Слънце недосегаемо

[Кал]

намерих си по-старите версии на календара, та направих картинка за сравнение...
нямам думи да опиша усещането си.

[Кал]

В отделна тема, ако има интерес, мога да ти напиша подробно къде точно са издънките в "Слънцето" /това го правих преди две години/, какво не ми харесва в сегашното творчество на Теллалов и защо смятам, че той силно запада като автор /не ми натяквай за Астроконкистата - и нея съм чел подробно/.
До голяма степен смятам, че ти лично имаш вина за този упадък с действията си /най-вече с угажданията му/.
В общи линии на Ники му трябва оня здрав редактор Светлев, от работата по Дракончето.

Да обясня нещо на всички, които имат проблем с обема на „Слънце недосегаемо“/„излишните“ пасажи в него:

Когато потърсих Николай за евентуално издаване на „Слънцето“ от ЧоБи, той тъкмо се беше отказал от идеята „Инфодар“ да го издадат (моля да прочетете много внимателно защо) – и почти се беше отказал от самата книга. Имаше един момент, в който водим такъв диалог:

Аз: Искаш ли да я редактирам?
Николай: Не мога да се занимавам с тая книга повече. Ако ще се редактира пак – направо я трия, да ми се маха от живота. Искам да си работя по новите неща.
Аз: Ама... Ама...
Николай: Не ми е актуална вече, Калине. Писал съм я преди девет години.
Аз: Окей. Разбирам те. И без това има само стотина изречения, които бих пипнал леко. Няма да те занимавам с редакцийки, пускаме я такава.

(„Слънцето“ е минало през две колосални редакции. Едната - от Вихра Манова. Втората - от Лора Бранева. Намират ми се откъси от по-ранни версии; за литературовъдите – и всякакви други Разбирачи – ще е прелюбопитно да сравнят. И да се убедят защо на автора може да не му се занимава повече с една книга.)

Така че, мили Разбирачи, разполагахме със следния избор:

А) Да видим някакво „Слънце“;

или

Б) да го гледаме през крив макарон.

Да разбирам ли, че предпочитате Б?

Останалото Влади го каза много добре по време на една от срещите с Николай в клуб „Ефремов“:

В „Слънце недосегаемо“ има много стълбища. Не е необходимо да изкачиш всичките. Не отнемай възможността на другите читатели да изкачат стълбищата, от които самият ти нямаш нужда.

Какво повече?

[deni]

Само да вметна едно голямо БЛАГОДАРЯ ВИ
да, знам, че много често ви го казвам, ама вие сте си виновни, пък

Благодаря ви на всичките, които сте сбъднали Слънце Недосегамо. Сега прочетох колко е било трудно (дискусиите от 2008 г.) и как въпреки хейтърите (Еви, от теб я знам таз думичка ) и закостенелите модели в книгоиздаването, сте намерили начин (правилния начин както изглежда) тази книга да стане реалност. И за това, че Слънцето кандидатства в конкурс за превод на английски. И за това, че имате сили. И за новите нещата, които замисляте, ще замисляте и сбъдваМЕ
И хич да не им обръщате внимание на "разбирачите" ( за мен в случая == "хейтъри") за фентъзитата с български фолклорен елемент и как нямало да имат читатели в чужбина. Ако не се пробва, няма как да се знае (да не говорим, че от книга до книга разликата може да е от небето до земята, дори и двете да използват един и същ фолклор). Пък и Слънцето и другите Дракончета са много повече от фентъзи с бг фолклорни елементи. Ами фантастиката (цялото Пълноземие, напр.), ами философията и идеите, любовните истории, даже? Те не са ли всички съществена част от книгите?
И Книги като Тези да не би да са писани за критиците и литературоведите (уф, че дума )?
@*@*#@#! (извинете) За жанрове като фентъзи и фантастика, в които няма граници за въображението, новите идеи и преплитането на стари, а даже е добре дошло, ми се струва доста закостеняло схващане и подценяване на читателя това, че някакви си непознати понятия ще го уплашат или откажат от дадена книга.

Останалото Влади го каза много добре по време на една от срещите с Николай в клуб „Ефремов“:

В „Слънце недосегаемо“ има много стълбища. Не е необходимо да изкачиш всичките. Не отнемай възможността на другите читатели да изкачат стълбищата, от които самият ти нямаш нужда.

Още веднъж благодаря ви, че не ми отнехте тези стълбища
За мен наистина разликата между това да ги има книгите на Човешката и на Ники Теллалов (и 10-9-та, и Ангели пазители) и това да ги няма е от Небето до Земята

[Кал]

Отзив от hellside:

Има една книга, която не е съвсем upcoming , ама си е толкова long awaited , че повече няма накъде:

Слънце недосегаемо - на Ники Теллалов
http://books.sf-sofia.com/index.php?pag ... &Itemid=53

Разкошотийна книга. Невероятна. Чакана с години. Като съдържание - всеки чел предишните 3, няма как да се посвени и за секунда да погне и тази. А за тези , които не са - Да пробудиш драконче също май скоро излиза ( или вече излезе ), а и само нейната страна на реалността стига, за да влезеш в магията на шарканите.
И не на последно място искам много дебело да подчертая безумно доброто оформление на книжката ( бравос на Калин и компания ).
За тия пари, които струва книгата и с това наистина невероятно добро и професионално оформление, аз не знам дали от Човешката въобще печелят и лев от цялото начинание. Всички сме виждали полу-разпадащи се или в разрез със всякаква естетика на оформление книги, на цени , надвишаващи тази на перфектното Слънце. Но тази книга си заслужава всяко левче, ама всяко...

[Кал]

Отзив от Владимир Владимиров (включва „Царска заръка“ и „Пълноземие“):

Прочетох "Царска заръка" с леко разочарование поради липсата на продължение на сюжетната връзка от предишната книга "Да пробудиш драконче". След това започнах "Пълноземие", но бързо я прелистих по диагонал и я оставих, впечатлен от това как научната фантастика е намерила място в цикъла, който смятах за фолклорно фентъзи. Продължих с "Пълноземие" но и там очакванията ми бяха оправдани само отчасти. Нея я прочетох цялата, което ми отне половината нощ и по-голямата част от деня. Успях да се потопя сред атмосферата на Долната земя.. докато не осъзнах, че втората половина от книгата отново засяга съвсем малко от основната сюжетна връзка. Общото ми мнение е, че четирите книги са стойности като самостоятелни творби, но не можах да свикна с идеята за последователност или пълнота на цялата идея. Отделните сюжетни линии заслужават внимание, но връзките между тях навяват по скоро за... "придърпване", отколкото за еднотипни творби. В "Слънце недосегаемо" ми направи впечатление безсмислово изреждане на факти за физичните и морфологични особености на света, - което в комбинация с двете отделени (непреплитащи се) сюжетни линии създаде в мен чувството на химера от художествено произведение, енциклопедия на измислен цвят и трактат по философско-психологичните разлики на човешкото и змейското поведение.
Ако мога да сравян поредицата "Драконче" с най-обинковен обяд, то първата книга е като великолепно предястие, което предизвиква желание за още от същото. "Царска заръка" бе за мен като малко блудкава супа, пак предястие, но поднесено по малко-по различен начин, сякаш първото не е било достатъчно. "Пълноземие" бе еквивалента на внезапен скок и тичане до банята за студен душ по време на обяда - може да се направи, по принцип носи удоволствие, но няма място на един обяд. Накрая, "Слънце недосегаемо" прилича на великолепно основно ястие, докато не се сервира като гумено пате, залято със сладко кисел сос, и гарнитура от морска пяна.

Не съжалявам, че отделих времето си, за да прочета тези книги. Тъжен съм, че не оправдаха очакванията ми.


Слънце да ви пази,
Владимир Владимиров
Монтана
07.12.2009г.

[Лъч]

Прекрасна книга, прекрасна поредица. Ако ние, като хора, приемем змейската философия, светът, в който живеем, би станал не по-добро, а прекрасно място. Все още не мога да се „отърся“ от въздействието на книгата. Ще ми се да отида на това място, на което Радослав изпуска ножа си. Кой знае- може наоколо да е омагьосана друга змеица.

Хареса ми структурата на последната книга. Отначало, докато четях, се питах какви са тези хора, защо нямат нищо общо с Радослав(Иван, частният детектив, Венета). В един момент изведнъж всичко ти се изяснява и те удря като с лопата.

Изпитах леко разочарование накрая, защото очаквах по- подробно да е описана срещата на Радослав с Верена. 3 книги я чаках. А тя беше отбелязана само с 1–2 абзаца и то нищо съществено. Може би пък това прави книгата толкова добра. Така или иначе те са заедно и няма какво повече да се напише. Освен за децата им след време.

Наистина много драматично завършва книгата с Алванд. Този горд ИСТИНСКИ БЛАГОРОДЕН ЗМЕЙ. Неговите мисли за българите са чисто и просто гениални. Прости и гениални. „Стана му досадно. Нима душевно дребното същество зад гърба му си въобразява, че може да заплюе небето? Хм… човешки израз. Какво лошо има в плюенето?… Че може да намаже с кал Слънцето? Че може да оскърби с ДУМИ и жалки действия ЗМЕЙ, КОЙТО ЛЕТИ ВИСОКО?

Продължи да крачи по алеята и изобщо не обърна внимание на презрителното «шубе, педал!», запратено подире му.“ Страхотна мисъл! Стана част от моя мироглед. За жалост не успях да разбера „Антиземие“- това някаква паралелна реалност ли е? В която Радослав е друг, а не този, когото ние познаваме? Или се е случило нещо- не можах да разбера.

За „Слънцеград“- предполагам че Витан-Вананд осъществява своята идея да върне времето назад и да направи България Велика държава. При което изкривява съдбите на всички хора. Нима заради него Радослав е представен така в „Антиземие“?

И последен въпрос: „Ние сме зората“ част от бъдещо произведение ли е? Или това е отново последица от променената от Вананд история на човечеството? Хората там като че ли са атълани, които имат достъп до паралелни вселени. Все пак змейовете не са изчезнали напълно за хората.

[Кал]

Крайно време е да пиша в тази тема за българското фентъзи, което чета в момента. Слънце недосегаемо на Николай Теллалов. По-добре да цитирам :

'' ... Освен това, Радо, без да се засягаш, но според нашите критерии хората още не са разумни. Разумът действа. Животните реагират. Човечеството реагира и само по изключение действа, без да е пряко предизвикано от обстоятелствата, от условията на околната си среда. Хората продължават да са част от слепия и стихиен еволюционен процес, подчиняват се на статистическите закони на средните стойности, според които винаги половината от общността е под средното ниво на интелектуално развитие. Човечеството напълно е в плен на природата, въпреки че си въобразява, че я владее и че е нещо повече.
- Момент ! - запротестира Радослав. - Нима разрушаването на околната среда не е действие ПРОТИВ природата ?
- Е. Но е естествено. Животните постъпват така. Тревопасните стада изяждат всичката растителност, изпотъпкват младите филизи и се обричат на гибел. Термитите. Гъсениците - особено. Някои хищници също прекаляват с ловуването и мрат от глад, но обикновено проявяват повече благоразумие ... Паразитите довеждат до смърт заразете организми и по-голямата част от тях умира заедно с жертвата си. Така че не само човекът руши околната си среда. Само дето е всеяден и затова се измъква от катастрофата, като се прехвърля от едно пасище на друго. Тоест - живее си в хармония и равновесие с природата, точно както всички други популации.''

Бих поспорила за последното твърдение ( за хармонията и равновесието ) - щеше да е така, ако човешката популация беше локализирана в някой неголям ареал на някои континент и въздействаше на природата само там, а то ... повсеместно и поголовно ! А и повечето животински видове се отнасят изключително деликатно към околната си среда, най-често мрат от глад поради природни катаклизми или човешко вмешателство.

Но иначе в този цитат има идеи, на които да се помисли. Ще пусна и други ...

'' - Ние се трудим ! Планираме ! Учим се от грешките си.
- Затова казах, че има надежда, Само дето тя не е това, което изтъкваш. Трудите се ? Да-да. Мравките се трудят. Лястовиците. Бобрите. Птиците-рибари даже използват малки рибки за стръв, а това е вид планиране. Въпросът е в мащаба и далечината на планирането. Засега то е късогледо. Почти сляпо. Може би причината е в краткия живот. Може би в примитивния егоизъм. Нищо, егоизмът е добра основа за придобиване на разум. стига да си последователен егоист и да си даваш сметка, че зависиш от много фактори, за които трябва да се грижиш. Разумът е усилие. По-добре хората да се бяха трудили по-малко и повече да мислеха къде ги води този техен труд ... Казваш, учите се от грешките си ? Моля те, недей. Цялата човешка история доказва точно обратното и това е банален факт. Една грешка може да не се повтори от едно и също поколение, но следващото вече е готово да пробва същия грешен път на бащите си, защото смята себе си за по-умно от тях.да не говорим, че проблемите тръгват да се ''решават'' чак когато потропат на вратата. Плевене му е майката - плевене на време. Тоест - планиране, поглед напред във времето, отвъд границите на личното съществуване ...''

В змейската поредица ( предимно в Пълноземие и Слънце недосегаемо ) има недовършени сюжетни линии, накъсани епизоди ( не говоря за тези, които съвсем умишлено са създадени именно такива ). Има излишни ( или недооформени ) герои, които стоят като кърпеж, ама на едри кръпки. В същото време важни герои като самата Верена да речем, са оставени без нужното внимание и развитие. Има цели пасажи прекомерно разработени, а други направо са претупани. Има залитания в описателни подробности от рода на мерните единици, календара или организацията на кашерската армия, които изглеждат самоцелни и заемат излишен обем. Същевременно идеите, които движат силите на Злото, са неясни и неубедителни ...

И въпреки всички изброени недостатъци целия епос е интригуващ, замисъла е убедителен, а изпълнението е на богат, колоритен език, подсказващ широката обща култура на автора. Позитивите надделяват. То е като първите стъпки на млад талант - неуверени, но блестящи

Следват още разсъждения, които показват непознаване на фактите.

[spoiler](Теллалов написва „Слънце недосегаемо“ през 1998-а и 2000-ната. Надникнете в БГ-Фантастика кога е роден. Пресметнете колко е бил годишен.

Историята за Верена и нейната липса сме я обсъждали по-нагоре.)[/spoiler]

[frog]

- Пътувал. У Прага бил ли е? Храдчани видел ли е? Не? Е, къде сте обикаляли тогава!

That's my book!

[Кал]

От страницата в Bookpoint (наследници на „Пингвините“) – отзив, „отзив“ и въпрос:

Соня - 27/04/2012
Искам да попитам челите един въпрос. Мога ли да разбера историята на тази книга без да съм прочела предишните 3 романа от поредицата или трябва да почна първо с тях?

Р. Роселинов - 21/03/2010
Има някои попадения, но като цяло, е твърде натруфена, твърде претрупана и твърде разпиляна. Две трети пре-спокойно, можеше да ги няма. Няма редактор, и това много си личи. Предназначена е за тесен кръг познати на автора. Предполагам, че той познава поименно всичките си читатели.

Димитър - 27/12/2009
Тази книга промени живота ми. Още преди да съм я дочел. Току що я изчетох докрай, но искам още. Не става с едно четене, човешкият ум не е като змейския и забравя.
Това е най-добрата българска книга, която съм чел. Може би е най-добрата книга изобщо, която съм чел. Толкова много добри идеи на толкова малко място, синтезирани в увлекателна история, с добър стил и с личното присъствие на автора. Чувствах това присъствие, този опит през цялото време. Браво на Николай Теллалов. Чаках "Слънце недосегаемо" 4 години - преди толкова прочетох Драконче. Не бях и очаквал ПОДОБНА книга. Не просто фентъзи, не просто добра история. ИЗПОВЕД.

[Кал]

Още отзиви от Моята библиотека:

Много свежо. Идеята за книгата е много по своему оригинална. От години не бях чел български книги от български нови автори, защото живея в чужбина. Случайно попаднах на книгата, прочетох я електронно, бях приятно изненадан. Като се върна ще потърся в книжарниците други неща от автора.

първо — благодаря за признанието.
(макар че вече имам чувството, че приемам отзивите като нечий представител. Книгата вече ме е „пуснала“, не е толкова част от мен, станала е нещо само по себе си.
Но понеже героите не могат сами да благодарят на читателите за изразената към тях обич, налага се аз да го правя.
Странно усещане…)
по въпросите:
1) сцената на срещата на Радослав и Верена. ВСЕ ОЩЕ не мога да си представя как с думи да предам емоциите си.
Навярно защото още тогава героите бяха започнали „да живеят свой живот“, различен от моя.
Затова и не посмях зорлем да описвам неописуемото. Оправдах се пред себе си, че читателите сами ще си представят всичко, което им е драго, и то по-добре от мен.
Дали сбърках? Не знам. Надявам се, че поне е простимо…(?)
2) Антиземие е ОЩЕ една паралелна реалност — противореакция на възникналата реалност на Пълноземие.
Все още ми е трудно да я продължа. Много е черна и мрачна.
И накрая има два края — единият води към „Ние сме зората“. Също мрачна, но някак по-поносимо.
Е, и в двете има светлина в края на тунела, при това не от приближаващ влак… и въпреки това — оказа се, че не съм готов да изживея сюжетите, за да се получи последната чернова преди окончателното редактиране.
2А) да, в Антиземие има И ДРУГ Радослав, „нашият“ ще се срещне с него, както се срещна със „себе си“ в Пълноземие. И Верена ще срещне. Една доста различна Верена. Много по-отровена от онзи свят.
Сигурно това още ме спира. Твърде е безмилостна там.
3) Слънцеград е замислен като пример за провал на добрите намерения. Отделна реалност е, но без пряко влияние върху останалите.
Провалът обаче отваря възможност за друго начало, за по-естествено развитие. Малко ми е жал за Вананд, все проумява нещата по трудния начин. Това съчувствие ми пречи да се концентрирам.
4) Ние сме зората — трябва да е капакът на всички разклонения. Истината за атъланите. Не, не са възродените жители на Атлантида, погубени от змейовете. Рожба са на тъмната половина на човешкото. Могли са да възникнат съвсем реално и в нашия истински свят. ЗАСЕГА ни се е разминало. Без гаранции, че ако продължим с човещиниите, няма да си намерим белята.
5) Витан е предизвикал появата на Пълноземие, а в „противотежест“ възниква и Антиземие, още докато прави експерименти за завръщане във времето — разказва за това в „Царска заръка“.
ами… това е.

Чел съм доста. Чел съм много разнообразни жанрове, но до сега такава силна книга (писана по мое време) не бях чел. Не искам да се правя на критик, времето решава кои книги остават вечни, но в тая поредица има всичко, и толкова е реална, че ми се струва че наистина всичко това се случва сега… в момента… Ако сега излезе някой змей пред мен, мисля че няма и за миг да се уплаша, а ще изпратя поздрави на нашите змеове. Само не си мислете че съм някой вживял се хлапак, роден съм 1970 година :) В книгата виждам всичките ни грешки като общество, жалкото е че и „змеовете“ не могат да ни оправят, и защо ли все трябва да чакаме някой да ни оправи, като изобщо не ми харесва някой да ме оправя!!! Дааа, наистина е книга която ме кара да се замисля, аз лично не я видях като фантастика. Това е мнението ми. Поздрави на всички широко виждащи.

Ще бъда кратък — просто шедьовър с проста поука.
Никой не може да ни оправи. Трябва да се оправяме сами.

[Кал]

Отзив в Книгозавър

Обичам я тая книга, обичам я!
И искам всеки да я прочете.
Защото е много лична, много откровена и много докосваща. Чак до оголване.
Защото може да насълзи очите ти и да те разсмее с глас няколко страници по-късно.
Защото по-истински влюбена в книга никога не съм била.

(...) Сякаш светлина от няколко слънца е събрал Теллалов за написването й.
Събрала е магията му, подкрепена от много обич и много болка, и я влива директно във вените на читателя. Продънва небето от очаквания и разбива с фантазия.

(...) Тази книга обръща вътрешности по онзи сърдечен начин толкова лесно, колкото преплита реалности и светове. И, макар да е малко тежка на моменти, именно заради подробността, с която Теллалов описва създадената от него Вселена, тя е красива заради размаха, с който се случва това.
В “Слънце недосегаемо” имаме възможността да се докоснем до нови звездни системи, старателно изградена бройна система, военен ред, посоки, сезони и дори писменост. Да се опитаме да смятаме по граморски, да поседим с Радо и Крилан в тинг-а, да четем и пишем на Кашепските езици и не на последно място – да летим високо и да пребъдем…

(...) А ако някой ви каже, че книгата не ставала, прекалено подробна била, прекалено тежка била, прекалено много неща се случвали в нея… имам цитат и за него:

- С кое да е нещо хората първо се хвалиме, после от същото се оплакваме — било от кола и жена, шеф и къща, работа, нова покупка или придобивка… Типична българска, а навярно и всечовешка… ъммм… недоебаност. Прощавай, друга дума не ми дойде. Прекалено е точна.

“Слънце недосегаемо” е огледало на света ни – с добрите и лошите му страни. С позитивите на живеца в нас и негативите на човещината ни.
“Слънце недосегаемо” е много змейска книга, писана за хора – да се опитаме да се разберем и може би, някой ден, да се променим към по-добро.
Или поне да се научим да изпращаме в мълчание Слънцето до следващия ден.
Защото не знаем дали такъв ще има…

Нещо лично към Николай Теллалов – Лети високо! Небето помни.

Ан уакх... Небето гледа.

[Кал]

Още силни думи от Аделина Генова в Книгозавър:

„Слънце недосегаемо“ („Човешката библиотека“ - 18 15лв) – фентъзи, фантастика, една по-добра България и един цял свят са скрити в страниците на тази книга. Много прекрасна и много истинска. Книга, в чиято сила вярвам. Не съм сигурна, че може да бъде намерена на панаира, но пък я има онлайн.

[Кал]

Отзив от Anna Dimitrova в Goodreads:

Супер интересна е. Само че имаше материал за поне две книги в нея, при това с по-добре разработени герои - това ми липсваше много - особено змеиците. И без толкова много описания и обяснения на календар и понятия, които накъсват действието - тях може и накрая...или в приложения - на няколко пъти ми се случи да се чудя докъде стигнахме. И тия вселени леко объркващо е кое къде се случва... :)

[Кал]

Един коментар, който оставих тук (но не се знае дали системата ще го пусне):

Драга Каролинка (:

If you are still looking for contemporary Bulgarian prose, I warmly recommend „Слънце недосегаемо“ [Sun Untouchable] by Nikolay Tellalov. It's a big book: bringing together our totalitarian past, our mafia-dominated (мутренско ) present, our mythology (змейове и самодиви ), and the perennial questions of love, friendship, war, belonging. What really makes Tellalov stand out is his faith in humankind and its capacity to grow (up). His writing makes my step springier ... which doesn't happen often with Bulgarian authors.

You can find an English translation of the introductory part (~50 pages) here:

viewtopic.php?f=4&t=283

If it grabs your attention, I can point you to the whole novel (in Bulgarian) as an ebook or paper book. (I'm not posting another link to lessen the odds of your spam filters snatching my comment. )

[Кал]

Кисел отзив в The Dark Corner

[Кал]

Отзив в „Слушай“

И въпреки, че задвижващата фабулата сила е любовна история, романът по никакъв начин не могат да се нарекат сладникави или прекомерно романтични. Четящият вижда развитието на всеки герой, проглежда в душата му. Открива истини за света и за себе си във вътрешните монолози и в дискусиите на персонажите. В тези моменти добиваш усещане за приказка, която лично авторът ти разказва, забравяш, че това са просто размислите на един змей… Не случайно подзаглавието на книгата е „Роман изповед“. На моменти писателят сякаш се разтваря пред четящия, показва му цялата си болка, надежди и разбирания за света. Разбираш идеалите на този човек, мечтите и страховете му. При това не наведнъж, защото все пак човекът, държащ книга в ръцете си, трябва да има време за да ги разбере и възприеме, за да свикне с тях и да види проявленията йм в повествованието. След това идва момент за следващата доза изповед.

Това е роман, който си струва да се прочете неколкократно. При това – като си водиш бележки. Защото живеем в един и същи свят и истините и възможностите, представени ни от господин Теллалов, засягат в голяма степен въпросите, които сами си задаваме ден след ден. Роман, който ни показва, че всичко може и по-иначе да бъде.

[nraykov]

"Слънце недосегаемо" е, без съмнение, най-добрият роман на Ники Теллалов, а и една от най-добрите фантастики/фентъзита писани от български автор (без да претендирам за изчерпателност). Ники е направил огромен скок спрямо предишните си романи и идеите заложени в "Да събудиш драконче" най-после са получили своето достойно разгръщане и развитие. Светостроенето е впечатляващо и би грабнало вниманието на всеки фентъзи маниак - собствени мерни единици, писменост, календар, раси. Романът е едновременно епичен и личен.

Още много може да се говори за положителните страни на "Слънце недосегаемо" затова аз по-скоро искам да спомена единствените неща, които не ми направиха добро впечатление. Глава първа е емоционално-абстрактна и доста неясна, нещо което обикновено начинаещите автори (а Ники не е такъв) обичат да пишат и да смятат, че звучат много готино. Способна е да откаже случаен читател. За щастие свършва бързо и това не се повтаря повече. Другата ми забележка са диалозите (които звучат повече като монолози), когато стигаме при драконите. Това са едни дълги лекции, в които Теллалов набива в главите на читателите своите виждания за идеалната структура на обществото. Въпреки че моите политико-социални възгледа са доста близки до неговите, подобна дидактика е много дразнеща за мен, като читател, а мисля, че и за повечето хора.

Тези дребни недостатъци не са способни да развалят удоволствието от книгата (което е голямо!) и по-скоро ги отбелязвам, за да може Ники да се замисли върху тях. А ако не сте чели книгата - веднага марш да поправите грешката си!

[Кал]

Под „глава първа“ встъплението ли имаш предвид? С „надзъртанията“ в няколкото сюжетни линии?

Аз съм в сериозна дилема какво да правя, като представям романа по света – понеже само встъплението съм превел на английски, а първите му 2 страници (докъдето четат издателите) наистина са ужасно абстрактни... Едното решение е да не ги включвам в мострата въобще.

[nraykov]

Първите няколко страници имам предвид, може би първа глава е по-дълга и не съм се изказал правилно.
Според мен издателите биха спрели да го четат още на тях. Аз бих почнал направо в долната земя, защото почти целият роман се развива там и са най-представителни за съдържанието.

[Кал]

Ох... чака ме тежък превод, значи.

(Но както биха казали фамо-граморите: „Не бива да униваш не бива, Кале. Тамай си там – щом речено е, ще стане.“ )

[Кал]

Искате ли да подкрепите „Слънце недосегаемо“ в онлайн класацията „Книгата, която ме вдъхновява“? Гласувайте тук.

[Кал]

Ето и по-съдържателните коментари от „Книгата, която ме вдъхновява“:

„Слънце недосегаемо“ ме кара да се усмихвам, като чуя думата „български“. Да се повдигам на пръсти, като си мисля за нас – какви сме и какви тепърва ще ставаме. Такива български книги никак не са много. Търся ги над десет години вече... вие откривали ли сте?

[Кал]

До тази неделя, 26 октомври, гласуваме за „Слънце недосегаемо“ в Топ 30 на „Книгата, която ме вдъхновява“.

[Лъч]

Съвсем наскоро (няма и месец сякаш) прочетох змейската поредица до тази книга за втори път. Първият беше през 2011 г., когато излапах четирите книги като топъл хляб. Сега ги изядох както се храня с нещо познато, вкусно, топло, определено засищащо, но и отварящо апетита - да, именно топъл хляб.

След два прочита на Слънцето пак ми стои оня привкус, който в думи бих изразил като "Еее, може ли така да свърши, бе, значи!" и дори не бих си направил труда да тълкувам - дори пред себе си.

Изневерявайки на кулинарната терминология отпреди малко, споделям, че се чувствам объркан - абе, аз пораснах ли, докато живях в този свят, който Ники сподели с мен, научих ли се да летя по-добре, докато помагах мислено на Радо, помъдрях ли някак след многото чудения и питания пак на същия тоя Дичо, промених ли се, същия ли съм, или що?

Определено видях, почувствах и преживях повече, отколкото при първото хранене от змейската пани-- ъм, поредица, но е твърде цялостно преживяване, за да извлека от него раздробени на късчета текст ползи. Тази цялостност е нещото, което би ме накарало да прочета отново всичко от Драконче насам, та дори и последната част от Слънцето, която ми остави един такъв вкус, дето... абе, как да го опиша - все едно да ти дадат най-после дългоочаквания бонбон, обаче в същия миг, докато му развиваш внимателно опаковката, помирисваш съдържанието, поднасяш го на гладните си очи, а след това позволяваш и на слюнката да го поднесе на вкусовите ти рецептори, та, в същия този блажен миг забелязваш как твоят благодетел, оня тип с бонбона, крие цяла купа с бонбони зад гърба си и без глас ти казва "Ъ-ъ! Някой друг път, дребен. Стига ти толкова".

Е, да го прегърнеш ли топло (да!), да му благодариш ли сърдечно (пак да!), какво да го правиш тоя благодетел, при положение, че нито ти иска нещо в замяна за бонбона, нито ти обещава още. Е, впримчва вниманието ти и ти показва кутията зад гърба си, ама насила хубост като не става, остава искрено да го помолиш, както само някой шольо може: Мили бате, моля те, дай ми още един бонбон, ден с Радо и Верена (ЗАЕДНО!!!), полъх на криле!

Ако сравня Ники Теллалов с готвач, то Слънцето придобива вида на гозба с невероятно много вкусове и разнообразие за всяко сетиво, което притежавам. Аз обаче не съм добър дегустатор - не умея да оценя и опиша докрай вкусовете, които оставят следите си у мен. А тази кни-- гозба, подправена с вкусовия спомен на още три преди нея, остави трайна следа у мен.

Сега, да не помислите, че се оливам, пишейки толкова. Аз се изливам в този текст. И това е нищожна, синтезирана частица, в сравнение с количеството и наситеността емоции, които преживях, потапяйки се в змейския свят.

Мислех да седна непосредствено след като дочета "Слънце недосегаемо" и да излея каквото се носи у мен, но го правя сега - наситен с други преживявания, емоции и окрилен с моите собствени мечти. Чудя се дали пиша по спомен за прочетеното, или пък то е потопено в мен и самó се пише по спомен от срещата му с мен.

Кънигата, кънигата! - тя ме кара да пиша така, сякаш ако мога, ей сега бих те грабнал и бих те метнал в нея самата... че как иначе ще ме разбереш защо бяха тия гозби и чорби, защо стъкмих целия тоя буламач и защо се опитах да представя Ники като колобър пред казан с бълбукаща течност, внимателно прибавящ подправки в него? Как иначе ще почувстваш нуждата да наречеш автора на тези книги "Ники", вместо Теллалов, Николай или "автора", а, шольо ми?

Ама, недей се хвърля направо на бонбона, все пак. Почни от разказа за него, мини през другите две вкусотии, които ти дарява милият готвач, изяж гозбата, пък той сам ще си дойде накрая.

Ей, такова змейско и прегръщащо ми е сега отвътре!

[Кал]

Покрай тая дискусия в Goodreads:

Аз обаче, въпреки раздразнението ти от Дичо, топло ти препоръчвам да прочетеш и „Слънцето“. Най-малкото защото това е книгата, в която крилете на Николай се разгръщат наистина – и самият Дичо израства – и получаваме не само фентъзи, не само фантастика, ами и голяма, ГОЛЯМА книга. :)

Spoiler

А Верена там я има. Но за кратичко. ;)

P.S. И ще видиш България наистина. През погледа на два различни змея. :D

[Кал]

#. Какви форми на групово и индивидуално забавление са налице при змейовете (и ламите) - игри, спорт, изкуство? Как изглежда техният бит и ежедневие?

предполагам, не правят разлика между игра и работа, спорт, изкуство и наука;
за илюстрация: преди няколко седмици си спомних, че в училище, в час
по физика ни разказаха за един музикален инструмент - ТЕРМИНВОКС
(понякога го пишат "терменвокс"), изобретен през 1919 година; състои
се от две антени, едната за промяна на тона, другата - за силата на
звука; свиренето представлява движения на ръцете около тези две
антени. И така, ами ако направим антените ГОЛЕМИ? да обгръщат една
театрална сцена? и тогава ТАНЦЬОРИ биха с движенията си създавали
музика. Доста сложно за проектиране, построяване, хореографиране,
композиране... а и каква култура на движенията се изисква... при това
в три измерения, имам предвид нещо повече от подскоци от пода... тоест
задача тъкмо за змейове и лами!

Теремин. ПИФ го ползват на концерти. Има и такава пиеса.

Вторият въпрос се базира върху този цитат (Слънце недосегаемо, стр. 593):

"ШАРКАНСКИ МИРОГЛЕД:

Според змейовете, като към подобни възгледи се придържат и ламите, но с различни акценти, всичко живо, а донякъде и неживо се подчинява на шест първични импулса-емоции-мотива."

#. По какво се различават акцентите на ламите и змейовете?

ПРЕДПОЛОЖИХ, че ламите са по-буквални, по-категорични и повече склонни
да отсекат там, където змейовете биха предпочели, поне в началото, да
похарчат време за разубеждаване и увещания. За ламята светът е
предимно "черно-бял", с нежелание допуска сивите оттенъци. Ламите
виждат своя смисъл в това да раздават всекиму заслуженото, било
наказание, било награда, докато змейовете са склонни да учат, да
възпитават.
Разбира се, това са моите представи за тези приказни същества. И не е
речено, че само аз бива да си рисувам бита и ежедневието им.

[frog]

Здравейте,

Наскоро (Коледа, 2017-а) имах вълшебното, страховитото, превъзходното удоволствие да прочета Вашата фантастична поредица: "Да пробудиш драконче", "Царска заръка", "Пълноземие" и "Слънце недосегаемо". Събирах смелост за това събитие в продължение на пет години. Сега вече този преломен момент в живота ми е зад гърба ми, но споменът за преживяното завинаги ще бъде в мен.

Ще се изкажа просто и прямо: Благодаря Ви.

Благодаря за прекрасните мигове, които ми подарихте с тази поредица. Благодаря за Вашия труд и усилия и любов, които са дали живот на тази великолепна и красива реалност. Благодаря, че сте Творец, който носи сияйния, вечнопламтящ факел на Вдъхновението и с него дарявате светлина и прозрение на всеки, който желае да опознае себе си и Вселената.

Сега Истината ми е по-красива, по-пълна и по-всеобхватна, а чрез нея аз самият намирам нови сили да продължа Пътя си и да бъда идеалът на собствената си личност.

Още веднъж, благодаря.

Освен да изкажа радостта и възхищението си от Вас, пиша това писмо, за да Ви задам два уточняващи въпроса по света на "Слънце недосегаемо", с молба за отговор, ако имате желание и интерес. Въпросите са както следва:

[...]

Това е всичко засега. Летете високо, Николай!

Ваш пламтящ съ-човек,

В. Д.

[Nasko]

Само едно уточнение: Терменвоксът е създаден от руския изобретател Термен - „Гласът на Термен“. Всички други названия на инструмента са производни.

[Кал]

Отговорите на Ники по горните въпроси се появиха и на ФБ страницата му.

И отдолу тече, тече всенародна любов.

(Ако се появи отговор на въпроса „Следващите... кога? Скоро... нали? Нали?! НАЛИ?“, ще го добавя тук.)

[Кал]

Отзив от Yanko Velkov в Goodreads

(...) Завършекът на сагата обаче... не е същият. Основният му минус за мен е, че отсъства всякаква интрига - драконите са всемогъщи и дори в уж най-напрегнатите моменти не изпитвах капчица съмнение в категоричната им, лека победа. Всички герои ми звучаха еднакво - един и същ стил на изразяване, склонност към многословие и задълбочени разсъждения за живота. През повечето време историята напредваше съвсем леко, колкото да послужи като мост между безкрайните философски трактати. Срещнах няколко любовни истории, които се разгърнаха едва-едва и някак ми се губеха в целия този обем.