Цитатите, които ни създадоха

[Кал]

While it is romantic to imagine that tribal peoples—either ancient or in today's retreating rain forests—were at harmony with nature, living happy, egalitarian lives, current research shows this to be far from uniformly true, and more often just plain false. Despite a fervent desire to believe otherwise, evidence now reveals that members of nearly every "natural" society have committed depredations on their environment and each other. The harm they did was limited mostly by low technology and modest numbers.

The same goes for beating up on the human race as a whole. Oh, we have much to atone for, but the case isn't strengthened by exaggerations that are just plain wrong. Stephen Jay Gould has condemned "… as romantic twaddle the common litany that 'man alone kills for sport, but other animals [kill] only for food or in defense.'" Anyone who has watched a common housecat with a mouse—or stallions battling over dominance—knows that humans aren't so destructive because of anything fundamentally wrong about human nature. It's our power that amplifies the harm we do until it threatens the entire world.

My purpose in saying this isn't to insult other cultures or species. Rather, I am trying to argue that the problems we face are deep-seated, with a long history. The irony of these myths of the noble tribesman, or noble animal, is that they are most fervently held by pampered Westerners whose well-cushioned culture is the first ever to feel comfortable enough to promote a new tradition of self-criticism. And it is this very habit of criticism —even self-reproach—that makes ours the first human society with a chance to avoid the mistakes of our ancestors.

Indeed, the race between our growing awareness and the momentum of our greed may make the next half century the greatest dramatic interlude of all time.

In that vein, I might have written a purely cautionary tale, like John Brunner's novel The Sheep Look Up, which depicts Earth's environmental collapse with terrifying vividness. But tales of unalloyed doom have never seemed realistic to me. Like the mechanistic scenarios of Marxism, they seem to assume people will be too stupid to notice looming calamities or try to prevent them.

Instead, I see all around me millions of people who actively worry about dangers and trends… even something as far away as a patch of missing gas over the south pole. Countless people write letters and march to save species of no possible benefit to themselves.

Oh, surely, a good dose of guilt now and then can help motivate us to do better. But I see nothing useful coming out of looking backward for salvation or modeling ourselves after ancient tribes. We are the generation—here and now—that must pick up a truly daunting burden, to tend and keep a planetary oasis, in all its delicacy and diversity, for future millennia and beyond. Those who claim to find answers to such complex dilemmas in the sagas of olden days only trivialize the awesome magnitude of our task.

[Кал]

Duiker’s fear of what was to come had spread through him like an infection. His thoughts felt fevered, spinning around an irrational terror of…of knowledge. Of the details that remind one of humanity. Names to faces are like twinned serpents threatening the most painful bite of all. I’ll never return to the List of the Fallen, because I see now that the unnamed soldier is a gift. The named soldier—dead, melted wax—demands a response among the living…a response no one can make. Names are no comfort, they’re a call to answer the unanswerable. Why did she die, not him? Why do the survivors remain anonymous—as if cursed—while the dead are revered? Why do we cling to what we lose while we ignore what we still hold?

Name none of the fallen, for they stood in our place, and stand there still in each moment of our lives. Let my death hold no glory, and let me die forgotten and unknown. Let it not be said that I was one among the dead to accuse the living.

[Кал]

‘A pointless, senseless death.’

‘They’re all pointless and senseless, friend. Until the living carve meaning out of them. What are you going to carve, Gruntle, out of Harllo’s death? Take my advice, an empty cave offers no comfort.’

‘I ain’t looking for comfort.’

‘You’d better. No other goal is worthwhile, and I should know. Harllo was my friend as well. From the way those Grey Swords who found us described it, you were down, and he did what a friend’s supposed to do – he defended you. Stood over you and took the blows. And was killed. But he did what he wanted – he saved your hide. And is this his reward, Gruntle? You want to look his ghost in the eye and tell him it wasn’t worth it?’

‘He should never have done it.’

‘That’s not the point, is it?’

[Кал]

Покрай номинациите за Еврокон Петьо Атанасов ми обърна внимание на една инициатива на Делиян Маринов:

Антология на златните фентъзи цитати

Тя е колкото за тази тема, толкова и за „Цитатите, които ни промиха“. Чуйте.

[Кал]

The soldiers glanced up. Neither saluted, following standard procedure for battlefields. The woman closest to Whiskeyjack offered a curt nod.

‘Commander. Here to fill your quota of eating dust, are ya?’

‘And how did you two earn the privilege?’

‘We volunteered, sir,’ the other woman said. ‘That’s Tattersail up there. Yeah, we know, she calls herself Silverfox now, but we ain’t fooled. She’s our Cadre Mage, all right.’

‘So you’ve elected to guard her back.’

‘Aye. Fair exchange, sir. Always.’

‘And are the two of you enough?’

The first woman grinned beneath her half-visor. ‘We’re Hood-damned killers, me and my sister, sir. Two quarrels every seventy heartbeats, both of us. And when time’s run out for that, why, then, we switch to longswords, one for each hand. And when they’re all busted, it’s pig-stickers—’

‘And,’ the other growled, ‘when we’re outa iron we use our teeth, sir.’

‘How many brothers did you two grow up with?’

‘Seven, only they all ran away as soon as they was able. So did Da, but Mother was better off without ‘im and that wasn’t just bluster when she said so, neither.’

Whiskeyjack edged closer, rolling up his left sleeve. He leaned down and showed the two marines his forearm. ‘See those scars – no, these ones here.’

‘A nice even bite,’ the nearest woman observed. ‘Pretty small, though.’

‘She was five, the little banshee. I was sixteen. The first fight I ever lost.’

‘Did the lass grow up to be a soldier, Commander?’

He straightened, lowering his sleeve. ‘Hood, no. When she was twelve, she set off to marry a king. Or so she claimed. That was the last any of us ever saw or heard of her.’

‘I’d bet she did just that, sir,’ the first woman said. ‘If she was anything like you.’

‘Now I’m choking on more than just dust, soldier. Carry on.’

Whiskeyjack trotted ahead until he reached Silverfox.

‘They’ll die for you now,’ she said as soon as he came alongside. ‘I know,’ she continued, ‘you don’t do it on purpose. There’s nothing calculated when you’re being human, old friend. That’s what makes you so deadly.’

[Кал]

‘I love you still, but with your death I succumbed to a kind of infatuation. I convinced myself that what you and I had, so very briefly, was of far vaster and deeper import than it truly was. Of all the weapons we turn upon ourselves, guilt is the sharpest, Silverfox. It can carve one’s own past into unrecognizable shapes, false memories leading to beliefs that sow all kinds of obsessions.’

‘Delighted to have you clear the air so, Ganoes. Has it not occurred to you that clinical examination of oneself is yet another obsession? What you dissect has to be dead first – that’s the principle of dissection, after all.’

[Darth_Sparhawk]

“Nothing is ever really lost. The memories of good friends and good times are always there, never more than a thought away. In a sense, they never really stopped happening. Every moment you ever treasured, every friend you ever valued is still there, separated from us only by time; the past is still happening and always will be. It's only we who have moved on.”
― Simon R. Green, Deathstalker War

[Кал]

[spoiler]Преместих в тази тема – „сериозната“. Онази е за разсмиващи цитати. [/spoiler]

[Кал]

‘I am concerned…for my companion. If she’s alive, she’s somewhere above us, on the surface. You said you were under attack. I fear for her—’

‘We sense the presence of strangers, Cutter. Above us, there are Tiste Edur. But no-one else. She is drowned, this companion of yours. There is no point in holding out hope.’

The Daru sat down suddenly. He felt sick, his heart stuttering with anguish. And despair.

‘Death is not an unkind fate,’ Darist said above him. ‘If she was a friend, you will miss her company, and that is the true source of your grief—your sorrow is for yourself. My words may displease you, but I speak from experience. I have felt the deaths of many of my kin, and I mourn the spaces in my life where they once stood. But such losses serve only to ease my own impending demise.’

Cutter stared up at the Tiste Andii. ‘Darist, forgive me. You may be old, but you are also a damned fool. And I begin to understand why Rake left you here then forgot about you. Now, kindly shut up.’ He pushed himself upright, feeling hollowed out inside, but determined not to surrender to the despair that threatened to overwhelm him. Because surrendering is what this Tiste Andii has done.

‘Your anger leaves me undamaged,’ Darist said.

[Кал]

‘My decision? Regarding what?’

‘Cutter.’

She studied the desert, found herself blinking back tears. ‘I would take him from you, Cotillion. I would prevent you doing to him what you did to me.’

‘He is that important to you?’

‘He is. Not to the assassin within me, but to the fisher-girl…whom he does not love.’

‘Doesn’t he?’

‘He loves the assassin, and so chooses to be like her.’

‘I understand now the struggle within you.’

‘Indeed? Then you must understand why I will not let you have him.’

‘But you are wrong, Apsalar. Cutter does not love the assassin within you. It attracts him, no doubt, because power does that…to us all. And you possess power, and that implicitly includes the option of not using it. All very enticing, alluring. He is drawn to emulate what he sees as your hard-won freedom. But his love? Resurrect our shared memories, lass. Of Darujhistan, of our first brush with the thief, Crokus. He saw that we had committed murder, and knew that discovery made his life forfeit in our eyes. Did he love you then? No, that came later, in the hills east of the city—when I no longer possessed you.’

‘Love changes with time—’

‘Aye, it does, but not like a capemoth flitting from corpse to corpse on a battlefield.’ He cleared his throat. ‘Very well, a poor choice of analogy. Love changes, aye, in the manner of growing to encompass as much of its subject as possible. Virtues, flaws, limitations, everything—love will fondle them all, with child-like fascination.’

She had drawn her arms tight about herself with his words. ‘There are two women within me—’

‘Two? There are multitudes, lass, and Cutter loves them all.’

[Кал]

I thought Beatrice Keedsler had joined hands with other old-fashioned storytellers to make people believe that life had leading characters, minor characters, significant details, insignificant details, that it had lessons to be learned, tests to be passed, and a beginning, a middle, and an end.

As I approached my fiftieth birthday, I had become more and more enraged and mystified by the idiot decisions made by my countrymen. And then I had come suddenly to pity them, for I understood how innocent and natural it was for them to behave so abominably, and with such abominable results: They were doing their best to live like people invented in story books. This was the reason Americans shot each other so often: It was a convenient literary device for ending short stories and books.

Why were so many Americans treated by their government as though their lives were as disposable as paper facial tissues? Because that was the way authors customarily treated bit-part players in their madeup tales.

And so on.

Once I understood what was making America such a dangerous, unhappy nation of people who had nothing to do with real life, I resolved to shun storytelling. I would write about life. Every person would be exactly as important as any other. All facts would also be given equal weightiness. Nothing would be left out. Let others bring order to chaos. I would bring chaos to order, instead, which I think I have done.

If all writers would do that, then perhaps citizens not in the literary trades will understand that there is no order in the world around us, that we must adapt ourselves to the requirements of chaos instead.

It is hard to adapt to chaos, but it can be done. I am living proof of that: It can be done.

[Кал]

‘Peace. (...) Do you see peace as little more than the absence of war? Perhaps, on a surface level, it is just that. But let me describe the characteristics of peace, my young friend. A pervasive dulling of the senses, a decadence afflicting the culture, evinced by a growing obsession with low entertainment. The virtues of extremity—honour, loyalty, sacrifice—are lifted high as shoddy icons, currency for the cheapest of labours. The longer peace lasts, the more those words are used, and the weaker they become. Sentimentality pervades daily life. All becomes a mockery of itself, and the spirit grows…restless.

(...) ‘Is this a singular pessimism? Allow me to continue with a description of what follows a period of peace. Old warriors sit in taverns, telling tales of vigorous youth, their pasts when all things were simpler, clearer cut. They are not blind to the decay all around them, are not immune to the loss of respect for themselves, for all that they gave for their king, their land, their fellow citizens.

‘The young must not be abandoned to forgetfulness. There are always enemies beyond the borders, and if none exist in truth, then one must be fashioned. Old crimes dug out of the indifferent earth. Slights and open insults, or the rumours thereof. A suddenly perceived threat where none existed before. The reasons matter not—what matters is that war is fashioned from peace, and once the journey is begun, an irresistible momentum is born.

‘The old warriors are satisfied. The young are on fire with zeal. The king fears yet is relieved of domestic pressures. The army draws its oil and whetstone. Forges blast with molten iron, the anvils ring like temple bells. Grain-sellers and armourers and clothiers and horse-sellers and countless other suppliers smile with the pleasure of impending wealth. A new energy has gripped the kingdom, and those few voices raised in objection are quickly silenced. Charges of treason and summary execution soon persuade the doubters.’

The Crippled God spread his hands. ‘Peace, my young warrior, is born of relief, endured in exhaustion, and dies with false remembrance. False? Ah, perhaps I am too cynical. Too old, witness to far too much. Do honour, loyalty and sacrifice truly exist? Are such virtues born only from extremity? What transforms them into empty words, words devalued by their overuse? What are the rules of the economy of the spirit, that civilization repeatedly twists and mocks?’

He shifted slightly and Withal sensed the god’s regard. ‘Withal of the Third City. You have fought wars. You have forged weapons. You have seen loyalty, and honour. You have seen courage and sacrifice. What say you to all this?’

(...) ‘I have sat in my share of taverns,’ Withal said, ‘in the company of fellow veterans. A select company, perhaps, not grown so blind with sentimentality as to fashion nostalgia from times of horror and terror. Did we spin out those days of our youth? No. Did we speak of war? Not if we could avoid it, and we worked hard at avoiding it.’

‘Why?’

‘Why? Because the faces come back. So young, one after another. A flash of life, an eternity of death, there in our minds. Because loyalty is not to be spoken of, and honour is to be endured. Whilst courage is to be survived. Those virtues, Chained One, belong to silence.’

‘Indeed,’ the god rasped, leaning forward. ‘Yet how they proliferate in peace! Crowed again and again, as if solemn pronouncement bestows those very qualities upon the speaker. Do they not make you wince, every time you hear them? Do they not twist in your gut, grip hard your throat? Do you not feel a building rage—’

‘Aye,’ Withal growled, ‘when I hear them used to raise a people once more to war.’

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

— Мир. (...) Ти гледаш на мира като на нещо не много повече от липса на война, нали? Може би, погледнато повърхностно, е точно така. Но позволи ми да ти опиша характеристиките на мира, млади ми приятелю. На това всепроникващо затъпяване на сетивата, на този упадък, в който линее културата, доказван ежечасно с все по-усилващата се обсебеност към низши страсти. Добродетелите на върховния риск — доблест, вярност, саможертвеност — се развяват като дрипави икони, разменна монета за най-низшия труд. Колкото по-дълго трае мирът, толкова по-често се използват тези слова, изтъркват се и се похабяват. Сантименталността властва над сивото ежедневие. Всичко се превръща в подигравка на самото себе си, а духът става… неспокоен.
(...) Питаш се дали това не е краен песимизъм? Позволи ми да ти опиша какво идва след период на мир. Седят стари воини в кръчмите, разправят истории за буйна младост, за миналото си, когато нещата са били много по-прости и ясно очертани. Не са слепи за упадъка около себе си, не са неуязвими за липсата на почит към самите тях, към всичко, що са дали за своя крал и за отечеството, за своите съграждани.
— А младите не бива да затъват в забрава — продължи той. — Винаги има врагове отвъд границите, а и да няма, все ще се измисли някой. Стари грехове, изровени от равнодушната пръст. Обиди и открити оскърбления, или мълва за тях. Внезапно осъзната заплаха, която изобщо не е съществувала досега. Причините не са важни — важното е, че войната я поражда мирът, а тръгне ли се веднъж по пътя, инерцията е неустоима.
— Старите воини са доволни. Духът на младите е пламнал и настървен. Кралят се бои, но все пак е облекчен от вътрешните напрежения. Войската вади маслото и бруса. Кипи в ковачниците разтопеното желязо и наковалните кънтят като камбани на храм. Търговци на зърно, оръжейници и шивачи, конетърговци и безчет още снабдители се усмихват, доволни от неизбежните печалби. Нова енергия е обзела кралството, а малкото гласове, които се вдигат против, набързо биват потушени. Обвинения в измяна и масови екзекуции набързо усмиряват съмняващите си. — Сакатия бог разпери ръце. — Мирът, мой млади воине, се ражда в облекчение, търпи се в умора и умира в лъжлив спомен. Лъжлив? А, може би съм прекалено циничен. Твърде стар, твърде много видял. Дали наистина съществуват неща като доблест, вярност и саможертва? Дали тези добродетели не се пораждат само в крайни състояния? Кое ги превръща в празни слова, слова, обезценени от твърде честата им употреба? Кои са онези правила на съхранението на духа, които цивилизацията непрестанно изкривява и над които се надсмива?
Леко се извърна и Уидал усети върху себе си незримия поглед на бога.
— Уидал от Третия град. Ти си се сражавал във войни. Ковал си оръжия. Познавал си и вярност, и чест. Виждал си и храброст, и саможертва. Какво би казал ти за всичко това?
(...)
— Седял съм аз по кръчми — заговори Уидал. — С приятели ветерани. Подбрана компания, да речем, не толкова заслепени от сантименталност, че да изпитват носталгия по жестоки и ужасни времена. Дали си бъбрим за онези дни от младостта? Не. Дали си говорим за война? Не, стига да можем да го избегнем, а много сме се старали да го избягваме.
— Защо?
— Защо ли? Защото в ума ти се връщат лица. Все млади, редят се едно след друго. Защото за верността не бива да се говори, защото честта е в това да изтърпиш. А куражът — в това да оцелееш. За тези добродетели се мълчи, Оковани.
— Тъй е — изхриптя богът и се наведе напред. — Но колко щедро се множат във времена на мир! Повтарят ги в упоение, сякаш високопарното им изброяване доказва, че ги притежаваш. Не те ли карат всеки път да затрепериш, щом ги чуеш? Не се ли стягат на възел вътрешностите ти, за гърлото не те ли стискат? Не чувстваш ли как гневът се…
— Да — изръмжа Уидал. — Щом чуя да ги изрекат, за да подстрекават хората за нова война.

[/spoiler]

[Кал]

Ненавиждам войната. Едва издържам да не почна да прескачам страници, когато стигна битка. Чета ли битки, залоствам топлото, човешкото и състрадаващото си в най-вътрешната цитадела. За да не дойде армия и да го изчегърта.

Но да стоиш с широко зейнали очи, когато просто искаш да ги изгориш или изтръгнеш; да кажеш вместо „ненавиждам“ – „да, аз виждам“ ... понякога ти носи и подаръци. Ето:

Trull Sengar picked his way across the killing field. The rain was turning the churned ground into a swamp. The bones of the sorcery had vanished. He paused, hearing piteous cries from somewhere off to his right. A dozen paces in that direction, and he came upon a demon.

Four heavy quarrels had pierced it. The creature was lying on its side, its bestial face twisted with pain.

Trull crouched near the demon’s mud-smeared head. ‘Can you understand me?’

Small blue eyes flickered behind the lids, fixed on his own eyes. ‘Arbiter of life. Denier of mercy. I shall die here.’

The voice was thin, strangely childlike.

‘I shall call a healer—’

‘Why? To fight again? To relive terror and grief?’

‘You were not a warrior in your world?’

‘A caster of nets. Warm shoals, a yellow sky. We cast nets.’

‘All of you?’

‘What war is this? Why have I been killed? Why will I never see the river again? My mate, my children. Did we win?’

Crowning moment of sadness.

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

Трул Сенгар вървеше през бойното поле. Дъждът превръщаше разровената земя в блато. Костите, изникнали от магията, бяха изчезнали. Спря, дочул жални викове някъде отдясно. Десетина крачки натам и се натъкна на демон.
Беше пронизан от четири тежки железни стрели. Лежеше на хълбок, чудовищното му лице бе разкривено от болка.
Трул се наведе над оцапаната му с кал глава.
— Разбираш ли ме?
Малките сини очи заискриха под клепачите и се приковаха в неговите.
— Съднико на живот. Отрицателю на милост. Ще умра тук.
Гласът беше тънък, странно детински.
— Ще повикам лечител…
— Защо? Да се бия отново? Да преживея ужас и скръб?
— Не беше ли воин в твоя свят?
— Хвърлях мрежи. Топли плитчини, жълто небе. Хвърляхме мрежи.
— Всички?
— Каква беше тази война? Защо ме убиха? Никога ли няма да видя отново реката? Любимата си, децата си. Победихме ли?

Сюблимен миг тъга.[/spoiler]

[Кал]

Трул тръгва да потърси изцелител.

He moved past Fear and strode to the women gathered round the K’risnan. ‘One of you, please,’ he said. ‘There is healing I would have you attend to.’

An Arapay woman nodded. ‘Wounded warriors. Yes, preferable. Lead me to them.’

‘Not Edur. A demon.’

She halted. ‘Don’t be a fool. There are Edur who require my skills—I have no time for a demon. Let it die. We can always acquire more.’

Something snapped in Trull, and before he was even aware of it the back of his right hand was stinging and the woman was on the ground, a stunned expression on her suddenly bloodied face. Then rage flared in her eyes.

Fear pushed Trull back a step. ‘What are you doing?’

‘I want a demon healed,’ Trull said. He was trembling, frightened at the absence of remorse within him even as he watched the woman pick herself up from the mud. ‘I want it healed, then unbound and sent back to its realm.’

‘Trull—’

The woman snarled, then hissed, ‘The empress shall hear of this! I will see you banished!’ Her companions gathered, all looking on Trull with raw hatred.

He realized that his gesture had snapped something within them as well. Unfortunate.

‘How badly injured is it?’ Fear asked.

‘It is dying—’

‘Then likely it has already done so. No more of this, Trull.’ He swung to the women. ‘Go among our warriors, all of you. I will see the K’risnan carried to our camp.’

‘We will speak of this to the empress,’ the first healer said, wiping at her face.

‘Of course. As you must.’

They stalked off into the rain.

‘The battle lust is still upon you, brother—’

‘No it isn’t—’

‘Listen to me. It is how you will excuse your actions. And you will ask for forgiveness and you will make reparations.’

Trull turned away. ‘I need to find a healer.’

Crowning moment of fury.

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

Подмина Феар и спря при жените, скупчени около К’риснан.
— Една от вас да дойде с мен, моля ви. Обещах да се погрижа за едно изцеряване.
Една от жените арапаи кимна и каза:
— Ранен воин. Заведи ме при него.
— Не е Едур. Демон е.
Тя се спря.
— Не бъди глупак. Толкова едури имат нужда от мен — нямам време за някакъв си демон. Остави го да мре. Винаги можем да си вземем други.
Нещо вътре в Трул се скъса и преди дори да е разбрал, опакото на дясната ръка го болеше, а жената бе на земята, с разкървавено и стъписано лице. След миг очите й пламнаха от гняв.
Феар го изблъска назад.
— Какво правиш!!!
— Искам един демон да бъде изцерен — каза Трул. Трепереше, уплашен от липсата на угризение в себе си, докато гледаше как жената се надига от калта. — Искам да бъде изцерен, а после да бъде освободен и върнат в неговия си свят.
— Трул…
Жената изръмжа и засъска:
— Императрицата ще чуе за това! Ще направя всичко, за да бъдеш прокуден!
Приятелките й го гледаха с неприкрита омраза. Разбра, че жестът му е скъсал нещо и в тях. За жалост.
— Колко е пострадал? — попита Феар.
— Умира…
— Тогава сигурно вече е умрял. Повече да не чувам за това, Трул. — Обърна се към жените. — А вие отидете сред воините си. Всички. Ще се погрижа да отнесат К’риснан в стана ни.
— Ще кажем за това на императрицата — закани се първата знахарка, докато изтриваше калта от лицето си.
— Разбира се. Длъжни сте.
Жените се отдалечиха в дъжда.
— Бойната стръв още те държи, братко…
— Не е това…
— Чуй ме. Ще се извиниш. И ще помолиш за прошка, и ще се отплатиш.
Трул му обърна гръб.
— Трябва да намеря лечител.

Сюблимен миг ярост.[/spoiler]

[Кал]

Трул не приема „не“. (Което е... иронично? Поддържащо баланса? Трул е героят, който се съмнява най-ожесточено. Винаги.) Той продължава и открива изцелител.

The demon opened its small eyes. It ran its massive hands over the places where wounds had been, then it sighed.

(...) ‘I will fight again,’ it said.

‘Not if I have any say in the matter,’ Trull replied. ‘I would place you in my charge.’

‘To not fight? That would be unfair, Denier. I would witness the death of my kind, yet not share the risk, or their fate. It is sad, to die so far from home.’

‘Then one among you must remain, to remember them. That one will be you. What is your name?’

‘Lilac.’

Crowning moment of ... cute.

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

Демонът отвори малките си очи. Огромните длани зашариха по местата, където доскоро бяха раните, и той въздъхна. (...)
— Ще се бия отново.
— Не и ако аз имам думата — каза Трул. — Искам да те поставя под своя власт.
— Да не се бия? Няма да е честно, Отрицателю. Да гледам смъртта на своите събратя и да не споделям риска, нито съдбата им. Тъжно е да умреш далече от дома.
— Един от вас трябва да остане, за да ги запомни. Този един ще си ти. Как се казваш?
— Люляк.

Сюблимен миг... шладко.[/spoiler]

[Кал]

Трул се сдобива със спътник.

‘Call me Trull.’

‘You are an Arbiter of Life, a Denier of Freedom. You are the Stealer of my Death—’

‘All right. Never mind.’

‘What war is this?’

‘A pointless one.’

‘They are all pointless, Denier. Subjugation and defeat breed resentment and hatred, and such things cannot be bribed away.’

‘Unless the spirit of the defeated is crushed,’ Trull said. ‘Absolutely crushed, such as with the Nerek and the Faraed and Tarthenal.’

‘I do not know those people, Denier.’

‘They are among those the Letherii—our enemy in this war—have conquered.’

‘And you think them broken?’

‘They are that, Lilac.’

‘It may not be as it seems.’

Trull shrugged. ‘Perhaps you are right.’

‘Will their station change under your rule?’

‘I suspect not.’

‘If you understand all this, Denier, why do you fight?’

Moment of reconsideration. Much needed.

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

— Наричай ме Трул.
— Ти си Съдник на Живот, Отрицател на Свобода. Ти си Крадецът на моята Смърт…
— Добре, добре. Все едно.
— Каква е тази война?
— Безсмислена.
— Всички са безсмислени, Отрицателю. Покоряването и поражението раждат негодувание и омраза, а такива неща не могат да се откупят.
— Освен ако духът на победения не е сломен — отвърна Трул. — Невъзвратимо сломен, както е с нереките, фаредите и тартеналите.
— Не знам за тези народи, Отрицателю.
— Това са народите, които ледериите — нашият враг в тази война — са завладели.
— И мислиш, че те са сломени?
— Да, Люляк.
— Може де не е така, както изглежда.
Трул сви рамене.
— Може и да си прав.
— Положението им ще се промени ли под вашата власт?
— Мисля, че не.
— Щом разбираш всичко това, Отрицателю, защо се сражаваш?

Миг за размисъл... силно нужен.[/spoiler]

[Кал]

Трул води кофти разговор с брат си Fear. Разговорът води към кофти край:

With a roar, Fear spun round, the sword lifting high. It swung down—

—and was halted, suddenly, by the demon, whose massive hand had closed round Fear’s forearm and held it motionless.

‘Release me!’

‘No,’ Lilac replied. ‘This warrior stole my death. I now steal his.’

Fear struggled a moment longer, then, seeing it was hopeless, he sagged.

‘You can let him go now,’ Trull said.

‘If he attacks again I will kill him,’ the demon said, releasing Fear’s arm.

Crowning moment of justice.

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

Феар изрева, извъртя се и мечът му блесна.
… и изведнъж беше спрян — от демона: огромната му ръка стисна десницата на Феар.
— Пусни ме!
— Не! — отвърна Люляк. — Този воин открадна моята смърт. Сега аз открадвам неговата.
Феар се помъчи да се отскубне, разбра, че е безнадеждно, и се предаде.
— Вече можеш да го пуснеш — каза Трул.
— Ако те нападне отново, ще го убия. — Демонът пусна ръката на Феар.

Сюблимен миг справедливост.[/spoiler]

[Кал]

Но кофти разговорът продължава. Няма освобождение. Има премного убеденост. Краят е все тъй кофти.

Fear looked down at the sword in his hand. Then let it drop. ‘Your warriors are awaiting you, Trull. In two days’ time we resume our march. South, to Letheras.’ He then turned and walked away.

Trull watched him for a moment, then looked out on the river once more. For every eddy in the current, in the lees of boulders and notches in the bank, the river rushed on, slave to relentless laws. When he had placed his hand in the water, it had quickly grown numb. ‘Eventually, Lilac, we will make sense of this.’

The demon said nothing.

Trull walked to a nearby boulder and sat down on it. He lowered his head into his hands and began to weep.

After a time the demon moved to stand beside him. Then a heavy hand settled on his shoulder.

Moment that crowns them all.

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

Феар погледна меча в ръката си. И го пусна.
— Воините ти те чакат, Трул. След два дни продължаваме похода си. На юг, към Ледерас.
Обърна се и си тръгна.
Трул отново извърна очи към реката. Водата кипеше във всеки въртоп, във всяка междина между камъните, във всеки подмол по брега, роб на неумолими закони.
— Все някога ще го разберем, Люляк.
Демонът не каза нищо.
Трул пристъпи до един камък и седна. Наведе глава, скри лицето си в шепи и заплака.
Една тежка длан се отпусна на рамото му.

Миг, който сюблимира всичките останали.[/spoiler]

... да кажеш вместо „ненавиждам“ – „да, аз виждам“...

[Кал]

The Letherii had nearly wiped the Tarthenal out back then. As close to absolute genocide as they had ever come in their many conquests. She recalled a line from an early history written by a witness of that war. ‘They fought in defence of their holy sites with expressions of terror, as if in failing something vast and terrible would be unleashed…’ Seren looked around. The only thing vast and terrible in this place was the pathos of its abandonment.

Such dark moments in Letherii history were systematically disregarded, she knew, and played virtually no role in their culture’s vision of itself as bringers of progress, deliverers of freedom from the fetters of primitive ways of living, the cruel traditions and vicious rituals. Liberators, then, destined to wrest from savage tyrants their repressed victims, in the name of civilization. That the Letherii then imposed their own rules of oppression was rarely acknowledged. There was, after all, but one road to success and fulfilment, gold-cobbled and maintained by Letherii toll-collectors, and only the free could walk it.

Free to profit from the same game. Free to discover one’s own inherent disadvantages. Free to be abused. Free to be exploited. Free to be owned in lieu of debt. Free to be raped.

And to know misery. It was a natural truth that some walked that road faster than others. There would always be those who could only crawl. Or fell to the wayside. The most basic laws of existence, after all, were always harsh.

The statues before her were indifferent to all of that. Their worshippers had died defending them, and all for nothing. Memory was not loyal to the past, only to the exigencies of the present. She wondered if the Tiste Edur saw the world the same way. How much of their own past had they selectively forgotten, how many unpleasant truths had they twisted into self-appeasing lies? Did they suffer from the same flaw, this need to revise history to answer some deep-seated diffidence, a hollowness at the core that echoed with miserable uncertainty? Was this entire drive for progress nothing more than a hopeless search for some kind of fulfilment, as if on some instinctive level there was a murky understanding, a recognition that the game had no value, and so victory was meaningless?

Such understanding would have to be murky, for clarity was hard, and the Letherii disliked things that were hard, and so rarely chose to think in that direction. Baser emotions were the preferred response, and complex arguments were viewed with anger and suspicion.

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

По онова време ледериите почти бяха заличили тартеналите от лицето на света. Най-безжалостният геноцид от многото им завоевания. Спомни си едно изречение, написано от свидетел на тази война. „Биеха се в защита на свещените си места с лица, разкривени от ужас, сякаш провалът им щеше да отприщи нещо огромно и ужасно…“ Огледа се. Единственото огромно и ужасно нещо тук беше запустението.
Знаеше, че такива мрачни моменти в ледерийската история се пренебрегват систематично и буквално не играят никаква роля в културните им представи като за носители на прогрес, освободители от оковите на примитивни начини на живот, на жестоки традиции и порочни ритуали. Освободители, предопределени да изтръгнат от ръцете на жестоки тирани потиснатите им жертви в името на цивилизацията. Рядко се признаваше, че след завоеванията ледериите налагаха собствените си правила на потисничество. Нали в края на краищата имаше само един път към успех и съвършенство, постлан със злато и поддържан от ледерийските събирачи на данъци — и само свободни можеха да вървят по него.
„Свободни да се облагодетелстват от тази игра. Свободни да разберат собствените си вродени недостатъци. Свободни да злоупотребят други с тях. Свободни да бъдат експлоатирани. Свободни да бъдат притежавани заради дълг. Свободни да бъдат изнасилвани.“
И да познаят страданието. Природна истина беше, че някои изминаваха този път по-бързо от други. Винаги щеше да има такива, които можеха само да пълзят. Или да падат покрай пътя. Най-основните закони на съществуването, в края на краищата, винаги бяха жестоки.
Статуите пред нея бяха безразлични към всичко това. Поклонниците им бяха загинали, за да ги защитят, и то за нищо. Паметта не беше лоялна към миналото, само към неизбежностите на настоящето. Серен се замисли дали Тайст Едур гледат на света по същия начин. Колко от тяхното минало беше забравено избирателно, колко неприятни истини бяха изкривени в самоутешителни лъжи? И те ли страдаха от същия недостатък, от тази необходимост да се преправя историята, за да се отговори на някакво дълбоко вродено чувство за вина, празнота в ядрото, отекваща с окаяна несигурност? Дали целият този стремеж към прогрес не беше нищо повече от безнадеждно търсене на някакво нейно запълване, все едно че на някакво инстинктивно ниво съществува смътно разбиране, признание, че тази игра няма стойност и затова победата е безсмислена?
Подобно разбиране трябваше да е смътно, защото яснотата бе нещо трудно за постигане, а ледериите не обичаха трудните неща и затова рядко скланяха да мислят в тази посока. Предпочитана реакция бяха по-елементарните чувства, на сложните аргументи се гледаше с яд и с подозрение.

[/spoiler]

[Кал]

She hesitated, then asked, ‘Corlo, can you do anything about memories?’ She looked across at him. ‘Can you take them away?’

(...) ‘Ah,’ Corlo said under his breath. ‘You sure you want that?’

‘Can you?’

‘I can make you blind and senseless to them, but it’ll be in your nature to fret about that strange emptiness. As if you’re always on the edge of realization, but never able to reach it. It could drive you to distraction, Acquitor. Besides, the body remembers. You’ll react to things you see, smell, taste, and you won’t know why. It’ll gnaw away at you. Your whole personality will change.’

‘You’ve done it before, haven’t you?’

He nodded. Then hesitantly ventured, ‘There’s another option, lass.’

‘What?’

‘It’s not the memories that are hurting, Acquitor. It’s how you feel about them. It’s the you, now, warring with the you, then. Can’t explain it any better—’

‘No, I understand you.’

‘Well, I can make you feel, uh, differently about it.’

‘How do you mean?’

‘End the war, lass.’

‘What would I feel, Corlo?’

‘I could make you cry it out. All out, Seren.’ He met her eyes. ‘And when that was done, you’d feel better. Not much better, but some. You release it all, but only once, I promise. There’s a risk with crying it all out, mind you. Could be as traumatic as the rape itself. But you won’t fall into the trap of cycling through it over and over again. Release gets addictive, you see. It becomes a fixed behaviour, as destructive as any other. Keep repeating the exercise of grief and it loses meaning, it becomes rote, false, a game of self-delusion, self-indulgence. A way of never getting over anything, ever.’

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

Тя се поколеба.
— Корло… можеш ли да направиш нещо със спомените ми? — Извърна очи. — Можеш ли да ги премахнеш?
— Аха. — Магът въздъхна. — Сигурна ли си, че го искаш?
— Можеш ли?
— Мога да те направя сляпа и безчувствена към тях, но самата ти същност ще се измъчва от тази странна празнина. Все едно че все си на ръба на разбирането, но така и не можеш да стигнеш до него. Би могло да те доведе до умопомрачение, Аквитор. Освен това тялото помни. Ще реагираш на неща, които виждаш, помирисваш, усещаш вкуса им, а не знаеш защо. Ще те гризе. Цялата ти личност ще се промени.
— Правил си го, нали?
Той кимна. След което подхвърли колебливо:
— Има друга възможност, момиче.
— Каква?
— Не нараняват спомените, Аквитор. Работата е в това, което изпитваш към тях. Сегашното ТИ, воюващо с тогавашното ТИ. По-добре не мога да го обясня…
— Разбирам.
— Е, мога да те накарам това, което изпитваш към тях, да е, хм, друго.
— В смисъл?
— Да прекратиш войната, момиче.
— Какво ще изпитам, Корло?
— Мога да те накарам да го изплачеш. Всичко, Серен. — Погледна я в очите. — А щом стане това, ще се почувстваш по-добре. Не много по-добре, но доста. Освобождаваш го всичкото, но само веднъж, обещавам. Имай предвид обаче, че в това пълно изплакване се крие риск. Може да се окаже точно толкова травмиращо, колкото самото изнасилване. Но няма да паднеш в капана на непрекъснатото му повтаряне. Облекчението пристрастява. Превръща се в натрапчиво поведение, едно от най-унищожителните. Започнеш ли да повтаряш упражнението в скърбене, то губи смисъла си, превръща се в рутина, във фалш, в игра на самозаблуда, на самооправдание. След което никога повече няма да можеш да надмогнеш нищо.

[/spoiler]

[Кал]

He had since heard, from another slave, that the eels had been transplanted into Dresh Lake, producing a strain that was both bigger and nastier. It had turned out that those eels captured in Moss River were juveniles, and few ever reached adulthood since there was a razor-jawed species of predatory fish resident in the river. No such fish in Dresh Lake. Adolescent swimmers from Dresh started disappearing before anyone realized the adult eels were responsible. Razor-jawed fish were netted from the river and tossed into the lake, but their behaviour changed, turning them into frenzy feeders. Adult swimmers from Dresh started vanishing. The slave who had been relating all this then laughed and finished with, ‘So they poisoned the whole lake, killed everything. And now no-one can swim in it!’

From this, Udinaas surmised, various lessons could be drawn, should one be inclined to draw lessons from multiple acts of stupidity.

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

По-късно беше чул от друг роб, че змиорките били пренесени в езерото Дреш и се получила разновидност — били по-едри и гадни. Оказа се, че змиорките, улавяни в Мъхнатата река, били все млади и малко успявали да достигнат до зрелостта си, защото в реката се въдел някакъв вид хищна риба с остри като бръснач челюсти. Такава риба в езерото Дреш нямало. Млади плувци от Дреш започнали да изчезват, докато не се разбрало, че виновни за гибелта им са възрастните змиорки. Наловили с мрежи от реката от рибата с острите челюсти и я пуснали в езерото, но тогава пък започнали да изчезват и възрастни плувци. Накрая робът се засмя и завърши с думите: „Тъй че съсипаха цялото езеро. Избиха всичко. И сега никой не може да плува в него!“
От това можеше да се извлекат разни поуки, разсъди Удинаас. Стига човек да е склонен да си извлича поука от всевъзможни прояви на глупост.

(Валери е посъсипал превода към края. Предпоследното изречение гласи „Затова хвърлиха отрова из цялото езеро, избивайки всичко“.)[/spoiler]

[Кал]

He faced the demon. ‘Your people are at war in your home realm?’

‘I am a caster of nets.’

‘Yet, should the need arise, your tyrant masters could call you into military service.’

‘The Kenryll’ah have ruled a long time, Trull Sengar. And have grown weak with complacency. They cannot see their own impending demise. It is always the way of things, such blindness. No matter how long and perfect the succession of fallen empires and civilizations so clearly writ into the past, the belief remains that one’s own shall live for ever, and is not subject to the indomitable rules of dissolution that bind all of nature.’ The small, calm eyes of the demon looked down steadily upon Trull. ‘I am a caster of nets. Tyrants and emperors rise and fall. Civilizations burgeon then die, but there are always casters of nets. And tillers of the soil, and herders in the pastures. We are where civilization begins, and when it ends, we are there to begin it again.’

A curious speech, Trull reflected. The wisdom of peasants was rarely articulated in such clear fashion. Even so, claims to truth were innumerable. ‘Unless, Lilac, all the casters and tillers and herders are dead.’

‘I spoke not of ourselves, Trull, but of our tasks. Kenyll’rah, Edur, Letherii, the selves are not eternal. Only the tasks.’

‘Unless everything is dead.’

‘Life will return, eventually. It always does. If the water is foul, it will find new water.’

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

Трул се обърна към демона.
— Твоят народ е във война във вашия свят?
— Аз хвърлям мрежи.
— Но ако потрябва, вашите господари тирани могат да те призоват на военна служба.
— Кенрил’а са властвали много време, Трул Сенгар. И самодоволството ги е отслабило. Не могат да видят неизбежното си падане. Винаги е ставало така, поради тази слепота. Колкото и дълго и съвършено ясно да е изписано от миналото падението на империи и цивилизации, остава си вярата, че точно тази ще живее вечно и че не е подвластна на несломимите закони на разпадането, обвързващи всичко в естеството. — Малките кротки очи на демона гледаха Трул, без да мигнат. — Аз съм хвърляч на мрежи. Тирани и императори се издигат и падат. Цивилизации процъфтяват и след това умират, но винаги има хвърлячи на мрежи. И копачи на земя, и пастири на стада. Ние сме там, откъдето цивилизацията започва и където свършва, ние сме тук, за да я започнем отново.
Любопитно слово, помисли си Трул. Селяшката мъдрост рядко биваше изречена така простичко. Въпреки това претенциите за истинност бяха неизброими.
— Освен ако всички хвърлячи на мрежи, копачи и пастири са мъртви, Люляк.
— Говорех не за самите нас, а за задачите ни. Кенил’ра, Едур, ледериите, — никой не е вечен. Само задачите.
— Освен ако всичко не умре.
— Животът винаги се връща, рано или късно. Винаги. Ако водата е замърсена, ще се намери нова вода.

[/spoiler]

[Кал]

She studied him until he grew uneasy, then she said, ‘What drives Icarium to fight?’

‘When under control, it is…inequity. Injustice.’

‘And when out of control?’

‘Then…nothing.’

‘And the difference between the two is one of magnitude.’

He glanced away once more. ‘And of motivation.’

‘Are you sure? Even if inequity, in triggering his violence, then ascends, crossing no obvious threshold, into all-destroying annihilation? Mappo Trell, I believe motivations prove, ultimately, irrelevant. Slaughter is slaughter. Upon either side of the battlefield the face grins with blunt stupidity, even as smoke fills the sky from horizon to horizon, even as crops wither and die, even as sweet land turns to salt. Inequity ends, Trell, when no-one and no thing is left standing. (...)

‘We fight for reasons that are, for the most part, essentially nonsensical, even when the justification seems plain and straightforward. Two kingdoms, one upriver, one downriver. The kingdom downriver sees the water arrive befouled and sickly, filled with silts and sewage. The kingdom upriver, being on higher land, sees its desperate efforts at irrigation failing, as the topsoil is swept away each time the rains come to the highlands beyond. The two kingdoms quarrel, until there is war. The downriver kingdom marches, terrible battles are fought, cities are burned to the ground, citizens enslaved, fields salted and made barren. Ditches and dykes are broken. In the end, only the downriver kingdom remains. But the erosion does not cease. Indeed, now that there is no irrigation occurring upriver, the waters rush down in full flood, distempered and wild, and they carry lime and salt that settles on the fields and poisons the remaining soil. There is starvation, disease, and the desert closes in on all sides. The once victorious leaders are cast down. Estates are looted. Brigands rove unchecked, and within a single generation there are no kingdoms, neither upriver nor downriver. Was the justification valid? Of course. Did that validity defend the victors against their own annihilation? Of course not.

‘A civilization at war chooses only the most obvious enemy, and often also the one perceived, at first, to be the most easily defeatable. But that enemy is not the true enemy, nor is it the gravest threat to that civilization. Thus, a civilization at war often chooses the wrong enemy. Tell me, Mappo Runt, for my two hypothetical kingdoms, where hid the truest threat?’

He shook his head.

‘Yes, difficult to answer, because the threats were many, seemingly disconnected, and they appeared, disappeared then reappeared over a long period of time. The game that was hunted to extinction, the forests that were cut down, the goats that were loosed into the hills, the very irrigation ditches that were dug. And yet more: the surplus of food, the burgeoning population and its accumulating wastes. And then diseases, soils blown or washed away; and kings – one after another – who could or would do nothing, or indeed saw nothing untoward beyond their fanatical focus upon the ones they sought to blame.

‘Alas,’ she said, leaning now on the rail, her face to the wind, ‘there is nothing simple in seeking to oppose such a host of threats. First, one must recognize them, and to achieve that one must think in the long term; and then one must discern the intricate linkages that exist between all things, the manner in which one problem feeds into another. From there, one must devise solutions and finally, one must motivate the population into concerted effort, and not just one’s own population, but that of the neighbouring kingdoms, all of whom are participating in the slow self-destruction. Tell me, can you imagine such a leader ever coming to power? Or staying there for long? Me neither. The hoarders of wealth will band together to destroy such a man or woman.’

[spoiler]В превод на Валерий Русинов, с мои уточнения:

Тя го загледа, докато не се почувства неловко, и го попита:
— Какво тласка Икариум да се бие?
— Когато е под контрол, е… несправедливостта.
— А когато не е?
— Тогава… нищо.
— А разликата между двете е във важносттав размера.
Той отново извърна очи.
— И в мотивите.
— Сигурен ли си? Дори ако несправедливостта, предизвикала неговата жестокост, след това се извиси, прехвърляйки невидимия праг към всеунищожителната погибел? Маппо Трелл, убедена съм, че в крайна сметка мотивите се оказват маловажни. Клането си е клане. Тъпото, безцеремонно лице, хилещо се от двете страни на бойното поле, докато пушеци изпълват небето от хоризонт до хоризонт, докато житото съхне и мре, докато тучната земя се превръща в солено блато. Несправедливостта, Трелл, свършва, когато не остане прав никой и нищо. (...) Бием се заради причини, които по същество са безсмислени дори когато основанието изглежда ясно и категорично. Две кралства, едното в горното течение на реката, другото — в долното. Долното кралство вижда, че водата идва мръсна и болестотворна, с тиня и смет. Горното кралство, след като е на по-висока земя, вижда как усилията му за напояване се провалят, защото почвата се отмива всеки път, щом завалят дъждовете в планините още по-нагоре. Двете кралства се скарват и възниква война. Долното кралство тръгва на бран, водят се ужасни битки, градове се изравняват със земята, нивите се засяват със сол, за да станат безплодни. Каналите и дигите се разрушават. Накрая остава само долното кралство. Но ерозията не спира. Всъщност, след като вече няма напояване по горното течение, водите се стичат на порой, необуздани и диви, и носят варовик и сол, които се утаяват по нивите и отравят останалата почва. Следват глад, епидемии и пустинята настъпва от всички страни. Победоносните някога водачи са свалени. Именията са плячкосани. Разбойници вилнеят безнаказано и след едно поколение вече няма кралства — нито горе, нито долу по реката. Валидно ли беше основанието? Разбира се. Защити ли тази валидност победителите срещу собственото им унищожение? Не, разбира се. Една цивилизация във война избира само най-явния си враг и също тъй онзи, когото смята, в началото, за най-лесен за побеждаване. Но този враг не е истинският враг, нито е най-опасната заплаха за тази цивилизация. Тъй че една цивилизация във война често избира погрешния враг. Кажи ми, Маппо Рънт, за тези мои хипотетични кралства, къде се криеше най-истинската заплаха?
Той поклати глава.
— Да, трудно е да се отговори, защото заплахите бяха много, привидно несвързани, и се появяваха, изчезваха и се появяваха отново през дълъг период. Дивечът, избиван до пълното му изчезване, изсечените гори, козите, пуснати на воля по хълмовете, напоителните канали, изкопани безогледно. Но и нещо повече: излишъкът от храна, разрастващото се население и сметта, която трупа то. А после епидемиите, отвятата или отмита почва; и кралете — един след друг, — които не са могли или не са пожелали да направят каквото и да било; или не са виждали нищо нередно, ако не броим фанатичното им взиране в онези, които са искали да обвинят.
— Уви — продължи тя, облегната на парапета, с лице срещу вятъра, — никак не е просто да се опиташ да се опълчиш на толкова много заплахи. Първо, човек трябва да ги разпознае, а за да се постигне това, трябва да мисли дългосрочно; след това трябва да различи заплетените връзки, които съществуват между всички неща, как един проблем поражда друг. После трябва да измисли решения и най-сетне — да мотивира населението за всеобщо усилие, и не само собственото си население, а и на съседните кралства, след като всички те съучастват в бавното самоунищожение. Кажи ми, можеш ли да си представиш подобен водач изобщо да дойде на власт? Или да се задържи дълго на власт? И аз не мога. Трупащите богатство ще се съюзят, за да премахнат такъв мъж или жена.

[/spoiler]

[Кал]

The man was screaming as the guards dragged him by his chains, across the courtyard to the ring-wall. His crushed feet left bloody smears on the pavestones. Screams of accusation wailed from him, shrill outrage at the shaping of the world – the Letherii world.

Tanal Yathvanar snorted softly. ‘Hear him. Such naivety.’

Karos Invictad, standing beside him on the balcony, gave him a sharp look. ‘You foolish man, Tanal Yathvanar. (...) Who poses the greatest threat to the empire, Yathvanar?’

‘Fanatics,’ Tanal replied after a moment. ‘Like that one below.’

‘Incorrect. Listen to his words. He is possessed of certainty. He holds to a secure vision of the world, a man with the correct answers – that the prerequisite questions were themselves the correct ones goes without saying. A citizen with certainty, Yathvanar, can be swayed, turned, can be made into a most diligent ally. All one needs to do is find what threatens them the most. Ignite their fear, burn to cinders the foundations of their certainty, then offer an equally certain alternate way of thinking, of seeing the world. They will reach across, no matter how wide the gulf, and grasp and hold on to you with all their strength. No, the certain are not our enemies. Presently misguided, as in the case of the man below, but always most vulnerable to fear. Take away the comfort of their convictions, then coax them with seemingly cogent and reasonable convictions of our own making. Their eventual embrace is assured.’

‘I see.’

‘Tanal Yathvanar, our greatest enemies are those who are without certainty. The ones with questions, the ones who regard our tidy answers with unquenchable scepticism. Those questions assail us, undermine us. They…agitate. Understand, these dangerous citizens understand that nothing is simple; their stance is the very opposite of naivety. They are humbled by the ambivalence to which they are witness, and they defy our simple, comforting assertions of clarity, of a black and white world. Yathvanar, when you wish to deliver the gravest insult to such a citizen, call them naive. You will leave them incensed; indeed, virtually speechless…until you watch their minds back-tracking, revealed by a cascade of expressions, as they ask themselves: who is it that would call me naive? Well, comes the answer, clearly a person possessing certainty, with all the arrogance and pretension that position entails; a confidence, then, that permits the offhand judgement, the derisive dismissal uttered from a most lofty height. And from all this, into your victim’s eyes will come the light of recognition – in you he faces his enemy, his truest enemy. (...)’

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

Тъмничарите го влачеха за веригите през двора да го оковат на стената и той крещеше. Ходилата му оставяха кървави петна по плочника. Обвинителни крясъци се изтръгваха от гърлото му, яростен рев срещу уредбата на света — ледерийския свят.
Танал Ятванар изсумтя:
— Чуйте го. Такава наивност…
Карос Инвиктад, който стоеше на терасата, го изгледа рязко.
— Ти си глупак, Танал Ятванар. (...) Кой представлява най-голямата заплаха за империята, Ятванар?
— Фанатиците — отвърна след кратка пауза Танал. — Като онзи долу.
— Грешиш. Вслушай се в думите му. Той е изпълнен с убеденост. Придържа се към сигурен възглед за света, човек с верните отговори — това, че предшестващите ги въпроси сами по себе си са прави, няма защо да се уточнява. Един убеден гражданин, Ятванар, може да бъде склонен, обърнат, може да бъде превърнат в най-ревностен съюзник. Човек трябва само да открие какво ги плаши най-много. Възпали техния страх, изгори на въглени основата на тяхната увереност, после им предложи също толкова сигурен заместващ начин на мислене, на виждане за света. Те ще се пресегнат, колкото и широка да е бездната, ще се вкопчат и ще се задържат за теб с цялата си сила. Не, убедените не са нашите врагове. Подведени са в момента, като в случая с онзи долу, но винаги са най-уязвими на страха. Отнеми им удобството на убежденията им, после ги склони с привидно неопровержимите и разумни убеждения, които сам си създал. Рано или късно те неизбежно ще ги прегърнат.
— Разбирам.
— Танал Ятванар, най-големите ни врагове са онези, които са лишени от увереност. Хората с въпроси, онези, които гледат на акуратните ни отговори с непоклатим скептицизъм. Такива въпроси ни терзаят, подронват устоите ни. Разбери, тези опасни граждани разбират, че нищо на този свят не е просто. Тяхната позиция е самата противоположност на наивността. Унизени са от двойствеността, на която са свидетели, и отхвърлят нашите прости, удобни твърдения за яснота, за един черно-бял свят. Ятванар, когато поискаш да нанесеш най-тежката обида на такива граждани, наречи ги наивни. Ще ги оставиш вбесени. Буквално онемели всъщност… и после ще видиш как умовете им превъртат отново, поток от изражения ще ти го разкрие, щом се запитат кой е този, че ме нарича наивен? Добре, следва отговорът, лице, което притежава увереност, с цялата наглост и претенция, каквито предполага тази позиция. Значи — увереност, която допуска безцеремонната преценка, надменното пренебрежение, изречено от най-големите висини. И от всичко това в очите на твоята жертва ще се появи светлината на прозрението — в теб той вижда своя враг, своя най-истински враг.

[/spoiler]

П.П. Има и по-лека версия.

[Кал]

‘In any case, the truth is, I am the wealthiest citizen in this empire. Thanks to Bugg, of course, my front man.’

‘Yet you live in a hovel.’

‘Disparaging my abode? You, an un-paying guest! I am deeply hurt, Janath.’

‘No you’re not.’

‘Well, the hens are and since they do not speak Letherii…’

‘Wealthiest citizen or not, Tehol Beddict, your goal is not the ostentatious expression of that wealth, not the fullest exploitation of the power it grants you. No, you intend the collapse of this empire’s fundamental economic structure. And I still cannot fathom why.’

Tehol shrugged. ‘Power always destroys itself in the end, Janath. Would you contest that assertion?’

‘No. So, are you telling me that all of this is an exercise in power? An exercise culminating in a lesson no-one could not recognize for what it is? A metaphor made real?’

‘But Janath, when I spoke of power destroying itself I was not speaking in terms of metaphor. I meant it literally. So, how many generations of Indebted need to suffer – even as the civilized trappings multiply and abound on all sides, with an ever-increasing proportion of those material follies out of their financial reach? How many, before we all collectively stop and say, “Aaii! That’s enough! No more suffering, please! No more hunger, no more war, no more inequity!” Well, as far as I can see, there are never enough generations. We just scrabble on, and on, devouring all within reach, including our own kind, as if it was nothing more than the undeniable expression of some natural law, and as such subject to no moral context, no ethical constraint – despite the ubiquitous and disingenuous blathering over-invocation of those two grand notions.’

‘Too much emotion in your speechifying, Tehol Beddict. Marks deducted.’

‘Retreating to dry humour, Janath?’

‘Ouch. All right, I begin to comprehend your motivations. You will trigger chaos and death, for the good of everyone.’

‘If I were the self-pitying kind, I might now moan that no-one will thank me for it, either.’

‘So you accept responsibility for the consequences.’

‘Somebody has to.’

She was silent for a dozen heartbeats, and Tehol watched her eyes – lovely eyes indeed – slowly widen. ‘You are the metaphor made real.’

Tehol smiled. ‘Don’t like me? But that makes no sense! How can I not be likeable? Admirable, even? I am become the epitome of triumphant acquisitiveness, the very icon of this great unnamed god! And if I do nothing with all my vast wealth, why, I have earned the right. By every rule voiced in the sacred litany, I have earned it!’

‘But where is the virtue in then destroying all that wealth? In destroying the very system you used to create it in the first place?’

‘Janath, where is the virtue in any of it? Is possession a virtue? Is a lifetime of working for some rich toad a virtue? Is loyal employment in some merchant house a virtue? Loyal to what? To whom? Oh, have they paid for that loyalty with a hundred docks a week? Like any other commodity? But then, which version is truer – the virtue of self-serving acquisitiveness or the virtue of loyalty to one’s employer? Are the merchants at the top of their treasure heaps not ruthless and cut-throat as befits those privileges they have purportedly earned? And if it’s good enough for them, why not the same for the lowest worker in their house? Where is the virtue in two sets of rules at odds with each other, and why are those fancy words like “moral” and “ethical” the first ones to bleat out from the mouths of those who lost sight of both in their climb to the top? Since when did ethics and morality become weapons of submission?’

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

— Все едно, истината е, че аз съм най-богатият гражданин в тази империя. Благодарение на Бъг, разбира се, моя верен слуга.
— И въпреки това живееш в бордей.
— Не одобряваш жилището ми? Ти, гостенката, която не плаща! Дълбоко съм наранен, Джанат.
— Не, не си.
— Добре де, кокошките са и след като те не говорят ледерийски…
— Най-богатият гражданин или не, Техол Бедикт, твоята цел не е показното парадиране с това богатство, нито пълното експлоатиране на властта, която то ти носи. Не, твоето намерение е да срутиш фундаменталната икономическа структура на тази империя. И аз все още не мога да проумея защо.
Техол сви рамене.
— Властта винаги се самоунищожава накрая, Джанат. Би ли оспорвала това твърдение?
— Не. Значи искаш да ми кажеш, че всичко това е упражняване във власт? Упражняване, стигащо до урок, който никой не би могъл да проумее? Метафора, превърната в реалност?
— Но, Джанат, като казах власт, която се самоунищожава, изобщо не говорех метафорично. Имах го предвид буквално. И тъй, колко поколения Длъжници трябва да страдат — докато съблазните на цивилизацията се плодят и размножават от всички страни, с непрекъснато увеличаваща се пропорция на материални боклуци извън финансовите им възможности? Колко, преди всички заедно да спрем и да кажем: „Вай! Стига вече! Стига страдание, моля! Стига глад, стига война, стига неравенство!“ Ами, доколкото аз мога да разбера, поколенията никога не стигат. Ние просто продължаваме да дращим, все напред и напред, да поглъщаме всичко, до което се доберем, включително и собствения ни вид, все едно че това не е нищо повече от неопровержимото изразяване на някакъв естествен закон, и като такова не е предмет на никакъв морален контекст, на никакви етични задръжки — въпреки всички повсеместни и лицемерни свръхбъбриви свръхапели на онези със свръхвеликите възгледи.
— Твърде много емоция в изразяването, Техол Бедикт. Свалям оценката.
— Връщане към сухия хумор ли, Джанат?
— Оф. Добре, започвам да схващам мотивите ти. Искаш да предизвикаш хаос и смърт за доброто на всички.
— Ако бях от самоокайващия се тип, може би щях да захленча, че никой дори не ми благодари.
— Значи приемаш отговорността за последствията.
— Все някой трябва да го направи.
Тя помълча десетина мига и Техол видя как очите й — красиви очи, наистина — бавно се разшириха.
— Ти си метафората, превърната в реалност.
Техол се усмихна.
— Не ме ли харесваш? Но това е нелогично! Как може да не съм приятен? Възхитителен даже? Превърнал съм се в олицетворение на триумфалното користолюбие, в самата икона на този велик безименен бог! И ако не правя нищо с цялото си това огромно богатство, ами, спечелил съм си това право. Според всички правила, прогласени в свещената литания, спечелил съм си го!
— Но къде е добродетелта в унищожаването на цялото това богатство? В унищожаването на самата система, с чиято помощ си го създал преди всичко?
— Джанат, къде е добродетелта в каквото и да е от това? Притежаването добродетел ли е? Да работиш цял живот за някой богат жабок добродетел ли е? Лоялната служба в някоя търговска къща добродетел ли е? Лоялна към какво? Към кого? О, хайде да им платим за тази лоялност със стотина дока на седмица? Като за всяка друга услуга? Но в такъв случай коя версия е по-вярна — добродетелта на егоистичното користолюбие или лоялността към нечий работодател? Нима не са търговците на върха на своите богатства безскрупулни главорези, както подобава на привилегиите, които уж са си спечелили? И ако за тях е съвсем нормално, защо да не е същото и за най-нископоставения работник в къщата им? Къде е добродетелта в тези две системи от правила, които са в противоречие една спрямо друга? И защо тези красиви думи като „морално“ и „етично“ са първите, избълвани от устите на онези, които са изгубили представа и за двете в катеренето си към върха? Откога етиката и моралът са се превърнали в оръжия за подчинение?

[/spoiler]

[Кал]

‘Where would we go, then, Skintick? We don’t even know where we are. What realm is this? What world lies beyond this forest? Cousin, we have nowhere else to go.’

‘Nowhere, and anywhere. In the circumstances, Nimander, the former leads to the latter, like reaching a door everyone believes barred, locked tight, and lo, it opens wide at the touch. Nowhere and anywhere are states of mind. See this forest around us? Is it a barrier, or ten thousand paths leading into mystery and wonder? Whichever you decide, the forest itself remains unchanged.’

За всички, които не виждат смисъл и посока[spoiler]да гласуват [/spoiler].

[Кал]

‘I don’t like being retired. It’s like announcing an end to your worth, whatever that worth was, and the longer you go on, the more you realize that that worth wasn’t worth anything like you once thought it was, and that just makes it worse.’

[Кал]

‘Then we are nothing to him,’ said the merchant, sorrow brimming in his eyes. ‘I surrendered everything, all my wealth, for yet another indifferent god. If he cannot protect us, what is the point?’

She wished that she had an answer to such questions. Were these not the very grist of priestly endeavours? To grind out palatable answers, to hint of promising paths to true salvation? To show a benign countenance gifted by god-given wisdom, glowing as if fanned by sacred breath? ‘It is my feeling,’ she said, haltingly, ‘that a faith that delivers perfect answers to every question is not a true faith, for its only purpose is to satisfy, to ease the mind and so end its questing.’ She held up a hand to still the objections she saw awakened among these six honest, serious believers. ‘Is it for faith to deliver peace, when on all sides inequity thrives? For it shall indeed thrive, when the blessed walk past blissfully blind, content in their own moral purity, in the peace filling their souls. Oh, you might then reach out a hand to the wretched by the roadside, offering them your own footprints, and you may see the blessed burgeon in number, grow into a multitude, until you are as an army. But there will be, will ever be, those who turn away from your hand. The ones who quest because it is in their nature to quest, who fear the seduction of self-satisfaction, who mistrust easy answers. Are these ones then to be your enemy? Does the army grow angered now? Does it strike out at the unbelievers? Does it crush them underfoot?’

[spoiler]В превод на Валерий Русинов:

— Значи сме нищо за него — рече търговецът и жал замрежи очите му. — Дадох всичко, цялото си богатство, заради поредния безразличен бог. Ако той не може да ни защити, какъв е смисълът?
Тя съжаляваше, че няма отговори на тези въпроси. А не беше ли това същината на жреческата длъжност? Да сготвиш апетитни отговори, да намекнеш за обещаващи пътища към истинско спасение? Да покажеш благост, озарена от дадена от бог мъдрост, засияла сякаш обгърната от свят дъх?
— Моето чувство — заговори тя колебливо — е, че една вяра, която предлага съвършени отговори на всеки въпрос, не е истинска вяра, защото единствената й цел е да задоволи, да облекчи ума и той да престане да търси. — Вдигна ръка, за да усмири възраженията, които виждаше, че се пробуждат сред тези шестима искрени, сериозни вярващи. — Нима вярата трябва да донесе мир, след като несправедливостта процъфтява отвсякъде? Защото тя наистина ще процъфтява, докато блажените подминават блажено слепи, примирени в собствената си морална чистота, в мира, изпълващ душите им. О, бихте могли да протегнете ръка към окаяните край пътя, да им предложите да тръгнат по стъпките ви и може би ще видите как четта на благословените избуява, расте на брой, докато не станете армия. Но ще има, винаги ще има такива, които ще се отвръщат от подадената от вас ръка. Такива, които търсят, защото в естеството им е да търсят, които се боят от съблазънта на самоудовлетворението, които не се доверяват на лесни отговори. Те ли ще са вашият враг? Разгневи ли се вече армията? Удари ли по неверниците? Премаза ли ги под нозете си?

[/spoiler]

[Кал]

‘Like crooked merchants, every one of us. We give so that we can then justify taking it back. I have come to believe that this exchange is the central tenet of our relationship…with everything in the world. Any world. Human, Andii, Edur, Liosan. Imass, Barghast, Jaghut—’

‘Not Jaghut,’ cut in Caladan Brood.

‘Ah,’ said Endest Silann. ‘I know little of them, in truth. What then was their bargain?’

‘Between them and the world? I don’t even know if an explanation is possible, or at least within the limits of my sorry wit. Until the forging of the ice – defending against the Imass – the Jaghut gave far more than they took. (...)’

‘So, they were stewards.’

‘No. The notion of stewardship implies superiority. A certain arrogance.’

‘An earned one, surely, since the power to destroy exists.’

‘Well, the illusion of power, I would say, Endest. After all, if you destroy the things around you, eventually you destroy yourself. It is arrogance that asserts a kind of separation, and from that the notion that we can shape and reshape the world to suit our purposes, and that we can use it, as if it was no more than a living tool composed of a million parts.’ He paused and shook his head. ‘See? Already my skull aches.’

[spoiler]В превод на Валерий Русинов, с мои вмешателства:

— Като хитри търговци, всеки от нас. Даваме, за да можем след това оправдано да вземем. Стигнал съм до убеждението, че тази размяна е основният принцип в отношенията ни… с всичко на света. На всеки свят. Човешки, на Андий, на Едур, на Лиосан. Имасс, Баргаст, Джагът…
— Джагът не — прекъсна го Каладън Бруд.
— Малко знам за тях, всъщност. Каква е била тяхната сделка тогава?
— Между тях и света ли? Не знам дори дали е възможно обяснение, или най-малкото в границите на жалкия ми ум. До сътворяването на леда — за да се защитят срещу Имасс — Джагът са давали много повече, отколкото са взимали. (...)
— Значи са били стопани?
— Не. Идеята за стопанисване предполага превъзходство. Известна арогантност.
— Заслужена, явно, след като силата да унищожаваш съществува.
— Е, по-скоро илюзията за сила, бих казал, Ендест. В края на краищата, ако унищожаваш всичко около себе си, рано или късно унищожаваш и себе си. Арогантността е това, което утвърждава някакъв вид отделяне и от него — представата, че можем да оформяме и преоформяме света така, че да съответства на целите ни, и че можем да го използваме, все едно не е нищо повече от един жив инструмент, съставен от милион части. — Замълча и поклати глава. — Видя ли? Чак черепът ме заболя.

[/spoiler]

[Кал]

To live a hard life was to make solid and impregnable every way in, until no openings remained and the soul hid in darkness, and no one else could hear its screams, its railing at injustice, its long, agonizing stretches of sadness. Hardness without created hardness within.

Sadness was, she well knew, not something that could be cured. It was not, in fact, a failing, not a flaw, not an illness of spirit. Sadness was never without reason, and to assert that it marked some kind of dysfunction did little more than prove ignorance or, worse, cowardly evasiveness in the one making the assertion. As if happiness was the only legitimate way of being. As if those failing at it needed to be locked away, made soporific with medications; as if the causes of sadness were merely traps and pitfalls in the proper climb to blissful contentment, things to be edged round or bridged, or leapt across on wings of false elation.

Scillara knew better. She had faced her own sadness often enough. Even when she discovered her first means of escaping it, in durhang, she’d known that such an escape was simply a flight from feelings that existed legitimately. She’d just been unable to permit herself any sympathy for such feelings, because to do so was to surrender to their truth.

Sadness belonged. As rightful as joy, love, grief and fear. All conditions of being.

Too often people mistook the sadness in others for self-pity, and in so doing revealed their own hardness of spirit, and more than a little malice.