Кал wrote:Иска ми да поговорим тук за нещата, които (не) харесваме в поредицата на Бюджолд за Майлс Воркосиган.
Искането ми тръгва от ей тука:Примерът за Бюджолд като автор на "военна фантастика" е все едно аз да кажа: "Матрицата" е киберпънк.
Вярно е, но не обяснява същинската им значимост - поне не тази, която конкретният читател/зрител Калин открива в съответната творба.
Специално за Бюджолд, поне от разговорите ми с читатели, които я харесват, знам, че военните елементи са последното нещо, заради което Майлс и компания са ги спечелили.
Давам тон:
Защо харесвам историите за Майлс?
1. Защото това е първият образ на войник и командир, милеещ за животите на подчинените му (и дори - на "врага"), на който попаднах в живота си. После се появи Данло уи Соли Рингес и отвя всичкото... но Майлс беше първият. И още ми е мил.
2. Защото Майлс показва неограничените възможности на човешкия дух - как един инвалид се справя с невъзможни, често изключително мъчителни за самия него задачи.
3. Заради умната постройка на сюжета - има си от всичко: и любов, и драма, и екшън (учудващо малко предвид етикета "военна фантастика"... мене тоя етикет ми звучи крайно неудачно за тия книги, ма нейсе), и детективстване, и интриги, и сериозни етични въпроси. ("Огледален танц" просто ме размаза...)
4. Защото Майлс - а и другите герои - растат. И е много трудно да си кажеш "Я, тоя пак ли е същият бе?!?", ако вземеш книги, които се развиват с разлика от 3-4 години.
5. Защото мога да съпреживявам на героите - вътрешните им борби Бюджолд така ги е представила, че кървя и псувам, и се смея редом с тях. Бюджолд, Владо, е моят психолог.Тя познава тези като мен.
Какво не харесвам в историите за Майлс?
1. Промискуитета на Майлс. Направо си умирам от смях, като почне да приказва как ниският му ръст се съчетава с "катерачески" умения, подлудяващи жените...
Не е болка за умирачка. Повече от две жени не е сменял в една книга, мисля.
2. Че свършиха.
Не, това е ебаси гадното.(( Аз съм расъл с тия книги, точно както с Пратчет.
А новия й фентъзи цикъл нямам смелост да го подхващам въобще... Дали ще е на нивото на Майлс?
Кал wrote:@ alvin - и в реда на написване, и в хронологичния ред на живота на Майлс, все няма да сбъркаш. Ако не ти се занимава с терзанията на недъгав младеж, а искаш направо да го видиш в размаха на силите му (и как най-сетне се сблъсква с достоен противник, нещо, което Дилян очевидно е пропуснал, пишейки, че "Всичко се подрежда както той иска" и т.н.) - давай с "Огледален танц". На мен тя ми е оставила най-ярък спомен - още повече че фокусът там всъщност НЕ Е Майлс.
("Огледален танц" ме подсеща и за друго - Бюджолд е майстор в очовечаването на уродливото. Само това да беше, пак щях да си я кътам редом със Стърджън.)
В изказванията на Дилян се съдържат смайващи (за мене) елементи на онова, което Владо нарича "естетически фашизъм". Примерно: "личи си, че е писана от някой, който никога, ама никога не е стъпвал в казарма и няма никаква, ама никаква представа за психологията на казармения и военния живот". (Пука ми за казармения живот. Аз си търся образци на изключителното; ако си търсех баналното, щях да чета реалистика, не фантастика.) Или: "Той обича само и единствено себе си, всичко друго е инструмент за задоволяване на собственото му его."?? А може би сме чели напълно различни книги със случайно съвпадащи заглавия?
Кал wrote:Goa wrote:... разтворих на стр. 13 и веднага попаднах на израза "Майлс презрително отказа гравитолеглото и настоя да върви сам. Чувстваше се унизен. "Губя контрол..."
Наистина е въпрос на възприятия, приятелю. Няма тук "проникнаха в истинската му същност", няма тук Истина - има "едни виждат Х, други - У" (а аз седя и се дивя колко разнообразни са сетивата ни).
В същия пасаж (много изваден от контекст, признавам - а аз поне не помня контекста) аз видях: човек, който отказва чуждата помощ, за да съхрани чувството си за достойнство. Може би леко глупав избор, може би твърде горд - не е чак толкова фатално да ти помогнат, нали и ти си помагал и ще помагаш на свой ред? Но (и тук идва контекстът) всъщност разбираем избор - знаеш ли какво е да си бил толкова безпомощен, че нищичко да не можеш самичък да свършиш? Можеш ли да си представиш, че един определен тип хора ще се изпълни с унижение, попадайки в толкова безпомощно състояние, и няма да иска - никога, никога! - да му помагат други, ако може и сам... ако има каквато и да е възможност да се оправи сам?
Не знам... принципно аз не разбирам нито една силно отрицателска позиция. Може би защото обичам да се потапям в света на другия и да го съ-преживявам. Бях казал нещо за това в "Достатъчно":...всяка умствена система, всеки религиозен мироглед, всяко усещане и обяснение, всяко човешко чувство, всяка мисъл, всеки акт; да ги приеме в себе си и да им каже: Да. Вие сте част от този свят и ваше право е да съществувате, и няма да ви отрека и да отвърна поглед, дори очите ми да изтекат от грозотата ви. Защото само щом обгърна цялото, сам бих могъл да бъда цял – човек. (Още тогава ме е боляло от всяко Не – което реже късче от Вселената и го потулва някъде, та да не пречи на теориите и желанията ни, да не грози света ни. Боляло ме е повече; сега разбирам, че това желание да отречеш и да отхвърлиш е също част от цялото, и постепенно се приучвам да му казвам Да.)
(И още не съм се приучил напълно да казвам това последното "Да"... така е.
