Кръвта по ръцете ми

[trinkie]

Той захвърли брадвата, сякаш бе най-презряното нещо, до което се бе докосвал през "живота си". Помисли си, че ако вместо човек беше убил пиле щеше да е много по-доволен от резултата. Обърна се разочаровано към палещото слънце и избърса с ръка челото си.
Волю-неволю с тези пера в косата си, препаската и кървавите резки по лицето си бе заприличал на войнствен индианец от племето Чероки. Де да знаеше, че било толкова лесно, щеше да го направи отдавна.

Значи това било, помисли си. Да убиеш човек. А, Саймън разправяше, че било много трудно.

"Хората са трудни за убиване, хм… дяволи са те и трудно умират! Хей! Трябва да ги изкормиш и да спраскаш сърцето им с остър камък, да стъпчеш черният им дроб и да увиеш червата им около някой стълб, 'щото иначе нищо не си направил." - Саймън обичаше да преувеличава. Макар да не си го признаваше, той тайно искаше да прилича на тях. Обичаше да ги имитира и да използва техният странен начин на изразяване. - "Накрая да не забравиш да забиеш по една клечка в очите им, щото инак ще те търсят от оня свят и няма да се успокоят докато не те убият."

Точно така. Той изпълни всичко, което му заръча Саймън, макар че да си каже правичката човекът се строполи и не мръдна още при първия удар с брадвата. Беше му малко трудно докато успее да пробие очите - изхаби цели седемнадесет пръчки и накрая се наложи да си послужи с ръждиви пирони. Ала все още чувстваше празнината в себе си. Жадуваше за още кръв, за ароматни черва, за тъмночервен сочен черен дроб и мускулест език, който "да смуче" докато от него останат само жилките. Ех, да беше Саймън наблизо. Как само щеше да му се похвали с улова си.
Огледа се и се поздрави мислено за добре свършената работа. Беше украсил клоните на дърветата като коледни елхи с малки подаръци. Червата се люлееха на слабия вятър досущ като гирлянди, а гръдния кош беше разцепил на две половини и ги беше окачил от двата края. По средата беше накичил карантията и парчета месо. Кръвта се процеждаше на тънки струйки по ствола на дървото и капеше върху изсъхналата от радиацията трева, сякаш можеше по някакъв начин да задоволи вековната й жажда. Щеше да извика Саймън и да му го покаже. Той щеше да се гордее с него.
Не му се наложи да чака дълго. Високата фигура се приближаваше бързо към дървото, докато тракаше със зъби и мърмореше неразбираеми фрази.

- Калвин, какво пак си направил? - рече Саймън с монотонен глас. - Хм, всичко си изплескал. - констатира равнодушно той.
- Убих човек! - гордо отвърна Калвин. - Убих го със собствената му брадва. - Калвин посочи оръдието на зловещото си деяние.
- Хм. Дрън-дрън. - промърмори Саймън. Той отиде до малкия си спътник, обърна го с гръб и махна капака. Взе да ровичка нещо там с малките си щипци. - Ти, хмм..., определено си най-скапания робот, който някога е прекрачвал трите закона на роботиката. Това, което си убил не е никакъв човек. И животно не е. Ти не можеш да убиеш червей, камо ли човек... - продължаваше да мърмори Саймън. - Имаш късмет, че хората никога не слизат от техните стратополиси, защото ти сега щеше да висиш на тези клони обесен на собствените си проводници и с разчекнати интеграли.
Малкият робот стоеше притихнал, докато големият оправяше задръстването в интегралните му схеми.
- Разпарчадосал си стара прахосмукачка със собствената й тръба, ето какво си направил. - рече накрая Саймън и постави капака обратно върху гърба на своя спътник. - Целия си се омазал в смазка.
- Наистина ли Саймън? - проплака робота.
- Ъхм.
- Толкова съжалявам!
- Недей! От този мотор дето виси на дървото мисля, че можем да стегнем едно прилично охлаждане. За теб. Няма да прегряваш повече…
- О, Саймън, толкова ти благодаря!
Другарят му просто вдигна рамене и се заклатушка по посока на голямото сметище. По-точно му се прииска да можеше да повдигне рамене...
- И да не забравиш мотора, Калвин!
- Мотора? А, да... Мотора!
- Глупав малък робот. - рече Саймън, а горещият вятър прояждаше думите му и ги превръщаше в тих шепот.

[vira]

Интересен разказ, добре написан, има си идея, елемент на изненада. Завършен е, премерен, изгладен, безупречен в стилово отношение. Единственото, което ми се иска, е да е по-вълнуващ. Да носи някакво по-съществено послание. Мисля, че това му е минус. Не знам при толкова кратките разкази как би могло да се постигне.
Може би е нужно да се изясни защо трябва да убиват хора, защо искат и защо хората биха разчекнали тях. Не знам, просто давам идея за нещо повече.

[Aziras]

Trinkie, умееш да се изразяваш. Но какво искаш да ми кажеш с този разказ? Защо си изразходил толкова енергия за него, ако няма послание? Вира, в краткия разказ може да има много силно послание. Чела ли си Джубран Халил Джубран? В страница-две - такива послания!
Формата е вторично; това, заради което трябва да бъде написано едно произведение е какво искаш да кажеш с него. А в този разказ идеята ми се губи и това го обезсмисля.

Азира

[vira]

Така е, Азира, но тогава стават притчи тези къси форми, когато са наситени с много смисъл.

[trinkie]

Така е, Азира, но тогава стават притчи тези къси форми, когато са наситени с много смисъл.

Разказът е писан по-скоро с развлекателен, отколкото с нравоучителен тон. Колко от разказите на Шекли са с дълбоки послания? Шекли е световно признат майстор на късата форма... сам той признава, че пише, пише докато изпод "перото му" излезе нещо сполучливо. Този разказ беше написан точно така. Нито съм имал конкретна идея, нито послание. Просто го започнах, а той сам се написа! Това е самата истина.

Скъпи приятели, не мислите ли, че този стремеж към "натрапване" на послания отблъсква широката аудитория? Хубаво е да пишеш за себе си, но още по-хубаво е да пишеш и за останалите. Ако успееш да ги съчетаеш и двете, то значи си гениален! Малко писатели са го постигнали. Ето защо аз се старая да пиша повече за широката аудитория, пък ако стане нещо повече още по-добре!

Когато човек работи 10-12 часа, шефът му го блъска с "показалка", "клавиатура", "права лопата" по главата, жена му иска нов парфюм и детето реве за нещо си, не мисля че на бедния човек му е до послания. По-скоро до една биричка...

Е, хайде наздраве!

И успех...!

[Aziras]

Щом си рекъл, наздраве да е!

[trinkie]

Ок, имам го същият разказ с послание. Не исках да Ви оттегчавам, но го замислях (още го мисля) нещо като поредица. От рода на тази на Шекли за планетолозите Грегор и Арнолд... Ето го разказчето:

Кръвта от ръцете ми изтича

Човекът се бореше за живота си. Не че беше кой знае каква борба - ударът който Калвин му нанесе още първия път го повали на земята. Но с вторият и третият направо го довърши. Черепът му хлътна като стъпкана диня, а очите му изхвръкнаха навън като малки черни семки.
Ребрата му бяха здравата натрошени и измежду окървавените кости в локви от кръв плуваха остатъците от това, което допреди броени минути бяха черният му дроб и далакът му. Последните мигове от живота му се изтърколиха през очните му нерви обагрени в алено-червен цвят.

- Убих те! Най-сетне. - измърмори Калвин. - Този път Саймън ще бъде наистина доволен. - Не само, че убих човек, но и взех скъпоценният му товар! Наистина!

Калвин изтръгна предмета от пръстите на човека и започна да го разглежда. Беше метален и все още топъл. "А Саймън разправяше, че никога не слизат от стратополисите си." - мислеше си Калвин. Глупавият човек беше слязъл сам, вероятно да ремонтира някоя от енергийните подстанции, но така и не успя да занесе дотам уреда си. Калвин му го отне!

- Странен предмет. - изхъмка той. - За какво ли служи?

Повъртя го още малко в ръцете си, но след като нищо интересно не му мина през ума, реши да го остави настрана. Саймън щеше да му каже за какво се използва. Той знаеше всичко и го учеше на разни неща. Да, Саймън беше добър приятел...

Слънцето над главата му се обагри в червено и това го подсети, че трябва да бърза. Саймън бе сменил охлаждащата му система, но сензорите му за нощно виждане все още не работеха както трябва. Калвин остави предмета настрана и се зае със същинската работа. Реши да започне с краката. Опита се да ги оттръгне, но не му се отдаде.

- Боже, тези ябълчни стави трябва да са наистина здрави! - изръмжа Калвин. - Де да имах резачка щях да се справя много по-лесно. Или поне трион...

Калвин започна да се озърта за нещо подходящо за рязане, но в този момент човека се размърда. Отвори окървавената си уста сякаш искаше да каже нещо, но така и не успя. Калвин стовари кракът си върху лицето на човека с всичка сила и това окончателно откърти дясната му скула. От окървавената дупка за миг лъснаха чифт кътници, но после кръвта замаза всичко.

- Така ти се пада! - изрева Калвин. - Скапан човек!

Той си спомни думите на Саймън: "Хей, трудно се убива човек! Дяволи са те и трудно умират..." Сега трябваше да признае, че Саймън беше прав за това. Калвин потри ръце и се захвана отново за работа. Дърпа краката още известно време, но без резултат. Реши да премине към ръцете, надяваше се там да постигне по-голям успех. След десет минути опъване дясната ръка отказваше да помръдне от мястото си. Калвин се отчая.

- Къде е сега Саймън? - проплака той. - Да можеше да ми помогне.

Калвин остави дясната ръка и се захвана с лявата. Беше чувал, че хората по принцип са десняци и това означаваше, че левите им ръце би трябвало да са по-неукрепнали. След пет минути дърпане усети, че лявата ръка поддаде. Това въодушеви Калвин и той дори си затананика една песничка, която бе чул от другите роботи някога на сметището. Даааа, мнозина от тях вече не бяха между живите, все по-трудно беше да намират части. И всичко това заради тези скапани хо-ра!!! Калвин задърпа със всичка сила. Изведнъж човека се затресе - силни конвулсии преминаха по мускулестото му тяло. Кръвта бликна от зейналия му череп като маслото от настъпана пластмасова бутилка. Калвин сграбчи една щанга, която се въргаляше наблизо и започна да блъска трупа с все сила. Блъскаше, блъскаше и пак блъскаше...

- Калвин какво правиш? - каза спокоен глас.

- Саймън! - изкрещя Калвин. - Най-сетне! Убих човека, Саймън убих го! Честна дума, първо му спрасках черепа, после исках да му изтръгна краката...
- Калвин, би ли престанал, ако обичаш с глупавото си занимание?
- Но защо Саймън? - недоумяваше Калвин.
- Защото - рече Саймън с леденостуден глас. - ако веднага не престанеш да ме блъскаш с тая щанга, никога няма да успея да ти сложа проклетия мотор, скапан извратен малък робот! И ще продължиш да прегряваш. Знаеш ли колко смазка изгубих заради теб?
- Господи, Саймън, толкова съжелявам! - рече Калвин и се тръшна на земята.
След едноминутно мълчание Саймън проговори.
- Знам, че съжеляваш. Не си виновен, че схемите ти се разпадат по шевовете... Но ще те стегнем, обещавам! - думите на Саймън винаги бяха успокоителни. - Помогни ми да се изправя сега, ако обичаш!
- О, Саймън толкова си добър!

Слънцето вече залязваше зад хоризонта, но вечерта не донесе никаква прохлада. Вятърът беше утихнал, но тревата стоеше все така полегнала и изглеждаше така, сякаш никога няма да се изправи.

- Глупав малък робот. - рече Саймън, когато усети земята под краката си. Раздвижи ръце, колкото да се убеди, че още работят и се залови за работа. - Това ти беше за пети и последен път. Заклевам се, името да не ми е Саймън, ако позволя да се случи за шести! Ще те направя на салата!

Но Саймън знаеше, че няма да го направи, бързаше. Бързаше да оправи своя другар, защото знаеше, че ако не успее да го стори навреме един от тях щеше да остане самотен. А самотата беше наистина страшна. Много по-страшна от смъртта.

Много по-страшна!

[vira]

И на мен тук ми възникна същият въпрос - защо самотата е по-страшна от смъртта.

[trinkie]

Когато си наистина самотен, толкова много, изтощително самотен, че не ти се живее... има хора, които предпочитат смъртта пред самотата, но това е едно от нещата, които няма как да го знаеш, ако не си го изпитал. Или ако не четеш предсмъртни послания...

Според мен, разказът носи отговора на въпроса - след като се намираш в радиационно облъчено поле, където живота отдавна си е отишъл е единствения ти другар е робот, който непрекъснато прегрява и пощурява, т.е. е на косъм да те унищожи и въпреки това предпочиташ да си с него отколкото сам...

Както и да е. Не върви автора да обяснява какво се е опитал да каже. Явно, че не съм си свършил добре работата...

[vira]

Ей, не унивай!
Утре се надявам да имам повече време и да чета и мисля по-съсредоточено. Въртят ми се в главата някои неща за обсъждане - не само по твоя разказ. Дано успея да ги изкажа добре!

[trinkie]

Ей, не съм унил! Даже напротив - иначе нямаше да публикувам нещата тук. В края на краищата никой не се е родил научен, нали?

Вторият вариант на разказа би трябвало да ни научи как да сме по-добри приятели... И дори Крузо си е имал своят Петкан иначе кой знае, самотата може би щеше да го погълне изцяло.

[Aziras]

На мен вторият вариант повече ми допада. Но нещо ми се губи и в двата - обосновката на тази омраза към хората, тази агресия.

Колкото до самотата, тя наистина е по-страшна от смъртта, истинската самота.

[trinkie]

Благодаря за градивната критика Ерманд. Наистина го оценявам!

[kelefarn]

Определено и двата разказа са хубави, но първият ми се вижда по цялостен и единствения въпрос, който остава за мен неясен и ме хвърля в догадки, е защо тези роботи мразят хората и защо малкият глупав робот не може да различи прахосмукачка от човешко тяло. Според мен това е забавен елемент в разказа и ми е любопитно защо.
Вторият е твърде кървав. Останах малко озадачен от края, защото един робот би трябвало да познае друг робот, когато го убива освен ако няма халюцинации. Мисля така, защото наистина изглеждат като хора. Оставам с впечатлението, че си се стремял към неочакван и изненадващ край и в двата случая.
Аз определено съм за първият разказ.

[vanbergen]

Хей, какво бижу откривам тук!
Наистина - бижу. Противно на повечето мнения, които частично одобряват двата разказа, искам да им изкажа пълна подкрепа.
Разбира се, моят вкус винаги е бил по-особен. Ценя класически построения текст, но тези два разказа са... ами... все едно съм ги писал аз.
Останалите отбелязаха определени черти на текстовете и ги посочиха като недостатъци, а като цяло аз именно тях намирам за много добри.
Мда, стои въпросът е за посланието. Наистина, няма такова (или поне аз също не откривам). Но(!) аз и не търся. Просто не очаквам да откривам послание навсякъде. Не възприемам всеки художествен текст като притча. И всъщност към двата по-лесно разпознаваеми типа литература - "сериозната", която дава отговори, и развлекателната, която... развлича, можем винаги да прибавим третия тип - тази, която просто дава храна на въображението ни.
Нещото, което наистина, ама наистина ми харесва в тези разказчета е онова, което не ми дава в прав текст. Всички тези въпроси, които останалите задават безрезултатно. Не им отгваряй, отговорите само ще развалят мистерията Харесва ми да си представям всички тези причини, които правят описания свят такъв, какъвто е описан*.
Между света, който виждаме сега около себе си и този, чийто парченца виждаме в разказите ти, има тооолкова много място (във всякакъв смсъл), че там можем да поместим всяко обяснение, което ни харесва и всички обяснения накуп. И на мен лично нищо не ми липсва, за да го направя.
Общата ми оценка е "само така!"
И единственият проблем, който виждам, всъщност... ами един разказ си е добре, защото е самодостатъчен. Два вече може и да си пасват (а тези си пасват), но и така им личи, че не са всичко, пък и ти казваш, че се предполага да има още един. Ето това вече е висока летва. Третият трябва хем да продължи добре започнатата линия, хем да е добър разказ сам за себе си, хем да е и добър край.
(Макар че, съдейки по вече предложеното, няма причини да се притеснявам)

Пак казвам - Само така!

*Докато дочета края на първия текст, в главата ми вече подскачаха предположения и идеи защо всъщност нещата са такива, каквито са. Много яко, обичам да ме вдъхновяват
П.П. Вече пуснах един разказ, ама по повода просто не мога да се сдържа да пусна още един ("Архивите за Троя"):)