Trip wrote:...защото спекулациите относно психологическа достоверност са предимно интелектуални.
Ей! Май стигнахме до разковничето на разминаването ни!
Значи:
На едно много дълбоко, под-думите, на-чистото-чувство~усещане ниво, аз
зная кое състояние и коя реакция са достоверни и кои – измислени. Няма там мислене, и няма колебания. И нищо интелектуално няма. Някакъв изначален опит е това. Моментно състояние на свързаност – тъкмо оная холистичност, която току споменаваме.
Мисленето и колебанията започват, когато тръгна да превеждам под-думното в думи. (В това отношение съм доста дислексичен аз самият.) И се получава така, че някой път „улучвам“ под-думното едва в десетото изречение. После, като ми секне поривът,
(а „улучването“ винаги е свързано с бесен порив да се пише, пише, пише, без спирачки, за да не секна това, което съм улучил)
се връщам и оправям първото до деветото изречение. Така, че да „достигнат“ постигнатото от десетото.
Някой път просто трябва да ги махна. Някой път трябва да добавя
още десет.
Но при мен няма проблем да почна тоя процес на изфиняване
откъдето и да е. Достатъчно е да съм сигурен – с онова под-думно усещане-без-колебания, – че избраното „откъдето-и-да-е“ е улучило под-думното.
Много е готино това. Да плямпам за ineffable неща. *хильотя се*
П.П. Аз доста умишлено те отклонявам от говоренето за „престъпно неглижираните“ аспекти, тъй като имам
твърде много подготовка именно за тях. Две години, всеки ден, по два+ часа. Това ми беше обучението по English as a second mother tongue, за International Baccalaureate: девет книги, от кора до кора, за две години. Като се почне от алитерациите и подбора на регистър и се стигне до mirror structures, themes and characters и цялостна архитектура на творбите. И –
никакво говорене по смисъла и етиката на въпросните творби. (Точно обратното на нашата учебна система, да.) В резултат на което в един момент ми стана безкрайно безинтересно да говоря за похвати и подходи, и се завърнах with a vengeance към темите и идеите. Ефектът на пресищането, мисля.
В тая връзка: „Приказки за Юнаци и злодеи“ е
гъцана с подводни рифове - поне моите части. На всичко, което някой би видял и оценил/разкритикувал там, аз мога да изкарам
три пъти по толкова. Умишлено заложени. (А най-ужасното е, че след години дори аз няма да мога да го изкарам.
Препратките и писаното между редовете имат гадното свойство да се забравят с времето... Което поставя интересния въпрос: А това, което се помни –
какво е то?)
Подобна е хавата и с текстовете на Янчо Чолаков. Мен лично ме е страх да пиша рецензии по тях – защото ми е ясно колко малко съм хванал, от
всичкото, което Янчо е заложил. По-интересно в такива случаи ми е да си говоря със самия автор, да тествам с него хипотеза подир хипотеза – включително умишлено абсурдните... но това вече е друга приказка.
Но да – в бг писането тези аспекти наистина се неглижират масово, до престъпни размери. Така че, принципно: Говори за тях. Показвай и обяснявай. Има нужда преголяма.
Аз още не съм сигурен, че ми е минало достатъчно пресищането, за да го правя от сърце.
(Не съм сигурен и дали има достатъчно желаещи да слушат точно за това.
)
Ти прочети нещо на Дилейни 
)