-fingered, wise and strong, ring finger in a band of gold. A choir calling out: или нещо не схващам, или някакво несъответствие има тук - “a hand”, „five-fingered”, „wise and strong”? Да внимава за логически сривове.

4. What happened was nothing like this. There was no destruction, no ascension and no judgment. I need not tell you. Like everyone, you also see, you also do not understand. From the day it happened exactly eighty years have passed. On the day it happened I was exactly eighty years old. I need not dwell on it. You have doubtlessly seen stranger things. Maybe in your house, in your mirror.
Великолепен абзац. „Like everyone, you also see, you also do not understand”; „Maybe in your house, in your mirror” Йей!

5. след първите три абзаца на третия епизод бележка: „тихото” е толкова явно и „издемонстрирано”, че ще ми пробие ушите.

6. My hands shivered under the blanket and a misty feeling came over me, of cold and clear-eyed mornings on a park bench, green and chipped and sodden, watching listening with rain-specked trousers, rain pecking wetly at my polished shoes, plopping circular concentric kisses on the smooth cold cheeks of puddles where chestnuts have tumbled, marooned all around me beneath the crumbling shadows of shriveled autumn crowns.

Още едно изречение катастрофа. А от това пищно, картинно мислене може да излезе нещо толкова ефектно…

7. On such quiet, clear-eyed mornings every fallen leaf is turning like a shuffling step towards me, and I wonder: What would it be, to be there to hear the first shuffling step of the first autumn leaf (какви са сега тези листа! Като е метафора, не значи, че не трябва да се подчинява на никакви правила и логики) , to feel on your shoulder the thump of the very first tumbling chestnut; to feel that apocalyptic shiver that is carried by the beginning wind of every season ето това е чудесно , like the shivers that pass and repass over a horse`s skin just before it breaks into a gallop и тук се скапва ?

8. Някъде в средата на третия епизод бележка: ако този подразказ беше по-концентриран, цялото нещо щеше да сработи. Може би.

9. I think in that suspended silence of the common room I knew. What I knew was profound incomprehension
този тип оксиморонни изрази са напълно лишени от друга функция, освен да са ефектни. крайно дразнят.

10. Soon after, I left the old folks` home. I traveled. I looked at the world, how it had changed. It had changed impossibly, sometimes absurdly, and randomly. I remember a laborious climb up a road running up a slope leading to a sea cliff`s flat top, not far away from the old folks` home. Snags of grass blew around my feet, broken snatches of a voices` inarticulate harmony as the gusts of wind turned this way and that. Most of the sky was there that day. Most of what was there glowed like the nephrite underside of a seashell canted fully against the light. I gained the top and reached a building. `The Barthelme School for the Gifted`, was written above the entrance. In one of the courtyard`s flower-beds, amid a profusion of dead and darkened violet and moonflower blooms, sat a man and pushed the blooms back into the soft soil with delicate white hands, tilting his head to the harmony, which was now clearer but seemed not to follow any progression or pattern. I spoke to him. Here is what he told me:
ах! добри моменти тук, но пак в блато от овъруелминг наратив!

11. `Well, we had all these children out planting trees, see, because we figured that ... that was part of their education, to see how, you know, the root systems ... and also the sense of responsibility, taking care of things, being individually responsible.` The stresses on the last two words were punctuated sharply, with a responsible teacher`s firmness, but I was looking at the tear-stained corners of his mouth
е тва е супер!

12. `All right.` I waited, hands in my pockets. `Shall we continue?`

`Yes, of course,` he said, as if I had done what he had asked me.

Много е ценно, когато алогизъм се подчинява естествено на света и на атмосферата; един от най-любимите ми моменти в разказа.

13. A cloying odor gradually took over the salty air, similar to that at the old folks` home, when in the garden the smell of purple roses and crinkled petunia mixed with that of old people`s breath and moving flesh. Rotten oranges and something stronger, fouler. The strange harmony moved closer.
Просто трябва да си забрани да пише по този начин! Да не изпъва така пределите на сетинга си, че стават дупки.

14. Няколко бележка в края:
това си е опит за постмодернизъм;

авторът се учи? Доста много се влияе (от къде?). Това ще почне да бъде хубаво от един момент нататък, но сега още не е.

Dream-like narrative-те са супер опасни и хлъзгави. автор – творба-читател би трябвало да върви като права линия, не като окръжност; не е необходимо читателят да търси непрекъснато автора , мислите му и намеренията му, за да запази целостта на нещото.

твърде малко история, която да оправдае прекаленото лингвистично маниерничене; може би точно това има предвид Калин със Style-wise, the story works for me. Content-wise, it doesn't.

[Jen]

И да добавя нещо. Вниманието към езика, ако и сега да идва малко в повече, има много по-голям шанс в определен момент да стане ефектен и ефективен писателски стил, отколкото липсата на такова внимание. По-просто казано - по-добре overwritten, пред underwritten anyday просто.

[Boy]

Аз си отбелязвах разни мисли в реално време, докато четях и идеята ми беше да ги обобщя в някакъв по-информативен feedback. Само че Armydreamer ме изпревари и тъй като мога да застана зад всяка негова дума, няма никаква нужда да артикулираме два пъти едни и същи неща. Все пак, за да не съм съвсем голословна, ще цитирам част от коментарите ми към мен самата в напълно суров вид (в курсив). Може би ще е полезна индикация за първосигналния отзвук в един внимателен читател. Believe it or not, писани са преди и напълно, напълно независимо от казаното днес :

I believe it, don't worry

1. from the beginning we were prepared, we knew just what to do, for hadn`t we seen it all a hundred times?
ако това не е случайно и е авторов хинт към клишетата от жанра и триковете, които ще последват - браво!

Tакова е. Благодаря

2. a beam of light in an acceptable nuance of the Divine, mild and honey-smooth and long, arousing like a master`s finger on an upturned belly. Haloes bursting in enraptured multitudes of gazes, like sunrise bursting from inside unblemished drops of dew, even as it burns the blades of sloping grass beneath. A glowing ark is sailing down a firmament awash with stars.

зрелищна катастрофа на наблъскан с картини самолет… Такова писане просто не сработва в друга глава, освен в авторовата.

Предполагам, че картинността наистина идва в повече. Опитах да съм максимално функционален, но подробностите са дошли в повече. Идеята на изречението беше да обрисува в общи тонове "приемливото" идване на извънземни на земята, нещо като това на вулканите в Стар трек, понеже то е едно от основните клишета в по-популярните, телевизионни и кино-разновидности на жанра. Опитах се да вмъкна малко ирония със сравнението с господар и куче. Сравнението с ореолите и капките ми дойде от едно наблюдение една ранна сутрин, когато бях забил поглед в няколко капки върху паяжина, и как слънчевата светлина се разлива в тях отвътре. Имаше такъв момент и в Kew Gardens на Вирджиния Улф, макар да не помня конкретиката. Относно ръката - петпръста (позната, човекоподобна, успокояваща съмненията, придаваща по-малка извънземност на извънземните, мъдра и силна (self-evident), а the band of gold on the ring finger e намек за брачна халка; опитах се да постигна асоциации едновременно със съюза, който мъдрата ръка предлага и с family-friendly имиджа на целия темплейт. But I guess I was laying it on rather heavily and it didn't work

Бтв, нещо което забравих да спомена - упражнението имаше word limit oт хиляда думи, който прехвърлих с 600, при все опитите си за кондензираност

4. What happened was nothing like this. There was no destruction, no ascension and no judgment. I need not tell you. Like everyone, you also see, you also do not understand. From the day it happened exactly eighty years have passed. On the day it happened I was exactly eighty years old. I need not dwell on it. You have doubtlessly seen stranger things. Maybe in your house, in your mirror.
Великолепен абзац. „Like everyone, you also see, you also do not understand”; „Maybe in your house, in your mirror” Йей!

Да, този всички го харесват Ще си взема бележка

5. след първите три абзаца на третия епизод бележка: „тихото” е толкова явно и „издемонстрирано”, че ще ми пробие ушите.

За кой епизод точно става въпрос?

6. My hands shivered under the blanket and a misty feeling came over me, of cold and clear-eyed mornings on a park bench, green and chipped and sodden, watching listening with rain-specked trousers, rain pecking wetly at my polished shoes, plopping circular concentric kisses on the smooth cold cheeks of puddles where chestnuts have tumbled, marooned all around me beneath the crumbling shadows of shriveled autumn crowns.

Още едно изречение катастрофа. А от това пищно, картинно мислене може да излезе нещо толкова ефектно…

Опитах се да постигна единност на образа тук, ама съм постигнал точно обратното. Blah!

7. On such quiet, clear-eyed mornings every fallen leaf is turning like a shuffling step towards me, and I wonder: What would it be, to be there to hear the first shuffling step of the first autumn leaf (какви са сега тези листа! Като е метафора, не значи, че не трябва да се подчинява на никакви правила и логики) , to feel on your shoulder the thump of the very first tumbling chestnut; to feel that apocalyptic shiver that is carried by the beginning wind of every season ето това е чудесно , like the shivers that pass and repass over a horse`s skin just before it breaks into a gallop и тук се скапва ?

Да, този целият абзац е за кофата...

8. Някъде в средата на третия епизод бележка: ако този подразказ беше по-концентриран, цялото нещо щеше да сработи. Може би.

За кое става въпрос?

9. I think in that suspended silence of the common room I knew. What I knew was profound incomprehension
този тип оксиморонни изрази са напълно лишени от друга функция, освен да са ефектни. крайно дразнят.

Смисълът беше да се каже, че е усетил the apocalyptic shiver и вместо разбиране е усетил обратното. Използвал съм knew в смисъла на "познавам", а не на "разбирам". But yet again, ambiguity marks the failure...

10. Soon after, I left the old folks` home. I traveled. I looked at the world, how it had changed. It had changed impossibly, sometimes absurdly, and randomly. I remember a laborious climb up a road running up a slope leading to a sea cliff`s flat top, not far away from the old folks` home. Snags of grass blew around my feet, broken snatches of a voices` inarticulate harmony as the gusts of wind turned this way and that. Most of the sky was there that day. Most of what was there glowed like the nephrite underside of a seashell canted fully against the light. I gained the top and reached a building. `The Barthelme School for the Gifted`, was written above the entrance. In one of the courtyard`s flower-beds, amid a profusion of dead and darkened violet and moonflower blooms, sat a man and pushed the blooms back into the soft soil with delicate white hands, tilting his head to the harmony, which was now clearer but seemed not to follow any progression or pattern. I spoke to him. Here is what he told me:
ах! добри моменти тук, но пак в блато от овъруелминг наратив!

Ще съм ти много благодарен, ако ми посочиш един-два от добрите моменти. Че колкото повече си гледам тия неща, толкова по-малко от тях намирам

11. `Well, we had all these children out planting trees, see, because we figured that ... that was part of their education, to see how, you know, the root systems ... and also the sense of responsibility, taking care of things, being individually responsible.` The stresses on the last two words were punctuated sharply, with a responsible teacher`s firmness, but I was looking at the tear-stained corners of his mouth
е тва е супер!

Благодаря

12. `All right.` I waited, hands in my pockets. `Shall we continue?`

`Yes, of course,` he said, as if I had done what he had asked me.

Много е ценно, когато алогизъм се подчинява естествено на света и на атмосферата; един от най-любимите ми моменти в разказа.

Благодаря отново

13. A cloying odor gradually took over the salty air, similar to that at the old folks` home, when in the garden the smell of purple roses and crinkled petunia mixed with that of old people`s breath and moving flesh. Rotten oranges and something stronger, fouler. The strange harmony moved closer.
Просто трябва да си забрани да пише по този начин! Да не изпъва така пределите на сетинга си, че стават дупки.

Не разбрах метафората във второто изречение от коментара

14. Няколко бележка в края:
това си е опит за постмодернизъм;

авторът се учи? Доста много се влияе (от къде?). Това ще почне да бъде хубаво от един момент нататък, но сега още не е.

Dream-like narrative-те са супер опасни и хлъзгави. автор – творба-читател би трябвало да върви като права линия, не като окръжност; не е необходимо читателят да търси непрекъснато автора , мислите му и намеренията му, за да запази целостта на нещото.

твърде малко история, която да оправдае прекаленото лингвистично маниерничене; може би точно това има предвид Калин със Style-wise, the story works for me. Content-wise, it doesn't.

[/quote]

Всъщност не беше опит за постмодернизъм, ама такова излезе Дриймлайкнесът също не ми е бил конкретна цел, може би защото не съм съзнал, че е, съм се оклепал така Да, историята е твърде малко. Основен мой проблем

Много ти благодаря за коментарите ))

[armydreamer]

доста неща ми се изясниха след прочитането на коментарите. уточненията за определени решения, особено много помогнаха. което значи, че при пренаписване историята наистина ще стане много интересна. сцената с децата и цветята (това с pushing daisies, макар че никога не бих го открил сам, е чудесно, макар че, на мен, нищо не ми носи - точно защото не съм направил връзката ) е достатъчна за кратък разказ. тя ми е много бишъпска и леко улфска (но той Бишъп е много повлиян от Улф) и затова направих сравнение с първия.

споменаването на криейтив райтинг задачата и епифанията пък ми служат за доказателство, че в такива дискусии са полезни всякави въпроси и впечатления, въпреки риска от това едната страна да прозвучи като заяждаща се или правеща се на много знаеща. защото аз се отказах да питам има ли разказът нещо общо с такъв курс и с Епифаниите на Джойс (защото някои моменти приличат на тези негови предразказови, полупоетични творения; като намерение), но се отказах. а въпросите ми са щели да покажат, че част от "казаното" (в най-широко възможния смисъл на думата) от автора на мен е било разбрано. което пък е важно за теб.

това с предаването на информацията по по-особен (експериментален, непълен и т.н.) начин е страшно изкушение, но изключително трудно умение. аз веднъж бях дал много важно инфо за почти централен герой в двубуквено възклицание на друг герой. и от него следваше да се заключат маса неща, които аз знаех перфектно, но никой не разбра . слава богу, този момент не се оказа ключов за общото изграждане на света от читателя.

и последно: пурпурната проза е чудесна, аз много я харесвам. не винаги, разбира се, но предпочитам такава, отколкото каквато и да е друга. във въпросното злощастно изречение обаче е твърде много. тя направо крещи и при мен имаше момент (доста дълъг), в който аз знаех, че изречението е overwritten, но не можех да го разбера. но определено, както каза и Jen, по-добре да се подходи така към описанието, отколкото постно и/или с готови шаблони.

[Jen]

точно преди да постна отговора си всички цитати и цитати на цитати на цитати форумът ме изхвърли. ОМГ! Нямам сили (и време) да го направя още веднъж… Сега по-простия начин, дано разбереш:

За цитата, който всички ти харесват – ами сигурно, защото и тук имаш „умен” word-building, но без да си те представя читателят как стоиш и се напъваш да измислиш поредната засукана метафора.

Бележката за тишината – отбелязала съм си я в средата на третия подразказ, защото до този момент, в рамките на две страници текст имаш 7-8 пъти “silence” и производните й. Сигурна съм, че е умишлено. Всъщност прекалено очевидно е умишлено и затова не сработва.

Абзацът, дето целият бил за кофата – не, не е, просто има нужда от сериозна редакция. Не искам да запратиш в кофата това „to feel that apocalyptic shiver that is carried by the beginning wind of every season”. Малки апокалипсиси, които се случват неусетно с всеки нов сезон, вместени насред големия Апокалипсис са ми изключително успешен образ в разказа.

„ако този подразказ беше по-концентриран, цялото нещо щеше да сработи „ -
записала съм си го като коментар към третия ти фрагмент, защото чувствах, че той трябва да напълни със съдържание целия разказ; да спои трите части в нещо цялостно. Но не успя.

За абзаца с добрите моменти и блатото: началото е идеално до изкачващия се път и откоса затормозяващи образи около него. После с изречението с небето (което, както отбеляза и Армидриймър, е особено силна индикация какво можеше – и все още може – да излезе от този разказ) нещата пак тръгват гладко и красиво до flower-beds момента и новия скок в лилавото.

Да доуточня защо ми хареса толкова това: „Well, we had all these children out planting trees, see, because we figured that ... that was part of their education, to see how, you know, the root systems ... and also the sense of responsibility, taking care of things, being individually responsible.` The stresses on the last two words were punctuated sharply, with a responsible teacher`s firmness, but I was looking at the tear-stained corners of his mouth”
Защото две многоточия и четири думи в края пълнят с интензитет този момент, правят емоцията осезаема. Ето, че неистовите видения и сравнения не са непременно нужни.

За изпъването на пределите на сетинга – обикновено целта на описанията е да зададеш координати на историята и героите, да им дадеш свят. Натрупването на картини, които в един момент спират и да кореспондират помежду си обаче само разтегля координатите безпосочно. Така, вместо от натрупването на връзки между думите и образите да изкристализира съдържанието/информацията (чел си In 5 750 words, сещаш се какво имам предвид ) веригата просто в един момент се къса и читателят се обърква.

И да добавя нещо към казаното от Армидриймър за „различното предаване на информация” и триковете на текста. Мен винаги ме впечатлява ужасно такъв подход, но наистина е много трудно да намериш баланс. По-добре е тези трикове да са подарък за внимателните читатели, Easter eggs, както сам казваш, а не milestones. Защото да градиш история си _върху_ такъв подход , освен ако не си Владимир Набоков или Джийн Улф , почти сигурно означава смъртоносен капан за читателя.

[Boy]

Прекрасно е, че ми обръщате толкова внимание, благодаря наистина! ))

Относно многобройните повторения - английският ми все още не е толкова гладък, че да мога да избягвам ехото на разни думи, които съм написал по-рано в текста си, при това не с идеята за смисъл, а via simple linguistic transference Така че точно те са си чист недостатък и нямат функция в текста, освен да объркват.

Само ще съм благодарен, ако Jen ми посочи кои елементи в абзаца с хълма и цветята са й лилави, понеже само там не виждам отведнъж прекалеността


От казаното в общи линии разбирам, че сцената с учителя и децата е тази с някакъв потенциал? Има ли конкретна причина да не е успял да спои фрагментите в едно цяло? Как може да се превърне само тя в разказ?

Съжалявам, ако искам твърде много, може и да не ми отговаряте

[Boy]

О, и още нещо - бихте ли могли да ми посочите още няколко момента, от чисто езикова гледна точка където съм бил пестелив по добър начин, или където съм намерил баланса между образност и разбираемост? Имам нужда от някакви неотрицателни пътни знаци, че да знам кoи навици да подсилвам Благодаря предварително

[armydreamer]

успешните моменти. в болд:

from the beginning we were prepared, we knew just what to do, for hadn`t we seen it all a hundred times?—the good people of the town going about their business, the suddenly interrupted TV programs, the faces in the crowd looking up, the little girl pointing in the air, the mouths opening, the dog yapping, the traffic stopped, the shopping bag falling to the sidewalk, and there, in the sky, coming closer…

...


whirling saucers, blinking lights and laser beams. Precise kaleidoscope of panic-patterns all around the world. (All around except the Commielands, of course, Ivan and Invaders drinking vodka with selyodka, foreign devil-brothers from the icy steppes and icy space.) Close-up of a glowy woman`s face in 1950`s cinematic black-and-white, reeling silently at sixteen frames per second. Her mouth a soft pit of mute screams lined with gleaming teeth. Non-white, bug-eyed aliens death-blasting us to stardust. Democracy in tragic ruins

End of Reel


a beam of light in an acceptable nuance of the Divine, mild and honey-smooth and long, arousing like a master`s finger on an upturned belly. Haloes bursting in enraptured multitudes of gazes, like sunrise bursting from inside unblemished drops of dew, even as it burns the blades of sloping grass beneath. A glowing ark is sailing down a firmament awash with stars. A hand outstretched toward the multitudes, five-fingered, wise and strong, ring finger in a band of gold. A choir calling out:

`Uplift thyself! Through us thou shalt ascend! Live long and prosper!`

Close-up of a crayon-technicolored trinity of faces – mother, father, child, voices ringing bright and feisty like an early-morning bark, teeth gleaming hungrily against the sky. Buckle up, young bucks, this world is but a dust-speck in our eyes! Eff-tee-ell across the stars

End of Reel


a star falls. It is cold and silent. In the quiet cold spacerock which bore him to this earth, he slips out of his stellar sleep, announcing his arrival with a bare sigh and opening of eyes. He then steps out, his rough metallic beast clattering behind, the movement of its flanks recrossing dusty earth in his wake. Humanity huddles like a flock before a storm. Close-up of his face. His mouth is an unbroken line, thin and silent. His beast is at his side, a single point of red glowing on the surface of its head. In that silent mouth and in the glowing point of red there lies a certainty. He knows us. He has come to judge. Woe to the unrighteous. Klaatu barada nikto

End of Reel

What happened was nothing like this. There was no destruction, no ascension and no judgment. I need not tell you. Like everyone, you also see, you also do not understand. From the day it happened exactly eighty years have passed. On the day it happened I was exactly eighty years old. I need not dwell on it. You have doubtlessly seen stranger things. Maybe in your house, in your mirror.

I was at that time living in a place by the sea where old folk lived out their lives and occasionally ended them. It was an old place, chipped and cloyed with the odor of roses and crinkled petunia. On the morning of my birthday I sat in the common room, on an armchair embroidered in intertwining purple vines, worn and roughened by a thousand late-night dozings and the idle strokes of absent-minded fingers. No one was coming today. In my lap and on the floor around my feet lay sprawled a hairy blanket. The tremulous inrush of wind left an undulating mark upon the window curtains, their pastel-green patterns obscured by my failing eyesight. It had rained the night before for the first time in a long while and I was trying to smell the wet autumn wind through the fresh sweat that lined the sleeves of passing nurses. The TV buzzed somewhere behind me.

The television program was suddenly interrupted for a news bulletin. It wasn`t clear at first as to what the bulletin was about, since the announcer had a serious speech impediment. For about half a minute, and in a state of high excitement, the announcer tried to say, `Ladies and gentlemen – `. He was silent after that. Everyone and all was silent – the old folk, the walls, the wind.

My hands shivered under the blanket and a misty feeling came over me, of cold and clear-eyed mornings on a park bench, green and chipped and sodden, watching listening with rain-specked trousers, rain pecking wetly at my polished shoes, plopping circular concentric kisses on the smooth cold cheeks of puddles where chestnuts have tumbled, marooned all around me beneath the crumbling shadows of shriveled autumn crowns.

On such quiet, clear-eyed mornings every fallen leaf is turning like a shuffling step towards me, and I wonder: What would it be, to be there to hear the first shuffling step of the first autumn leaf, to feel on your shoulder the thump of the very first tumbling chestnut; to feel that apocalyptic shiver that is carried by the beginning wind of every season, like the shivers that pass and repass over a horse`s skin just before it breaks into a gallop?

I think in that suspended silence of the common room I knew. What I knew was profound incomprehension. It was like something throwing another veil over my failing eyes. My hands still shiver sometimes, but that is the only trace left of that feeling. And as I try to understand that feeling, which so perfectly coincided with the arrival, the years, slowly, impossibly, accrete.

I have not changed.

I have tried to end it. After watching, fascinated, as my own blood unraveled for hours in a steaming bathtub, I learned it was impossible. Or rather, I gave up trying, out of fear that a morbid interest in my apparent deathlessness and the ingenious ways I might challenge it would overshadow all else in time.

Soon after, I left the old folks` home. I traveled. I looked at the world, how it had changed. It had changed impossibly, sometimes absurdly, and randomly. I remember a laborious climb up a road running up a slope leading to a sea cliff`s flat top, not far away from the old folks` home. Snags of grass blew around my feet, broken snatches of a voices` inarticulate harmony as the gusts of wind turned this way and that. Most of the sky was there that day. Most of what was there glowed like the nephrite underside of a seashell canted fully against the light. I gained the top and reached a building. `The Barthelme School for the Gifted`, was written above the entrance. In one of the courtyard`s flower-beds, amid a profusion of dead and darkened violet and moonflower blooms, sat a man and pushed the blooms back into the soft soil with delicate white hands, tilting his head to the harmony, which was now clearer but seemed not to follow any progression or pattern. I spoke to him. Here is what he told me:

`Well, we had all these children out planting trees, see, because we figured that ... that was part of their education, to see how, you know, the root systems ... and also the sense of responsibility, taking care of things, being individually responsible.` The stresses on the last two words were punctuated sharply, with a responsible teacher`s firmness, but I was looking at the tear-stained corners of his mouth. `You know what I mean.`

He paused, made a dramatic flourish with a handful of broken flowers.

`And the trees all died. Come and see.` He jumped, started tugging at my sleeve. He smelled of fresh earth and faint aftershave. `They all! Died!`

I winced at his laugh. He suddenly ceased, set his mouth into a straight line, shook earth from his suit, cleared his throat and crossed himself. `Shall we?`

I had the absurd feeling he is either going to take me to the headmaster, or he would introduce me as the new boy in class. I followed him, the tips of my shivering fingers cold upon my legs even through the pockets of my woolen trousers. At one point, he stopped me with an upraised hand and took off his trousers. The scant hairs on his pale thighs stood on end, but he did not seem to notice the cold, wet wind. `You too, now. It is the etiquette, you see,` he said with a shrug and a smile.

`All right.` I waited, hands in my pockets. `Shall we continue?`

`Yes, of course,` he said, as if I had done what he had asked me.

Far to the right of the path leading to the orange orchard stretched a sliver of sea, still and greenish and sleek as the back of a snake. A cloying odor gradually took over the salty air, similar to that at the old folks` home, when in the garden the smell of purple roses and crinkled petunia mixed with that of old people`s breath and moving flesh. Rotten oranges and something stronger, fouler. The strange harmony moved closer.

Then we were there.

`They were orange trees. I don`t know why they died, they just died.` A slight indignation in his tone.

Oranges. Gray and soft and sodden globes sunk among the upright husks of trees and children`s bodies. The trouserless bodies sang. It was indeed the etiquette and I felt a pang of acute shame for not following it.

Each head was bowed in a posture of humility and contemplation. Long hair mercifully hid the remnants of faces. Each mouth produced a single tone, each mouth a different tone, each voice a frozen jewel strung along a helix. And amid that paradoxical space of sound and nidorous non-life there stood

End of Reel

според мен, основният проблем на тази най-голяма сцена при спояването на цялото е нейното "многогласие" в един вече изпълнен с фрагменти от различни истории разказ. тя е постапокалиптична, абсурдистка, сюрреалистична, а може и да е просто фантазия на някакъв отслабващ ум (регрес - с този моментен страх, че може да бъде заведен при директора). всички тези типове разказ могат да работят в едно, но тук само разфокусират. и след това внезапно всичко свършва.

ако историята ще е постапокалиптична, тази сцена може да се включи в един калейдоскоп от сцени от променения свят, между които има връзка (например - една от името на някоя сестра, която гледа героя как напуска; една на, да кажем, роднина на някое от децата и т.н. - не е нужно да има експлицитна връзка, само по едно изречение във всяка сцена). това е само предложение, де. при реализация може и въобще да не работи

[Boy]

The good stuff, it seems, is precious little

Но добих обща представа Благодаря ти много!

[armydreamer]

не е съвсем така . първите сцени като цяло ми харесват. тях обаче си ги представям вън от една евентуална бъдеща история (или съвсем встрани от нея) и затова не са нашарени. отбелязани са само моментите, на които не им трябва нищо. но при пренаписване може и те да се променят. в неболднатите пространства има също добри моменти (дори в Онова изречение).

ако решиш да продължиш с този текст, ще ми е интересно да прочета какво ще стане .

[Jen]

Само ще съм благодарен, ако Jen ми посочи кои елементи в абзаца с хълма и цветята са й лилави, понеже само там не виждам отведнъж прекалеността

Ето това, цялото: In one of the courtyard`s flower-beds, amid a profusion of dead and darkened violet and moonflower blooms, sat a man and pushed the blooms back into the soft soil with delicate white hands, tilting his head to the harmony, which was now clearer but seemed not to follow any progression or pattern.

Проблемът не е в прекалеността точно (прекалеността понякога е нужна), а някак в липсата на съзвучие.
В никакъв случай не искам да оставям впечатление, че смятам всяко изречение с много цветове, усещания, мириси и образи за непременно лошо. То е като в музиката – всичко оприра до мелодичната линия, ако частта дори на един инструмент излезе от нея, цялото нещо ще прозвучи ако не фалшиво, то със сигурност не съвсем в ред.

Ето един обратен пример:

…and then I shall return to the solitary church in that enchanted world, where by day fantastic birds fly through the petrified forest and jeweled crocodiles glitter like heraldic salamanders on the banks of the crystalline rivers, and where by night the illuminated man races among the trees, his arms like golden cartwheels and his head like a spectral crown.

Тук натрупването е супер интензивно, обаче всички тези инструменти свирят префектна ода за една ненормална, блестяща, кристална гора. Но пък това е брилянтният Балард.



И аз ще се радвам да видя разказа след сериозна редакция.

[Boy]

Хм, точно горното изречение не го имах предвид като особено "ярко", на мен ми се струваше просто кратко въведение в декора. Ще го помисля сериозно. И с помощта на Съдбата може дори да си редактирам нещото Благодаря още веднъж за старанието ви, определено надхвърли и най-положителните ми очаквания ))