А.
Отначало е една мравка. Лута се сред коравите хълмове на петата ми.
После гадинките се разшават навсякъде, където тялото ми вдлъбва пръстта. Въртят се или се щурат, сякаш търсят изгубения юг на света. Постепенно притихват, изпънали антенките си в една и съща посока, сякаш открили юга.
После опитват да ме отнесат там. Да завъртят света, да го изтърколят от прасците около петите под ходилата ми.
Лежа и чакам и последната да се счупи под тежестта ми, да се смачка, да спре.
Б.
Танцувам в тъмното.
Пренасям тежестта от лявото си бедро, през слабините и корема, до десния прасец, а после я оставям да се изтече в земята.
Ръцете ми рисуват безкрайности, а пръстите преливат – ту щипците на рак, ту вейки пред разпъпване, ту какавиди, зърващи света за първи път.
Отпускам се и свивам крак, а другият помита въздуха, косите ми го гонят, милват и успокояват стреснатата тъмнина, погалват челото, страните ми, отвеждат жегата навън, като пламтящ ръмеж от капчици, избликнали през всяко връхче към студа.
Облягам се назад, още и още, още мъничко, сега – оттласвам се, извивам се, разпервам се и няма долу, няма горе, в тъмното всичко е едно, притихнало, и мога да остана тъй до свършека...
В.
Градините на Арката са прелестно място. Всичките тия нюанси зелено, свежината, хладът... двете козинести светкавици, които се стрелват напряко пътеката ми... гепарди навярно, улисани в майската си игра. Мъничък чичопей изпъчва жълта гръд върху едно клонче отсреща и приветства света с пролетта. Току над главата ми се изшмугва нещо. Пухкава тъмнокафява опашка почти ме погъделичква по челото. Когато додото тръгва редом с мен по пътеката, тракайки със сивокафеникавия си клюн, не смогвам да се сдържа и запявам. Тананикам си тихо, но топло, по един безименен път, от многото, които накрая водят до същото място...
Тананикането ми стихва, но не заглъхва, когато я виждам. Надвесила се е над един от застиналите водопади в градината и плиска сияещи капчици върху лицето и раменете си. И вместо сърцето ми да се свие от болка и невъзможност при гледката й (толкова грация в едно-единствено тяло... Господи, колко си щедър...), тя го облива и мие, точно както капчиците вода. Изящната й ръчичка се отлепя от устните и поема през въздуха плавно, сякаш оставяйки му достатъчно време да се отдръпне. Милва водата като стара любов, която още обичаш приятелски. Извива се в шепа, разтваряйки пръсти, за да изплуват на свобода малките п’рани. Издига се над повърхността като раждаща се Венера. И всяка капчица, която се връща обратно, е сякаш дваж по-лъчиста, дваж по-пречистена от благослова на допира й...
Тя изведнъж се обръща, бърза, но все така гъвкава, и потъвам в очите й.
Не, не, потъвам наистина, не хиперболизирам и не е смотаното клише от поезията... Тия два океана светлокафяво, топло кафяво са се разтворили насреща ми, срещу мен, право към мен, тъй доверчиво и неуплашено, че сам не намирам време да се уплаша. Зад тях, през тях, блика пламък, пречистващ като самата вода и даже по-нежен от нея. Усещам как собствените ми зеници се разтварят, поглъщат хлада и горчивината на ирисите ми, канят я на свой ред да ме види, да разгледа спокойно, внимателно, със същата грация, еднорогова грация (ето как са изглеждали древните твари, значи...); да си вземе всичко, което хареса... Господи... има ли нещо, което ще си харесаш, девойче? Потъвам в недрата на този твой пламък, все по-ярък, все по-дълбок, все по-наблизо...
Нито усещам ръцете й, когато потърсват опора на раменете ми, нито разбирам за вдигането на пръсти. Целият свят е очи – нейните, моите, нашите, почти в едно, почти едно, с друг човек, заедно...
Може да сравнявате отговорите си с други отгатващи.Г.
- Какво толкова е откъснато от теб, та търсиш някой да запълни празното място? И кой е толкова специален, та дори формите на теките не могат да го уловят?
Хумата до Сама приличаше на сестра й, но от нея лъхаше не толкова страст, колкото спокойствие и уют. Сестра й изгаряше хората – можеше да познаеш къде е била по пътечката въглени след нея – а тази хума, която гледаше всичко наоколо с очи, които милват, но не съблазняват, беше като самия огън, когато и ти си огън: близка, топла, позната.
- Не знам – отвърна Сама. – Отдавна съм така. В мен има черна дупка. Дори сестра ми не успя да я запълни, а тя вилня и горя, както само истинските хуми могат.
Другата кимна.
- Чувала съм за хора като вас. Живеете и в двата потока с лекота. Хуми и теки – за вас това не са трайни избори, а просто... дрехи. Но съм чувала и че не знаете какво искате, затова го търсите във всички възможни потоци.
Сама не каза нищо и се опита да си спомни името на хумата.
- Олга.
- Да, Олга. Защо дойде при мен, Олга?
- Ти ме повика. Когато се разминахме в парка, кожата ти светеше.
- Но и ти няма да ми помогнеш, нали?
- Няма, да. Знам го само като те галя, така, не ми трябва повече.
Сама мълчеше.
