Кога отлагането НЕ е оправдано

[Trip]

Разклонено от тук.

Доста интересен проблем, според мен, но само ако изместим фокуса от авторите на многотомни саги към авторите по принцип и ако го посадим в българска почва.

Накратко (щото не знам доколко имам капацитет в момента за обширен поглед, а и се надявам на някакъв диалог), за мен българската литература (въобще, а в частност и фантастиката, доколкото я има) още не е достигнала горния лимит на продуктивност, дори предвид настоящите условия в страната. Да, този фактор разпилява голяма част от авторската продуктивност в колебания и банално-битово безпокойство, но заедно с него против автора работят и други фактори, плод - както го виждам аз, - на погрешна нагласа към писането по принцип, която в повечето случаи се подхранва от самата себе си.

"Нямам време да пиша." Едничкото най-лесно и масово извинение. Сещам се за две причини за него - които според мен са заблуди и имат общо решение. (Или може би две, но близки по същество.)

1. Липса на вдъхновение за писане.

Вдъхновението не идва. Вдъхновение се предизвиква.
Повечето хора така и не "получават" вдъхновение, защото си позволяват да напрегнат писателски мускули само пред белия лист/екран – доказано най-неблагоприятното място за подобни усилия на волята. Много хора така и не си позволяват да влязат в писателската "зона" в главата си, докато се возят в градския транспорт, например, или докато четат произволен текст, бил той художествен или не, дълъг или не, или докато просто си седят на произволно обществено място, или пред телевизора, или в работния офис. И т.н.
Писателят винаги е писател – в главата си, ако не другаде.
Не че съм в правото да давам себе си за пример (щото къв писател съм аз, в крайна сметка?), но ако съм слязъл от произволен автобус/тролей без да си запиша в тефтера поне два-три детайла за някои от другите хора вътре, изпитвам силно желание да се кача обратно, докато не си запълня квотата.


2. Следва почти пряко от 1.: притеснение, породено от липса на опит в писането, буквално. Липса на написано. Следват самообвинение в тона на "И кво като имам епична фентъзи-трилогия в главата си, като не съм написал/а и една глава. Аз съм загубеняк/чка. Заеби тая работа."

Тук може би малко ще ритна кошера, но според мен умелото писане не е еднозначна функция на това колко си написал/а, а зависи много повече от това колко – и по-важно, – как си чел/а. Светът на литературата е пълен с примери за блестящи дебютни творби на хора, написали преди това по два-три разказа, или пък страхотни творби, качествено по-добри от предишните опити на автора си. Във втория случай (сещам се за Фокнър и Вирджиния Улф) самите автори са признавали, че са стигнали до концептуален пробив в това какво би могла да представлява литературата им. Отдали са се на литературни модели, в порядъци по-комплексни от тези, с които са боравели преди това.

Способността да идентифицираш определен литературен модел (бил той модел на фраза, или на изречение, или на абзацна структура, или на сюжетна структура, на character-арки и т.н.) и след това да го асимилираш като читател, е тъждествена със способността – когато седнеш да пишеш, – да го възпроизведеш или по-скоро, да го пресъздадеш с нужните промени, така че да пасне на материала, с който работиш. Интернализацията на модели също така е тъждествена с това да позволиш на този модел да те управлява, докато пишеш: а) без да се страхуваш, че вместо да уподобиш ефекта на Стърджън примерно, ще се пльоснеш по лице и б) без да се страхуваш, че ще изглеждаш плагиат.

Светът също така е пълен с автори, изписали безумни количества боклук, като едномилионната им дума е също толкова зле подбрана и смехотворна, колкото и първата им. Това се обяснява лесно с предположението, че просто не могат или не са си позволили да интернализират необходимите литературни модели, за да изплуват от шлаката, в която са нагазили поначало.

"Оригиналността" и "пълният контрол" в писането са надценени. Позволете си да копирате. Достатъчно добре развитата интуиция в някакъв миг ще се погрижи собстветното, личното да изплува. А и писането ще се превърне в много по-гладък и приятен процес, струва ми се.

[Dess]

Благодаря ти много за горното... Определено ме караш да се замисля колко мога да дам (най-вече на себе си), ако престана да се крия зад споменатите оправдания - и хиляди производни на тях - и започна да пиша сериозно. И да чета, разбира се - но за това винаги съм гледала да намирам време, а и желание определено не ми е липсвало

Най-трудно, поне за мен, е да изляза от омагьосания кръг от типа "днес имам нещо по-важно/спешно/лесно за вършене, но утре ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ще седна да пиша" - и така всеки ден. Затова започнах да си намирам крайни срокове - например участия в конкурси. Те обаче за съжаление са редки и рядко съвпадат с онова, което съм си наумила, че искам да кажа... И в крайна сметка произвеждам нещо по-скоро за себе си, отколкото за конкретния конкурс. Но и това е някакво начало, нали?

Извинявам се за лирическото отклонение - с една дума, пак огромно благодаря, и дано думите ти ми подействат като ритник в... творческото вдъхновение Така че си пиши червена точка, днес измъкна една бъдеща писателка от опасността да си остане неосъществена такава. Кой знае, може пък да е за добро

[Radiant Dragon]

Моето отлагане, за съжаление, май го свързвам с акселерацията на алчността по отношение на мечтите.
Защото аз известно време се чудех защо пиша. Зададох си въпроса. Първоначално реших, че пиша, за да
излея на хартия идеите, с които аз и брат ми отраснахме, докато ги разбърквахме в фантазиите си. После
реших, че пиша, защото искам да дам нещо на света, което смятах, че е интересно и увлекателно, надявайки
се междувременно да го превърна в професия.

Накрая истината се оказа, че аз пиша, защото имам някакво умерено сладкодумие и чат-пат привлекателни
идеи, но реално използвам писането като засукана форма на бягство от реалността. Кофти, ама факт. Не,
чакай малко. Scratch that. Кофти щеше да бъде, ако не бе описаната по-горе акселерация на алчността.

Защо ли? Защото вече не ми се пише за други реалности. Живее ми се в тях.
Тцъ, тцъ, тцъ, голям съм блейко...

Няма значение, при мен това е причината. (Централната)
Освен нея винаги присъстват фоновите "замърсители" като мързел, недостатъчна отдаденост, peer pressure и тн.

[Pumuckl]

Най-честият симптом възпрепятстващ писането е мързелът. Той поражда липсата на желание и намирането на оправдания или по-интересни (сиреч, по-лесно набавяеми) занимавки.