Вратата и телевизорът

[Lobotomy]

Стаята беше отегчително празна. Подът беше направен от педантично излъскан черен мрамор. Той се беше облегнал на мраморната стена и съвсем не беше сигурен откога седи облегнат на нея. Не си спомняше как се казва, нито как е влезнал в тясната стая, нито защо не трябва да отключи вратата пред него и да излезе. Но пък и не искаше да си спомни как се казва, как е влязал в тясната стая и защо не трябва да отключи вратата пред него и да излезе.
Вратата на черната стая беше дървена и не особено здрава. Имаше стар желязен ключ, явно правен много, много отдавна. Ясно си личеше, че вратата е ръждясала, ала беше дървена. Все пак телевизорът беше казал, че е дървена...
Телевизорът и вратата бяха единствените неща в стаята, който не бяха мраморни. Телевизорът не спираше, да говори никога, но обитателят на мраморната стая му беше искрено благодарен, защото телевизорът беше винаги до него. Именно телевизорът му бе напомнил толкова много пъти, че зад вратата стои нещо лошо и той не бива да я отваря. Телевизорът му беше казал, че вратата е добра и го пази, телевизорът му беше казал, че ключът е лош и трябва да се пази от него, телевизорът винаги му помагаше. Телевизорът го поправяше преди да сбърка и бе готов на всичко заради него. Той обичаше телевизора. Все пак, телевизорът беше казал "Ти обичаш телевизора" .
Черният мрамор беше педантично излъскан. А стаята педантично чиста. Хлебарките, които лазеха по пода, доказваха това, както бе казал телевизорът. Една от хлебарките мразеше телевизора, тя го отричаше и отричаше всичко, което той казваше. Телевизорът казваше, че под вратата можеш да минеш безнаказано, но хлебарката никога не би го послушала. Телевизорът винаги лъжеше, правеше се, че е винаги до теб и че те обича. Но той беше лъжец, хлебарката го знаеше, той твърдеше, че вратата е дървена, но ако вратата беше дървена, тя нямаше да ръждяса.
Телевизорът бе казал, че ако успееш да минеш под вратата ще излезеш без злото да те види. Хлебарката можеше да мине под вратата, но никога не би се доверила на телевизора. Така хлебарката и човека стояха в мраморната стая вече години, бяха щастливи в стаята. Хлебарката знаеше, че телевизорът никога няма да я излъже, защото е по-умна от него, а човекът знаеше, че телевизорът никога няма да го излъже, защото телевизорът му е най-верният приятел.
Никой никога не видя какво има зад ръждясалата, дървена врата.

[vira]

Имаш хубави идеи и задълбочен, интересен поглед на нещата. Трябва да се научиш да ги доразвиваш, да мислиш как да им придадеш най-подходящата форма.
Това не е разказ. Но пък е много хубаво (въпреки грешките – правописни най-вече). Помъчи се да го вкараш в друга форма. Или тази идея да стане част от нещо по-голямо.
Ще ти отбележа само две неща в първите две изречения:
"Стаята беше отегчително празна. Подът беше направен от педантично излъскан черен мрамор."
„Отегчително празна” е странен израз. Отегчително подсказва, че някой се отегчава. А стаята е празна, следователно кой се отегчава?
Подът е направен от черен мрамор, който впоследствие е педантично излъскан. Може и преди направата да е излъскан, но за мен по-логично е този, в чиято стая е подът, да го лъска педантично.

[Aziras]

Lobotomy, това някак не го приемам като разказ. По-скоро снимка на момент от живота. Има добри идеи. Но, например, твърденията:
" Хлебарката... никога не би се доверила на телевизора." и "Хлебарката знаеше, че телевизорът никога няма да я излъже, " си противоречат.

[Lobotomy]

Lobotomy, това някак не го приемам като разказ. По-скоро снимка на момент от живота. Има добри идеи. Но, например, твърденията:
" Хлебарката... никога не би се доверила на телевизора." и "Хлебарката знаеше, че телевизорът никога няма да я излъже, " си противоречат.

Ако прочетеш до края второто изречение се вижда ясно, че идеята е, че няма да я излъже защото тя е по-умна от него. Тоест защото неможе.
За това дали е разказ немога да отговоря защото не съм точно сигурен какво трябва да има, за да е разказ. Навярно наистина грешката е моя.

[vira]

Интересен е въпросът какво точно е разказ – какво трябва да има, както казваш.
Преди да ти напиша, че това не е разказ, мислих доста точно по този въпрос. За романа знам със сигурност, че трябва да има: въведение, завръзка, развитие, кулминация, развръзка и заключение. За разказа, мисля, че също е така, макар (според мен) да са позволени и по-големи волности. (Не смея да твърдя нищо със сигурност – едно, че не съм филолог, второ, че съвсем отскоро пиша разкази, но така ги усещам нещата.)
Дай да направим един анализ – не на този, а на другия ти разказ – Интересна стока:
Мисля, че той отговаря на условието за разказ. Въведението не е задължително, може да се почне направо със завръзката – Един пиян мъж влиза в тоалетната и там го чака друг мъж (накратко, де).
Следва развитие – те си говорят и се разбира, че вторият е извънземен и е дошъл със специална мисия.
После идва кулминацията – когато става ясно какво точно се иска от нашия човек и когато той се съгласява да го даде.
Накрая идва и развръзката – оказва се, че това може да е било само пиянско бълнуване (условно казано, не ми хрумна друг израз), но може и да не е било...
И заключението – изводите на героя от всичко това.

Та, ако приемем, че това са задължителните елементи за един разказ, то „Вратата и телевизорът” не ги съдържа. Опитай да направиш такъв разбор и ще видиш. По този начин (може би) ще се разбере кое е разказ и кое – не. И пак казвам – не знам, може да са позволени и по-големи волности при разказите, но предполагам, че такива волности ще можем да си позволяваме, когато станем по-добри в писането. Като начало, аз поне, мисля да се придържам към традиционния модел.

Пробвай да развиеш тази същата идея в един наистина разказ – измисли някакво развитие, то може да се изразява не само с действие. Развитие може да има и в мислите и в чувствата. Как човекът и хлебарката са стигнали до тук – с елементите на разказ.

[vira]

Я виж и това, ако ти се чете (и по-специално обърни внимание на КОМПОЗИЦИЯТА):
http://cheteneto.com/literatura/how_to_read/