Изпращам друг разказ - Azira

[Aziras]

Пулсар

“Аз съм само една човешка прашинка. – горчиво въздъхна Оли, загледано в мъглявината пред себе си – Животът ми е безсмислен. Защо ли изобщо ме има?”
Подобни мисли отдавна се тълпяха в главицата му. Беше човешко дете, а мисълта, че човек звучи гордо, отдавна предизвикваше у подобните нему само насмешка. Не се чувстваше нито гордо, нито щастливо, нито виждаше смисъл в жалкото си съществуване. А и беше толкова самотно...
Смътно усещаше, че нещата не винаги са били такива, но не помнеше точно какво е било – много време ще да е минало оттогава... Подозираше, че нещо се е объркало, но не знаеше точно какво и как може да бъде оправено. Колкото и да мислеше, не намираше отговори на въпросите си, нито решение на проблема. Каквото и да правеше, накъдето и да се обърнеше, виждаше само тази мъглявина – самото то бе част от нея.
“Безброй човешки прашинки, залутани из безкрая! – въздъхна Оли – И аз съм една от тях. Не зная защо съм, къде отивам, нито какъв е смисълът... Прашинка, подмятана от ветровете на живота...”
- Ти не си прашинка! – ласкаво каза някой наблизо.
Човешкото дете се сепна и се обърна. Странно беловласо старче, изправено на преминаващо небесно тяло, някак тайнствено сияещо, му се усмихваше. Оли го изгледа подозрително – знаеше, че не бе казало нищо; значи, този непознат бе прочел мислите му...
- А какво съм, според теб? – запита намръщено.
- Ти си човешко дете - важно и значимо. Погледни, цялата Вселена се е взряла в теб и чака да израстнеш, за да сътвориш красота, да преобразиш света...
Слушайки думите на старчето, детето съзря, през диплите на мъглявината, безброй лица, които никога до тогава не бе виждало. И очите на всички тях бяха отправени към него – с надежда и тревога. Оли се смути. Обърна се с въпрос към странника, но него вече го нямаше – бе отминал по своя път. Объркано, човешкото дете потърси лицата, за да поиска отговор от тях, но и те се бяха скрили. Колкото и да се взираше през мъглявината, не ги зърна дори за миг.
- Къде отидоха? – запита то дебеланкото наблизо, който се бе разположил удобно на плаж край едно червено джудже.
- Кои? – запита с досада моментният съсед.
- Тези, които гледаха от безкрая... – отговори му Оли, но млъкна, забелязъл иронията на лицето и високомерно-пренебрежителния жест на ръката му, с който бе отпратен, за да не досажда.
Другият не ги бе видял. Човешкото дете въздъхна и се обърна към жителката на една комета, забързана кой знае накъде, с надежда, че тя, взирайки се в трасето, няма как да ги е пропуснала, а после и към астрономът, който живееше на студения гигант наблизо, но те го изгледаха така подозрително – като че бе луд или надрусан, - че той не посмя да заговори другиго. Очевидно, колкото и да беше странно, те не бяха видели това, което съзря то. Не му повярваха, че там има някои, които гледат през мъглявината. Но Оли вече знаеше.
Изведнъж се почувства важно и значимо. Спомни си лицата, отправени към него, отново усети вниманието към себе си, тяхното очакване... И се притесни. Какво се очакваше от него? А дали ще се справи? И как да успее, когато дори не знае какво трябва да направи? Въпросите извираха в него, а отговори нямаше от кого да получи. Толкова самотно не се бе чувствало никога! Всъщност, винаги се бе чувствало самотно, но по друг начин – беше свикнало с онази самота сред безброя. Отдавна бе загубило онези, които бе чувствало близки. Бе чувало да се говори, че в далечни времена хората живеели като единно цяло, в хармония един с друг и с всемира, че общували свободно помежду си. Но то никога не бе виждало това. Всеки се въртеше в своята собствена орбита, често около по-големи единици, без да се интерисува от останалите, освен когато се опитва да им отнеме пространство, в което да се разположи – нерядко някой тузар, възседнал гигант, привличаше астероида, обитаван от другиго и нещастникът, останал без опора под краката си, пропадаше в нищото, ако не се случеше чудо (казваха му късмет), та точно в този момент оттам да прелети свободен небесен къс, на който да стъпи. Понякога се намираха състрадателни сърца, които помагаха с каквото могат – подадена ръка, за да не пропадне пострадалият в тъмното неизвестно, съвет, как най-бързо да си намери ново място, дори понякога се случваше някой да отдели къс от собствения си свят и да го дари на изпадналия в беда; не беше възможно някой да приюти другиго в своето пространство, колкото и обемисто да бе то. Изглежда и другите човешки деца усещаха, че някъде по пътя бяха изгубили нещо скъпо и ценно, и в желанието си да го намерят, се бяха разлетели из космоса, на светлинни години един от друг. Уж живееха в един свят, а не се виждаха ясно, не се чуваха, не се разбираха... Движеха се заедно из мъглявината, понякога воюваха, понякога празнуваха заедно, но си оставаха чужди.
Откакто говори с беловласото старче и съзря лицата, Оли се промени. Започна да се взира внимателно наоколо – да не пропусне нещо. И тогава започна да забелязва другите човешки деца, които летяха или дори само прелитаха край него – техните особености, слабости и добродетели, думите им, отразяващи мислите, погледите им, говорещи по-красноречиво от думите. Така откри, че, колкото и да се различават едно от друго, те си приличат – носеха в сърцата си същите копнежи и надежди, еднакво изпитваха болка и радост, страх и тревоги, летяха към неизвестното си бъдеще, изпълнени с мечти и стремежи за нещо по-добро, колкото и неясно и мъгляво да бе то. Нещо повече, прозря, че всяко едно от тях е важно и значимо за онези, които присъстваха невидими наоколо – взирайки се в спомена, бе осъзнало, че очите гледаха не само него, а всички и всичко наоколо. Вглеждайки се още по-упорито в тези ласкави незабравими очи, Оли в един миг усети, че то самото е започнало да гледа като че през тези очи и да вижда по нов начин всичко – другите човешки деца, живота в мъглявината... Осъзна, че цялото това движение не е така хаотично, както бе мислило преди, а е подчинено на строги закони, че...
Изпита неустоимо желание да сподели откритието си с другите. Изправи се и извика:
- Хей, чуйте! Всички ние сме свързани, едно цяло сме-е... с всичко наоколо-о... Ако обединим силите си, можем да сътворим чудеса-а...
Гласът му потъна в шума на партито, кипящо край съседния студен гигант.
Оли провеси нос - да, за невидимо-присъстващите то може и да е значимо, но в този свят е никой и нищо не може да промени... нищо не зависи от него...
- Разбирате ли колко съм нещастен? Те не знаят, но дори и не искат да знаят... А всичко това... то е така вълнуващо, така важно, така вълшебно! Само ако го научат... Обаче дори не ме чуват... – въздъхна детето.
- Аз те чувам. – прозвуча гласец наблизо – И това, което казваш, ми харесва; не го разбирам съвсем, но го усещам...
Оли се сепна – бе изплакало болката си съвсем тихо – към онези, чиито очи бе съзрял някога – и не очакваше отговор. Обърна се и видя друго човешко дете, усмихващо му се от своя летящ свят. Загледа се учудено в него, без да може да изрече и дума от изненада.
- Приятно ми е, аз съм Миол. – представи се другото дете – Минавах наблизо и те чух...
- Наистина ли ти хареса казаното от мен? – развълнувано запита Оли.
- Вълнението в мен ми нашепва, че това, което казваш, е истина. - отговори Миол - Може би знаеш и нещо друго?
И Оли разказа за тайнствените лица.
- А аз защо не мога да ги видя? – учуди се другото човешко дете.
- Не зная. И аз вече не мога. Мисля, че тогава този странник ми ги показа, за да знам към какво да се стремя, какво да търся. Струва ми се, че това умение, като всяко друго, при желание може да бъде постигнато.
После Оли се замисли – какво още знаеше, което, може би щеше да е интересно и за другиго. И взирайки се в себе си, откри, че, докато е наблюдавало нещата и събитията наоколо, опитвайки се да проумее явленията и останалите човешки деца, е научило още много за законите, които движат света, за силите, които действат в него, за причините и следствията, за важните неща и суетата, за болката и радостта, които децата, в своето неведение за истините, сами си причиняват, за любовта и грижите, с които са дарявани, но не дооценяват, за какво ли още не... Оли говореше ли, говореше, а Миол слушаше в захлас. Постепенно към тях се присъединиха и други човешки деца, заинтригувани от разговора. Неговият къс скала или каквото беше там се бе превърнал в притегателен център за подобни на него късове и късчета, чиито жители започнаха не само да слушат, а и да се замислят, да питат, да обсъждат чутото...
За да може по-добре да изясни на другите това, от което се интерисуваха, Оли изучаваше своя малък свят – другите се вълнуваха от собствения си живот, неудачи и проблеми, но човешкото дете, което бе видяло незримото, бе разбрало, че всички си приличат, затова търсеше отговори за тях, изследвайки себе си. Спускайки се в дълбините на света си, то откри, че не го познава, въпреки че бе живяло там толкова дълго. За своя голяма изненада в сърцевината му откри древно огнище. По всичко изглеждаше, че това е отдавна заспало светилище. “За какво ли е служило? Жалко, че не съм знаело за него до сега. Ако имаше огън, щях да мога да разгледам по-добре наоколо.” – помисли Оли и несъзнателно прокара длан по пепелта. Докосването бе леко и нежно като милувка. Тихичко изпукване привлече вниманието му, леко проблясване накара сърчицето му да затупти учестено. Надеждата, че там още има живо въгленче, го пришпори да разрови пепелта. Трескави, но внимателни пръстчета отстраниха дълго отлежалите пластове забрава и то възликува – многотърпеливо въгленче едва-едва просветваше – като че умираща звезда изпращаше последни сигнали за помощ. Детето се наведе и дари въгленчето с живот от собствения си дъх. Просветна пламъче. Оли се засмя щастливо. От смеха му отдавна застоялият в пещерата въздух се раздвижи. Пламъчето се разгоря, събуди друго, после още... Светлини заиграха по стените на пещерата и разкриха пред смаяния му поглед приказна красота...
Човешкото дете се спусна да сподели с другите своето откритие.
- Потърсете в сърцевините на вашите светове – там сигурно дремят такива огнища и чакат да ги погалите и събудите. – каза им то и се върна в пещерата – да дари своето светилище с внимание и любов, за да не загасне огънят отново.
Някои от слушателите му се въодушевиха от откритието и започнаха да изучават своите светове, други бяха скептични. Понякога Оли разговаряше с тях, както преди, но по-често изучаваше света си, виждайки го по новому в светлината на огъня.
- Оли, Оли! Добре ли си? – извика тревожно веднъж Миол.
- Какво се е случило? – подаде се на повърхността повиканият.
- Бягай! Светът ти се е запалил! – извика друг.
Оли се огледа и с изненада откри, че светът му наистина е целият осветен. И тогава, в тази светлина, видя незримото – всички там ликуваха, празнуваха неговото израстване.
За миг някои от околните зърнаха тайнствени очи, взрени в техните и сияйният, ласкав поглед проникна дълбоко в душите им – вълнуващ, незабравим.
- Свят... осветен... – промълви, замислено-усмихнато, Оли – Ами да – святост, светилище, светлина... Всички сме святи и всичко е светлина! – извика щастливо и пристъпи в невидимия за другите свят, увлечено от вихъра на всеобщата радост там, оставяйки непрогледналите още да мислят върху думите му, да ги преоткриват за себе си.
С времето, изучавайки светилището си, човешкото дете откри, че светлината му не е постоянна, а избликва на талази, като че пулсира сърце. Така я виждаха и околните, затова нарекоха малкия му свят Пулсар. Това, което бяха приемали за астероид, за късче безлична скала, се бе оказало семе на звезда, заспало светилище.
Най-странното бе, че не всеки съзираше излъчването и чувстваше обаянието, вълнуващи други. Но всички усещаха нещо особено в Оли и около него, и реагираха различно - по-скептично настроените и тези, които новото неизвестно стресна, се отдалечиха от него, но дойдоха други, привлечени от трептящата феерия, която като че ги зовеше на тайнствен език. Движеха се наблизо, доволни, че светлината им помага да изследват по-лесно собствените си светове, за да открият своите, очакващи ги, светилища.

[Aziras]

Ernand,

благодаря за разбора. Хубаво е човек да има възможност да се погледне отстрани през други очи. Да, за повечето от забележките съм съгласна с теб и се учудвам, че сама не съм открила грешките си. )

Азира

[Aziras]

Ерманд,
замислих се, че всъщност си направил само технически разбор, а няма мнение по същността на разказа във връзка с критериите, които си предложил.
Очаквам го.
Аз

[Aziras]

И тук бях отговорила, а го няма. Защо изчезват?

[Aziras]

Ще отговоря отново. Все се надявах, че няма да се налага, че ще се възстановят, но щом е необратимо...

Благодаря, Ерманд, за хубавите думи. Радвам се, че идеята се приема добре, че посланието ми е достигнало целта, че е било почувствано.
Благодаря и за забележките. Не си бях дала сметка, че е останало неясно това за децата и възрастните. Ще опитам да го направя по-разбираемо. Ще обясня за вътрешно ползване тук - децата сме всички ние, независимо от възрастта си, всички, които се лутаме и търсим нещо изгубено, заспало дълбоко в нас, затрупано от праха на забравата. А старецът е образ на онези учители, които идват сред нас да ни помогнат да извървим пътя си, упътват ни. Ще опитам в разказа да го обясня по-добре.
Беше ми писал за средния род. Виж, понякога родовете ми пречат - не бих искала да правя избор дали героят ми е мъж или жена, когато става въпрос за неща, които се отнасят за всички, не желая да изглежда като предпочитание, като дискриминация. Затова избрах средния род. И името избрах такова, което да важи и в двата случая, да не е обвързано с род. А съм направила грешки, преминавайки на места в м. род заради "го" и "него", които са еднакви в м. и ср. род.
Когато проимам повече време, ще поработя над разказа и се надявам да се получи по-добре от сега.

[vira]

Азира, още не съм намерила време да помисля по разказа ти (и мойто намаля), но скоро ще го направя!

[vira]

Хубаво е, когато имаш идея, когато знаеш как да я разгърнеш, да и дадеш форма. Тези са двете най-трудни неща за един разказ. Да тръгнеш отнякъде, да имаш цел и да стигнеш логически до развръзката - с това ти си се справила.
Разказът, според мен, трябва да се оправи само стилово. Ерманд е нанесъл корекции, ако искаш и аз мога да го направя, но има риск да се дублират с неговите. Ще опитам поне да посоча тези от тях, с които не съм съгласна

[Aziras]

Вира, ако забележките ти се дублират с тези на Ерманд, поизчакай, моля, да коригирам разказа и да кажеш някои други. Надявам се, че този месец ще успея да се занимая с това.