Особености на чобитския настрой за забавление чрез работа

[Люба]

Това е достойно да бъде мотото на всяка организационна среща (нямам предвид само на ЧоБи).
Превантивно да седи написано и видно някъде, че да се напомня - тогава как само може да се подобри ефективността на срещите ... ееех!

[Кал]

(...) Обещал съм
си да не правя големи проекти с бързане („Тринайсетте цвята на дъгата“
беше последният), а да си давам поне 3-4 месеца за подготовката им.
Така че – проучи кога е следващият срок за кандидатстване по тая
програма; и какви други възможности има за финансиране. За толкова
големи неща аз съм на линия от октомври/ноември нататък. (Понеже месец
май пък си влизам в „отпуската“ – и не мога да гарантирам, че ще съм
адекватен преди есента.)

Всъщност затова и си правя плана „Кал“ – за да имам/имате представа
какво ме чака половин до една година напред.

[Кал]

С Люба преди малко имахме сериозен сблъсък на тема как водим данъчната и финансовата документация на ЧоБи. Покрай него ми кристализира нещо принципно важно:

Любе, след тази вечер ясно си дадох сметка, че повече не желая да
обсъждам финансовите ни дела с теб. Действа ми твърде фрустриращо,
мислим твърде несъвместимо, струва ми прекомерни усилия. (...)

Помолил съм Хрис и останалите Ядреници да поемат инициативата. Ако
смяташ, че ще си им полезна, поддържай връзка с тях.

Оценявам усилията ти и ти благодаря за тях. Просто понякога хората
нямаме допирни точки в аксиомите/сетивата/възприятията си и е по-добре
да не действаме заедно по определени теми.

(Това ми е и един от акцентите в новата ЧоБи: да си подбирам такива
участници в ядърцата, за които отговарям, че нещата да се случват с
минимум обяснения и кореспонденции.)

[Кал]

Поредна итерация на тема „бързай бавно“:

... А мъмренето тръгна оттам всъщност, че така и на МЕН ми изкарвате въздуха.

Което... не бива. Бездруго не мога да си отспивам от пренатягане тия
дни. Това ми е сигурната рецепта да се плъзна към ниската фаза на
биполярното.

(...)

2016-03-25 14:36 GMT+02:00 Човешката библиотека / The Human Library:
> Любе, мъмрене от Нешефа: прекалено бързаш. :(
>
> Не се пали толкова. Страдаш и ти, и авторът, и реномето на ЧоБи...
>
> (...)
>
> Чобик;)

[Кал]

С неоценимото съдействие на Люба, представяме новия

ценоразпис на Кал

(версия 2016-04)

[Люба]

Хм-хмммм ... значи, да си призная - оттук насетне ще публикувам само "съобщителни, фактологични, неочакващи отговор, мълчание, внимание, разбиране, съчувствие, вникване в проблема" текстове.
Ако нещо се разбере по друг начин, моля да не се

Вежливо мълчание, разбиране, пък камо ли разбиране с усмивка - сакън!

[Кал]

Spoiler

Горният обет ми поражда мълчание с иронична усмивка.

Нека броячът почне да брои...

СЕГА!









...

[Кал]

Това май не съм го споменавал преди:

Ненавиждам недомлъвките.

[Кал]

Google са направили петгодишно изследване на факторите, които спояват един екип. Цитирам най-впечатлилото ме:

As the researchers studied the groups, however, they noticed two behaviors that all the good teams generally shared. First, on the good teams, members spoke in roughly the same proportion, a phenomenon the researchers referred to as ‘‘equality in distribution of conversational turn-taking.’’ On some teams, everyone spoke during each task; on others, leadership shifted among teammates from assignment to assignment. But in each case, by the end of the day, everyone had spoken roughly the same amount. ‘‘As long as everyone got a chance to talk, the team did well,’’ Woolley said. ‘‘But if only one person or a small group spoke all the time, the collective intelligence declined.’’

Second, the good teams all had high ‘‘average social sensitivity’’ — a fancy way of saying they were skilled at intuiting how others felt based on their tone of voice, their expressions and other nonverbal cues. One of the easiest ways to gauge social sensitivity is to show someone photos of people’s eyes and ask him or her to describe what the people are thinking or feeling — an exam known as the Reading the Mind in the Eyes test. People on the more successful teams in Woolley’s experiment scored above average on the Reading the Mind in the Eyes test. They seemed to know when someone was feeling upset or left out. People on the ineffective teams, in contrast, scored below average. They seemed, as a group, to have less sensitivity toward their colleagues.

(...)

‘‘I think one of the things most people don’t know about me,’’ he told the group, ‘‘is that I have Stage 4 cancer.’’ In 2001, he said, a doctor discovered a tumor in his kidney. By the time the cancer was detected, it had spread to his spine. For nearly half a decade, it had grown slowly as he underwent treatment while working at Google. Recently, however, doctors had found a new, worrisome spot on a scan of his liver. That was far more serious, he explained.

No one knew what to say. The team had been working with Sakaguchi for 10 months. They all liked him, just as they all liked one another. No one suspected that he was dealing with anything like this.

‘‘To have Matt stand there and tell us that he’s sick and he’s not going to get better and, you know, what that means,’’ Laurent said. ‘‘It was a really hard, really special moment.’’

After Sakaguchi spoke, another teammate stood and described some health issues of her own. Then another discussed a difficult breakup. Eventually, the team shifted its focus to the survey. They found it easier to speak honestly about the things that had been bothering them, their small frictions and everyday annoyances. They agreed to adopt some new norms: From now on, Sakaguchi would make an extra effort to let the team members know how their work fit into Google’s larger mission; they agreed to try harder to notice when someone on the team was feeling excluded or down.

There was nothing in the survey that instructed Sakaguchi to share his illness with the group. There was nothing in Project Aristotle’s research that said that getting people to open up about their struggles was critical to discussing a group’s norms. But to Sakaguchi, it made sense that psychological safety and emotional conversations were related. The behaviors that create psychological safety — conversational turn-taking and empathy — are part of the same unwritten rules we often turn to, as individuals, when we need to establish a bond. And those human bonds matter as much at work as anywhere else. In fact, they sometimes matter more.

‘‘I think, until the off-site, I had separated things in my head into work life and life life,’’ Laurent told me. ‘‘But the thing is, my work is my life. I spend the majority of my time working. Most of my friends I know through work. If I can’t be open and honest at work, then I’m not really living, am I?’’

[osobena]

И.... така.... идея нямам откъде да започна. От известно време съм във форума, рядко пиша(лош комуникативен период, ама за това след малко), чета, но май е крайно време и да се представя по-подробно.
За тези, които не ме познават, казвам се Десислава. Отговарям на Десислава, Деси, Деска, Дес и прочие производни. Всякакви от рода на Славка, Сиси, Славче и прочие (които не знам как им идват наум на хората от моето име) - игнорирам. И след това не чак толкова важно въведение, да продължа с по-важните неща.
Първо и най-съществено, имам проблеми с комуникацията с хора. Основно на живо, онлайн рядко е проблемно. Хората ме изтощават, натоварват, изнервят. Особено в студените месеци. Аз съм като мечките - зимата спя зимен сън. Искате да се срещнем по някаква причина? Окей. Искате да се срещнем по някаква причина повече от веднъж в месеца в периода ноември-март? Ами трябва да сте наистина от хората, чиято компания ми е изключително приятна, за да стане ( и дори тогава е малко съмнително). Много мразя конфликтите. Натоварват ме изключително много, съответно се старая да ги избягвам. Също така и срещам трудности с поддържането на контакт с приятели и познати във въпросните "мечи" месеци. НО за приятелите си съм винаги насреща, ако наистина имат нужда от мен. Ще помогна на приятел с цената на всякакъв дискомфорт от моя страна, стига да знам, че от това има полза.
Второ, говоря много. Ама наистина много. И често се повтарям. Като човек мислещ в картини, винаги имам чувството, че не съм се изразила правилно. Не, не ви обяснявам като на идиот, защото се съмнявам в интелектуалните ви възможности. Съмнявам се в собствените си способности за намиране на подходящите думи. Обикновено не се усещам, че го правя, а го осъзнавам на малко по-късен етап. Дефект в системата.
Трето, много мрънкам. Особено ако имам някакъв проблем. Не, не очаквам от вас да го решите заради мен. Съвети приемам, но често основната причина за мрънкането е, че така си обмислям проблема по-добре (Отново част от мисленето с картини, понякога нещата се изясняват по-лесно поставени в думи, или поне дават различна гледна точка. Нещо такова.).
Четвърто, още един дефект в системата - поставена пред проблем трябва да го реша. Без значение дали има решение, дали то зависи от мен или дали ми е по-силите. Невъзможността да намеря решение на какъвто и да било проблем, ми причинява силен дискомфорт. Мозъкът ми просто отказва да приеме, че някакъв проблем няма решение.
Пето, много съм разхвърляна и хаотична. В мислене, изразяване, писане, в заобикалящата ме среда.
Стига ли ви толкова? Стига, не стига - засега толкоз. По-късно може да добавя някоя и друга подробност...

[Кал]

За евентуалните обучения през февруари и вашата настройка

Това го пиша до всички, защото важи за всички, които ще искат през
февруари нещо да научат от мен. Ако подхождате към това обучение с
половинчати (half-assed ;) усилия, по-добре въобще недейте.

Аз вече съм приел мисълта, че ЧоБи:

1) се оправя и без мен, когато ме няма да бутам;

2) пък даже и да „не се оправя“ (по вътрешните ми критерии какво
дефинира ЧоБи като „будна“ или „заспала“), светът няма да свърши.

Така че не натискам никого да го обучавам. Искам мотивирани хора – на
тях мога да дам даже сърцето си, ако сърце им трябва. За другите нямам
такъв ищах да се раздавам.

[frog]

За първи и последен път обявявам, че Човешката библиотека не е fucking корпус за бързо реагиране и гонене на чужди/външни срокове. Човешката библиотека е съставена от хора с обострени лични проблеми и всякави такива простотии отвънка ни смазват!!! Не знам как по-ясно да го кажа. Идва любим човек и казва "Премиерата ще е края на март". Идват Светлинките, които ВИНАГИ си правят нещата от главата за краката (не си коригират книгите), и също казват края на март.
Айде please... То затова някои хора си правят планове и ги споделят (с изключение на последната година). Макар че тогава периодите ни са обърнати и не съвпадат.

Давам дума, че книгата на Миро ще излезе, веднъж стигне ли тука и има ли шанс за редакция, ще излезе.
Ние сме хората, които най-много сме я чакали.

[Кал]

За сроковете и максимално ранното предупреждаване те подкрепям максимално.

Светлинките си коригират книгите (поне последните), но Дидо не знае всички правила, които знаем ние.

По повод на „има ли шанс за редакция“ малко принципно мрънкане и от мен: Има едно такова понятие bottleneck във всеки екипен процес. В случая общността от хора, създаващи книги в ЧоБи, е позволила възникването на bottleneck на етап „редакция“. И това не е проблем, който се решава с отделянето на един месец, в който аз или вие да отговаряте на въпроси. Решава се с години развиване на редакторски умения. Казвал съм го и преди: редакторите ще бъдат най-нужното и най-недостигащото звено в бг издателства, когато бг издателства станат нормални издателства. Упражнявайте се отсега.

[Кал]

И за да не продължавам да гноясвам вътрешно, и аз за последен път
ще обясня нещо:

Махнал съм се от ядърце „Х-ниги“, понеже занимавката с всичко, което
включва то – включително книжарниците и фактурите – от един момент
нататък започна да ми струва много повече, отколкото да ми дава.

Нямам никакво намерение да се връщам там. Нито да си тровя живота с
дейности, в които вече не откривам смисъл.

Ако ВСИЧКИ тук сме така – казвайте да спираме да работим с книжарници,
и толкова.

[Кал]

Покрай подготовката на дописването, което Люба пусна вчера, изникна следното:

Преформулировка (предложение) [за въпрос в допитванетo]: Кои от сегашните дейности и/или начин на организиране на дейности в ЧоБи бихте променили/махнали?

Аз не виждам смисъл от първата част на въпроса. Никой в ЧоБи не може да забрани на други Чобити да се занимават с някаква дейност, която им е присърце. Дейностите отпадат по естествен път – когато няма кой да ги върши.

[Кал]

Вчерашната ни работна среща беше чудесна и зареждаща в много отношения, но има едно, в което ми изцеди силите, и бих искал да го вземате предвид занапред.

След почти 15 години проби и грешки горе-долу съм се научил да преценявам за какво ще ми стигне енергията и къде ще вляза в преразход. Съответно, когато планирам събития с мое участие, умея да определям оптималната им продължителност. Час и половина до два часа за работен блок ми е идеално. После ми трябва почивка от поне половин час, през който в главата ми да не влиза никаква информация. Най-добрият вариант е бърза дрямка (power nap) или едно упражнениe за постепенен релакс на цялото тяло. (Напомнете ми да ви го покажа на някоя жива среща – знам го от моя правуйчо йога.)

От друга страна, онова, което се получи вчера, ми струваше кошмарен разход на сили. Предполагам, че през тази седмица тепърва ще ми излиза през носа. Първият ни работен блок продължи три часа, изцяло изяде времето ми за почивка (още повече че началото му закъсня) и беше последван от втори работен блок, който, слава Богу, успяхме да вместим в час и половина. После обаче вече бях влязъл в превъзбуден (адреналинов) режим и не можах да се оттегля за друга почивка. Доспа ми се чак към 22 часа... и се събудих в 5 и нещо. Предполагам, пак заради натрупания адреналин.

Тоя тип пренавиване и недостиг на сън е един от най-влошаващите фактори за биполярното ми разстройство. И тук се връщам към началото: научил съм се да преценявам оптималната продължителност на събитията, в които участвам. Часовите рамки, които бях задал предварително, бяха съобразени с това. Моля да ми се доверявате – точно както Люба помоли мен вчера.

Благодаря!

[Кал]

Наръчник за работа с Кал: Уговорки по мейл или телефон?

Когато имам да уговарям нещо организационно/конкретно (и не е
СВРЪХспешно), наблягам на мейла.

По телефон обичам да водя човешки разговори – да изясняваме отношения,
чувства, такива ми ти истории. (Ако няма как направо на живо.)

Мога до утре да обяснявам кое защо, но като за начало ви стига.

[Кал]

Десетки пъти съм обяснявал през какви етапи минаваме, когато подготвяме наше издание, и какви елементи включват те. Поне един мейл с обясненията ми със сигурност кисне в пощите ви.

Изнервям се ужасно, когато някой – особено от по-опитните ни Чобити:

1) не показва, че е чел тия обяснения;

2) не отдели две минути, за да ги открие и да цитира нужната част от тях пред някой друг, който е нов/не ги знае.

Такива случаи ми убиват желанието да обяснявам каквото и да е повече.

[Люба]

Понякога причината да не се стига до 2., ако 1. се е случвало, е че човекът може напълно да е забравил за тях и съществуването им. И дори да твърди, че такива не съществуват ... човешко, уви ...

[Кал]

Даже да съм го казвал преди, това ще го повтарям, докато ме разберете всички. Понеже всъщност много ми тежи.

Идеята да ни обясниш какво те притеснява е да му намерим решения
– с умовете и усилията на всички тук, които се вълнуват от съдбата на
„Ортодокс“. След като споделиш съображенията си, може наистина да се
окаже, че най-добрият вариант е „Ортодокс“ да излезе независимо от
нашите поредици. Но докато не обсъдим това, усещането е „Григор ни
няма доверие“, а липсата на доверие поне мен ме демотивира да се
влагам в каквото и да е.

[Люба]

А случвало ли ти се е да усещаш, че нещо не искаш да е по определен начин, убеден си, че това е правилното, не знаеш какъв точно е другият начин, нито защо толкова сигурно не ти върши работа/не искаш "определения", но сам да не можеш да изчистиш лесно за себе си причините/факторите/т.н.?
Само като ремарка към "много ми тежи" - защото всъщност тежестта при теб може би е не по-малка от тази в отсрещната страна. Защото тя не може сама да изплува с ясен, необиждащ някого по нейните разбирания-може-би-отговор. Или - ако щеш - дори и чисто човешко състояние, в което човек не иска/не е в състояние дори да обяснява или го мисли ...

[Кал]

Пояснявам. Това, което много ми тежи, е накрая:

„липсата на доверие поне мен ме демотивира да се влагам в каквото и да е“

Има ли смисъл да ти отговарям на въпросите при това положение?

[eli]

Не замесвайте Григор. Вината е моя.
Your message contains 35 characters. The minimum number of characters you need to enter is 141.
Your message contains 132 characters. The minimum number of characters you need to enter is 141.

[Кал]

Изобщо не питам „чия е вината“. (Това понятие никога не е било продуктивно, че да се облягам на него.) Питам какви са проблемите. За да помислим – заедно – за евентуални решения.

И колко по-дълго си мълчим, толкова по-дълго ще мълча аз самият впоследствие.

[Кал]

Да, текстът на гърба е слаб,
но можеше поне да бъде по-атрактивно
оформен. И друго: текст от такъв тип се пише
или от автора, или от редактора на книгата,
които са най-добре запознати с нея.

Сашо, текст се пише от който има желанието и възможността да го напише.

И какво излезе сега - че редакторът на книгата
не е имал нито желанието, нито възможността, така ли?

На заяждането на Сашо ще отговоря, когато той почне да ми плаща
за редакторската работа.

... Като говорим за корици,
има ли някакво движение по кориците
на Гришовия "Ортодокс", след като Вальо, Наско,
Янчо и (даже аз дадохме препоръки за подобряването им?

Тъй като: 1) никой не ми прати конкретен текст, който да предложа на
Григор като заместител на неговия;

и, много по-ВАЖНО, 2) сроковете за работа по „Ортодокс“ бяха
приключили преди повече от седмица,

корицата ще влезе в печатница с настоящия текст.

Що се отнася до съобщението на Кал, че никой не му е изпратил
конкретен текст като заместител за четвърта корица, ще напомня,
че в издателствата „Аргус”, „ЕГИ” и „Орфия” (публикували над 200
книги!), основно редакторът на съответната книга е пишел нужния
текст за IV корица, а не е чакал НЯКОЙ ДРУГ да му го напише.

Сега явно ставаме свидетели на инаква практика, но това
не значи, че тя дава по-добри плодове. Според мен, пък
и не само според мен – НАПРОТИВ. Поне за момента.

Сашо, за последен път ти отговарям по темата кой как върши работа:

В „Аргус“, „ЕГИ“ и „Орфия“ редакторът ви получаваше заплащане, нали така?

Откриваш ли някаква разлика със ситуацията ни в момента?

Считам за изключително несъобразително и неколегиално да имаш
изисквания към хора, които вършат нещо доброволно и в свободното си
време. Единственият начин да уважа такива изисквания е, когато видя
как ти самият – доброволно и в свободното си време – свършваш същото
нещо.

Силно подразнено,
ЧБ: Калин

И в опит да намаля шанса за „развален телефон“:

Офертата, която дадох на Гри, беше за редакция + коректура на
определен брой страници. Писането на анотации, предговори и т.н.
никога не е било включвано в нея. Всъщност всичко друго, което правим
за книгата, е на съвсем доброволни начала. Но Сашо явно не разбира
смисъла на понятието...

[Кал]

Когато кажа „приключваме редакциите по текст Х“, обикновено имам
сериозни причини за това. Дори обективно да разполагаме с още време за
редакции (както при „Харт“ сега), аз вече съм изчерпал перото си
„редакции“ от бюджета „време, посветено на издание X“; дошъл е
моментът да се съсредоточа върху следващите пера – следващите етапи от
подготовката на книгата (или други дейности, които също се нуждаят от
времето ми).

Когато някой настоява да продължим с дейност, която по моя график е
приключена – тоест ме вкарва в преразход на време и ресурси – ми се
налага да взема това време и ресурси от другаде. И да пострада нещо
друго. Което пък се отразява на крайното качество на цялото
издание/дейност.

Страничен ефект от това е, че аз полека губя желание да действам и по
останалите дейности. Любовта ми към целия проект започва да гасне. (В
момента например все по-малко ми се занимава да нанеса последните
форматирания, когато най-сетне разполагам с финалната версия на
„Харт“, и да я пратя на Ал за електронно оформление. А като се сетя и
че после ще трябва да я дооформям...)

Ако това ще ти е достатъчен стимул да се бориш с перфекционизма, ще се радвам.

Впрочем намирам се в подобна ситуация и с англоезичното издание на алманаха „ФантАstika“, по което работим от 2017-а. Тъкмо започваме етапа с търсенето на агент или издателство за него; всяко допълнително забавяне подяжда и разяжда желанието ми да търся агента и издателството. Взимаме от важното, за да храним дребното.

[Кал]

Като допълнение към горното:

Не съм реагирал (повече от нужния минимум) нито на първото, нито на
следващите предложения, защото от моята редакторска позиция тия
промени не са необходими. А понеже се водя основен редактор на тази
книга, мнението ми би трябвало да има втора по големина тежест (след
това на автора).

(...)

Другото важно правило, за да спори екипната работа, е: Да не
взимаме решения през главата (или без знанието) на основните
отговорници за даден проект. Конкретният случай е много дребен и
безобиден, но съм имал ситуации, в които хора от проект, за който
отговарям аз, решават да се изясняват помежду си, без да ме уведомят –
и ескалират дотам, че вече не желаят да имат нищо общо помежду си, а
единият (бивш Чобит) си прекъсна отношенията и с мен.

А това, че не се намесвам в сегашната ви редакторска дискусия с
Момчил, не означава, че я одобрявам. (Просто нямам сили да се
обяснявам и за това.)

[Кал]

Долното са по-скоро наброски за разговор, който в един момент ще проведем на живо (и съм почти убеден, че повтарят вече казани неща, но не ми се рови нагоре – ръчкането да ги споделя веднага е твърде силно).

Ако има едно най-важно нещо, което очаквам от всеки Чобит, то е да изпитва радост от ЧоБи процесите, с които се е захванал. А когато не изпитва радост – да я открие; или да се откаже от тези процеси.

(На няколко места съм споделял, че не ми се отдава – не ми носи радост – да мотивирам други хора. Все още се боря с усещането, че мотивирането отвън е форма на насилие. А и многократно съм виждал, че външните мотиватори са нетрайни.)

Обратното: ако има едно нещо, което ме прави най-нещастен в ЧоБи, то е да наблюдавам как Чобити се занимават с процеси, които само ги натоварват. Може би преди са им носили радост, но нещо се е случило, променило се е, и сега са се превърнали в задължение и досада. Заради емпатичността ми това отношение се предава и на мен; виждал съм го да се предава и на други хора.

Другото ще го изговорим, като дойде време за жива среща.

[Кал]

Не ме карайте да слагам или дори да търся картинки за сайта ни. При никакви обстоятелства. ;)

На мен картинките са ми нископриоритетни. А идеята, че всеки запис
ТРЯБВА да има картинка, на моменти ме побърква... Господи, докъде я
докарахме? Къде останаха -читателите-? :D

Работата тръгва от там, че съм слаб във възприемането на образи и често те всъщност ме натоварват, вместо да ми „хванат окото“. (Това е и една от причините да не понасям ФБ или другите дизайни с повече от една колона визуални елементи. Настоящият облик на блога ни е съобразен с тая ми особеност от самото начало – не че съм го натамънявал според някакви тенденции навремето. Тенденциите навремето бяха същата – за мен – визуална претрупаност, както настоящите. Ей това е моят тип дизайн.)

[Кал]

Защо държа да избягваме линкове към ФБ в книгите и сайта ни

Мили (:

В последния ден от седмицата ни за бой с възглавници (viewtopic.php?p=8277#p8277), ще споделя нещо, за което може и да ме набиете. :D

Основната причина да избягвам Фейсбук не е нито естетическа*, нито заради емоционална травма**. Тя е етическа.

Когато препращаме наши читатели или посетители на сайта към ФБ, ние генерираме трафик, а оттам и печалба за компанията „Фейсбук“. А аз, поне до момента, не разполагам с никакви сведения, че това е читава компания. Не искам да подкрепям никого, когото не съм видял да подкрепя другите.

(Но пък съм го виждал да продава личните им данни.)

Всъщност някой от вас знае ли за положителна инициатива на компанията „Фейсбук“ – благотворителна дейност или нещо друго, от което си личи, че не съществуват само за да пълнят джобите? (От години ми се върти идея да организирам кръгла маса или целодневна конференция на тема „Фейсбук и гражданските организации: приятели или?“, на която да събера и технически лица, и обществени активисти, и запалени потребители... та барем добием по-пълна картина за нещата.)

Внимание: Не ви питам за собствените ви градивни и творчески начини да ползвате платформата на ФБ. Въпросът ми е за дейностите на компанията – за какво харчат те парите, които генерирате, докато ползвате платформата.

(Същият въпрос може да бъде отправен и към Гугъл, и към Гудрийдс (демек „родителското тяло“ Амазон, които ги купиха преди няколко години), и към другите платформи и инструменти, които ползваме. Знам за кофти политики на Гугъл – а за Амазон просто не ме оставяйте да си отварям устата :D – но знам и за доста техни благотворителни инициативи, и то в чистия смисъл на думата: полезни за всички, не само за джобите на една малка групичка. Затова и приемам да ги ползвам.)

Същевременно:

Всячески ви насърчавам да препращате хора от ФБ към сайта или книгите на ЧоБи. (Добрютру, Дес! :) Така ще им помогнем да се прехвърлят от едно съмнително място към едно несъмнено... да? :D

... Добрютру, всички!
Кал)

_________________________
* viewtopic.php?p=29052#p29052

** скрита между редовете тук: viewtopic.php?p=2174#p2174
... да, будалкам ви, естествено. :D Като писах онова писмо „На прощаване“, отдавна вече се бях изцелил. Докато ме боли наистина, рядко пиша.