[за коментари] На крачка от гроба

[Nuriko]

Много бих искала да чуя малко критика за това.
Бе сред първите неща, който пратих за конкурса.
Досега не съм правила подобно нещо и ми е интересно да чуя малко истинска критика, а не само от познати.


На крачка от гроба


Винаги съм мразила израза „Живей на ръба”. Нищо лично, но просто когато някой го чуе и си мисли за рискове, за нещо вълнуващо, вълшебно. Аз от своя страна си мислих за това да оживея още един ден.
Не помня някога да съм била здрава. Е, може би за кратко, но никога напълно. Родила съм се с дефект в сърцето, който така и не иска да се оправи. След цял тон лекарства и една неуспешна трансплантация, спокойно мога да река, че цели седемнадесет години живея на ръба. Родителите ми все още имат надежда. Дори след поредния пристъп и дългия ми престой в болница, още се надяват, че скоро ще се намери сърце, което да ме спаси. Това е и моето желание, но понякога... човек просто престава да се бори.
И в такива случай правя единственото, което ми доставя удоволствие – пея. Никога не съм учила да пея, но са ми казвали, че имам великолепен глас. Сигурно, но какво значение, когато не мога да го споделя с другите. Заради сърцето си така и нямах възможността да се сприятеля с много хора, да не говорим за истинско приятелство. И без това докторите казват, че ако не ми се намери сърце няма да доживея да стана на двайсет – защо сам и приятели, когато имах гласа си.
Обичах да пея през нощта. През деня има толкова много други шумове, който да те разсейват, но не и вечер. Имах самостоятелна стая, така че нямаше никого да събудя. А и какво друго можех да правя, когато с часове не можех да заспя. Никога не палех лампата, защото някое сестра щеше да я види и да дойде. Може би дори да ми даде нещо да заспя, но това нямаше истински да ми помогне.
Така че си стоях в тъмното, гледайки пред прозореца, тихо тананикайки си. Правила съм го толкова много пъти, но всеки път миха чувството, че за миг, един наистина кратък миг времето спира и на света съм само аз.
Тази нощ отново изпитах това чувство, но с една малко разлика. Не бях сама.
Не знам как се появи. Вратата бе затворена, прозорецът също, но изведнъж се озова близо до мен. Бе се облегнал на далечния край на прозореца със скръстени ръце. Светлината отвън бе оскъдна, но достатъчно, за да го огледам. Първото, което забелязах бяха очите му. Видях, че са тъмни, но едва като се вгледах малко по-добре осъзнах, че са чисто черни. Косата му бе късна, не много, къдрава и черна. Носеше дълго черно кожено палто, което го покриваше целия.
Част от мен ми казваше, че трябва да се боя от него. Никога преди не го бях виждала, а изведнъж се появява по средата на стаята ми. Можех да протегна ръка и натисна копчето, за да повикам сестрата преди да ме е доближил. Видеше ли го щеше да извика охраната и да си изхвърлят. Но спокойствието му бе така заразително, че не го направих. Имаше ли значение защо е тук?
Усмихваше се, когато ме заговори:
- Имаш красив глас.
- Благодаря.
- Но трябва да пееш по-силно, а не да шептиш.
- Песента е само за мен. Ще я пея както си поискам.
- Така е. Аз съм Блек.
Не се сдържах и се разсмях.
- Съжалявам, но просто... Блек? Сериозно ли? Заради това ли се обличаш така?
- А ти как мислиш?
Очите му бяха сериозни. Гледайки ги спрях да се усмихвам и спокойно отвърнах.
- Заради очите ти е. Никога преди не съм виждал толкова тъмни очи. Като нощта са.
- Или смъртта.
- Ти моята смърт ли си?
Не получих отговор. Не можех и да различа какво се крие зад очите му. Винаги лесно съм различавала, когато някой крие нещо от мен. Може би защото винаги ми се случваше. Особено ако пред мен е застанал лекар.
- Не се опитвай да криеш от мен. Няма значение. Знам, че скоро ще умра.
- Попей ми, Роза. Този път не за себе си, а заради мен.
Не се изненадах, че знае името ми. Можеше някой да му го бе казал или просто да бе прочел табелката пред стаята ми. Искаше да пея и го направих. Сетих се за една стара песен, която бях чувала. Имаше ирландски мотиви в себе си и се говореше за мрака. Отдавна не бях мислила за нея, но гледайки го в очите се сетих точно за нея.
Тъкмо започвах втория куплет, когато получих пристъп. Случваше ми се за втори път, откакто влязох в болницата, но този бе много по-лош от всички предишни. Болката изведнъж се появи в гърдите му. Не можех да дишам. Чувствах как сърцето ми бие като лудо. Все по-бързо и бързо, искайки най-накрая да спре.
Протегнах се към бутона, но Блек хвана ръката ми и ме спря. Хладината на пръстите му се разпростря по цялото ми тяло. Бях изплашена. Не от него, а за себе си, но щом срещнах погледа му, той бе изпълнен с увереност. Значи наистина бе моята смърт. А това бе моя край. Нямаше да мога да продължавам да живея да ръба.
Мъжът седна на леглото до мен, без да пусна ръката ми. Чувствах се като в капан. Не можех да дишам, но и не можех да откъсна очи от неговите. Докосна едната ми буза със свободната си ръка.
- Приеми моя дар. – прошепна, докато приближаваше лице към моето.
Целуна ме.
За разлика от ръцете му устните ме бяха толкова меки и топли. Не, не точно топли, а изпълнени със сила. Вече не се страхувах. Имаше ли наистина смисъл хората да се боят от смъртта. Когато настъпеше момента тя щеше да дойде и да те вземе. Това бе моя момент. Красива и пленителна като нищо друго. Също като него.
Но сега единственото, за което можех да мисля бяха устните му. Никога преди не се бях целувала. Никога не бях имала приятел или някой, който да харесвам. Какъв бе смисъла като знаех, че няма да мога да съм с него дълго. И ето, че бях тук, целувайки се с непознат, който дори не бе човек и ми харесваше. Ръката му ме пусна, но само, за да обгърне кръста ми и притисне до тялото му. Аз също обвих ръце около него.
Скоро загубих съзнание.
Последното, единственото, което помня бе лицето му. Този непознат, който се появи от мрака и освен душата ми открадна и сърцето му. Знаех, че се бях влюбила. Глупаво и безсмислено, но е така. Вече можех спокойно да си отида.
Тъмнината е толкова красива...
И тогава се събудих. Утрото бе настъпило и няколко птички пееха близо до прозореца ми. Изправих се. Все още бях жива. Възможно ли бе всичко да се е оказало просто сън? Но ми се струваше толкова реално... И тогава видях малко черно перо на възглавницата си, точно където бяха спала. Вчера го нямаше. Вратата е затворена, прозорецът също. Нямаше как това перо да се е появило, освен ако не бе негово.
Усмихнах се. Не съм сънувала.
По-късно същия ден дойдоха резултатите от последните ми изследвания. Докторът остава изненадан. Бях излекувана. Медицинско чудо го наричаше. Бе невъзможно за някой с роден дефект като мен да се излекува така, но когато повториха изследванията те показаха същото. Разбира се никога нямаше да мога да тичам четиридесет километров маратон и бе добре да продължа да взимам някой лекарства, може би до края на живота си, но иначе бях здрава.
Всички го наричаха чудо, а моя мрачен дар. Знаех, че той го бе направил за мен. Бях на крачка от гроба, но той ме върна назад, даде ми сила да продължа напред. Сега имах бъдеще, което можех да му дам. Исках да пея. Да пея, така че всички да ме чуят. Вече нямаше да е само за мен. Никога вече. Всяка моя песен щеше да бъде за него. Моя спасител. Моята смърт. Моята първа и истинска любов.
Знаех, че един ден Блек ще се върне за мен. Може би след няколко дни, може би след година. Никой никога не знае кога и как ще умре. Знаеше само, че някога това ще стане. Той ще ме навести. Отново щеше да ме погледне с тъмните си очи и да ми се усмихне. Щеше да ми подаде ръка и аз щях да я приема, оставяйки го да ме отведе от този свят.
А дотогава... щях да пазя това перо като свой най-скъп спомен.

[Dante Lee]

Nuriko, не ме бива по критиката - тая разумната де, но сега ще се опитам да бъда по обстоятелствен от - харесва ми, не ми харесва.
Първо - няма и не мога да направя нито коректорски, нито редакторски разбор на разказа ти защото сам имам проблем с тези две части, но
Втора - мога да кажа няколко думи за стила.
Основното е че чувствам, че се опитваш да ни представиш историята по скоро картинно от колкото емоционално. Чувството ми идва точно като някакъв вид аниме или по скоро манга. Картините си ги представям прекалено детайлно, но не мога да се потопя в болката на героинята. По скоро разказа звучи като литературна интерпретация на историята описана от трето лице. Думите стоят сякаш изказани не от самата героиня, а от някой, който я на блюдава от известно време. И нека се опитам да бъда малко по обстоятелствен (щото малко май започвам да празнословя).
1. самото заглавие би предполагало нещо мигновенно, което се е случило, а не цял живот живот на тази крачка от гроба. (така аз го разбирам)
2. първо изречение. Не започвай с "мразя". това че героинята мрази нещо определено поражда съпротивителна реакция у читателя, той може пък да не го мрази, а още не знаеза какво става дума в творбата. Препоръката е да започнеш с нещо грабващо. " Кен беше на моята възраст. Умря падайки от покрива на двадесет етажна сграда. При опит да направи задно салто на ръба на покрива глезена му се изкълчи, загуби равновеси и падна. Беше на седемнадесет години. По телевизията приятелите му казаха че винаги предизвиквал смърта и накрая я намерил. А аз цял живот се боя от нея и всеки ден се бория за още един ден живот." - нещо такова.
3. След това. Изреждането на болничния лист. Ами дефакто наистина звучи като преразказ на болничен лист. Точно тук читателя трябва да усети какво чувства героинята. Трябва да се докосне някак си до нейното страдание, до нейната болка, меланхолия и вяра и безнадеждност. Лично аз оставам с впечатлението, че на нея не и пука, кой знае колко - това са фактите за живота и и такова е положението и ... и точка. Сега, как това може да се поразкраси. Вкарване на паралелен разказ. Пускане на две линии. Едната е личната история на девойката, а другата е фактическата. Трябва да се получи нещо от рода на: " Родила съм се в средата на Ноември. Като малка съм боледувала често, но от ранното си детство спомени почти нямам. Родителите ми рядко ми разказват за тези години. В погледа им винаги има една огромна тежка мъка, която никога не я споделят. Какво ли е им е било, когато докторът им е казал, че имам порок на сърцето и най-вероятно няма да доживея училищна възраст. Но аз я доживях. Спомням си първият учебен ден. Всичките тези десетки малки усмихнати детски лица около мен. Искрящи очи, щастливи родители, цветя. Да помня аромата на толкова много цветя около мен и помня първият истински пристъп. Аз политнаха назад и започнах да потъвам. Усмивките изчезнаха, очите се насълзиха, а аромата на цветята сякаш ме уви в студен я саван и светлината изгасна. Пропуснах първата година в училище. Учителите идваха при мен в болницата, а лятната ваканция изкарах в операционната. Втората година отново тръгнах научилище. Сприателих се с момичетата от класа. тогава за пръв път се влюбих. Беше светлолико момче с адски черни очи. Но операцията не бе успешна.... " и така нататък. Надявам се да усещаш някаква разлика в текстовете и да разбираш за какво говоря (макар че и аз не съм много сигурен в това което се опитвам да те убдея).
3.Пеенето. Идеята е добра, но самото описание тряба да е по живописно, когато казва че има страхотен глас. Някакво по-харизматично сравнение би било напълно подходящо за този момент.
4. Описанието на младежа смърт. Постарай се не толква да опишеш с чисто физиологически как изглежда, а по скоро като излъчване. Също така липсва каквото и да е напрежение от появата му. Малко повече действие би предало емоция, докато картината, която описваш е изключително статична (точно като извадена от манга;) може да пробваш нещо от рода на: "мрака пред далечния прозорец се развихри. Замиг прие форма, но щом премигнах всичко изчезна. Несъзнателно бях посегнала към аларменото копче, но се спрях. Там нямаше нищо. Отново насочих поглед към края на леглото си и в следващият момент мрака отново потрепна. Периферното ми зрение го усети първо. След това косъмчетата на ръцете ми съвсем леко настръхнаха, а по гръбнака ми протича тръпка на страх. Там до прозореца се не появил някой, и студеният му поглед се бе вплел в косите ми, докосваше лицето ми, поглъщаше същността ми, а аз не можех да събера смелост да го погледна...." и т.н.
5. Прекалено бързо се разчупва раговора ми. Тя се смее вече на третата реплика. Това може и да остане така, но трябва да вкараш действие и описание в разговора ми. Променя ли той позицията си от прозореца, променя ли тя стойката си? какво се чете в очите им? какво тая си мисли?
6. Целувката. както един от нашето жури обича да казва на японски Motto, Motto : ) т.е. още още или повече повече (не знам кое е точния превод), но точно тук трябва да се вкарат най много метафори от рода на " Целуна ме. И сякаш хилядите мъгли изпълнили душата ми се превърнаха в гъсти облаци. Тъмните небеса побеляха. Дъжд се изля вурху овъглената земя на моето сърце и там където бе останало само пепел и въглен се родиха цветя, трева и гори. там където живота сякаш си бе тръгнал нов се бе пръкнал." такива неща : )
7. Пак трябва да вкараш повече емоция в новината за оздравяването и. Както и реакции на родителите и. Както и може би да загатнеш, как самата героиня ще се чувства, когато разбира че вече ще трябва да планира цяла един живот а не само следващият ден
8. Казваш че ще пее за него - нейната смърт. Но всъщност, той е нейният живот, така че по добре тук нещо такова да се вкара.

за карая нищо няма да каж. аз лично трудно създавам хубави краища така че си мисля че този е достатъчно добър.
надявам се до накъде съветите ми да се упътили на къде трябва да се движиш : )
сега можеш да се опиташ да го пренапишеш с новите идей, ако искаш де : )
но продължавай да пишеш и пренаписваш ( и да четеш) това е тайната към доброто писане : )

ПП: извинявам се за всички правописни, пунктуационни грешки и каквито там има в текста ми. Те не са от друго а от мързел.