Автори споделят

Обсъждаме лични художествени текстове и споделяме идеи за разхубавяването им.

Автори споделят

Postby Кал » Mon Jun 14, 2010 4:22 pm

Какво разказватпоказват за писането (си) любими наши автори.

Започваме с...


PeterBeagleOnEditors_v3.odt
Питър С. Бийгъл говори за редакторите с Конър Кокран
(80.4 KiB) Downloaded 378 times

(Файлът се отваря с Open Office, безплатната алтернатива на MS Office. Ако не можете и не можете да се справите - драснете ни един ред тук.)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Trip » Tue Aug 16, 2011 3:43 pm

Една статия на Джоана Ръс в защита на критиката. Пропускал съм някакви моменти, защото се оказа, че статията е отговор на конкретен проблем, който е имала от разни читатели за една своя рецензия. Оставил съм общите неща.

***


На критиците като че ли им е нужно, поне по веднъж в кариерата си, да напишат защита на критиката като цяло. Шоу, Полийн Кейл, Ерик Бентли и Джеймс Блиш са го правили. Сега го правя и аз, което не показва, че съм на нивото им, а че проблемите все така съществуват и извън, и в научната фантастика.

Опитала съм да говоря по общи въпроси, вместо да "защитавам" собствената си критика. Във всеки случай общите въпроси са по-важни от личностите, макар и част от фен-общността да вижда в естетическото или политическо несъгласие нищо освен лични дрязги, мотивирани от завист. Не опира до мен да преценям колко е добра критиката ми – ако достатъчно читатели решат, че е лоша, и редакторът е съгласен, предполага се, че ще спре да я отпечатва, въпреки че книжните рецензии (освен на места като Ню Йорк таймс) е работа зле платена, тежка и най-често плод на любов към идеята. Проблемът е да намериш рецензенти, не да се отървеш от тях.

Ето някои оплаквания, с които все се сблъсквам.

1. Не намесвай политиката си своите рецензии. Просто рецензирай книгите.

Така и ще сторя – когато авторите съумеят да не намесват политиката си в историите си. Никога не съумяват – всъщност, струва ми се напълно невъзможно да напишеш каквото и да било без незабавно да започнеш да правиш всякакви допускания какво представлява човешката природа, какво е добро поведение и какво – лошо, какви трябва да са мъжете, какви трябва да са жените, кои състояния на ума и на характера са ценни и кои – напротив, и т.н . Когато художествената литература премине нивото на минимална техническа компетентност, рецензентът трябва да обърне внимание на тези качествени оценки. Като цяло, читателите не забелязват наличието на познати качествени оценки в това, което четат, но забелязват (и възразяват срещу) непознатите и наричат само тях "политически". Оттам се надига настойчивата позиция (сама по себе си много бурна и именно политическа преценка), че изкуството и политиката нямат нищо общо, че творците трябва да са "над" нея, а критикът, който прави политически коментари за художествена литература, внася нещо неприсъщо в една по същество неутрална сфера.

Само че, ако "политика" значи властовите връзки между групи хора и как те са онагледени под формата на лични отношения, социални институции и възприети идеи (сред които е и тази, че изкуството е "над" политиката), тогава подобна неутралност просто не съществува. Художествена литература, която не е открито полемична или дидактична, пак е пълна догоре с политика. Ако красотата в литературата има каквото и да било отношение към истината (както е смятал Матю Арнолд), тогава човешката (включително социаната и политическата) истина на една литературна творба има значение за естетическото й богатство. Приложението на закостенели, тесногръди, глупави политически стандарти към литературата е лошо, защото стандартите са закостенели, тесногръди и глупави, а не защото са политически.


2. Не доказваш думите си – просто изказваш мнението си.

Това твърдение, мисля, е основано на мисловна грешка, втълпена ни (вероятно) от американското средно образование. Грешката е, че всички доказателства трябва да са "твърди", т.е. да са неоспорими, проучени и да могат да се представят в силогистична форма. Базови познания по съвременната философия на науката би извадила хората от тази заблуда – оказва се, че изненадващо голям брой научни доказателства не са силогизми. Както неведнъж са отбелязвали философи още от Платон насам, естетически и морални въпроси обикновено не се поддават на подобно "твърдо" доказване.


3. Тогава мнението ти е чисто субективно.

Допускането тук е, че това, което не се поддава на "твърдо" доказване, няма никаква връзка с доказателства, опит и разум, и следователно е напълно произволно. Срещу тази гледна точка може да се приведат много непреки доказателства. Например, хората, които я изразяват, сами не се придържат към нея – непрестанно взимат решения въз основа на непреки данни и рязко се противопоставят на всеки намек, че подобни решения са произволни. Друг пример – ако критиката по обективни правила бе възможна, редакторът би могъл да наеме когото и да е и да му плаща много по-малко, отколкото на хора със специални дадености и обучение (ако и на тях да не заплаща кой знае колко, по разбираеми причини). Вярно е, че апаратът, посредством който критикът оценява книги, е субективен, в смисъл, че е у критика, а не извън него, че е уникален за него и се основава на невъзможни за измерване фактори като обучение, талант и опит. Но това не го прави сам по себе си произволен.
Това, което го кара да изглежда такъв, е че понеже процесът на преценка, ако го проследим през всичките му етапи, практически съвпада с цялото обучение на критика, той е склонен да не го изтъква в рецензиите си (с време и тренинг по-голямата част от преценката и бездруго става автоматична). Освен това голяма част от критическото мислене е гещалт-мислене или иначе казано – разпознаването на структури, а то се случва мигновено в главата на критика, макар и да би било невъзможно без нужната памет, опит и постоянно сравнение между нови структури и моделите в ума на преценящия (които търпят непрестанна промяна в светлината на новопридобития опит).
Поради горните причини гневни читатели може да възразят с номер 3 и евентуално да добавят:

4. Всеки има право на собствено мнение.

Забелязали ли сте колко чесно хората казват "чувствам, че" вместо "мисля, че" или (да не даде Господ!) "Зная, че"? Хлапетата, които на седем годинки започват с "Това е свободна страна!", на четиринадесет вече са изминали пътя до "Всеки има право на собствено мнение." Процесът на сплашване, чрез който учители карат младите хора да се чувстват непълноценни човешки създания, ако не оценяват "високата литература" (която самият учител често не може да обясни, нито дори да разбере!), е един от ужасяващите факти на американското образование. Един от защитните механизми срещу това приема формата на настояването, че няма такова нещо като велико изкуство – или че това, което въздейства силно на даден човек, е велико изкуство, за него. И двете са начин човек да заяви първенството и истинността на собствения си опит и това е чудесно. Но това, че ти или аз харесваме нещо *много*, не го прави – само по тази причина, – велико. Литературният канон, ако и непълен и предубеден, не е просто снобска конспирация на "тези отвътре", с която да накарат "тези отвън" да се чувстват зле. (Макар че определено твърде често се използва така.)
Проблемът с литературата и литературната критика е, че мнозина не забелязват чисто занаятчийските елементи в тях – никой не би и посмял да оспори забележките на балетен критик към движенията на някоя прима балерина, нито пък на оперен – към тембъра и дикцията на оперна примадона. От друга страна, никой не се сеща за причина да *не* възрази на забележки по литературна творба, особено ако има широк консенсус по достойнствата й. Така де, всички можем да четем?
Ала и у литературата има много широко поле за техническа критика, макар тя да не борави с движения или ларинкси. А някои мнения струват много повече от други.

5. Знаех си, ти си сноб.

Фантастиката е малка държавица, която от години вече налага вето върху чуждия внос, за да насърчава местните производители. Много читатели на научна фантастика и фентъзи са незапознати с канона на англоезичната литература и със стандартите на критиката извън малкото ни поле. Добавете и отбранителното отношение, което толкова много хора имат към високата култура и се получава повсеместна инфлация на репутации. Вярвам, че е време да спрем да раздаваме звездички и целувки наляво и надясно.


6. Освен това си и язвителен.

Така е. Критиците са раздразнимо племе. Ето някои примери

"Представянето на гърба на "Адвокат на дявола" от Тейлър Колдуел започва с думите "този сладкодумен роман" като така с три думи прави две грешки..." (Деймън Найт)

"...техниката на г-н Зирул му изневерява толкова често, че върху злощастния труп на романа му може да се построи цял курс по творческо писане." (Джеймс Блиш)

Защо го правим?

Първо, това е като болка от опарване. Само тези, които се занимават с рецензии, година след година, знаят колко наистина отвращаваща е повечето литература на пазара. А не можем да си махнем дланта от котлона. Обичайните читатели могат да прескачат, да четат книгата отзад напред, да спрат по средата. Ние – не. Трябва четем внимателно, с цялата налична ни чувствителност към текста и с целия си критико-исторически апарат на високи обороти – в противен случай бихме пропуснали тънката сатира, маскирана като клише, или този дебютен роман, чието начало така и не е било редактирано, или блестящият разказ, скътан сред шумните имена в някоя колекция разкази, експерименталната структура, която може да се сбърка за нескопосаност, красивата история, отчасти развалена от (но и поначало възможна заради) наивността на автора, тази заплетена ситуация, която се изяснява едва в края на книгата. Същестуват подобни творби, но за да не ги пропусне, човек трябва непрестанно да разширява читателските си сетива, познания и критическо внимание, макар и в 90% от случаите да се сблъсква с книги, които издевателстват над тях. Умственото усещане е като от хранене с боклук, уверявам ви, и ако страданието на критика не намираше отдушник в яркия му език, не знам какво му остава. А страдат най-много критиците, които най-много се вълнуват – раздразнението е признак на предадена обич. Както пише Шоу:

"...критиката без лично отношение не си струва да се чете. Именно способността да превърнеш доброто или лошо изкуство в личен въпрос разделя останалите хора от критиците... когато хората сътворяват нещо под нивото на възможностите си и го сътворяват и зле, и самодоволно, аз ги мразя, ненавиждам ги, презирам ги, копнея да ги разкъсам на парчета и да ги разпилея по сцената... По същия начин наистина добрият творец предизвиква у мен най-топли чувства... Когато критическото ми настроение е в зенита си, "лично отношение" не е правилната дума – правилната дума е "страст"..."

Но има и други причини. Критическата преценка е толкова сложна (и се случва в толкова сложен контекст), а думите за възхвала и укор са толкова мъгляви, с така неясно значение, което непрестанно сменя свои нюанси, мястото е толкова ограничено, че критиците се въползват от всяка възможност да изразят мнението си едновременно точно и сбито. Ако към това се добави и ярко – че това си е определението за добър стил. Затова критиците, когато е възможно, изразяват мнението си чрез метафори. Остроумието е тип сбитост (не съм го измислила аз, а Фройд), точно както пародията е тип критика. Драматизацията – също.

7. Все тая. Просто ми кажи какви книги ще ми харесат.

Че откъде да знам?
Всъщност, от време на време критиците могат да правят информирани догадки за вкуса на определена група читатели.
Редакторите трябва да го правят по задължение – с подобни преценки и догадки си вадят хляба и въпреки това се провалят многократно.

This post by Trip received thanks from:
Кал (Sun Aug 21, 2011 11:57 pm)
Rating: 9.09%
 
Trip
 
Posts: 230
Joined: Mon Nov 23, 2009 12:53 pm
Has thanked: 52 times
Has been thanked: 98 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Tue Aug 16, 2011 7:35 pm

Джоанна Ръс wrote:А страдат най-много критиците, които най-много се вълнуват – раздразнението е признак на предадена обич.


Кал и Борея wrote:Помълчавам.

- И тогава – в най-най-лошите случаи – почвам да ги мразя, побратимите, посестримите. Да ги мразя, както се мрази любим човек, когато те изненада с нещо, което не си искал да видиш у него. Което не си очаквал да ти направи. Което си очаквал да ти направи, пък тя не е... Мразя, като малко дете, Юне. И омразата ми се лее, отпървом на думи, на жлъчка, на фини порязвания тук, там и където знам, че ще ги боли, и където те най-малко очакват. А после... Господи, Юне, после...

Гласът ми пресеква, главата ми клюмва. Дланите й не спират да ми говорят. „Слушаме те. Плачем до тебе, със тебе.“

Емо, I see you. Много по-добре всъщност. Благодаря за което.

Може ли да публикуваме материала в новия алманах "ФантАstika" (ако Наско го хареса)? В раздел "Творческа кухня"? Нещо като "право на реплика" към моята - да де, на Едуард де Боно - "критика на критиката" отпреди два броя? ;)

Иначе - ако нещо ми липсва по-горе, това са повече примери - анекдоти, лични преживелици. Разбирам обаче, че това по-скоро е манифест, не наръчник. Примерите ще ги добавяме във времето.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Trip » Wed Aug 17, 2011 7:01 am

Може, но ще трябва да я поогладя :)
Trip
 
Posts: 230
Joined: Mon Nov 23, 2009 12:53 pm
Has thanked: 52 times
Has been thanked: 98 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Wed Aug 17, 2011 7:40 am

Разбира се. Можеш да разчиташ и на мен като редактор-помощник. :)

Но трябва да сме бързи - другата седмица вкарваме в печатницата. Така че - до неделя да го довършим ще можем ли?

Пускам към Наско да го види.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Trip » Wed Aug 17, 2011 8:41 am

Ще може - даже мисля да парафразирам някои неща и да се води "По мотиви от...", щото практически няма да е текстът на Ръс след редакцията.
Trip
 
Posts: 230
Joined: Mon Nov 23, 2009 12:53 pm
Has thanked: 52 times
Has been thanked: 98 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Wed Aug 17, 2011 9:00 am

Още по-хубаво. Хем няма да трябва да търсим наследниците й за разрешения. *въздъх... и тези неща трябва да се занимава някой с тях, а аз не искам в момента*
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Trip » Wed Aug 17, 2011 12:12 pm

Ето и един мой отговор от разговора, който се зароди в knigi-igri.net

Това с Вапцаров е конкретен пример на друг потребител, но не е съществено за абзаците след него

Относно Вапцаров - според мен е имал щастието да пише за неща, които вълнуват, както казваш, народа, но и да е просто много добър писател, а пък на места - брилянтен. Съмнявам се много от народа да са се вчитали толкова в стихотворенията му, просто са били запознати с идеологията му и тя им е харесвала. Партийните големци пък са виждали в отделни негови редове и фрази хубави лозунги.

А за това, че е бил просто много талантлив писател, свидетелства фактът, че и през последните 22 демократични години никой не е тръгнал да му срива репутацията - най-добрите му стихотворения все така са всепризнато изкуство. Тъй че той е щастливо изключение по-скоро, според мен.

А "критиката" на Багряна очевидно не е подбудена от желание за честен читателски отзив, а от желание тя да си запази живота, тъй че очевидно не е добра критика. Което не противоречи на извода на Асен в последния абзац, де.

Колкото до "функцията" на твореца и по продължение - на изкуството, позициите по тоя въпрос са се сменяли постоянно във вековете.

През Класицизма големите критически умове (най вече Платон и Аристотел) са смятали, че трябва да инструктира. Затова Аристотел е смятал, че трагедията е най-висшата форма на изкуство, защото прочиства човек от негативните емоции чрез катарзис. Платон пък затова гони от идеалната си държава поетите, защото са безполезни (всъщност, защото според известната платонова теория всичко е сянка на своята идеална форма, а поетите отразяват и правят един вид "ксерокопия" на тия сенки, което ги прави имитатори на имитации).

През Средновековието положението е било подобно - разликата е била, че "инструкцията" се е случвала в посока "подчиняване на Бог и повелите му". Неокласицизмът се връща на Класическата идея за целта на изкуството.

От Романтизма нататък започва да се прокрадва концепцията за поезията (основното словесно изкуство по онова време) като за източник на удоволствие. Както вика Кийтс (парафразирам свободно): "Четенето на поезия трябва да е като гмуркане в езеро. Идеята е да се насладиш на водата, не да доплуваш до другия бряг."

Британската хегемония през 19-и век като цяло налага именно този поглед, понеже творби, които предизвикват разбиранията на хората за редно и нередно, не са били полезни в империята.

С 20-и век и разцепването на света на тоталитарен и демократичен се разцепват и гледните точки по въпроса.

В демократичния свят двете гледни точки започват да съществуват едновременно и да се подхранват взаимно, което ражда и все по-фини способи един творец да направи произведението си "полезно", както и все по-предизвикателни за въображението и интелекта форми на литературно "удоволствие". Двете започват да се смесват и накрая се стига до настоящото положение, в което най-добрите писатели могат да ти променят мисленето след като чрез майсторството на прозата си и уменията си за изграждане на художествена структура са разбудили концентрацията и естетическия ти усет и благодарение на това неусетно си попил нова гледна точка върху (части от) света. Но тази гледна точка, това тяхно разбиране на света са въплътени в прозата и структурата на творбите им, не в голи заявления и лозунги, маскирани като художествена литература.

В тоталитарния свят, разбира се, нещата вървят в тъкмо обратната посока. Думите и структурата са неми, изнасилени от лозунги и развети байряци. Словесното майсторство и дори кохерентност заминават по дяволите, стига в произведението да има достатъчно прочувствени думички, фрази и изречения. За съжаление, тук още не може да се отърсим напълно от това гадно наследство и търсим в произведенията "мъдрости" и "наставления" под някаква изкристализирала форма.

Само че в добрата литература те кристализират в будния читателски ум, не на страницата – както Ръс казва, чрез гещалт-възприятие. Четеш, четеш, четеш и изведнъж, ако си разработил достатъчно добре логическото си мислене, асоциативното си мислене и въобще въображението си (а те се разработват с употреба, сиреч четене), едно плюс едно плюс едно изведнъж не е равно вече на три, а на триста. За мен подобно разработване се случва с внимание и в най-дребните словесни знаци на страницата. Демонстрирал съм го в критиката на Рои. За мен това е начинът.

This post by Trip received thanks from:
Кал (Sun Aug 21, 2011 11:57 pm)
Rating: 9.09%
 
Trip
 
Posts: 230
Joined: Mon Nov 23, 2009 12:53 pm
Has thanked: 52 times
Has been thanked: 98 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Wed Aug 17, 2011 1:46 pm

Trip wrote:В тоталитарния свят, разбира се, нещата вървят в тъкмо обратната посока. Думите и структурата са неми, изнасилени от лозунги и развети байряци. Словесното майсторство и дори кохерентност заминават по дяволите, стига в произведението да има достатъчно прочувствени думички, фрази и изречения. За съжаление, тук още не може да се отърсим напълно от това гадно наследство и търсим в произведенията "мъдрости" и "наставления" под някаква изкристализирала форма.

Аз, като един мегавърл "фен" на обобщенията, не мога да не закача няколко щриха тук ;):

Добрите примери за литература, писана под тоталитарни режими (все едно дали комунистически, фашистки или просто остро-цензуриращи) - да си припомним братя Стругацки, Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Иван Радоев, Стратиев, Радичков, даже (мисля) и Станислав Лем - се отличават с иносказателност. Толкова фина и подривна, че в един момент въобще губиш способността си да четеш написаното буквално. Аз имах такъв проблем с една що-годе нова повест, "Тарпани" на Димитър Атанасов; уж нова, но писана точно в това русло. През цялото време чета за едно хергеле подивели и побегнали в планината коне - с всичките там думички за конска анатомия и цял набор от конски привички, които поне с малкия ми конезнаещ опит ми звучат достоверно. И въпреки тази достоверност, през цялото време се питам: Кого символизират тия коне? Това убийство тук, тази раздяла там - какво прикриват те? Ужасно е, от един миг нататък... :(

(Или "Хайка за вълци" на Ивайло Петров, да.)

Точно тая иносказателност впрочем определя облика на голяма част от "тоталитарната" фантастика - както и защо толкова ярки автори се насочват именно към фантастиката. (Вежинов например чел ли си му и реалистичните неща? Щото той с тях е бил по-"уважаван", доколкото знам. Въпреки че са пълна повърня като житейски поглед... но това е друга тема, да не разводнявам сега.) Чрез иносказателност ярките, дълбаещите умове са успявали да кажат издълбаното, без да ги затворят в лагери. И да насърчат ярките, дълбаещите умове на читателите си да не се дават. На готови опаковки и натрапчиви фрази.

Разбира се, има и такива mavericks, които бухат яки текстове в най-прав текст. Пример: "Време разделно" на Антон Дончев. Да, можеш да извадиш цели късове цитати (+ надолу в темата) от текста и те да звучат напълно ясно и разбираемо. (Което ги вкарва в категорията "декларативно писане". Или нещо пропускам?) Обаче! Езикът им е такъв; музиката им е такава - че четеш правия текст, и те блъска, и се лее покрай тебе и през тебе, и изкъртва всичките защити, които умът има против прави текстове, и ти влиза, и остава... Лоша литература ли? Сияйна!

Друг пример: "Дивите разкази" на Хайтов. Човекът си е казал всичко. С цялата си болезнена чувствителност. (Как не са му разгонили фамилията, и досега не ми е ясно.) И така го е казал, че... абе същата работа като при Дончев.

Емо, имаш в един от следващите си постове (които ще цитираш и тук, нали? :D) едно обобщение в духа на "световните критици, която нямат единодушие по нищо, имат единодушие в едно: в заклеймяването на тоталитарнопроизведената литература".

Еми глупави са били. Не са чели достатъчно. :)

Ама то няма и как иначе. Трябвало е да научат по-редки езици за целта... или ние тепърва да се напънем десет пъти повече и да преведем хубавите си неща на по-честите езици.

(Баси к'во напъване ще е - с Хайтов, Дончев, Радичков или "Приказка за Стоедин"... Ааааа! Я да си седя аз при Телалловото "Слънце". Мънечък съм още... :D)

Ако трябва да търся сериозен проблем на по-източното (НБ! не "тоталитарното") писане, то е склонноста към умозрителност. Много се обясняваме, егати! То не бяха страници и страници вътрешни монолози, ровене за Истината (или поне някои истинки), бъркане в носа... А в това време светът ни препуска ли преуска наоколо. Ама кой да му обърне внимание... и то преди ядрената гъба да повее и до нас?

Ти обаче ме накара да се замисля (за което благодаря дълбоко), че тази разлика - културната - между по-динамичния западен човек и по-съзерцателния източен не е непременно недостиг на единия спрямо другия. Как можем да бръкнем достатъчно дълбоко в мислите и изводите на един герой, ако разчитаме само на приципа "Показвай, не казвай"? Някои изводи ще си останат завинаги недостъпни, завинаги подлежащи на твърде разнопосочни тълкувания така - а точно те биха били важни и ценни за нас не само в книгите по философия. Които аз и без това не сядам да чета. И за мен-читателя трябва да има литература... нали, друже?

(Зиндел е добър. Той се учи и от западните, и от източните школи. Затова, мисля, успява да бръкне страшно надълбоко. Има едно негово изказване в това интервю, че вътрешните откровения трябва да се съчетават с външни сблъсъци със съизмерима мощ. Е... това ще се научим да го пишем. Обещавам ни.)

(Бийгъл е... неописуем и некатегоризуем. И до ден-днешен не мога да разбера кой му е учител на него. И от кой отвъден свят пристига...)

Щрихи, щрихи са това. Ако някой те е закачил достатъчно - хващай го и давай да разкостваме.

П.П. Като се видим, ако мога да го намеря, ще ти дам "Хокерно погребение" на Иван Серафимов. Изящен сборник, писан от (по всеобщи впечатления) адски неприятен тип. (Като се получи тъй, винаги ми виси една огромна въпросителна в главата - книгата или всеобщите впечатления? Или нещо... трето?) Той е още едно подсказване, че голямата литература през тоталитаризма е останала масово скрита. Никой не е успял да се добере до нея.

То това и сега се случва, но причините вече са заради презариване... И маркетинг, пуст да опустее. :(
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Wed Aug 17, 2011 1:55 pm

П.П. Баси... колко го обичам Дончев...
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Trip » Wed Aug 17, 2011 2:26 pm

Кал, това ми напомни на разговора оня ден и как реагира, когато ти казах колко се възмущавам на изцепки от сорта на "В очите му се четеше объркване, малка доза радост и голяма доза напрегнатост". Каза ми, че ама колко яко изключение сте измъдрили с Геновева.
Това, което ти обясних, но не ти обобщих с готинка, жива фраза (по критически баш!) е това, че което излиза от някакви рамки, влиза в други или просто поначало е там. "Рамки", подобно на всяка (не-)мъртва метафора, има нужда от това да се подеконструира ей-така льекинко - сиреч, не трябва да се възприема като нещо стискащо, душащо. Рамките може да оформят килия, може да оформят и калейдоскоп.
Опитвам се да кажа, че "иносказателните" автори в тоталитарно време влизат в една традиция, която в литературно отношение води началото си много отдавна, а в социално - откъде края на 19-и век. Противниците на грубото писане от пропаганден тип в западната научна фантастика са следвоенните фантасти от средата на 50-е нататък. А тя в основата си е била именно такава дотогава - единствената разлика е, че фашизоидните милитаристични тенденции в нея не са били толкова изкристализирали в държавното управление, колкото в тоя тип творби. Наивно-пропагандните елементи, разбира се, са била по-слабо изразени там, отколкото в СССР и изкуството му, но нещата се намират на една и съща ос, при това не *чак* толкова далеч едно от друго. По-фини са били "пропагандните" елементи през 19-и век - изразявали са се в това, че по подразбиране светът на социалните взаимоотношения е бил по-широко застъпен от вътрешния свят на индивида, че е бил абсолютно повсеместен всезнаещият разказвач, и че като цяло художествената творба не е имала нужда да полемизира себе си, за да доказва превъзходството на една идеологическа позиция над друга. Приемало се е, че "така стоят нещата". Следва модернистичната революция, в която пичове като Хемингуей, Улф и Джойс казват "С техните камъни по техните глави. След като приемат за даденост тия и тия ценности, ние пък ще приемем за даденост ОБРАТНИТЕ. Нищо няма да полемизираме в литературата си, обаче така ще й извъртим художествената архитектура, че ония ще се окажат с мазе, където са очаквали да имат мансарда."

Всички тези неща лежат на една и съща ос. Разликата е, че тези в края й – иносказателите, имат склонност към "скрита" дидактика или към хаос в опита си да превърнат творенията си в шифър за нещо друго. Сещам се за един руски автор в последния алманах (първия разказ), на когото много му личеше първото и пандорската новела на Стругацки, на която много й личеше второто. При подобен тип творци "образователната" функция е в излишък, а "удоволствената" – в остър недостиг. При Радичков и Мелконян мога да потвърдя, че не е това случаят, де. При Стругацки – имам какво много да желая от белетристичните им способности, но нерядко показват, че знаят какво прави фантастиката важна и уникална (онова, дето си го говорехме за the sense of wonder) и умеят да й придават тази "искра", встрани от всякакви политически коментари.

А критиците не са били глупави, а са имали предвид пропагандното изкуство, не иносказателното, само дето аз малко ги прецаках с първото си изказване :) А примери за иносказателно изкуство са имали предостатъчно в задния си двор, та да ги дирят в тоталитарни условия.
Trip
 
Posts: 230
Joined: Mon Nov 23, 2009 12:53 pm
Has thanked: 52 times
Has been thanked: 98 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Wed Aug 17, 2011 2:42 pm

Trip wrote:...Всички тези неща лежат на една и съща ос. Разликата е, че тези в края й – иносказателите, имат склонност към "скрита" дидактика или към хаос в опита си да превърнат творенията си в шифър за нещо друго. Сещам се за един руски автор в последния алманах (първия разказ), на когото много му личеше първото ...

Биленкин, "Силата на силните"?

Точно тая повест за мен е класически пример на "правотекстова" (обратното на "иносказателна") - и то без да има какво я "спаси" (какъвто например е езикът при Дончев и при Хайтов). Дидактиката й беше съвсем открита... Хъммм, контрастът с дидактиката на Варли в "Упорството на възприятието" е интересна тема сам по себе си. Защо едното ми въздейства, другото не? Оххх...

Само толкова сега. Ще дам на дълбаещите си пластове малко почивка (изтощават се, пък и мен изтощават ;) ). И да мога да обърна внимание на стажантите, които пристигат след малко.

А ти довечера ще минеш ли покрай НДК? Да ти подготвя "Хокерно погребение"? ( :P )
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Trip » Wed Aug 17, 2011 2:44 pm

Добавка:

Примера с Дончев:

Тогава аз видях, че планината живее, и нейният трепет ме прониза като внезапен мраз.

Това изказване, поставено преди драматизиращия го абзац, ми навява асоциации с пантеистичен сантиментализъм ("сантиментализъм" = голи push-button думички: планината живее, нейния трепет ме прониза като внезапен мраз.) и последвалото пренапрегнато (в хубавия смисъл) с повторения описание ми стои, в светлината на рамкиращото го горно изказване, като натякване. It protests its position overmuch, за мен.

Ако "Аз"-ът в случая е предназначен да е емоционален канал към читателя с това "прониза ме като внезапен мраз", мисля, че усещането за страховитост на непоклатимия Караибрахим пред разтрепераната, оженствена планина, би ми се предало прекрасно само с описателния абзац.

По коментара на Гачев имам принципни възражения, но по-добре да не възразявам, защото сигурно ще стигне до него, а той е предубеден към мен :)

Едва ли ще мога довечера, сори :(


ЕДИТ: Още една добавка - коя дидактика ти хареса и коя - не?
Trip
 
Posts: 230
Joined: Mon Nov 23, 2009 12:53 pm
Has thanked: 52 times
Has been thanked: 98 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Wed Aug 17, 2011 2:54 pm

Дидактиката в "Упорството на възприятието" ми въздейства; тази в "Силата на силните" - не (или поне не мога да си спомня какво е било посланието й, като се напъвам сега).

"Дидактика" може би е подвеждащо обаче; може, при още един оглед на текстовете и собствените ми спомени, да се окаже, че не дидактиката е онова, което ми въздейства... Оххх 2. Май винаги е по-добре да се работи направо с конкретни примери, нежели обобщения...

За Дончев пък аз ще си мълча умишлено - моите субективни трептения-на-една-вълна* с него са твърде субективни, за да мога да ти кажа нещо по-универсално. Такова, дето да мож' си го вземеш/ползваш. ;)

- - -
* Включително - буквалната, чисто звукова вълна. Дадох си сметка колко "звуков" автор съм аз самият, когато за пръв път разбрах защо толкова ме хващат "Време разделно" и "Аз, грешният Иван", и западните "метрици".
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Trip » Wed Aug 17, 2011 2:58 pm

За последното те разбирам напълно :) Същият съм.
Понякога звучността обаче ми пречи да пазя образа чист от иначе излишни, но добавящи към ритъма думи и фрази. Подобно на метафориката, не е нужно благозвучието да е навсякъде, но е важно никъде да няма НЕблагозвучие, примерно: "Той се събуди. Той се изкъпа. Тя му сервира. Той закуси."
Trip
 
Posts: 230
Joined: Mon Nov 23, 2009 12:53 pm
Has thanked: 52 times
Has been thanked: 98 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Mon Aug 22, 2011 11:56 am

Емо - докъде сме с материала по Ръс? :)

Ще успееш ли до сряда-четвъртък да го финализираш? Че печатницата идееее...
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Trip » Mon Aug 22, 2011 1:08 pm

A, ето с какво друго се бях заел! А викаш, че нямало :)
То преправянето не съм го замислил да е драматично, така че няма да ми отнеме дълго - до сряда-четвъртък ще съм си готов с него, да.
Trip
 
Posts: 230
Joined: Mon Nov 23, 2009 12:53 pm
Has thanked: 52 times
Has been thanked: 98 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Tue Nov 29, 2011 1:00 pm

kalein wrote:... понеже ми е криво да гледам как едни най-прости изразни избори се превръщат в позиционни войни, искам да споделя аз какво правя, като се чудя:

1. Намирам си разнородна група читатели изпитатели. Разнородна всякак - литературен вкус, възраст, читателски опит, професия... После разчитам на колективната им преценка. В най-простия случай - броя гласове, като анкетите тука.

2. Боря се със зъби и нокти, така щото всичко, което не е абсолютно забранено и заклеймено, да се ползва с размах и усмивка. Понякога - като се намеша точка 3 - и онова, което е абсолютно забранено и заклеймено. Разнообразието е еликсирът на еволюцията. Може би. :D

Скрит текст: покажи
2A. Не забравям да си добавям "Може би" - даже когато забравя да добавя смигващото семиотче. ;)


3. Вярвам в демона си. Мама му стара, тоя език да не е по-голям от нас, хората, дето езикът им служи? Да не би да е мъртъв, вкочанен, издялан от камък, че да не можем да му дадем нова посока и форма?

Със сигурност има още за казване, ама ме мъчи не само умора, мъчи ме онуй гнусно чувство (изначалното? още преди да почне да ме мъчи самият език?), че с казване нищо важно не става. И е добре, че сте показали всичките примери по-горе - да гледаме как става, и да правим.

Знам, че го знаете, ама сега ме напира отвътре, та го споделям (...разчупвам на дялове онова, което имам, и го давам на всички, дето са тука, с нас):

Езикът е средство, едно от многото ни - да мислим, правим и бъдем. Танцувайте с него, не му робувайте.

Скрит текст: покажи
Бих ви казал и "не воювайте", но... няма ли да са само думи? :(
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Trip » Tue Nov 29, 2011 1:44 pm

Това откъде е?
Trip
 
Posts: 230
Joined: Mon Nov 23, 2009 12:53 pm
Has thanked: 52 times
Has been thanked: 98 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Thu Dec 22, 2011 12:39 pm

Фетишизираната етика на читателя

Хорхе Луис Борхес, „Избрани есета“


Нищетата на нашата литература, неспособността й да буди интерес са довели до фетишизиране на стила, до едно разсеяно четене, плод на едностранчиво внимание. Онези, които са в плен на подобно фетишизиране, свързват стила не с въздействената сила на една или друга страница, а с външната изкусност на писателя: с неговите сравнения, с неговата звучност, с особеностите на синтаксиса и пунктуацията му. Безразлични са към самата мисъл или чувство: търсят tecniquerias[1] (думата принадлежи на Мигел де Унамуно), които ще им подскажат дали написаното заслужава или не тяхното одобрение. Чули са, че епитетите не бива да са тривиални, и решават, че една страница е зле написана, ако в нея няма изненадващи съчетания от прилагателни и съществителни, дори основната й цел да е постигната. Чули са, че лаконичността е достойнство, и обявяват за лаконичен онзи, който е нанизал десет кратки фрази, а не този, който си е послужил с една дълга. (Образци на такава измамна краткост, на такава неистова сентенциозност може да се открият в речта на известния датски сановник Полоний от „Хамлет“ или пък у реалния Полоний – Балтасар Грасиан[2].) Чули са, че близостта на еднакви срички поражда неблагозвучие, и се преструват, че им призлява, когато са в проза, макар че в стих им доставят особено удоволствие – според мен също престорено. С една дума, не се интересуват от действието на механизма, а само от неговото устройство. Подчиняват чувството на етиката, по-точно на един общоприет етикет. Подобна нагласа е така широко разпространена, че вече почти не са останали читатели в естествения смисъл на думата – всички са потенциални критици.

Този фетишизъм се оказва толкова повсеместен, че никой не се осмелява да говори за липса на стил във важни творби, особено ако става дума за класика. Няма хубава книга без свой собствен стил и всеки е длъжен да се съобразява с това – освен самия автор. Да вземем за пример „Дон Кихот“. Поради доказаната слава на този роман испанската критика не се е постарала да разбере, че неговото най-голямо (и може би единственото безспорно) достойнство е от психологическо естество, и му приписва стилови качества, които за мнозина си остават загадка. И наистина, достатъчно е да прегледаме няколко абзаца от „Дон Кихот“, за да се убедим, че Сервантес не е бил стилист (поне в днешния мил за слуха смисъл на думата) – твърде много го е занимавала съдбата на Дон Кихот и Санчо, за да се остави да бъде увлечен от собствения си глас. Балтасар-Грасиановото „Остроумие и изкуство на изобретателността“[3] – тъй щедро на похвали за други повествователни творби, като например „Гусман де Алфараче“[4] – не се решава да спомене „Дон Кихот“. Кеведо написва шеговити стихове за смъртта на рицаря[5] и забравя за него. Ще ми възразят, че и двата примера са отрицателни; затова пък в наши дни Леополдо Лугонес[6] дава ясна оценка: „Стилът е слабото място на Сервантес – тежки са вредите, причинени от неговото влияние. Бедност откъм колорит, несигурна конструкция, задъхващи се периоди, които така и не стигат до края, завивайки се в безкрайни спирали; повторения, липса на съразмерност – такова е Сервантесовото наследство за онези, които, виждайки само във формата върховото постижение на безсмъртната творба, просто са гризали черупката, под чиито грапавини са оставали скрити силата и вкусът“ („Империята на йезуитите“, с. 59). А ето и нашия Грусак[7]: „Ако нещата трябва да се кажат такива, каквито са, няма как да не признаем, че голяма част от романа е твърде слаба и небрежна по форма и това напълно оправдава квалификацията „беден език“, лепната от Сервантесовите съперници. И не става дума единствено или предимно за словесните неточности, за непоносимите повторения и каламбури, нито за уморителните високопарни пасажи, а за общо взето хлабавата структура на тази следтрапезна проза“ („Литературна критика“, с. 41). Именно следтрапезна, разговорна, а не декламаторска е прозата на Сервантес – друга не му и трябва. Мисля, че същото важи за Достоевски, Монтен или Самюъл Бътлър[8].

Суетата по отношение на стила прераства в друга, още по-печална суета – стремежът към съвършенство. Няма стихотворец, колкото и случаен и жалък да е, който да не е изваял (глаголът обикновено фигурира в неговата реч) своя съвършен сонет, мъничък паметник, охраняващ вероятното му безсмъртие, който ще бъде пощаден от превратностите и унищожителната сила на времето. В този сонет няма излишни думи – просто целият той е нещо излишно, сиреч една ненужна отломка. Илюзията за вечност (Sir Thomas Browne, „Urn Burial“[9]) се поддържа и налага в следното твърдение на Флобер: „Обработката (в най-висшия смисъл на тази дума) действа върху мисълта, както водите на Стикс са действали върху тялото на Ахил: правят я неуязвима и нетленна“ („Correspondance“[10], II, с. 199). Съждението е категорично, но доколкото ми е известно, не е потвърдено от никакъв опит. (Няма да се занимавам с тонизиращите свойства на стигийските води; тази инфернална реминисценция не е аргумент, а реторична фигура.) Съвършената страница, страницата, в която без ущърб не може да се измени нито една дума, е най-уязвимата от всички. Езиковите промени заличават вторичните значения и отсенките; „съвършената“ страница притежава тези крехки ценности и затова най-лесно се изхабява. А страницата, призвана за безсмъртие, може да премине през огъня на грешките, на приблизителния превод, на разсеяното четене, на неразбирането, без да остави душата си в изпитанието. Нито един ред, написан от Гонгора[11] (така твърдят текстолозите), не може безнаказано да се промени; а „Дон Кихот“ печели посмъртно всички битки със своите преводачи и устоява и на най-небрежния превод. Хайне, който никога не е чувал как звучи на испански, го е прославил навеки.[12] Дори немският, скандинавският или индийският призрак на „Дон Кихот“ е по-жив от амбициозните словесни приумици на стилиста.

Не бих желал тази констатация да бъде изтълкувана като подтик към отчаяние или към нихилизъм. Не желая да поощрявам небрежността, нито пък вярвам в мистичната сила на нескопосаната фраза и безвкусния епитет. Мисля, че съзнателният отказ от две-три скромни услади – метафората, галеща окото, ритъмът, галещ слуха, изненадващото междуметие или инверсия – е доказателство за това, че разработваната тема вълнува писателя; и нищо повече. За истинската литература е без значение дали фразата е грапава или пък гладка. Прозодията е толкова чужда на изкуството, колкото калиграфията, правописа или пунктуацията – една истина, която реториката със своите корени в съдопроизводството и пеенето с музикалните си корени винаги са скривали от нас. Любимото прегрешение на днешната литература е патосът. Категорични думи, думи, изискващи пророческа или ангелска мъдрост или пък свръхчовешка непоколебима решимост – „единствен“, „никога“, „навеки“, „всичко“, „съвършенство“, „завършен“, – са в постоянен оборот у всеки писател. Не се мисли, че да кажеш нещо излишно е все едно да не кажеш нищо и че несполучливото обобщение или преувеличение издава нищета – чувства я и самият читател. Подобни недомислия водят до обезценяване на езика. Така например на френски изразът „je suis navré“[13] може да значи „няма да пия чай с вас“, а глаголът „aimer“[14] бива снизен до „харесвам“. Същата склонност към хиперболизиране е налице и в писмената реч: Пол Валери, титан на трезвата мисъл, цитира някакви забравими и забравени стихове на Лафонтен и ги нарича (в спор с някого) „ces plus beaux vers du monde“[15] („Variété“, 84).

Сега искам да мисля не за миналото, а за бъдещето. Вече се чете наум – добър знак. Вече и стихове се четат мълком. Пътят от тази негласна способност до чисто идеографичното писмо – пряко предаване на изживявания, а не на звукове – е дълъг, но не и така безпределен като бъдещето.

Препрочитам тези песимистични разсъждения и си мисля: Не знам дали музиката може да се отчае от музиката, а мраморът – от мрамора, но литературата е изкуство, способно да предскаже часа на своята немота, да се опълчи срещу собствената си сила, да пожелае собственото си унищожение и да възпее своя край.

1930 г.

Превела от испански: Анна Златкова



[1] Техничарски неща. Думата tecniqueria – „техничност“, „изкусност“, изкована от испанския философ Мигел де Унамуно, има пейоративно значение. – Б. пр.

[2] ...реалния Полоний – Балтасар Грасиан – испанският писател, моралист и теоретик на литературния барок е иронично сравнен с Шекспировия герой като автор на сборника с поучителни афоризми „Джобен оракул, или Изкуство на благоразумието“ (1647).

[3] Балтасар-Грасиановото „Остроумие и изкуство на изобретателността“ – трактат, в който са изложени естетическите идеи на Грасиан.

[4] „Гусман де Алфараче“ – „Животът на Гусман де Алфараче“, пикаресков роман от испанския писател Матео Алеман (1547– ок.1614), оказал влияние върху развитието на романния жанр.

[5] Кеведо написва шеговити стихове за смъртта на рицаря – става дума за сатиричния романс на испанския поет и прозаик „Завещанието на Дон Кихот“ (1616).

[6] Леополдо Лугонес – аржентински поет, прозаик и есеист, един от най-ярките представители на латиноамериканския модернизъм (1874–1938).

[7] ...нашия Грусак – Пол Грусак (1848–1929), аржентински писател, есеист и литературен критик от френски произход; директор на Националната библиотека в Буенос Айрес (1885–1929), пост, който Борхес заема от 1955 до 1973 г.

[8] Самюъл Бътлър – английски романист и есеист (1835–1902); автор на прозаически преводи на „Илиада“ и „Одисея“.

[9] Sir Thomas Browne – Томас Браун (1605–1681), английски писател, по професия лекар; трактатът „Погребални урни“ съдържа размишления за смъртта и преходността на земната слава.

[10] „Писма“ (фр.). – Б. пр.

[11] Гонгора – Луис де Гонгора-и-Арготе (1561–1627), испански поет, най-яркият представител на култеранизма (едно от теченията в испанския литературен барок); поезията му се отличава със сложна метафоричност и витиеват стил.

[12] Хайне, който никога не е чувал как звучи на испански, го е прославил навеки – има се предвид „Въведение към „Дон Кихот“, предговор към немско издание на „Дон Кихот“ от 1837 г.

[13] „Съкрушен съм, покрусен съм“ (фр.). – Б. пр.

[14] „Обичам“ (фр.). – Б. пр.

[15] „Най-красивите стихове на света“ (фр.). – Б. пр.
Last edited by Кал on Sun Jan 17, 2016 3:49 pm, edited 2 times in total.
Reason: елиминирам злодеи ;)

This post by Кал received thanks from:
Trip (Wed Feb 22, 2012 2:50 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Trip » Wed Feb 22, 2012 3:06 pm

Много добро есе на Борхес, най-вече защото ме кара да се замисля при какви условия казаното би било вярно. (Понеже има немалко неща, които принципно противоречат на убежденията ми.) Ще го прочета пак, може да си изведа някакъв коректив :) Мерси, Кал.

Сега, кратичък цитат от дилейнската книга за писането. Има и примери, но ще ги добавя друг път, ако има желаещи :)

Ако, докато пишете, ви хрумне образ, който искате да покажате, пробвайте. След това обаче проверете дали - първо, - не е просто готова фраза, изтъркана или шаблонна. Второ, оставете образът да си свърши работата: почистете целия ненужен словесен багаж, с който пристигат повечето образи. Покажете го с колкото е възможно по-малко украса - самият образ е украсата ви. Трето, когато сте се отървали от ненужни авторови включвания и тавтологични израстъци, решете дали нещата, внушени от образа (вярната дума е "внушени" - не изказани), правят по-ясна ситуацията и допринасят за желания ефект. Ако е така, използвайте образа. Ако ли не, допуснете, че може да не е подходящ за това, което искате. Опитайте без него.

This post by Trip received thanks from:
Кал (Wed Feb 22, 2012 4:11 pm)
Rating: 9.09%
 
Trip
 
Posts: 230
Joined: Mon Nov 23, 2009 12:53 pm
Has thanked: 52 times
Has been thanked: 98 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Tue Mar 20, 2012 12:17 pm

In his preface to Dangerous Visions, Isaac Asimov wrote:I became a science fiction writer in 1938 just at the time John W. Campbell, Jr., was revolutionizing the field with the simple requirement that science fiction writers stand firmly on the borderline between science and literature.

Pre-Campbell science fiction all too often fell into one of two classes. They were either no-science or they were all-science. The no-science stories were adventure stories in which a periodic word of Western jargon was erased and replaced with an equivalent word of space jargon. The writer could be innocent of scientific knowledge, for all he needed was a vocabulary of technical jargon which he could throw in indiscriminately.

The all-science stories were, on the other hand, populated exclusively by scientist-caricatures. Some were mad scientists, some were absent-minded scientists, some were noble scientists. The only thing they had in common was their penchant for expounding their theories. The mad ones screeched them, the absent-minded ones mumbled them, the noble ones declaimed them, but all lectured at insufferable length. The story was a thin cement caked about the long monologues in an attempt to give the illusion that those long monologues had some point.

Take note of the year. And compare to some of the writing we still get here... :D
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Sat Apr 07, 2012 8:18 pm

От писателската работилница при Любо Николов:

Кал wrote:От упражненията установих (пак), че свободният поток на мисълта ме затруднява повече от „преследването“ на конкретна линия, разрешаването на проблем, разнищването на ситуация. Може би защото съм предубеден към качеството на резултатите му (...) – все ми се струва, че при него е лесно да се плъзгаш по повърхността, пак из тия любими твои теми, за които говори Любо, познати и уютни. А ако е така, ако пак ще се дъвчат стари кифли(чки), защо да хабя време, и мое, и на евентуалния читател?

(В момента описвам логическия си поток на тема „свободен поток“. Хич не твърдя, че съм прав в изводите. :D )

Любими теми имам, но не ща да ги издавам. :) Иначе има риск да настроя читателите ми да търсят именно тях – вместо, както ми се иска на мен, да търсят себе си, докато ме четат.

(Търсенето на себе си тема ли е или подход? ;) )
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Thu Aug 29, 2013 8:58 pm


This post by Кал received thanks from:
Purple (Fri Mar 14, 2014 9:51 pm)
Rating: 9.09%
 
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sun Oct 12, 2014 11:50 pm

Ох... на какво се натъкнах...

Steven Erikson deconstructs fiction: mostly his own

Няма да го чета, преди да свърша Малазаните. Няма пък.

(Ох...)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Thu Oct 16, 2014 2:42 pm

А тука и журита споделят:

Конкурсът „Вдъхновени от Краля“ – победители, размисли и страсти

Аз особено подкрепям:

5. Адмирирам да ползвате писането като терапия, за да лекувате разклатената си психика, но повярвайте ми, да публикувате под каквато и да е форма нещо толкова лично от подобен характер е силно погрешно. Това е все едно да сте излекували тялото си от сериозно нараняване и после вместо да изхвърлите омазаните с кръв, гной и лекарства превръзки да ги вържете на прът и развеете като знаме.

6. Не обичам когато ми изпращате разкази, които всъщност са началото на романи (...).

15. Моля ви, опитайте се да измислите нещо ново. Или поне добре забравено старо. Или поне нещо, което не е употребявано милион пъти.

16. Отговорът на въпроса „Защо в сборника е влязъл разказът на Тренчо Кукурузов, а моят, на Пенчо Курабийката не?” е логичен: не казваме, че Тренчо е по-добър писател от Вас. Просто в случая журито е преценило, че г-н Кукурузов е пратил по-хубав разказ от вашия.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Tue May 26, 2015 7:31 pm

In 500 Ways to Write Harder, Chuck Wendig wrote:We come to the page with too many expectations. Each poor little story is like a trembling donkey upon which we heap tons of weight. We don't just want a good book, we want a bestseller. If it isn't perfect, we hate it. If it isn't 100% right, it's 1000% wrong. Problem: we care too damn much. It's all or nothing with us and that's the kind of dichotomy that shanks our happiness right in the kidneys. So: care less. Ease off the stress stick. Have more fun with what you're doing. When your kids and dogs play in the mud, you can either freak out that they're too dirty, or you can laugh and jump in the mud, too. So, fuck it: jump in the damn mud already.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Thu May 28, 2015 8:22 am

Отзив в Goodreads за 500 Ways to Write Harder:

This is hands-down the best book of writing advice I've ever read.
Скрит текст: покажи
(The more level-headed among you would want to ask themselves: But how many books of writing advice has he read? ;)
It's fresh, it's funny, it's fucktacular. (Contagious, too. I'm not a great pal of the f-word, normally.) Just check the quotes I liked.

It is extremely pithy and witty, and therein, I suppose, may lie its only pitfall: that each bit of advice is too short. Would it have enough time to sink in? Wouldn't it benefit from more (I mean, even more) examples? I can't really say; to me, the ideas here work as reminders and refreshers, dusting off things that I've already dug out, shining new light on them. (The only really new angle for me was the Rule of Threes: mention a gun at least twice before it goes off.) Now, how would a beginning writer take them?

Give it a try. See for yourselves.

And then, to echo Chuck Wendig: fucking start writing! ;)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Wed Jun 03, 2015 10:00 pm

In Rejection, Romance and Royalties, Laura Resnick wrote:Poor Superman is about a married man who, much to his own surprise, enters into a passionate love affair—with another man. The experimental theatre which hosted the play here is a small place, and we happened to wind up sitting in the front row. Practically on the stage. The actors were often within a few feet of us. So, during the big love scene, when the two male leads start passionately stroking and kissing each other’s stark naked bodies... and doing this so close to me that I could have touched them both with only a little effort... I sat there in mute panic, thinking, “Please don’t either of you fellows get an erection. Just don’t. Should I look away? Should I close my eyes? Should I just keep watching as if I’m not obsessing about your genitals? Aren’t you done kissing and touching yet? Because if this goes on any longer, one of you could have an involuntary reaction, if you get my drift! And I am a total stranger sitting within four damn feet of you, in case you hadn’t NOTICED!”
Though my seat wasn’t as dark as usual, the writing lesson was very memorable: Don’t ever pull your reader out of the frame.
Bad research. Anachronistic writing. Self-serving polemics and lectures barely disguised as narrative. Incongruity and lack of continuity. Weak characterization, leaden pacing, lack of motivation, stiff dialogue, lazy plotting... There are a thousand ways for novelist to wind up naked onstage while an appalled audience obsesses about her exposed genitals at a critical moment.
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Re: Автори споделят

Postby Кал » Fri Jun 05, 2015 10:50 am

Отзив в Goodreads за Rejection, Romance, and Royalties:

A heartily recommended read for the ambitious writer, especially along with 500 Ways to Write Harder. ("Especially" because the styles of the two books complement each other: 500 Ways teems with profanity while Rejection is almost pristine ... yet both of them are funny. Makes for a good exercise in compare and contrast. ;)

For me, the three main strengths of Rejection are:

1. It's (wait for it) funny. And frankly speaking, if you don't find anything to make you laugh among the toils of the writing process, you were not cut out for it. ;)

2. It's personal: Laura Resnick provides a plethora of anecdotes from her own life and that of people whom she knows.

3. It's well-researched: In gathering said plethora of anecdotes, she has talked to a lot of writers. It's good to see so many names, even if only for the recognition of different contributions and experiences. (It gets even better when you realize that everybody does it differently. ;)
User avatar
Кал
Творчески директор
 
Posts: 10264
Joined: Thu Jan 03, 2008 10:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 7018 times
Has been thanked: 5468 times

Next

Return to Писателска работилница

Who is online

Users browsing this forum: No registered users and 0 guests

cron