Последният писател

[N.Perfilova]

Моето име е Яя… баща ми се е казвал така, бащата на баща ми се е казвал така и бащата на бащата на баща ми е носил същото проклето име… Защо ли? Защото един от моите прародители бил фен на някакъв спорт (ако не знаете, какво е спорт, това си е лично ваш проблем), който се е наричал футбол. Хората, дето са го спортували, тоя спорт, се наричали футболисти, били много известни и имали много пари. Пари ли? — това са някакви хартийки, които преди човеците, обменяли за нещо друго. Даваш „еди-колко си пари“ и получаваш: „еди-какво си“. Дори храна можело да си набавиш, без особени усилия.
До тук с ненужното описание на моето име. Всъщност, това е единственото интересно в мен, няма нищо друго… освен факта, че мога да пиша, защото не познавам друг човек, който да го умее това древно изкуство.
Така… аз владея тая стихия — писането и четенето. Вие ползвате книгите за едно друго нещо, защото не знаете, какво да ги правите, а аз преди това ги чета. Мога смело да твърдя, че знам историята ни, а вие — не!
След като явно съм „грамотен“ (в миналото така се наричали хора като мен) реших, че мога да разкажа как стигнах до тук.
Започвам с началото на края. Намерих доста вестници (спирам да обяснявам непознатите думи. За кого?)… Та, намерих вестници и от статиите успях да си изградя представа, какво е било и как е свършило.
Навремето хората са се делели на толкова касти, че не можах да ги запомня всичките. Да не говорим, че с течение на годините това се е променяло. Имало е и Велики сили, или нещо подобно.
Тия „сили“ почти винаги били на нож, та повечето хора се страхували от Трета Световна Война. Да, имало още две в човешката история. Е, поне мога да успокоя прадедите ни, че такова нещо не се случило. Какво станало ли? Ами, планетата решила да спре да живее, като се опитала да ни затрие в утробата си.
На Земята (така се казва дома ни, за който не знае… вече наистина спирам да се пояснявам, защото ще трябва да го правя след всяка моя следваща дума) имало места с по цели четири сезона. Тоест, по някое време било горещо като в ада. По друго — топло, но приятно. После ставало леко хладно, ала все пак търпимо. Накрая — кучи студ. Имало и места, на които целогодишно текъл само един сезон…
Имало развити страни, имало неразвити страни, имало и средни страни. Това последното и на мен все още не ми е много ясно, какво е. Имало места с китна природа, имало напълно застроени места, имало места само с пясък, имало и места само с лед.
На планетата имало и други биологични видове. Наричали ги животни. Те служили за много неща — за прехрана, за охрана, за превоз, за дрехи. Ние поне служим единствено за първото.
Живели си праотците не много мирно и тихо. Ползвали си животните, за каквото вече споменахме. И всичко това до деня, когато същите тия твари почнали да измират. За няколко месеца фауната вече я нямало. Човеците изпаднали в паника — сега какво?! Хора, наречени учени, тоест „умни“, търсили причината за проблема и евентуалното решение на създалата се ситуация. Уви, не намерили.
Минали година-две, появили се първите хищници. Но тогава имало друго име за тях — „канибали“. Сега вече населението не се деляло само на черни и бели, жълти и… мисля, че не е имало зелени. Не, хората вече се разцепили на канибали и „нормални“. Аз лично не мога да дам дефиниция за „нормален“.
Тъй като се наложило канибалите усилено да ловуват плячката си, след години настъпили промени в телата им. Зъбите станали по-остри. Ноктите по-здрави и по-дебели. Краката по-мускулести, ръцете по-дълги и тем подобни еволюционни глупости, идващи от факта, че трябвало да бягат, да хващат и да умъртвяват нормалните.
Само че бедата никога не идвала сама. Моята лична теория е, че Земята просто се разсърдила и решила да спре функциите, поддържащи живота.
Няколко поколения, след като изчезнали скотовете, растенията взели да залиняват и умират. Нормалните мъдреци се поболели от тревога. Виждате ли, растенията имали много функции за живота на нормалните… а и за живота на канибалите. Една от най-важните роли била производството на кислород. След ред процеси, които така и не разбрах, хората са получавали жизненоважния им въздух. Добре, че по онова време още имало учени, та за отрицателно време се построили кулите.
Естествено кулите не ни дават същия газ, който го давали растенията, ама ние сме се нагодили. Човеците винаги се нагаждаме.
А, забравих да спомена, че нормалните яли само растения (животни вече нямало). Този проблем как се решил ли? Ами знаем си! В дълбините на земята са червеите. Тайно си мисля, че те също са се водили към графа животни, но не мога да бъда сигурен. Знаете ли, че в миналото тези същества са били малки колкото пръст? Добре, че са се развили, иначе щяхме да пукнем от глад.
Така стигаме и до нашето съвремие, защото повече записки — няма. След последното човешко изобретение — кулите — сме спрели да се учим да пишем и четем. Защо? — Не знам!

Отново за мен…
Поради някаква незнайна причина моето семейство е запазило своите традиции. Името, което се е давало на първородната мъжка рожба. Умението, което практикувам в момента… все такива напълно ненужни и непрактични неща.
Баща ми умря наскоро. Един хищник го нападна и разчлени, като си взе горната половина от тялото, направо пред очите ми. Долната не успя, защото татко успя да пропадне в някаква дупка и крака му се заклещи. Вие прииждахте на помощ и хищника започна да го дърпа, та да може да избяга набързо с плячката си. Със сила откъсна каквото можа и си плю на петите.
Точно в този момент от историята идва и моя проблем. Виждате ли, вие си тръгнахте, оставяйки ме сам-самичък с тялото. Гледам го аз и в мен се надигна копнеж да измъкна краката на татко, да запаля огън, да ги сготвя (тъй както го правят хищниците), съответно после и да ги опитам. Онова, което поглъщаме, е безвкусно и лигаво, а тайно съм си мислел, какъв ли е вкусът на месото.
Вместо да се върна в лагера и да продължа рутината си аз погледнах кървавите дири и се престраших. Признавам, това е първата ми проява на кураж. Тръгнах по пътя, също както една героиня от роман, казвала се Дороти. Тя, естествено, вървяла по жълта пътека, търсейки път към дома. Аз, обаче вървях по прашните и пусти земни пътища, а вместо път към дома исках да избягам от него.
Видях дим. Ние рядко палим огън. Страх ни е да не привлечем хищници. Тях от какво да ги е страх? Все пак ние не сме агресори, в миналото такива като нас са се наричали пацифисти. Другата дума, която се използвало е — глупаци.
Скрит зад един камък, гледам — хищника с нокти одира кожата на Яя-старши, а със зъби къса парчета от тялото му. Тук е редно да спомена, с какво хищниците палят огън, за разлика от нас.
Ами те го правят по един много странен начин. Събират изсушена кожа от червеи, трупат я, докато не се получи купчина с остър връх. Трият два камъка един в друг. Камъните дават искра и готово.
Малко се отклоних — та хищника дере и къса татко, готов да го сготви. След броени минути щеше да ме надуши и аз щях да споделя съдбата на Яя-старши. Въпреки ужаса от бъдещето, стоях и гледах, а лигите ми течаха. Миришеше толкова вкусно… ммм. Искаше ми се да изляза и да помоля за порция от това чудо на кулинарията. Разбира се, нямах смелост за такова действие, но поне можех да копнея…
Е, хищника ме усети. Дори не разбрах кога, така се бях хипнотизирал. В единия момент мечтаех за порция „Ала татко“, в следващия висях във въздуха, хванат за гушата и мигащ срещу две зелени очи.
Незнайно поради каква причина, на хищника му хареса факта, че гледам гладно към гозбата му и вместо да ме убие и съответно изяде, ме постави на земята. Самият той започна да лапа от още несготвената докрай ръка, поне мисля, че беше ръка, но остави и част да се допече. Парализиран от страх не мърдах и зачаках. Не мина много време и хищника откъсна някакво по-прегоряло парче и… ми го подаде.
Двоумението ми беше точно секунда и половина, преди да взема манджата и да я заръфам с гладките си зъби.
Оказа се, че хищника не бил единак, просто отивал от едно стадо в друго. Взе ме със себе си. Тези наши естествени врагове живеят под земята, в тунели, изкопани от прахората. Спят на меки легла, а вие никога няма да разбере какво е легло. Готвят си най-редовно и дори ми намират книги.
От всичко, което съм прочел до сега, определям себе си за „домашен любимец“. Ям, каквото ядат и моите господари, но зъбите ми не се изострят, крайниците не се развиват. Явно за жалост няма да се променя. Жена също нямам. Помолих Роло все пак да ми хване една, че нещо тия дни хормоните ми се разбушуваха. Мислех си, че само женските се разгонват, но не е така.
Роло го дожаля за мен и сега е тръгнал да ми търси компания.
Задава се… носи ми жена, при това още жива!

[Radiant Dragon]

Това част от по-голямо произведение ли е, или завършен разказ? Защото ако е второто, то финалът е слаб.

Като цяло, доста грубо написано. Кипи от твърде много info dump-ове и не става ясно каква е основната идея. Няма централен елемент, около който е завъртян фокуса, за да се класифицира като vignette. Отделно, самият стил е твърде недодялан. Това са основните причини, поради които на мен не ми хареса.

Моето предложение за подобряване на написаното, е авторът да си зададе въпросът "Защо го написах това?", след което, на базата на отговора, да пренапише целия откъс/произведение. Ако пък отговорът случайно е "За упражение", моят съвет е: още упражения. Или повече четене.

Spoiler

Горната критика може да изглежда доста сурова, защото е наближава пълнолуние и ми е трудно да си включа автоцензурата. Същевременно имах желание да дам искрен отзив. Е, резултатът е налице. Само да посоча, ако не е станало ясно, моят пост не цели никаква злонамереност.

[Д.Е.Железни]

Твоят вариант за края на света, много ми напомня, на "Машина на времето" от Уелс. Запозната ли си с "Теорията за Гая". Ето материал, да не те тормозя с мои обяснения. https://en.wikipedia.org/wiki/Gaia_hypothesis
Вярвам, че това е суров вариант на твоя разказ. Като го прегледате с "редакторката ти" (знам, че имаш ) ще "постнеш" новия вариант нали? Тогава ще го обсъдим, ако желаеш.

[N.Perfilova]

Всъщност това не само е суров вариант, а изобщо първи опит за разказ. Мен лично доста неща ме човъркат (особено средата…), но тъй като хлебарките ми официално ми обявиха стачка, ще ги изчакам да вземат решение.
Естествено, ще се опитам да го оправя… но ако сега взема да го „ръфам“ ще излая някаква тотална глупост.
Пък и да, най-вероятно повечето неща ще се пренапишат

П.П. Не знам защо, но на руски (в оригинал) ми звучеше по-добре…

[Radiant Dragon]

Щом е първи опит, правя следното: поздравявам те за смелостта да го публикуваш! Моите първи разкази и до ден-днешен са заключени в дебрите на една тетрадка от 10-и клас...

Сега оттук насетне започва купонът. Яко. Писане. Отново. И отново. И отново.
И така, докато нещата започнат да се оформят. Това е процесът на изграждане на майсторлък. Practice makes perfect, според мотото на Тойота.

Започвай следващия разказ. Повярвай ми, няма смисъл да си губиш времето с този, освен ако не стои някаква мега-супер-яка идея зад написаното. По-важното на този етап е количеството. Когато натрупаш "страници" зад гърба си, вече ще започнат да ти изплуват по-интересните мисли в ума, а същевременно ще притежаваш достатъчно техника, за да ги излееш в прилична форма на белия екран/лист. Говоря от личен опит.

Until then, ROCK ON!


ПП. И ако не ти идват нови идеи за разкази, или форматът те затруднява като обем, пробвай първо с "винетки". (vignettes) И ето малко инструкции за тяхното сътворение.

Spoiler

Нищо не помога повече от вдигането на собственото ниво, така както желанието да помогнеш другите да се научат. Huh, guess Jim Butcher was right after all...