Медитация в думи

[Пазителят]

Някои наши късчета писани до такава степен ни грабват-люлеят, че ни откъсват от мислите и ни потапят в целебно вглъбение...

Ето пръв пример:

Задъждях за очите ти...

- Предлагайте още!

К:)

Архив от предната Фантазия.

[frog]

Моля споделяното от мен да не се използва срещу мен по никакъв начин. Благодаря. Разнообразието от начини невинаги можете да си го представите.

Снощи сънувах невиждани неща, които въображението ми няма как да роди. Yet it did.

***

Пътувах с близки и познати хора през непознати африкански земи. Бяхме в нещо като влаков автобус. На релси май беше. На един раззеленен не много стръмен бряг (изобщо не беше стръмен) композицията като минаваше, знаех, че по някаква причина трябва да хвърля една торба от багажа си и после да сляза да я взема не от стръмното – на нивото на трасето. Метнах торбата, слязох, не се пребих, ама понеже не скочих веднага след торбата, трябваше да се връщам да я догонвам. Тръгнах назад уж по същия път, макар и да нямаше релси, ама нещо не се получаваше. Повърхността на хоризонталния склон беше странно податлива – не като водорасли под пясък на брега, ами се ронеше на обли парченца като кората на обгорена кожа. Не че правех нещо нередно, просто се ронеше при допир и беше меко. Не беше за вървене там. 'Ми нямаше я бялата торба с белите пластмаси. Не беше проблем да остана без нея, но тя беше моя; мястото ѝ не беше сред природата, не принадлежеше там по никакъв начин; не беше биоразградима; моя си беше, мястото ѝ беше с мен. Пътуваш си с нещо и няма к'во да го ръсиш наляво-надясно. Все пак това не е коритото на Велека.
Стигнах до долу, гледам нагоре – стръмно, пък склонът се рони на кафеви „сълзи“, скупчени отдолу. 'Ми добре – ше си сЕдим без торбата, пък някой ден, ако е речено, ще стигне до мен.

Пак си бях в транспорта и минавахме през други равни земи вече. Имаше си негри и всичко, но слънце не се виждаше – все едно постоянно имаше пясъчна буря – суха мъгла. Виждах жилищата на хората, дребни и едри сгради, дори палмите бяха сухи, и изсъхнала царевична шума. Всичко беше сухо. Имаше и височък блок с бая едри отразителни непрозирни прозорци заради слънцето, с типичната пъстра повърхност за такъв тип стъкло. Вътре дали живееше някой – no idea. Не си личеше дали е офисна сграда, или хотел. Не знаех, че по тези земи обичат да строят неща с толкова много стъкло. Някак не ми се връзва – пясък + стъкло.

После бях над една населена пропаст – навсякъде имаше пъстро разпределени хора по цялото ѝ вертикално протежение и на другия бряг, на двата бряга, повече на отсамния. Между двата бряга минаваше съвсем проходим дървен мост, ама малко тесничък – има-няма две педи, без парапет, несвързан с бреговете. Мостът не беше греда, макар и да представляваше точно това - покривът на нещо като огромна тясна етажерка. Не за книги – надолу имаше хора, разпределени по етажите. Там си пребиваваха. Минах го веднъж, щото това нещо се минава толкова пъти, колкото е необходимо – път е. No problem. Или видях как някой го минава, или и двете. Ама се наложи да го мина втори път и положението не сработи, защото ми се зави свят. Нямах твърде много багаж, който да ме накланя настрани (веднъж торбите да не пречат), но раницата май беше едричка и някак дърпаше надолу. Всеки момент щях да падна, не знаех абсолютно нищо какво да направя, за да остана горе и да не съборя тия под мене, щото ако си най-отгоре на толкова висока, но тясна етажерка, тя се залюлява и сигурно пада. Само че вече ми беше зле и не можех да мръдна. Ни да седна – нямах идея как да стигна до сядането, ни да продължа – изключено! (Не се минаваше със странично седене, нито като на Кончето, не че съм била на Кончето, но съм чувала.) Ни да се задържа отгоре и да спре да се накланя. Пробвах да се върна на брега, няколко стъпки уж успях да направя, но съвсем да се върна назад беше невъзможно.

Краят не ми е известен. В сън никога не съм умирала, не се случи и сега. 'Ма ми беше жал за хората отдолу, де. Тоя директно под мен си подаваше главата и поглеждаше нагоре. Нали ме е страх да (не) умра сама, ама не искам и други да умират с мене. А и защо изобщо да се умира от един мост, който просто е за минаване.

[frog]

Третото ми какао беше само мислено - на един концерт на 8 април, петък.

Spoiler

Каним Ви на Концерт "Любов и Истина" вдъхновен от Тишината в Музиката!
Отново с радост ще споделим Музиката на Душите с всички Ви ... и с тези Приятели, които не успяха да преживеят и почувстват на живо.
Нека заЕдно се свържем истински, в Същността. Ще ви представим Авторска музика и Поезия, вдъхновена от мистичните Суфи. Музика, извираща от Сърцата, танцуващи в Екстаза на Любовта!
Разцъфване в чистотата на свещената поезия на Суфите, която ни среща в едно общо музикално пътуване.

Братята Емрах и Реджеп Якъбови - са композитори, художници, певци, музиканти и творци в широк спектър. Животът, музиката, поезията, изобразителното им изкуство докосват Сърцата и Душите със своята истинност, дълбочина, чистота и хармония. Песните им са мощен лъч светлина, от Бога и към Бога. Музиката и картините на Реджеп и Емрах ни припомнят кои сме всъщност.

Музиката на Петър и Константин от Основно Ветрове, извира от най-дълбока древност и среща в себе си песенната традиция на народите отблизо и далеч. В общия си творчески проект, двамата свободно се гмуркат в световния фолклор, търсейки пресечните му точки в различни форми.

Сестрите Йоана и Боряна Апостолови от ДевиРа, които с гласовете си, носят чистота и сила, присъствие и безвремие, смирение и докосване до най-фините струни на чувствителността.
Двете сестри Боряна и Йоана преплитат гласове, за да сътворят пъстра шевица от слово и музика, която извира от вътрешното начало. Пеейки, разказват хилядите истории, сливащи се в една нишка на човешкия път към Божието откровение.

Очакваме ви този Петък - 8 април от 19.30 часа, в Камерна зала на Национален студентски дом - НСД - пл. "Народно събрание" №10.

Вход: Дар-е-Ние

(Нещо средно между тези две събития, на които по ред причини не съм била:
viewtopic.php?p=32503#p32503
https://bunyverse.com/tc-events/%d0%b4% ... 0%be%d0%b2.)

Мислено, понеже моето Какао е жив човек (реален) и не е нужно да пия. Беше за БН (бай Насо, или Човека с бъбречната недостатъчност).
Тоя път Какаото изобщо не се наложи успокояващо да ме подканя с „Ела бе, ела“ – направо се озовах на поляната с червената африканска прах, придружена от сочно гориста планина. Нямаше как да не се влияя от музиката и текста по време на концерта. Който се интересува, мога да пратя запис за лично ползване. Може би първо лекичко потанцувахме с Какаото, както винаги. После с БН – с подскоци, екстатично. Ако не можете да си го представите , музиката помага. Голямо танцуване падна. И още хора имаше. Ще си ги спестя, защото по всяка вероятност минават през личния ми филтър, особено кой с кого танцува – както са си по двойки, от близо и далече, а и конкретиката почва да ми се губи. Но БН беше заобиколен от децата като Дядо Коледа, защото ги нарича „душички“.

После с Какаото го заведохме до Голямото дърво и двамата с БН влязохме в дървото и се свързахме с него. Вътре бяхме голи-голенички, мисля. Мен косата ми я ме е прикривала, я не. Доста поседяхме в светлите и свежи сокове на дървото, хубаво беше. След това се изхлузих през корените, а БН – след мене. Придружавах го.

В лодката по реката първо малко гребахме, ама колкото за спорта. БН с гребла, аз – с ръце и крака. После се пличкахме през борда. Финиширахме на острова на „Синия тигър“ – БН би трябвало да го е гледал едно време. Йоханка ни посрещна и пое БН, а аз останах на брега да чакам.

Отидоха до едно дърво и остана сам с него. Трябваше да „реша“ какво да е растението – пред нас скоростно се изредиха няколко вариантa и спряха на смокиня. I leave the interpretation to you, бъбреци все пак . Не съм сигурна дали дървото получи от БН нещо като разтворен тефтер с писало, но си го размениха в някоя посока. После БН явно получи широки дъски за крила и летя с тях, ама не злополучно като Икар. Приземи си се нормално. Наблюдавах го някак от доста високо, затова знам.

После Йоханка го остави при тигъра. И аз бях с тигър миналия път, но не беше син и не беше малък, щото трябваше да е голям. А за БН – баш малък, понеже обича котенца. Но не по-малък, отколкото във филма. Лежаха по гръб и гледаха звездите. (Какаовата церемония продължи поне час, btw. Картините не избледняваха, когато си отварях очите да зърна/се полюбувам на неземно, аха непосилно красивите хора на сцената или да пия вода.)

Накрая БН трябваше да се срещне с митично същество. Митично съществооо... червен дракон на име, кхм,

Spoiler

Виктор. Плоско въображение, sorry.

С Емили Дикинсън на гърба. Не помня на коя фаза от съществата почнах да подмладявам БН – дългата коса от филма на Вал за общностите му върнах („България, тази вечна ерес“, http://demiurgia.org), и годинки му върнах, много годинки – NBA* ряпа да яде. Космически забивки – БН игра баскетбол и увисваше на кош, заднишком.
С Емили Дикинсън си размениха дъъълъг разгорещен разговор. Беше своего рода феноменално да ги гледаш отстрани колко дълго и разпалено безспир приказват. Нямам представа за какво обаче. Естествено, БН беше по-разпален.

Най-новата, от предния път неочаквана(,) фаза е после да се отиде в „моята“ библиотека с австралийското знаме, дето прилича на българския парламент. Сега сградата не знам какво беше и на какво приличаше. Там БН... следваше да се отдаде на компютърни игриии... Какъв по-добър учител от МиНи? БН още беше с длъжка коса. Седнаха на канапе срещу екран и настървено заиграха. Толкова настървено, че понеже МиНи за по-сигурно се оказа вампир, БН и той вампиряса. Попритесних се от тия буквално мрачни нотки буквално в атмосферата, но...
К'во нещо е кармата – компютърни игри и вампири върло да не одобряваш и баш такъв да станеш... . Е, аз му го/ги натресох, разбира се. После, за да е пълна картинката, БН направо във върколак се превърна – целият космат.

Дойде време да си ходим. Изведох(ме) го до водата. Там го мих (за да му падне козината) или просто му помагах, а той като своя герой се превърна във вода, пясък и пр. природа, та се наложи по-сериозно да нагазя в реката и да го събирам с кепче. Излезе от водата в настоящия си вид и се върнахме с лодката.

Минахме пак през дървото. Там имаше криза. Наложи се да стоим повече от обичайното, защото, когато си мислех, че е време за тръгване, се запря на входа/изхода, задушавайки се. Върнахме се. Поседяхме още, може би и като в джакузи в дървесните сокове. После вече беше готов за външния свят и излязохме полекичка, а той си креташе. Какаото не помня дали ни посрещна. Най-вероятно.

Върнахме се при сюрията хора на кръглата прашна поляна. Погледахме кратко, той също, как гори прав с ръце, изпънати нагоре, в средата на поляната (такъв беше текстът: "Аз горя като храст"). Пак беше като Дядо Коледа накачулен с деца, извън огъня. Може би имаше и момент, в който отиде да съзерцава морето/залеза сам, ако залез беше. Хората пак си общуваха.

После съвсем се върнахме аз и БН и вече бяхме в болницата няколко човека едновременно, а други се присъединиха малко по-късно след пътуването си. БН лежеше със затворени очи, ние положихме ръце върху него, едновременно. След време си беше седнал в леглото и си приказваше с нас. Минало беше. Отне ми време да „преценя“/превъртя сценарии дали ще се прибере вкъщи сам или с чужда помощ (после на живо стана ясно, че не си знае адреса, но по време на церемонията това не представляваше казус). Прибра се и вече беше ред да свиква с новия си живот и със себе си.
Беше студено/зима (точно тази подробност не знам дали я имаше в текста 1:1), разтвори прозорци да проветри. Текстът обаче рязко стана оптимистичен . После не помня, защото не знам къде ще му стои компютърът в новата квартира. Може би на кухненската маса.

* БН Acute