Ей това е - след почти двугодишна пауза, удари ме пак някаква шайба и си рекох миналата есен да довърша
Inheritance Cycle поредицата на Паолини.
Чудно нещо е инатът. В моят случай статистически доказано носи повече ползи, отколкото вреди.
Значи, последно бях хвърлил втората книга по средата през 2022-а, ядосан от отношенията м/у Ерагон и Сапфира. Връщам се аз значи септември м.г., стискам зъби и викам - "хайде, то така и така е пълно с лилавееща проза с тотално излишни детайли, почвай да четеш по диагонал". За протокола, аз
не умея да чета по диагонал. Дразни ме. Ама тук се получаваше, защото като пропусна половин страница, действието все така беше там където очаквах. Сещайте се колко е бавно повествованието.
И така, прелиствам си аз. Прелиствам. Прелиствам. Прелиствам. Случват се там някакви неща - тренинги, (още! богове, колко още!) пътувания, инфодъмпове, екплорване на света и магията на сетинга. Основният сюжет глетчери го изпреварват по права линия.
В един момент се усещам - знам защо Сапфира е толкова дразнещ персонаж! Защото е драконовият еквивалент на провинциален селтак! Нагла, арогантна и проста в еднакви количества... като ме осени това прозрение, четенето стана доста по-лесно.
Книга втора е как Ерагон и Сапфира грайндят тренинг левъли при елфите. Книга трета е още от същото, плюс започването на войната срещу BBEG-а на историята. Книга четвърта цялата е един дълъг военен епос, с разочароваща кулминация и още по-дълъг финал. (Паолини тука много е искал да напише епилог в стил Властелина; фейла очакваемо.)
Дотук, нищо специално.
Странното започва като вникнем в детайлите.
От един момент в третата книга се улових, че вече не чета по диагонал. Сюжетът - и персонажите - бяха все така скучни, клиширани и не особено емоционално интелигентни. Магията so-so горе-долу, лашкащата се между functional magic и fairy tale magic без да знае кое от двете иска да бъде. Но под цялата скука разни истински интересни елементи започнаха да се прокрадват в
света на поредицата.
Ето няколко примера:
- транхуманистични (транселфински?) елфи - преобразени с магия по различни начини, някои по-изчанчени от други; появяват се точно един път в историята и повече не биват споменати, като изключим един персонаж дето неуспешно се опитва да косплейва furry вълко-хибрид и играе ролята на "главен магьосник" от третата книга нататък
- астрономия/астрофизика - Ерагон и Сапфира на път към поредния Макгъфин попадат в турбо буря, която ги отвява високо в стратосферата; толкова високо, че им трябват заклинания за предпазване от студ и липса на кислород; те виждат сферичният хоризонт на света и са поразени от осъзнаването, че светът е кръгъл, а небето - безкрайно
- един от "драконовите" персонажи (кавичките make sense in context) по-късно прави аналогия с лъчи от светлина и вълни от пясъчни зрънца; демек, базови принципи на квантовата механика
- един от второстепенните персонажи (цар на южното кралство) е описан подробно как се занимава с всякакви естествоизпитателски експерименти; за съжаление тази нишка е изоставена за сметка на това да бъде превърнат в contrarian-ско пиянде, вместо експериментите му да доведат до полезни за Съпротивата открития, както първоначално се намеква
- "ядрени експлозии" като резултат от телесна (само)анихилация - барабар с мъртви радиационни зони впоследствие (тука Паолини яко се е издънил защото такъв тип анихилация ще предизвика само първоначално йонизираща фотонна радиация, без после да остави своебразен Чернобил след себе си - специално четох една вечер по въпроса, за да съм сигурен, че съм го хванал в крачка)
Тук-там се прокрадват и други любопитни моменти, като странни общества (буквално съзряни отдалече в една сцена и дотам), непознати форми на магия, живи метални цветя и прочее. Реално, това издига поредицата в очите ми до степен да съм доволен, че я дочетох. Същевременно прави историята още по-тъпа и клиширана когато е съпоставена с един такъв действително
мистичен свят...
За съжаление повече от тези примамливи детайли са налице едва след средата на поредицата. (Тоест, аз я бях зарязал точно преди заслужаващата си част.) Личи си също така, че четвъртата книга, колкото и да е измъчила Паолини, там той най-после е успял да овладее авторския си глас и здравословно се е ограничил в подробностите. Пак бъка от хиляда и един дребни елемента (примерно Ерагон си порязва пръста на люспите на Сапфира - и не просто това няма отношение към цялата история, ами
и ни се казва точно кой пръст на коя ръка), но се четяха по-леко и дори някак ми ставаше симпатично, все едно гледаш фентъзи ситком (при все уж мрачната атмосфера).
А, да, атмосферата. Тая поредица тотално няма представа какво иска да е тонално - драма, епос, тъмно фентъзи, ситуационна комедия, slice of life, к'во ли. Опитва се да бъде всичко на моменти и не успява да е нищо. It's all over the place. Обаче и това
някак си работи в последният том. Баси, защо му трябваха на Паолини
2 хиляди страници (колкото са първите три книги) преди да се научи да пише що-годе кадърно? И как навремето не само са го изтърпяли, ами са му са и
кефели? Ъъъх.
(Имам идея защо, ама това е по-дълга - и недооформена - теория за на живо. Тук накратко: Zeitgeist. Обществен и личен за читателят такъв.)
Един централен елемент от поредицата - главният злодей Галбаторикс - е тотална пръдня. Не само, че 3 и 1/2 книги изобщо
не го виждаме - ша ма прощавате, ама колкото страшен и зъл да е някой, да бъде тийзван ~2500стр. е
абсурд - ами е и тотален, епохален, учебникарски пример за
Orcus On His Throne. Буквално цялата поредица не мърда от замъка си! Даже там и умира!
Въобще, финалната битка е такъв бъркоч от lol/snorefest, че... а, бе, зарежи. Толкова му е било и въображението на Паолини, пък и се беше натикал в сериозен писателски ъгъл колко му е силен злодеят с тия магически клетви за вярност. Поне беше убит хитроумно. Уви, драконът Шруикан, дето беше описан като гигантско (буквално) страшилище, бе утрепан тъпо и жалко, като спукана родопска гайда захвърлена край магистралата. Туй вече си беше cop out.
И така, стигаме до края. Злодеят е убит, героите ликуват, всички празнуват... остават още 100+ страници до края. МОЛЯ?!?!
Йъп, Паолини всъщност е успял да задмине Толкин в категорията "най-дълъг denouement в жанровата литература"... Подозирам, че в рамките на този "епилог" е набутал всичко, което не е успял да вмести в основната история. Включително и един рандъм дракон, с който Сапфира да се чифтоса ей така, за shock value и плебейско веселие. Докато нашето момче Ерагон остава на сухо вовеки. Мда, правилно предположихте - he doesn't get the girl и то по толкова измислени и изсмукани причини, че се чудя дали Паолини не го е направил нарочно така, за да е "subversive". Което е още по-гадно, когато последната реплика в цялата поредица е на Сапфира към Ерагон, която му вика "Споко, малкия, не сме сами" - ибахти иронията, предвид че а) тя вече е успяла да "яхне коню", б) там където отиват я чакат още (потенциални) чушки, докато Ерагон няма да си има никого. Ех, Сапфира, селска пръчка се роди, селска пръчка си и остана въпреки всичкото съзряване.
Ахъм, да, "епилогът". Влачи се, влачи се, пак се случват някакви периферно интересни моменти, които скоростно биват подминавани да не би да привлекат вниманието на читателят твърде много. И накрая ей така, тъпа горчилка. Аман от гръцки трагедии. Трябва ни повече славянски соларпънк.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Въпреки неочакваните бонуси и скрити съкровища, не бих препоръчал Inheritance Cycle. Освен ако не е с много тежки уговорки.
"Квадрологията" на практика е окталогия, предвид дебелината на всеки том и половината от тоя наратив е пълен талаш, върху който Паолини си е изтренирал писателските умения. Вижда ми се немислимо как тая поредица е минала през редакторската цедка на традиционното книгоиздаване,
през 21-и век на всичкото отгоре, ама ето на, шуробаджанащината води до чудеса.
Ако обаче принципно четете фентъзи, обичате дракони и нямате особени литературни претенции, можете да си запълните няколко месеца от наличното ви време за четене (ха-ха-ха, време за четене... кой го има в днешно време?). Към края даже дори ще ви е комфортно в известна степен, въпреки че повдигането на вежди и facepalming-ът ще ви съпровождат до последната страница на тази сага. Дузина хубави (и разпиляни) идеи на кръст dragon rider поредица не правят.
Цялото упражнение имаше един неочакван резултат - настървих се да прочета
To Sleep In a Sea of Stars. Дет' се вика, щом Паолини ще ми намигва свенливо със сай-фай елементи във фентъзито си, искам да видя тогава колко добре ще се справи в истинска НФ среда. И след като вече не е "зелен" писател.
Там обаче картбланш няма да му давам. Имал е 20 години да прочете и разучи конкуренцията; ако е тръгнал да преоткрива топлата вода, единствено ще получи януарска сметка от Топлофикация.