Отражения

[Кал]

"Достатъчно" в групата "Завръщане от мрака" в Netlog

[Кал]

Мирослав Моравски в „Словеса“: "Ортодокс" на Григор Гачев в сборника "Алманах Фантастика"

Новият брой на Алманах Фантастика – 2010-2011 излезе преди месеци. В него са включени много произведения на различни автори – от световни майстори в жанра като Алфред Ван Вогт, до наши големи автори и радетели на фантастичното изкуство като Александър Карапанчев. Между страниците му се е сгушил и къс от едно невероятно, оригинално произведение, което ме грабна и за което всъщност искам да ви разкажа.


Преди време започнах един голям спор с мой приятел, който твърдеше, че фантастиката, сравнена с ортодоксалната литература, е просто четиво за забавление. Спорът ни стана драматичен, защитавахме и плюехме произведения и каузи, докато в крайна сметка не осъзнах, че той просто не е чел достатъчно, а това, което е прочел, е някакъв литературен Manowar в жанра...

Схванах, че има нещо нередно, когато този мой добър приятел (много добър, защото водим ожесточени спорове и все пак не сме скарали ) заяви, че във фантастичната книжнина нямало истински образи, липсвала дълбочина и истинска човешка драма, истински човешки отношения и проблеми... Тогава посред спора ме напуши смях, и войнственото ми настроение се изпари...

Мислех за едно или друго произведение, които да му дам да чете, за да променя неговото извадено от „Рудниците на цар Соломон” мнение. Минах през класически трудове като „Какавидите” на Джон Уиндъм, „То умира в мен” на Силвърбърг и дори „То” на Стивън Кинг (не знам колко добър роман на ужаса е, но е в личния ми топ десет от книги за детско приятелство).

Сега вече знам коя книга да му дам.

Натъкнах се на нея неочаквано, като дете, попаднало на перла в мида. Когато отворих тазгодишния Алманах, бях решил този път да не го чета хаотично, а да карам като хората - заглавие по заглавие, от първа до последна корица.

Да решиш е едно, но когато някой ти измъкне книгата изпод възглавницата, прилагаш отчаяни методи. Един ден, докато отключвах вратата вкъщи, дочух бурен смях откъм хола.

Жена ми, ухилена до уши, седеше и четеше нещо от Алманаха. Когато нахълтах, за да защитя правата си на „първи пипнал” книгата, разбрах какво я е развеселило толкова.

Беше откъсът от романа на Григор Гачев - „Ортодокс”.

Глътнах го на един дъх, веднага след като успях да й измъкна книгата.

Да пишеш за хора е като да рисуваш хора. То е върховното майсторство в изкуството – може да си добър в залезите или конете, но опреш ли до човешки образ, работата става... тънка. Но докато да описваш хора е трудно, то да пишеш за деца е направо висш пилотаж.

Чел съм различни неща от блога на Григор Гачев. Но за първи път се сблъсках с литературните му дарби именно в този жив, бодлив и бликащ от хумор и остроумни идеи роман.

В мрачната, задушлива за ума и сърцата, средновековна обстановка на един свят, в един манастир, потънал в религиозна тъма и отглеждано невежество, внезапно се появява едно жизнерадостно, будно дете, което с неудобните си и дори често богохулствени въпроси повлича лавина от смут, яд и разбира се, шамари от светите отци. Как да се оправиш иначе с едно деветгодишно, чиито питания не можеш да си представиш дори, а да им отговориш, означава да се замислиш. „Непрекъснато пита за какво ли не” заявява родният татко на момчето. „И за неща, дето никой не ги пита. Едвам го издържат хората. Преди месец беше попитал отец Самуил, селския ни свещеник - абе като Господ е всемогъщ, може ли да създаде нива, която да не може да изоре!”

Тъкмо тук, в контраста между преклонената глава на невежеството и бръснача на детския ум, авторът заплита фантастичната нишка. В цялата тази потисническа атмосфера на прашни догми и откровено тъпи суеверия, кое е най-интересното за малкия Петърчо? Разбира се, забранените и анатемосани самодиви, караконджули и други „дяволски изчадия”, с които само най-праведните и висши свещеници могат да се борят.

Спирам. Няма да разказвам повече, за да не ви разваля изненадата от умелата, неподозирано очевидна, но бляскаво оригинална идея, около която се върти сюжетът.

Но ще продължа да говоря още за майсторството на разказвача. Напоследък рядко ми се случва да чета нещо хумористично, което да не е пропито от горчив, дори болезнен сарказъм, който понякога ти идва в повече.

В „Ортодокс”, срещу мрака и унинието в душите на манипулираните от църквата хора, авторът противопоставя едно невинно, чисто и позитивно детско любопитство. Хумористичните ситуации са пропити с топлота и грижа дори към героите, взети на подбив. Всеки от отците в манастира, където се развива действието, е пълнокръвен човешки образ, със своите положителни и отрицателни черти – Отец Геласий със своята страст към шаха, брат Иларион със своята към виното... Множество комични ситуации, в които попада малкият Петърчо, разкриват съшитото с бели конци, религиозно учение в манастира. Но през очите му виждаме и съдбите на хора, които искрено са се отдали на това житие и усърдно и човешки се опитват да си вършат работата за негово благо.

Книгата е написана красиво и увлекателно, и, разбира се, само един откъс далеч не стига. Очаквам с нетърпение останалата част. А ако някой иска да научи нещо повече – нека надзърне в блога на автора: http://www.gatchev.info.

За финал ще дам думата на Петърчо, с една от най-веселите случки в повествованието:


„...Ами мама ме прати преди месец да повикам татко от кръчмата, ама той имаше да си допива чашата. И докато го чаках, го попитах откъде идват бебетата. И той ми каза, че ги носят щъркелите.

- И какво?

- И аз го попитах откъде ги взимат щъркелите. Другите в кръчмата много се смяха. Той каза, че не знае, аз не му повярвах и го питах защо тогава децата приличат на родителите си, а не на щъркели. И как така щъркелите не бъркат кое дете на кого да занесат. Той помисли и каза, че това не е вярно, и че аз примерно изобщо не приличам на него, и че не знае откъде съм се взел такъв. И аз също помислих, и казах, че за мен може пък мама да знае откъде съм се взел, и че трябва да питаме нея...”

[spoiler]Освен че с другото съм съгласен , вмъкването на Manowar ме изкърти... [/spoiler]