Инстинкт. Нямам друго обяснение. Някакво безумно и много безмислено желание да и звънна ме завладя. Тя щеше да се уплаши. Все пак ми беше сестра. Отидох до телефонната кабинка и и звъннах.
-Джени ?- Обадих се с тих глас.
-Кой се обажда ?- Попита тя.
-Аз съм. Майкъл.
-Майкъл? Звучиш странно. Защо не звъниш от вас? Къде си?- Усещах, че нещо в самата атмосфера я плаши. Незнам как се бях издал, но нямаше значение. Така или иначе скоро щеше да разбере.
-Това няма значение сега. Исках да те питам...
-Майкъл ? Кажи къде си ?- Прекъсна ме тя.
-Джени чувала ли си, че човек е способен на самоубииство когато спре да се вижда в собствените си мечти ?
-Какво имаш предвид Майкъл ? -Каза тя след което запази минута мълчание и продължи.- Къде си Майкъл? Защо не си у вас ?
-Джени... някога да си виждала света без себе си ? Мечтаела ли си за собственото си бъдеще... но без себе си?- Усетих, че не трябваше да и звъня. Нямаше значение какво ще каже.- Джени... остави. Сбогом.
-Майкъл?! МАЙКЪЛ!? Къде си !?-Затворих телефона.
*************************************************************************************************************************************************************
Сякаш беше минала цяла вечност откакто се самоубих, а го направих преди минути. Пътят пред мен беше огромен, но го изминавах неусетно бързо. Сякаш летях, но не се замислях, че го правя. И накрая стигнах. Имаше две стълби. Едната нагоре другата надоло. А по средата им нещо като магазин. И там стоеше дребен оплешивяващ човек със спокойни и все пак уморени очи.
-Пристигнахте.- Отбеляза очевидното дребния мъж с леко дразнещ глас изпълнен с извивки и леко лукави нотки.- Очаквахме ви минута по-рано. Явно всички грешим понякога.
Застанах от другата страна на магазина. Премигнах. Незнаех какво да правя затова просто седях и мълчах. Мислех да изчакам мъжът да ми обясни какво става, но той явно нямаше намерение да прави нищо подобно. Единственото което всъщност той правеше, бе да седи и да чака. Накрая осъзнах, че ако искам да разбера какво ще стане трябваше да говоря.
-Какво ще стане? Какво трябва да направя сега.
Мъжът ме погледна, усмихна се леко и започна да обяснява.
-Вие сте грешник и самоубииството определено не бе най-добрия завършек на житейския ви път, но той е милостив и смята, че сте способен сам да определите съдбата си.-След това настъпи мълчание. Не разбирах какво точно казва дребния мъж и усещах, че той ясно виждаше объркването ми, но нямаше желание да говори без да го питам изрично.
-Как.. как така да определя съдбата си сам?
-Господин Теригън това което виждате пред вас е точно такова каквото изглежда. Това е магазин. Тук можете да купите билета си за горе или да поемете пътя си надоло.-След тези му думи настъпи кратко мълчание което той сам наруши.- Душата ви Господин Теригън. Тук тя е разменната монета. Дайте ми душата си и пътят ви нагоре е отворен. Там няма да ви трябва Майкъл. Там не се нуждаете от мнение нито от разсъдък. Ако ми продадете душата ви... мога да ви продам вечно щастие точно обратното на това което тя винаги ви е давала.
Погледнах надоло. Стълбата бавно потъмняваше и за момент имах чувството, че чух писък, но той изчезна преди да се концентрирам, за да разбера дали го е имало наистина.
-Ако слушаш достатъчно дълго и внимателно можеш да чуеш стенанията на тези доло. Макар да са на толкова много път от тук. Или поне се носят такива слухове.- Мъжът отново замълча за миг след което пак продължи.- Не всички са имали вашият избор Господин Теригън. Разсъдъкът им е бил оставен.- Каза дребния мъж съжалително.- Но вие имате друга опция. Вие имате свобода.
Бавно отместих погледа си и погледнах нагоре. Върхът на стълбата не се виждаше. Опитах се да се заслушам, но не чух нищо.
-Там отиват само избраните. Блаженно спокойствие. Колкото и да слушате Господин Теригън няма да чуете нищо. Блаженна тишина. Душата ви... Майкъл тя е евтина цена за това.- Дребният мъж замълча за миг, но после продължи.- Надявам се да оценявате уникалния избор, който той ви е дарил. Малко са могли да избират Майкъл. Малко са могли да избират.
*************************************************************************************************************************************************************
Пред ослепителните небесни светлини стоеше мъж. И купуваше билет...билет за рая.
Билет за рая
Re: Билет за рая
Като стил е добре, Lobotomy, но има правописни грешки.
Добре, измислил си някаква история, изразил си свое виждане /не, че съвпада с моето, но това си е нормално/. Това, което възниква в мен като въпрос е: Какво искаш да кажеш на мен-читателя: "Самоубий се и ще имаш избор, защото иначе няма да имаш." или "Ако и да си мислиш, че търговията е измислена от човеците, грешиш - търговията е изначална и отивайки си от този живот, можеш да продадеш душата си, ако си пропуснал да го сториш преди това."?
Азира
Добре, измислил си някаква история, изразил си свое виждане /не, че съвпада с моето, но това си е нормално/. Това, което възниква в мен като въпрос е: Какво искаш да кажеш на мен-читателя: "Самоубий се и ще имаш избор, защото иначе няма да имаш." или "Ако и да си мислиш, че търговията е измислена от човеците, грешиш - търговията е изначална и отивайки си от този живот, можеш да продадеш душата си, ако си пропуснал да го сториш преди това."?
Азира
Re: Билет за рая
Azira wrote:Като стил е добре, Lobotomy, но има правописни грешки.
Добре, измислил си някаква история, изразил си свое виждане /не, че съвпада с моето, но това си е нормално/. Това, което възниква в мен като въпрос е: Какво искаш да кажеш на мен-читателя: "Самоубий се и ще имаш избор, защото иначе няма да имаш." или "Ако и да си мислиш, че търговията е измислена от човеците, грешиш - търговията е изначална и отивайки си от този живот, можеш да продадеш душата си, ако си пропуснал да го сториш преди това."?
Азира
Всъщност идеята с прости думи е, че за да имаш спокойствие и щастие трябва да продадеш душата си (характера си, способността си да избираш).
Давам си сметка, че не трябваше да пускам точно този разказ не съм много горд с него.
Re: Билет за рая
Lobotomy,
Първо, това, което е било твоя идея, както казваш, не следва от разказа; направо казано - нищо в разказа не загатва за тази идея.
Второ, бъди сигурен, че, продадеш ли душата си, няма да имаш нито спокойствия, нито щастие; може би само фалшиво обществено положение.
Трето, щом не си горд с разказа си, който може би е плод на моментно огорчение от събития в живота, скрий го дълбоко; може би някога, когато мине време и можеш спокойно да го погледнеш като страничен читател, би могъл да го използваш като материал за размисъл или дори за нов, променен, разказ.
Четвърто, винаги, когато решиш да започнеш нова творба, си задай въпроси : Какво имам да кажа на другите? Защо искам да напиша това?
Когато човек говори, то е, за да каже нещо конкретно. Само малките деца говорят, за да се учат как се прави това - те повтарят думи и изрази само заради упражнението, не защото имат какво да кажат на другите. Всеки пишещ отдавна е минал тази детска възраст. Затова сме отговорни за посланията, които отправяме към другите.
С въпроса си в предното изказване целях да те подтикна да се замислиш какви послания изпращаш към читателите с този разказ. Според мен творецът не е просто регистратор на действителността, не е фотограф, въпреки че много от пишещите събратя се възприемат като такива; ние действителността си я знаем - в нея ина много кал и какви ли не други неприятни неща. Просто показвайки ги, ние ги намножаваме - трупаме още една кофа боклук при другия. Мисля, че трябва да търсим изход, решения, да даряваме надежда, да пренасочваме мислите, мечтите и действията на читателите в друга посока - към по-добро. Ако си в един лабиринт - загубен и без информация - какво ще правиш: ще стоиш и ще говориш колко безнадеждно е положението или ще търсиш изхода? Всеки житейски проблем разглеждай като лабиринт, търси своя изход от ситуацията и предложи своето виждане на читателите. Според мен това е единствения конструктивен и полезен подход. Покажи действителността, но покажи и светлинката в тунела, своето виждане как би могло да се излезе от това положение. Дори да звучи невъзможно, наивно, абсурдно, по-добре е лъч надежда /Ами ако все пак се подкваси?/, отколкото безнадеждност. Не мислиш ли? Нали затова пишем фентази - да дарим на читателя вълшебство, да дадем крила на мечтите му... Аз поне така мисля.
Азира
Първо, това, което е било твоя идея, както казваш, не следва от разказа; направо казано - нищо в разказа не загатва за тази идея.
Второ, бъди сигурен, че, продадеш ли душата си, няма да имаш нито спокойствия, нито щастие; може би само фалшиво обществено положение.
Трето, щом не си горд с разказа си, който може би е плод на моментно огорчение от събития в живота, скрий го дълбоко; може би някога, когато мине време и можеш спокойно да го погледнеш като страничен читател, би могъл да го използваш като материал за размисъл или дори за нов, променен, разказ.
Четвърто, винаги, когато решиш да започнеш нова творба, си задай въпроси : Какво имам да кажа на другите? Защо искам да напиша това?
Когато човек говори, то е, за да каже нещо конкретно. Само малките деца говорят, за да се учат как се прави това - те повтарят думи и изрази само заради упражнението, не защото имат какво да кажат на другите. Всеки пишещ отдавна е минал тази детска възраст. Затова сме отговорни за посланията, които отправяме към другите.
С въпроса си в предното изказване целях да те подтикна да се замислиш какви послания изпращаш към читателите с този разказ. Според мен творецът не е просто регистратор на действителността, не е фотограф, въпреки че много от пишещите събратя се възприемат като такива; ние действителността си я знаем - в нея ина много кал и какви ли не други неприятни неща. Просто показвайки ги, ние ги намножаваме - трупаме още една кофа боклук при другия. Мисля, че трябва да търсим изход, решения, да даряваме надежда, да пренасочваме мислите, мечтите и действията на читателите в друга посока - към по-добро. Ако си в един лабиринт - загубен и без информация - какво ще правиш: ще стоиш и ще говориш колко безнадеждно е положението или ще търсиш изхода? Всеки житейски проблем разглеждай като лабиринт, търси своя изход от ситуацията и предложи своето виждане на читателите. Според мен това е единствения конструктивен и полезен подход. Покажи действителността, но покажи и светлинката в тунела, своето виждане как би могло да се излезе от това положение. Дори да звучи невъзможно, наивно, абсурдно, по-добре е лъч надежда /Ами ако все пак се подкваси?/, отколкото безнадеждност. Не мислиш ли? Нали затова пишем фентази - да дарим на читателя вълшебство, да дадем крила на мечтите му... Аз поне така мисля.
Азира