Споделям моето щастие - да прочета за него в щастието на
Христо Йоцов - един от най-талантливите ни музиканти, джаз, барабанистОткрито писмо от един щастлив човек до всички хора,които биха искали да са такива
Казвам се Христо Йоцов, музикант, живеещ (53г.)и работещ (33г.) в България-страна, която твърде много хора се опитват да представят като световен център на простотията, циганията, неграмотността, невъзпитаността, некомпетентността и безперспективността.
Аз съм щастлив човек. Като оставя настрана щастията от битов, интимен и професионален характер (сами по себе си много важни, безспорно), искам да се похваля със следните две щастия:
Първото ми щастие е чисто човешко и, всъщност, въпрос на късмет: родителите ми, техните родители и роднини бяха това, за което всеки мечтае: когато порасне да разбере, че това, което те са му дали, е най-ценното в тоя свят-щастливо детство, любов, семейство, достойнство и усет да различаваш доброто, красивото, истинското и почтеното.
Второто ми щастие (също въпрос на късмет) е, че попаднах във времето, когато комунизмът беше изритан от тази страна. Или поне така се надявах. Когато си на 30 и ти се случи такава разтърсваща и вдъхновяваща промяна е много вълнуващо. Съвсем друг въпрос е, че комунизмът се оказа не само политически строй, ами и отровно вещество с твърде дълъг период на разпад. Но понеже съм музикант и от малкото хора в държавата, които не разбират от политика, няма да се отдавам на такива анализи. Защото, както казах, съм щастлив човек.
През живота си виждам много неща, срещам много хора-и тук и по света, и благодарение на това, което споменах по-горе за моите родители, аз се научих да забелязвам и отдавам значение на доброто, красивото, достойното и почтеното. Да ценя професионализма дори тогава, когато не го разбирам. Да помня повече доброто, което съм видял от другите хора. Да вярвам, че не всеки с когото говоря, мисли как да ме преметне. Да, вярвам, че може и така да се живее.
Да, ама какво виждам на първите страници на вестниците(добре, че не ги чета целите) и на почти всички телевизии – колекция от гадости, престъпления и простащина. В изобилие. Може би някои мислят това за „информиране”? Или че това е забавлението, от което има нужда народът? Или че, като древните римляни, имаме нужда да гледаме гладиаторски боеве и кръв, за да сме доволни? Само че гладиаторите са имали, ако не интелигентност ,то поне мощ и добра подготовка. А героите на зрелището, което ни се предлага, са не само немощни и некадърни, но и във висша степен алчни и лицемерни.
Така. Толкова за политиката-все пак не устоях на искушението да си го кажа. Но чуйте това:
Току-що излизам от една клиника, „Полимед” се казва, където ми имплантираха тазобедрена става. И искам да споделя публично колко съм възхитен и респектиран от професионализма на
д-р Димов, неговите колеги и целия екип. Тези хора са много напред в това, което правят и то е плод на много усилия, жертви и вяра. И изисква много бачкане и почтеност. Без право на грешки. И с резултат, който прави хората щастливи!
Хора, около нас е пълно с такива примери! Просто трябва да ги забелязваме, да ги ценим и да ГОВОРИМ за тях. Не съм в състояние да посоча изумителните постижения на българи във всякакви области на човешката дейност. И не го правят, за да ги показват по телевизора и за да печелят гласове, а защото са убедени, че това е тяхната мисия на тази земя. Може би за това нямат време за политика и улични протести, може би за това ги смятат за апатични и пасивни. Явно сериозният професионализъм и политиката не се съвместяват удачно... Много здраве от английската кралица и от арменския поп имат тези, които се извиняват с „некачествения човешки материал” . Ако имах вестник или телевизия, щях да показвам само хубавите неща в живота ни-лошите така и така ги има. Естествено веднага щях да фалирам, защото сега е тъкмо обратното-лошата новина и скандала са „добрите” новини. А това, без съмнение, ни разболява.
Така че, бихте могли и вие да сте щастливи като мен. Просто не трябва да обръщаме внимание на фанатично-циркаджийските хулигани, с които ни облъчват медиите. Тогава , може би, те ще изчезнат забравени, и може би други, по-отговорни и почтени хора ще ги заменят...
Та, предлагам да забелязваме и ценим доброто около нас и да говорим за това!
Лесно е, нали? И наивно, нали?
Но както казах, аз съм само един щастлив музикант...