Аз започвам да нахвърлям моите, като отклик-споделяне към Наско, който ме подбутна към романа. Предупреждавам, че съм едва в началото на романа – твърде възможно е по-нататък да се връщам, за да си правя „саморевизии“.
Я! – беше най-първата ми реакция. - История в дълбокия космос, на борда на звездолет, сред враждебна вселена, в която и най-малката грешка е фатална за крехкото чудо, наречено „живот“... От колко ли време не съм се возил в такъв? Май откакто четох ония отбрани разкази в антологията The Ascent of Wonder, посветена на твърдата научна фантастика. Има там един разказ, "The Cold Equations" на Tom Godwin („Студените уравнения“ - дали някой го е превеждал на бг?), за девойка, която се е промъкнала на борда на космическа совалка - без да знае, че горивото е съобразено до килограм с очакваната маса на совалката. Някой ще отгатне ли какво се случва на девойката?... Този разказ винаги ще ми напомня, че в космоса няма нужда от извънземни врагове, или даже нашите си междуособни препирни - неживата материя е достатъчно сериозен враг.
(Имам някои възражения към тоя чисто материален подход, впрочем, ама те са от нематериално естество и да не се отплесвам отсега...
)Мисълта ми беше, че в такава – непозната, пълна с рискове – среда, героите получават шанса да покажат най-хубавите си страни. Асъл героичните. И наистина, виждаме ги пред командното табло, Ерг и Низа, и са умни, мили, хубави и двамата - „хубави“ като в „пълноценни“. И на мен ми става мило, докато ги слушам. Същевременно си отбелязвам наум да видя как ще реагират, като се изправят срещу лична криза. Там, общо взето, най-добре разбирам пораснали ли са наистина хората, такива, каквито си ги представя авторът-фантаст.
(И ех, тая несподелена любов... Тя ще ми е още едно наум. И по нея ще се ориентирам кой колко е пораснал.
)* * *
С Наско скоро си говорихме за разликите във фантастиката, писана преди 50 години, и сегашната. За разочарованието на по-късните поколения от възможностите (по-точно – невъзможностите) на науката да разреши проблемите ни, да ни отведе в по-добри светове, или поне да направи нашия по-добър. Тогава, мисля, за първи път си дадох сметка колко повече сме научили за тия 50 години; и как всяко ново късче знание влече подир себе си няколко незнание – въпросителни за начините, по които работи светът ни. Лесно е да предлагаш визии и мащабни решения, когато разполагаш с по-ограничен набор знания. Колкото повече взаимовръзки и детайли натрупваш обаче, толкова по-трудно става взимането на решение; достигането до визия, която да не рухва пред лицето на собствените си празнини и неясноти.
Ето един пример за тогавашното мислене, което аз наричам „техно-оптимизъм“:
В „Мъглявината Андромеда“ Иван Ефремов wrote:Тогава във Века на преустройството бяха направени изкуствени слънца, „окачени“ над полярните области. Ние чувствително намалихме ледените шапки, които са се образували на Земята в четвъртичната епоха, и променихме климата на цялата планета. Водата в океаните се надигна със седем метра [* заливайки голяма част от територии като Вануату – моя бел.], в атмосферната циркулация рязко се скъсиха полярните фронтове и отслабнаха обръчите на пасатните ветрове, които изсушаваха пустинните зони на границата с тропиците. Почти се прекратиха и ураганните ветрове, изобщо всякакви бурни нарушения на времето.
До шестдесетия паралел северно и южно от екватора достигнаха топлите степи, а ливадите и горите от умерения пояс пресякоха седемдесет градуса географска ширина.
А кулминацията на това мислене намирам тук:
– Ние ви зовем – обединявайте се с нас във Великия пръстен, за да разнасяме по всички краища на необятната Вселена могъщата сила на разума и да побеждаваме мъртвата материя!
(Дано преводът не изопачава смисъла на текста. Наско ми сподели, че преводачът не е бил на висотата на Ефремов.)
Сравнете ситуацията с онова, което ни се случва през последните години. Полярните шапки наистина са започнали да се топят – някой счита ли това за победа и прогрес обаче? Създали ли сме метеорологични модели, имаме ли достатъчно изчислителна мощ, за да предскажем времето дори седмица напред със сигурност? Светът сякаш се оказва много по-голям и сложен, отколкото е посмял да помечтае някой преди 50 години. Изнамирането на решения, трайни, истински – и то така. Аз лично се радвам, че поне идеята да „побеждаваме“ мъртвата материя вече не е толкова актуална; сега сякаш се стараем да я разберем.
(Доста се подразних, като видях сред „зрелостните изпитания“ на Мвен Мас изтребването на акули, понеже пак се били намножили. Че толкова ли не успяхте да измислите сонари, плашила-фантоми, нещо по-така технологично, дето хем ще ви спести въвличането на човеците от бъдещето във варварщини, хем ще демонстрира, че сте се научили да съжителствате с другия живот? Така сякаш се оказва, че отново сте поели да побеждавате и живата материя, не само мъртвата...
)Хубавото е, че в Ефремовото бъдеще има и сериозен фокус върху изкуството. Ухилих се, като видях как някои космонавти си запълват свободните часове с композиране на симфония, сега чакам да видя още примери за това развитие. Тук, разбира се, съм пристрастен – аз се чувствам най-жив в моментите, в които нещо ме вълнува, а силното изкуство ме вълнува силно. Затова си мисля, че колкото повече време ни се освобождава от досадностите на бита, толкова по' ще се посвещаваме да създаваме вълнуващи неща - преживявания за околните.
Аз сега така си мисля, а след петдесет години ще се хили някой друг...
)
може да се възпита/превърне в грижа И за другите, разбиране И на техните нужди, вписване на всички в една ЦЯЛА картина. (Цяла... цяла!)
) или абзац – може да ни се наложи да се гмурнем в най-дълбоките си схващания, да натрупаме още години преживявания, да открием ново. Нежели да се засмеем: „Баси, авторе, как го подреди това чучело...“
[/spoiler]