Десислава Темелкова (9. клас)
Цена
Здравейте, аз съм мъртъв. Може би ще ме сметнете за невъзпитан, все пак трябваше първо да се представя, като спомена името си, но не мисля, че то е от толкова голямо значение, и все пак простете тази моя грешка. За компенсация, ако наистина искате да знаете някакво име, то нека аз го избера. Ще започна отначало. Здравейте, казвам се мъртъв, а и между другото съм мъртъв. Така май е по-добре, нали?
Преди да започна с историята, която смятам да ви разкажа, нека първо кажа нещо друго. Ако по някаква случайност се чудите как бих могъл, след като съм мъртъв, да пиша, нека ви кажа, че всъщност това откровение или писмо (наричайте го както искате) е написано, преди да се самоубия. Впрочем ако не съм споменал досега, аз се самоубих. Написах го тогава, защото както почти всеки човек аз също искам да оставя нещо от себе си на този свят. Не искам да се повтарям, но се налага. Искам да сте сигурни в това, че аз сам сложих край на живота си. Надявам се да ми имате достатъчно доверие, за да ми повярвате. Не забравяйте, че ви казах името си, макар и не веднага. Но нека не задълбаваме в безсмислени подробности. Колкото по-рано ви разкажа историята си, толкова по-рано тя ще свърши. Не чувам противоречиви мнения, затова смятам вече да започна с разказа си.
Историята започва от моето детство. И как иначе, все пак това е началото на живота ми. Аз вярвам, че винаги трябва да започваме от началото, без значение за какво се отнася, все пак ако не познаваме началото, няма да разберем и края. Може и да не се съгласите с мен. Може и да не съм прав, нали съм само един самоубиец, и все пак аз искам да започна отначало. Впрочем ако досега не забелязахте, имам склонност понякога да се отклонявам от темата, върху която говоря, но се надявам това да не ви притесни чак толкова. Нали знаете: всеки луд с номера си. И така, бях на пет години, когато за пръв път разбрах, че всяко нещо си има цена. Сигурен съм, че всеки един от вас го знае, все пак няма нищо ново под слънцето, но аз го разбрах по много... как да се изразя... деликатен начин.
Една сутрин преди моят скъп и така обичан баща да ме заведе на детска градина, аз счупих една чаша. Не исках. Случи се случайно, просто ми се изплъзна от ръцете. Парчетата се разпиляха по пода и понеже бързах да се приготвя за градината, преди баща ми да се събуди, не обърнах особено внимание на по-малките. Страхувах се баща ми да не се събуди, преди да съм готов, и затова реших, че бих могъл да събера само по-големите парчета, а останалите щях да изхвърля по-късно. Между другото моят татко беше алкохолик и когато нямаше пиене, с което си мислеше, че би могъл да забрави поне за малко мизерния си и безсмислен живот, той полудяваше. Разбира се, най-често аз бях мишената, върху която си изкарваше гнева, но честно казано след онази сутрин, след която впрочем последва всичко онова, аз не осъзнавах какво е болка. Сега като се замисля, може би това бе единственото нещо, на което ме научи. Но въпреки всичко аз съм благодарен. Той ми показа онова чувство, което щях да изпитвам почти през целия си живот, той ме научи да се справям с него. Може би звучи малко налудничаво, но е истина, а тя, истината, не подлежи на обсъждане. И така, точно когато изхвърлях парчетата стъкло, баща ми влезе в стаята. За щастие не видя какво правя, но причината не бе разсеяността му. Не, причината беше, че бе твърде зает с това да оповестява с най-непоносимо ужасния, дори леко фалшив вик своята болка. Едно малко парче стъкло се бе впило в петата му и в този миг той отвори уста и оттам се чу този животински вик, за който говоря. Погледнах го и на лицето му видях ужасяващата гримаса, която занапред винаги щях да виждам, когато трябваше да плащам цената от постъпката си. В този миг се разтреперих. И въпреки страха, който ми подсказваше, че ще се случи най-лошото, аз нямах и най-малка представа, че то надминава дори най-големите ми фантазии. Баща ми се приближи толкова близо до мен, толкова близо до лицето ми, че за миг си помислих дали няма да ме убие само с поглед. Вдигна крака си, доближи го до лицето ми, за да мога добре да видя това, което му бях причинил. То представляваше една малка локва кръв, даже смятам, че локва не е точното понятие, то приличаше повече на малка капка. Толкова малка, че ти трябва едва ли не лупа, за да я видиш. Почувствах, че смехът напира да излезе през моята уста, но го спрях. Не исках да го предизвиквам. След минута кракът вече не се намираше толкова близо до лицето ми, но за сметка на това виждах разгневеното лице на животното, в което се бе превърнал баща ми. Очаквах всеки миг да стисне ръка и да забие големия си тежък юмрук в устата ми, но това не се случи. Той седна, извади парченцето от петата си и с ледено студен глас ми каза да побързам, защото смятал да ме заведе на едно специално място. После излезе от стаята. Почувствах облекчение, но за кратко. Знаех, че ме очаква нещо много лошо.
След пет-десет минути бях готов и излязохме от къщи. Още щом седнах в колата, разбрах, че не отиваме в детската градина. Разбира се, не искам да ме обвините в лъжа, затова съм длъжен да кажа, че въпреки всичко аз все още се надявах, вярвах, че има някаква вероятност да греша. Може би наистина грешах, все пак надеждата умира последна, особено в петгодишно дете. След няколко пресечки обаче разбрах, че не греша. Отивахме на друго място или както той каза, отивахме на едно специално място.
Пътят бе толкова дълъг, че почти бях забравил за спиращия дъха вик, който тази сутрин моят баща алкохолик ми бе показал, докато не го чух да казва онова, което винаги щеше да ми повтаря.
- Искам да знаеш, че за всичко си има цена, момче. И тази цена винаги е висока. Ако не го разбираш, смятам добре да ти покажа истинността на думите си. Разбираш ли?! Добре, ще ти покажа!
В този миг изтръпнах. Никога досега не ми бе говорил така. Колкото и лошо да се държеше с мен, аз вярвах, че всичко е заради алкохола. Не вярвах, че би могъл да ме мрази. Усетих, че очите ми се пълнят със сълзи. Толкова големи сълзи, които дори да искаш, не можеш да задържиш. Наистина огромни. Не исках да ги вижда, затова обърнах лицето си към прозореца. В този миг колата спря. Баща ми отвори вратата и ми каза, че вече е време. С треперещи стъпки слязох от автомобила. Видях, че се намирахме на една скала. Тя бе ужасно висока, а от нея се виждаше целият град. Целия мръсен, подъл, безсмислен град. Зачудих се защо дойдохме тук. Тъкмо щях да попитам, но той ме изпревари, като започна да говори. Стъпваше бавно и с най-безразличния си глас произнасяше думи, които сякаш за него не означаваха нищо.
- Доведох те тук, за да те науча. Моят баща ме водеше тук, когато се налагаше да понеса последствията от постъпките си и, най-важното, да се науча на болката. Разбира се, той ме доведе много по-късно, отколкото аз теб, а причината за това е само една: ти не си достатъчно добър. Всъщност ти въобще не си добър. Още щом се роди, го разбрах. Погледнах те в очите и видях един дявол. Да, това си ти! Дявол! Зъл дявол! Жалко, че си мой син. Но какво друго да очаквам, ти си син на една долнопробна жена, която за щастие хвърли топа, още докато беше бебе. Радвай се, че не я познаваш, макар че съм сигурен, че щяхте да се разбирате, та нали сте еднакви. Но сега това няма значение. Времето настъпи и не мисля повече да отлагам. Трябва да понесеш наказанието си, момче. Трябва да разбереш, че за всичко си има цена!
Това бяха думите, с които баща ми ме подготви за това, което ме очакваше. Бях толкова потресен и объркан, че дори не заплаках при споменаването на майка ми. Бих казал, че направо бях ужасен. Сърцето ми биеше ужасно бързо. Погледнах баща ми, но някак си без да забележа, той бе отишъл до колата, бе взел едно шише с някаква течност и сега се връщаше. Щом видях погледа му, който сякаш ме пронизваше, като нож, в съзнанието ми се яви мисълта за бягство. Повярвайте ми, опитах се да избягам, но тялото ми не помръдна. Мислено бях толкова далеч от него, от това място, от този живот, но физически аз все още стоях като котва на скалата. След миг баща ми вече сваляше дрехите ми и мажеше тялото ми с течността, която се намираше в шишето. Щом приключи, ме хвана с грубите си ръце и ме заведе до ръба на скалата. Помислих, че ще ме бутне, но това щеше да е късмет, който аз не притежавах. Преди да се отдалечи, ме хвана здраво за раменете и отново повтори онова, което щеше да повтаря винаги, а именно, че за всичко си има цена. После тръгна към колата. Миг преди гарваните да долетят и да захапят и откъснат парчета от тялото ми, аз го погледнах. Той се бе облегнал на автомобила, а очите му казваха онова, което той не би посмял да ми каже. Гледах го и виждах, че ме мрази. Толкова много ме мразеше, че щеше да се забавлява на гледката, на сцената, на която щеше да присъства. Убеден съм, че щеше да го направи. Отново усетих онези огромни сълзи, но този път те не преляха от очите ми. И не за друго, а просто защото нямаше време. Гарваните се спуснаха толкова бързо, накацаха върху мен толкова бързо, че дори нямах време да покажа болката си и следователно нямаше как и да се излекувам. Усетих как петте гарвана, накацали върху тялото ми, откъсват парчета месо от него, но най-ужасното бе, че те бяха черни. Ужасно черни, толкова черни, че само докато ги гледаш, губиш дори и последната останала надежда. Толкова черни, че дори започваш да си мислиш, че надеждата е само илюзия. Илюзия, която хората създават, за да могат дори за малко да забравят за жестокостта, за сивотата, дори може би за безсмислието на живота. Болката, която изпитвах, бе непоносима, тя изсмукваше всички останали ми сили. Даже не можех да изкрещя. В този миг си помислих, че ще умра, и точно когато бях на път да протегна ръката си към смъртта, гарваните излетяха. Аз паднах на земята, а от раните, които бях получил, които бях заслужил, се стичаше кръв, която сякаш бе безкрайна. Може би този път щях да имам късмет, може би сега щях да се удавя в нея, може би щях да се спася, но разбира се, това не стана. След минута загубих съзнание.
Когато се събудих, се намирах вкъщи, в собственото си легло. Отворих очи и първото нещо, което видях, бе лицето на мъжа, който мислех, че мразя. За съжаление, той бе мой баща и колкото и да исках, не можех да изпитвам това чувство към него. А как само исках. Как исках да го мразя, дори да го ненавиждам, но... Той ме гледаше с безмилостния си поглед и се усмихваше. Усмихваше се самодоволно. Отвори уста и отново чух онези думи, които сякаш можеха да оправдаят жестоката му постъпка: ЗА ВСИЧКО СИ ИМА ЦЕНА!
Това бе началото на онова, което ме очакваше занапред. Всеки път, когато чупех чаша, забравях да купя пиене и още подобни ежедневни, бездушни, безсмислени постъпки, аз си понасях последствията. Може би се чудите как съм оцелял. Честно казано не знам. Дори сега, когато вече съм мъртъв, аз все още не знам отговора. Може би за мен е било отредено по-хубаво бъдеще, може би е трябвало да се науча на нещо или може би е било просто късмет, но аз оцелявах всеки път. Знаете ли, всъщност това не ме вълнува толкова много. Единственото, което исках да разбера, единственото, което според мен бе странно, беше това, че винаги, когато си мислех, че ще умра, точно тогава гарваните излитаха. Сякаш не искаха да ме разкъсат докрай, сякаш искаха да ме изяждат малко по малко. Понякога си мислех, че баща ми не е човек. Мислех си,че той може би е един от тях, може би е гарван. Всъщност даже мисля, че ако е така, той бе техният водач. Всеки път той наблюдаваше как откъсват зараждащата се надежда от мен, всеки път се наслаждаваше и когато се отегчаваше, сякаш сам гонеше гарваните. Водачът заповядва на армията си да спрат. И не защото изпитва вина, дори болка, а само и единствено защото се отегчава. Въпреки това аз обаче го обичах. Не знам защо, не мога да обясня. Не мога да обясня любовта. А след като не знам какво е тя, нима мога да обясня причините за появата й?
Но стига празни приказки, мисля, че е време да ви кажа причините, заради които реших да се самоубия. Бях на двадесет и пет години, когато го направих. Баща ми все още не бе умрял и аз все още живеех с него. Може би ще попитате защо не съм избягал, а може и да не попитате, защото сигурен съм, че неколцина от вас ще ме разберат. Но за непросветените ще кажа само, че аз наистина много го обичах. Странни неща се случват, нали? Сигурен съм, че вече всички ме разбират. Самоубих се, защото когато последния път усетих как парчета месо биват откъсвани от тялото ми, аз почувствах чувство, което дотогава не бях изпитвал - желание за живот. Всеки път щом гарваните идваха, всеки път щом започваха да ме ядат, аз протягах ръце към смъртта, но през онзи ден не го направих. През онзи ден желанието за живот за пръв път се появи. Не знам причината, заради която се появи това така внезапно и може би безсмислено желание. Случи се толкова неочаквано, както почти всичко в този свят. Появи се, а най-лошото бе, че не си отиде. Може би някои от вас не биха могли да ме разберат напълно, но няма значение. Веднъж някой ми бе казал, че човек не може да трогне другите с хубавите неща в живота си. Сигурен съм, че е така и с лошите или, ако предпочитате, с не толкова хубавите. И знаете ли защо според мен това е така? Единствената причина е, че не се разбираме. Не разбираме другите и следователно не можем и да разберем болката и радостта, която изпитват. А това е така, защото не искаме. Просто не ни вълнува. Затова смятам, че онези, които съдят другите за постъпките им, онези, които си позволяват да обвиняват, са невежи. Аз не съдя, не обвинявам. Може би точно заради това го обичах. Да, тъкмо заради това обичах баща си.
Искам да ви кажа само едно нещо. За всичко си има цена. Винаги я плащаме. Научих това от баща си. Той бе онзи, когото обичах най-много. Може и да не повярвате, но дълбоко в себе си аз вярвам, че той също ме обичаше. Иначе защо би го направил? Да, почти съм сигурен в това, макар че съм мъртъв.