Едно фалшиво интервю с Елайджа Джауит

[Mokidi]

Ровех си старите боклуци с намерение да постна тук едно "кръволочешко" разказче, за което си мисля, че може да се получи "добре", ако се обработи - като отделен разказ... (и сигурно ще го постна по-нататък) ... и се натъкнах на ей-това нещо, което съвсем бях забравила. Реших да го споделя. Have fun!

ФЕНТЪЗИ СПЕКТЪР, 6/2001
Джули Уонауийк, снимки – Брус Найн

МЕЧОНОСЕЦЪТ – ЕЛАЙДЖА ДЖАУИТ
Никога не съм била в Йетъм, Небраска. Очаквам да видя типично малко градче, но срещам съвсем друго. Да, Йетъм е малък, но след като съм го видяла, започвам да разбирам как Елай Джауит въобще е прописал фантастика. Йетъм е датско поселище и прилича на пейзаж на голям художник. Елай е написал в един от разказите си: "Беше стар белокаменен град, кацнал като отворена мида на брега. В сърцевината му имаше палат, положен в зеленото гнездо на парка си като прекрасна перла в мидата. Много легенди се пеят за града, но човек трябва да го види, за да се убеди, че е истина.". Сега знам откъде е видял такова място, понеже стоя на речния бряг и Йетъм долу под мен е мидата, отворена сред гората. Прекрасно е. Фентъзи е.
Почти същата гледка се вижда и от прозореца на кабинета на Елай. Той живее в симпатична виличка в покрайнините на Йетъм, на "Спринг-флъд роуд". Самата къща е в стил фентъзи – малка едноетажна сграда със заострен червен покрив и постлан с плочи двор. Има само две стаи – изумена съм.
- Понякога си мисля да пристроя къщата – казва Елай, - но така и не намерих време да започна. Освен това още съм ерген. После, когато се появят деца, сигурно ще я поразширя.
Е, ВИЖДАЛА съм Елай и преди – може да се каже, че се познаваме, запивали сме се по цели нощи на няколко фентъзи-конвента. Но Елай тук пред мен е съвсем различен човек. На практика, изглеждаше малко, ами смешен, на конвентите – с костюм и тясна връзка, и със сплетена на плитка коса – достолепен, но смешен. И два пъти годините си. Сега ми се струва не на тридесет, а на не повече от осемнадесет – жизнерадостно момче в джинси, с тениска на Блайнд гардиън, у дома и освободен дори когато започвам интервюто. Извежда ме на слънчевия двор и там ще прекараме следващите няколко часа, пиейки любимата му бира, вгледани в мидата на Йетъм и говорейки за, ами, мечове, съдба и пишещи машини.
Дж. Значи сте роден тук, господин Джауит?
Е. Моля те, още не се чувствам като "господин"! Все още се притеснявам като ме наричат така. Казвай ми просто Елай. Достатъчно е.
Дж. Това истинското ти име ли е – Елайджа Поланд Джауит? Звучи като добре измислен псевдоним.
Е. Не, истински Джауит съм. Фамилията може да бъде проследена, хм, е не чак до "Мейфлауър", но доста назад. И да, майка ми ме е кръстила Елайджа – добро звучно библейско име, както обича да казва. Знам, трудно е да се повярва, когато има писатели като Кинг и Бейкър, и Фармър, и с вас двамата тук пред мен и аз започвам да не си вярвам.
Не мога да се сдържа – да, Кинг (крал), Бейкър (пекар), Фармър (фермер), "Искате ли седмица?" (Уан-а-уийк?) и Девет (найн). И Джауит.
Дж. Все пак, роден си в Йетъм.
Е. Да. Виждаш ли училището ей-там? Има магазин до него, а къщата отстрани е на родителите ми. Тук горе живееше дядо ми. Когато, хм, премина в отвъдното, аз се нанесох. Трябваше ми собствено място, и собствен кабинет където да работя. Пък и гледката е изумителна.
Дж. И още как! Казваш "да работя" – мислиш ли писането за работа?
Е. Не знам, честно казано! Така съм му викал от толкова години, че дори не си спомням защо съм започнал въобще. Както и да е, това ми е работата. Никога не съм искал да бъда нещо друго, освен знаменит писател. Разбира се, работил съм и други неща… напуснах софтуерната къща едва миналата година, когато третата ми книга тръгна към пазара. Но винаги съм мечтал да бъда писател и нищо повече.
Дж. Винаги?
Е. Е, всъщност преди да открия магията на писаното слово, исках да стана актьор. Същото е, не мислиш ли? Както и да е, започнах да пиша първата си, хм, книга, когато бях на шест – и от тогава насам все работя. Пиша, искам да кажа.
Дж. А за какво се разказваше в първата ти книга?
Е. Беше научно-фантастичен роман – 24 страници! – за екипажа на един космически кораб, посещаваха различни планети. Не става и дума за магия, съжалявам.
Дж. Значи не пишеш САМО фентъзи?
Е. Не мисля, че фантастиката и фентъзито могат да бъдат успешно разделени една от друга. А може ли да се отдели и хоръра? Глупаво се получава. Но не съм добър фантастичен или хорър автор. Рано или късно все някакво фентъзи прониква в работата ми. Знаеш ли, преди няколко години приятелката ми се беше увлекла по онези любовни истории, които вие жените толкова харесвате. Опитах се да напиша любовен роман – съвременен любовен роман, по-точно. След двайстата страница се оказа, че това е фентъзи, базирано в съвременния свят, има магьосници, бойци с мечове и прочие. Просто… случва се. Мисля във фентъзи-уклон. Това е всичко.
Дж. Започна да публикуваш доста рано.
Е. Да, но започнах да изпращам още по-рано. Имам ей-такава колекция откази (показва с ръце 20 см. купчина). Въпрос на, хм, търпение и време е да пробиеш. Не знам кой го беше казал – Шекли може би – че не-толкова-добър писател ще пробие, ако праща неуморно, накрая на издателя просто му писва и пуска нещо в списанието просто за да се отърве от наглия подател. И е истина – така публикуваха "Синовете на Пегас".
Дж. Много от историите ти са за Кръга на Световете, включително "Пегас". "Всички ъгли" е от същата серия, "Лъв от камък" също…
Е. Всеки фентъзи-писател който познавам, си има свой, ъъ, набор светове. Да, набор светове, които обитава. Разбираш ли какво имам предвид? Нещо като мания е: Има тук един тип в Йетъм, той събира онези ужасни брошурки, нали знаеш, реклами на интересни места. Тъй че, събира ги и знае наизуст градовете, където никога не е бил. Питай го и ще те заведе на обиколка в Лувъра. Познава къде са всичките проклети картини, залите, входовете и изходите… такива работи. Същото е и с фентъзи-световете. Не знам, може би научно-фантастичните светове са други… но сигурно не са. Както и да е, създаваш си свят и с времето го опознаваш, пишеш за себе си брошурките и правиш снимки, и накрая започваш да живееш там, да сънуваш сънищата на този свят, да говориш езиците му, да вярваш в религиите му. Разликата е, че там има хора, има истории за тях, които чакат да бъдат разказани. Колекционерът просто се наслаждава на мечтите, а писателят всъщност се наслаждава на разказването на тези мечти.
Дж. Знам – като колекционер съм видяла толкова интересни места от Кръга, че…
Е. Че вярваш в него, нали? Но има и още: когато историята е разказана, винаги има друга в очакване. Така се изгражда светът – писах за Крилатите коне и видях, че Каменните лъвове също се нуждаят от описване, после трябваше да проверя какво е станало СЛЕД като е приключила войната на родовете и… И това е истински свят. И ако тук хиляди писатели се мъчат да изобразят земните общество и цивилизация, Кръгът има само мен за свой певец, пророк, трубадур! Голямо предизвикателство е – и голяма отговорност. Самият свят, който изобразявам, е безкраен, има си минало за описване, бъдеще за описване…
Дж. И при все това, съвсем друг свят ти донесе известност. Защо, след като си вманиачен на Кръга?
Е. Казах "набор светове". Повечето писатели не остават само в една от техните реалности… може би неща като "историята на живота му", имам предвид "Властелинът на пръстените" на Дж. Р. Р. Толкин и подобни, са истинска мания. Кръгът определено може да ми предложи различни и неизброими места, за които да пея, но има и други набори правила. Мисля за свят на Живи богове и легенди, без магьосничество и магия каквито ги познаваме… Не може да бъде поставен в Кръга. Същото е и с Кръволоците.
Дж. Дори и така да е когато беше публикуван "Лъв от камък, кръв от дракон", се твърдеше, че работиш върху втори роман за Кръга…
Е. "В името на кралството ми" – все още е незавършен.
Дж. Именно. А вместо него се появиха "Хроники за кръволоците". Защо?
Е. Ами, на първо място, никога не съм харесвал Муркок. По едно време бях в бизнеса с компютърни игри, знаеш, и имаше минимална възможност да получим правата за игра по "Елрик" на Муркок. Тъй че седнах и се насилих да прочета серията. Останах очарован. Все още не харесвам начина по който той пише, но, Христе, там я имаше тази идея, като седефена мида, като перла – ярко блеснала в грозната черупка! Имам предвид Мечовете. Магическо оръжие, това е нещо опасно, трябва му силен Носител и дори при това положение онзи, който го ползва, може да изгуби себе си… Ами тогава, защо да не се предаваш на оръжието? Очевидно е, не мислиш ли?
Дж. Никога не…
Е. Точно. Аз също. Но си седях с "Елрик" в скута си, зяпах през прозореца, и знаех, че там има свят, където господстват Мечовете. Редакторът ми хареса идеята – и трябваше да се получи многотомник, понеже имаше толкова много за разказване! – тъй че започнах работа.
Дж. Толкова просто ли е?
Е. Не, просто така изглежда. Истината е, че това беше много труден период за мен. Планирах сватба и приятелката ми внезапно ме напусна. Не беше идеалният момент да отказваш пушенето, но и без друго ми беше толкова кофти от цигарите, че трябваше да ги зарежа. Загубихме правената игра заради друга компания и останахме без пукната стотинка, всички ние. Опитвах се да работя над "Кралството ми", но след всичко това бях в дълбока писателска дупка, на практика бих могъл да я нарека дори Бездна за лоши писатели. Бях прекарал там месеци – от април или май, мисля, и до ноември. Тъй че отчасти загубата на играта беше и по моя вина… Дори не мога да го опиша. Както и да е, бях депресиран и неспособен да пиша, и после видях тази блестяща сърцевина на идея, и се хванах за нея като удавник. Беше нещо като майтап в началото, тренировъчен разказ или нещо подобно. Но както казах, редакторът ми хареса скечовете и ги купи. Написах "Сърцето на скиталеца" за толкова кратко време, че сам не си повярвах.
Дж. Тренировъчен разказ в размер на пет тома?
Е. Не, трябваше да е къс разказ в началото, просто легенда в стила на Муркок – за Мечовете и как те поддържат пътя на Съдбата. Такава беше идеята, когато написах "Това не е история за хора, а за мечове…" и когато стигнах "Ето защо това е история не за хора, а за мечове", вече не знаех какво да правя от там нататък. Не съм свикнал със стила на легендите, нали разбираш. Предпочитам да разказвам истории. Тъй че направих точно това – превърнах мита в разказ. И се оказа, че това е доста грамаданско нещо!
Дж. Значи пак ще се срещнем и с Кръга?
Е. Така смятам. Има и други интересни места, където бих искал да си потърся истории.
Дж. А ти самият, Мечоносецът? Кой е мъжът зад историите?
Е. Всъщност си имам меч, ще ти го покажа после. Купих го – казва се Легилаубор – преди пет години. Обичам това оръжие, макар че не ме бива за фехтовчик. Вместо това често излизам на лов с лък.
Дж. И?
Е. Е, какво повече? Почти на тридесет и две съм, имам сериозна приятелка, макар че не съм навит за сватба все още, обичам да чета фантастика и хорър – фентъзи чета "по задължение". Харесвам песните на "Блайнд гардиън" и "Отиг", и една група на име "Кръволоци", те са от Йетъм. Имам кон, кръстен Блинки – държа го в една ферма извън града – и кунхаунд. Какво друго? Няма мъж зад историите, Джули – аз съм самата история. Всичко останало е не само лично, то просто няма друго!
Дж. Използваш ли личния си опит в книгите си?
Е. Понякога. Има някои пейзажи, които действително съществуват. Има герои, които съм виждал по едно или друго време. Взимам участие – лично – на някои места. Но като цяло, фентъзито просто не може да употреби ежедневието на съвременното ни битие.
Дж. Може би въпросът ми е поизтъркан, но как точно пишеш книгите си?
Е. Преди беше въпрос на намиране на време – работех късно нощем, след "истинската" ми работа, прекарвах уикендите си в кабинета… такива работи. Сега се посветих на писането и е по-лесно – ставам, пиша докато си пия сутрешното кафе. После понякога извеждам Норбо, кучето, на поляните. В други случаи оставам вкъщи и чета. Следобед си поспивам, и обикновено след това работя по половин нощ.
Дж. Нямах предвид…
Е. Знам. Странно, но никога не съм използвал пишеща машина – никога дори не съм докосвал подобно чудо. Бях на осемнадесет или някъде там, когато писането ми спечели достатъчно пари да си купя компютър и оттогава насам съм най-щастливия потребител на света. Микрософт Уърд ми е най-добрият приятел. А всичките ми писания са единички и нулички на драйв.
Дж. Не е ли опасно?
Е. Не знам, аз просто съм си пристрастен към компютрите. Но, е, загубих един разказ заради повреда в драйва – преди шест-седем години. Беше най-доброто ми творение, бъди сигурна! От тогава насам използвам записвачка и винаги подсигурявам двойно бакъпите. Но мисля, че като ме пита "КАК" имаше предвид начинът по който пиша, не как става това технически.
Дж. Да, Елай. Как идеите се превръщат в разкази, как добиват техните плът и кръв?
Е. Донякъде е вид лудост, честно казано. Виждам ги – местата, героите, нещата които правят. Те ми се привиждат, чувам гласове, понякога вратата между световете е почти готова да се отвори и аз… Аха, то е като да виждаш ъгъл от Кръга! Само дето не мога да мина през него. Ей-толкова близо ми е: сериозно говоря!
Дж. Причуват ти се гласове, привиждат ти се разни работи…
Е. Аха, знам как звучи. Но е истина. Помниш ли сцената, където Нощен кошмар седи на прозореца, когато Дейин се събужда посреднощ? Събудих се веднъж в тъмната спалня и ето го и него, на перваза на прозореца, с меча в ръце… съвсем ясно виждах руните по острието. Или, да вземем началото на "Лъв от камък" – именно глас звучеше в главата ми. Акцентът беше ясен и звучен. И той плачеше, и много ми се щеше да му помогна, и…
Дж. Тъй че описа събитията.
Е. Направих единственото, което мога. Разбира се, роман не може да се сътвори от голото ми безумие. Първо си правя план – скица или по-скоро бих могъл да го нарека "наброски". После започвам да пиша части от текста. Междувременно пиша и наброските на отделните раздели, и след всичко това приключвам с подробната история и с вече готови някои от ключовите точки. В този момент редакторът ми за пръв път вижда проекта за романа. Сядаме и го разнищваме, и понякога променяме части от него, но обикновено той само предлага нови мотиви, които да включа, такива работи. Когато всичко е изяснено, започвам истинския текст. Основният проблем е, че героите понякога не харесват идеите ми за себе си и историята приключва доста встрани от наброските, но това е неизбежно. Когато романът е готов, редакторът го изчита, пренаписваме каквото трябва да се промени или изясни, после бета-тестерите ми получават копия от текста, те също предлагат някои промени, пренаписвам отново, редакторът приема или отхвърля промените… и накрая романът е завършен. Някъде между първата преработка и бета-тестването, се включва художник на корици. Тъй че, когато текстът бъде завършен, и обложката е готова. Така се прави книга.

[Кал]

Вдъхновяв! за интервю с Юна, от „Приказките за Юнаци“...