Книги, автори, размисли творчески и човешки

[Vessey]

Здравейте! :) НешШефът ме посъветва да публикувам рецензиите си и тук, в случай, че стане нещо със сайта, където съм ги писала. Тъй като вчера там едно момиче, което е преживяло това, за което говоря вътре, ме добави, казвайки, че е оценила мнението ми и "обективната" ми рецензия - въздържах се да й кажа, че няма такова нещо :) - реших да започна с нея. Става дума за Sold на Patricia McCormick. Ако някой реши да я прочете, предупреждавам, че може да е trigger за някои. Става дума за отвличане и сексуално насилие на малолетни. А и може би включих твърде много цитати за такава тежка тема. Но ми въздействаха много силно и имах нужда да ги използвам. Ако има значение, конкретната история, върху която съм писала, е измислена.


And so, Love, you launch in vain your insane onslaught: since it will be said - to see me fall yet not surrender - that you managed to kill but failed to conquer

Juana Inez de la Cruz

When beautiful things are broken, screams begin. When beautiful things are taken, horror begins. When beautiful minds are bended, there is no tomorrow or yesterday or today. There is only a place a million miles away melting in the darkness, seeming like home, but you know it isn’t. It is the death of a broken mind.

"At first, these recollections came unbidden. Soon I had to work to recall them. But eventually they became threadbare, thin as the blanket on my bed, until one day my heart nearly stopped when I could not summon them up. Still, there is one image that I cannot forget, no matter how I try. Trying to remember is like trying to clutch a handful of fog. Trying to forget, like trying to hold back the monsoon"

When I was thirteen, I read a book called <i>Princess: A True Story Behind the Veil in Saudi Arabia</i>. I felt so strongly about it that it changed my relationship with books forever. Before that I wasn’t that much of a reader. Then I read <i>Princess</i> and ever since I haven’t been able to stop.

Most of the people you will meet will tell you that they sympathize with women’s fate, that they are appalled and that they wish it was different. We all do. However, with a part of myself I have always thought “What does that help with? We all talk and talk, but none of us can actually do anything.” Which is why I tend to avoid non-fiction regarding certain matters. Including this one. Because it is too much of a reminder that I can’t do a damn thing. I feel too much like a voyeur, someone who gets let in on something extremely personal, yet, someone who is merely a spectator. It feels wrong to get to know so intimately someone’s greatest pain and at the same time to stay passive, to not be able to even say to those you are reading or hearing about “I’m sorry. You deserve better” You only stay with the feeling of sad eyes, accusing eyes, blood-shot eyes full of pain and anger following you everywhere, whose gaze transfixes you and haunts you from far way and lips whose silence screams louder than the loudest scream. Those are women who have no voice and who have no right to lift their eyes up. They say the woman is a burden, the woman is a sinner, the woman is inferior, the woman is a witch, the woman is weak.

"A son will always be a son, they say. But a girl is like a goat. Good as long as she gives you milk and butter. But not worth crying over when it’s time to make a stew."

“Why,” I say, “must women suffer so?” “This has always been our fate,” she says. “Simply to endure,” she says, “is to triumph.”

And it is only those of us who truly know what it means to be a woman (and you don’t have to be one to, it is enough to be a human being with intelligence and compassion) that know that the woman is a treasure. I am not among the most impressive representatives of my gender and I certainly didn’t do much with the privileges I had the luck to be born with, ones I know that those women would have made a much better use of, so I probably don’t have the right to speak on all women’s behalf, but what makes me do so is that despite all my personal failings and faults I still have a sense of right and wrong, I still care.

Lakshmi is a 13-year old girl who gets sold to a pleasure house by her step-father who can hardly imagine life without having enough money for gambling and buying himself new coats. She is undone. She is humiliated and abused multiple times. Physically and mentally. She is insulted, threatened, beaten, raped, starved, mutilated.

"I hurt. I am torn and bleeding where the men have been. I pray to the gods to make the hurting go away. To make the burning and the aching and the bleeding stop. Music and laughter come from the room next door. Horns and shouting come from the street below. No one can hear me. Not even the gods."

"Before it starts, you hear a zipper baring its teeth, the sound of a shoe being kicked aside, the wincing of the mattress. Once it starts, you hear the sound of horns bleating in the street, the vendor hawking his treats, or the pock of a ball. But if you are lucky, you hear nothing. Nothing but the clicking of the fan overhead, the steady ticking away of seconds until it is over. Until it starts again."

I clench the sheets in my hands, for fear that I will pound them to death with my fists. I grit my teeth, for fear that I will bite through their skin to their very bones. I squeeze my eyes closed tight, for fear that I will see what has actually happened to me."

"Somehow, I am outside myself, marveling at this pain, a thing so formidable it has color and shape. Fantastic red, then yellow, starbursts of agony explode in my head. Then there is a blinding whiteness, and then blackness. Somehow, without warning, the pain is gone. A new pain takes its place"

She doesn’t cry. I have never been strong and this story made me wonder what I would do in her place. Would I suddenly find an unsuspected, latent strength in myself, would I transform into a brave, courageous woman, would I in the end be stronger for it, would it make me see my life and myself differently or I would I get out of it broken and unrecognizable, barely resembling human, dead on the inside, defeated and hurt beyond repair? I was no older than Lakshmi when I faced what it means sometimes to be a woman, but I faced it from the comfort of my home, in the pages of a book. Unlike all those other women, even children, because this is what Lakshmi is. A child at 13. But that may not always be the case. And would this make me bigger or smaller? I was deeply touched by the way Lakshmi bore herself through the whole thing. She doesn’t stay defiant and fierce, resisting until the very end. She bends and tries to do the best out of the worst situation she could have found herself in. But she also preserves her compassion and her hope. Her humanity.

A tear is running down my cheek. It quivers a moment on the tip of my nose, then splashes onto my skirt, leaving a small, dark circle. I have been beaten here, locked away, violated a hundred times and a hundred times more. I have been starved and cheated, tricked and disgraced. How odd it is that I am undone by the simple kindness of a small boy with a yellow pencil.

I was reluctant whether I should keep using the word <i>humanity</i> as equivalent of goodness, but as cruel and stupid humans are in some ways, they are also incredible in others, as Lakshmi herself shows. And since I have been working on being less critical toward my fellow humans and more open-minded, I choose to focus on human race’s positives rather than its negatives, hoping that it can do the same for me.

They call women the weaker sex. Women are not weak. Women are gentle. And it is up to those that have power over them whether they will turn that gentleness into weakness, by taking advantage of it, by abusing and crushing it for pleasure and for profit or see the beauty in it, the strength that comes with it, the miracle that can be a woman who is loved, respected and protected. Women might be physically more vulnerable than men, but they can be as fierce lovers and protectors as any man, they feel the responsibilities bestowed on them as keenly and take them equally seriously. In "Jane Eyre" Mr. Rochester tells to Jane:

"Never was anything at once so frail and so indomitable. I could bend her with my finger and thumb: and what good would it do if I bent, if I uptore, if I crushed her? Consider that eye, defying me, with more than courage - with a stern triumph. It is you, spirit - with will and energy, and virtue and purity - that I want: not alone your brittle frame."

Why should we use our strength to make others weaker? When all you are left with is a bruised, abused, broken thing, merely a shell of a person, how does that make you strong? There is no beauty in broken minds. A strong person is one who can see past the veil, past the ostensible and primal. A strong person is not the one who uses his strength to conquer, but one who shares it. A strong person is not the one who uses his strengths to dominate, but who can see the strengths in others’ weaknesses and bring them to life. I am ending this review by quoting my friend Jeffrey who says in his fantastic review of “Finding Nouf”

She let me see the longing in the eyes peering from behind the veils. They are beautiful caged birds...let them sing.

17.09.2017

Read count: 1

[Кал]

Хаха! Оказа се, че в КЦ "Славейков" продаваме 13 Things That Don't Make Sense: The Most Intriguing Scientific Mysteries of Our Times. Препоръчвам я горещо (макар все още да не съм успял да ѝ напиша истинска рецензия).

Някой иска ли да му я пазя?

[Кал]

Отзив в Goodreads за „Портрети на небесни тела“:

История встрани от всичко, което съм чел. Последователността на персонажите страда заради ненадейните им превращения, но пък самите превращения са толкова ярки, че не ни оставят да се взираме в подобни дреболии.

И не, такъв финал от „соц“ роман не съм очаквал никога.

Но нека караме поред:

~ Още в началото се явява погледът на фантаст към уж обичайната ни реалност:

По едно време езерото съвсем се разбесня и под синия му похлупак двете фигури в линии, които погледът долавяше само като тирета, заначертаха криви на екстаза, лупинги на победата, виражи на смъртта. В ушите им закънтя безшумен гръм: първом центърът на езерото само, а постепенно цялата му акватория започна да почервенява, за миг вълните утихнаха, а сетне червена бразда тръгна към двамата и пред широко отворените им очи се въздигна хвърчаща рибка. Рибката трепкаше златна и безсловесна под слънцето, стискайки сребрист жезъл под мишница. След рибката се показа мустаката глава на едноок морж, туловището на моржа.
Те излязоха на сушата — моржът и рибката, — хванали жезъла в двата му края, и тръгнаха към тях тъй решително, че дори Христо се размърда, взе да отстъпва с достойнство, но назад.
Владай пък съвсем се обърка, тръгна към земноводните с очи, вперени точно в сребристия мост между тях, в жезъла им.
Кой знае как щеше да завърши контактът между тези няколко цивилизации върху езерния бряг, ако високо над главите на четиримата не се чу плясък на криле.
Преодолял зебристите очертания на билото, изоставил там последната струйка въздушно течение, леко помахвайки с червените си криле, под среден ъгъл на спускане четиридесет градуса, със ски „Пирин“ върху левия и десния си крак, право към езерото летеше Людмил, махаше гневно с щеките към пришълците, а доброжелателно към Владай и Христо.
Приводни се меко, но на голяма скорост — с няколко степа, християнки и разперване на крилете уби скоростта до не повече от три метра в секунда и когато щеше да потъне вече, тогава точно стигна до спасителния бряг.
Христо и Владай веднага се сгушиха под крилете му и моржът, май засегнат от това, свали маската си и всички тогава видяха, че това не е морж, а човек, човек и приятел, онзи — Данчо.
— Тъй ще е тя — каза Данчо, докато изнизваше пъстървата от острието на харпуна си. — Като Христос, който с двете риби… тъй ще е тя.
— А къде е другата? — делово попита Христо.
— Там е тя — тихо, шепнешком почти, отвърна Данчо, дискретно сочейки към езерото. — Там е тя, миличката. Ей сегичка аз нея, таковънка…

~ Хм... Забавлението тук се очертава доста сериозно.

~ А образите са образи:

И му донесе наистина ракийката в шише от синьо, преливащо към зелено стъкло. Таня винаги така правеше, не признаваше тя търговското — купеше ли нещо от магазин, тутакси го присипваше от скучната му промишлена дрешка в някаква красива кутийка с изрисувани по нея цветя, в такива приятни бутилки, в пъстри бурканчета. Такава беше Таня — ако можеше да произвежда материя, цялата световна материя щеше да пресътвори в нещо по-добро, по-висше, но понеже това не бе по силите ѝ, с въздишка купуваше направеното от чужди, небрежни ръце и сетне го прехвърляше в своите формички. Тя и се любеше така — не с мъж, а със суровина, която трябва да преработи в себе си, за да я облагороди, да я направи нежна и славна — по свой образ и подобие. И крилцата ги шиеше така. Когато Людмил за първи път ѝ показа делтапланер, тя дълго и с погнуса опипваше грубата материя — щеше ѝ се веднага да я накъса, веднага да обшие скелета на грамадното хвърчило с нежна коприна, с кадифе и сърма. Но си даде сметка, че това грозно нещо освен всичко друго съдържа и наука, та преди да посегне към ножиците, посегна към книгите. Цял месец чете книжнина от въздухоплаването. (Людмил тогава много се бе изненадал на молбата ѝ, но донесе целия кашон от таванчето си.) Цял месец чете и черта, но затова пък, когато се зае с работа, вече нямаше спирачки за фантазията: цялото ѝ същество пееше, докато кроеше и шиеше, пееше цялото ѝ същество от радост, че щастливо и безаварийно ще литне нейният любим из небесата — по-високо, по-красиво и по-безаварийно от любимите на останалите жени.
...
Подухаха върху гъстата, покрита с жълтички повърхност на бульона и започнаха да го пийват — Людмил, без да сърба, което му струваше големи, тромпетистки, може да се каже, усилия, Таня — също без да сърба, но без никакви усилия.

~ Образите са си образи, но отношенията им ме убиват. Особено тези подчертани, изрични мъжко-женски отношения...

Полът „пичага“ започва да се задушава, когато се окаже обграден от мъже и жени.

~ Текстът постоянно лавира между патоса и иронията:

— Я дайте — размести той семейството си и стиснал здраво четките, не щадейки боите, за не повече от три часа създаде платно в стил хиперреализъм, но по-стоплено, в стил абстракционизъм, но по-предметно и понятно, в стил кич, но кич с авторова дистанция, кич, самоотричащ себе си по тънък начин. С две думи — платното далеч надминаваше малката поръчка на времето, като същевременно я изпълняваше, обобщаваше големите истини, покриваше вкуса на първия естет и радваше окото на простия зорък човек, довел окото си на отдих в изложбената зала.

~ Долният монолог ме подсеща за два любими мои въпроса:

Крие се истината, преоблича се като честна мома — уж за тебе е само, уж ти само ще я имаш, а всъщност е такова едно курве, което, преструвайки се, че теб прави щастлив, всичките ги прави щастливи. Ами ако е тъй, курве ли е пък тогава, щом ги прави всичките щастливи, а не теб само? Ама че дилема — ако теб само те радва, значи, е честна, а ако е за всичките — бягай далече. Че защо пък да бягам?

Spoiler

1. Как не ви е срам, егоисти недни?

2. Вие знаете ли се какво искате въобще?

~ Краят на първа част е – за контраст – лек и се понася оптимистично към небесата. Освен това е тотално съшит. :/

Да видим дали втората част ще го оправдае.

~ Втора част става все по-обхватна, разнопосочна... и трудна за цитиране. Не мога да избера един-единствен пасаж, който се възприема без контекста си. Вижте например сблъсъка между Людмил и Зеленгорски в глава 6. Лично мен ме държи в онова състояние миг след като са ме ударили с юмрук в корема. На границата съм да зарева – от болка, от смях – но не ми стига въздух. И по-точно: пазя си въздуха, понеже не знам какво ще ми се случи в следващия миг...

~ Един пример за трансформациите във втората част: какво се случва, след като Галя попада гола в една междублокова горичка:

Което си е право, съществуването на Галя промени с нещо живота на хората. Мисълта, че тук нейде, на стотина метра от тях, живее невиждано същество, ги караше да се усещат и по-виновни, и по-внимателни. В сънищата им започнаха да се появяват добри вълшебнички, които изпълняват до три желания. След подобен сън мъжете се събуждаха усмихнати, тананикаха си, докато се бръснеха, а жените им, виждайки ги такива бодри и подозрително добре обръснати, ги целуваха с умисъл, но и с искрена топлина, изпращайки ги чак до вратата на асансьора.
Интересно, появата на голата никой не свърза с пошличка версия за подгонена от съперничката си прелюбодейка, никой, и най-суеверните дори, не й приписаха връзка с духа на убитата бабичка. Някак, без да се наговарят, жителите на „Юг“ приеха, че нищо в тяхната гора не се е появило, но това нищо е добро и е красиво, и отдавна е било необходимо на жилищния им комплекс и на леса им.
Както спонтанно бе възникнало жлъчното „този е минал през горичката“, тъй спонтанно смисълът му взе да се разлива към всички онези дребни грехове, които разнообразяват живота на човека. „Минаване през горичката“ означаваше лъжата, с която чиновникът измъкваше два дни отпуск, означаваше също късмета да получиш четвърт декар вилно място върху каменист баир, означаваше и прескачане до някоя разпусната булка. Но все ставаше така — уж заради отпуската чиновникът лъжеше своя началник, че ще отиде на село да види болната си майка, а получеше ли разрешение, вместо да тръгне с приятели на риба, наистина отиваше при майка си. И уж бе сигурен онзи, че пукнато дръвче няма да посади на баира, че е обещавал такива неща само и само за да грабне мястото, пък първата неделя още с търнокоп и разсад тръгваше към камънака. И при разпуснатите булки взеха да се явяват по-иначе — не с бутилка коняк в ръка, а с букетче карамфили — не за час сред омачканите чаршафи, а с търпението да поостанат малко, да поприказват човешки, защото се оказа изведнъж, че и най-разпуснатите булки в комплекса искат да си поговорят човешки.

Чудесата не спират дотук.

[Vessey]

Това е рецензията ми за "Нежна е нощта", любимата ми книга на Скот Фицджералд. Страхотен е.


"He wished she had no background, that she was just a girl lost with no address save the night from which she had come."


Tender is the Night is a love story. It is also a story about loneliness. But mostly, it is about the need to love and belong. Dick Diver falls in love with mentally ill woman and marries her. But he never truly finds happiness with her. He falls in love with an young actress, but he never gets to be with her, because his connection with and his love for his sick wife are too strong. And he goes through life alone, leading a battle that cannot be won. This is a beautiful and touching book, but it is also adamant in the way it shows what loneliness, what falling in love with the wrong person can do to us. Still, does loving a person you cannot be happy with mean that you have truly chosen (as much as love is choice) the wrong person? There are those of us who love those that cannot be reached, that cannot be saved, even those don’t love us back. For which do we need bigger strength? To quit loving such person or to go on loving them? Is Dick’s growing detachment from Nicole a sign for the diminishing of his love or his loss of hope? Can a distinction be made? Do we love a person only when we believe there is a chance for them to turn into what we need them to be and for us to be happy with them? We dream of finding that perfect person, for the connection that breaks us apart and builds us all over again, but what happens when we meet an already broken person whose pieces are there, waiting for us to pick them up and put the puzzle back together, only to realize that there will always be a piece that will be missing, that won’t fit as we need it to? I believe that when we love, it is forever. Love that dies is no love, unless the object of our love changes severely. But maybe sometimes the person hasn’t become so different as we think, maybe they are the same, and it us who have changed without realizing it and this has lead to a change of heart.


“Think how you love me. I don’t ask you to love me always like this, but I ask you to remember. Somewhere inside me there’ll always be the person I am tonight.”


If the person we have grown to love stays forever there, under some form, does the part of us that loves this person goes on existing even while we feel that with another part of ourselves we slip away from our loved one’s reach and start needing new horizons, new lands to explore, new hearts to conquer? Is there such thing as loving only with a part of yourself or is love something that sweeps you completely and you love with your whole being? Do humans have the potential, the depth to love absolutely and completely? Or is love fragmented, like we are fragmented? Is it possible for the part that loves and the part that stays indifferent (or even hates) to be two sides of the same coin, two faces of the same feeling? Dick Diver goes on loving his wife, but a part of him grows cold. This terrible contradiction comes not from weakening of his love for her, but from his inability to connect to her. Are love and connection the same thing? I thought so. I am not so sure anymore. He loves her, but feels disconnected from her.


"He moved on through the rain, demoniac and frightened, the passions of many men inside him and nothing simple that he could see."


If we are ready to love without connection does that make our love extraordinarily strong or not strong enough? Can a man who loves a woman whole-heartedly accept only half of her, fragments of her, isn’t the strongest kind of love the one that compels us to either have a full possession of somebody or walk away, because we love them too much to bear to have only fragments of them? Or is the strongest love the one because of which we are ready to make any sacrifices and accept even the smallest particles, when even the smallest piece is better than nothing, when we are ready to sacrifice our life, our pride, our very essence? Dick Diver feels like he has lost an essential part of himself, a part that leaves any real feeling in him incomplete. If we sacrifice too much for the loved one, so much as we no longer feel as ourselves, can love survive? Does true love transcends all? Which is the stronger? The love we bear for the other person or our sense of self? When the sense of self vanishes, do we keep loving? Would Dick have been happier had he left Nicole? Would he have been happy with Rosemary? I think not. When we love somebody, we bear all their baggage, their pain overwhelms us, it becomes a part of us, but the same is valid for their joy, for everything amazing they are and everything amazing they give us. We are overwhelmed, but the mere fact that we love someone so deeply as to let ourselves be overwhelmed gives us a sense of security and belonging and fullness.


"He knew that the price of his intactness was incompleteness."


They made no love that day, but when he left her outside the sad door on the Zurichsee and she turned and looked at him he knew her problem was one they had together for good now


Is his love for her weakness or strength? Or both? When we truly love, how much do we belong to ourselves and how much to the other person?


"There were now no more plans than if he had arbitrarily made some indissoluble mixture, with atoms joined and inseparable; you could throw it all out but never again could they fit back into atomic scale. As he held her and tasted her, and as she curved in further and further toward him, new to herself, drowned and engulfed in love, he was thankful to have an existence at all, if only as a reflection in her wet eyes."


I believe that no two people are absolutely alike or absolutely different, therefore there is no such thing as an absolute harmony or absolute disconnection. The relationship between Dick and Nicole, however strong or weak, keeps on living and tearing him apart. When the relationship does not bring us happiness, when the pain prevails, is it still love? Does true love mean that no matter the circumstances, we can always find some happiness, some spark there? Or do we love even when the passion no longer exists and desperation and emptiness fill our hearts and minds and hang over us and touch us like a pale, cold sun, so alike and unlike the real one that once kept it all alive, but has now melted and disappeared into space, leaving us merely with the memory?


It was not so much infatuation as a romantic memory. She was still his girl


Tender Is the Night left me incredibly satisfied and yearning at the same time. I wish Scott Fitzgerald had developed Nicole’s character more. Or Rosemary’s. But with Dick himself being the main focus and how his love and longing, pain and loneliness affect his life and personality, they were more of a catalyst for him than actual characters in the novel. I think that had Fitzgerald given them more personality, this would have been a five-star book for me. Still, it was a great experience. One I am tempted to go back to one day.


Read count: 1

[Кал]

Отзив в Goodreads за „Бъди благословена / Не се сърди, човече“:

Започнах да чета това комбинирано издание с идеята да видя какво още е писал авторът на първата известна ми българска книга, която описва първата любов убедително („Бягай... обичам те“). И за миг не съм предполагал къде се натрисам...

Вижте:

~ Силно започва „Бъди благословена“ – с наситеното темпо на „Космосът да ти е на помощ, Александър“, с наситените фрази на Станислав Стратиев. Иде ми да цитирам ли цитирам... но ме е страх.

И не знам дали ще успея да я довърша сега. Страшна е темата, страшни са отношенията. Сега могат да ме завлекат много надолу.

(Че ще я довърша някога, знам. Най-малкото защото героят от „Не се сърди, човече“ е човече като онова, което навярно ще си търся аз от наесен.)

~ А сълзите ми се отприщиха още на втората глава. И разбрах какво имам да си казвам аз в „плачещата“ приказка от цикъла за Юна. С Ади и Нев я пишем вече две години, но разбрах чак сега...

~ Като почнат да си приказват така, се чувствам като в аниме. От смислените.

– Нали ще ни се дават и всички привилегии на младите майки? – попита плахо и страшно мило новото момиче, а Гена кипна и изля яда си върху нея.
– Майка! Два картофа не можеш да обелиш като хората, и ти майка ще ми ставаш! Пикла с пикла! Я иди горе да си поиграеш с куклите!...
– Ние се обичаме и след матурата ще се оженим, ясно ли ти е? Знам защо те е яд! – проплака момичето все така по бебешки мило, прибра си нощницата и избяга с рев.
– Гено, станала си една зла... Какво ти е виновно момичето? – скастри я Майчето.
– Какво ми е виновно ли? А на нея кой ѝ е виновен? Да не съм аз отишла да я подлагам на оня сополанко, дето още мъх няма под носа си, а баща ще ми става! Само от детска градина още нямаме тука! Заприличахме на дом за малолетни престъпници...
– Ще заприличаме – каза Майчето кротко, защото с Гена наглава не се излиза. – Като в училище ги учат на какво ли не, само на най-важното няма кой да ги научи...

~ Финалното изречение на „Бъди благословена“ е брутално красиво.

Вече почнах и „Не се сърди, човече“, почнаха и сълзите да се леят. Къде успява Кирил Топалов да държи толкова много гласове?

(А да издържа на толкова... на такива съдби?)

~ Ангел (Несесърди)Човечето в действие:

В тая стая съм изчел най-много книги. Нали в нея е библиотеката на даскалото, щом нямам за учене или пък не съм намерил с кого да играя, винаги идвам тук. Никой не ме закача, само Христо Ботев, Васил Левски и Иван Вазов ме гледат от потретите и аз си чета и фантазирам колкото си искам. Омръзне ли ми да чета, си разполагам несесърдито и си играя с портретите. Те никога не ми отказват. Със сините – Левски, нали е бил синеок, Ботев – със зелените, цветът на хайдушкото знаме, Вазов – с белите, понеже е написал „Тих бял Дунав“, а аз – с жълтите, понеже още имам жълто по човката, както често обича да ни казва Майчето. Тия игри обаче не ги изкарвам докрай. Все не мога да реша кой трябва да бие. Че съм по-добър от тях, това е ясно като бял ден, на тях от революционни комитети и разни стихотворения, дето после ние да ги учим наизуст, не им е оставало време за игри и други такива, обаче те са си най-големите българи, а Ботев и Левски нали са ги убили турците. Дойде ми на сгода да застрелям някоя тяхна пешка, аз посегна, но се спра – да не съм турчин! Не мога да стрелям по тях, прескачам им пешките и току-виж техните започнали да се събират в центъра по-бързо от моите. Тогава развалям играта, защото и така пък не е честно – те да могат да застрелват моите, а аз да не мога техните. Тогава ме е яд, че не съм живял през турското робство. Щяхме да направим в мазето на къщата ни едно скривалище – тогава сигурно щях да си имам майка и татко, – щяхме да крием там Левски и през цялото време, докато е при нас, аз щях да играя с него на несесърди. Защото човек, като се крие, каква друга работа има?

~ Понеже ми е трудно да подбера дълъг откъс за цитиране, ето ви къс откос:

– Това е язовир „Искър“ – съобщи бате Огнян. – От него цяла София пие вода. Чудесна водица – богата на всевъзможни живи организми, вариш я и супата е готова. Ядене без пари.

~ За разлика от „Бъди благословена“ финалът на „Не се сърди, човече“ не ме убеди, не ме възвиси (дори в катарзис) и въобще не ми беше достатъчен. Имах чувството, че Кирил Топалов се е поизморил, не е искал да се гмурка повече в тая история. (Което е напълно разбираемо, при толкова наситено писане, а предполагам и преживяване.)

Аз обаче веднага ще се гмурна в следващата: „Разминаване“...

[Кал]

Днес ми е ден за ангслан...

Oooh ... this is such a marvelous opportunity to open a can of worms. Let me see how many of my friends, Bulgarian or not, actually read my comments (i.e. how many people I can p.o. with a single shot ;).

Using Bulgaria as the setting of this novel is a doubly appropriate choice because:

1) Most Bulgarians ages 40+ are still deeply (even if secretly) homophobic. At the same time, younger Bulgarians, who have traveled and browsed the Internet heavily, have become increasingly tolerant, even supportive. So there's quite an inter-generational clash when it comes to queer issues. (I just beat an older friend of mine because of her insensitive and inane use of the word "gender," which has been subjected to all sorts of travesties ever since the adoption of the Istanbul Convention. Before anyone can reinforce their stereotypes about the male/female violence in Bulgaria, I hurry to add that I "beat" my friend over the phone, and said "beating" consisted of gently teasing her; so gently as to exclude the explicit use of words like "insensitive" or "inane." :P )

Was this inter-generational conflict somehow utilized in the novel?

2) Most Bulgarians are more emotionally mature than their Western counterparts when it comes to personal feelings. We generally have a greater inclination for self-reflection, starting already in school. Most of our "armchair philosophy," vexing as it may be, actually helps us understand ourselves better. And we do spend more time polishing these skills (rather than, erm, working ;).

Was that reflected in the novel? Was the protagonist able to bond, on the level of pure friendship, with somebody local? Did they help him face his inner demons?

(No? Can I venture a conjecture why? :)

Anyway, if the guy decides to go for round two, let him come to me. I can be his personal shrink, confidant, maybe even friend, if he's actually a good human being. Of the growing-up variety.

... Okay. Let the p.o. count begin.

*heehees and prepares to run zigzag*

Those are very very excellent and pertinent comments and questions, Kalin!

I also noticed Nameless Narrator did not seem to have any other close friends in Bulgaria after at least three years. He blamed much of his inability to connect on his lack of proficiency in the language. However he seemed to establish what personal connections he had only on transactional levels.

NN was definitely keeping his life in Bulgaria with Bulgarians as superficial as he could, even as he constantly suspected and sorrowed over Mitko of keeping up a superficial front. Mitko has a real moment with NN, maybe, but NN treated it as another transaction eventually.

NN was skittish with Mitko even during sex. NN did not seem to really seek out close friendships with anyone whether they were older or younger or his own age. He wanted distant and transactional relationships. He definitely feared being ostracized if people knew he was gay and he seemed to fear his sexuality would be obvious to everyone he met. I think NN could only be superficial with everyone 24/7.

O.o

Touche. I'm not sure anyone can help/connect in such a situation.

(For the record, most young Bulgarians can speak English, even if they're shy about it. The language barrier sounds like an excuse.)

[Кал]

Отзив в Goodreads за „Разминаване“:

Силна история, но не толкова наситена, колкото „Бъди благословена / Не се сърди, човече“. Освен това май започвам да усещам един от похватите на Кирил Топалов за постигане на катарзис (той и сам си го подсказва, когато сравнява Мария с героиня от гръцка трагедия) – а точно този похват ми е досаден.

Ще я запомня най-ярко с тези размисли за приятелството, с изненадващия обрат на финала (вече рядко ми се случва сюжет да ме изненада) и с един емблематичен диалог малко преди това:

– Естествено, признал си вината си, искал си ѝ прошка, това е нормално. В такава ситуация се приказват точно такива неща.
Помълча и каза:
– Нищо не съм приказвал.
– А какво?
Мълча доста, трябваше отново да повтарям въпроса.
– Лазих по земята. – Отнесе се някъде, след малко се върна. – Целувах ѝ краката. – След това ме погледна. – Според твоята заповед... Преди петнайсет години. В „Ариана“.
– Добре си направил – окуражих го. – А тя?
– Каза, че ако не стана веднага, ще стовари патерицата си върху главата ми.
– И?
– Стовари я.
– И това е добре – казах още по-ведро. – Могло е и да я стовари много пъти.
– Стовари я.
– Това вече е съвсем добре. После?

[Кал]

Отзив в Goodreads за „Нерви“:

С тази не си допаднахме по две направления:

1. Героите ѝ. И аз, като сина каратист, изпитвах все по-голямо желание да ги набия, докато им слушам мислените пререкания.

2. Словоохотливостта ѝ. Може би е част от 1 – такива тъпендери така да си мислят.

Като си гледам пътните бележки, откривам и някаква цялостна тенденция към неприятелство...

~ Неприятелски поздрав за онези, които ще се познаят:

http://choveshkata.net/forum/viewtopic. ... 270#p26270

~ Сравнена с по-ранните книги на Топалов, тази е доста бъбрива, поне в първата си една четвърт. Ще ми е интересно да я сравня с пиесата, адаптирана от нея. А още по' – дали ще се затегне нататък.

~ И още един неприятелски поздрав към средите, от които се махнах през 2005-а:

Понякога се оставях да ме мъкне по разни сбирки с млади поети и художници, с някакви кинаджии или с Брадите, където идваха и нейни състуденти и асистенти. Поетите, художниците и кинаджиите намразих веднага, защото повечето бяха маниаци и се смятаха за гениални, а към хората, които се занимаваха с наука и с други сериозни неща, се отнасяха с презрение. Подражавайки на някои свои кумири, пиеха водката на екс от водни чаши, като преди това тържествено, като на разстрел, декламираха напомпано празнословни стихове и си уговаряха среща под масата. Не се постарах да запомня имената им, но едва ли някой от тях е станал поет — самата Неда казваше, че са графомани, които никой никъде не печата. Кинаджиите пък, най-често безделници с дребни временни технически служби по продукциите, и по-рядко току-що дипломирани режисьори, очакващи да стане чудо и да получат назначение поне за втори режисьор или за асистент в някой филм, в мечтите си вече бяха хванали киното за шлифера и освен че се представяха като благодетели поне на половината от най-големите български артисти и артистки, за които говореха с демонстративно и обидно пренебрежение, обещаваха роли на всяко момиче, което искаха да закарат в леглото си. Най-тежък случай бяха художниците, които само пиеха мрачно до безсъзнание и чиято единствена дума за обръщение към ближния беше „бездарник“. Яд ме е, че не набих поне двама-трима от цялата тая паплач, а то мнозина си го търсеха, заради Неда преглъщах доста обиди.
— Не им обръщай внимание — казваше ми тя тихо. — За тях е задължително да минат през тоя етап. След това става отсявката, постепенно и естествено. Който наистина носи нещо, ще иде напред. Другите ще си останат завинаги само гениални.

[Radiant Dragon]

Скивано във милата ни, грижовна Фацата*:

"Има хора-глухарчета.Крехки и чувствителни.Речеш да въздъхнеш с едно Уффф и те се разпиляват на сто страни.
Има и хора-птички.Стреснати и нервни.Дадеш им зрънца обич, а те клъвнат едно-две и те погледнат с недоверие.С едно око.Плеснеш с ръце от неуместна радост и спонтанно щастие, а те без пера останат, пък литнат.Как го правят с тия оскубани криле?Радичкови пилета някакви.
Има и хора-цифри.Ходещи калкулатори.Вземеш, че натиснеш погрешно копче и им се повреди системата.И трябва да си носиш постоянно в джоба зарядно, щото в най-неподходящият момент им спира тока.Гаснат внезапно.Като изгорели крушки.
Има хора-рибарско столче.Удобни.Заемат малко място и служат вярно години наред, но изведнъж им се къса платното и падаш по задник в гьола.
Има хора-паяци.Оплетат ти хамак и го вържат между два бора.Уж те люлеят приспивно, а те изсмукват, докато не се превърнеш от люспа на нещо.
Има хора-дъги.Цветни, ефимерни и вкусни като захарен памук от панаирджийска сергия, сиреч лапаш нещо, а гълташ нищо.
Но има и хора-знаци.Появяват се рядко.Вероятно веднъж в живота, а може би два или три.Напоследък често си мисля за тях.Дали не съм пропуснала някого, защото трудни за разпознаване са те.Хората-знаци се появяват внезапно и най-често, когато си седнал на душевен тротоар, а краката ти висят в бездна.Разчитането на хората-знаци е трудно и не ти дават втора възможност.Или ги разчиташ или се качваш отново на сала и гребеш срещу течението.
Как се разпознават хората-знаци?
Ми все едно нещо ти прави трапанация на черепа и ти налива с фуния древен и мъдър планктон.Няма да проговорите санскрит, нито внезапно ще съзрете Андромеда с просто око във вселенската чорба.
Просто трябва да сте готови за тях.Те знаят кога да приседнат на онзи душевен тротоар.
Как?
Не зная."

Aвтор: Ваня Гайдарова

Размисли ме по две направления: по мегаломански и по меланхолично-споменски.
Мегаломански, понякога си мисля (мечтая), че аз съм човек-знак и че имам какво да дам на света, ако не друго, то поне да приказвам неща, които да вдъхновяват други, по дейни люде да мечтаят и да вършат чудеса.
Меланхолично-споменски, мисля си за моята първа среща с Човешката библиотека през 2011-а, на морската работилница в Китен. И къде щях да се намирам сега, ако тази среща не се бе състояла.
(Драги Чобити, благодаря че ми дадохте възможността да стана Човек. Без вас бях просто един темпераментен дървен философ. Все още съм такъв, ама вече го има и Другото.)

*Facebook

[Кал]

И аз благодаря, Вик. Поне за мен ти вече си бил човек-знак неведнъж... другите да му мислят.

Това, което не се казва изрично в горното, е, че какви ще се окажат тия хора, не зависи само от тях, а и от отсрещната, възприемащата (или нищичко неприемащата) страна. И съответно в различни ситуации и конфигурации ставаме различни.

А сега да си пусна днешната доза отзив и да се връщам да спЪ...

[Radiant Dragon]

Кефи ме, когато тотално емпирично/научно-ориентирани хора, като Питър Уотс, доказват с "твърда" наука неща от света на езотериката.

There's a word for his suspicions. It's a word that describes your experience in an isolation tank, or in VR with all the inputs blanked, or— in extreme cases— when someone cuts the sensory cables of your central nervous system. It describes that state of sensory deprivation in which whole sections of the brain go dark for want of input. The word is Ganzfeld.

It's very quiet in a Ganzfeld. Usually the temporal and occipital lobes seethe with input, signals strong enough to swamp any competition. When those fall silent, though, the mind can sometimes make out faint whispers in the darkness. It imagines scenes that have a curious likeness to those glowing on a television in some distant room, perhaps. Or it feels a faint emotional echo, familiar but not, somehow, first-hand.

Statistics suggest that these sensations are not entirely imaginary. Experts of an earlier decade— people much like Yves Scanlon, except for their luck in being in the right place at the right time— have even found out where the whispers come from.

It turns out that protein microtubules, permeating each and every neuron, act as receivers for certain weak signals at the quantum level. It turns out that consciousness itself is a quantum phenomenon. It turns out that under certain conditions conscious systems can interact directly, bypassing the usual sensory middlemen.

Not a bad payoff for something that started a hundred years ago with halved ping-pong balls taped over someone's eyes. Ganzfeld. That's the ticket. Don't talk about the ease with which these creatures stare through you. Forget the endpoint: dissect the process.

Take control.

Самата книга е толкова, толкова студена. Досущ като Blindsight. Май това си е типично за Уотс. Обаче същевременно, повествованието направо поглъща. Единствената причина да се откъсвам от четенето е, че от толкова клинична отчужденост ми става едно такова тежко и сюрреалистично - това не е книга, която се чете в крехко психологическо състояние.
Обаче е завладяваща.

[Vessey]

Вчера написах нова рецензия. За "Лолита" на Владимир Набоков.

https://www.goodreads.com/review/show/1 ... _184099563

"She was Lo, plain Lo, in the morning, standing four feet ten in one sock. She was Lola in slacks. She was Dolly at school. She was Dolores on the dotted line. But in my arms she was always Lolita."

I was afraid and I was uncomfortable on starting this book. I wanted to see why a novel with a child-rapist as its protagonist had such a hold on so many readers. After reading "Invitation to a Beheading" I assumed that it must be because of Nabokov’s captivating prose. It turned out that I had received more than I had bargained for. I did not expect to like this book. Yet I did. The sensual beautiful writing is certainly part of it but what ultimately makes this book something other than a nausea-inducing tale of terror is the sympathy that imperceptibly but inexorably creeps in for the man we know we are supposed to despise yet we find oddly human and relatable. Which is disturbing really. Lolita herself despite being the titular character is just a plot-device. Strangely and disturbingly we are less aware of the victim than of the perpetrator. It is even questionable how much she is the object of desire and how much Humbert has actually projected on her.

I recall the scent of some kind of toilet powder I believe she stole it from her mother’s Spanish maida sweetish, lowly, musky perfume. It mingled with her own biscuity odor, and my senses were suddenly filled to the brim; a sudden commotion in a nearby bush prevented them from overflowing and as we drew away from each other, and with aching veins attended to what was probably a prowling cat, there came from the house her mother’s voice calling her, with a rising frantic note and Dr. Cooper ponderously limped out into the garden. But that mimosa grove the haze of stars, the tingle, the flame, the honey-dew, and the ache remained with me, and that little girl with her seaside limbs and ardent tongue haunted me ever since until at last, twenty-four years later, I broke her spell by incarnating her in another.

It all starts with a girl named Annabel he loves in his youth and who dies tragically and who leaves an open wound in the young impressionable Humbert’s heart that becomes an integral part of the adult Humbert’s life and seems to conduct all of his passions and decisions. He is only human after all. Or is he?

When I was a child and she was a child, my little Annabel was no nymphet to me; I was her equal, a faunlet in my own right, on that same enchanted island of time; but today, in September 1952, after twenty-nine years have elapsed, I think I can distinguish in her the initial fateful elf in my life. We loved each other with a premature love, marked by a fierceness that so often destroys adult lives. I was a strong lad and survived; but the poison was in the wound, and the wound remained ever open and soon I found myself maturing amid a civilization which allows a man of twenty-five to court a girl of sixteen but not a girl of twelve.

Why does an adult man want to sleep with underage girls? Why does he see Lolita as his concubine and as his daughter? He leaves the impression that part of him knows that what he does is abnormal and that another part actually sees it something perfectly natural. Does he love his victims? Does he love himself? He speaks of missing the time with Annabel and how it all felt right and normal then because he was just a boy himself he was her “equal”. So my question is does he truly miss HER or his lost youth? Is she more than a symbol? Is this simply the tale of a man who is afraid of growing up and whose fear results into taking a tour into the darkest possible dimension? It seems that part of him never grew up that deep down he still feels like a boy and maybe it is this part that gives him permission to commit the darkest deeds. He doesn’t seem to be just disinterested in grown women. He seems to even find them somehow repulsive. He acts like a victim of a child abuse himself. It is true that many choose to repeat the pattern and carry on more than just the family name. We don’t really get insight into his childhood and how he grew up to be the man he did only a short glimpse into a short-lived love that ends before its time.

Under no circumstances would he have interfered with the innocence of a child, if there was the least risk of a row. But how his heart beat when, among the innocent throng, he espied a demon child, “enfant charmante et fourbe,” dim eyes, bright lips, ten years in jail if you only show her you are looking at her. So life went. Humbert was perfectly capable of intercourse with Eve, but it was Lilith he longed for.

Despite his clearly child orientated appetites (the best he can pull is being with a very child-like adult woman) he also seems to actually be disappointed with children acting like children. And I don’t mean just lack of them being ostensibly sexual and feminine. He is disappointed with not finding in Lolita the emotional and intellectual depth he seems to long for. He tries to convey to her his fascination with art and nature but it doesn’t take. I couldn’t be made to care for books and nature either when I was twelve. Here is one of his breathtaking descriptions:

Distant mountains. Near mountains. More mountains; bluish beauties never attainable, or ever turning into inhabited hill after hill; south-eastern ranges, altitudinal failures as alps go; heart and sky-piercing snow-veined gray colossi of stone, relentless peaks appearing from nowhere at a turn of the highway; timbered enormities, with a system of neatly overlapping dark firs, interrupted in places by pale puffs of a aspen; pink and lilac formations, Pharaonic, phallic, “too prehistoric for words”; buttes of black lava; early spring mountains with young-elephant lanugo along their spines; end of the summer mountains, all hunched up, their heavy Egyptian limbs folded under folds of tawny moth-eaten plush; oatmeal hills, flecked with green round oaks; a last rufous mountain with a rich rug of lucerne at its foot.

While her mother is alive he condemns her for speaking harshly of her daughter and not loving her as he does (thank goodness for that) but once it’s just him and her he feels that he has finally begun to understand those frustrations. What it comes down to is that he looks for the child in the woman and for the woman in the child. There is always a missing link. He is a psychopath. And he is aware of that. He tries to make up for it by imagining that he is Lolita’s father and his language depicting his lust for her and all the “nymphets” in the world is so poetic so beautiful and lush that one almost loses touch with “reality” With a part of myself I had to remind myself that I was reading the words of an adult man depicting his lust for children. And he really made me feel and also reminded me of this episode of “Grey’s Anatomy” where Meredith goes to the execution of a serial killer whom she doesn’t even know because she feels for him because she doesn’t want him to die alone. Would I go to Humbert’s exectution? Doubtfully. Do I think he deserves compassion? The thing is that compassion has nothing to do with merits. We don’t feel compassion for somebody because they are worthy of it. Or because we want to save their souls. It is merely there. It is the most natural human emotion and what ultimately makes us human. So I do feel compassion for him. Why? I don’t know. It takes a genius to make us feel so strongly for none other but a pedophile. Humbert's tremendous efforts to make up for what he knows to be a monstrosity render him a vulnerability that might be false that might be out of place but one that indisputably makes him come alive. And this is the other monstrosity. Wouldn’t it be easier if he was made entirely and completely out of darkness? When we think of people we know to have done unspeakable things we desperately search for sign of humanity in them for that little flame to melt away the darkness and shine light of compassion. We search for ourselves in even the greatest terrorists. Because it is only thus we have a chance to stay safe. We want to believe that there is something we can correspond with. Because if a rapist or a murderer is also one of us then maybe just maybe we can grant him forgiveness and find peace. But does it truly happen? Or does finding something genuine in the monster make it even more monstrous? Isn’t a half-breed much more appalling than someone who is entirely alien? Do we end up struggling with ourselves judging ourselves for granting forgiveness this most precious gift of all to someone who has done the unthinkable? It can be painful and scary and almost unbearable to be torn by mixed feelings by the knowledge that you give more than what is due. Are we terrified that someone so human so like us can do such a thing and does it make us want to look deeper into ourselves and those we love lest we find something of him there? Or maybe what is most painful about finding the human in the monster is the responsibility that is laid on us the reminder of the relation between nature and nurture and how our own choices affect those around us and what THEY choose to become. We all leave our imprint on the souls of those around us. Directly and indirectly. And when the tragedy comes we ask ourselves whether we might have undone the damage and put the monster to sleep early on instead of hunting down and destroying the man because he has finally become one with the devil within. One of the hardest questions I have asked myself even before reading this book is what I would do if I come across such person who has committed this or has predisposition to? Would I turn them away because I would be too scared too disgusted or would I reach out and let them in because I would hope it might be a step toward preventing them going down this route again or for the first time. I have told myself “I cannot be friends with such creature. And if he truly goes there then it would not be my fault but his. We all face rejection. We have a responsibility to deal with it as mature people. You can’t be a bloody freak and then expect to be loved and when it doesn’t happen to become an even bigger freak and blame it on everyone else” And yet…the doubt stays. What do we owe to all the Humberts? What do we owe all the Lolitas? What do we owe ourselves? There is no universal truth there is no black and white. There is only the instinct that inner gut feeling that tells you what to do and how to do it depending all on the current situation. Rules are meant to broken views are meant to be reconsidered and we to fluctuate between the walls we and society have built around lest we get crushed under the iron weight of our morality. I have more questions than answers. The only answers I can give are: flexibility courage and trust in the voice within.

P.S. Aside from being lyrical and thought-provoking this book took care of my little grey cells in another way. I was westernized (it’s just a fancy way of referring to my speaking English) when I was eleven. And even though I have been nauseatingly proud of my fluency the translator scared my eyebrows away by using some serious vocabulary. I haven’t met a text with so many unknown to me words in a long time. Being a language nerd and passionate about everything linguistic I was quite happy to learn new words. Which may not be good for a person who likes to ramble as much as I do.

09.09.2018

[Кал]

Is this simply the tale of a man who is afraid of growing up (...)?

I give you: puer aeternus, the eternal boy.

Especially dangerous, because 1) he's not always a he ;); 2) Virgos (along with Aries and Geminis) are particularly susceptible.

Have you noticed? :)

I haven't. Probably because I'm a Virgo :) Fortunately. most of us suffering from this affliction do not reach the lentghs Humbert does. but it is still something that needs to be recognised. addressed and worked on. So thank you for torturing me for my own good. :) I am sure that only 20% or so are for your own personal enjoyment. :)

+ още лиготии ;)

[Vessey]

+ още лиготии ;)

Значи вече и щуротиите ми се считат за творчество? :) Не знаех. че съм толкова добра. Добре. Ще се постарая да досаждам повече :)

[Кал]

???

99% съм убеден, че този пост го публикувах още вчера.

А в модераторските логове няма нищо, което да ми подскаже какво е станало...

Отзив в Goodreads за „Избрани пиеси“ от Кирил Топалов:

Пъстър сборник, чиято обединяваща черта е наситеността на текста. Всъщност тези реплики, изчистени от всякакви описания, най-ярко демонстрират какви концентрати дестилира Кирил Топалов.

Признавам си, че понякога концентратите накъртват. Хващам се, че се питам: „Добре, де, вече видяхме колко остроумно, или просто остро, умеят да се фехтуват тези герои. А нещо по-така за душата?“ Пиесите, които ми дадоха достатъчно манна и за душата (тъй де, сълзи ;), ги удебелявам в записките надолу.

~ За да проверя едно свое подозрение, съм решил да чета тези пиеси в обратен хронологичен ред – от най-скорошната към най-ранната.

~ ... Само че понеже в книгата не е отбелязано коя година е писана „Аз съм Мария“, започнах с нея – а тя се оказа най-ранната (1975-а). Което е двойна изненада: трудно ми е да преценя дали персонажите вътре са сложни, или просто са цинични, но и в двата случая предполагат бая житейски опит (и разочарования).

~ Тъй като има разминавания между годините, дадени в Уикипедия, и тези в книгата, ще сглобя общ хронологичен ред (давайки предимство на годините в книгата):

Аз съм Мария, 1975
Свободно съчинение за слънцето, 1975
Да, ама не, 1976
И есен идват щъркели, 1977
Притча за Философа, 1980
Вива академия, 1983
Експериментът, 1983
Нерви за любов, 1984
Страшният съд, 1984
Спасителят, 1985
Бог високо, 1986
Бизнес, 1987
Игра на мъж и жена, 1987
Горчивата чаша, 1989 (невключена)
Елате ни вижте, 1989
Маймунска история, 1990

~ „Елате ни вижте“ започва като брутална сатира. (Ако „Възвишение“ беше написано наполовина толкова наситено, щях да му дам шанс, по-дълъг от 30 страници.) Емблематичен откъс (контекст: Ботев се завръща жив, повежда армия да сваля княза):

Г-Н КИРИАК СТЕФЧОВ: Господин Вазов, разчитам на вашата подкрепа пред Ботйов и въобще... А! Случайно научих, че още преди да избухне въстанието, сте офейкали от Бяла Черква във влашка посока... Остава си обаче само между нас... Наша тайна!
СТРАНДЖАТА: Много се церемониш с тях, бай Вазов! (Вдига пушката.) Я се отдръпни малко, да не ми трепне ръката случайно... (Господин Стефчов, Йотович и Прадлев излизат, оправяйки дрехите си след сбиването.) Македонски! Ти какво реши? Идваш ли с мене?
МАКЕДОНСКИ: (през плач) Не мога, бай Странджа... Стар съм вече... Сакат съм... Метлата едвам държа...
СТРАНДЖАТА: Тогава марш при ония! Там ти е мястото!
ИВАН ВАЗОВ (колебливо след Македонски, който помъква премазания си крак навън): Македонски... (Но той вече е излязъл.)
Г-Н БОРИМЕЧКОВ: Бедна, бедна Българийо... Защо не умря всичката при Гредетин...

~ Ако, мили писатели, сте се питали нявга защо редакторите, издателите и популяризаторите сме таквиз криви хора... елате ни вижте.

~ Комедията „Бизнес“ очевидно не е във варианта си от 1987-а:

ГАНЧО: Ти, Ганке, си проста жена, вестници не четеш, интернет не ползваш, нямаш понятие от дир-беге, гугъл, гювеч и други гювечи на световната мрежа (...)

Някой знае ли коя година стана популярен Гугъл в Бг? Било е още преди 2005-а, види се.

Иначе гаврата е класна:

ОРФЕЙ: Ама вече настъпило ли е времето, когато всички хора могат да пеят?
ГАНЧО: Охо, и още как! Днес кьораво и кьопаво пее. Още с раждането вместо биберон му бутват в устата един микрофон и то веднага пропява по телевизията.
ОРФЕЙ: О, щастие! О, мой талантлив родопско-тракийски народе! Аз винаги съм вярвал в твоето певческо бъдеще! Винаги съм знаел, че ти рано или късно ще си изпееш песента...

Или тук.

~ „Бог високо“ може да бъде разчетена като толкова антируска пиеса, че ми е чудно дали някой е посмял да я постави преди 89-а.

(Всъщност тя е антиимперска. По същия начин, по който аз не мога да понасям и Путин, и Тръмп, и онова отношение, което те въплъщават.)

~ Не познавам историята на Второто българско царство достатъчно добре, за да преценя доколко „Страшният съд“ е ревизионистка и доколко – истинска (а и не вярвам на тези, които твърдят, че историята е безусловно познаваема), но отношенията в тая пиеса ме смразиха. Наистина страшни...

~ Но „Нерви за любов“ ми оправи вкуса, особено с второто си действие (което тръгва в съвсем друга посока от романа „Нерви“):

МОМИЧЕТО: Татенце, обясни на мадам, че целувката е израз не на лошо възпитание и лошо държание, а на обич... Мадам, вие откога не сте целували татенцето? И въобще... Вашето поколение целуваше ли се?
ТОЙ: Цъ. Това е нова мода.
МОМИЧЕТО: Увлечени в осъществяването на грандиозни обществени дела и на своята професионална реализация, вие направо преминавахте към...
ТОЙ: Даже и това прескачахме.
МОМИЧЕТО: Виж ти!... (Целува сина.) Ама аз винаги съм подозирала, че това съкровище не ще да се е появило на бял свят по нормалния начин. Такова чудо на природата!... Принце мой, сега вече съм сигурна, че си бил омагьосана жаба!... Като гледам в какъв жабуняк си... (Подскача жабешки из стаята.) Квак-квак-квак... Квак-квак-квак...
ТЯ: Светият дух, моето момиче... Светият дух... (Говори всъщност на мъжа си.) Веднъж се явил на майка му и ѝ казал: Зачени и роди спасителя на човечеството и на семейството. След това, ако искаш, можеш и да умреш. Като царицата-майка в кошера...
МОМИЧЕТО: А, така ли било! Като те гледам какво чудо Божи син се е пръкнал, вече си представям тоя Свети дух като един бог.
СИНА: Не бог, а бик. Явил се в образа на млад и красив бял бик. Съблякъл ухаещата на хлороформ и формалин бяла манта, навел рогата и рекъл...
МОМИЧЕТО: ... В името на прогреса – съблечи се!... И тогава над Витлеем изгря звезда, и целият свят – от изток до залез слънце – узна, че се е родил бичият, пардон – Божият син, в семейство на родители бедни и честни, но прости. Пардон – бедни и прости, но честни.

А финалът тук е толкова по-чист, по-пречистващ...

~ За сметка на това „И есен идват щъркели“ е доста по-слаба – фрагментарна и недовършена – от „[book:Бъди благословена|17912157]“. Но на моменти пак ме хваща за гърлото...

~ Двете детски пиеси преливат от енергията на децата – и същевременно успяват да изпозастрелят доста възрастни теми в скорострелните си диалози. Следващите два примера са съответно от „Да, ама не“ и „Свободно съчинение за слънцето“:

ЛИСА: Как не те е срам! Това ми било мъж и кавалер!... Мога ли аз да вдигна толкова тежък буркан?
ВЪЛЧО: А аз мога ли?
ЛИСА: Както искаш, можеш!
ВЪЛЧО: Добре! Щом мога... Ама как няма да мога, когато аз всичко мога?
ЛИСА: Разбира се, Валенце! Ако искаш, даже можеш и да оставиш буркана на земята, да се поотмориш малко!
ВЪЛЧО: Ей, да, бе!... Ти си ми истински приятел! (Оставя буркана.) Виж колко съм умен, добре, че се сетих! Мога да бъда и по-умен от теб, нали?
ЛИСА: Ухааа!
ВЪЛЧО: Даже по няколко пъти на ден, нали?
ЛИСА: Даже по повече!
ВЪЛЧО: Аз всичко мога! Ако искам, даже мога и да не мога!
ЛИСА: Това пък го можеш най-много!

СЛЪНЦЕТО: Забавя ли се малко, майка ми започва да се тревожи и вдига телефона: космическия „Пирогов“, космическата полиция, космическата пътна помощ, звъни на всички съзвездия и като се разтичат по небето разните ми големи и малки мечки, стрелци, квачки, козирози, раци, вечерници, зорници, дракони, пегаси, риби, касиопеи, андромеди, бикове, ориони, близнаци, лъвове, везни, водолеи, кентаври, херкулеси, опашати комети, Сатурн, Марс, Меркурий, Луната, тия последните пък нали са и от роднинското тяло, леле-мале, да не ти разправям... Ей така става на небето (прави жест на бъркотия), а астрономите на Земята мислят, че става слънчево и лунно затъмнение. Тогава стават и най-големите земетресения, нали всичко е свързано със звездите...
МОМЧЕТО: А изкуствените спътници? Участват ли?
СЛЪНЦЕТО: И те, бе! Става като меле пред вратата на цесека, когато играе с „Левски“, а ги гледаш на черно-бял телевизор! Екипите им изглеждат еднакви и не можеш да разбереш кой какъв е и накъде рита.
МОМЧЕТО: А летящите чинии?
СЛЪНЦЕТО: Всички на парчета! Става същото, което направи веднъж Дорето, ето там, дето е седнала с майка си. Тъкмо бяха заредили масата за гости, с всички чинии и чинийки, чаши и чашки, бутилки и бутилчици, и тя като дръпна покривката от яд, понеже не ѝ даваха кока-кола заради сливиците, всичко отиде на пода и стана на парчета...
МОМЧЕТО: А, ама значи има летящи чинии! Защото веднъж ни бяха дали едно домашно „Летящи чинии ли са летящите чинии“ или нещо подобно... Та не знаех какво да напиша.
СЛЪНЦЕТО: Как да няма, бе? Толкова звезди и съзвездия по небето – в какво ще ядат? Те да не са като (посочва салона) Вальо, Пепа, Марин, Розето, Ники, Лили, абе кажи-речи половината от децата тук, които непрекъснато ядат направо от тенджерата на печката, а ако им е сипано на масата, забравят, че има вилица, и бъркат в яденето направо с ръце... Нашите звезди и съзвездия са културни, възпитани, още в детската градина са усвоили редица положителни навици. Ами че ако ние не спазваме реда по отношение на храненето, нашата непрекъснато усъвършенстваща се, образцова и експериментална Слънчева система няма да бъде нито непрекъснато усъвършенстваща се, нито образцова, а само експериментална... Като някои ваши учебни заведения!

~ Кога се появяват покемоните в България?

Spoiler

Най-късно през... 1975-а.

ОБЛАКЪТ: Приятел ли? Ха-ха-ха... На тоя хлапак му дадох два стари покемона и той те предадеее... Ха-ха-ха...

... Окей, явно голяма част от пиесите са в осъвременени варианти. ;)

~ Подозрението, за което споменах в първата бележка горе, не се потвърди. Всъщност не мога да открия никаква явна тенденция в звученето на пиесите спрямо момента на написването им. Бих казал, че Кирил Топалов се е движил по азиатския принцип: „след горе винаги идва долу, след долу – горе“.

[Кал]

Новото фентъзи направление grimdark среща своя още по-нов немезис (но, подозирам, всъщност по-стар - „Властелинът на пръстените“ какво е? A кажи-речи всичкото фентъзи преди гримдарка и неговия предтеча Глен Кук?):

Noblebright

(Открито благодарение на групата Solarpunk в Goodreads.)

А в един от коментарите попадаме и на:

Superversive

Трите примера там са особено близки до моето отношение към писането и светогледите, които влагаме вътре.

[брръм]

НЗ дали е онтопик, ама ми се ще да не бях чел (почти до края) 'Всичкия блясък на злото'. Мисълта за семейния канибализъм е колкото неприятна, толкова и натрапчива, и колкото и да са положителни книгите след тази в поредицата, няма да изличат тази мисъл в негативно настроената ми глава. :/

[Radiant Dragon]

Значи Noblebright явно се води фентъзи еквивалента на Solarpunk. Хмм. Аз пък си мислех, че solarpunk като дума е достатъчно широко понятие, че да обхваща едновременно приказна и научна фантастика. (Все пак "слънце" почти винаги има в двата жанра. Не всеки свят е като Arx Fatalis. Пък дори и там... 'айде, т'ва вече е spoiler. )

Както бях споменал някъде по Фейсбук, нещо тия напористи counterculture движения в усилията си да "оправят" нещата, всъщност заплашват да ги разводнят - solarpunk, hopepunk, noblebright, тинтири-минтири... Почва да се губи фокуса.

Затова аз лично ще се придържам към общото понятие solarpunk. Не е най-старото (noblebright-а май го предшества с година-две), обаче ми звучи най-епично от всичките и е достатъчно "инклузивно" като етимология и символика, за да се прилага еднакво за всички поджанрове. Останалото за мен ще бъдат (надявам се позабравени с времето) просто синоними.

SOLARPUNK. 'Nuff said.

[Кал]

Вик, според мен solarpunk се отнася стриктно за научната фантастика – все пак задължителната му съставка са (по-)светлите бъдещета.

А един скорошен разговор с Наско ми напомни, че слагането на НФ и фентъзито под обща шапка често е огромно подвеждане. Двата жанра обикновено изпълняват напълно различни функции, със съвсем различни похвати. The Encyclopedia of Fantasy може би е най-важното четиво, което обяснява разликите.

[Кал]

Отзив в Goodreads за „Първият контакт“:

Две трети от разказите в антологията са ми в категорията „окей, но няма да запомня“, оттам и двете звездички. Надолу отбелязвам по-запомнящите се (или някои по-съществени препоръки):

~ Започвам да чета антологията в напълно непроизволен ;) ред, с „Приземяване“ на Жермен Тодорова. И още на финала на тия 6 странички изпадам в когнитивен шок: след като почти през цялото време съм се разхождал из размислите на главния герой като в есе, изведнъж се случва... какво?! Или направо:



Мисля, че Емо (Trip) от Шадоуданс първи ме облъчи с понятието „фокуси в мрака“. Тук усещам, че авторката има някакъв смайващ обрат в главата си, но не мога да намеря достатъчно опорни точки, по които да го реконструирам в моята. Всяка хипотеза, която ми идва, се крепи върху паянтови основи... и рухва от само себе си, като се вгледам в нея за по-дългичко.

Е, може и да е от недоспиването или мозъкоизчегъркващия политологически превод, който бъхтам от сутринта. Пък и с авторката се знаем и мога да я питам какво е имала предвид. Обаче да му мислят непознатите ѝ читатели...

(И ако нещо измислят – да споделят, да? :)

~ Като изключим твърде експлозивния финал на „Кулата“, Надя Михайлова е сътворила доста свежи моменти. По капацитет да мрази всичко чуждо, пардон, неамериканско, пардон, без големите гърди, героят ѝ се доближава до оня хубавец от „Шибуми“.

~ „Полет 370, обади се“ от Калоян Захариев е предшественикът на Kado: The Right Answer: един от преждевременните опити на сестрите ни по разум да направят връзка с нов достатъчно разумен вид. ;) Освен това е отхапан през кръста – допреди кулминационния си момент се развива плавно и плътно, после авторът си спомня колко му е границата думи, и залепя някакъв финал, да има там. Ако се разпише, без да си поставя граници, сигурно ще стане хубав.

(Чувам и че е вдъхновен от истинско изчезване на самолет. Калоян, освен че страхотно си е изчистил стила в последно време, все повече ме впечатлява и с желание да проучва-включва специфичен фонов материал. Доближава се до западните си колеги професионалисти по това.)

~ „Отклонение“ на Ценка Бакърджиева го харесах още в алманаха „ФантАstika 2017“. Хем е закачков, хем не разчита на вездесъщата груба сила. Да вземем да пораснем всички, вика. ;)

~ Най-гениалното прозрение от „Тайната на вечния живот“ на Кирил Влахов:

Вечният живот не струва пукната пара, ако не го споделиш с някого, а проблемът е, че колкото повече години си с този човек, толкова повече намразваш живота...

~ След всички идиотски версии на контакта, в които я се опитваме да се преметнем взаимно, я изобщо не вдяваме отсрещния вид, „Целувка на богиня“ от Яница Христова ни дава и една мила. Където не само че се разбирамe без проблем, ами и ни е грижа за другия от самото начало.

Естествено, мога много да мрънкам за (не)развитието на персонажите и (без)ползата от общите приказки в наставленията на Мау... ама не искам. Искам чувството. Искам вярата.

Ммммм... Вярата искам.

~ Най-свежият, ъъъ, полъх от „Презареждане“ на Петър Петков:

Страхът стисна Данчо за стомаха толкова рязко, че тръгна от него шумна въздишка, която не дойде нито от устата му, нито пък от носа.

~ „Място за разходка“ на Даниела Богоева-Гюргакова ме впечатли с предварителното си проучване и ме разсмя с финала си.

~ „Стъклен свят“ на Анна Гюрова грабва двойния приз за най-тенденциозно светло бъдеще и най-оригинална идея. Липсва му обаче доразвитие на сюжета.

~ А „Космос изяде домашното ми“ на Мартин Колев сякаш ме забавлява най-много, с почти детската си фантасмагоричност. Като книгите за Алиса. :)

[Radiant Dragon]

Вик, според мен solarpunk се отнася стриктно за научната фантастика – все пак задължителната му съставка са (по-)светлите бъдещета.

А един скорошен разговор с Наско ми напомни, че слагането на НФ и фентъзито под обща шапка често е огромно подвеждане. Двата жанра обикновено изпълняват напълно различни функции, със съвсем различни похвати. The Encyclopedia of Fantasy може би е най-важното четиво, което обяснява разликите.

Тук дефинициите ни се различават - за мен solarpunk не е "светло бъдеще", а "вдъхновяваща, почти-утопична сияйна реалност" - без значение дали нашата собствена, или някоя друга.

За обединението на НФ и ПФ под един общ покрив - тук ще ти е почти невъзможно да ме разубедиш, че това е крайната целева съдба на двата жанра-близнаци. Чел съм разни извадки по форума от "Енциклопедията на фентъзито" - и не съм съгласен с тамошните разсъждения* на авторите. Ако желаеш, можем да си "изшпагуваме" тезите на живо, но засега тук ще кажа, че не съм съгласен - нито с теб, нито с останалия свят.

И все пак за "пуристите" (хайде да не казвам по-жилещи епитети), ако толкова държите на разграничения: noblebright - "светла" приказна фантастика, solarpunk - "светла" научна фантастика.
Но за мен - блях!

Spoiler

*(защото те са просто това - разсъждения; не факти, не изсечени в камък аксиоми. И при това положение, призовавам инструмента "смъртта на автора" - ще рече, че моито мнение е също толкова меродавно, особено когато се отнася до чисто теоретични (на този етап) конструкти)

ПП. Ако ме удари шайбата и прочета най-сетне Creatures of Light And Darkness на Зелазни (вече съм прочел духовният counterpart, Lord of Light - макар и малко мъгляво да ми стои в паметта), окончателно ще претендирам, че ПФ и НФ са изкуствено разделяни на две отделни течения. Отвъд Зелазни, има достатъчно много други литературни доказателства за това.

[Vessey]

"The Custom of the Country" от Edith Wharton

https://www.goodreads.com/review/show/1950965211

SPOILERS

Social gold does not always glitter

Edith Wharton did not have a happy life. Nor do her characters. What is happiness anyway, if not merely a part of our lives, something we all pursue, but rarely, if ever, possess in a clean, full form? We are destined to fail. We are imperfect by design. And Undine Spragg is one of the most imperfect characters I have come across. Actually, imperfect is an understatement. She is a walking disaster. A woman almost completely devoid of empathy and self-respect. She is forever entrapped in her search for greatness, but nothing she achieves is ever enough. As soon as I was finished, I told my friend Jeffrey: “What is the point of achieving what you dream of if you can never enjoy it, because you are always so consumed with what you don’t have, if the very reason for wanting what you do is that you don’t have it and once you have it, you find yourself bored and angry and it turns out that nothing has really changed? I think that the reason why the protagonist – I should say the antagonist, really - can never be happy with her achievements is her lack of desire to share them. And, of course, they lose their meaning. She merely wants to be admired and indulged and not bothered with anything, to not think and be responsible for anyone and anything. She has no sense of self. She wants to be treated like an object, like all she exists for is to be admired from afar, like she has no substance, in the same way a doll or a sculpture is admired, like she is empty. And this is why her life is empty too.” As my friend Sidharth says, life needs life to see itself.

It was admiration, not love, that she wanted. She wanted to enjoy herself, and her conception of enjoyment was publicity, promiscuity – the band, the banners, the crowd, the close contact of covetous impulses, and the sense of walking among them in cool security..A stranger – that was what she had always been to him. So malleable outwardly, she had remained insensible to the touch of the heart.

In her mind there is no place for considerations, scruples, limitations.

It was impossible for Undine to understand a social organization which did not regard the indulging of woman as its first purpose

She completely lacks depth. She combines passionate desires with passionless nature. A combination that leads to the downfall of everyone who loves her and her own personal hell. But is it merely her fault?

The real paradox is the fact that the men who make, materially, the biggest sacrifices for their women, should do least for them ideally and romantically. And what’s the result – how do the women avenge themselves? All my sympathy’s with them, poor deluded dears, when I see their fallacious little attempts to trick out the leavings tossed them by the preoccupied male – the money and the motors and the clothes – and pretend to themselves and each other that that’s what really constitutes life! Oh, I know what you’re going to say – it’s less and less of a pretence with them, I grant you; they’re more and more succumbing to the force of the suggestion; but here and there I fancy there’s one who still sees through the humbug, and knows that money and motors and clothes are simply the big bribe she’s paid for keeping out of some man’s way!’

‘And is Undine one of the exceptions?’

Her companion took the shot with a smile. ‘No – she’s a monstrously perfect result of the system: the completest proof of its triumph. It’s Ralph who’s the victim and the exception.

Unlike others, Undine doesn’t learn any lessons, doesn’t go through any profound changes. She keeps being a soulless, mindless force of nature, sucking the life out of everyone close to her. This book, just like The Age of Innocence, reveals the truth that often stays unsaid. That when women are belittled, men are no less harmed. Because each right entails with itself a responsibility and vice versa. When there is no equality, when there is no partnership, there are no winners. Only destruction. And by refusing to admit it, we become our worst enemies. Undine is a woman of her time. But is Ralph truly an exception? There is no doubt about how much he loves her and that he wants to give her much more than just material goods, that he wants her to be an essential part of his life. However, he misses to realize that indulging someone isn’t enough to create a real partnership. By tolerating and accepting everything she does – to him, to their child – he is no less of a supporter of the vicious circle. He completely loses his spirit.

The flame of love that had played about his passion for his wife had died down to its embers; all the transfiguring hopes and illusions were gone, but they had left an unquenchable ache for her nearness, her smile, her touch. His life had come to be nothing but a long effort to win these mercies by one concession after another: the sacrifice of his literary projects, the exchange of his profession for an uncongenial business, and the incessant struggle to make enough money to satisfy her increasing exactions. That was where the ‘call’ had led him …

He spends his whole life diminishing himself and exalting her. This adoring, gentle, maybe too good to be true husband feeds the abyss as much as every self-centered lover of boot-licking out there. Not having appreciation for yourself is as bad as not having it for the person next to you. The lack of sense of self is probably the only thing he truly shares with Undine. Even in the end, when he finally has a reaction, he takes down not her, but himself. He destroys himself and the future of his son.

The distinction between winner and loser, abuser and victim, is not always quite clear. To me Ralph and Undine, albeit very different, are two sides of the same coin. Products of an ill system that either corrupts or crashes you. Unlike the ending of The Age of Innocence, the ending of The Custom of the Country doesn’t leave us with a glimmer of hope. It is perfect and eloquent in its bleakness. Edith Wharton strips the body of the late XIX century New York society of its brilliant clothing, separates the skin from the bones and turns the bones into dust. There is no happiness in this story, but there is truth. And, as imperfect as we are, it is up to us whether we shall let it be our truth or find that glimmer of hope, after all.

My thanks to Candi for the recommendation! :)

[Кал]

Наложи ми се да защитя Гудкайнд пред едни другарчета в Гудрийдс:

Goodkind remains sort of one of a kind in that each of his novels in the Sword of Truth series examines a different ethical problem (called a "Wizard's Rule"). This is much more than most genre writers ever attempt to do.

После се разлетяхме в различни посоки:

Thanks, Kalin. I love Zelazny, and I've contrasted his 180 page novels with the doorstoppers of the current day. To be fair, his two sets of five Amber novels might be marketed today as a pair jumbo novels rather than ten shorter ones, but I admire the discipline he shows. He has a story to tell, he tells it, and then he's done.

I'm glad to hear your thoughts on Hobb. I thought her work started out strong, but I couldn't believe how it repeated itself, went into tangents, and finally slowed to a crawl. If that first trilogy of hers were well edited, I think it would be a fun book of 500-600 pages. (That's the whole trilogy I'm talking about, not each of the already longer novels.) The same is true of Robert Jordan. If the whole Wheel of Time project were, say, 1200 pages -- and what is it now, 12 books averaging 800 pages apiece, so that means cutting it by something like 80 percent -- it might be a masterpiece. I guess what I'm asking is why there isn't more of a genre wide push -- from the readership -- for more disciplined writing. Is it just because of the expanse of the escapism? I'd be glad to hear your thoughts.

(And sorry to say I disagreed on the Sword of Truth stuff. However ambitious Goodkind might be in some of those, I just don't think he has the dexterity to do it justice. I mean, the sword said "Truth" on the handle -- I need more subtlety in my philosophy, even when it is all in fun.)

The doorstopper phenomenon probably has something to do with an observation of Donald Maass in Writing the Breakout Novel: that most modern bestsellers are big books. That's because most readers build deeper connections to characters if they spend longer time living their stories. Or if you're tackling large issues, you need a large canvas to do justice to them.

Of course, this doesn't excuse the bloated wasteland of WoT's middle books. A large canvas full of nothing does not a masterpiece make.

I think Hobb is a really interesting case, because never in her Fitz books have I felt that she's overstaying her welcome. True, she isn't a fast-paced storyteller (like, say, Zelazny); but her focus on human relations to a great extent requires her to go slow, if those relations are to be portrayed realistically. Her books capture how people grow, often over the course of years; and I believe they do it authentically and realistically. Actually, I was mad at the final book about Fitz and the Fool, because I couldn't see why some characters did what they did there. They weren't given enough room to grow properly, so to speak.

Also, do try Erikson's Malazan Book of the Fallen. Once you wade through his first novel (where he was still learning the ropes), you'll be amazed how much stuff can be packed into a "mere" thousand pages. If anything, in the later volumes I was gritting my teeth that Erikson was too much in a hurry with his subplots, so some characters changed way too fast to be believable. A bit like with Hobb.

[Кал]

Отзив в Goodreads за „Игрите на града“ (завършен на 1 ноември):

~ Ще успее ли този сборник да ми покаже, да ми припомни тайните вълшебни лица на Пловдив, града, от който някога избягах – не с писъци, но със стиснати зъби? Лицата от предговора?

А каква любов се оказа това! Толкова искаща, толкова стремителна, че прекрачваше границите на реализма и стъпваше във фантастиката. Любов, която прави чудеса – съвсем истински. От онези, за които четеш в поредицата „Тайни и загадки“ и които някога се излъчваха в сериалите „Зоната на здрача“ и „Разкази с неочакван край“. От онези, които те карат да се вглеждаш в светлинката зад нощния прозорец и да се чудиш дали това е уличната лампа, или трепкащите крилца на някоя заблудена фея. От онези, които те карат да се питаш дали ако влезеш в стенния гардероб в осем часа вечерта, няма да излезеш от другата страна в един паралелен свят, работещ по съвсем други закони; или ако духнеш върху лицето на каменната статуетка на гръцка богиня, тя няма да помръдне клепачи и да отвори нежносините си очи. От онези, които те карат да се чувстваш способен да тръгнеш по тънко въже, опънато между два небостъргача, с вярата, че си безсмъртен.

Да видим. :)

~ Ето едно вълшебство, което трябва да го пробвам и аз някой път:

Приближихме се до младежите и спряхме.
– Може ли една цигара? – попита приятелят ми с любезна усмивка. Истински чаровник беше, като се усмихнеше така. Повдигнах учудено вежди – цигара? Никога досега не го бях виждала да пуши.
Момичето щедро му предложи пакета. Петър измъкна внимателно тънката бяла пръчица. После, със същата чаровна усмивка, бавно я накъса на парченца пред погледа на момичето. Тютюневите частици падаха на земята като отломки от разбит самолет. Петър ги стъпка настървено в тревата, после каза:
– Не мога да ги понасям тия отрови. Ако има как, всичките цигари на света ще накъсам.

А финалът на „Димът“ е мил. Доисква ти се да вярваш отново. :)

~ Да, думата „мили“ започва да се утвърждава. Ето от „Момичето с плажната рокля“:

Тук е тихо, много тихо. Най-високата точка на Джамбаз тепе. Обикновено по това време гъмжи от хора, но тази вечер е пусто. Заради цирковото представление на Античния театър. Целият град се е наблъскал там да гледа безплатно фокусници. Аз предпочитам да гледам Крис. Очите ми са впити в лицето му и очертават профила му с въображаем молив. Гладко, равно чело. Малко, сладко носле. Набола брада. Пълни устни, леко присвити. Светкавицата на въображаемия фотоапарат блесва за миг върху лицето му и едновременно с това устните му се отпускат. Той се усмихва.
„Колко е секси!“, мисля си. А на глас казвам:
– Не се притеснявам, че аз съм девствена.
Той гледа нагоре към небето. Знам, че и неговите очи в момента рисуват – ваят фигури на животни от виолетовите облаци. Мълчи известно време, после отговаря:
– Да, знам. Притесняваш се, че аз съм.
– Позна. Един от нас да не е правил секс – това е приемливо. Но и двамата? Ще объркаме нещо. Страх ме е, казвам ти.
– Ами да изчакаме, докато някой от нас прави, и тогава да започнем. Така става ли?
Започва да се хили още докато посягам към него.
Сръчквам го в ребрата.
– Много ти е смешно, а?
– Не знам какво друго да ти кажа. Освен... – Той пак мълчи. Никога не бърза с отговорите, да не би някоя недообмислена дума да ме нарани. Никога не влиза във входа на блоковете, без да поздрави минаващите. Никога не остава седнал в автобуса, когато се качи възрастен човек. Никога не остава облечен, ако е студено, а аз съм забравила връхната си дреха. Никога не ми позволява да седна в заведение, без преди това да е дръпнал стола ми, за да се настаня по-удобно. Никога не ме оставя да се прибера сама до вкъщи – дори когато едва гледа от умора.

(После разказът става изключително :-О. Чак ме замисли за „Малката книга“ на Георги Мерджанов.)

~ Хихи, тая река в „Тролове“ съм я виждал някъде...

Мракът се стича по стените на моста като разтопен шоколад. В тъмнината реката помръдва лениво като протягаща се насън котка. С Крис се спускаме по виещите се стълби в началото на моста. Той върви отпред, аз държа ръката му и го подръпвам, ако забърза прекалено. И двамата се кикотим. Пийнали сме си, пафнали сме от джойнта на Алекс и сме решили, че ще е страшно яко, ако се изкъпем в река Марица. За да разберете до каква степен идеята ни е продукт на канабиноидите в мозъка ни, ще ви кажа, че водата на милата ни река е черна не само нощем, а и посред бял ден. И миризмата, носеща се от нея, в никакъв случай не е на шоколад.

~ Колкото по-напред отивам (тъкмо минах „Розови бикини“ и „Алтернативна вселена“), толкова по' ми се струва, че Катерина играе подобна роля за своята авторка, както Юна от приказките за Юнаци – за мен. С може би тази разлика, че Юна ме води към онова, до което още не съм стигнал, а Катерина обхожда места, които Невена е пропуснала... поне някои.

Тема за жив разговор си е. :)

~ „Усилвателят“ е... невероятен шамар. Ако от него не ви заболи, ако не ви прииска да направите нещо (нещо различно от това да се съберете с авери, за да пребиете някого)... не знам.

~ Хахахахаха... как започват „Игрите на града“:

– Тъп град! Заради скапаните ти строшени плочки ще съм закотвена тук още месец и половина! Ей, само да се махна веднъж, няма и да се мерна повече, честно!
Тези думи изсвистяха от устата ми покрай тупкането на патериците в неравния бордюр. Левият ми крак беше свит в коляното, а глезенът – обвит в твърда пластмасова лонгета*.

Защо ме разсмя толкова, ще разберете, ако имате регистрация във Фантазия, моя дом онлайн. ;)

Самият разказ е характерен с прехода си от страдание, отчаяние и поставяне на настоящето под въпрос към откриване на смисъла и усмивка към бъдещето. За вас не знам, но аз виждам в това поне едно тайно вълшебно лице. ;)

~ И накрая (след този толкова естествен и нежен епилог :) няколко общи мисли:

„Игрите на града“ е рядко трансформативен сборник. Трансцендентиращ... каква е хубавата българска дума... прекрачващ границите на зримото, надигащ се отвъд познатото, ежедневното, отвъд (за което особено го ценя) дребничките несгоди и болки, протягащ се към онова наше „аз“, което издишва вълшебства, а в стъпките му никнат треви... или градове.

Сборник като за днешния празник. :)

Благодаря на Невена. И чакам усмихнато. Но не бързам за никъде...

[Radiant Dragon]

Та, като си говорим за това колко уморяващ би бил вечният живот...

Excerpt from The Rise and Fall of a Dragon King

I remember this because my mother often told me the story while I was still young and because such were the customs of a Deche family whenever a child was born. Yet, I also remember the day of my birth because now I am Hamanu and my memory is not what it was when I was a mortal man. I remember everything that has happened to me. After a thousand years, most of what I remember is a repetition of something else; I cannot always say with certainty when a thing happened, only that it did, many, many times.

Perfect memory is another portion of the curse Rajaat placed on the champions he created: I am jaded by my memories. Every day, I seek a new experience, one that does not echo endlessly through my past. I delve deeper and deeper into the mire of mortal passion, hoping for a moment I have not lived before, but I was born once, and once only. The memory of that day still shines as bright as the sun, as bright as my mother and father’s faces.

Явно никой никога не е доволен от съдбата, която им е (само)отредена.

[Radiant Dragon]

Тя цялата книга си е за цитиране от край до край, досущ като Fallen Dragon, но мисля, че това трябва да го споделя.

Става въпрос за един бая мъгляв, но ултра-клиширан фентъзи троп, който получа деконструкция тип 50-ти калибър в челото.

Excerpt from The Rise and Fall of a Dragon King:

Warning and promise together. I knew it at the time, though I thought the War-Bringer meant only that I was to cleanse the world of trolls. I thought—all the champions thought—that Rajaat meant to return Athas to us and to humanity when our wars were finished. We were wrong; I was wrong. It took me many years to understand that Rajaat hated humanity above all, because humanity embodied chaos and transformation. Humanity had engendered the Rebirth races. Rajaat’s champions would cleanse Athas of what he considered unnatural creatures—including humanity itself—before returning it to the one race he considered natural and pure: the halflings.

Spoiler

Hint: Обикновено са елфи или нек'ви рептилоиди. Тук обаче - BOOM.

ЕДИТ: Поправка, туй е по-скоро пример за inversion. Обаче пак - right out of the blue. Не съм запознат с космогонията на Dark Sun сетинга, обаче dayum. С'а разбирам (и поради други причини, също) защо след Sigil това е най-уважаваният и комплексен свят в старата D&D школа.

[Radiant Dragon]

Прочетох.

The Rise and Fall of a Dragon King от Lynn Abbey.

Както винаги, силните книги ме оставят без думи. Твърде много неща, твърде бързо, твърде обширно. Затова - нека да е светкавица.

В едно изречение - започва епично, става митично и завършва легендарно.

Basically, романът спокойно можеше да се нарича Master of Magic: The Book. Всичкият епичен, грандомански магилък, барабар с управлението на цяло общество, е вътре.

Същевременно, романът е отличен и напълно автентичен case study за животът и страданията на един безсмъртен. Наистина. Не съм чел Потретът на Дориан Грей или други произведения от подобен калибър, но имам доверие на чувствата ми - а те са тренирани от безброй собствени вътрешни светоусещания. Hamanu безспорно е открай-докрай Байронов герой done right. Не помня кога за последно съм срещал толкова трагичен образ - обаче такъв, който не се предава до края.

А краят - той е абсолютно некатегоризуем. Не е трагичен. Не е хубав. Не е bittersweet. Отвъд това е. Гледали сте "Гладиатор", нали? Тук крайната съдба е същата - обаче с добавени две хилядолетия на страдание, борба и разкъсващо съзерцание. А книгата е писана четири години преди филма. Показва колко вечни са някои неща.

---

Това е втората "поръчкова" книга, базирана на интерактивна медия, която ми прави крайно положително впечатление. Другата е Changeling на Steve Kubastic, по Shadowrun. Обаче тя по никакъв начин не може дори да започне да се мери с този колосален и крайно неизвестен шедьовър на Lynn Abbey. Браво на нея. За тези мизерни, потенциални 8-12k$, които е получила в замяна да напише роман по Dark Sun вселената, тя е вложила душата и всичкият си наличен талант. За усилията, които е положила, заслужава най-малко две нули да се допишат на чека.

Романът не е без кусури. Такова нещо няма. Но дори сега като преговарям всичките недостатъци в главата си - скучната ретардация (визирам лит. термина) в началото, познатият до болка Coming of Age троп, лекото "закъсване" в края, фактът че това е кулминацията на една дълга поредица - всички те бледнеят пред цялостният блясък на сюжета и най-вече образът на титулярният протагонист. Нещо повече, всяка една от тези "слабости" има причина да съществува, просто защото scope-ът е толкова огромен, че няма как другояче - ретардацията е там, за да постави правилната атмосфера, преди Hamanu изцяло да погълне повествованието; Coming of Age тропът е пропит, не, удавен в деконструкция и фатализъм; "закъсването" в края е продиктувано от нуждата за максимална драма в най-мрачния час на историята; а фактът, че това уж е краят на една "поредица" - то не пречи: всичко е обяснимо в рамките на конкретният сюжет. (Има само две изключения; един Aborted Arc и... е, то е част от края, така че без коментар.)

Велика книга. По принцип чета фентъзи по-рядко от сай-фай, но никога досега не съм чел толкова главозамайваща приказна фантастика, която да е хем грандиозна, хем да се съдържа в един-единствен том.

Велика книга.

[Кал]

Отзив в Goodreads за „Той“:

Много, много свеж полъх през родните фантастични земи. Вижте:

~ Кое влюбване можем да простим незабавно – ние, които не се влюбваме; или се мръщим, когато влюбванията стават твърде бързо и лесно?

Едно такова например?

Джейк се бе изтегнал на дивана и четеше една от книгите на Ким. Буква след буква, сричка след сричка, дума след дума, изречение след изречение. Всеки ред бе по-пленителен от предишния, всяка страница – дребна експлозия в сравнение с последвалата стихия. Джейк искаше да разбере Ким. Да открехне вратата на света ѝ и да надникне вътре, затаил дъх, вълнуващ се като малко дете. Да прогледне в дълбините на океана, изпълващ загадъчните зеници на изящните ѝ очи. Да вдиша отново лекия ябълков аромат, попил в нощния пейзаж, пръскащ меки кичури по раменете ѝ. Но колкото и силно да бе желанието му да прочете точно тази книга, точно тези страници, вписани в душата ѝ, имаше чувството, че никога няма да потъне в неземните думи, изпълващи всяка клетка от тялото ѝ. Че тази книга е една красива пеперуда, разперила криле и бавно прелитаща покрай него, без да се спре и да кацне в отворената му длан.

~ Някои от описанията са страхотно образни:

Пета, пръсти. Още веднъж. Стъпка. Още една. Втора...
Ким едва се задържаше на крака. Сякаш някой бе изключил важно копче в тялото ѝ и сега тя не усещаше нито един свой мускул. Сякаш невидим воал от лед и стомана покриваше крайниците ѝ, а тя се мъчеше да превъзмогне тежестта. Усещаше костите си като ледени висулки, крехки и чупливи, скрити под тънък слой сняг. Лъжлива опора. Всеки момент щеше да се подхлъзне и да ги счупи до една. Но някак още бе на крака. Още се движеше и донякъде наистина се радваше на замрелите си сетивни клетки.
Пета, пръсти. Още веднъж. Стъпка. Още една. Втора...
Ледът се счупи.
Малка къща. Позната врата. Ким успя да скрепи парченцата и отново съгради всяка кост, висулка по висулка. Застана изправена и стъпалата ѝ се заровиха в земята, задържаха я под напора на вятъра. Топлият повей премина през тялото ѝ, все едно беше призрак. Тя простена тихо от тръпката, разтърсила цялото ѝ същество. Наложи на сърцето си да не разкъсва плътта ѝ, на дробовете – да не разбият отново ребрата ѝ на малки парченца. Примоли се на кръвта си да запулсира във вените, да изпълни лицето ѝ, да развихри пъстрата си палитра върху устните ѝ.
Никой не откликна на молбите ѝ.

Или:

(...) гласът му така и не послуша крясъците на мозъка да се научи да плува и да излезе на повърхността на гърлото му.
(...) Една от клетките му някак се събуди и заразтърсва раменете на останалите си другари, закрещя им да се опомнят.

Май започвам да се вълнувам... м? :)

~ Внимание! Следва скучна литературна теория.

Разширената метафора (extended metaphor) е метафора, при която...

Оф. На кого му се чете скучна литературна теория? Когато може да прочете нескучна разширена метафора?

Ким издиша всичките букви и символи от главата си, прочисти безполезните листи от разхвърляните чекмеджета. Позволи си миг спокойствие и попадна там, където се чувстваше най-спокойна. Смела. Силна. Добра. Умна. Там, откъдето извираше целият ѝ свят и се завърташе около оста си, за да се върне отново у дома. Това бе книгата.
Ким се превърна в една непозната дума, непонятна и самотна. Сгромоляса се върху страницата и се сви в ъгъла на изречението, където компания ѝ правеше само точката. Обаче се случи нещо неочаквано. Буквите ѝ се подредиха. Сричките придадоха значение на думата, която представляваше тя. Тогава се чувстваше наистина разбрана. Наистина на мястото си.

~ Плюс: Драмата на моменти е като в аниме.

Плюс: Никой от героите не е откровено или картонено лош.

~ Какви дълбокомислени диалози се водят в пет сутринта, след тежка нощ на дешифриране?

– Разгадах кода – съобщи им с безгрижен тон. – Ето, вижте.

(картинка)

– Браво! – плесна с ръце Рики. – Написала си четири букви в кръгче! Как не се сетих и аз по-рано.
– Идиот такъв! (...) Това е кодът! Не виждаш ли? На какво ти прилича този кръг?
– На кръг.
– Охххх!

~ Ммм...

На едно от столчетата седеше оскъдно облечена жена. Дори „оскъдно“ беше голяма дума. (...)
– Няма ли да кажеш здрасти на брат ми и компания, бебе? – подсмихна му се тя с топлите си кафяви очи. (...)
За нещастие, мъжът стана. И се обърна. За него оскъдно облекло беше наистина пресилено определение.
Той беше чисто гол.
Ким едва се сдържа просто да не се обърне и да си тръгне. Вместо това реши да се фокусира върху мустаците на мъжа.
– Привет – махна им той с ръка и се усмихна. Ким гледаше усмивката му.
– Облечи се – каза рязко Джейк и Ким можеше да се закълне, че е бесен, без да е сигурна защо му пука толкова.
Мъжът поогледа дивана, накрая намери едни раирани боксерки и ги навлече.
Ким въздъхна от облекчение. Така беше по-добре. Вече спокойно можеше да разгледа мъжа по-хубаво. Всяка героиня от книга би направила така, за да прецени каква е заплахата. (...)
Загоряла кожа подчертаваше мускулесто тяло. Ким прецени, че човекът знае поне една бойна техника. Имаше къдрава черна коса и мустаци, светлокафявите му очи изглеждаха развеселени от забележката на Джейк.
– Ще прощаваш, друже. Бяхме леко заети с...
– Не искаме да знаем – прекъсна го Рики. Обърна се към момичето, което би трябвало да се пада сестра му. – Какво стана със Сам? Таман бях почнал да го харесвам.

... Та какво за анимето? :D

~ Само сечта накрая ми развали вкуса. :( То и в анимето я има, но там антагонистите получават повече шансове да се разкрият като мислещи, чувстващи и страдащи същества на свой ред.

Може би в следващата книга?

[Кал]

Отзив в Goodreads за „Тера фантастика 2018/бр. 17“:

Силен брой. Надолу събирам по-ярките си впечатления:

~ Светослав Минков, съдейки по спомените на Любен Дилов, е бил... образ. (Изкушавам се да сложа и кавички – „образ“ – но след специфичната им употреба от Дилов се боя как ще ме разберете... :D)

~ Хърбърт Уелс се оказва по-брутален, отколкото съм предполагал:

Действието във „Война на световете“ се разгръща в началото на ХХ век, времето от написването на книгата до времето на действието е много малко. Фантастичният допуск пронизва реалността и вади на показ истинската същност на „средния англичанин“. Ето как Уелс показва това: „Всички тези, този род хора, които са живели в тия къщи и всичките проклети писарушки, които са живели нататък, не стават за нищо. Те нямат дух – те не знаят какво е горди мечти и горди въжделения, а всеки, който не познава нито едното, нито другото – боже мой! – та той е пълен със страхове и опасения! Те само бързаха презглава на работа – виждал съм ги със стотици: с парче хляб за закуска в ръка как тичат, запъхтени и запенени да хванат местния влак, за който им важат картите, от страх да не ги уволнят, ако закъснеят; работят, занимават се с неща, които ги е страх да си дадат труда да разберат! Бързат презглава у дома от страх, че няма да стигнат навреме за вечеря; седят си у дома след вечеря, защото ги е страх от задните улици, и спят с жени, които са взели не защото са ги искали, а защото са имали малко парички, които създават известна сигурност в нещастното им краткотрайно съществуване на тоя свят. Имат си застраховка за живот и някаква сумичка в банка, от страх да не ги сполети някое нещастие. А в неделя – страх от задгробния живот. Като че ли адът е бил създаден за зайчета! Е, за такива марсианците ще бъдат истински избавители. Хубави просторни клетки, питателна храна, грижливо гледане, никакви тревоги. Като се полутат една седмица из ниви и полета с празни стомаси, сами ще дойдат и с радост ще се оставят да ги хванат. Ще мине малко време и те ще са съвсем доволни. Ще се чудят какво ли са правили хората преди да има марсианци, които да се грижат за тях. Всичките тия гуляйджии, женкари и поети – мога да си представя! Мога да си представя – повтори той с нещо като мрачно злорадство. – Тогава ще го ударят на чувства и религия! Има стотици неща, които съм виждал с очите си и които започнаха да ми стават ясни едва от няколко дена насам. Множество хора ще приемат новото положение като нещо редно – ще тлъстеят и ще глупеят; множество други ще се измъчват от неясно чувство, че всичко това е погрешно, че би трябвало да направят нещо, слабите и онези, които губят сили от прекалено сложно мислене, винаги изкалъпват някоя мързеливска религия, много смирена и много възвишена, и се подчиняват на гоненията и волята божия. Сигурно сте го виждали и вие същото. Това е сила, която се крие в буря от страхове, сила от опаката ѝ страна. В тези клетки не ще можеш да се разминеш от псалми, химни и благочестие. А други, които не са чак толкова прости, ще го ударят на… – какво му викаха? – еротика…“

~ Прочетете „Проблемът с Ева“, за да знаете откъде е вилицата на Ади, когато стигнете до „Приказки за Юнаци и злодеи: плачеща“. ;)

Глупости. Прочетете „Проблемът с Ева“, за да се потресете. Замислите. Промените?

~ „Танцувална елегия“ на Юли Новакова започва чудесно – напомни ми донякъде на „Писък от ангел“ на Дъглас Смит... и свършва зле. Супер зле. :(((

~ От „изключително точния отговор на разказа „Да обичаш Сам Сама“, демек „Градът на естетите“, установих, че според Жоро Недялков „Да обичаш Сам Сама“ успява в своите двайсетина странички да обрисува напълно бъдещето, в което се развива, и изчерпателно да представи заниманията на хората в него. По всяко време, а не само в свободното им.

С Владо Полеганов може би трябва да се чувстваме поласкани от доверието на Жоро в писателския ни талант да вместваме необхватни проблеми в малък брой думи. За Владо не знам, но аз по-скоро се чувствам уплашен: че на света съществуват читатели, които са способни на такива допускания; изпитвам боязън от теоремите, които някой ще изведе от такива аксиоми...

За читателите, които обичат нещата да им се казват в по-прав текст (на тях „Градът на естетите“ вероятно много ще им хареса), да поясня: Опитайте да четете „Да обичаш Сам Сама“ като страници 320-а до 340-а от роман, в който страници първа до 319-а – а навярно и тези от 341-ва нататък – не са ви на разположение. Усещате ли разликата?

И даже по-важно: не се доверявайте на бъдещета, които могат да се опишат в двайсетина странички...

~ „Инфокрация“ на П. Дж. Уайъл е изключително силен, невероятно циничен текст. Целият заслужава цитиране (и бърза забрава... освен ако не искате да гледате на света ни с тънка усмивка и неусмихващи се очи); аз подбирам само тези два откъса, без да знам доколко въздействат извън контекста си:

Еди е свършил работата си и блаженства в креслото от другата страна на стъклената преграда. Отражението му се хили в стъклото. За секунда у мен се създава впечатление, че не мога да различа отражението от човека. Накрая ми става ясно, че това няма значение – важно е кого смятам за Еди.

Червеното око бавно угасва. Ние приключихме, работата е свършена отлично. Ние всички сме едно цяло, шест милиарда свързани едно с друго човешки същества. Новините на деня са представени правдиво и точно, с цялата честност. Това е част от моята мечта, цел, заради която се трудим. Ние не търсим слава или власт – аз съм скромен, тих човек, слуга на работата си и на съдбата. 
Ето моето кредо, просто и ясно: 
Нека невежеството се превърне в знание, тъмнината – в светлина, самотата – в любов. 
Новините – те са само онова, което е известно на публиката.

~ Станислав Запрянов, освен че е сладкодумен и разсмива, умее и сериозно да размисля. Ето в „Работна командировка в Мексико“:

Стигнахме в град Орисаба, който изглеждаше по същия начин като Мексико Сити, но видимо доста по-малък. Паркирахме пред хотел, който беше на цели три етажа и се извисяваше над всичко наоколо, с изключение на намиращия се пред него четириетажен, който беше съвсем изключителен. 
Сбогувах се с шофьора и се представих на рецепцията, където на развален английски ми обясниха къде да се подпиша и какво да прочета. Дадоха ми карта за отваряне на вратата и картонче с номера на стаята и паролата на местната безжична мрежа. Минах през вътрешния двор на хотела, който беше красив и имаше забележителни цветя в него, но не им обърнах особено внимание, защото гневът и раздразнението все още не ме бяха напуснали. Всичко наоколо ми се струваше тъпо, идиотско и мизерно. Мина ми през ума, че може би тази стая и този хотел, които не изглеждаха никак зле, са най-доброто, което тази явно бедна и пренаселена страна може да предложи на гостите си. А как ли живее средният мексиканец в своята едно- или двуетажна колиба пет на пет метра и със своите три-четири деца? Налице е тук вопиющо социално неравенство – почти като в моята родина: по пътя се редуват пълчища от просяци и лъскави каруци от най-скъпи марки. И каква ли е цената на тази бедност? Цената, която цялото общество трябва да плати? Защото бедният човек не е генератор на идеи – не, той е мултипликатор на проблеми и потребител на ресурси без мисъл за бъдещето, оцеляващ ден за ден. Той няма времето да помисли дългосрочно, той не е и сигурен какво ще представлява животът му макар само след месец. Да оцелее, само да оцелее и да нахрани семейството си днес – не му остава възможност да се тревожи за друго. В този смисъл и в този контекст пренаселването, повечето хора не означават повече мозъци и повече идеи, а само повече проблеми. А многобройната челяд не е нищо различно от отчаян защитен механизъм, действащ на колективно подсъзнателно ниво… В едно жалко, затъпяващо битие, в което децата са може би най-голямата радост на човека и някакъв начин да се отвлече от мислите за гладната смърт, дишаща във врата му през цялото време.

(По последващите му размишления – има ли някаква корелация между степента на образование и броя деца – аз имам по-простичко обяснение, но ще го оставя за някой жив разговор.)

~ „Конспирация на мрака“ е забавно алтернативно обяснение на действителността. Докато зяпах днес как спуканото гърне на някакъв тип боядиса в черно въздуха и асфалта подир себе си, нямаше как да не се сетя за това...

~ Втора част от „Кост в гърлото“ на Илана Гомел ще накара доста фенове да настръхнат. Цитирам две по-безобидни наблюдения:

За разлика от Бъроуз, който напразно се старал да забавлява читателя, Лъвкрафт е имал една цел – да го изплаши до смърт. Затова думите „страх“, „ужас“ и производните им се срещат в произведенията му на всеки втори ред. Най-доброжелателните критици, заели се да разплитат тази литературна загадка, вдигат рамене и признават, че ако нещо заслужава епитета „ужасяващ“ при Лъвкрафт, то това е стилът му.

Но във фантастиката има два вида чудовища и съответно два вида герои. Първите винаги се сражават сами със себе си: под люспите или козината на противниците им се крият собствените им страхове, ненавист, жестокост. Вампирите, разплодили се в двайсети век, олицетворяват онова тъмно преплитане на Ерос и Танатос, което живее във всеки от нас. Толкиновият Властелин на пръстените е обективизация на безконтролната жажда за власт. Има обаче и друг метод за производство на чудовища: злото, непризнато в себе си, се пренася на друг. Под уродливата маска се крие чужденец – човек от различна раса, различна религия, различен народ. 
Чудовищата на Лъвкрафт очевидно принадлежат към втората категория. Те са ужасни, защото са различни, отвратителни, защото не приличат на нищо. Ксенофобията на автора граничи с параноя: не само живите същества, но и архитектурните паметници са описани със същите уморителни епитети „страшен“ и „чудовищен“, ако не отговарят на естетическите канони на Нова Англия. Но истинската натрапчива идея на Лъвкрафт – това е страхът му от замърсяване на расата, от израждане и бастардизация. (...) В един от разказите („Призивът на Ктхулу“) смелият шериф арестува членове на таен култ, които очакват своя час, за да отворят световните порти за тайнствените Древни. „Всички задържани се оказаха хора от много долен тип, умствено непълноценни и със смесена кръв“. „Смесена кръв“, „копеле“ и „хибрид“ са стандартните изрази на Лъвкрафт при описването на получовешките помощници на тъмните космически сили.

Специално второто мен успя да ме уплаши... а по-нататък има още по-брутални примери от нашата си, тъй нефантастичната действителност.

~ Анализът на Васил Пундев за диаболичните текстове ме изненада най-много с това, че двете школи character-driven и plot-driven текстове (с думите на самия Пундев, „херой и събитие“) не са от вчера. Май и от миналия век не са...

[брръм]

Това не знам за коя тема е, та ще го оставя тук за сега.

Един от моите познати (и непознати), дошли от Германия, с които купонясвахме в събота, е българин, живеещ в Германия от доста години, който сподели че търси книга, за българската история след Освобождението, написана по увлекателен начин (по-добре от учебниците по история за гимназията, явно е имал под ръка учебник). Знаете ли някоя такава книга?