Звярът (Къс разказ)

[glishev]

Поне отново съм на себе си. Неправилно. Поне отново съм себе си. Така е по-вярно. Зяпам тавана на банята по невъзможност да гледам каквото и да било друго. Предполагам, че нямам много време, но между настъпването и отлитането на всеки миг взеха да се промъкват неоправдано големи паузи. Интересно, дали смъртта ще дойде тогава, когато следващата пауза се превърне във вечност? Ако е така, значи имам възможност поне да пренавия пследните събития назад и да реша какво по-точно ме доведе дотук – проснат в неудобна поза на собствените си плочки.

За всички мои нещастия винаги е бил виновен брат ми. Порасна преди мен и получи сериозна инжекция от родителското тяло. Когато дойде моят ред за старт в живота, те вече нямаха пари, а и старостта бодро чукаше на вратите им. Оттогава всичко си тръгна по план: “Първородният – крачка напред!” Малко работа в Германия, апартаментче в Лозенец, щастлива сватба и бърз развод за някои… докато други трябваше по цял ден да слушаме неласкави сравнения между “големия” и “малкия”. Уви, приятели, съдбата е жестока. Не го одобрявам, но е така.

Не одобрявам и телефоните. Нарочно не си купувам мобилен, а бих минал и без домашния, ако имаше как. Телефонът отне свободата. Прави те откриваем – сякаш си на повикване и само чакаш някой проклет досадник да ти се обади, за да ти поиска пет лева лош кредит. Особено неприятно ми е, когато това е лигавият Димитър. И още повече, когато ме търси в събота сутрин.

Напипах слушалката след четвъртото позвъняване.

– Ало? – изграчих.

– Здрасти, брат! – Той беше, разбира се. – Извинявай, че те безпокоя, обаче просто спешно ми трябваш…

– За какво бе, човек? И не можеше ли да изчакаш до по-нормално време?

– Не. Слушай сега! Заминавам веднага…

Последва дълго и заплетено обяснение как трябва вече да е препуснал към Търново ли, Габрово ли и да остане там една седмица. От мен се очакваше да му отглеждам безценния боксер през това време. Докато брат ми затъваше в детайли, се зачудих защо се обажда на мен, а не на някоя от безмозъчните си обожателки. Развеселих се мъничко – може би си беше дал сметка, че не можеш да разчиташ на някаква си женска за толкова скучно нещо като да ти нахрани и разходи кучето.

– Хубаво де, разбрах. Ти потегляй, а аз след малко ще дойда у вас. Айде чао.

Той се разтопи от благодарности. Една от малкото хубави черти на брат ми е неговата учтивост. Все обича да повтаря колко важно било да отдаваш всекиму дължимото.

След по-мако от час вече бях в квартирата му. На масата имаше знак на внимание – бутилчица “Old Smuggler”. Типично в стила на Димитър. Лигав или не, има си стил човекът. Откъм терасата се носеха противни звуци. Ужасният боксер явно се справяше с порцията си полезни вещества в обичайния маниер на лочене, гълтане, трошене и фучене, който свидетелства за добро здраве и настроение. Потръпнах. Така и не можах да разбера що за удоволствие е да отглеждаш космат снаряд в дома си. Кучето може и да е било необходимост в пещерната епоха, но днес си е чиста отживелица. В това отношение виетнамците са по-напред от нас.

– Родни! Ела тук, куче, ела, твойта мама! – повиках го с цялата си нежност, когато грухтенето позатихна.

И това беше той – Родни, Царят на Кокала, Род Тигровата кожа, Роро Жълтозъбия, Рой Смърдящата усмивка, винаги готов да те олигави раболепно, да си пъхне гигантската глава в ръцете ти, да те повали на земята и едва ли не да те изнасили от чисто животинско добродушие. Отблъскващо.

Най-сетне успях да спра лудешките подскоци (Рон с Пружинените лапи) на най-добрия приятел на брат си и да му сложа каиша – на приятеля, не на брата. По пътя към парка песът ме настъпи стотина пъти, оплиташе си повода и се опита да ме препикае като дръвче. Плеснах го през едното ухо, но продължаваше да ми лази по нервите.

В гората го отвързах и тръгнах бавно по алеята. Кучето се втурна напред и десетина минути го чувах бодро да търчи и да лае ту тук, ту там. Всъщност разходката беше приятна. Да се помотае човек из Борисовата градина преди да са я превърнали окончателно в паркинг не е за изпускане. Времето беше хубаво, обаждаха се птици и не се мяркаше жива душа. Шумовете на града стигаха до мен само като далечен шепот.

Дадох си сметка, че от известно време не чувам вандалското озвучаване на боксера. Спрях на място.

– Родни! – изквичах и изсвирих с уста.

Ни вопъл, ни стон.

– Родни, ела тука бе, мама ти стара!

Шварценегер си имаше един лаф: “Talk to the hand”.

– РОДНИ!!!

Притесних се. Кучето обикновено си беше послушно. Пък и не исках да сервирам на Димитър новината, че съм го загубил. Реших да завъртя кръг около мястото, където се намирах. Тръгнах между дърветата. На всеки някоко крачки виках:

– Родни!

И също:

– Ела тук, мойто момче!

Нулев резултат.

Излязох на нещо като поляна. Познавах мястото. Бях виждал тук понякога да се събират някакви каратисти, дъновисти или кришнари. Правеха китайска гимнастика на открито и упражняваха техниката на Петте шамара с крак на забавен каданс. Готина гедка, ако си падаш по такива работи.

Сега каратистите ги нямаше. На едно паднало дърво към края на полянката седеше брадат клошар, а в краката му се беше проснал Род, Любимецът на просяците. Човекът галеше животното по главата, а то кротко си лежеше, вместо да се опита да го измие с език.

– Слава Богу, че сте спрели кучето… – започнах облекчено и се упътих към горската идилия.

Старецът ме погледна. Лицето му имаше по-смислен израз от този на повечето лудковци из София. Израз, някак неподходящ за парцалите и брадата му.

– А, не съм го спирал. Само си дойде, милото. Душичките ме харесват мене, надушват ме. – пак се наведе и замива тигровата глава.

Приближих се.

– Както и да е, благодаря. Хайде, Родни! Хайде вкъщи.

Кучето не помръдна. Онзи продължи да го почесва между ушите.

– Извинете – казах малко рязко, наведох се и закачих повода за нашийника. Дръпнах. Родни се изправи неохотно и загледа клошаря. Той го потупа с пръст по носа, промърмори нещо и намигна. Но не на мен. Намигна на боксера.

Реших, че и този е лудичък като подобните си, макар и по-симпатичен. Пак дръпнах каишката.

– Хайде, куче.

То седна и вдигна лапа към човека. Изскимтя като паленце. Старият ме погледна:

– Отвържи го за малко. Ще го погаля, ще му поприказвам и то само ще дойде при тебе, а?

Не можах да оценя предложението. В края на краищата човечецът си беше смахнат, а и усетих, че понамирисва. Освен това исках да си вървя. Не му обърнах внимание.

– Ставай! – викнах и шибнах Родни по врата с края на повода.

Не разбрах какво става. Нещо помръдна и в следващия момент лежах по гръб на земята. Кучето беше стъпило с четирите си крака върху ми. Ръмжеше. И то не просто като ядосано домашно животно. Така сигурно са си ръмжали бащите на вълците през Ледниковата епоха. Роро Жълтозъбия оправдаваше прозвището си на сантим от лицето ми и взех сериозно да се плаша.

Клошарят стана от своя дънер и се наведе над кучето. Опря ръце на коленете си. И много благо ми каза:

– Момче, никой не може да удря животно пред мен. Рискуваш много така.

– А-а-а-д-д-д… – проскърцах. Кучешка лига се точеше в яката ми, но нямах никакво намерение да мърдам. Боксерът вече не приличаше на добрия стар балама Родни. Изглеждаше като нещо, което чака разрешение да ми отхапе цялата физиономия. Онзи пак се обади:

– Внимавай, казвам ти. Следващия път, когато посегнеш, Звярът няма да те остави. – Така го каза, “Звярът” с главно “З”.

– Виж му очите.

Някак преместих поглед от мордата на кучето. Милият глупчо Родни винаги е имал добродушен кафяв поглед, който караше обожателките на Димитър да мачкат кучето му като плюшено мече. Нещото над мен обаче ме фиксираше с два червени въглена. В гръдния му кош все така клокочеше предупреждение.

– Сега те пускам, но внимавай. – Старият явно си правеше веселото с мен, защото се подсмихваше. Пак измърмори нещо в брадата си и почеса едното ухо на Родни. Кучето слезе от мен и спря да ръмжи. Погледнах го. Изглеждаше си както винаги – кротък, едър боксер, приятел на човека. С очи от безкрайно спокойствие.

Клошарят посегна и къде ми помогна да стана, къде ме вдигна като паднала от пирона плитка лукови глави. Из панталоните ми се разпространяваше позабравено от ранното детство усещане за мокра топлина. Най-сетне гръбнакът ми пое управлението. Побягнах.

На излизане от гората се препънах и загубих равновесие. Ударих си коляното. Докато се изправях, иззад храстите се чу шумолене и Родни излезе оттам, бодър и безобиден, какъвто си го знам от почти три години. Станах много бавно. Тръгнах си. Той ме последва кротко, изравни се и продъжи като полицейско куче след команда “редом”. Поводът висеше на врата му, но някак не ми стискаше да го взема.

Стигнахме до апартамента. Пуснах кучето и отидох в банята. След малко седях в любимия стол на брат си, носех домашния му анцуг и се опитвах да разсъждавам.

Очевидно не можех да оставя нещата така. Димитър е по-спокоен от мен и рядко удря кучето, но си представих как посяга и Новият Родни му откъсва ръката. Знаех си, че изглежда налудничаво, но явно старецът беше разбъзикал чудесния лигав нрав на животното. Дали може да се хване бяс по телепатия?

Нямаше смисъл да се обаждам на брат си. Щеше да реши, че съм преполовил “Smuggler”-а. Пък и какво щях да му кажа? “Като си дойдеш, не бий кучето, защото един прошляк му направи психоанализа и извади наяве Звяра в него”? Не ставаше. Нито пък можех просто да си тръгна. Сега песът си лежеше хрисимо на пода пред мен, но ако го зарежех, след седмица Димитър щеше да влезе при Новия Род – гладен, неизлизал и гневен… Може и да завиждам на братчето си за много неща, но никога не съм го искал разкъсан от собственото му пощръкяло добиче.

Как да се отърва от Родни? Нямах пистолет, а и гърмежът би привлякъл внимание. Не бих нападнал песа нито с голи ръце, нито дори с алебарда, защото още ми притреперваше от двата пожара в очите му. Не бих посмял дори да му повиша глас.

Накрая ми просветна. Станах, бръкнах в хладилника и извадих отворената консерва “Кучешка радост”. Увих я в найлонова торбичка и я пъхнах в раницата си. Полезен навик е това – да си носиш раница навсякъде. Викнах кучето:

– Ела, мойто момче! Айде пак на разходка!

Боксерът вдигна глава и изприпка при мен. Надвих страха си и го вързах. Очите му си оставаха кафяви и безмислени. Но не беше ли това там намек за искра на заплака, когато го потупах по главата? Отдръпнах ръка.

По пътя спряхме пред магазинче за домашни потреби. Вързах песа отпред.

– Добър ден. Отрова за мишки имате ли?

И продължихме. Бях толкова доволен, че дори си затананиках. На Димитър щях да кажа, че Род внезапно е показал признаци на гана и ветеринарят ме е посъветвал да го приспим. Сетне щяхме да помълчим или да прочетем избрани страници от “Сто и един даматинци” или от “Белия зъб”. Брат ми става понякога болезнен на тема кучета.

Преди да влезем в моя вход, се огледах. Съвсем наблизо имаше примамливо отворен контейнер за боклук. Настроението ми съвсем се оправи.

С Родни влязохме у нас. Оставих консервата и мишеморката в коридора. Отвързахме се и аз се разтърсих за нещо като легенче, в което да забъркам порцията на четирикракия гост. Както си ровичках из шкафовете, чух шум зад себе си. Обърнах се и видях Родни, седнал зад гърба ми и вперил любопитен поглед към мен. Имаше вид на най-нормален боксер и за момент ме хвана срам. Може би не беше най-добрата идея да тровя другарчето на Димитър. После пак се сетих за оголените зъби и за лигата във врата ми.

– Айде, Родни, друже, айде да хапнеш! Ела, Родни!

Песът дотърча в банята и доверчиво нападна легена с любимите си рога и копита. Толкова по въпроса с обонянието на кучетата. “Харесват ли ти подправките, говедо?”, помислих си и се изхилих под сурдинка. Излязох от къщи и заключих вратата. Отвътре набираше сила страховитият шум от весело похапващ боксер. Махнах се, защото не ми се искаше да присъствам, когато започнеше действието на отровата. Смъртта, в края на краищата, е занимание самотно.

Слязох в кафенето до входа. Заприказвах се с бай Киро, ударих и една обедна мастичка. Така де, събота е.

– А чие беше тва куче бе, шефе?

Това беше Иван Капачката, кварталният пияница. Добро момче, но точно в този момент исках и на него да му дам лъжица мишеморка.

– Кое куче? – направих се на приятно разсеян.

– Дето си влезе с него одеве – любопитстваше Иван.

Реших да си кажа истината. Така или иначе, Димитър нямаше да прави разследване за смъртта на Родни.

– А, боксерчето ли? На брат ми е. Ще го гледам няколко дни.

След половинчасова беседа за различните породи кучета излязох от кафенето. У дома ме чакаше неприятна изненада. С нечовешко (или некучешко) усилие Родни беше счупил бравата на банята и беше излязъл в коридора. По миризмата можех да позная, че се е изпуснал. Лежеше, свит на кълбо в краката ми.

Известно време го гледах. Не бях сигурен дали е умрял. Престраших се да го подритна.

Оказа се жив. Помръдна, дори се опита да стане, но накрая едва вдигна глава. Челюстите му бяха здраво стиснати в конвулсия. Реших, че не може да ги разтвори. А очите му бяха като гърлата на вукани. Въпреки отровата ме виждаше съвсем ясно. От физиономията на умиращия Родни ме гледаше Звярът. Звярът като архетип. Бащата на вълците. Допотопният предтеча на всяка болонка, почувствала зова на дивото и разкъсала чорапогащника на господарката си.

Отскочих. Погледът на Звяра помътня, червените въглени примигнаха и угаснаха. Екзодус леталис. "Вечни ти ловни полета, Род", помислих си.

Почистих банята, а останките на кучето увих в няколко стари чаршафа, които все се канех да изхвърля. Сбутах ги в един ъгъл; щях да изнеса всичко чак надвечер, заради любопитковци като Иван Капачката. После се сетих, че имам среща в три. Съвсем бях забравил!

Реших да се обръсна. Пуснах топлата вода и заизваждах четка, сапун, автършейв и прочие свещени предмети на мъжката хигиена. Скокнах за малко до кухнята и после продължих ритуала. Докато стържех лицето си, бях доволен, толкова доволен – все едно не бях убил кучето на брат си, а изкачил Монблан.

Порязах се. За какъв дявол ми трябваше да се бръсна с кухненския нож, вместо с “Жилет”? На момента ми се беше сторило забавно и ексцентрично. Откъде-накъде трябва да съм странен и необикновен само пред другите, а не и насаме със себе си, ако това ми прави удоволствие?

Погледнах се в огледалото. “Алената резка на бузата много си отива с цвета на очите ми”, казах си щастливо.

…Отива си с?…

ХРЯЯААС!

В общи линии, това е. Сега не ми е весело, не мога и да дишам, но поне умът ми не плава в розово желе. Май тази секунда няма да свърши скоро. Е, жалко за срещата в три – с когото и да е била.


-------
Грешка ли е, че го пуснах тук?
Манол

[Кал]

Тук е добре.

Аз съм заринат да сглобявам първите оценки за Копнежа... като наваксам с тях, е ред на "Звяра".

(Само ще те чета, няма да те цифровизирам. )

Наско също знае за разказа, но той пък урежда нещата около кинолекторията в "Земята и хората", та не знам дали е смогнал да го прочете.

[Кал]

Разказът е написан чудесно, другарю Кир Мануиле... но като идея е нечовешки. Освен дето ще бъда много, много мил с домашния любимец на Вяра и Петър, като ме помолят да им го гледкам...

Наско изказа ли си мнението за него? Ако не е - ще го му го предложа, пък той да прецени.