Началото

[N.Perfilova]

Не сме толкова различни…

Роден съм точно в началото на зимата през далечната хиляда осемстотин и седемнадесета година. Растях като едно напълно щастливо дете, знаещо че е обичано от родителите и роднините си. Бях различен, обаче, както за моите така и за твоите…

Твоите? Звучи странно, нали? Не приемам себе си нито за едните, нито за другите, но това че един ден все пак ще сме заедно ме кара да мисля, че съм много повече човек, отколкото към склонен да си призная. Всъщност, аз съм човек. Човек, който мисли единствено за теб, но ти едва ли ме помниш, нали така?

Нека ти разкажа една приказка, тогава! Тя започва малко преди да те срещна…


Първа глава

Всичко започна като едно обикновено наказание. Не първото, но доста досадно. А тя така ги мразеше…


Блейк бе бясна. Бясна на семейството си, на хората, на Вселената… бясна на това, което се наричаше живот. Защо ли? Ами защото това, което в момента се случваше не бе справедливо, дори никак.

Направи си една малка и незначителна шега, с която си докара гнева на Тара[1], която пък от своя страна я наказа. Отново, за да бъдем честни. Кристина постоянно си правеше шеги, но сякаш никога не бе наказвана, защо тогава го правеха с Блейк? Добре де, може би нейната игра направи така, че малко повече хора да загинат, Кристина поне не убиваше играчките си, но за да се придържаме към истината, самата Блейк също не бе убила никого. Поне не и собственоръчно.

Но заради тази й малка постъпка, сега се возеше в карета, водена към дома на човек, за когото трябваше да се венчае и да остане негова предана и мила съпруга в течение на поне десет, скапани години.

Скръцна със зъби.

Десет години? За нея времето не значеше нищо, освен когато Тара я прогонваше така. Естествено, че това бе поредното й наказание. Нямаше да забрави никога първото, както и нямаше да го прости. Бяха я „облекли“ в тялото на едно девойче, което пък от своя странна бе напълно невинно, но въпреки това попаднало под лапите на тигрите в Колизея. Преди животните да се докопат до тялото, един от сенаторите искал момичето да си признае някакви си там магьоснически дела, за които била обвинена, че се занимавала… нормалните човешки глупости. Само че, Тара бе категорична. Жената трябвало да отрича обвиненията на хората и с истината да се бори за живота си. Блейк се примири и напълно спокойно прие смъртта предизвикана от ноктите на големите котки.

Последваха няколко години, през които тя не показа нрава си. Не можеше да се стърпи. Обожаваше войните и дрязгите между хората. Това я караше да се чувства малко по-… истинска. Това съществуване, на което се бяха обрекли последните векове я направи раздразнителна към човешката рутина. Последната й намеса бе над съзнанието на господин Оливър Кромуел[2]. Дяволски арогантен тип, когото не понасяше, но въпреки това направлява действията му. Кротна се, или поне така си мислеха от семейството, но това не бе истина. Просто чакаше някой, който да й стане интересен и да се намеси в съдбата му.

Новата си играчка Блейк видя в лицето на Дария Николаевна Салтикова[3]. Тази жена имаше талант и то какъв… с малко внушение от страна на Блейк Дария, по прякор Салтичиха измъчва и уби над сто души, които й се падаха крепостници. Методите й бяха забележителни, усмихна се Блейк. Такива креативни люде не се раждаха всеки ден, как да пропусне индивид като този.

Тара се ядоса. Този път каза, че чашата е преляла. Блейк и се намръщи, но не оспори думите й. Трябваше ли да й напомни, че много години назад тя самата си играеше с хората, много по-зле от самата нея. Да не си помислите, че Тара бе хуманистка. Естествено, че не! Просто искаше да й се подчиняват, това е истината, да се допитват до нея, преди да предприемат каквото и да било против тези биологични видове… но тръпката да се противопоставиш беше наистина велико нещо.

Зевс[4], Один[5], Фрейя[6], Шива[7], Кали[8]… всички онези божества, които човеците почитаха, бяха членове на нейното семейство. Неведнъж създаваха религии. Само че това им писна, или поне така си помисли Блейк. Блейк? Това бе ново име. Етикетите, които слагаха на себе си и на човеците, тоест имената много допаднаха на нейния вид. Постоянно менеше наименованието си, но това остана последното за сега. Рудра[9] до скоро носеше името Локи[10]. Да не забравяме и брат й Кайл, който години наред наричаше себе си Буда[11].

Да-а-а, бяха красиви дни… но Тара се промени. Реши да останат по-скрити от хората. Не че не позволяваше по някоя проява на децата си, в край на сметка и те имаха нужда да се разтоварват, но за всяко нещо трябваше да се поиска разрешението на Великата майка. Блейк не можеше да понася да се моли, както го правеше Калиопа[12] всеки път, когато й се наложеше да си намери нова играчка. Пък и това криене от тези примитивни индивиди, също не допадна на Блейк, никак дори. Колко хубаво беше, когато човеците ги боготворяха…

Хората бяха примитивни същества. Ограничени. Робуваха на телата си, което ги възпираше от развитие, но техните генни така или иначе бяха обречени. Те никога не биха могли да бъдат други, защото живота им бе прекалено кратък. Напълно безсмислено съществуване.

И така, заради малката игра, която Блейк си позволи, сега се клатеше в жегата, в тялото на едно двадесет годишно девойче, с така да се нарече трагична съдба и пътуваше към човека, който трябваше да й стане господар за цели десет години. Тара бе иронично настроена. Да! Ако Блейк умъртвеше този човек, ако се опълчеше на новия си господар или ако не дай си поправеше мисленето и възгледите му, щеше да я преселят отново и отново в друго тяло, в друго създание с друга съдба… доста по-неприятна със сигурност.

Тара каза, че вече знае, че болката, идваща от физическото тяло, не може да поправи характера на Блейк. Тогава щяла да опитва нещо ново всеки път, докато не постигне успех. Ами, това нямаше да се случи, но Блейк щеше да понесе доблестно десетте години робство, а когато изтечаха щеше да се върне у дома, до се поукроти за малко и пак да си набележи жертва. Не я познаваха. Дори брат й, който много дълго време се наричаше Кали, не можеше да й стъпи и на малкия пръст, когато се ядосаше.

* * *

Деветият херцог на Уилмайър седеше сам в огромния си кабинет, на огромното си кресло, с огромна чаша, пълна с контрабандно шери, и се взираше в играта на огъня по отсрещната стена. Макар да бе лято и времето да бе топло, единствено това можеше да го успокои точно в този момент.

Той бе герой, поне в собствените си очи, а и защо не? Бе преживял доблестно битката при Ватерло, помогнал на британското правителство да натика фанатика Наполеон в изгнание на остров Света Елена, в същото време носеше една от най-старите и уважавани титли в цяла Англия. Искаше да се радва на прост и тих живот, сега, след като войната бе свършила за него.

Проблема идваше от това, че неговият безгрижен по-малък брат Алек бе пръснал цялото състояние на фамилията по жени и хазарт. Не остана нищо, освен това велико имение, което обаче се нуждаеше от финанси. Единственото решение, до което можеше да се стигне, в онзи критичен момент, когато Дейвид се напи от мъка, бе да си вземе невеста с пари, с много пари. За жалост сред висшето общество на неговата мила родина, която бе защитавал с тялото и кръвта си, бързо се разчу вестта, че Дейвид Хартфийлд, девети херцог на Уилмайър… и още много абсолютно ненужни титли, няма една стотинка зад гърба си, което автоматично го направи зестрогонец в очите на старите матрони. Преди да замине на война дъртите свраки го преследваха и набутваха в ръцете му своите щерки. Той ги избягваше умело, защото знаеше, че те целяха да бъдат компрометирани и така да се наложи да станат негови законни съпруги. Но щете, вярвайте или не, Дейвид искаше брак по любов, такъв какъвто нямаха неговите родители и такъв какъвто никога до сега не бе виждал. Търсеше ли търсеше своята сродна душа, но все още не я бе открил, което значеше, че не може да се ожени, или поне така си мислеше до скоро.

Той знаеше точно какво иска в този живот от своята избраница. Дори имаше проклет списък. Тя трябваше да е красива, или поне привлекателна, или поне дори да има някакъв чар. Това бе от външна гледна точка. Трябваше да е умна, забавна и да не робува на модните тенденции, а само на самата си същност. Да е с добро положение в обществото, но в същото време не й да се съобразява с всяка негова дума. Звучи като химера, каквато всъщност и беше тази тайнствена госпожица.

Като съпруга трябваше изцяло да го подкрепя, да му вярва сляпо и да споделя неговите възгледи. Да се вълнува до толкова от политика, колкото да му помага в разсъжденията, така че да достигне до някоя велика идея, самият той.

Призна си, че такова същество не съществува. Поне не и в това време и в тази държава. Помнеше как баща му му разказваше за викингите, когато Дейвид бе едва малко момче. Как жените на тези велики войни и завоеватели се биели рамо до рамо със своите мъже. Представи си как, някоя намазана госпожица вади нож и тръгва срещу цяла армия, с неговото име на уста. Смешна картинка.

Това бе мечтата, да кажем каква бе реалността, все пак.

След като херцога разбра, че е напълно разорен, взе решението да се ожени не по любов, а за пари. Банално, но факт. Така като мамичките вече не тикаха отрочетата си в ръчичките му, сега нямаше голям избор. Това се промени в деня, когато бе посетен от господин Уолтърс. Той не бе от аристокрацията, но богат като проклетия Мидас. Предложи дъщеря си, с тлъста зестра под ръка, като намекна няколко пъти, че херцога няма избор, а кредиторите му дишат във врата.

Дейвид, всъщност, не се нуждаеше от убеждаване. Още щом разбра, какво му се дава взе решение да приеме. Но гордостта на рода му го накара малко да поизпоти жертвата си. Каква шега, още в началото му стана ясно, че това безскрупулно, ниско, дебело човече знаеше изхода на срещата. Така Дейвид предложи брак на щерката в лицето на гнома.

Поразпита за бъдещата си жена и остана… потресен. Бащата бил деспот. Докато все още била жива неговата съпруга била постоянно тероризирана, както и дъщеря й, която имала нещастието да се роди от женски пол и не можела да наследи финансовата му империя. Девойката била миловидна, не типичната красавица, но все пак имала физически данни. Добре възпитана, поне до толкова, че да остава незабелязана. На малкото балове, на които била канена, заради ниския си произход, подпирала стените, защото се притеснявала, явно, от хората.

Тоест да обобщим. Боязливо дете, не говорещо, страхуващо се от собствената си сянка, щеше да стане новата херцогиня на Уилмайър. Направо чудесно! От сега трябваше да си потърси любовница, която да го утешава от създанието, което трябваше да направи и майка, та да продължи рода. В момента нямаше такава, задоволяваше се със слугините, малкото, които му останаха. Това не бе от липса на желание, а поради факта, че една добра любовница иска пари, които той вече не притежаваше.

Дори във фантазиите си за брак по любов Дейвид включваше любовница. Защо ли? Първо мъжете и жените бързо си омръзваха физически, а той искаше истинска душевна връзка, неограничавана от половото влечение. Второ, не искаше да съсипе фигурата на жена си, едно-две деца бяха повече от достатъчни, а любовниците знаеха как да се грижат за себе си. Трето, в леглото искаше жена с опит, а не плахо девойче, което да се черви всеки път щом го види чисто гол.

Джесика! Това бе името на бъдещата херцогиня, която в момента пътуваше към дома му, а след седмица щеше да стане и негова законна съпруга. Какво пък? Това бе напълно типичен брак, който нямаше да промени начина му на живот, дори напротив щеше да го подобри. Щеше да се държи с нея като с истинска лейди, тя щеше да му бъде благодарна и така да я направи щастлива. Това му стигаше. Щяха да си лягат, облечени с нощни роби, така че да не я засрамва, да се изпразни набързо и скоро да я напълни с неговото дете. Когато родеше, дори това нямаше да й причинява. Защото за нея това щеше да е агония, най-вероятно.

И въпреки всички тези логични размишления, Дейвид бе повече от съкрушен. Чувстваше се като проститутка, продал се не на жена, а на онова дебело и грозно джудже, с лоши хигиенни навици. Настроението му, нямаше как да е по-зле от това.

* * *

— Когато пристигнем в дома на херцога искам да махнеш това изражение от лицето си, малката, ясен ли съм? — попита Роджър Уолтърс, своята свенлива дъщеря. Не можеше да изкара и две приказки от това създание. Може би той бе виновен, защото тоягата често играеше по гърба й… глупости как да я научи на подчинение, ако не с груба сила? Жените не разбираха от нищо друго. Да не говорим, че щерка му бе напълно опозорена, наскоро дори бременна, от офицер, който вече не ставаше за мъж. Уолтърс се погрижи за това. Онзи бе осквернил нещо негово. Нямаше как да му се размине. Дълго момичето лежа, дори не давайки признаци на живот, като си мислеше, че любовта на живота й е загубена, детето изтръгнато от утробата с помощта на билки и накратко живота опропастен.

Любов?

Колко смешна дума. Той си мислеше, че обича майка й Сара, но бързо разбра, че между любовта и омразата има точно една крачка, която се правеше за точно пет секунди. Сара му слагаше рога, като му призна, че всъщност не може да го понася, че й се повръща от всяка една негова ласка… да гори в ада дано, тази пачавра. Когато я хвана, при това в леглото на собствения си братовчед, Ричард се пречупи. Стана съвсем различен човек, злобен, дребнав и жесток. Връщаше си го всеки ден. Когато Сара нанесе последния си удар, тоест умря, той пренасочи омразата си към детето, което не бе съвсем сигурен чие е.

— Не се притеснявай, татко! — изрече Блейк, докато все така гледаше пейзажа на дивната Англия. От много време не бе стъпвала на острова, за да бъдем точни от почти стотина години. Обърна безизразното си лице към човека отсреща. Нисък, почти плешив, дебел, миришещ човечец, с криви и жълти зъби при това с най-малките очи, които някога бе виждала. В същото време знаеше и как изглежда девойката. Бе я съзряла в огледалото снощи, след като се изправи от леглото пълно с кръвта й, с което установи, че изобщо не прилича на баща си. Момичето бе прерязало вените си, така като мъжа й бе мъртъв, а нероденото дете погубено. Вместо да се бори със зъби и нокти за съдбата си тя бе взела по-простото решение, да приключи с всичко. Така и Блейк попадна в това тяло. Тара не обичаше да прекъсва нечий жизнен цикъл. За това, когато решеше да си го върне на Блейк я натикваше в тяло, което всеки момент щеше да умре. Спомените още бяха вътре, напълно лишени от емоции, защото душата вече бе напуснала обвивката си. Къде отиваха тези енергии после, дори Блейк и подобните й не знаеха. Твърдеше се, че се сливат с Вселената, но дали това е вярно не можеше да знае.

— Това е добре, не си и мисли, да кажеш нещо нередно преди сватбата…

— Естествено, че не. Не ме мисли за глупава, когато стана херцогиня ще се отърва от теб! Защо да провалям шансовете си? — наклони глава. Не понасяше, когато трябва да се подчинява. Преди не беше така. Хората ги боготворяха, измисляха всякакви митове и легенди с техните имена на уста. Принасяха им жертви, молеха им се, превъзнасяха ги. Но Тара реши, че това е достатъчно. Време бе да пренасочат усилията си да се върнат вкъщи, а не да се разсейват с тези създания. Блейк също искаше да си иде от този затвор, в който бяха натикани толкова отдавна. Не искаше да се върне точно вкъщи, защото там не я чакаше нищо добро, но това място наистина й писна, особено ако не можеше свободно да се забавлява със съзнанието на хората.

— Не ми дръж такъв тон, малката! Все още мога да кажа на херцога, каква пропаднала жена си ти! — заплаши дребния човек, с почервеняло от яд лице. Не харесваше момичето, не само защото не знаеше дали е негово, но и защото бе изключително слабохарактерно. От една страна това бе добре, но ето че първият безпаричен тип я заплоди. Завъртя й главата с разни приказки за вечна любов и щастие, но Роджър знаеше най-добре. Това не бе истина. Офицерът искаше парите му, единственото ценно нещо, което притежаваше.

— Кажи му! — отвърна тя предизвикателно. Господи, нима за една вечер момичето се е сдобило с кураж? Преди се разтреперваше само от един негов поглед.

— Не ми отговаряй, мога да проваля бъдещето ти…

— Херцога има нужда от средства, нали така? Дори да съм с един крак и едно око той няма да се откаже от мен, още по-малко за такава глупост, като тази, че според теб съм опропастена. От друга страна ти искаш да се сродиш с благородник, за да можеш да се издигнеш. Това би помогнало и на бизнеса ти, защото хората от тези кръгове все още те пренебрегват, въпреки че имаш повече пари дори от Крез. Нито ти, нито той ще искате да се откажете от тази сделка, така че моля те спести си празните заплахи и нека просто помълчим за момент! — напрегнат Роджър удари шумна плесница на дъщеря си. Очите на Блейк се напълниха с гняв. Можеше само с едно движение да изтръгне сърцето на това същество. След това щеше да му го покаже, докато душата напускаше тялото. Последното, което щеше да види, е собствения си орган. Можеше да го направи, но не биваше. По-добре това, от колкото да я пратят като наложница на някой побъркан тип, като проклетия Калигула[13]. Ох, онзи беше велик майстор, но да бъде под власт на човек с такива „прекрасни“ фантазии Блейк не желаеше.

Каретата забави ход. Блейк хвърли последен ядосан поглед към бащата на Джесика и след като вратата се отвори от един лакей, тя пое ръката му и слезе. Погледна към огромното имение. Единственото, което правеше хората наистина щастливи, бе да се обграждат със скъпи вещи и да обитават красиви къщи. Величието на този дом не значеше нищо за нея, добруването на тялото й не значеше нищо. Така че пред тази гледка тя остана равнодушна.

Въведоха новодошлите в имението Уилмайър, като иконома съобщи, че ще ги въведат в синия салон. Стаята бе просторна и добре обзаведена. Сигурно последната част от къщата, която не бе напълно занемарена.



Дейвид си пое дълбоко дъх, когато иконома му каза, че годеницата му и баща й го очакват. Погледна за последно към стената, където все още се очертаваха отблясъците на вече загасващия огън. На един дъх пресуши питието си и се изправи. Много бавно, изключително бавно излезе от кабинета и се запъти към стаята, където го очакваше бъдещето.

Пред погледа му се разкриха най-страшните му фантазии. Търговецът се бе облегнал на стената и оглеждаше дома, с нескрит скептицизъм. Неговата малка и крехка дъщеря седеше на дивана, навела русата си глава и взираща се в ръцете си. Дори я бе страх да го погледне, него, бъдещият й съпруг. На бузата си носеше червено петно, явно татко се е ядосал за нещо по пътя. Самият Дейвид не обичаше да бие по-слабите от него, но не се и вълнуваше от тези, които страдаха, а не бяха част от света му. След като се венчаеше с това дете, което имаше себе си за жена, щеше да спре тормоза от страна на Роджър Уолтърс, но преди това нямаше право да се намесва. Може пък и търговеца да реши, че сделката не си заслужава… едва ли!

Блейк разглеждаше ноктите на момичето. Под тях имаше кръв. Мислеше, че е почистила добре тялото, но явно не толкова успешно. Ръкавите на синята рокля, която носеше, бяха дълги, за да прикрие продълговатите белези по китките. Можеше да поправи кое да е тяло, което обитаваше, но белезите, които се причиняваха над физиката винаги оставаха. Усмихна се. Спомни си как брат й Пангу[14] бе „облякъл“ тялото на един обезглавен благородник и се разходил из селцето му. Фиаското му се превърнало в легенда, предавана от уста на уста и един и сигурно някой ден щеше да бъде написана и книга. Човешкото тяло бе толкова просто устроено, лесно се задвижваше и управляваше, ала не всичко можеше да се поправи напълно.

— Госпожице, господине! — изрече най-накрая домакина, та да привлече вниманието им към себе си. Блейк вдигна главата си и го погледна. На този ли трябваше да робува в течение на десет години? Висок, със сигурност висок, е единственото, което й идваше на ум. Не харесваше човешките тела, но знаеше какво приемат хората за привлекателно или отблъскващо. Да вземем например бащата на Джесика. Според стандарта той можеше да се определи като отвратителен. Характерът също. Но това бе следствие от визията, така като хората по един или друг начин, показват че не харесват обвивката, така индивида се ожесточава. Херцогът не можеше да се нарече точно привлекателен, но със сигурност не бе и отблъскващ. Добра физика, явно вследствие от военната подготовка. Правилни черти и гъста черна коса. Веждите също бяха прекалено гъсти и рунтави, което за момента се харесваше, но не се знае до кога. Всъщност хората често меняха вкусовете си.

— А, Ваша светлост, ето Ви и Вас! — рече Роджър, все едно чак сега забеляза присъствието му. Какъв артист!

Херцогът се усмихна накриво. Жената не бе грозна, както се опасяваше, но прекалено крехка за неговия вкус. Имаше слабост към червенокоси, а тази бе блондинка. Когато все още мечтаеше за идеален семеен живот си мислеше за висока червенокоса амазонка, точно такава каквато си представяше жената на един викинг. Тази тук можеше да падне, ако вятъра задуха по-силно. Застана пред нея, поклони се и протегна ръка, та да поеме нейната за вежлива целувка. Побиха го тръпки, когато си представи първата им брачна нощ.

Момичето присви очи към домакина. Не обичаше физически да се докосва до друго човешко същество. Никога не го е харесвала. Хората така се отдаваха на плътските си наслади, че ги издигаха в култ. Сексът, бе акт, съпътстващ докосване, а Блейк не харесваше допира на друго човешко същество до себе си. Не харесваше потта им, миризмата им… Сестра й Изида[15] например бе на друго мнение. Всеки с вкуса си, все пак!

— Мисля, Ваша светлост, че можем да ограничим физическият си контакт до минимум, поне докато не се оженим, нали така? Пък и не обичам да бъда докосвана, така че ще съм Ви благодарна, да оставим нещата дистанцирани, поне за момента! — после не можеше да му откаже. Точно това очакваше Тара, да се откаже. Знаеше много добре колко гнуслива е Блейк.

Дейвид се намръщи. Студено легло, това го чакаше в брачния живот. Нищо, любовницата щеше да компенсира това, но как за Бога да си легне с тази, при това толкова пъти, та да я заплоди? Това щеше да остане единственото предназначение в живота й… мислите му бяха прекъснати:

— Искам да си почина, може ли да помолите слугите си да ми покажат покоите ми, Ваша светлост?

— Да, разбира се…




Бележки

[1] Тара — в друидската религия Тара е богинята майка. Среща се в много други култури, но най-често в будизма.

[2] Оливър Кромуел — роден на 5 май 1599 г., починал 13 септември 1658 г. Водач на Английската революция, виден английски военноначалник, генерал, антироялист и държавник.

[3] Дария Николаевна Салтикова — Руската кървава графиня. По прякор Салтичиха е земевладелка и помещица. Влиза в историята като жестока садистка и убийца отговорна за смъртта на над сто от своите крепостни селяни. През 1768 е изправена на Червения площад, с непокрита глава, с табела на гърдите гласяща: „Мъчителница и душегубка“, след което е отправена в подземията на Ивановския манастир да чака смъртта си.

[4] Зевс — в древногръцката митология е богът на небето, гръмотевиците и светкавиците, отговарящ за целия свят. Главният от олимпийските богове, баща на всички богове и хора.

[5] Один — върховният бог в митологията на германите. Повелител на небето и справедливата война, следи за справедливостта. Баща на Тор, Тир, Балдур т.н.

[6] Фрейя — на нордически Freyja, тоест дама. Богиня на любовта и плодовитостта, щастието и пролетта в скандинавската митология. Тя е най-красивата и мила сред богините в Асгард, дома на боговете.

[7] Шива — Шанкара, Брахма и Вишну върховен бог в Шиваизма и индуистката митология.

[8] Кали — в индуистката митология е богинята на смъртта и разрушението, съпруга на бог Шива.

[9] Рудра — от санср. яростен, ревящ, червен. Според индийската митология богът на смъртта, лова, ураганите, ветровете, бурите. Рудра представлява гняв и ярост.

[10] Локи — скандинавски бог на злото и огъня от основната група богове. Преобладаващи черти в характера му са злина, хитрост и непостоянство.

[11] Буда — Сидхарта Гаутама Буда, роден 566 г. пр.н.е. Основна фигура в будизма, като будистите вярва, че преданията за неговия живот, учение и правила на поведение са обобщени и запаметени от неговите последователи след смъртта му.

[12] Калиопа — в древногръцката митология е муза на епоса, красноречието и науката. Дъщеря на Зевс и Мнемозина.

[13] Калигула — Гай Цезар Германик, роден на 31 август 12 г., починал на 24 януари 41 г. Познат още като Гай Цезар или Калигула, управлявал в периода 31–41 г. известен е със своята екстравагантност, ексцентричност и жесток деспотизъм. Той е запомнен като лудия, заради странните му действия и решения.

[14] Пангу — създател на небето и земята в китайската митология.

[15] Изида — египетска богиня на плодородието.

[N.Perfilova]

Втора Глава

„Десет години, най-дългият й период в човешко тяло.

Такива като нея съществуват различно, могат да контролират организма си така, че той да работи на по-бързи или по-бавни обороти и за обикновения човек става невъзможно да изостане или да догони такъв такт.

Аз самият доста трудно успях да нагодя тялото си, за да ми се подчинява.“



Прикрит зад дърветата един мъж наблюдаваше огромното имение. Жена му бе вътре, толкова близо и толкова далеч. Обичаше я повече от собствения си живот. Когато се запознаха никога не се бе надявал, че това невинно и наивно създание ще се съгласи да избяга с него, за да се венчаят в Шотландия. Но тя го направи, въпреки огромния страх от баща си, тя все пак го направи. Последваха четири прекрасни месеца. Намери малка къщичка и със скромните си средства я нае. Двамата живееха щастливо и доволно. Докато той ги откри!

Бе наел шайка главорези, когато дойде за дъщеря си. Отведоха я, а нямаше как да ги спре. Тя викаше и се бореше, но напразно.

На самия Кристофър стори нещо непоправимо. Остави го жив, но едва наполовина. Сега тя щеше да се омъжва… отново. Вече бе венчана, но това не спираше баща й. Така бе много по-добре. Щеше да има богат живот, можеше и да се влюби в мъжа си. Тя бе способна да обича, пък и вярваше, че съпруга й е мъртъв. Инак не би приела плана на баща си. Той нямаше да се показва, щеше да я пази отдалеч, без да издава присъствието си. Не искаше да я наранява допълнително. Какво можеше да й предложи? Нямаше нито пари, нито дом, нито дори физическото доказателство, че е мъж. Тя заслужаваше щастие, но бащата заслужаваше смърт. Бавно и мъчителна. Щом веднъж Джесика се задоми и той се обеди, че е щастлива, ще отмъсти на онзи тип и да остане да я закриля отстрани, където му бе и мястото.

* * *

Блейк гледаше градината и скрития зад едно дърво мъж. Това бе онзи, когото Джесика мислеше за мъртъв. Признаваше му го, грижа го бе за момичето. Жалко, че първата не бе достатъчно силна и отне живота си. Разтърси глава. Какво я вълнуваха тези хора?

Тара често й казваше, че дори тя не може да е толкова безразлична към човеците. Всеки един от тях, по един или друг начин ги разбираше. Някои им симпатизираха, други ги съжаляваха, трети ги мразеха, но всички имаха някакви чувства към тези създания. Всички, освен Блейк. Тя се отвращаваше от тях, намираше ги за жалки и глупави.

Скоро щеше да дойде време за вечеря. О, колко не понасяше тази необходимост от храна. На вратата се почука. В стаята влезе, красиво според стандартите момиче, с черни коси и зелени очи. Бе облечена добре, значи е от семейството, а не от прислугата. Плахо пристъпи към Блейк, направи несръчен реверанс и я погледна с очакване. За какво?

Самата Джесика не познаваше херцога, така че Блейк не знаеше нищо за неговото семейство. Единственото, което й бе известно, бе че бъдещият й съпруг има финансови затруднения и за това я взима за жена. Коя бе тази тук? — Любовница? Сестра? Братовчедка? Гост? Какво значение има?

— Исках да ви видя, госпожице. Аз съм Алисън, сестрата на Дейвид…

— И?

— Исках да се запознаем, аз… — заекна красивото момиче. Блейк се усмихна. Рядко откриваше толкова невинно създание. Понякога дори нейната душа трепваше, когато види такъв представител на човешкия вид. Но това ставаше само за миг, един-единствен миг и не би си го признала за нищо на света.

Братът прекрачи прага и се доближи до сестрата. Погледна недоверчиво към бъдещата си жена.

— Това е сестра ми, надявам се да станете приятелки!

— Едва ли!

Въпреки факта, че изглеждаше толкова крехка, Дейвид остана с впечатлението, че това е най-твърдата жена, която някога е виждал. Нищо чудно, с такъв баща, трябва все пак да си издръжлив, та да оцелееш.

— Алисън, ще идеш ли да се оправиш за вечеря? — момичето кимна и излезе, като на входа се обърна и погледна умолително към Блейк. Ако втората имаше сърце, то би трепнало от този жален и влажен поглед. Ала тя нямаше такъв символичен орган.

— Искам да Ви предупредя, госпожице, че поведението Ви спрямо мен, не ме вълнува ни най-малко. Няма да Ви залъгвам, че това ще е един искан и от двамата съюз, ние дори не се познаваме. Надявам се да Ви осигуря по-добър живот, от този, който сте водили с баща си, но това е всичко, което мога да Ви предложа. Въпреки това, ако нараните по какъвто и да било начин моята сестра, мога да направя остатъка от дните Ви, доста по-черни. Тогава досегашното Ви съществуване ще Ви се стори рай, в сравнение с идващите мигове в дома ми!

Защитаваше сестра си… колко човешко, да браниш тези, които носят твоите генни. Сякаш това оправдаваше сляпата любов, която нормалните хора, или тези имащи себе си за нормални, даряват на близките си.

— Защо да искам да наранявам сестра Ви?

— Не знам, но имам такова усещане. Алисън е различна, ако не сте забелязали. Тя е на двадесет и пет години, но мозъка й сякаш е заключен в детските си дни. Тя разсъждава и действа като десет годишно дете, понякога изглежда зряла, но истината е, че не е. Нейното добруване е единственото важно нещо за мен и няма да позволя на никого да се отнася зле с нея.

— Не се вълнувам от сестра Ви…

— Ако тя иска да станете приятелки, ще го направите! Ако иска да сплитате косите й вечер, ще го сторите! Ако иска да й разкажете приказка за лека нощ, ще говорите! — трябваше да им робува. Блейк затвори очи. Това бе най-дългото й наказание. Веднъж Тара я прати в тялото на един мъж, търговец със странни виждания за света. Бе заловен от Светата инквизиция, но умрял едва след първата тежка нощ на мъчения. Тогава Франциско Хавиер Миер Кампило, епископа на Алмерия и носещ титлата Велик инквизитор, се заинтересува от мъжа, който се събудил все пак на следващия ден. Бе прекарала тридесет дни в тялото на нещастника, това бе най-дългият срок до този момент. Не след дълго мъжът все пак бе изпратен на кладата. Смъртта бе приветствана с възторг, въпреки болката. Физическата болка отдавна не бе важна за Блейк, можеше да я потисне, това стана ясно и на Тара и явно повече нямаше да я „облича“ в тела на мъченици.

Гордостта, обаче, бе нещо съвсем различно. Това не бе присъщо само за хората, такива като нея, носеха много повече гордост от човеците. Сега тя трябваше да се подчинява на този тук, недостоен и изостанал индивид. Гордостта й със сигурност страдаше ужасно, от приемането на този факт.

— Както желаете, Ваша светлост, естествено, че ще направя каквото заповядате, господарю мой!

Дейвид остана учуден от ироничния тон на момичето. Не бе толкова страхлива и слабохарактерна, както си мислеше в началото. Напротив, дори сигурно бе много по-силна, от колкото можеше да се предположи на пръв поглед. Не знаеше дали това е добре или зле, но не искаше и да мисли за този си извод в момента.

— Довечера, един от съседите ни ще ни посети. Ще Ви кажа истината, не го харесвам. Идва, за да злорадства. Когато брат ми пропиля всичките ни пари, граф Карлайл щеше да се пръсне от радост. Когато разбра за предстоящата ни сватба подивя. Иска това имение и не би се спрял пред нищо, за да го получи. Естествено, никога не би го казал на глас, но това е истината. За жалост, за да се държим благоприлично, не можех да му откажа визитата. Моля, направете така сякаш от първата ни среща и двамата сме останали доволни от познанството си и бъдещият ни съвместен живот!

— Разбира се, както искате!

Покорна? Говореше и се държеше покорно, но нотките в гласа й бяха съвсем различни от самите думи. Сякаш му се подиграваше. Сигурно бе така, но си остава за нейна сметка. Тя самата, както и той бяха пионки в живота, така че колкото и да го иронизира, не би могла да промени този факт. Дали така говореше и на татко си? Сигурно не, най-вероятно се боеше дори от погледа му. Всички знаеха, как неведнъж слугите са чували наказанията, които търговецът е стоварвал на гърба на момичето. Ако Дейвид имаше себе си за състрадателен би й съчувствал, но не му пукаше. Нали щеше да й даде по-добър живот, в край на сметка и това е нещо.

* * *

Бяха се събрали. Пияният по-малък брат на име Алек, познат още като виновника за краха на фамилията. Докато достойния потомък се биел с Наполеон, Алек пръснал и последното пени от семейното богатство. Разпродал бе земите, всички освен тази. Според Блейк виновен бе Дейвид. Ако не бе оставил всичко в ръцете на невръстно дете на деветнадесет години, това никога не би станало. Но какво да се прави, хората имаха уникалната способност да вярват на тези, на които искат да вярват.

До Алек седеше Алисън. Тя не говореше с никого, горда, че е на масата с „големите“. Блейк, макар да не би го казала на никого, хареса това същество. Невинно… това бяха единствените хора, които влизаха под кожата й. Нямаше да го сподели със семейството си, защото това щеше да бъде коз в ръцете на Тара.

Роджър, лошият баща. Блейк се усмихна. Колко такива като него бе виждала на тази Земя. Не бе виновен той, другите го бяха направили такъв какъвто е. Не симпатизира и на жена му Сара. Бе се омъжила за човека, защото той имал пари. Бе го предала. Блейк би могла да подмине почти всичко, но мразеше тази човешка слабост — предателството. В такъв един момент почти разбираше хора като Роджър. Той се бил надявал на щастлив живот с жената, която боготворял, а тя го е подвела, защото не харесвала външността.

Докато оглеждаше бъдещото си обкръжение в трапезарията влезе един от слугите, за да съобщи, за пристигането на госта. Графът бе закъснял. Дейвид тайно се надяваше изобщо да не дойде, но явно нямаше да му се размине.

В момента, в който новодошлия пристъпи прага, Блейк се разсмя високо. Всички обърнаха погледите си към нея, озадачени от тази реакция.

Бисямон[1]? Не го бе виждала от почти двеста човешки години. Последно той и други с неговите възгледи казаха на Тара, точно какво мислят за новите правила, наложени от нея и просто си тръгнаха. Напуснаха семейството и не погледнаха назад.

За такива като Блейк и Бисямон времето не течеше по същия начин, както при хората. За човеците имаше две времеви състояния. Минало и Бъдеще. Това бе ограничено разбиране. Времето бе всичко, то движеше света, то даваше живот на Вселената. Тези същества, обаче, не биха могли да го разберат, те бяха закотвени в един съвсем кратък момент на съществуване. Раждаха се, живееха за малко, просто миг, после умираха. Каква негативна перспектива!

Спомни си, как веднъж Бисямон, това стана някъде в Урук[2], изтреби около тридесет човека. Направи го, не от жестокост, а защото бе отегчен. Вампир… така кръстиха демона, който ги нападна. И досега се създаваха предания и се пишеха книги за такива създания. Колко ли щяха да се разочароват човеците, ако знаеха, че това бе поредната шега и нищо повече.

Бисямон се усмихна насреща й, като й намигна. Бяха близки преди, характерите им бяха почти едни и същи.

След като се настани на дългата маса, постлана с бяла покривка, графът започна да се храни, без да поздрави никого. Не удостои с вниманието си нито домакина, нито гостите му. Не погледна повече и към Блейк, която също го игнорира.

Дейвид се напрегна. Имаше нещо странно в графа. Той и преди си беше студена личност, но днес бе направо леден. Ако не го познаваше толкова добре, можеше да се закълне, че това не е той, че е някой друг.

Настани се тягостна тишина, дори брат му, който често дрънкаше повече от колкото мислеше, не пророни и дума. Напи си се съвсем спокойно и чак когато повърна, отстрани на масата, докато всички все още се хранеха, рече прегракнало:

— Мисля, че е време да си лягам! — усмихна се към Блейк, сякаш и казваше „Добре дошла!“ стана и напусна. Блейк повдигна подигравателно вежди, но не каза нищо. Както и останалите. Семейството на Алек, защото знаеха, че това поведение е нормално за него, дори Алисън го осъзнаваше. Гостите, защото не би било добре да изтъкват такъв един момент, поне не точно сега.

Мъжете се оттеглиха за по чашка и така Блейк остана с Алисън, съпроводена до жълтия салон. Синият, така като бе все още поддържан, трябваше да приюти графа, нямаше да се излагат пред госта си, все пак. Мебелите в жълтия салон бяха на дупки и лекета. Въпреки това, Блейк седна на занемареното канапе и потупа мястото до себе си, за да покаже на момичето, че иска компанията й.

Девойката се присъедини към бъдещата си нова сестра и скръсти ръце, като нервно хапеше устна. Една дебела прислужница им остави нащърбени чаши за чай и жълтеникав чайник, поклони се тромаво и напусна стаята.

— Всичко се държат с теб, като с малоумна, нали така? — Алисън вдигна поглед, изпълнен с възхищение, към новата си сестра. Наистина се надяваше да станат приятелки. Толкова й липсваше женско присъствие. Знаеше, че е различна. Знаеше, че е в тежест на близките си. Знаеше, че колкото и да се старае, не може да бъде като другите жени на нейната възраст. Това я потискаше, но не го каза на никой, за да не нарани батко си.

— Няма страшно, аз няма да го направя. Мисля си, че достатъчно си гледана в саксия, та и аз да те третирам така. Каквото и да ме попиташ, ще ти отговоря, не се притеснявай от това — Блейк бе привлечена към това момиче, с години на жена. Съзнанието й бе все още отворено за всичко, така че щеше да разбере много повече от другите, които си мислеха, че са по-умни. Истината бе, че когато хората растяха, те приемаха това, което ги обкръжава за даденост, за реалност. Това, което не разбираха го пренебрегваха, като наричаха различното „мит“, „легенда“, „приказка“, „фантазия“. Но не и децата. Те все още можеха да възприемат неща, от които възрастните се отказваха.

Алисън се усмихна плахо. Хареса я. Всъщност тя си каза още преди да я срещне, че ще я хареса, но сега наистина беше така. С детската си невинност изказа мислите си.

— Харесвам Ви, госпожице!

— Да си говорим на „ти“, като истински сестри, искаш ли?

— Да, много ще ми хареса… — прекъснаха ги, когато граф Карлайл влезе в стаята. Усмихна се на Алисън и я подмами с пръст при себе си. Девойката поклати глава и инстинктивно се притисна към Блейк.

— Не я закачай, тя е моя! — заповяда новата й сестра. Алисън потръпна от този глас и заповед, но се почувства по-сигурна. — Алисън, върви в стаята си, ще дойда по-късно при теб, става ли? — момичето кимна и сковани се изправи. Заобиколи, доста от далеч, графа и избяга от салона.

— Този е бил сексуално привлечен от това момиче. Тя се страхува от него.

— Бисямон, какво правиш тук?

— Чух, че Тара те е наказала, Никта[3].

— Вече не се наричам така, Бисямон, сега наричам себе си Блейк.

— Както искаш. С какво разгневи старата този път?

— Ами-и-и — Блейк замечтано се усмихна. — Дадох насока на вродените наклонности на една великолепна руска помешчица… не загинаха кой знае колко от тези твари, не повече от сто и петдесет души.

— Наслади ли се?

— Не, вече ми е страшно скучно, всъщност.

— Но все още се придържаш към правилата на Тара. Преди беше много по-забавно с нея, помниш ли? Дори Тара бе доста креативна. Няма да забравя, когато наричаше себе си Хел[4]… добри дни бяха.

— Да отиваше й двуглавието и… ръста.

— Мисля, че Тара е станала много скучна.

— Какво искаш от нея? Когато за пръв път видяхме тези създания, те дори не можеха да говорят!

— Точно така, дължат ни толкова много. Дадохме им прогрес, дадохме им вяра и свободата да са глупави.

— Мразиш ли ги?

— Не, разбира се, точно обратното. Ако не бяха тези същества, с какво щяхме да запълваме дните си докато сме тук? Но не това е причината да те потърся. Разбра ли вече, че нашето извратено семейство не е за теб, че е време да дойдеш при мен?

— Знаеш, още тогава ти казах, че каквото и да стане никога няма да оставя Тара.

— Лоялността ти е вдъхновяваща. Да, така си и помислих, че ще кажеш.

— Тогава, какво искаш?

— Да бъда до теб, естествено, скъпа Никта. Да те накарам да разбереш, че майка ти не ти влияе добре и да й обява открито противопоставяне.

— Противопоставяне?

— Заточени сме от толкова отдавна в този свят, че са забравили за нас. Тара се надява един ден да се върне у дома, но какво ни чака там? Отново да ни затрият в някоя изостанала част на света?

— Какво искаш да постигнеш с това? — всъщност само Тара държеше семейството заедно. Макар вида им да бе като на стадни животни, те трябваше да имат пастир. Тара бе техният пастир.

Когато бяха захвърлени на тази отдалечена планета, заедно с този отвратителен биологичен вид Тара ги поведе. Тя стана глава на семейството, тя им помогна да свикнат със съседите си и да извличат най-доброто от тях.

— Както вече казах, мисля че Тара замисля нещо повече от това да ви държи под ботуша си. Искам да разбера какво точно…

— Станал си параноик, също като хората!

— Че това ни е вродено, мила Никта. Ако не бяхме параноици никога нямаше да ограничим видовете от страх да не ни отмъкнат властта изпод носа. Тара е лицемерка, тя се държи с вас, по същия начин, както ние с хората. Ограничава възможностите ни!

— Не, Тара е единственото нещо, което ни съединява, не смей дори да говориш така за нея! — ако не бе тя какво щеше да стане със семейството? Нямаше да има семейство! И тогава какво? — Щяха да се разединят, да се превърнат в отделни кланове или дори да се борят помежду си. Заложено им бе да бъдат едно цяло, така бяха устроени, нямаше как да се справят самостоятелно.

— Добре, но аз съм тук, за да се опитам да разклатя вярата ти в онези пародия за единство, в която съществуваш. Ще остана толкова време, колкото е необходимо. Колко ще отнеме за това ти наказание, този път? Две-три години?

— И какво искаш от мен? Няма да се отметна от нея, само защото ще ми досаждаш всеки ден в продължение на десет, дълги, години. Но много ще се радвам на твоята компания, Бисямон, преди доста добре си играехме с тези животни.

— Пак ще говорим, Никта, когато премислиш добре, дали сляпата ти вяра в майка ти може да те спаси от това, което се задава.

Двамата млъкнаха, щом в стаята влезе херцога. Погледна подозрително годеницата си и съседа. Какво ставаше тук? Когато графът изчезна от синия салон Дейвид не хукна веднага подире му. Сигурно щеше да тръгне след Алисън, но бе спокоен, защото сестра му бе в компанията на Джесика. После се сети, че не знае дали тя може да предпази момичето-жена и започна да търси отвратителния си гост. Да го намери сам в компанията на годеницата си не го зарадва особено. Не бе ревнив, но в край на сметка не искаше тази мишка да му слага рога. Той бе мъж и собственик, дано не го забрави проклетницата.

Без да каже и дума за извинение графа се поклони и си тръгна. Дейвид се намръщи и се обърна към невестата си. Изглеждаше замислена, но не и разтревожена.

— Става ли нещо, за което трябва да знам?

— Не, нищо, за което трябва да тревожите мислите си.

— Надявам се…

— Вижте, уморена съм, пък и обещах на сестра Ви да я посетя, преди да си легна, така че ако ме извините!

Докато напускаше помещението настроението на деветия херцог ставаше все по-мрачно. Впечатленията му от жената се меняха всеки път, когато я видеше. Нито веднъж не хареса това, което откриваше у нея. Въздъхна. Идеше му да пребие от бой Алек, но това нямаше да помогне на положението му в момента. След битката при Ватерло си помисли, че най-накрая всичко свърши, а то едва сега започваше.

* * *

Блейк се събуди от буцата заседнала на гърлото й. Намръщи се, после се изви на страни и изпразни съдържанието на стомаха си до леглото, направо на пода. Може би тялото на Джесика се разболяваше от нещо? Странно, след като го оправи, трябваше да е читаво, поне няколко години. Сепна се! Разбира се, как не се сети веднага, плода още бе вътре. Значи това тяло все още е бременно. Явно треволяците, които Роджър бе дал на детето си, за да пометне, не са предизвикали съответния ефект. Само кръвотечение. Блейк не знаеше какви билки й бе приложил таткото, защото самата Джесика не знаеше какви са. Блейк можеше да види спомените, единствено на обитателя на тялото, в което се намира. За нещастие Джесика е била доста ограничена личност. Не се е интересувала от почти нищо в живота си. Блейк не виждаше Джесика като наивна и добра, както изглеждаше на околните. Горкото потискано дете, така се говореше зад гърба й. Глупости!

Джесика бе страхлива и абсолютно глупава. Така наречената й любов към офицера бе едностранна. Момиченцето просто е видяло начин да вкуси от превъзнесените плътски радости и в същото време да се отърве от баща си веднъж и завинаги. Решението да приключи с живота си не идваше толкова от загубата, а по-скоро от факта, че отново попадна там, откъдето бе избягала. Според Блейк Джесика не бе готова да дари живот.

Това възпроизвеждане при хората бе странно. Някак красиво, обаче. За пръв път Блейк попадна в бременно тяло. Дали детето е все още живо, или скоро щеше да изхвърли плода? Тялото не умря, когато душата на Джесика го напусна. Значи все още поддържаше живота в себе си. Това значеше, че има вероятност бебето да е още живо. Да стане майка… нетипично усещане… но със сигурност не и неприятно. Може би това наказание нямаше да е толкова зле, в край на сметка.

Истината е, че детето е обречено — хората се раждаха обречени. Но защо да не се порадва на това да даде живот и да го съпътства, докато той не прекъсне нишката си? Блейк се засмя. Как й идваха такива безумни идеи? Сега я блазнеше мисълта да роди, но какво щеше да стане след година или две, когато й омръзнеше новият домашен любимец? Дали щеше да й омръзне? Със сигурност това, което хората наричаха майчински инстинкт не се съдържаше у нея. Тя нямаше такива чувства, в край на сметка не бе биологично устроени така. Въпреки това… защо не?



Кристофър се прокрадна в тъмната конюшня. Видя обекта на своето търсене. Един сивокос старец, прегърбен от многото си години. Бе застанал в един ъгъл и почесваше, явно заболялата го ръка. Нямаше много коне, само три от боксовете бяха заети. Два от конете бяха на Роджър Уолтърс, другата кранта явно е последното притежание на херцога.

— Добър ден, господине, разбрах че си търсите работници…

— Не още, момче. След сватбата ще да е. Казах го изрично в селото.

— Да, знам, но аз така или иначе съм свободен, какво ще рече една седмица? Може и да не ми плащате за това време, просто ще се радвам на ядене и място, където да спя…

— Толкова си отчаян, а? Добре тогава, можеш да правиш точно това, което правя и аз в момента.

— И какво е то, господине?

— Абсолютно нищо! — ухили се стареца и продължи да чеше ръката си.

Кристофър се усмихна кисело. Не му хареса стареца. Въпреки приветливия му вид, нещо го дразнеше. Няма значение, не това е важното. Да е близо до нея, това е всичко, което иска в този момент. Както и да е близо до баща й, та когато момента настъпи да покаже на копелето, какво значи думата ад!



Бележки

[1] Бисямон — или Тамонтен и един от седемте бога на късмета в синоизма. Бог на войната, богатствата и процъфтяването; страж на Севера, покровител на войните. Бисямон е почитан като защитник на живота и благосъстоянието. Изобразява се във вид на могъщ войн с тризъбец (алебарда) със самурайски доспехи. Счита се за покровител на хората, които практикуват бойни изкуства.

[2] Урук — бил един от най-старите градове и един важните центрове в древната Шумерска държава. Урук е разположен на Ефрат, между градовете Вавилон и Ур. Съвременно обозначение на Ирак, според някои изследователи има етимологични корени именно в Урук.

[3] Никта — в превод нощ, в древногръцката митология е богиня, олицетворение на нощта. Никта е родена от Хаоса, заедно с бога на мрака Ереб, Ефир и Химера и се явява една от първичните сили.

[4] Хел — в скандинавската митология е демоничен персонаж, владетелка на подземния свят Хелхайм.

[N.Perfilova]

Трета глава

Майка?…

Такива като нея не се раждат, те просто започват да съществуват. Тя, обаче реши да роди. Сама за себе си прие всичко на шега, експеримент.

За толкова дълги години на тази Земя, мисля че е трябвало по-добре да опознае себе си. Може би, ако не искаше толкова силно да запази детето, нищо от това нямаше да се случи. Желанието заглушава разума, чувствата потискат логиката.

Аз съм пълен с желание и чувства, как да се нарека тогава разумен и логичен?



— Какво си намислила, Калиопа? — попита Тара, когато влезе в трапезарията на просторния си дом. Те самите се намираха в един доста различен такт на времето, където „съседите“ не можеха да ги усещат. Движеха се много, много по-бързо от хората, чиято ограничена маса от кости и кръв не би могла да заповядва на жизнените си процеси. Тара не харесваше този биологичен вид, никак при това, но уважаваше правото му на съществуване.

— Нищо, но то ми омръзна, вече не е весело… — Калиопа говореше за играчката си. Една човешка жена, с която се занимаваше от време на време. Тара се усмихна. Калиопа бе най-малката, най-разглезената.

— Остави я тогава…

— И какво да правя аз? Преди ми беше много по-забавно, мамо, много по-забавно. Помня те, когато наричаше себе си Мом[1]… а, когато сътвори митовете за феи и леприкони?

— Кристина, това свърши! Искам да се завърнем, където ни е мястото. Това е всичко, което има значение. Хората не ме интересуват повече.

— Тогава защо наказа Никта? Заради смъртта на онези нещастници ли?

— Ти си приела най-много от тази пасмина. Толкова ги харесваш и дори им подражаваш — Тара въздъхна.

— Какво лошо има? Хората не са толкова различни от нас, просто са по-… глупави и лесно податливи.

— Не са толкова различни от теб, дете, това е вярно.

— Защо наказа Никта?

— Защото, когато се занимава с човеците тя изоставя по-важните неща. Не ме вълнуват тези биологични видове с кратък живот. Всички да измрат не може да ме е по-малко грижа. Но вие се разсейвате постоянно с тях, това вече не ми допада.

— Не разбирам, искаш да накараш Никта да симпатизира на хората, за да спре да я е грижа за тях?

Тара се отказа. Как да обясни, че не това иска. Никта бе прекалено егоцентрична, самовлюбена и дори злобна. Ако гордостта й се смачка малко нямаше нищо лошо. От друга страна ако съчувстваше на хората щеше да спре да си играе с тях и така да ги остави на мира. Щеше да насочи цялата си енергия към самата себе си. От всичките й деца Никта бе на прага към промяна. Тя щеше да е следващата, която да изостави този етап от съществуването си и да премине на следващото ниво. Но проклетите човеци постоянно я разсейваха. Шегите й, макар понякога доста интересни, изискваха твърде много енергия. Тази енергия трябваше да се пренасочи.

Калиопа… тя беше нещо различно. Нямаше потенциал, бе слаба и твърде емоционална. Тара бе убедена, че това дете винаги ще си остане просто едно дете. За това и не се месеше в нейните неща. Както брат си Тангун[2], той също никога нямаше да се промени. Но пък Тара не можеше да ги изостави, те бяха нейна грижа, щеше винаги да ги пази, това бе главната й цел.

* * *

Видя я да седи в градината. Замислена, но не и тъжна. Надяваше се все още да оплаква смъртта му. Но — не! Тя изглеждаше спокойна и бодра, както никога до сега. Излъчваше сила, която преди не притежаваше. Кристофър знаеше, че е слаба, това го дразнеше в нея, но се надяваше като й даде любов и увереност тя да придобие воля. Явно така е станало, но не по начина, които той искаше да я накара да го направи. Стисна по-силно кората на дървото. Искаше да я докосне, да я има, но как да го направи? Дори да можеше да се покаже, нямаше какво да й предложи.

Чу се пронизителен писък. Джесика веднага скочи от пейката и наостри слух. За миг се ориентира и хукна по посока на звука. Кристофър се намръщи, предишната Джесика никога не би тръгнала да помага на някого. Напротив, щеше да избяга в противоположна посока. Баща й отдавна я бе направил боязлива.

Последва я, ако се наложеше трябваше да й помогне.

Това, на което стана свидетел не би могъл да забрави и до сетния си час.

В края на градината, скрита от дървета, една едра фигура бе притиснала жена към земята, като запушваше устата й с едната си ръка и с другата вдигаше полите.

— Тихо, глупачке, ще те чуят! Хайде сега, дай на татко, каквото иска и ще те оставя намира…

Мъжът започна да разкопчава мръсните си панталони и тогава то просто се случи. Бясна Джесика застана зад гърба на насилника. С едно движение проби гърба и ръката й се показа през гърдите му, държейки сърце. Жената на земята започна да пищи като луда, тялото на нападателя потръпна няколко пъти и увисна на ръката, която стърчеше като копие през него. Никой човек не е способен на такова нещо, Кристофър бе сигурен в това.

Блейк се изправи, заедно с тежкия идиот. С крак ритна тялото напред, за да измъкне ръката си. Нямаше бойна техника, която да не бе измислена от нейното семейство. Нямаше писменост, която да не бе сътворена отново от тях. Култури, религии — всичко бе плод на тяхното въображение.

Погледна към стреснатата жена-момиче на земята. Огледа се, никой не идваше да й помогне. От една страна добре, но от друга страшно се ядоса. Как можеше семейството й да я оставят да се скита така сама, отдалечена от къщата и напълно беззащитна?

— Искам да се успокоиш, става ли? — заговори меко тя.

Алисън през сълзи кимна, но не можеше да отвърне поглед от ръката на своята спасителка. Та тя все още държеше сърцето на онзи човек, който искаше да я нарани. Кръвта се стичаше на гъсти червени капки, които сякаш я хипнотизираха. Това беше най-страшното нещо, което някога е виждала в живота си.

— Добре, сега искам да се оправиш и да се изправиш. Ще останеш до мен, докато не се погрижа за това — и Блейк махна, все още държаща сърцето, към мъртвия. Кръвта от ръката й се разплиска наоколо докато жестикулираше. Алисън се сви още повече, докато течността описваше кръгове около Джесика. — После ще се приберем и ще намерим брат ти и ще му кажа точно какво мисля, за начините му да те защитава.

— Той… — заекна момичето — не е виновен. Измъкнах се от дома, за да се разходя. Преди имах гувернантка, но тя напусна, когато нямаше с какво да й плащаме. Дейвид не може да ме придружава из градините, има си работа, за това…

— Дори не си мисли да го оправдаваш пред мен, ясно ли е?

Блейк погледна към ръката си. Още стискаше сърцето на това същество. Пусна го отвратена и избърса пръстите си в роклята, която сутринта имаше цвят на слонова кост. Сега цялата бе в кръв. Какво да прави с този тук? Така-а-а… Обърна глава първо наляво после надясно, но не видя нито лопата, нито каквото и да било пособие, с което да изкопае дупка и да го зарови. Да го остави просто така на земята също не й се видя много добра идея. Значи можеше… да го изгори. Със сигурност нямаше да постигне нужната температура, та да го кремира, но какво пък? Отдавна не беше гледала как гори човек. Вярно повечето пъти гореше самата тя, но въпреки това от време на време гледката си заслужаваше.

Докато обмисляше с какво да запали тялото усети присъствие зад гърба си. Обърна се по посока на шума от смачкани листа. Офицерът, бащата на детето. Каквото и да са му сторили, явно се бе възстановил за два месеца. Значи не е било нещо сериозно, прецени Блейк. Защо не е дошъл да отърве жена си от деспотичния й баща?

— Какво направи, Джес? — попита Кристофър. Когато стана свидетел на цялата тази сцена, идеята да остане скрит от нея се изпари от главата му. Като в транс отиде до двете жени, едната трепереща, другата… напълно спокойна. Все едно не бе отнела човешки живот, едва преди няколко минути.

— Чудя се какво да правя с тялото… Крис, защо не се погрижиш ти за него? Аз ще заведа Алисън в дома й, трябва да се успокои малко.

Дали Тара я гледаше в момента? Правилно ли постъпи? Естествено, че не, но ако й бяха ядосани щеше да разбере, така че няма проблем за сега.

Кристофър още се взираше в нищото, когато двете жени си тръгнаха. Погледна към огромното тяло, проснато на земята. Какво, за Бога, да прави той с него? Каквото и да е трябваше да го реши бързо, защото ако го завареха с мъртвец на ръце щеше да стане лошо. Да обвини Джесика и дума да не става, но как да обясни ситуацията на когото и да било? Как да си я обясни и на себе си?

* * *

— Или съм мъртво пиян, или си покрита с кръв, госпожице? — влезе в стаята клатещият се Алекс. Блейк се извърна ядосано към натрапника. Тъкмо бе успокоила Алисън и едвам я приспа, а сега брат й бе на път да я събуди отново.

— За Ваше добро е…

— О, престани с тези официалности, скоро ще станеш херцогинята и тогава ще сме семейство.

Блейк се намръщи. Не бе контактувала с този член на родата и не изгаряше от желание да го прави. Не стига, че щеше да робува на брата, сега и на „това“ ли се налагаше да пристава?

— Не мисля, че искам да престана с тези официалности.

— Хайде, хайде, недей така, госпожице! — Алек седна на едно разръфано канапе. Започна да си играе с изскачащите конци, без да поглежда към годеницата на брат си. Минаха няколко мига, преди отново да насочи, замъгления си от алкохол, поглед към нея. — Ти ще бъдеш жената на моя обичан и героичен брат. Нещо повече, ти ще бъдеш неговата златна кокошка, която ще напълни семейната хазна. Не се ли чувстваш горда и щастлива?

— Завиждаш ли му? Това ли е причината?

— Че ще има такава студена риба в леглото ли? Не, ни най-малко. Наздраве, за щастливото семейство! Което и да е то, защото Господ знае, че не е това! — Блейк се разсмя от сърце. Заради тъпата християнска вяра бе загубила един бас с Кайл. Тя твърдеше, че тази религия никога няма да се наложи, защото била абсолютно нелогична, но какво се оказа? Че кое му е логичното на хората, че да се отрекат от тази измишльотина? Локи твърдеше, че тази нова притча е скучна, но и това се оказа заблуда. Хората толкова се вглъбиха в новата вяра, че правеха великолепни неща с името господне на уста. Войни, терори, убийства… истинско попадение.

— Не искам да те разочаровам, но мисля, че дори Той не знае отговора на този въпрос, Алек.

— О, нима не се засегнахте от думите ми? Останах с впечатлението, че сте едно мило и покорно девойче, пляскано от време на време от лошия си татко. Всички знаем какво прави този човек със семейството си, слугите не си мълчат. Цялото, проклето обществото говори и съчувства, но не прави нищо по въпроса. Моят баща бе същият като твоя, знаеше ли това? Погледни я — посочи спящата си сестра. — Знаеш ли защо е такава? Когато бе на около петнадесет татко така я би, че вече никога не стана същата. Явно се е върнала в дните, когато още не осъзнаваше напълно какъв задник е татенцето.

Ето това бе разликата от човешкото семейство и нейното собствено. Хората бяха свързани посредством кръвта, чувстваха се длъжни да се защитават и обичат, но въпреки това понякога точно най-близките причиняваха най-силна болка. При нейните не беше така. Бе ги свързало негодуванието и борбата с установените норми, но това ги направи едно истинско семейство, със здрави връзки и чиста преданост. Те никога не биха се предали, дори онези, които си тръгнаха от общия дом, не биха посегнали, за да наранят някого от своите. Точно поради тази причина Блейк търпеше отвратителните наказания, които й поставяше Тара.

— Драматично, да, съгласна съм! — Блейк се настани на един стол, намиращ се точно срещу Алек. Момчето изглеждаше доста по-възрастно от двадесет и едната си годишнина на този свят. Сигурно заради алкохола тялото се състаряваше преждевременно. Колко лесно се повреждаха тези създания. Трябваше да предпази сина си от такива пороци. Ако не й писнеше прекалено бързо, искаше да го запази по-дълго време в добра форма.

— Не си впечатлена от личната ни семейна история? Не се учудвам! И твоята не е за подценяване, госпожице.

— Всъщност и тя не може да ме развълнува. Трябва ми малко повече стимул, за да се отвратя от нещо. Знаеш ли, че навремето хората са оставяли слабите си и болнави бебета на студа, за да умрат?

— И това те шокира?

— Не, точно обратното. Така трябва да бъде. Светът не се нуждае от слабаци. Да показваш състрадание е сякаш да парадираш със собствената си сила. В интерес на истината състраданието към така наречените мъченици те прави дори по-слаб и от тях.

— Ти не си това, което се очаква да бъдеш. Брат ми боготвореше баща ни, знаеш ли го? Никога не разбра за побоя над Алисън, не би ми повярвал. Мисли, че съм напълно пропаднал и безполезен, щом успях да пръсна всичко за толкова кратко време.

— А не си ли безполезен?

— Напълно такъв съм и много горд от това! Баща ми сигурно се върти в гроба и проклина деня, когато е напълнил корема на скъпата ни майка със семето си, което ми е дало живот. Толкова го мразех, че реших да съсипя всичко негово… но доблестният рицар Дейвид намери теб, та да спаси проклетия ни род.

— Самосъжаляваш се… колко типично!

— Не, грешка! Правех го, вече не ми пука. Така или иначе стария няма да види, какво съм причинил на собствеността му, защо да ме е грижа? И така, от къде е тази кръв по теб?

— Изтръгнах сърцето на един мъж, който се опитваше да изнасили сестра ти.

— Нима? А какво направи с тялото?

— Оставих бившия си любовник да се оправя с него.

Алек се засмя тихо, като погледна през рамото на жената, за да види дали не е събудил със смеха си Алисън. Спеше неспокойно, но все пак спеше.

— Нещастникът мъчи ли се?

— Не, оправих го доста бързо, така като бях много ядосана. Но, ако има семейство и деца, мога да накарам те да страдат… или да го направиш ти, стига да имаш желание.

— Моля?

— Да отмъстиш на всички, които са свързани с онзи тип, за това, което е искал да направи със сестра ти. Не искаш ли?

— Познаваш ли го?

— Не, но мога да разбера кой е бил и какво е притежавал, преди да се раздели със сърцето си.

— Говориш напълно сериозно, предполагам? — Алек се сепна. Сякаш за пръв път наистина видя кръвта по роклята и ръцете й. Господи, може би наистина бе убила някого, за да помогне на сестра му. Отначало помисли, че е шега. Някой е искал да причини вреда на малката Алисън.

Баща му никога не го бе обичал, нито него нито дъщеря си. Обожаваше и глезеше единствено първородния. Тях наказваше, обиждаше и от време на време пребиваше. Дейвид така и не повярва на историите на малкия си брат, за него бащата бе Господ. Дори когато Алисън се превърна в инвалид, дори тогава не взе тяхната страна. Алек обожаваше сестра си, бе поемала толкова пъти вината му пред онзи надут деспот. Защитаваше го с всичко, което имаше, тоест с тялото си. Поемаше наказания, удари, гняв, предназначени за малкия брат. Сега Алек можеше да е на нейно място, ако за пореден път, не го бе отървала от дългите ръце на херцога.

— Искаш ли главите им? — повдигна вежди бъдещата му сестра.

— Мисля, че би било редно, да накажем тези, които искат да ни причинят болка. Разбери кои са и ми кажи…

— Това е много добре, но искам сувенир…

— Каквото поискаш, сестро, нали сме едно голямо семейство!

Блейк се усмихна. Вече си имаше и нов питомник — младият Алек. Можеше да го направи много интересен човек, наистина интересен.

* * *

— Кой си ти, по дяволите? — Кристофър се закова на място, когато чу гневните думи на херцога. Влезе в къщата заслепен от това, което бе видял и сторил, забравил, че е един прост работник в този дом. Ами ако Роджър го видеше? Какво тогава щеше да прави? По дяволите, за толкова години на фронта трябваше да е свикнал с такива преврати и да мисли по-трезво върху нещата.

Извърна се бавно към господаря си, застанал с ръце на хълбоците си и очакващ отговор.

— Днес започнах работа, Ваша светлост, реших да видя дали нямат нужда от помощ и в къщата, така като в конюшните няма какво да се прави за момента.

Дейвид измери с поглед новодошлия. Можеше и да е истина. Бе наредил на главния коняр да намери прислуга, но след церемонията, която да му донесе нужните дивиденти, та да може да заплаща на новите попълнения.

Сякаш прочел мислите му Кристофър отново проговори:

— Съжалявам, аз казах на господин Торн, че за сега имам нужда само от храна и подслон. След което можете ще започнете и да ми заплащате. В край на сметка, още нямам почти никакви задължение и…

— Говориш доста добре за прост работник, момче! — какъв арогантен тип, помисли си Кристофър. Едва ли щеше да направи неговата мила и сладка Джесика щастлива. Но поне щеше да е богата. Ако този й посегнеше, така както го правеше баща й, Кристофър щеше да го накаже… ако преди това милата и сладка Джес не изтръгне сърцето му и не го накара да скрие тялото. Огледа дрехите си, добре че не се бе изцапал с кръв, докато се отърваваше от мъртвеца. Веднага щом дойде на себе си от шока, Крис реши да се залови за работа. Замъкна тялото до близката река, намери въжета и завърза големи камъни за крайниците на убития. Набързо го бутна в английските води и хукна през глава към имението, за да поиска обяснение от бившата си жена… единствената си жена.

— Семейството ми успя да ми даде добро образование, за стандарта ни. Дългото време прекарано на фронта също помогна, господарю.

— Бил си на фронта, така ли? Участва ли в битката при Ватерло?

— Не, Ваша светлост. Няколко месеца преди това бях тежко ранен, бяха ме отписали. Свестих се едва накрая, за моя жалост.

— Не би трябвало да тъжиш от факта, че пропусна тази касапница. Аз също не бих участвал, ако знаех как ще протече. Прекалено много смърт видях там… отново си спомням за неща, които е по-добре да бъдат забравени. Не се притеснявай, отдай се на лентяйство, докато още можеш. Скоро ще започна да реставрирам дома си, което няма да ти даде и миг покой. Хайде, върви при господин Торн и добре се напийте. Всъщност той само това може да прави като хората.

Кристофър кимна и с наведена глава се насочи към изхода. Неговият враг го подмина по пътя, без дори да го погледне. Кристофър скръцна със зъби. Толкова надменен, че дори не обърна внимание на слугата, който един ден щеше да го убие бавно и мъчително.

— Може ли да поговорим, Ваша светлост? — попита зачервения Роджър Уолтърс. Дейвид въздъхна и кимна. Веднага щом сложеше пръстен на ръката на дъщеря му, смяташе да се отърве от това изчадие адово.

Насочиха се към кабинета. Прекрачвайки прага на стаята, сърцето на деветия херцог се изпълни с тъга. Това бе любимото място на баща му. Тук двамата, седнали до камината, си говореха до късно вечерта. Старият често разказваше приказки за викинги и велики войни, а Дейвид се надяваше един ден да стане точно като тях. Сега вече не изгаряше от желание. Ако добрият му баща бе станал свидетел на ужасите на войната никога не би втълпил такива идеали у сина си.

Кабинетът бе в отвратително състояние. Масата цялата надрана, креслата на дупки, повечето лавици, пълни с книги, изпочупени и наклонени. Тапетите бяха съдрани тук-там, орнаментите на камината изпотрошени. За това състояние можеше да благодари единствено на Алек. Още щом брат му замина на война, малкият непрокопсаник се бе напил и развилнял из святата стая. Нищо, нея също щеше да поправи с парите на буржоата, който щеше да му бъде тъст.

— Моля, настанете се удобно! — посочи към големите кресла Дейвид. — „И дано някоя пружина изскочи и се забие в тлъстия ти задник!“

— Както виждате, след брака ще получите не само пари, но и едно приемливо същество, за своя жена… — „приемливо“? Така ли се мисли за собственото си дете? За разлика от този тук неговият баща боготвореше сина си. — Виждате, че сделката не е толкова неизгодна, както сте си мислили в началото. Признавам, че Джесика не е първа красавица, но не е за изхвърляне.

— Да… какво целите с всичко това?

— Един ден ще Ви оставя всичко, което имам. За да направя сумата още по-велика, искам да имам достъп до висшите кръгове. Сега се радвам на известни привилегии, но това е нищо в сравнение с успеха, който мога да придобия с ваша помощ. Още щом се венчаете с детето ми, трябва да ми осигурите място сред вашите хора.

Как ли пък не! Нямаше да си цапа името с такъв мазен тип, като този тук.

— Разбира се, това няма защо да се коментира, в край на сметка ще ми бъдете тъст, нали така?

* * *

Утре щеше да се жени… започваше началото на дългото робство.

Блейк се разхождаше из градините на новия си дом, в който щеше да прекара десет години. Често беше в компанията на Алисън. Тя й действаше ободряващо. Избягваше херцога, както и баща си. От своя страна те също не търсеха скромната й личност. За сватбен подарък искаше от Алек палците на родителите на Джон, огромният мъж дръзнал да посегне на питомката й. Какво щеше да прави с останалите им части не я вълнуваше особено.

Трябваше да се срещне с Бисямон. Правеше го тайно, защото разбра, че годеникът й не харесва съседа си, а нали бе длъжна да му се подчинява? Какъв ужас!

Седна, направо на земята, в сянката на една ябълка. Сложи ръце на корема си и започна да мечтае за рожбата си. Щеше да бъде майка. Преди да дойде на това забравено място дори не знаеше какво означава думата „майка“. Сега живееше в йерархия на типично човешко семейство. Тара бе нейната майка, всички останали бяха братя и сестри. За същества без особени полови белези, те все пак приеха да взимат себе си за мъжки или женски създания. Прекалено много се бяха повлияли от човеците. Когато се върнеха у дома нещата щяха да се променят… Блейк се намръщи. Макар съкровената мечта на Тара бе да си идат, тя самата сякаш не изгаряше от нетърпение. В същото време никога не би провалила плановете на майка си, никога не би й го причинила.

— Бленуваш, както виждам! — Блейк се усмихна на Бисямон. Колко добре си прекарваха преди. Нямаше как да не си припомни, как двамата тероризираха едни френски селца, като се правеха на вълци… нарекоха ги върколаци. Правеха го често, бяха си набелязаха едно египетско семейство, много преди да създадат мита за съществото. Така хората намираха рисунки на създания полухора, полувълци. Другите дивотии си ги измислиха лично те. Както ставаше с повечето неща. Да вземем например Локи. Преписваха се толкова нелепици на самия персонаж, като персонаж, че истинският характер остана напълно неразбран. Какво може да се очаква от такъв вид, ограничил себе си само във вярата за добро или зло, като всъщност не разбираха напълно смисъла на тези така прости думи.

А Себастиян, тоест Кали? Правеха й човешки жертвоприношения, създаваха секти с името й на уста. Ако знаеха, колко се смяха на историите, които се разказваха за това им поведение. Идеята на Кали бе да бъде богинята на времето и промяната, но онези я възприемаха единствено като богинята на смъртта, така и не разбраха, че след като нещо старо умре, то бива замествано от нещо по-добро. Да не говорим, че така като хората също като тях се нуждаеха от семейство, непрекъснато сродяваха нейните братя и сестри по всевъзможен начин… те им подаваха пръст, а човеците налапваха цялата ръка.

Относно Господ не искаше и да мисли, какви нелепици си създаваха. Всичко започна просто като обикновена приказка, но фантазията на изостаналия биологичен вид просто не можеше да остави нещата така. От една легенда се роди втора, трета… десета. Създадоха се различни разклонения на вярата, дариха Господ със син, разпънаха сина на кръст! Да, хората със сигурност имаха афинитет към мъченичеството.

— Мислех си, че каквото и да сме сторили на тези създания, в каквото и да ги накарахме да вярват или направят, те оставиха своя отпечатък и върху нас.

— Това със сигурност е така, но кажи какво ще правим, когато проумееш колко съм прав?

— Нищо…

— Нищо?

— Да, не съм променила мнението си. Бисямон, въпреки всичко, с което Тара ме ограничава и на което ме подлага, без нея какво ще съм? Ние сме това, което сме… както и тези тук. Ние сме едно цяло и признай си, че успяхме да се запазим за толкова време, само защото бяхме в нейното лоно. Какво правихме, преди да се съюзим? Толкова некадърни и ограничени, така лесно заловени и заточени… ако и тогава бяхме заедно това нямаше да се случи.

— А Тара? Тя така иска да се върне у дома, че имам усещането, че би приела всичко. Дори това, което наскоро бе против мисленето й, заради което така както нас, бе пратена на това място.

— Тара никога не би се превърнала в нещо, в което не вярва. Има и други начини, Бисямон, но ти отказваш да ги видиш.

— Наистина ли мислиш, че нещата са толкова прости? Ти си млада, Никта, почти дете. Не помниш Великата война, не знаеш какво стана тогава, не беше свидетел на това как за малко не убихме Вселената… мисля, че само този страх, да не я погубят, помогна на Силите да вземат превес. Ако Тара се завърне с различното си поведение и действия, под ръка с шайка като нашата, Силите бързо-бързо ще се справят отново с крехкото ни подобие на офанзива.

— Станали сме доста креативни, все ще измислим нещо. Има време до тогава, не мислиш ли? Бисямон, не желаеш ли да се върнеш при Тара?

— Не! Виж какво прави с теб. Превърнала те е в кученце, което щом изяде погрешната сладка, бива натирвано в килера. Кажи, как ще се почувстваш първата брачна нощ, когато ще трябва да правиш секс с мъжа си?

Блейк затвори очи. Бе опитвала няколко пъти, както в тялото на жена така и в тялото на мъж да сподели този акт. Втрисаше я всеки път, когато партньора й започваше да я лигави. Слюнката по тялото, която хората оставяха бе най-отвратителното нещо на света, поне за нея. Можеше да понесе да извадят червата й, но не можеше да понесе онези лиги по врата си.

— Ще стискам очи и ще отварям крака. Много жени само това и правят, в край на сметка, защо да не мога и аз? Не забравяй, че аз съм авторът на фантазиите на Нерон[3]. Тара дори ме прати под неговата диктатура. Щом можех да изтърпя онези месеци, мога да понеса и една-две нощи в леглото на примата. Пък и няма да е за дълго, вече съм с дете.

— Тялото е бременно? Никога не съм си мислил, че ще искаш да станеш майка на едно от тези същества.

— Нито пък аз, но го искам. Може и да ми е интересно да го отгледам. Няма да трае дълго, живота на детето имам предвид, колко му е? Осемдесет — деветдесет години, при това ако тялото издържи толкова дълго. Може да умре като бебе, може да умре и като мъж.

— Мислиш, че е момче?

— Така съм го възприела. Да, мисля че ще е момче — при което погали корема си.

— Бременна си? — попита учуден Кристофър. Бе проследил своята Джес, трябваше да говори с нея. Не му се отдаде тези дни, но когато видя да се запътва към един отдалечен край на градината съзря своя шанс. Дълго се кри далеч от нея, но щом забеляза този човек да пристъпва към отпуснатото й тяло бързо взе разстоянието, което ги делеше. Усещаше заплаха от този тип. Не го приемаше за конкуренция. Доста възрастен и затлъстял, знаеше че Джесика не би му обърнала внимание, поне не и физически. Но нещо в стойката, в погледа, в маниерите на съседа на херцога го караха да настръхва.

— Кой е това? — попита графът, като посочи самият Кристофър.

— Бащата на детето. Мислиш ли, че то ще прилича на него? Надявам се, не е грозен — погледна към офицера преценяващо. Гъста руса коса, сини очи, прав нос, широки рамене, тесен ханш. Хората приемаха точно това за красиво. Искаше й се нейният син да бъде смятан за красив.

Самият Крис се намръщи от този оглед от страна на любимата си. Преди тя често му се възхищаваше и възхваляваше, но и тогава това не му хареса. Може и да се стори не много мъжествено, но Кристофър искаше да бъде обичан заради същността си, а не заради физиката си. Той самият обожаваше Джесика и тялото й, щеше да го обожава даже да надебелее и погрознее. Дори когато зъбите й опадат от старост и кожата се набръчка.

— Носиш нашето дете?

— Да! „Татко“ се опита да го премахне, но тревите му не дали нужният резултат. Сигурно се стиснал за по-силно и сигурно средство.

Кристофър сви юмруци. Не стига, че дни наред се терзаеше, че друг ще притежава неговата Джес, а сега и друг щеше да има и сина му. Знаеше, че това е най-доброто, което можеше да им се случи при така стеклите се обстоятелства. Сина му щеше да стане херцог, богат проклет, арогантен, надменен херцог. В същото време яростта му към Роджър Уолтърс нарасна неимоверно. Той се опитал да убие детето. Собственият си внук, за Бога!

— Аз… не знам какво да кажа… аз…

— Аз знам, какво трябва да кажете, млади човече… — Блейк се усмихна. Бисямон бе намислил нещо, заговореше ли с този тих покровителствен глас. Това „нещо“ не вещаеше нищо добро. От друга страна Блейк реши да не наранява физически бащата на детето си, защото ако и когато и писнеше да се прави на биологичен родител, трябваше да остави сина си на някого. Ако този наистина обичаше жената съответно щеше да обича и детето.

— Господарю, аз не виждам каква работа имате в момента тук! — как така този противен тип се въртеше край неговата Джес, знаейки всичките й тайни? Погледна я. Да, това със сигурност не бе онова добро дете, което бе откраднало сърцето му. За всичко бе виновен онзи изрод Роджър Уолтърс, ако не беше се намесил… какво ли й е сторил, та Джесика загуби онзи блясък в очите си, онази наивност и отдаденост, която я правеше това, което е?

— Както виждаш, мило момче, младата дама не се притеснява от присъствието ми. Ти също не би трябвало да го правиш. Аз съм ваш приятел, искам да помогна. Не вярвай на всичко, което чуеш за мен от господаря си, той ме мрази, но аз него — не. Митът, че искам земите му, е точно това — мит. Втълпил си го е, защото сега Наполеон го няма, което значи, че няма и враг, с когото да се бори. Защо аз да не стана негов неприятел? Ще му мине след време, повярвай ми!

Джесика започна да се киска. Какво й ставаше? Самият Кристофър не чу и един аргумент от устата на застаряващия граф, който да му вдъхне малко повече доверие. Имаше нещо жестоко в погледа му, нещо извратено.

Наполеон Бонапарт! Ако не бе самият Бисямон, онзи пълен с комплекси човечец никога не би се провъзгласил за Император. Една от любимите форми на Бисямон бе защитникът на война, със своя голям тризъбец и доспехи. Един-два разговора с ниския хуманоид и онзи е готов да покори света. Знаеха, че няма да успее, нямаше данните да стане абсолютен лидер, пък и не това бе целта на Бисямон. Той просто искаше да се нагледа на една добра битка, защото разприте на хората не можеха да се нарекат истински войни.

— Джес, трябва да поговорим насаме, можеш ли да помолиш… — Кристофър посочи с поглед графа, — да ни остави за минута!

Бисямон се разсмя, кимна и се насочи към вътрешността на градината. Явно имаше таен вход, от където се беше и промъкнал в началото, та да се срещне с неговата Джес.

Боже, колко красива бе тя днес. Преди опъваше косата си в плътен кок, или я пристягаше в стегната плитка. Когато се венчаха, в онази малка църква, Кристофър й бе казал, че тя има толкова красива коса, че е богохулство да я крие от света и най-вече от него. Сълзи напираха в очите на съпругата му, всеки път, когато й направеше комплимент. Роклите, които баща й, й беше купил бяха отвратителни, Крис бързо смени гардероба й. Макар и не скъпи, те подчертава прекрасните й гърди и тънката талия… която съвсем скоро щеше да наедрее с неговото дете. Усмихна се, въпреки че вече не бе истински мъж, щеше да има син… син!

Доближи се до жена си и протегна ръка, за да я докосне по бузата. В това време тя се намръщи и се отдръпна от търсещите му пръсти.

— Не обичам да ме докосват…

— О, Джес, какво ти е сторил той? Трябваше да съм до теб, но бях прекалено слаб и… трябваше да те защитавам по-свирепо от онези проклетници.

— Трябваше, да! — Блейк видя своята възможност. Не би изпуснала това за нищо на света. Тя бе длъжна да се подчинява на херцога, както и отчасти на неговото семейство. Тара не каза нищо за останалите, които бяха до нея.

— Ще ми простиш ли някога?

— Може и да го направя, любов моя. Все пак си единственият мъж, когото някого съм обичала и ще обичам докато съм жива — Блейк се насили и погали бузата му. Потръпна при този допир, но не показа чувствата си. Единствено Алисън не предизвикваше отвращение, откъм физически контакт. Нея често галеше по главата, както се почесва кучето зад ушите. — Може би има шанс двамата да сме заедно, въпреки всичко.

— Какъв? Не мога нищо да ти дам, нито на теб, нито на детето. Аз дори вече… вече не съм истински мъж, не мога да ти предложа живота, който заслужаваш. Херцогът не е толкова лош, колкото изглежда. Дори напротив, той е доблестен мъж, мъж с чест. Може и да не ти дари топлината на любовта, но поне ще си на сигурно място, далеч от лапите на баща си.

— Това не е истина, любов моя. Докато Роджър е жив никога няма да бъде наистина свободна и в безопасност. Та той държи годеника ми за… — Блейк подсказа с поглед, точно къде таткото държи бъдещият й съпруг в момента. Кристофър се смути като погледна към онази част на тялото си, която всъщност вече бе осакатена. — Единственият начин да бъда истински щастлива е да се отърва от него.

— Аз също искам да му отмъстя, но времето още не е настъпило…

— Напротив, сега или никога, любов моя. Направи това малко нещо за мен и ще бъда винаги твоя, ако не телом то поне сърцето ми винаги ще бъде с теб и с никой друг. Ами ако Роджър разбере, че сина ми е твой, а той ще разбере така или иначе. За търговец математиката трябва да е от силните му страни. Ако накара съпруга ми да се отърве от бебето, така както той самият не успя да направи? Това ли искаш, да изложиш на риск мен и сина си?

— Херцогът никога не би наранил невинно дете.

— Мислиш, че този глупак, ще иска да гледа чуждо копеле и да му даде името си ли? Наследникът на херцогството, да не бъде неговата плът и кръв? Не ставай наивен, Крис, това никога няма да стане.

— Искаш да се отърва и от него ли? — повдигна вежди Кристофър.

— Не, разбира се, че не! — ако го направеше, как щеше да му служи в течение на десетте години наказание? Не можеше да си го позволи, не и сега, когато това място започна да й харесва. Толкова много глупави хора, готови да играят игрите й. В никакъв случай не искаше Тара да измисли нещо много по-перверзно от това тук. — Херцога няма да е опасен, ако го няма Роджър, който да му казва какво да прави и какво не. Тогава и парите на баща ми, ще са в ръцете му, няма да има кой да го притиска до стената да върши едно или друго. Дейвид е слаб, макар да не го виждаш, но ти… ти, любов моя си силен и можеш да ме защитиш. Направи го сега, направи го заради мен! — започна да трепка с мигли и дори се напъна в погледа й да се появи влага.

Кристофър затвори очи. Джесика бе права, отмъщението трябва да е сега. Ако наистина стария посегнеше към бебето? Ако заплашеше да лиши дъщеря си от наследство, ако херцога му откаже тази услуга? Не се залъгваше, защо онзи се жени за жена му — защото му трябват пари. Естествено, че щеше да направи всичко за тях.

— Имаш ли план?

— О, не, любов моя. Изненадай ме…

Блейк се врътна и тръгна към дома. Следяха я, усети го. По леките стъпки и лошият избор на аромат, като парфюм разбра, че е жена. Не Алисън, тя не използваше изкуствени аромати. Друга, коя ли? Човек, тоест не бе истинска заплаха, за това Блейк просто пренебрегна дебнещата и с усмивка на уста се насочи към остатъка от дните си, в това отвратително място, което имаше доста голям потенциал.



Бележки

[1] Мом — от гръцката митология, бог на шегите и подигравките.

[2] Тангун — основателят на Корея, който има полубожествен-полутотемен произход е син на жена-мечка и Хуанун — синът на Небесните владетели.

[3] Нерон Клавдий Цезар Август Германик — е римският император между 54 и 68 година, последният император от Юлиево-Клавдиевата династия. Личността на Нерон най-често е свързана с тирания и екстравагантност. Той е известен с редица убийства, включително и тези на майка си и доведения си брат. Императорът, който „свири, докато Рим изгаря“.

[N.Perfilova]

Четвърта глава

„Хората са толкова лековерни. Вярват в това, което искат да вярват, правят това, което ги накараш да правят, стига да им втълпиш, че идеята е само тяхна.

Ако питаш мен и другите не се различават особено от този тертип.“



Както винаги, когато искаше да се отдаде на меланхолия, Дейвид седеше сам в кабинета си. Днес бе денят на сватбата му, последния ден от досегашния му живот. За изминалата седмица, през която почти не видя годеницата си, той реши, че нещата не са толкова зле.

Роджър Уолтърс често търсеше компанията му, ала скоро щеше да си тръгне. Дейвид щеше да го накара да си иде. Не можеше да понася този злобен трол, който ламтеше единствено за пари и власт. Не че това не бе целта и на херцога, но се утешаваше, че го прави в името на семейната чест.

Сватбата нямаше да е голяма, дори направо нищожна. Спомни си как баща му разказва, за неговата красива церемония, в същия този дом. Шестстотин души гости, прекрасна булка, цветя… всичко е било като в приказките, сподели той. Смешно, че мъж като деветият херцог, с толкова дълъг и наситен живот зад гърба си, мечтаеше като девственица за прекрасна сватба, а не за това, което предстоеше. Не искаше да кани никого от приятелите си на тази пародия. Щяха да видят до къде я е докарал. Наследникът на херцогството, героя от войната с Наполеон се продаде за тридесет сребърника на онзи зле миришещ човек, с тежка ръка и без никакви обноски.

Пое си дъх, оставаха два часа. Едва миг и щеше да стане семеен мъж. Жена му нямаше да е забавна и всеотдайна, но поне бе сладка и покорна. Разбираше се прекрасно с Алисън, дори си говореше и с Алек, който самият Дейвид се стараеше да пренебрегва. Нямаше как да не забележи, че малкият му брат е понамалил пиенето, което със сигурност бе в резултат на годеницата му. Може пък и да не е толкова отчайващо това положение.

Колко ли време можеше да си повтаря едно и също, надявайки се, да си повярва?

* * *

Рейчъл Деламиър се бе скрила в огромния, но вече напълно разнебитен гардероб. Беше открехнала леко вратата и наблюдаваше това нищожно създание, което бе на път да стане херцогиня. Нямаше как да спре целият този фарс, но можеше поне да нарани тази сива мишка.

Гореспоменатата особа бе дъщеря на беден баронет. Самата тя притежаваше заветните двадесет и две години живот, но все още стара мома. Трябваше скоро да си намери богат съпруг, защото баща й вече не можеше да си позволи дори кюлотите, които й бяха необходими да поддържа стандарта си. Проблемът беше в това, че нямаше никаква зестра. Бе доста красива, наистина, но парите са си пари. Ни един достоен кандидат нямаше да я вземе като просякиня.

Ни един, освен херцог Уилмайър — Дейвид Хартфийлд. Преди да замине на война двамата бяха любовници. Каза й, че щом Наполеон бъде разгромен, той ще се върне за нея, за любовта на живота си. Не стана така! Той наистина се върна, но когато и да се видеха се правеше, че са просто познати и нищо повече. Веднъж, както сега, бе избягала от селската къща на баща си, която обитаваха. Вече не можеха да си позволят наема на градския дом… както и да е, момичето избяга и се намери в стаята на изгората си. Обичаше го с цялото си сърце, помнеше обещанията за брак и деца, които той й нашепваше, докато правеше любов с нея, в точно тази същата стая, на точно това същото легло.

Мислеше, че щом останат насаме Дейвид отново ще падне в краката й. Щеше да й каже колко е красива, как обожава червената й коса, сладкия й смях и лешникови очи. Ами, срещата не протече точно така, дори напротив.

Дейвид силно се ядоса, когато видя натрапницата в дома си. Тя започна да плаче и да се моли, да й кажел какво се било променило. Херцогът, съвсем безпристрастно, й обясни, че каквото и да е имало между тях то е приключило. Не можел да се венчае за жена, по-бедна дори и от него. Да не се били залъгвали, това което имали било плътски радости, не истинска любов. Дори тогава нямало да се получи, когато още имал пари не можел да я направи херцогиня. Имал име, което трябвало да пази, в край на сметка. Нещата се променили, обаче, вече бил разорен. Сега и последната циганка би взел, та да оправи бъркотията на брат си, стига само джобовете да са й пълни.

Да не го била мразила, такъв бил животът. Да не би на него да му е лесно, сега? Бил преживял толкова много, докато тя си стояла в безопасност у дома. Вече нищо не ги свързвало, дори тялото й не го блазнело. Да я вземе за метреса, също не можел да си позволи, а и не изгарял от желание, така че най-добре било да си иде завинаги от него и ако може да си хване някой богат съпруг.

Тогава Рейчъл не повярва и на една негова дума. Знаеше, защо се опитва да бъде жесток. За да я прогони от живота си. За всичко бе виновен онзи алкохолик брат му. Ако не беше пръснал цялото състояние на семейството нещата никога не биха стигнали до тук. Дейвид щеше да я вземе за жена и да бъдат истински щастливи заедно до края на дните си. Тя можеше да го накара да забрави ужасите, които сигурно го преследваха вечер, щеше да го накара да бъде отново щастлив.

Заради пропадналия си брат, обаче, Дейвид трябваше да се ожени за това същество, което се обличаше в прекрасна бяла рокля. Не можеше да си криви душата и да каже, че момичето е грозно, но не бе и толкова красиво, колкото Рейчъл. Знаеше всичко за съперницата си и я намрази от дън душа. Ден преди сватбата тази кокетка-буржоа, се срещна не с един, а с двама мъже. Като единият беше най-върлия враг на милия Дейвид. От много време се знаеше, че граф Карлайл ненавижда това семейство и иска да положи ръка на земите на Уилмайър.

Тази тук, от своя страна бе абсолютно нищо. Не притежаваше нито характер, нито чар, нито воля. Баща й я пребивал редовно, с което взел и малкото смелост на детето. Ако сега Джесика не бе на път да се омъжи за нейния херцог, Рейчъл би я съжалила, но вече бе невъзможно. Адам, бащата на Рейчъл, винаги се държеше с детето си като с богиня. Глезеше я, доколкото можеше, но парите все не стигаха. Дори с хазарт не можеше да й осигури добра зестра, така като майката на Рейчъл беше пръснала всичките им притежания по рокли и приеми. След смъртта й, преди пет години, баща й остана с разбито сърце и празни джобове. Защо тогава да съжалява това създание, бъдещата херцогиня, която макар и третирана по най-ужасен начин, е имала всичко и сега получаваше дори повече?

Замислена, какво да стори на жената, та поне да й стане ясно, кой притежава сърцето на Дейвид, Рейчъл не забеляза как вратата на гардероба се отвори и сивата мишка се взря в нея. Посетителката се сепна, не знаеше какво да каже или направи. Ами ако извикаха херцога, какво ли щеше да каже за нейната поява, отново неканена, в дома му? Ако тази измислеше нещо ужасно, което да каже за Рейчъл, дали Дейвид би й повярвал?

— Как ти се струва роклята ми? Доста е скъпа…

— Моля?

— Какво искаш, малката? — въздъхна Блейк. От вчера това момиче не спря да ходи по петите й. Имаше отвратителен парфюм, който се усещаше от километри. Докато Блейк и подобните й, бяха облечени в човешки тела, те не притежаваха изострените си сетива. Напълно нормални, без особени таланти. Въпреки това имаше неща, които е лесно да се забележат, ако човека се е научил да слуша, вижда, усеща правилно.

— Исках да ти кажа истината, преди да започне церемонията… — на вратата се почука и без да чака отговор в стаята влезе напълно трезвения по-малък брат на херцога. Рейчъл доста душеше наоколо и сега си призна, че вижда Алек, не пил и капка, за пръв път.

— Охо, имаш си гости, сестро? — повдигна подигравателно вежди той, като затвори вратата зад гърба си. — Това е бившата метреса на брат ми.

— Аз не съм… — не това бе планът. Във фантазията си Рейчъл трябваше да хване момичето за косата, да извие главата й назад и да й просъска, че тя никога нямаше да притежава сърцето на херцога, защото то е само нейно и на никой друг. Ако не била нуждата никога не би се намъкнала в дома и леглото му. Щеше да й каже, колко е жалка и незначителна. Джесика щеше да се разплаче и да моли за прошка, че е разбила живота на толкова хора, заради алчния си баща. Тогава Рейчъл щеше да се изсмее и да й пожелае всичко хубаво. След като се прибереше щеше да плаче, докато траеше сватбата, но поне щеше да знае, че момичето също щеше да лее горчиви сълзи, за това нещастие, което бе причинило.

При така стеклите се обстоятелства, обаче, Рейчъл нямаше и ни най-малка на идея какво да каже или направи. Дори не помръдна от гардероба, където се бе подпряла.

— Скъпи братко, носиш ми подарък, за това ли си тук? — попита невинно Блейк.

— Разбира се, скъпа сестричке. Брат ми е долу в кабинета и оплаква нещастната си съдба, любовницата му се крие в гардероба ти… това не те ли натъжава? — искаше съчувствено да я погали, но както винаги Джесика се отдръпна от него. Започна толкова силно да се привързва към нея. Постоянно търсеше одобрението й, ала тя даряваше всичките си ласки единствено на Алисън, която пък от своя страна я боготвореше. Искаше му се той също да почувства нежните й пръсти, да го гали по косата така както правеше със сестра му. По дяволите, Дейвид не заслужаваше жена като нея, тя бе различна, силна и… започваше да губи ума си по нея. Дори спря да се налива, защото тя му каза, че така не би могъл да свърши нищо като хората, а е крайно време да стане полезен. И той стана, наистина стана полезен и то само заради нея, за да получи нейното одобрение, нейната усмивка и един ден, надяваше се, и нейната ласка.

— Ни най-малко. Нека видя какво ми носиш!

Дейвид протегна ръка и й подаде красива червена кутийка. Блейк пое подаръка си и с усмивка развърза безвкусната синя панделка. Повдигна капака и се намръщи. Обеци! Обеци? За какво са и тези дрънкулки? Не това искаше от него, не това го прати да й донесе.

— Не ти ли харесват, сестричке? — попита разочаровано той. Това бяха обеците на майка му. Единственото нещо, което не бе продал, докато брат му бе на война. Беше едва на пет, когато Елена, съпругата на онзи деспот почина, но той още я носеше в сърцето си. Кой знае, ако бе останала жива, баща му можеше и да не ги тормози толкова. Неговата сестра щеше да е нормална и всичко да е наред.

— Какво да ги правя? — повдигна вежди Блейк. Обърна се към гостенката си. — Искаш ли ги? — подаде й кутийката. Рейчъл ахна, никога не бе виждала толкова големи диаманти и такава красива изработка. Това със сигурност е семейна ценност. Да не говорим, че ако ги продадеше, можеше да си позволи още един сезон в Лондон, където може би този път щеше да си намери богат съпруг. Тогава щеше да стане състоятелна, дори щеше да се отдаде отново на Дейвид, защото вече нямаше да има пречки помежду им. Браковете не бяха проблем, всички си имаха любовници, в край на сметка. Това бе напълно нормално в тяхното общество.

— Аз…

— Добре, ако ги искаш можеш да ги получиш, но не сега!

Алек се нацупи като малко дете. Толкова се надяваше да види радост в очите на Джесика. Да се втурне и да го прегърне и целуне по бузата, като каже, че никога не бе получавала нещо толкова красиво. Тогава се сети и за другото си притежание. Ако не искаше толкова много да я зарадва, щеше да изчака фльорцата на Дейвид да си иде, но така като първият дар не сполучи реши да поднесе и вторият.

Извади една продълговата синя кутийка с червена панделка и й я подаде. Тези хора никога нямаше да се научат на вкус, помисли си бъдещата херцогиня. Въпреки раздразнението си, тя се усмихна и си предаде развълнуван вид. Отвори и вторият подарък. Един до друг вътре се мъдреха два показалеца. Единият дебел и месест, другият дълъг и сух. На мъж и жена, това е сигурно. Бащата и майката на Джон.

— Ще ми разкажеш всичко, нали братко? — вдигна навлажнен поглед към него. Той се ухили. Трябваше да се досети, че тя е различна. Не би се зарадвала на такова незначително нещо като женски дрънкулки. Но пък доказателството за неговата нова сила, както го наричаше тя, бе накарало сърцето й да пее от радост. Възгордя се толкова много, че изпъчи гърди като пуйка.

Рейчъл не се стърпя и изпъна врат, за да види, какво е предизвикало такъв възторг. Ако онези прекрасни обеци не успяха да впечатлят бъдещата херцогиня, какво ли можеше да доведе до това й състояние? Очите на жената се разшириха, когато видя пръстите. Бяха покрити с изсъхнала кръв, цвета на кожата бе сив, виждаха се кокалчетата, които преди са задържали тези крайници на мястото им. Отвори уста, за да се разпищи, но тогава всичко потъна в мрак и тя се свлече на пода на гардероба, който от своя страна силно се разклати.

Алек с един примерен удар изпрати курвата в безсъзнание.

— Искаш ли я? — попита Блейк и посочи тялото.

— Никоя не може да се сравнява с теб, сестричке.

— Това е вярно, но можеш да я задържиш, ако искаш.

— Не изпитвам интерес към такива като нея.

— Добре тогава, изхвърли я от тук!

— А, ако пак се опита да те притесни?

— Погледни я, братко, мислиш ли, че може да ме притесни, дори малко?

* * *

Свещеникът вече бе достатъчно пиян, та да не може да помръдне от стената, на която се беше подпрял. Дейвид беше убеден, че дори е заспал, така прав.

Бяха в балната зала, която бе напълно празна. Бе попитал Джесика какви цветя иска да постави като декорация, но тя му отговори, че няма как да я вълнува нещо такова. Каквото на него му било на сърце. Макар тя да говореше рязко и надменно, всяка дума, изречена от неговата уста се приемаше едва ли не за заповед. Въпреки това, не точно хрисима можеше да се опише новата херцогиня.

Изглеждаше доста добре в прекрасната си сватбена рокля, с дълги бели ръкавици и разпуснати коси. Можеше да се каже, че дори изглежда ослепително красиво. Видя как Алек следи всяко нейно движение с отворена уста. Да не би малкият брат да се влюбил в жена му? Дори така да е, това нямаше значение. Не можеше да я има, нямаше да позволи да го мамят под носа му, в собствения му дом.

За негово нещастие граф Карлайл се бе самопоканил, като постоянно се подиграваше на клетата му жена относно първата брачна нощ. Този злобен глупак. Дейвид не изгаряше от желание половината вечер да утешава хленчещата си съпруга, но по погнусата, която прочете на лицето й, точно това щеше да се случи. Трябваше да се напие, при това стабилно… не, не можеше да го направи. Ами ако не успее да развее платната заради пиянството си? Не, поне тази вечер щеше да се наложи да скръцне със зъби и направи това, което трябва да се направи.

Странно, но след като обявиха Дейвид и Джесика за мъж и жена бащата на булката изчезна. Дали не се наливаше в някоя стая, като танцуваше около собствената си ос от радост? Дейвид се учуди, че не е останал в балната, доста празновата, зала и да потрива хищно ръчички.

Взря се в сестра си. Видя същото нямо обожание, което искреше и от очите на Алек, към новата херцогиня. Това бе единственото нещо, което го радваше — да види Алисън щастлива.

От няколко дни граф Карлайл не го притесняваше с отношението си към сестра му. Преди би се заклел, че дъртият развратник иска момичето в леглото си, макар то психически да не бе готово за това. Но не, сякаш малката напълно изгуби интереса му. Това бе добре, естествено, но въпреки това не знаеше каква е причината за тази рязка промяна. Негодникът дори се държеше почти културно към него самия, а преди вечно се опитваше да го изкара извън кожата му, с гадните си коментари и подигравки.

Другото тревожно относно графа, бе и факта, че се върти прекалено много край жена му. Непрекъснато търсеше нейното внимание, но не я гледаше с любов или възхищение, а по-скоро като стар и добър приятел. Дали се познаваха отпреди? Срещали ли са се в Лондон? Имат ли някаква обща тайна?

Докато умуваше над странностите на съседа си, Дейвид видя старата си и дебела готвачка да се крие зад една от вече безцветните завеси. Ако това бе нормален прием и залата бе пълна с народ никога не би я видял, но сега нямаше почти никого, а това туловище трудно можеше да се прикрие. Джесика се насочи към жената, усмихната до уши. Дори проклетата прислуга я обожаваше, защо той не можеше да си наложи да изпита поне симпатия?

* * *

— Изида, Тара знае ли, че си тук?

— Разбира се! — ниската дебела старица се усмихна еротично, което изглеждаше доста неприятно отстрани. — Херцогът никак не те понася, май!

— По-добре, не искам да ми се натрапва.

— Тара ми каза да ти предам нейните най-добри пожелания. Дано си много щастлива в брака си и с детето си!

— Знаела е, че Джесика е още бременна.

— Ами, като знае, как трудно ги вдигаш тези твои поли, какво й остана да направи? Съпругът ти не изглежда зле. Може добре да си изкараш довечера. Аз вече съблазних старият коняр. Дори не се наложи да му дам някоя друга тревичка — подмигна с усмивка прислужницата, — все още е силен като бик.

Блейк се разсмя. Изида обожаваше секса. Това за нея беше като наркотик, искаше го постоянно и само за това мислеше. За разлика от Блейк, за която акта все още си оставаше отвратителен.

— Тара също така каза, че мога да поостана, за да те наглеждам. Какво ще кажеш, Никта?

— Защо да се противя на такава добра компания? Но няма ли да ти е противно да стоиш в тази купчина от месо, толкова дълго?

— Защо да ми е скучно? У дома нещата не са много по-интересни, откакто си тръгна. Калиопа отново се е вманиачила по някаква жена и е станала нетърпима. Дори Пангу не може да я развесели, а знаеш, че винаги са могли да се разбират двамата… не ми остана никой, с който истински да се забавлявам.

Блейк се нацупи, когато Изида погледна към бившия си брат.

— Той сам ли е?

— Да.

— Какво иска?

— Говори ми разни глупости, но нищо кой знае колко деградивно. Мисля си, че му липсваме и се надявам, когато всичко тук приключи да го склоня, да се върне заедно с нас у дома.

— А не те ли насъсква против нас?

— Как би могъл да го стори? Не, самотен е това е всичко. Ние сме създадени да бъдем в общност, а сигурно компанията на Аматерасу[1], Райджин[2] и Фукорокуджин[3] не му е особено приятна. Винаги са се взимали прекалено на сериозно. Опитват се да насадят някакви добродетели, както ги наричат, на хората, но според мен просто се надуват.

— Тара няма да ги приеме обратно, Никта, знаеш го. Веднъж обърнали й гръб тя става непреклонна. Надявам се Бисямон да не ти завърти главата и да го последваш. Повече никога няма да се върнеш обратно, не отмятай бъдещето си, заради предатели като тях.

— Не мисля, че са ни предали. Просто са били объркани, това е. Нещата толкова се промениха. Преди се извисявахме над хората, показвахме им пътя, водехме ги, а сега сме ги оставили да се носят по течението. Липсват ми онези дни, когато се строяха храмове в наше име, пееха се песни и се водеха войни, заради нас…

— В човешката природа е да се избиват взаимно, Никта. Ние бяхме само претекст, както и все още сме. Като онези, които обичаш да разиграваш, под носа на майка ни. Те са си шизофреници, още от раждането си, ти просто ги водиш до логичния им край, логичен поне за съзнания като техните. Има и добри хора, Никта, не сме толкова различни. Те не са видели това, което сме видели ние. Не знаят това, което знаем ние…

— О, спри да ги превъзнасяш! Това са просто животни, които нямат мозък, само инстинкти.

— Да не би Бисямон да ти е напълнил главата с глупости?

— Не, не ме слушай какви ги дрънкам. Това е защото довечера ще трябва да търпя онзи там да се поти отгоре ми. Колко са ми противни с тези техни ръчички и лиги, направо тръпки ме побиват, като си представя да му гледам замъглените очи, докато си върши работата. Надявам се да му бъде толкова неприятно, колкото и на мен.

— Апропо, къде е кастратът?

— Кастрат? — Блейк се засмя. Ето как си отмъстил татенцето.

— Не знаеше ли? Е, вече знаеш. Може би той е любовта на живота ти, все пак е неспособен…

— Да, вече ми допадна повече.

— Играеш си с тях, нали, Никта? Тара няма да е доволна, не за това те прати тук. Иска да ти даде урок, а ти пак си разиграваш коня. Добре, изчезвам, че мъжа ти вече съвсем не може да разбере, какво прави бедната готвачка, окупирала невестата му. Приятно прекарване довечера, така де остави се да те прекарат.

Готвачката се засмя високо и изчезна, доста пъргаво за килограмите си. Дори с малобройната си останала прислуга Дейвид не можеше да си спомни името на жената. Как се осмеляваше да натрапи присъствието си сега? Ако баща му беше жив щеше жив да одере наглата слугиня. Ала не искаше да прави нищо, не и днес. Беше изцеден.

* * *

Неговата стая! Все още не бе пренесъл нещата на новата си жена в стаята на майка му. Тя бе свързана с тази, която преди бе и спалнята на баща му. Спартански обзаведена, наистина. Остана само огромното легло и скрина. Алек бе разпродал всичко останало. Не бе докоснал единствено покоите на майка си. Глезльото я боготвореше, а не знаеше каква кучка е била всъщност тя.

Херцогинята не се интересуваше от никого, нито от децата си, нито от мъжа си. В главата й бяха само балове и рокли, бижута и соарета. Ако баща му нямаше желязна воля и твърда ръка, вятърничавата му съпруга щеше да пръсне състоянието им, преди до него да се докосне Алек. Явно двамата си приличаха. Нищо, сега вече Дейвид щеше да затегне юздите на това леке и скоро дори да го ожени, за някоя девойка с богата зестра.

За разлика от нормална първа брачна нощ Дейвид изпрати една слугиня, с доста едри гърди и нито капка мозък, да доведе жена му при него. Ако нещата стояха по друг начин, тя вече щеше да се пренесе в съседната спалня, да облече ефирна нощница, напълно прозрачна и да чака съпруга си. Да, ама не. Тя отказа да заеме стаята, освен ако той не настоявал за това. Разбира се, че той не настоя.

На вратата тихо се почука и прага прекрачи плахата му жена. Очите й издаваха дивия ужас, който я бе обзел. Не само ужас, в тях имаше и отвращение. Дейвид погледна към тялото си от горе на долу. Чак пък отвращение? Кой знае таткото какво й е наговорил, та момичето толкова да се страхува в момента.

— Боите се от мен?… Знаете ли какво става между мъжа и жената, съпруго? — Блейк повдигна вежди. Тя много добре знаеше, а той знаеше ли? Все пак Изида бе тази, която вдъхнови създаването на „Кама сутра“[4]. Малката палавница бе пресъздала фантазиите си с помощта на Ватсяяна. За колко, така наречени, велики текстове и идеи тези същества трябваше да бъдат благодарни! Вместо сега този примат да лиже земята, под която тя стъпва, трябваше да му се подчини. Да се остави да я… лигави и докосва и да остави миризмата си върху нея. Блейк приемаше секса, като най-отвратителния акт, който можеше да съществува. Само такива биологични видове, като тези, можеха да разчитат на нещо толкова нестабилно и отблъскващо, та да се възпроизведат… дори червеите на Земята имаха по-добър начин за това. Въздъхна.

— Не се страхувам, но мога ли да кажа истината?

— Да, нали сме семейство! — за малко да се задави с тези думи.

— Гнус ме е! Сексът не ме привлича особено, течностите, които се отделят по време на това… хъм… сношение са леко казано отвратителни.

Дейвид затвори очи и се помоли на Господ да му даде сили. Щеше да е много по-трудно отколкото си го бе представял. Много, много по-трудно.

— Всичко може и да бъде много приятно, госпожо, ако само се отпуснете!

— Едва ли, знам точно какво да очаквам…

— Девствена ли сте, госпожо?

— Не, тялото ми не е недокоснато, Ваша светлост.

Трябваше да се ядоса и щеше да го направи, ако не си повтори факта, че това не бе нито брак по любов, нито дори по симпатии. Момичето му бе отвратително, а той беше отвратителен за нея. Бащата най-вече. Мамка му, сигурно за това татенцето е искал бързо да й надене брачния хомот, щерката явно се е отдавала на поривите на плътта си. Отвори гневно очи, скръцна със зъби и посочи на жена си леглото.

Блейк сви рамене и легна. Това, което последва можеше да се изтърпи. Съпругът й я остави с нощницата, която бе възможно най-грозната и затворена, която тя успя да намери. Повдигна дрехата до толкова, че да има достъп до репродуктивните й органи. Свали панталона си до толкова, че и той да има същия достъп. Пет минути и всичко приключи. Лицето на Дейвид бе измъчено, нейното напълно безизразно.

— Това беше най-отвратителното нещо, което съм вършил, съпруго, надявам се да сте доволна!

— Е, за мен не беше толкова зле. Добре е, че стана бързо. Мога ли да си ходя сега, господарю мой?

— Господи, моля те!

Блейк го потупа утешително по рамото и после погледна скептично към ръката си. Направи гримаса и избърса дланта си в нощницата. Дейвид още повече се разгневи, но не каза нищо. Тя дори се гнусеше от дрехите му. Да не би да е дала сърцето си на друг? Глупости, тя нямаше сърце!

* * *

Кристофър кръстосваше стаята на своята Джесика и я чакаше да се върне от първата си брачна нощ. Това, което в момента ставаше в покоите на херцога направо го побъркваше, но какво можеше да стори, освен да чака? Тя се върна след едва двадесет минути. Той повдигна вежди, когато я видя да пристъпва прага. Беше се промъкнал в спалнята й, веднага след като бе отведена, като някоя кадъна от харема, при своя съпруг. Негодникът дори не я искаше до стаята си.

— Много сте… — думите замръзнаха на устата му. Какво да каже, че херцогът е прекалено бърз, а той самият и това не може да направи повече?

— Да, нямаше смисъл да се бавим. Не видях Роджър след размяната на клетви. Е, какво направи? Какво измисли?

— Винаги ли си била толкова кръвожадна? — неведнъж Джесика плака на рамото му, като го питаше защо татко й не я обича. Тя самата винаги твърдеше, че всъщност го обожава, защото той бил единствената й роднина и така е редно. Откога, това дете, започна да мечтае за кръвта му?

— Да, така мисля! — сви рамене тя. — Хайде де, не ме дръж в напрежение. Какво си направил?

— Все още нищо, мила моя — каза той горчиво.

— Нищо? Но татко е в ръцете ти, нали? Не си се отказал?

— Не, не съм, нали това ми е предназначението — да те направя щастлива, дори това да значи да продам душата си на дявола.

— О, вярвай ми, тези сделки са само мит. Душата на човека не е толкова важна! — Луцифер, всъщност носеше и името Райджин, ала бързо изостави „носителя на светлина“[5]. Някак новото му амплоа не му хареса, както и на никого от семейството, за да бъдем точни. Опитаха се да поправят малко тази религия, с всичките му там ангели и демони, но бързо им писна. Хората си измисляха какви ли не притчи и легенди. Вярването, че духовността им е важна, за някого с абсолютна власт, както го възприемаха, бе трагикомично. Човеците, направени като играчки, всъщност се имат за важни. Е, естествено, че по някакъв начин трябваше да означат съществуването си.

— Преди ти твърдо вярваше в Бог, какво се промени?

— Яхве[6] никога не е държал на името си, любов моя, повече му подхожда Пангу.

— Не разбирам и дума от това което каза!

— И нищо чудно, такава ти е природата. Е, ще си получа ли подаръка за сватбата, или не?

— Да, как иначе…



След двадесет минути двамата, облечени в мъжки дрехи, вече крачеха из градината.

В това време Дейвид стоеше до прозореца на стаята си и наблюдаваше отдалечаващите се фигури. Не знаеше кои са тези момчета, но така като нямаше какво друго да прави през брачната си нощ реши да си поиграе на разузнавач.



Малката хижа бе доста отдалечена от дома на херцога. Трябваха им цял час и петнадесет минути да стигнат до нея. Ловна хижа, ползвана единствено стария херцог. Напълно занемарена и изоставена във времето, така й каза Кристофър.

Блейк много мразеше тези човешки тела — краката я заболяха от ходене, беше й студено, а въпреки това вече бе и изпотена. Кръстът се обаждаше, сигурно от бременността, колко неудобно наистина.

Пристъпи прага на съборетината. В камината лумтеше огън. Огледа се и видя скъпият си баща. Беше чисто гол, добре че коремът бе достатъчно виснал, та да не се виждат онези му там нещица. Ръцете му бяха омотани с дебело въже над главата, като самото въже бе прехвърлено на една греда, разположена напречно на тавана. Краката на нисичкия човек едва се допираха върху, около пет-шест книжки, поставени под него, че поне да има на какво да стъпва. Устата му бе запушена, с някакъв доста мръсен парцал. Очите гледаха диво и се въртяха бързо в кръг.

Когато фиксира дъщеря си, той започна да вие, явно искаше да каже нещо, но нали не можеше да го направи със запушена уста. Изведнъж Блейк осъзна, че това не й донесе никаква тръпка. Не се сети за нито един начин, който да го накара да се гърчи от болка, за да й достави нужното забавление. Беше й напълно безразлично дали дебелият лилипут ще кърви или не. В главата й се въртяха имена. Как ли да кръсти бебето? Трябва да е нещо звучно и красиво. Нещо смислено, нещо, което да даде на детето стимул да се развива.

— Какво мислиш за Джао?

— Моля? — сепна се Кристофър, докато затваряше паянтовата врата след Джесика.

— Името? Харесва ли ти?

— Доста е странно, не ми звучи познато.

— Това е личното име на Цин Шъхуан. Джао Джън, така е роден.

— Кой? — Кристофър седна на един разклатен стол, зад още по разклатена маса, съвсем близо до голия мъж. Сякаш Джесика дори не забелязваше Роджър. Настани се срещу него на масата и сложи ръце под брадичката си, като гледаше замислено Кристофър. През това време Уолтърс не спираше да вие и да се върти. Събори една от книгите под краката и започна да се дави от болка, когато ръцете му се опънаха от въжетата. Риташе неистово с крака, докато на Джесика не й писна. Стана и отиде до баща си, като се наведе пред него, та да се добере до книгата. Вдигна я и прочете заглавието:

— „Разум и чувства“ на Джейн Остин?

— Това намерих в библиотеката на херцога — сви рамене офицера. Дано не видеше и другите сантиментални бълвочи, пълнещи рафтовете на онази стая. Блейк се засмя, стисна голите крачета на татко и натика книгата на мястото й. Жертвата се вцепени и погледна с омраза към детето си. Сигурно в акъла му се мяркаха какви ли не идеи за наказания, които да й приложи, когато се освободи.

— Така, вече можеш да кажеш, че си стъпил върху разум и чувства, татко! — Джесика се върна обратно на мястото си, отново подпря брадичка и се замечта.

— Няма ли да ме питаш какво съм решил да правя с него? — попита Кристофър. Тя толкова държеше да стане свидетел на неговото отмъщение, а сега напълно пренебрегна затворника.

— Сигурно ще го кастрираш, както той е направил с теб!

— Знаеш за това?… — така му се искаше тя да не знае.

— Да, казаха ми.

— Но кой може да знае?

— Никой, когото познаваш, не се притеснявай за това. Та, какво ще кажеш за Джао?

— Не знам, аз… сега искаш да обсъдим името на нероденото си бебе?

— Защо не? Ти си бащата все пак! — при тези думи дебелака отново започна да се мята и отново събори творбата на въпросната авторка. — О, напъхай проклетата книга, докато решим как да кръстим сина си, после прави каквото искаш. Не съм в настроение тази вечер. Можеш да работиш сам.

— Да работя? Джесика коя, за Бога, си ти?

— Какво искаш да кажеш? Майката на детето ти, естествено. За последен път те питам, как ти звучи името Джао?

— Странно…

— Джао Джън е бил доста креативна личност, не съм си мислела, че ще го кажа за човек, но е така. Знаеш ли, че Цин Шъхуан е първият император на Китай, като е постигнал всичко напълно сам, без намеса?

— Много хора постигат сами… — Да, ама не! Почти нямаше човешко същество, което да направи нещо само със собствените си способности. Джао бе един от малкото. Джао и Гилгамеш[7]. Е, вярно и двамата са търсили безсмъртие и това е направлявало тяхното дело, но какво са постигнали с ограничените си съзнания само… Но да кръсти бебето Гилгамеш… не, това не беше хубаво име. Джао… да, това е.

— Точно така, ще кръстя детето Джао, за нещастие ще звучи ето така: Джао Хартфийлд, херцог на Уилмайър… нищо, какво пък и това не е толкова зле. Знаеш ли, така като хората така са погълнати от имената, аз също започнах да се вманиачавам в тях. Може би Изида е права, че етикетите, които приемаме да си слагаме, означават нашата същност.

— Не мисля, че разбирам за какво ми говориш…

Тя е загубила разсъдъка си! Въпреки всичко Роджър Уолтърс е отнел съзнанието й. Господи, неговата Джес, бе напълно побъркана и дезориентирана. Трябва добре да се погрижи за нея от тук насетне. Желанието му да измъчва жертвата си почти изчезна… почти, но не съвсем.

— Аз тръгвам, ще ми разкажеш утре как си си прекарал. Чао, татко! — махна тя и тръгна към изхода.

— Опасно е!…

— Нищо няма да ми се случи, бъди спокоен, Крис! — ухили се мило и излезе прекалено бързо.

Не бе направила е две крачки, когато някой запуши устатата й. Пфу, от мисли за детето съвсем не се осланяше на сетивата си. Кой ли идиот е решил да я нападне? Дори факта, че човешка кожа се допира до устата й, сякаш не й направи особено голямо впечатление. Тъкмо щеше да удари нападателя си с лакът в корема и после да го довърши, за това, че бе дръзнал да я изненада, когато той проговори:

— Госпожо, искам отговор и надявайте се да Ви повярвам! Какво вършите тук и то с онзи мъж? — съпругът… нейният господар за следващите десет години. Просто чудесно, не можеше нищо да му направи. Нямаше право, не искаше да загуби тялото си, преди да роди. Така бебето щеше да загине, а тя вече го бе кръстила. Не, няма как, трябваше да се подчини.

Опита се да каже нещо, но този глупак още стискаше устата й.

— Не, не искам да слушам глупавите Ви оправдания. Любовник… коняря за Бога?

Задърпа я обратно към хижата. Тя не се опъна ни веднъж. Или се бе вкочанила от страх, или се надяваше любовника й да я спаси. Глупаво, глупаво момиче. Може и да не бе склонен към насилие над жени, но на тази кожата щеше да съдере от бой.

Ритна вратата с крак, която не само се отвори, но направи падна от пантите на земята. Като цялото му имущество и тази хижа се рушеше.

Когато Дейвид съзря картинката пред себе си пусна жената и тя падна на колене, не осъзнала, че вече не я държат във въздуха.

— Господи, Боже мой… — Роджър Уолтърс бе чисто гол и завързан. Гредата, на която се държеше въжето щеше да се строши всеки момент под тежестта му. Конярят бе коленичил пред огромния мях — корема на търговеца, държейки доста ръждив нож в ръката си. Не бе нужно въображение, за да се разбере, с коя част на тялото си щеше да се раздели жертвата.

Кристофър се стресна и стана на крака, като обърна гръб на плячката си. Това бе грешка, защото със сетни сили Роджър вдигна крака и го удари в гърба. Бившият офицер политна напред и падна по лице изпускайки ножа си. Дейвид бе прекалено стресиран, за да помръдне, когато Роджър пуфтейки и плюейки изтика парцала от устата си.

— Не стой като истукан, помогни ми, по дяволите!

Джесика се изправи, хващайки се за крака му, но той не обърна внимание на съпругата си. Тя изтърси от прахта мъжките си панталони и отиде до баща си. Дали щеше да му помогне?

— А, сега, да те лишим ли от разума и чувствата?

— Проклета кучка! Дяволско семе! Ще те пречукам, само почакай! — крещеше „добрият“ баща.

Блейк поклати глава и се обърна към съпруга си:

— Да го пусна ли? Не ми се иска, но ако поискаш ще го направя!

— Ти правиш всичко, което ти кажа… — тя винаги правеше всичко, което и нареди. Може и да мрънкаше, да се цупеше или да се подиграваше, но думата му бе закон. Какво става, по дяволите? Клатейки се Дейвид седна на един от двата стола и се втренчи, във все още мятащия се Роджър. Бе сигурен, че търговеца доста ще го поизмъчи с нелепите си искания, преди да гушне букета, но това ли заслужаваше? Какво ли толкова ужасно бе направил на дъщеря си, че тя да бе готова да го убие по този начин? Тръпка полази по гърба на Дейвид, като се представи какво искаше да направи коняря му с жертвата си. Сякаш целият свят слушаше единствено Джесика… а тя слушаше единствено него.

— Аз, трябва да помисля, какво да правя! — каза замислено Дейвид и започна да притегля възможностите си и евентуалните последици от решенията си. Ненапразно бе преживял войната.

Кристофър се надигна и седна на пода с разкрачени крака и отпуснати ръце. За доброто на Джесика нямаше да нападне съпруга й, може и един ден да я направи вдовица, но сега не бе времето за такова действие. Въпреки всичко, за себе си реши, че няма да остави Роджър да му се изплъзне. Така щеше да подпише не само собствената си смъртна присъда, но и тази на жена си и сина им.

— Какво има да му мислиш? Курвата и любовника й се готвеха да ме убият, а той мислел! Пусни ме веднага…

— Да му запуша ли устата, Ваша светлост? Имам предвид татко притежава доста дразнещ глас, когато кряка така.

— Да, моля те! — отговори отсъстващо херцога.

Роджър виждаше как дъщеря му пристъпва към него. Започна да се извива, но освен болка в рамената нищо друго не постигна. Тя се опита отново да натика отвратителния парцал в устата му, когато най-накрая изгнилата греда се пропука и се сцепи на две. Роджър тупна по гол задник на земята и за секунда-две остана втрещен. Джесика започна да се смее, докато той още не бе осъзнал какво става с него. Тъкмо щеше да се надигне и да ги разкъса всичките, когато милата му и покорна дъщеря го ритна в брадичката и той шумно падна назад, като не помръдна повече.

— Така, поне за малко няма да вдига шум!

Да, това поне е вярно, че главата на херцога щеше да се пръсне от риданията на търговеца.

— Защо искаш да го убиеш? — защо ли? Сигурно, защото е вгорчил целия й живот, но когато се венча днес бащата повече не бе заплаха.

— Ами, всъщност ми е все едно дали ще живее или ще умре!

— Тогава защо?

— Защото ми стана скучно, за това. Виж нашият Кристофър тук има причина, защо да не го удовлетворим?

Крис затвори уморено учи. От момента, в който прие факта, че момичето е напълно полудяло вече не обръщаше внимание на странните й приказки. Но се надяваше да не каже на съпруга си, че носи неговото дете. Тогава щеше да му се наложи да се бие с този доста добре трениран войник, който може и да не успееше да победи.

— Ако го пуснем няма да миряса, нали?

— Не!

— Но ако го убием?

— Ето тук грешиш! Ние няма да убиваме никого, Кристофър му има зъб, той ще се погрижи!

— Да, но ние ще знаем…

— Може и да не знаем, ще си идем у дома и ще ги оставим двамата да си се оправят на спокойствие.

Дейвид се замисли. Щеше да се отърве от тъста си, но още първия ден от сватбата щеше да изглежда доста подозрително. Но пък кой ще посмее да обвини херцог за изчезването на тлъстата свиня?

— Ако той изчезне всичките пари стават мои, не само проклетата ти зестра…

— Естествено, че да. Ще го търсят известно време и край. Татко няма приятели или роднини, които да тропат на вратата ти. Ще получиш всичко, което ти душа иска!

— Защо ще искаш да ми помогнеш?

— Защото си съпругът ми, разбира се. Длъжна съм да те подкрепям и помагам!

Тя щеше да се бие рамо до рамо с него. Дейвид се усмихна, защо пък да не се остави в ръцете й, всички останали го правеха?



Бележки

[1] Аматерасу — Аматерасу-о-миками — „Великата богиня осветяваща земята“, богиня на слънцето. Счита се за свещен прародител на японските императори (прабаба на първия император Дзимму и върховно божество в шинтоизма.

[2] Райджин — Бог на гръмотевицата и мълнията в японската митология. Изобразяват го обкръжен от барабани (тайко) и удрящ по тях.

[3] Фукорокуджин — отново в японската митология, бог на дълголетието и мъдрите постъпки. Изобразява се като старец с огромна и изострена глава.

[4] „Кама Сутра“ — както е позната в западния свят, е стара индийска книга, посветена на изкуството на любовно общуване. Кама в превод значи „желание“, а Сутра е „нишка“.

[5] Луцифер — дума от латински произход, която буквално означава „носител на светлина“, „светлоносец“.

[6] Йехова — Яхве (българска транслитерация на еврейското „Ихок“), което е вокализация на „Йехова“, предложено от немския ориенталист и изследовател на Библията — Вилхелм Гезений (1768–1842) през 19 век. В еврейския текст на Стария завет, който се нарича Танах, това име се среща на около 6800 места, но поради третата заповед от Декалога и традицията да не се споменава напразно името на Бога, евреите от векове насам го назовават или като „хашем“ — буквално означава „името“, или като „адонай“, което значи „господар“, сиреч Бог.

[7] Гилгамеш — поради редица текстове, публикувани в последните десетилетия може да се приеме, че Гилгамеш е реална личност. Според митовете той е син на урукския владетел Лугалбанда и богинята Нинсун (възможно е историческият Гилгамеш да е син на жрица). Приеман е за петия владетел на първата династия на град Урук в Шумер, а след смъртта си е обожествен.

[N.Perfilova]

Пета глава

„Всъщност брачният живот не е толкова лошо нещо… поне според мен е така.“



Херцогинята на Уилмайър седеше зад кухненската маса и отпиваше от горещия си шоколад. Въпреки, че не харесваше зависимостта на човешките тела от храната, не можеше да отрече, че има афинитет към вкуса на шоколада. Изида бе натирили всичките нови прислужнички по задачи, та да не пречат на традицията на господарката си да започва деня с чаша димяща течност, направо в кухнята. Това се стори странно, поне в началото, на слугите, защото не бе прието да се прави така. Но все пак, какво да кажат? Остава да загубят работата си, заради някой необмислен коментар.

— Съвсем скоро ще ти проличи, да знаеш. Добре е, че Джесика е дребна и слабовата, но и роклите няма да закрият корема, който ще порасне най-много след месец…

— О, той вече е пораснал, но за сега го прикривам. Ще трябва да говоря с „господаря“ си и да му кажа за детето.

— От седмица не съм мяркала Бисямон в къщата. Да не би най-накрая да те е оставил намира?

— Не знаеш ли? Граф Карлайл снощи е получил инфаркт. Сутринта дойде съобщение до херцога?

— И?

— Нищо, какво „и“?

Изида поклати глава. Тя всъщност много харесваше хората, не го и криеше. Тара, както и тя самата, взимаха тела, които така или иначе вече бяха празни, на прага на физическата смърт. Например, тялото на дъртата и дебела готвачка всеки момент щеше да загине, когато тя се намъкна вътре. Истински инфаркт, не такъв, какъвто несъмнено е причинил Бисямон на „облеклото“ си.

Изминаха три седмици от сватбата. Прислугата клюкареше как херцога си спал сам в спалнята, а жена му — чак на другия край на дома. Не били особено щастливи. То и Изида не би била щастлива с такова неприветливо създание като сестра си. Въпреки това факт бе, че Никта обожава Алисън. Изида също харесваше момичето, но привързаността на сестра й бе меко казано неочакван обрат.

Нещата сякаш бяха спокойни, чак скучно да ти стане. Бащата на Джесика беше изчезнал и Изида бе сигурна, че Никта има пръст в това. Седна тежко на стола до сестра си и се загледа в бавните й движения, докато надигаше бялата чаша към устните си.

Съпругът й имаше толкова много работа напоследък. По цял ден се затваряше в кабинета си, но Изида знаеше, че всъщност е на седмото небе. Наемаше хора, ремонтираше къщата, зае се с арендаторите си… сбъдваше мечтата си. Семейството единствено вечер се събираше, за да вечеря заедно. Не си говореха, освен ако Никта не попита нещо Алисън. Всъщност единствено Алек негодуваше от пълното безразличие на балдъзата си. По всякакъв начин се опитваше да привлече вниманието й, но тя не го забелязваше.

Доста слабохарактерен, бе този тип. Изида не го хареса. Напомняше й на Кали. И той така все си търсеше нещо, с което да се докаже на останалите, да го забележат, да го похвалят… сам на себе си не е достатъчен. Със сигурност хората и те си приличаха, но дали човеците заимстваха от тях или обратното не е много ясно.

Когато беше заточена на тази планета Изида бе вече преполовила жизненият си процес. Помнеше много неща, по-добре от самата Тара, която бе едва на половината на нейната възраст. Въпреки това Тара се превърна в тяхната майка и светилището на тяхното странно семейство.

Изида бе расла напълно подчинена на правилата, сляпо вярваше в Силите на реда и устоите на тяхната цивилизация. Как иначе, като бе преживяла Великата война?

Причината за началото на Великата война не й бе известна, тя се бе родила в разгара й. Родила? Не би употребила тази дума преди. Когато Вселената имаше нужда от създание, то просто започваше да бъде. Това беше и вярата на Силите на реда. Щом стартираха жизнения си процес индивидите бяха длъжни да изпълнят функцията си, това, за което са били проектирани като материя.

Тара, обаче, изповядваше друго виждане за нещата. Поради една-единствена грешка в цикъла на живота си Изида бе хваната и изпратена на това място. Тук, заедно с останалите така наречени престъпници, попадна под чара на Тара. Тя бързо ги поведе към оцеляването и единството. Не можеха по сами, това не би довело до нищо добро. За жалост, повечето затворници бяха млади индивиди, такива като Калиопа и Никта.

Когато бяха заловени от Силите и натирени на това място всички бяха меко казано отчаяни. Населението на планетата бе от „поправени“ същества към примитивни животни. Хората, започнаха да им служат за забавление, поне в началото. Човеците еволюираха доста бързо, създадоха се цивилизации, религии, писменост. Но колкото и интересно да се струваше следенето на техния прогрес на Тара и писна от тях.

Изида бе нейната най-близка довереница, защото само тя достигаше по капацитет майка си. Истината е, че Тара е готова да се върне вкъщи, дори да заеме мястото, което й бе предназначено, в разрез от досегашните й възгледи. Ето това отврати Изида в нея. В началото самата тя даваше мило и драго да се прибере там, където й е мястото. Ала с времето Изида осъзна, че тази планета е най-хубавото нещо, което й се бе случвало. Имаше пълната свобода да бъде всичко, което си пожелае. Вече нямаше кой да й казва, какво е редно и какво не. Никой, освен Тара. А вижданията на въпросната, започнаха крайно да се разминават с нейните собствени, но за разлика от „отлъчените“ и от такива като Никта, Изида държеше тези си пориви само за себе си.

Ако споделеше с братята и сестрите си мислите, които й се въртяха в главата, щеше да предизвика хаос. Не го каза на своите, тъй като те бяха създадени да следват, да се подчиняват. Това бе тяхното предназначение и само така се чувстваха щастливи. Сега следваха Тара, това ги правеше живи и това осмисляше съществуването им, изгубеха ли смисъл те просто щяха да изчезнат. Макар със започването на жизнения си цикъл да знаеха и кога ще завършат този процес, това не ги предпазваше от самоунищожение…

— За какво мислиш, Изида?

— Разсъждавам. Често ми се случва да се отплесна напоследък. Мислех си, колко си млада още, почти дете. Та повечето са почти деца… аз няма да съм още много тук.

— Колко време ти остава?

— Това си е моя работа, не мислиш ли?

В кухнята нахълта иконома, новият и излъскан иконом на име господин Чапъл. Стресна се, когато видя господарката си все още в кухнята, при това да си гука с дебеланата. Проклетата готвачка се славеше с добрите си взаимоотношения с херцогинята. Тази връзка бе противоестествена, напълно нередна. Държеше се дръзко с жената, не я харесваше, още когато тя така очевидно му предложи да правят секс. Да, той вече бе доста възрастен и със сигурност никога не е бил привлекателен, но Господи да прави секс с това огромно туловище подрина и без това ниското му самочувствие. Да не говорим, че готвачката често си пийваше и забягваше при онзи дърт мръсник господин Торн. Отвратително!

— Не знаех, че сте още тук, Ваша светлост… хъм, съдията Болингър е дошъл… той помоли да Ви види, ако е удачно! Мисля, че са намерили нещо за баща Ви, но помоли да говори с Вас насаме, а аз не знам, може би е редно първо…

— Ако не ти се отдава мисленето, не мисли, става ли? — Блейк не го харесваше, защото дъртият не харесваше сестра й. Как си позволяваше тази форма на живот да не почита такива като тях?

— Ще ида да видя какво иска и ще дойда да ти разкажа! — да де отчет на готвачката? Неговата господарка? О, не можеше ли дъртата да се спъне и да си счупи врата, та да отърве къщата от досадното си присъствие?



Съдията бил настанен в синия салон. Прословутият, читав, син салон. Скоро цялата къща щеше да блести. Добре, това все пак бе наследството на Джао. Е, трябваше и да говори с мъжа си и да му каже, че чака дете от друг. Ако не се налагаше да му робува нямаше да е нервна от това, но не можеше да си позволи нито да го нарани физически, нито дори да му противоречи. Нямаше да е лесно да го накара да се грижи за сина й.

Бисямон! Естествено, не би я оставил сама, но защо е сменил телата?

— Преди да ме питаш, Никта, ще ти кажа! Харесват ми игрите, които играеш постоянно. Намерили тялото на Роджър Уолтърс под едно дърво в гората. Сигурно някакво животно изровило част от тялото. Нямаше как и други да не забележат стърчаща от земята ръка. Не можеш ли да набиеш малко мозък в главите играчките си?

— Явно — не! Мислех, че офицерът е по-талантлив, но явно съм грешала. Сега какво?

— Първо ще се сетят за съпруга ти, естествено… ако не искаш да накърниш репутацията му, трябва да предприемем нещо. Харесва ли ти онзи кастрат?

— Всички са ми безразлични, добре го знаеш, Бисямон! — отново бе избрал тяло с голям корем и тънки крака. Бисямон наистина предпочиташе такива трудно подвижни „облекла“. Е, има право на мнение. Защитникът на войните, как не!

— Съпругът на тялото ти е направил точно същото с Роджър, каквото и онзи причинил на него. Но докато таткото го оставил жив, та да се мъчи цял живот, твоята играчка го оставила да умре от загуба на кръв, вероятно пред очите му…

— Знам, каза ми какво е станало — Блейк сви рамене. Седна на синьото канапе и се загледа в бившия си брат. Колко далеч се чувстваше от тази игра, която самата тя започна. Всъщност спокойните няколко дни й бяха доста приятни. Алисън бе добра компания, мислите за бъдещето бебе я развличаха през останалото време. Херцогът изобщо не я занимаваше с нищо, даже не си говореха. След като й повери всичко около смъртта на Роджър нямаше какво да обсъждат. А и факта, че не натрапваше физически присъствието си, беше направо чудесен. Единственият допир, който не я караше да повръща, бе този на сестра му. Постоянно я милваше — по главата, по ръката… да, доста приятно.

— Можем да препишем всичко на офицера, ти как мислиш?

— Да, добре, прави каквото знаеш.

— Струваш ми се малко отнесена, Никта, всичко наред ли е? Нима нещо те тревожи?

— Тези просто устроени създания не могат да ме разтревожат, Бисямон. Стига глупости и двамата знаем, какво е мнението ми за всичко това. Търпя ги само заради Тара…

— Не ми вярваш, колко типично за теб. Осланяш се напълно на Тара, каквото и да направи или каже винаги ще й вярваш… просто чудно! Но аз мога да чакам, Никта. Ще те оставя да видиш ти самата, какво представлява майка ни.

— Тя вече не ти е майка, или забрави, че ни изостави просто така? Как е новото ти семейство? Явно не са ти толкова близки, щом търсиш моята компания.

— Винаги сме се разбирали, Никта, какво ти става?

— Не знам, сигурно хормоните на Джесика ми влияят. Прави каквото знаеш, така или иначе трябваше да поговоря с херцога и да му кажа за бебето…

Блейк стана и остави съдията сам със себе си.

Бисямон се намръщи. Никта не разбираше, но тя бе важна. Важна за това, което се задава, но отново се отплесна. Тара е била права преди, като каза, че тези игри с хората ги разсейват.

Но вярваща или не, Никта щеше да разбере, че борбата с поставените от майка им правила е близо.

* * *

Животът е… ами приемлив.

Имаше парите на жена си, без да търпи нито нейното присъствие, нито това на баща й.

Още издирваха дъртия скъперник, но едва ли щяха да го намерят. Все някога щяха да го обявят за мъртъв и тогава щеше да се размразят и банковите му сметки. За сега разполагаше само със зестрата на Джесика, но докато я пръсне или умножи, щеше да получи всичко. Тя му го даде. Не поиска нито една стотинка за рокли или бижута. Той щеше да й даде, стига да го помоли, но сякаш жена му не се вълнуваше от тези неща.

Животът е доста повече от приемлив, всъщност.

Не искаше ли точно това? Вярно липсваха му топлота и контакт, но когато приключеше с реставрацията на къщата щеше да си потърси любовница. Е, трябваше да заплоди и Джесика, но когато в главата му се въртяха такива велики планове, перспективата да повтори онова нещо, което правеха през първата брачна нощ, не го депресира особено. Можеше да го направи, защо не?

Без да чука в кабинета влезе и съпругата му. Мечтите до тук, явно все пак й дошло на акъла да поиска нещо за себе си. По дяволите, не трябваше да се отнася така, трябваше да мисли трезво, да вярва на първоначалната си преценка.

Блейк се втренчи в мъжа си подозрително, когато погледа му помръкна, щом тя прекрачи прага на овехтелия кабинет. Може и да не се търпяха особено, но неговата явна антипатия я дразнеше.

— Трябва да поговорим! — каза рязко, затвори вратата и се настани на стола срещу бюрото на съпруга си. Той повдигна вежди и зачака. Дано да не се наложи да го умъртви, защото щеше да го направи ако се опита да посегне на сина й. Тара щеше да се ядоса и да се опита да я накаже по друг начин, но този път Блейк взе решение да не се подчини. Ако това значеше да остави семейството си така да бъде. Мисълта дойде в съзнанието й току-що и странно, но бе приета точно за миг. Никога не си бе представяла, че толкова лесно може да обърне гръб на семейството си, но щом се наложи щеше да го направи.

— Сигурно ще искате нещо, госпожо?

— Всъщност, не. Намерили са тялото на Роджър. За наше щастие съдията на околията ми е приятел… — Дейвид едва не се задави, с шерито, което тъкмо отпиваше. Докато работеше винаги имаше чаша под ръка, дори да бе десет сутринта, питието трябваше да е до него.

Този отвратителен тип, наричащ себе си съдия, приятел на неговата, доскоро задръстена, жена? Стори му се невъзможно. За мировия се говореше, че имал предпочитания към малки момченца, че бил страшно неподкупен и в същото време напълно фанатизиран религиозен тип. Последните две не допълваха първото му качество, но така стояха нещата с този човек.

— Може би си приела учтивостта му към теб за приятелство, но вярвай ми, той не може да ти бъде приятел…

— Напротив, такъв е. Както и да е, сега когато тялото е на лице, ти си първият, към когото ще погледнат. Няма да те осъдят и обесят, това е от ясно по-ясно, но все пак ще хвърли кал на името ти. Ако искаш имам решение на този проблем!

— Нима?

— Да, баща ми е бил кастриран и оставен да умре от загуба на кръв.

— Стана ми ясно, как коняря иска да го умъртви.

— Но не знаеш причината. Роджър е направил същото и с него, но е запазил живота му, та през остатъка на съществуването си да си спомня кой е и защо му е причинено това.

— Защо, за Бога, баща ти ще прави такова нещо на човека?

— Защото коняря ми е съпруг, за това. Оженихме се тайно, избягахме, а когато главорезите на баща ми ни намериха изпълнили нарежданията на работодателя си. Както се оказва, скоро ще стана майка. Татко се опита и детето да погуби…

— Скоро?

— Четири-пет месеца, не съм много сигурна!

— И какво искаш да направя с тези новини в момента? Какво ще кажат хората, когато детето се роди доста кратко време след сватбата?

— Можеш да кажеш, че сме имали връзка преди това, защо не? Всъщност ако се опиташ да навредиш на детето, това което в момента ме кара да ти служа, вече няма да е от значение и ти ще станеш пречка, която лесно мога да отстраня. Ако, обаче, се съгласиш да го признаеш, нищо лошо никога няма да се случи на теб и на семейството ти. Ще ви пазя, от каквото и да е, докато сте живи, разбира се.

— За какво говориш, за Бога?

— Не Бог… в момента не му е до вас, повярвай ми. Има си свои неща за оправяне.

— Не… в интерес на истината наистина не те разбирам. Може би не си съвсем в ред, а съпруго? — „по-скоро ме плашиш, но няма да ти го призная.“

— Ще се опиташ ли да се отървеш от детето? Да или не?

— Всъщност, не ме интересува, че наследника ми ще бъде копеле. Не изпитвам нищо към теб, че да изгарям от ревност, че друг те е имал… да не говорим, че това което стана между нас не може да се нарече дори сношаване, както ти го нарече тогава.

— Добре, мислиш правилно, това ми харесва. Така, ще си признаем, че навремето аз и офицера сме имали връзка и какво е причинил баща ми на горкото момче. Нормално е да иска да си отмъсти, за това и съдията ще го обвини… в края на краищата това си е и истината. Не бях се замисляла за иронията.

— Ще го обесят за това…

— Той или ти? Решавай!

— Аз… но може би ако се опитам…

— Да помогнеш на бившия любовник на жена си? Това не говори добре, Ваша светлост. По-добре пръв да го посочиш с пръст! Добре решено!

* * *

Кристофър затвори очи. Как стигна до тук, по дяволите?

Трудеше се съвсем спокойно в конюшните, като ринеше торта от боксовете, които започнаха малко по-малко да се пълнят. Не бе виждал жена си от деня, когато уби баща й. Разказа й какво е станало, без да изпада в подробности. Мислеше си, че макар почти побъркана и леко настървена, тя не трябва да го види в такава светлина — на убиец и мъчител. Искаше тя да запази спомена за добрия войник, който винаги щеше да я пази.

Докато мечтаеше и работеше с лопатата, в конюшнята влязоха хората на съдията и го удариха по главата. Свести се в дома на въпросния тип, завързан за един стол срещу бюрото на дъртия пръч. Още от пръв поглед не го хареса. Бяха само двамата, гледаха се свирепо, но не продумваха нито дума. После затлъстелия мъж се засмя, което прозвуча доста зловещо за офицера.

— Съжалявам, драги, но се налага утре да увиснеш на бесилото.

— Какво? И за какво престъпление? Без процес…

— Убил си търговеца Роджър Уолтърс, естествено. Лишил си го от мъжество, както той е лишил теб! — показа жълтите си зъби съдията. Знаеха! Те знаеха, но от къде? Възможно бе да са открили тялото, до тук добре. Ала от къде им бе известно, какво Роджър е сторил с него? Невъзможно е Джесика да го е предала, защото въпреки всичко, той бе единствата й любов. В това не се и съмняваше нито за миг.

— Трябва да има процес, дори Вие не може да ме обесите току-така.

— Мога, ако си признаеш, разбира се!

— И какво Ви кара да мислите, че ще го сторя?

— Ако не го направиш отивам право в дома на херцога. Арестувам красивата му женичка, разказвам му, че малката е вече женена за теб, макар документите да са унищожени. Разказвам му, че сте живели близо четири месеца заедно. Разказвам му, че си я забременил. Разказвам му, че сте планирала и него да пречукате, както сте сторили и с таткото.

— Това е лъжа!

— Да, но както цялата околия знае, двамата не се разбират. От слугите станало ясно, че единият спи в единия край на къщата, другият в другия. Дали няма да се зарадва нашият херцог, че ще се отърве от това натресено му създание, при това като остане с всичките й парички. Да не говорим, че тя ще ти прави компания на бесилото, така че скоро ще стане и вдовец…

— Ако си призная ще я оставите ли намира? Тя няма нищо общо…

— Така си мислех и че ще кажеш…

* * *

Тя трябваше да дойде!

Оставаха още само три часа до дванадесет, въжето бе все по-близо до врата му. Щяха просто така да приключат живота му. Никога нямаше да види сина си. Как го бе нарекла тя? Не си спомняше. По дяволите, защо тогава не слушаше по-внимателно? Защото си мислеше, че има време, за това. След два часа и петдесет и пет минути времето щеше да престане да съществува за него.

Дали щеше да иде в рая?

Разбира се, че не! Бе отразял онова нещо на Роджър, и го бе оставил да се гърчи в собствената си кръв и нечистотии, като се бе облегнал на стола и просто го чакаше да приключи с дишането веднъж завинаги. Не почувства жал, не почувства вина… но не почувства и удовлетворение, нито справедливост. Не почувства нищо.

Бе убивал и преди, по време на войната, но това което причини на напълно беззащитен човек не можеше да се сравни с бившите му битки.

Тя трябваше да дойде!

Даде всичко за нея, всичко, което го правеше човек. Не само физически, но и психически, всичко беше заради нея. Два часа и четиридесет и пет минути. Съдията му обеща да предаде на херцогинята последната му молба, да я види, преди да се пресели в отвъдното. Щеше да умре с нейното лице пред очите. Още не можеше да повярва, че това са последните му минути. Бе напрегнат и страшно уплашен. Не за себе си, отново не той бе важният. Джесика! Дали живота й щеше да е щастлив, дали сина му щеше да е щастлив?

Тя трябваше да дойде!

Но не дойде!

Времето изтече, мръсните му пазачи пристигнаха, за да го замъкнат навън. Огледа се, не видя бесилка. Присви очи и фиксира едно дебело въже да се провисва от клона на близкото дърво. Даже нямаше да го обесят като хората, а просто така на дървото, като последната измет. Доста бързо се разправиха с него, прекалено бързо стана всичко.

Накараха го да се качи на стола, на който вчера направи своите самопризнания и подписа онези книжа, които му предостави съдията. Сложиха примката на врата му. Времето изтече. Извика нейното лице в съзнанието си. Видя я, същата като в деня на сватбата им. Красива и свенлива. Как се бе изчервила, когато я целуна за пръв път, дори без да отвори устните й. Беше се сгушила в гърдите му след това. Разтреперена и щастлива. Негова! Искаше да изкрещи на целия свят в онзи момент, че притежава най-красивото момиче на планетата, че тя беше само негова.

Докато Кристофър се връщаше назад в спомените си, в щастливите си спомени, до него пристъпи онзи дебел и жесток съдия.

— Сигурно си мислиш за своята Джесика, нали така? Няма страшно отиваш при нея, тя те чака там, където вярваш, че отиват душите. Дори аз не знам къде е това, но ти ще намериш мястото. Понякога мога да бъда добър, надявам се да сте заедно!

Очите на Кристофър се разшириха. Какво имаше предвид? Направили са й нещо? Погубили са я? За това не е дошла, а не защото нехае за неговата съдба. От една страна искаше да скърби, но почувства само радост. Щяха да са заедно, макар и в другия живот.

Столът бе избит под краката му. Бе чувал, че преди смъртта човек вижда живота си от начало до край. Нищо подобно. Не счупи веднага врата си и започна да се задушава. Осети как тялото му започна да се гърчи в конвулсии, искаше да освободи ръцете си и да се измъкне от въжето на врата си. Призова отново образа й, но единственото, което виждаше бе съдията да го наблюдава. Миг преди да затвори завинаги съзнанието си за този свят Кристофър видя, как съдията се превръща в странно, гладко същество. Красиво, съществото бе красиво…

[N.Perfilova]

Шеста глава

„Тя най-накрая видя най-красивото нещо в живота си… а бе виждала много неща!“



Блейк се отпусна на леглото си след поредната контракция. Скоро щеше да види сина си.
Последните месеци минаха в спокойствие. Бисямон всеки ден я посещаваше, макар на нея да й бе безразлична натрапчивата му компания.
Изида често й се подиграваше, че малката Никта се е преродила в това проклето тяло. Тези забележки също пропускаше между ушите си.
Алисън всяка вечер идваше в стаята й, като я молеше да спят заедно, било я страх от тъмното. Този страх дойде изневиделица, нямаше причина за него, но детето все пак бе ужасено. Какво пък, Блейк нямаше нищо напротив.
Алек я преследваше като краставо куче мръвка, за това тя от време го удостояваше с вниманието си, при което същият цъфтеше дни наред след това.
Съпругът й продължи да си ремонтира къщата. Направи и детска стая, като последния месец често я търсеше. Каза й дори, че сякаш детето е негово, не можел да го обясни, но изпитвал чувства към нероденото.
Разтърси я спазъм. Старата акушерка, преведена над нея силно се учуди, когато при всяка контракция, вместо да крещи Блейк се смееше. Не истеричен смях, потискащ болката, напротив щастлив.
Щеше да даде живот — тя съществото единствено с начало и край?
Странно, но я изпълни топлота към това дете, макар още да не го бе виждала. Искаше го и вече бе напълно наясно, че никога няма да й омръзне.
Напъна се отново. Болките не бяха така нетърпими, както й ги описваха ограничените кокетки, жените на техните съседи. Сигурно на глупавите госпожици никога не бяха вадили далак просто ей така, за кефа на някой извратеняк. Блейк отдавна вече не можеше да се впечатли от такива дребни неудобства, като физическото страдание. Та тя даваше живот, наистина го правеше.
След дванадесет часа на мечти от страна на родилката и мъки от страна на акушерката на бял свят се появи Джао Хартфийлд, бъдещият херцог на Уилмайър.

* * *

Блейк седеше на новата си беседка, построена сред рози. Красива бе пролетта. Притисна бебето си и погледна към дърветата. Никога не е харесвала студа, но вече го обожаваше. Зимата й донесе Джао. Отново сведе поглед към сина си. Малко пухкаво шестмесечно бебе. Това наказание бе най-хубавото нещо, което можеше да й се случи.
Десет години? Които вече дори не бяха десет… щеше да му мисли като му дойде времето, за сега нищо не можеше да я откъсне от сина й.
— Значи все пак си родила копелето си и той му е дал името си? Чух, че като бесили любовника ти дори не си благоволила да го посетиш, преди смъртта му!
— Здравей, Рейчъл. Тези месеци съм толкова добре настроена, че изобщо не ми пука каква помия се лее от устата ти! Тръгвай, преди да съм насъскала кучетата! Ако още веднъж се промъкнеш в дома ми, много ще съжаляваш! — Блейк не дочака отговор. Стана, с детето на ръце, обърна гръб на жената и беше готова да тръгне към къщата. Тогава недоволната любовница понечи да я хване за ръката. Стресната Блейк за малко не изтърва най-ценното си. Заради това подобие на човек можеше да нарани детето си. Спря се и затвори очи. След като си пое и изпусна, на два пъти, дъха си се усмихна на Джао и го остави на беседката, след което се обърна към натрапницата, която видимо бе доволна.
— Това, мила, бе най-голямата грешка, която допусна в живота си! — протегна ръка, все едно щеше да я потупа по рамото, но вместо това натисна с два пръста една точка на врата й и същата падна в несвяст.

Рейчъл отвори очи. Главата я болеше ужасно. Къде се намира? Огледа се! Бе завързана в легнало положение за нещо изключително твърдо. А, че е вързана нямаше съмнение, така като не можеше да помръдне, а там, където се врязваха въжетата кожата й гореше. Единственото, което можеше да движи що-годе свободно бе главата си и то от врата нагоре, но имаше странното усещане, че и това скоро ще и бъде отнето.
— А, събуди се, съседке! Как спа?
— Алек, за Бога, къде се намирам? — пияният нехранимайко? Рейчъл въздъхна, той бе безобиден, явно искаха само да я сплашат. Ами да си признае получи се, неведнъж Джесика и беше казвала, че не иска повече да я вижда, така като явно и херцога не я искаше. Тя не повярва на празните заплахи, имаше богат опит от конкуренцията на брачния пазар.
В това време Алек пристъпи към нея, наведе си и освободи горната част на тялото й от дебелите въжета. Помогна й да се изправи до седнало положение, като подкрепи гърба й с ръка.
Рейчъл започна да пищи. Из цялата мрачна стая имаше различни дървени маси, със завързани за тях тела. На замята капеше кръвта на нещастниците. Някои бяха с липсващи крайници, други отворени и изкормени, трети с избодени очи и странни маски върху лицата си.
Спомни се деня, когато дойде на сватбата. Когато се събуди под крушата на бащиния дом реши, че всичко това било само сън. Нервите й явно сдали багажа от напрежение. Не е било сън! Онзи ден Алек наистина подарил на Джесика два човешки пръста. Какво за Бога ставаше?
Гърлото започна да я боли, но тя продължи да врещи, да се опитва да се отскубне от ръцете на Алек, но той вече я бе положил отново в легнало положение и пристегна въжетата стискащи гръдния й кош. Докато си припяваше някаква мелодия, която Рейчъл не разпозна, той завърза и ръцете й. Напъна се да изправи поне малко главата си, за да види, че около масата има специални издатини, на които се държаха въжетата. Все още пищейки започна да дърпа китките си, но единственото, което постигна бе да ги разрани, ала от страх не усещаше тази болка.
— Леле, Рейчъл, имаш прекрасни бели дробове… искаш ли да ти ги покажа?
Алек не вярваше, че е възможно, но Рейчъл запищя още по-високо.
— Алек, ако ти не цениш дара даден ти да чуваш, то аз го ценя! — влезе уморено в подземието Блейк. След първото му фиаско със семейството на Джон, Блейк видя в Алек онези черти, които бе виждала често в хората като него. Той получаваше удоволствие от това да убива и измъчва. Защо не? Хобито си е хоби. Помогна му да преустрои онази част от къщата, за която никой не знаеше. Така като имението бе отвратително старо, поне за хората, Блейк бързо откри замаскираната врата водеща до забравени тъмници. До самите помещения се стигаше доста мъчно, през тесни и тъмни коридори. Дебелата желязна врата, както и още по-дебелите стени, правеха подземието напълно шумоизолирана. Поне хората на горните нива не биха могли да чуят воплите на жертвите на Алек. Неговите набези се извършваха само върху такива, които Блейк предварително одобряваше. Например в съседство от Рейчъл се намираше жена, която бе убила собствените си деца. Един насилник от другата й страна. Двама-трима бандита, които ограбваха карети вечер и изнасилваха и убиваха жените в тях.
Колекцията бързо нарасна, когато на сцената се появи Бисямон, облечен в тялото на съдията-педофил. Така Алек не преследваше Блейк постоянно и тя можеше да се отдаде на детето си. В същото време й бе толкова благодарен за „подаръците“ си, че сигурно би зацелувал краката й, ако му разрешеше. Идеята й не бе оригинална, от време на време и нейното семейство имаха странни чувства, като например справедливостта. След като момчето трябваше да изразходва нейде енергията си, защо да не ползва човеци, които според обществото си и без това развалена стока?
Мислите на Блейк бяха прекъснати. Жената така врещеше, че сигурно херцогинята нямаше да може да чува поне с часове след това посещение в светая светих на Алек.
Домакина кимна, взе един парцал и го натика чак до гърлото на съседката си. После с друг овърза главата, та да не може да го изплюе.
Очите на Рейчъл щяха да изскочат от орбита. Какво щеше да стане с нея? Какво щяха да й направят тези побъркани хора? Видя лицето на омразната Джесика надвесено над нейното собствено. Преглътна! Това бе грешка. Парцалът я задави и тя се опита да се закашля, но само се сгърчи и сълзи покапаха от очите й.
— Стига, слушай! Ако не го направиш, ще те оставя сама, в компанията на Алек, а повярвай ми, дори аз му нямам пълно доверие, нали така? — Рейчъл започна да кима. Щеше да направи каквото поискат, само и само да я оставят да си иде от тук жива и здрава.
— Какво е направила?
— Щеше да нарани Джао, неволно, но щеше да го направи.
Алек погледна заплашително към нея. Тя започна да клати отрицателно глава. Никога не е искала да наранява бебето. Съвсем случайно дръпна ръката на Джесика малко по-силно, но това го направи просто защото се ядоса на момента. Искаше да изкрещи, че нищо не е застрашавало копелето, но все още не беше физически възможно да издаде правилните звуци.
— Така, мила моя Рейчъл… ужасно име, не мислиш ли, Алек? — „тези хора са напълно луди.“ — Така като не си направила наистина нищо лошо ще те пуснем!
— Така ли ще направим? — повдигна вежди разочарования Алек. Рейчъл започна да благодари на Бога, че ще се отърве от цялата тази сбъркана фамилия.
— Точно така, но Алек, съгласи се, че все пак тя трябва да понесе наказание за това, което за малко не направи! — „какво наказание? Не, не, не!“
— Да, права си, скъпа сестро, така е редно!
— Искам тази ръка — и Джесика посочи лявата й ръка. Тя я бе дръпнала с дясната… какви глупости се въртяха в главата й? Какво значение имаше коя ръка искаха да отрежат…
Стоп! Искаха да отрежат ръката й? Нейната ръка? Просто така? Не, не може да бъде!
— Алек, можеш да го правиш както си искаш, колкото дълго време пожелаеш, но искам ръката в червена кутия. След като хормоните ми се разбушуваха започнах да харесвам червения цвят. Тя трябва да остане жива, нищо друго от тялото да не си пипнал, разбра ли? Довечера ще ти донесат друга играчка, тази ще бъде задача.
— Както кажеш, сестричке!
Джесика се обърна, за да си ходи. Рейчъл искаше да я спре, да се моли, да плаче, да целува краката й ако трябва. Това не можеше да се случва с нея, това е кошмар. Ще се събуди, точно така, ще се събуди съвсем скоро от него в собственото си легло.
С тези така не успокояващи мисли отново изпадна в безсъзнание.

* * *

— Дори миришете като хората вече? — Тара се стресна и бавно се обърна по посока на така болезнено познатия глас. Той бе пред нея, наклонил глава и разглеждащ я подигравателно. Въпреки, че бяха от един и същ биологичен вид не си приличаха по нищо.
Тара бе висока, чернокоса, доста закръглена жена. Лицето й бе обло и приветливо, погледа — топъл, излъчването бе на човек, който винаги би ти протегнал ръка.
Съществото, което стоеше пред нея бе гладко и абсолютно безизразно. Просто една сянка, фигура, нищо повече. Няма цвят, няма емоции, няма аромати… една форма. Можеше да заприлича на нея, стига да поискаше, но едва ли щеше да го направи. Тара бе сигурна, че Той мрази хората. Тя не ги мразеше, бяха й безразлични, нищо повече. Както всъщност й бе и безразлично това неканено създание в дома й.
Тук беше новият й дом, новото семейство, а това тук застрашаваше всичко, което бе постигнала до сега, ако се откриеше присъствието му.
— Какво правиш тук?
— Винаги си се опитвала да бъдеш различна, толкова типична човешка черта, не мислиш ли? Как наричаш това… — при което създанието протегна ръката си и описа обвивката на Тара.
— Приемам името Тара, но съм приемала много имена. Мисля, че образа, който създадох за хората с това име ми допада най-много. Поне този образ не са го съсипали, както съсипваха други мои превъплъщения.
— Нека позная, това е образ на…
— Образа на пазителя на родовото начало, но ти не би го разбрал, нали така?
— Не, а и не мисля, че искам. От колко време сте заточени тук, Тара? Три-четири хиляди години…
— Защо питаш?
— Свършила си добра работа с малките ни анархисти. В началото интереса им към тези кратко живеещи твари ги е отделил от развитие. Да, наистина добре, но вече не ни вълнуват вашият цикъл на съществуване. Задава се война.
— Подозирах, че хуманоидите няма да оставят нещата така, особено след Великата война. Не се притеснявай, остави ни далеч от всичко това и тези тук няма да тръгнат да помагат на нещо, което не разбират. Хората на това изостанало място са ограничени, разединени и потиснати в собствените си измислени светове.
— Да, от вашите игрички превърнахте един толкова обещаващ вид в това подобие на съществуване. Знаехме, че така ще стане.
— Мислиш ли, че съм толкова глупава, че не разбрах, защо ни заточихте точно на това отдалечено място, пълно с човеци, на този етап от еволюцията си. Бяхте ги оставили да живеят като скотове, каквито всъщност и бяха, когато пристигнахме. Ако бях оставила нещата да се развият в естествения им ход, доста бързо приматите щяха да се превърнат в хищници, а ние в тяхната плячка. Трябва да си ми благодарен, за това, което направихме с тях. Погледни ги сега, на крачка от прогреса, на крачка от това да видят истинската си същност, но неспособни да го сторят. Толкова са вглъбени да се избиват едни други, че в съзнанието им не е останало място за развитие…
— О, престани да възхваляваш победите си, над това, което ти предоставих. Искаш да се завърнеш, както разбрах… не може! Войната е започнала, не искам онези недоразвити създания да попаднат на колонии като тази и да обединят сили. Ще останете тук и ще държите нещата такива каквито са си за тези примати. Тази планета е обречена, живота й няма да продължи много. Не бихме желали нещата да не станат, както ги искаме…
— А ако откажа, тогава? Какво?
— Не искаш твоите „деца“ да разберат, че ти не си нищо друго, освен един надзирател, нали? Не се залъгвай, единичните индивиди не ни вълнуват. Дали ще продължите ти и твоето семейство да съществува или не, няма никакво значение за нас. Тази планета ще умре, при това много скоро, ако тези бозайници започнат да развиват възможностите си, просто ще премахнем вида им. Не искаш да се окажеш на грешната страна! Склонни сме дори да оставим твоите собствени чеда да определят съдбата ти, веднага щом узнаят, как си ги направлявала в нужната насока, така както те правят с тези твари на планетата. Не мисли, че си важна, единството е важно.
— Както винаги ти се отдават дългите речи. Не се безпокой, няма да направя нищо нередно. Ще сторя това, което винаги съм правила — ще се подчиня!

* * *

Алисън се беше сгушила до племенника си, като го галеше по главата. Джесика бе легнала от другата страна на бебето, докато разказваше най-красивата приказка, която момичето-жена бе чувала. Винаги ставаше така: жената на брат й бе запас от толкова истории, че тя ги попиваше като гъба. Обожаваше Джесика, искаше да прилича много на нея, но това никога нямаше да стане, защото Алисън никога нямаше да порасне… поне не и в съзнанието си. Знаеше това, Джес не й го бе спестила. Както й обеща още в началото, тя не криеше и не лъжеше детето, само и само да не го нарани, но в същото време бе по-ласкава дори и от самия Дейвид, който бе най-близкото й същество, поне допреди да се ожени.
— Какво предизвикало тази Велика война? С кого са се били хората?
— Не хора, мила моя… нека наречем този народ дивус[1].
— Добре, но защо и с кого?
— Всъщност не знам истинската причина. Най-вероятно заради най-стария мотив на света — власт. Началото на войната е била много преди принцесата да започне да съществува.
— Искаш да кажеш, преди да се роди?
— Аз ти казах, че принцесата не е човек, нали така? — Блейк несъзнателно започна да гали коремчето на Джао. — Тогава нека да кажем, че принцесата е от онези други същества, наречени дивус. Те не се раждат, нямат майка и баща, защото самите те не са нито мъже нито жени.
— Но тогава как така принцесата е принцеса?
— Въпреки това те могат да решат дали искат да са жени или мъже, поне докато приемат формата, която им харесва. Представи си да живееш петдесет години като мъж, завоевател, владетел, герой… после още петдесет години, като нежна и красива жена, която да се грижи за семейството си.
— Не ми харесва всичко това, но моля те, продължи приказката си!
— Така, Великата война приключила доста след като нашата принцеса започнала да съществува. Във Вселената се наложил нов ред, Силите на реда победили врага, който искал да погуби Вселената.
— Значи тези сили са добри?
— Практични, би била по-точната дума. От една страна — да, те са добрите, поне от гледна точка на войната. Но след като битките приключили тези същите Сили се взели прекалено на сериозно, поне според принцесата. Искали от нея и другите като нея единствено пълно подчинение, докато не спре да съществува, а тя и нейните нови приятели не споделяли тази гледна точка. Желаели да вършат това, което искат, но не можели, защото според Новия ред, не това било тяхното предназначение. Ала такива като принцесата имало много. Такива, които хората наричат „престъпници“…
— Но престъпниците са лоши! Не може нашата принцеса да е лоша, всички принцеси са добри.
— Не всички престъпници са лоши, Али! Нашата принцеса е от добрите такива. Ала както става почти винаги тя и другите като нея били заловени и осъдени на каторга. Една наистина доста дълга присъда, трябва да кажа.
— И къде ги пратили, в Колониите ли?
— Може да се каже. Но това били едни много обширни и зле населени колонии. На мястото, където ги пратили, принцесата и останалите затворници се запознали с нов, много изостанал вид, който нарекли хора. Те им помогнали да се развият. Дали на хората религии, писменост, еволюция. Често хората използвали собствените си фантазии, когато не разбирали нещо, но техните митове и приказки били единствено на база присъствието на дивус сред тях. Така като всеки индивид, решил да вярва в нещо различно, човеците се разединили, направили си отделни цивилизации. Някои били погубвани, други процъфтявали, трети поробвани.
— Но Бог им помагал, въпреки това, нали?
— Бог, всъщност бил един от новото семейство на принцесата, това, с което се сдобила в затвора си…
— Това не е истина, не ми харесва тази приказка. Бог е горе на небето, а ако съм добра, един ден ще стана ангел. Лошите хора, обаче, ще идат в пъкъла…
— Няма такова място, дете, като Рай или Ад.
— И какво става, когато човек умре, тогава?
— Душата просто се разтваря във Вселената, за това и светът е жив. Душата е сътворена от Космоса, връща се в него, когато престане да съществува. Вселената е съвкупност от души, поне аз така наричам това, което движи телата ни…
— Не е вярно, сигурна съм, че моята майка е сред ангелите в Рая. Не си я спомням, но Алек каза, че приживе тя е била ангел, значи и след като си отишла от този свят, също е станала такъв.
— Можеш ли да докажеш, че това място наречено Рай съществува?
— А ти можеш ли да докажеш, че душите ни се разтварят в твоя Космос, след като умрем?
Блейк се нацупи. Може би наистина не бяха толкова различни от хората, както твърдеше Изида. Те си вярваха в своите си митове и легенди, човеците в техните си. Като се замисли, какво доказателство имаше, че те идват от мястото, откъдето им е казано, че идват и отиват на мястото, където им е казано, че отиват? Никакво! Погледна към Джао, спеше толкова спокойно. Дали сънуваше и какво ли? Дали той можеше да й отговори от къде е дошъл? Не, не можеше. Дали щеше да й каже къде ще отиде, след като умре? Едва ли! Въпреки това, факта, че животът е едно мимолетно съществуване е чистата истина, само хората бяха способни да го издигнат в култ.
На вратата се почука и след като Блейк даде позволението на слугинята да пристъпи в спалнята й, същата направи реверанс и с много тих глас проговори.
— Долу е един от съседите ни, Ваша светлост, желае да говори с Вас и Негова светлост.
— Кой е? — слугинята говореше с труд. Повечето от персонала се страхуваха от жената на господаря си. Макар той да бе властен бивш военен, неговата жена със сигурност приличаше на самата Лилит[2]. След раждането стана доста по-красива, но със сигурност и много по-зла. Моли не се и съмняваше, че тази можеше да й отреже ръцете и краката и да я забучи на кол, ако не й хареса нещо в държанието й. Освен готвачката, всички се ужасяваха от нея. Икономът си позволяваше да я гледа някак с неодобрение, но не смееше и дума да обели пред господарката на дома. Ако не бе толкова добра към младата Алисън, Моли би се заклела, че пред нея е жената на самия Сатана.
— Господин Адам Деламиър, Ваша светлост… — Блейк въздъхна уморено и с жест показа на момичето, че е свободно. Не можеше да понася тези нови прислужници, плъзнали като плъхове из цялата къща. Сигурна антипатията й толкова личеше, особено през последните месеци, че хората усещайки я се плашеха дори от собствената си сянка, докато бяха в нейната компания. Е, може веднъж да си изпусна нервите, когато едно такова тъпо същество, работещо като лакей, реши да погали без позволение невръстния Джао. Блейк хвана рязко ръката му и с техника, наречена от хората ушу[3], прекърши костта на няколко места. Така ръката никога нямаше да зарасне правилно, поне не и по начина, по който хората се опитваха да поправят телата си. Щеше да остане сакат до края на не много дългия си живот. Спомни си, че тогава за пръв и последен път говори насаме с мъжа си, който й забрани да прави подобни неща на останалата част от персонала.
Със самия Дейвид, Блейк се виждаше единствено на вечеря, когато се събираха с цялата фамилия. Той харесваше сина й, дори си мислеше, че го обича. Въпреки това, се стараеше да бъде с детето само тогава, когато тя не го вардеше като орлица.
Блейк бе отказала да наемат бавачка на Джао. Когато не се грижеше за него, все пак се доверяваше на съпруга си или дори на Алек, защото знаеше, че нито един от двамата няма да направи нищо лошо на бебето й. Дори тогава, обаче, мислите й бяха с Джао. Човеците не бяха достатъчно силни да го опазят от нещо наистина опасно, нещо извън техните физически възможности.
Моли тъкмо щеше да се отърве от присъствието на демона, нейната господарка, когато бе спряна точно на прага, със заповедта да повика брата на херцога. Ето това бе другият човек, който населяваше нощните й кошмари. Веднъж младият лорд я притисна в един ъгъл и съвсем дръзко я бе запитал, дали не иска да посети спалнята му довечера. Естествено, Моли може и да е бедно момиче от село, но не беше развратница. С разтреперени устни отказа на лорда, като се опитваше да го изтика от пътя си. Тогава господаря й се засмя и й сподели, че леглото му е доста по-добро място, от едно друго, в което можеше да попадне ако не внимава. Прокара длан по врата й, докато тя бе парализирана от страх, повдигна странно празен поглед към лицето й, като прошепна, че има прекрасни сини очи. Колко ли красиво щяха да го гледат от буркан, разположен до леглото му вечер.
Разплакана Моли избяга и от тогава гледаше да не се мярка пред погледа му. Сега трябваше да отиде и да го доведе от покоите му, където въпросният господин сто процента бе сам. Моли бе израсла в семейство, пълно с обич и сърдечност. Майка й и баща й бяха се родили арендатори на земите на херцога, в това забравено от Бога селце, близо до Корнуел. Дадоха на детето си всичко, което можеха. Възпитаха я да говори правилно, научиха я да пише и смята, не по-зле от децата на богатите, но истината бе, че Моли си остана бедна селянка. Не блестеше с особена красота, дори можеше да се каже, че беше напълно обикновена и простовата. Доста висока, много по-висока дори от повечето мъже, с напълно безцветни и прави коси, които можеха да се вземат за кестеняви. Вярно, очите й бяха красиви, огромни сини езера, но това не компенсираше факта, че няма гърди и нито една извивка по кокалестото си дълго тяло. Макар и с такава външност често се налагаше да отбива атаките на местните мъже, някои от които дори й предлагаха брак. Не ги харесваше и определено не искаше да се поробва с тираничен съпруг. Достигнала възрастта от двадесет и седем години, предложенията за женитба отдавна бяха секнали, но не и онези да сподели леглото с някой дебел пияница.
Още щом се разнесе мълвата, че херцога набира нов персонал за имението си Моли видя своя шанс да помогне на вече изнемощелите си родители. Бе толкова щастлива, прекрачвайки прага на огромното имение. Остана с такова настроение цели няколко месеца, докато не се роди сина на господарката. Вече не можеше да запушва ушите си, щом се понасяха слуховете, за строгата и дори страшна жена. Много по-млада от самата Моли херцогинята излъчваше някаква скрита, злобна мъдрост и жестокост. Не след дълго дойде и първата й среща насаме с брата на херцога. Тя се опитваше да го избягва, но той винаги я следеше с поглед, като й се хилеше или намигваше, но тя се стараеше да не му обръща внимание. Нервите й бяха опънати всяка сутрин, когато ставаше от леглото, така като не знаеше вече от кого да се пази. От демона в пола или от другия в панталони. Херцога нехаеше за персонала си, пък и да го правеше едва ли щеше да застане на страната на бедната селянка. Най-много да я изгони, а парите, които носеше на семейството си й бяха необходими.
С тези меланхолични мисли Моли почука на вратата на Алек Хартфийлд, като сърцето й биеше до пръсване от страх. Ако поискаше от нея да прекрачи прага на стаята му, не знаеше какво да измисли, та да откаже. Чу се тихото „Влез“, или поне за нея бе тихо, защото чуваше единствено звука на собственото си сърце, биещо до полуда. С разтреперени ръце отвори вратата и видя кошмарния лорд да седи на голямото си червено кресло с чаша чай в ръката. Бяха казали на Моли, че преди този никога не изтрезнявал, но откак брат му се сдобил с жена лорда се променил към добро. Добро, как ли пък не!
— А, нашата синеока красавица! Влез, не се стеснявай!
— Всъщност, дойдох да Ви помоля, от името на херцогинята, да отидете в стаята й, господарю! — направи непохватен реверанс, с разтреперените си крайници.
— Нима моята сестра има някаква работа? По това време винаги се отдава на мързел с двете си деца.
— Има посетител, господарю! — щеше да се разплаче всеки момент, но ако го направеше едва ли би могла да спре.
— Знаеш ли, защо реших, че те харесвам, мила синеочке… — дори не знаеше името й, в това бе убедена. Пък и защо му е на господаря да знае името на селянката, която искаше да катурне… или както веднъж спомена да извади очите й, като украшение за нощната си масичка. Само при тази мисъл ръцете на Моли се изпотиха. Представи си се да лежи обляна в кръв, докато младият лорд поставяше органите й в различни буркани. Преди да дойде да работи в този дом, никога не би си и помислила за такива гнусотии.
— Не, но мисля, че Нейна светлост ще Ви е благодарна, ако побързате…
— Защото ми приличаш на Алисън. На колко си години?
— Двадесет и седем, господарю.
— Ето, виждаш ли! Ти си на двадесет и седем и въпреки това напълно невинна. Кажи ми, била ли си с мъж, синеочке?
— Аз… това едва ли е благоприличен въпрос… — докато се чудеше на къде да погледне, само и само не в него, Алек се изправи и отиде до жената, като хвана врата й изотзад и я накара да вдигне глава към него. Първият път, когато видя тази сянка на човек, да се грижи за дома на брат му, си помисли, че ако хората спрат да й обръщат внимание ще изчезне напълно. Толкова плаха, толкова тиха, толкова невзрачна. Един път дори притисна това създание до стената, но когато тя отказа да го удостои с вниманието си, което другите слугини не правеха никога, остана меко казано разочарован. Тогава сплаши девойчето, като я заплаши, че ще си вземе единственото хубаво нещо в това върлинско туловище, което бе с една глава по-високо от него самия. С течението на времето, обаче, промени мнението си за момичето. То бе толкова различно, толкова невинно. Както Джесика бе очарована от сестра му заради тези качества, това той отдавна проумя, така и той бе погълнат от синеоката заради чистия й поглед. Никога не би я завел в подземието си. Никога не би й позволил да види, какво му доставя удоволствие.
Джесика неколкократно му нареди, да спре да мисли себе си за странен. Веднъж той самият се бе нарекъл чудовище, каза й, че не знае какво не му е наред. Джес го успокои и увери, че всички имат различни начини да си доставят удоволствие. Факта, че в момента обществото не приема неговият не го прави чудовище, просто не се подчинявал на издиктувани закони, които да държат хората в пръстена на страха.
Повярва й. Винаги й вярваше! Ала въпреки това не би искал това момиченце, на двадесет и седем години, да види какво представлява той наистина. Съжали, че толкова много й е взел страха. Всъщност искаше точно обратното, да го погледне по начина, по който Алисън гледаше Джесика. С обожание и пълно доверие.
— Моли — тя го погледна с въпрос, — изненадана ли си, че знам името ти? Явно да! Не се страхувай от мен, нищо няма да ти направя, докато сама не ме помолиш за това. Да започнем на чисто, какво ще кажеш? — тя кимна, макар сигурно да се подмокря от ужас. Нищо, щеше да я накара да му се довери. — Хайде, заведи ме в стаята на сестра ми, нека не я караме да чака!

* * *

Приемният салон бе в тъмни тонове. Веднага щом пооправи къщата си Дейвид пренареди прословутия син салон. От толкова време бе единственото запазено място в дома му, че го намрази от дън душа. Погледна към госта си, бащата на Рейчъл. Това проклето момиченце.
Преди да замине на война видя колко е лесна тя. После установи, че момичето всъщност наистина си мисли, че е влюбено. Това разбра, когато видя, че е първият й любовник. Мислеше си, че с времето тя ще си намери богат стар глупак, който да й купува рокли и бижута и ще забрави за него. Не стана така. Опита се да й обясни, че между тях не може да има нищо. Сърцето му бе напълно празно за нея, тя не повярва на това, обаче. Знаеше, че от време на време следи дома му. Видя и когато Алек я изнесе в деня на сватбата му, като му обясни, че младата дама била припаднала от мъка. Алек му се подиграваше, а Дейвид се ядоса. Как щеше да се отърве от вечното й дебнене, без да прибегне до физическо насилие?
И така, Рейчъл продължи да се таи в сенките на дърветата, понякога дори близо до къщата. Постоянно дебнеше в градината. Дейвид реши, че единствения начин да й покаже, че присъствието й е нежелателно е като я игнорира. Но — не! Тази гъска продължи с навиците си, което повечето пъти едва не го изкарваше извън типичното му, новопридобито, равновесие.
Херцогинята пристигна, като се настани на канапето до него. В последно време много искаше да си поговори с нея. Бе се разхубавила, а на Дейвид му дойде желанието, да й направи ново дете. Негово дете. Не бе повдигал въпроса си все още, защото жена му бе погълната от Джао… никой не успя да я разубеди да кръсти бебето си другояче. Той призна детето, макар да знаеше, че всички в селото, колкото и неграмотни да са, могат да сметнат, че не той е бащата. Съседите му не идваха често в имението, защото повечето не приемаха странното им семейство. Чуваше клюките, разбира се, как да не ги чуе? Побъркан, след войната, бил той, с малоумната си сестра, с пропадналия си брат и уличница за жена… да си гледат работата, самият Дейвид бе изключително доволен от живота си на този етап.
Всички се бяха променили, той най-вече. Брат му бе сдържан и отговорен, поне за това, което получеше като нареждане от Джесика. Сестра му вечно засмяна и доволна. Той самият можеше да прави каквото си иска, когато си поиска, без да се занимава с мрънкаща и ревнива жена.
Първоначално доста се стресна от странния й характер. Имаше такива приятели, които човек никога не би предполагал, че може да има. Мировият съдия например. Този бе олицетворение на порока и пълен негодник. Ала както всички останали, които се свързваха с херцогинята, претърпя метаморфоза. Често ги посещаваше, говореше си дори с херцога. Разказваше му някакви военни приказки, или почти забравени митове, за велики войни. Сякаш напълно бе загърбил манията си по църковните канони и малки момченца.
Ами любовника й? Бащата на детето й? Дейвид много съжаляваше този човек. Бе дал всичко за нея. Мъжеството си, невинността си, живота си. Единственото му, последното му, желание бе да я види, преди да висне на въжето, към което тя сама го докара. Тя не отиде, не даде обяснение, просто отговори на господин Болингър с едно твърдо „Не!“, все едно му отказва захар към чая. Тогава искаше да я попита, дали има сърце, но се сети, че ако нещастника не поеме вината си проблемите на Дейвид щяха да почукат на вратата. Оттогава не се и стараеше да остане в компанията й, но ден след ден бе привлечен все повече от това сдържано създание. Като пеперуда от пламък. Също така бе убеден, че точно това ще е съдбата му, ако се доближи. Щеше да изгори за секунди, ала въпреки това не можеше да спре копнежа си да осети този пламък.
— Не сте ни посещавали до сега, господин Деламиър! На какво дължим това удоволствие? — когато в дома им, макар и рядко, идваха посетители Джесика бе олицетворение на добрата домакиня. Дейвид още в началото й бе споменал да не и посмяла да го посрамва, а както ставаше с малкото му преки заповеди, които си позволяваше да й даде, тя я прие напълно покорно. Не можеше да отрече, че каквото и да излезе от устата му се изпълняваше. Дори на фронта, войниците не бяха толкова отдадени на желанията му.
— Много съм притеснен, Ваша светлост, инак не бих си позволил да Ви обезпокоя, по такъв деликатен въпрос — човекът бе нервен и със страхопочитание поглеждаше херцога. Ако не беше толкова уплашен, никога не би си и помислил да дойде на това място и да каже на младата херцогиня това, което го измъчваше.
— Много добре, слушаме Ви, господине! — властно заповяда Дейвид. Не му хареса посещението му, както не му хареса и факта, че можеше да каже нещо, което да му навреди пред жена му. Искаше нещата да си останат такива каквито са, а не знаеше, дали тя нямаше да приеме като обида факта, че мъжът и се е мъдрел под полите на щерката на бедния баронет. Отхвърли тази нелепа идея. Джесика сигурно дори нямаше да повдигне и веждите си, при тази новина. Пък и едва ли Рейчъл би споделила нещо такова на баща си.
— Работата е там, Ваши светлости, че от пет дни дъщеря ми е изчезнала и не знам какво да правя.
— Това, какво общо може да има с нас? — попита Блейк. Беше забравила за нещастницата. Със сигурност е още жива, защото Алек никога не би пристъпил думата си към нея. Пет дни… толкова бързо минаваше времето, когато е около Джао. Десет години щяха да отлетят като миг…
— Не исках да поставям нещата така, Ваша светлост, но преди херцога да замине да се бори срещу онзи корсиканец, той и моята Рейчъл бяха близки — видя как погледа на домакина му стана суров. Нямаше значение, Рейчъл бе по-важна от гнева на този прелъстител. — Аз имам очи, милорд, макар тя никога да не ми говори за това. Чезнеше по Вас, докато Ви нямаше, а когато се върнахте нещата станаха още по-зле. Често изчезваше от дома, в което уверен съм, е била тук. Не знам дали сте продължили да лъжете дъщеря ми, или не, но е факт, че вече не се е прибирала от пет дни. Още когато изчезна отидох при съдията. Той ме увери, че ще намери и върне детето ми, но както виждате без резултат. За това взех решение и дойдох да Ви помоля, ако знаете нещо за детето ми, да ми кажете. Тя е всичко за мен, добро момиче е, повярвайте ми! — обърна се към домакинята. Искаше нейната симпатия, защото само така щеше да разбере нещо за дъщеря си. Не му стана приятно, че трябва да каже на момичето, че мъжът й е жалък прелъстител на невинни девици, но това бе единственият начин. — Моля Ви, Ваша светлост, ако знаете нещо, ако сте видели или чули нещо…
— Достатъчно! — прекъсна го жената с жест. В този момент Адам почувства, че това далеч не е момиче, а и може би нямаше да му помогне, така както се надяваше първоначално. — Ако дъщеря Ви липсва не виждам как може да е тук! Не си мислите, че може да топли леглото на съпруга ми, при това цели пет дни, нали така? Вярно, виждах я да души, от време на време, около дома ни. Това може да го потвърди всеки един слуга, но нищо повече. Нито аз, нито херцога, не искахме да имаме нищо общо с нея. Имала е връзка с него, това го знам, но какво от това? Всичко е свършило и ако тя не го приеме, проблема не е наш!
— А наскоро? Виждали ли сте я наскоро?… — вече бе отчаян. Явно клюките бяха верни. Херцогинята бе студена като риба и предана изцяло на мъжа си, независимо какво прави той.
— Не, в интерес на истината, не съм. Но не ми е нито навик, нито работа, да водя отчет на това, кога малката ще ни дебне или не. Както знаете, посветила съм времето на сина си и мъжа си, така че Вашата дъщеря ми е безразлична. Бих се осланяла на мировия съдия, той би трябвало да намери детето Ви! Сега, ако ни извините, компанията Ви, в момента, не ни влияе ободряващо! Желая Ви приятен ден!
Адам Деламиър бе поведен от неприятния иконом към изхода. Можеше да се закълне, че това семейство е виновно, пряко или не, в изчезването на дъщеря му. Щеше да я намери и да докаже правотата си, дори това да бе последното нещо, което щеше да стори през живота си.
Дейвид наведе глава, когато госта напусна тъмната стая. Джесика му каза, че харесва готическия му вкус. Това, че тя харесва нещо в него го зарадва, макар да не искаше да си признае.
— Имаш ли нещо общо с това?
— Да ти кажа истината, или да те излъжа?
— Защо ще те питам, ако не искам да знам истината?
— За да успокоиш съвестта си, естествено. Когато Кристофър беше осъден, тя доста те ядеше, можех да го подуша във въздуха. Нима искаш да те поставя в подобно положение и сега?
— Сторила ли си и нещо лошо?
— Зависи от гледната точка, но скоро щерката ще се върне при таткото, не се притеснявай за това.
— Ревнуваш ли ме?
— Искаш ли да те ревнувам?
— Може би малко… както и да е, отново те питам, имаш ли нещо общо с изчезването на момичето? — като видя повдигнатите вежди на жена си, Дейвид се принуди да добави: — Не държа на истината, но съм длъжен да попитам!
— Добре тогава, не нямам!
Докато жена му го оставяше, отново сам, Дейвид се възхити на хладнокръвието й. Ако бе войник, биещ се срещу Наполеон, войната сигурно би била много по-кратка. Дори Уелингтън не притежаваше такъв стоицизъм, а ненапразно бе наречен Великия мъж.
Защо не поиска истината, като признание? Защото дълбоко в себе си знаеше, че точно Джесика е отговорна за изчезването на бившата му любовница, както бе наясно и с факта, че това не бе направено от ревност. Първо, ако Джесика ревнуваше, щеше да изтреби, не да изгони, да изтреби всички едрогърди слугини, които от време на време взимаше в леглото си. Второ, тя не би чакала толкова време, че да си отмъсти на Рейчъл, не нещо друго е подтикнало Джесика да предприеме мерки срещу дебнещата го бивша изгора, но Дейвид не искаше да се нагърбва с мисли от този сорт. Ако не знаеше, значи не бе виновен, пък и отдавна осъзна, че жена му може да се измъкне суха от всяка ситуация…
Когато се върна в стаята си Блейк се облегна на рамката на вратата и се загледа в леглото си. Братът на съпруга й бе застанал от едната страна на Джао, Алисън от другата и тримата спокойно спяха.
Какво стана с Блейк? Откак роди… не, още от както прие факта, че ще стане биологична майка… не, може би още от времето, когато погледна в очите на Алисън, мислите й бяха толкова объркани. Тя, която презираше тези същества, които бяха способни само на съществуване без смисъл. Не се ли опълчиха и те на Силите на реда, защото искаха точно това, правото на избор дали да бъдат полезни или не? Не бяха ли и те дълбоко наивни, просто в различен аспект?
Заприличваше на хората все повече и повече, при това за толкова кратко време. Беше заточеник на тази планетка от хилядолетия, но едва сега се привързваше истински към тези създания. Призна си го, не можеше да го скрие. Истинското й семейството е важно, представляваше всичко за нея, но не искаше да се връща… не още. Чувстваше онова прекомерно възвишено човешко чувство на щастие.
Не можеше да отрече, че Алек, Алисън и дори Дейвид бяха новото й семейство. След раждането на Джао нещата придобиха огромни размери. Сега тя бе майката, тя бе начело, тя се грижеше за останалите. Бе заела, поне така си го представи, мястото на Тара в този дом. От днес Блейк изостави името, което ползва за кратко и реши, че вече е Джесика. Това беше новото й семейство и в интерес на истината старото вече не е важно. Също като човешка жена, която след сватбата си се отдаваше на новия дом, така стори и Джесика Хартфийлд, херцогинята на Уилмайър, съпругата на херцога на Уилмайър, сестрата на Алек, наставницата на Алисън, гордата майка на Джао, бъдещият херцог!

* * *

Рейчъл Деламиър отвори с труд очите си. Беше заспала, как е успяла да го стори не знаеше. Сякаш душата й бе отлетяла поне за миг от тялото и се бе пренесла в щастливите й години, преди срещата й с херцога.
Никога не би си представила, че ще заживее в такъв кошмар. Не знаеше от колко време се намира на това място, но дори и да се измъкнеше, тя осъзнаваше, че повече никога няма да бъде същата… както психически така и физически.
След като херцогинята я остави сама с онзи извратен тип, братът на мъжа, когото Рейчъл до скоро мислеше, че обича, нещата сякаш излязоха извън всякакъв контрол. Първият ден не й направи нищо, абсолютно нищо, като изключим факта, че бе завързана за тази дървена маса и не можеше да помръдне нищо друго, освен врата си и пръстите на ръцете и краката си.
На втория ден, или поне Рейчъл даваше името ден, на всяко нейно събуждане в този затвор, Алек се намираше до една от съседните маси. На нея врещеше някаква жена. С труд Джесика обърна главата си по посока на крясъците. За нейно нещастие Алек бе застанал от тази страна на дървения плот, че тялото на жената бе напълно в кръгозора на другата пленница. Огромна, това можеше да се спомене за жената. Тя бе толкова дебела, че при други обстоятелства Рейчъл би й се присмяла. Но как да се присмееш на човек, в същото несигурно положение като твоето?
— А, съседке, будна си! Виж, имаме си нов гост! — Рейчъл отдавна осъзна, че колкото и да се дере да пищи никой нямаше да я чуе. От време на време плачеше тихо, но и това не й донасяше някаква утеха и спокойствие. Чудеше се, кога ли Алек ще се заеме с ръката й, както бе обещал да стори на херцогинята. Това очакване я побъркваше, бавно, но сигурно.
— Сигурно се чудиш, защо това огромно туловище си докара привилегията, да бъде удостоена с моето внимание? — изобщо не се чудеше и никак не я вълнуваше. Призна пред себе си, че не може да съчувства на тази жена, защото нейното положение, поне за самата нея, бе къде-къде по-страшно от всичко и всички. — Тази огромна свиня е имала трима сина, един на деветнадесет, един на петнадесет и един на десет години. Виждаш ли, миналата година мъжът на това нещо се споминал и оставил жена си и трите си деца да се оправят както могат — така като устата на жената бе запушена, както до скоро и тази на Рейчъл, тя се опитваше всячески да каже нещо, но не можеше да го направи. Рейчъл го знаеше, защото точно така и тя се мята, когато се опитваше да стори същото. — В беден квартал на Лондон тази жена, която помежду другото се казва Мери, се опитвала да оцелее. Но ако си мислиш, съседке, че била готова да отреже огромния си крак, за да нахрани семейството си, дълбоко грешиш. Виждаш ли, Мери твърди, че едва оцелявали, но въпреки това виж с какво туловище се е сдобила. Не вярвам това да става с глад, а ти?
Така като явно Алек очакваше отговор, Рейчъл реши да поклати отрицателно глава. Той бе луд и опасен и последното нещо, което искаше, е да го дразни, а така да насочи вниманието му към себе си. Може като мъчи някой друг да я остави намира, просто да я държи вързана за тази маса и да натиква, от време на време, в гърлото й онази каша, която той наричаше храна.
— И аз така твърдя. Не е ли странно, че тази жена се нарича Мери? Не бих казал, че има каквото и да било общо с Мария, майката на Спасителя. А може и да греша, не сме били там, може и това, което да знаем за сина на Господ Бог да не е истина, може нещата да са седели съвсем различно, ти как мислиш? Дали наистина Мария е била толкова чиста, както е казано в Светото писание?
Алек отново очакваше отговор, но гърлото на Рейчъл бе свито от страх. Единствените мисли, макар неговите брътвежи, бяха за собственото й добруване.
— Няма значение, какво мислиш. Аз отдавна спрях да мисля за това. Но нека продължа разказа си, как Мери сега попадна в моята гостна. Тази жена е продала всяко едно от децата си, та да си осигури храна и бира в близката пропаднала кръчма. Големият продала на някакъв капитан на кораб със съмнителна репутация, чийто екипаж често изчезвал. Да ти кажа ли защо? Защото се носи слуха, че капитанът е изверг, който така обичал да пребива с камшика си, от време на време, някой по-як мъж, че онзи ако не умирал от ударите, то се поминавал от треската, причинени от нечовешките рани. Средният си син, той може и да се нарече щастлив, продала в една кръчма. Трябвало да се труди без пари, но освен някой друг юмрук от съдържателя, друга беда едва ли би го застигнала. Сега стигаме и до най-малкия. Искаш ли да ти кажа, какво сполетяло най-малкото момче? — Рейчъл поклати отрицателно глава. Когато видя предупредителния поглед на Алек размисли и я поклати положително. — Най-малкото дете продала на един доста прословут бардак. Там човек може да си намери всякакво забавление. Малки момчета, малки момичета, наред с обикновените проститутки и дори животни. Няма желание на който и да било извратен клиент, което за определена сума да не се изпълни. Дори и убийството не е проблем. Мислиш, че Мери не знаела какво се върши зад стените на заведението? Напротив, много добре й е известна славата на онова място.
Рейчъл уморена затвори очи. Какво се очаква от нея? Да съчувства на хора, които никога не е виждала, или да намрази техния мъчител? Не можеше да стори нито едното нито другото. Страхът за собствената й личност бе прекалено силен. Не се притесняваше, че ще иде в Ада за това, защото в момента точно там се намираше…
— Така, може би все пак трябва да чуем, какво има да ни каже Мери, за свое оправдание, мислиш ли? — Рейчъл поклати отрицателно главата си. Изобщо не искаше да слуша молбите на дебеланата. Още по-малко искаше да слуша писъците й, нейните собствени достатъчно кънтяха в мозъка й. — Да, права си, какво си мислех? Няма никакво значение, какво ще каже тази свиня.
Алек се обърна с гръб към огромната Мери и започна да пристъпва към далечната стена. До самата каменна стена сигурно бе поставено нещо, но от този ъгъл и заради търбуха на Мери, Рейчъл не би могла да види какво. Дебелана започна да се мята, или поне се опитваше, но бе също така омотана в дебели въжета, както и самата Рейчъл. Трябваше да извърне поглед, повтори си го няколко пъти, но не можеше да го направи. Осъзна факта, че каквото и да стореше Алек на дебеланата няма да е никак приятно. Главата на Мери бе овързана с някакви каиши, така погледа й бе устремен право към високия таван. Рейчъл имаше поне тази свобода, да извърне поглед. Отново се насили, но сякаш тялото й имаше друго мнение по въпроса.
Алек започна да си припява мелодията, същата онази, която Рейчъл бе чувала няколко пъти. Върна се при жертвата си, с огромен и мръсен нож в ръце. Застана пред търбуха на жената и погледна напълно развеселено към Рейчъл. Този поглед я ужаси много повече от всичко до сега.
— Нека да покажем, на драгата ни Мери, че чревоугодничеството е грях. Мисля, че тя трябва да загуби част от теглото си. Та нали точно, за да запази тази величествена фигура, Мери е изтъргувала невинните си момчета?
Мери започна диво да се опитва да се измъкне от въжетата, но Рейчъл знаеше най-добре, че не би могла да го направи. Нека се мъчи, какво й пукаше, стига да задържа вниманието на побъркания си тъмничар.
Докато си припяваше много бавно Алек започна да разпаря мръсния парцал, бил някога рокля, по търбуха на жената. Като я погали няколко пъти по многобройните гънки започна да реже парче по парче, части от корема й. Чуха се някакви звуци, ала Рейчъл символично затвори ушите си за тях. Онази сигурно ридаеше, но не я бе грижа. Единственото нещо, което сега се въртеше в главата на Рейчъл бе, че много скоро, Алек така щеше да се отнесе и с ръката й. Добре че тази бе дебелана, доста щеше да понареже, преди да стигне до следващата си жертва.
В този момент Рейчъл си призна, че не вярва повече в Бог. Ако Той съществуваше сега нямаше да бъде подложена на това изпитание…

---

Бележки

[1] divus (от латински) — бог, божествен.
[2] Лилит — макар демон с името Лилиту да е известен още от древен Шумер, 3000 г.пр.н.е., има и един разклон на еврейско предание, срещано в апокрифните съчинения на Алфавит Бен-Сира и мидраш Ялкут Раувени. Лилит е описана като първата жена на Адам, създадена от Бог от кал и тиня, преди сътворението на Ева.
[3] ушу — китайска бойна техника.

[N.Perfilova]

Седма глава

„Имах най-доброто семейство, което някой може да си пожелае. Ние винаги сме били заедно, обичахме се, а това е най-важното нещо… признавам, че си падам леко романтик…“

— Вече седем дни малката я няма. Кога ще я пуснеш или убиеш, Никта? — Бисямон и Джесика се бяха разположили в една от библиотеките на дома. Почти всеки ден бившият й брат идваше да я види. Така като, откак сама за себе си, Джесика реши, че е щастлива, нищо не можеше да помрачи настроението й. Дори брътвежите относно Тара и досегашния й дом, или нравоученията и тънките подигравки на Изида.
Усмихвайки се, Джесика започна да гука на Джао. Бисямон протегна ръце в знак, че иска да подържи детето. Той бе много добър чичо, това Джес не можеше да отрече. Поради тази причина тя напълно спокойно подаде сина си.
Бисямон се вгледа в сините очи на бебето. Бе доста пухкаво, но призна пред Джес, че съвсем не прилича на императора, чието име носеше. В край на сметка Один, който от време на време наричаше себе си Лей Гун[1], бе доста близък с императора, а от своя стара Бисямон бе доста близък с Лей Гун. Вторият бе впечатлен от силата на духа на китаеца, не се намесваше в делата му и дори призна, че харесва човека за приятел. Бисямон ще не ще, също възприе императора, като нещо повече от играчка. За жалост много от делата и мислите на Цин Шъхуан щяха да останат скрити от хората и да бъде забравен с минаването на годините. Така както собствената им история остана скрита, така и тази на хората щеше да се загуби с времето… та те вече дори забравяха кратката си такава.
Отново върна вниманието си към бебето. И други от неговия вид бяха попадала в оплодени тела, но нито един не изгаряше от желание да роди дете. То не можеше да се нарече тяхно, но все пак беше. Дори той веднъж беше облякъл една проститутка, която бе бременна. Отърва се от излишния товар, не го блазнеше мисълта да даде живот на едно, така или иначе, обречено същество. Джао, обаче, беше различен. Красив, дори по онзи странен бебешко-човешки начин. Те самите започваха и завършваха жизнения цикъл изглеждащи по един и същ начин. Нямаше как да се отрече, че процеса при хората бе много по-очарователен, въпреки краткостта си.
— За какво мислиш, докато го гледаш така? — попита го Джес.
— Че заради теб, съм станал човечен. Дори, мисля, че харесвам сина ти.
— Красив е, нали? Страшно е умен при това, разбира всичко, макар, още да не може да ми отговори.
— Да, така е… заприличваме на хората. Седим и се радваме, докато глупаво гукаме на една торбичка с кокали и месце. Какво ще стане с момичето?
— Когато Алек се наиграе ще я върна на баща й. Не ми трябва, не ме интересува, пък и си мисля, че като научи урока си, повече няма да я видя.
— Никта, как точно ще обясниш на татко й, какво е станало с нея? Нима си мислиш, че малката ще мълчи, за това, което става в онази тъмница?
— Ако каже каквото и да било Алек ще си я вземе обратно… но повече никога няма да я пусне.
— Повечето хора не са особено умни. Може да си помисли, че при татенцето е защитена и да цъфнат двамцата при мен с историята за „креативния“ ти брат, както го наричаш.
— Какво по-добро от това, Бисямон? Стига вече, не ме карай да си мисля за глупости. Вчера проведох един доста странен разговор с мъжа си, а да си призная не мисля, че ми хареса.
— И какво, да не иска близост? Превъзмогна ли отвращението си към техните начини да изразяват любовта си?
— Никак, пък и след първия път нямам контакт с него. Явно, обаче, не само, че е променил решението си, но и иска да ме оплоди с негово собствено бебе. Мислих доста и стигнах до извода, че това не е добра идея. Сега страшно много е привързан към Джао, но какво ще стане, когато разбере, че не може да има свое собствено дете… поне не и от мен.
Едно бе да попаднеш в бременно тяло, но съвсем друго да забременееш докато си в него. Абсолютно невъзможно. Много отдавна правиха опити с това, но нищо не излезе. Чудиха се какъв ли биологичен вид щеше да се пръкне, ако заченеха облечени в човешки обвивки. Тъй като опитите, най-вече тези на Изида, не дадоха резултат се прие, че не могат да го направят. Така Джесика не само щеше да си наложи да търпи съприкосновението със съпруга си, ами и от това нямаше да излезе нищо.
— Кажи му истината…
— Моля?
— Защо не? Да не мислиш, че ще ти повярва? Най-много да реши, че си луда, какво толкова? Едва ли иска да има син от луда, не мислиш ли? — ами да, шизофренията се предаваше генетично, не че можеше да обясни процеса на изостаналия си съпруг, но факта си е факт. Ако Дейвид решеше, че жена му е болна, то и децата им щяха да бъдат такива, а той не би искал такова поколение, в край на сметка. Ако хората знаеха, какво точно значат тези умствени болести не биха се страхували толкова от тях. Всичко онова, което помиташе тялото си имаше точно определено значение и напълно естествено бе да е поправимо, тоест изличимо, но човеците още не бяха способни да контролират телата и ума си. С това си развитие, а и заради тяхното влияние, това едва ли някого щеше да се случи.
— Никта, кога най-накрая ще си готова да поговорим и за това, което става не в този дом?
— Може би когато Тара потропа на вратата на тази къща, Бисямон! — все още не му вярваше.
— А ако Тара отнеме сина ти? Тогава какво?
— Това никога няма да се случи, естествено…

* * *

Моли се мяташе в леглото си. Не можеше да заспи. От около десет вечерта се опитваше, но все още безуспешно. Една от нейните колежки, прислужницата на име Емили, днес я обижда толкова яростно, че Моли още си спомняше думите й.
Емили първо топлеше леглото на херцога, после бе и в това на малкия му брат. Само че писна и на двамата и те просто спряха да й обръщат внимание. Емили беше бясна, защото господарите на другите големи имения, поне докато се намърдваха между краката й, й подаряваха по някоя доста евтина дрънкулка. Тези двамата, обаче, както тя самата твърдеше, дори не й казали и една топла дума. Вдигнали биле полите, понапънали се за пет-десет минутки и толкоз. Нито я биле стискали за големите гърди, както други, нито я биле галили, нито дори знаели името й. Сякаш била нищо, дори не и човешко същество.
Дълго време Емили споделяше на Моли. Дори имаха себе си за нещо като приятелки, макар Моли да не харесваше характера на жената. Само че, така като единствено Изабел, дебеличката готвачка, можеше да се нарече приятна, както сред персонала, така и сред господарите, Моли приемаше всяко едно приятелство.
Нещата бързо се промениха, когато тази сутрин младият господар Алек, от когото Моли все още се ужасяваше, влезе в кухнята. Не го правеше за пръв път. Обожаваше Изабел, сигурно, защото и херцогинята й бе приятелка, или поне така ги виждаше нещата самата Моли.
Както и да е, младият лорд с танцова стъпка влезе в кухнята и театрално целуна готвачката по бузата. Онази се разсмя изкусително, ако човек затвореше очи и слушаше този смях, можеше да си представи, че Иза е най-красивата и желана жена на света. Самата Изабел имаше високо мнение за себе си и често учеше другите да имат самочувствие, което липсваше сред доста голяма част от прислугата. Всички я обожаваха, освен отвратителния съсухрен иконом, който май не понасяше никого, в интерес на истината.
След като господаря показа привързаността си към добрата дебеланка отиде до масата, на която Моли все още закусваше. Тя се сепна, когато той седна до нея и сложи ръка на бедрото й. Искаше или не започна да трепери, обзе я такъв ужас, че не можа да продължи да се храни и така просто застина в очакване. Едва ли щеше да й стори нещо в пълната със слуги кухня и то пред погледа на Изабел.
Алек не направи нищо повече, продължи да си говори с готвачката, някакви странни работи, че отново трябвало да се чисти долу. Къде бе това долу, Моли не знаеше, пък и точно в този момент не я и интересуваше особено. Готвачката го попита как е онова девойче, с проблемите в крайниците. Алек отговори, че е още напълно цялостна. Често той и Изабел говореха толкова странно, че хората просто спираха да ги слушат. Моли също би го сторила, но той галеше бедрото й като собственик, какъвто със сигурност не беше. В този момент Моли взе решение съвсем скоро да напусне тази къща, дойде и достатъчно да се бои непрестанно от набезите на този човек.
Тогава ни в клин ни в ръкав, младият господар извади от джоба на черното си сако една червена кутийка и й я подаде:
— Това бе на майка ми, надявам се да ти харесат — Моли отвори невярващо очи. Носеше й подарък и й го подаде пред цялата прислуга. На нея? Така като тя не протегна ръката си, която още стоеше върху масата, а само мигаше учудено господарят се разсмя и взе дланта й, като пусне вътре кутийката. Стана, наведе се, след което целуна Моли по челото, погали я като любимо кученце по главата и напусна.
Ето това отприщи яда на Емили. Тя веднага изтръгна кутийката от ръцете на, все още втрещената, Моли и я отвори. При вида на диамантите, които слугинята естествено мислеше за имитация, ахна ядно. Изправи се от стола и с всички сила удари съперницата си, която още бе в шок. Самата Моли и на това не можеше да реагира адекватно, защото това бе първият подарък, от някой различен от майка й и баща й. При малкото предложения за почтен брак, мъжете не бяха си направили труда дори за най-обикновен пръстен. Искаше й се да протегне ръцете си и да изтръгне обеците от Емили, но не го направи. Знаеше, че те всъщност са подкуп, макар този жест да я стопли толкова много.
След звучната плесница Моли се сепна и погледна изненадано към нападателката си, все още, без да каже или направи каквото и да било. Тогава се изсипаха и обидите над главата й. Нарече я курва, долна стара проститутка, кучка и грозище, без гърди. Моли си помисли, че Изабел както винаги ще я защити, но тя не го направи. И така след гръмката тирада Емили се врътна, засрамила горкото момиче пред цялата прислуга и си тръгна от кухнята, демонстративно ядосана. В край на сметка Изабел все пак отиде до почти ревналото момиче:
— Колкото и свежо да е твоето, така наречено чистосърдечие, трябва сама да се опиташ да водиш битките си. Мисля си, че точно с един примерен удар, можеше да проснеш тази кучка на земята.
— Не съм го направила от страх, по-скоро се стреснах толкова, че дори не разбрах какво става…
— Всички да се махат от кухнята ми! — когато готвачката заповядваше нещо, все едно го бе казала самата херцогиня, дори неприятния иконом не оспорваше думите й, просто мрънкаше докато правеше каквото и да било. Моли понечи да си иде, но Изабел хвана ръката й и я накара да седне обратно на мястото си.
— Знаеш ли, когато бях млада, ме приемаха за нещо като… ъ-ъ… да речем наставник. Тази роля толкова ми хареса, че доста дълго се придържах към нея.
— Не разбирам, какво искаш да ми кажеш, Иза?
— Първо, може и да е прекрасно да си чист и наивен, но със сигурност не е здравословно. Да не говорим, че тази къща е различна, дори и да не си го разбрала. Второ, ако оставиш такива като онази млекодайна крава да ти се качват на главата, то от теб няма особено голям смисъл, ще си останеш кошче за човешки подигравки и злоба, нищо друго. Трето, ако Алек те харесва, то това значи нещо много, много силно. Той е различен, доста опасен повярвай ми. Познавах хора като него, те имат различни желания и това ги прави странни в очите на останалите, просто защото не го разбират. Само че такива типове, могат да бъдат наистина изключително ценни, защото това, което им влезе под кожата става безценно.
— Не знам, за какво намекваш, Иза, но аз не съм и няма да бъда ничия любовница…
— Горкото ограничено дете. Толкова робуваш на условности, а не трябва. Какво значи любовница? Нещо прекрасно е, да се насладиш на физическите наслади, заедно с човека, когото си си избрала.
— Аз съм почтено…
— Това, че приемаш удоволствието за грях е напълно погрешно. Дори християнството не го отрича, напротив, хората го правят. Религията, или поне идеята за тази вяра, няма нищо общо с това, което обществото проповядва. Не можеш да ме разбереш, за това сме си виновни ние, но приеми един съвет. Не се отказвай от шанса си за щастие, само защото обществото ти казва така. Животът ти е толкова кратък, днес си тук утре те няма… така ли искаш да умреш, без да си направила нищо за себе си?
— Не искам да ида в ада, заради…
— Глупости, но няма да ме разбереш. Давам ти съвет, не изпускай такъв като Алек, защото хора като него са рядкост. Ръцете му могат или да те наранят или боготворят. От теб зависи кое от двете ще избереш — Изабел й намигна. — А сега да видя, какво са причинили тези ръце не на толкова голям късметлия като теб.

Целият останал ден за Моли бе кошмар. Всички слуги й се присмиваха зад гърба, мълвата че е курвата на господаря плъзна като листа посред есен. Много трудно завърши задълженията си, без да ревне с глас в някой ъгъл и се отправи към стаята си, чак когато бе сигурна, че Емили и Вики са заспали. Делеше стаята си тях, макар сега това да я задушаваше.
Мъчейки се все така да заспи Моли чу как Емили се изправи тихо от леглото си и излезе от стаята. Не минаха и тридесет минути, когато в стаята нахълта самата херцогиня с ревящото си бебе на ръце. Моли и Вики веднага се изправиха в леглата си и се изпънаха като струни при вида на изнервената си господарка.
— Ти — и херцогинята посочи Моли. — Ставай и идвай с мен!
Моли все още не можеше да се движи от шок, когато явно херцогинята се ядоса не на шега и за пръв път откак е в къщата слугинята я чу да вика:
— Веднага!
Стресирана тя бързо облече един напълно изтънял от времето халат, подарък й от баща й за една доста отминала Коледа и последва жената с наведена глава. Бебето не спираше да плаче. Видя, че цялата прислуга е отворила вратите на стаите си и гледат в недоумение тази процесия. Само един поглед на господарката ги накарваше да се затварят бързо на сигурно пред минаващите жени. Моли умираше от страх, каквото и да бе станало, не вещаеше нищо добро за нея.
Не след дълго се озоваха пред стаята на господаря Алек. Моли вече загуби и малкото и останал кураж и с едва овладян тих глас попита водача си:
— Какво става, Ваша светлост? Нищо не съм направила… наистина, аз…
— Млъквай и влизай в стаята! — заповяда вече напълно спокойно господарката й. Моли преглътна, отвори вратата на спалнята и с наведена глава пропусна херцогинята, с бебето на ръце, вътре.
Когато вратата се затръшна след тях, искайки или не, момичето погледна към средата на стаята. Хлипайки на колене бе застанала Емили, като се държеше за главата, а от ръцете й по дебелия килим капеше кръв. Какво, за Бога, й се бе случило? Тя ридаеше, когато забеляза новодошлите. Със злоба изгледа Моли, но не каза нито дума. Отново наведе главата си и клатейки се напред-назад продължи да плаче тихо, сякаш я бе страх да извиси глас.
— Така, явно тази особа е направила нещо, но още не съм решила кой е виновен. Така като викаше прекалено високо събуди сина ми, което никак не ми е приятно. Знаеш ли колко трудно заспива вечер, Джао? Знаеш ли? — Моли поклати отрицателно, наведената си глава. Не искаше повече да гледа към Емили. — Няма да те разпитвам, какво е станало днес, вече говорих с Изабел, така че знам всичко!
Чак тогава Моли видя, че младият господар бе седнал на червеното си кресло, което бе обърнато към големите прозорци. Като се изправи пред гостите си на лицето му грееше безгрижна усмивка. Ръцете му бяха покрити в кръв, явно държейки нещо в едната от тях. Моли се парализира. Какво щяха да й сторят? Какво толкова бе направила?
Алек спря близо до нея и със свободната си ръка вдигна брадичката й така, че да го погледне. Макар тя да бе по-висока от него, способността да си гледа краката й бе вродена в този ад, в който се наложи да работи.
— Мисля, че дарих това на теб! — каза толкова мило той и освободи брадичката й, хвана една от отпуснатите й ръце, отвори стиснатите й юмруци и положи нещо влажно и топло в тях. Момичето не искаше да се насили да погледне към притежанието си, но се наложи. Щеше да се разписка на секундата, ако не чу предупреждението на херцогинята:
— Много внимавай, защото ако отново събудиш Джао, не те очаква нищо по-добро от това!
С широко отворени очи Моли отново се втренчи в ръката си. В дланта й се намираха обеците, които обаче все още висяха на ушите на Емили, които от своя страна не висяха на глава й.
— Алек, искаш ли я? — посочи с глава херцогинята към Моли. Какво значи дали я иска?…
— Да, харесвам я много, сестричке, дори повече от това.
— Моли — господарката, за жалост, знаеше и името й, — оставаш в тази стая. Оттук нататък ще живееш с Алек. Нека това хленчещо нещо там да ти донесе вещите, ако си ги искаш, естествено. Алек, ти ще се грижиш за това създание, мисля че ще ти се отрази добре, да имаш нещо, за което да полагаш някакви ласки!
— Аз не мога, Ваша светлост, моля Ви! Аз съм добро момиче, не искам, не мога… — започна да заеква тя.
Алек сложи кървавия си пръст на устните й, тя преглътна, надявайки се да не повърне.
— Тихо, няма да ти направя нищо лошо. Няма да те омърся, за това не се притеснявай. Ти ще останеш чиста, чиста за мен… Джес, мислиш ли, че тя може да е добрата страна на душата ми?
— Ако така решиш, коя съм аз да споря? Сега се оправи с онази там, не искам повече да чувам гласа й…
Вратата се отвори с трясък. В спалнята нахълта Дейвид Хартфийлд, напълно разгневен. Моли видя своя шанс, в единствения човек, в тази къща, който й се струваше нормален.
— Милорд, моля Ви, помогнете ми! Не искам да ставам любовница на брат Ви, аз…
Така като Дейвид никога не е имал високо мнение за хората, стоящи по-ниско от него, не обърна ни най-малко внимание на заекващата върлина. Прикова погледа си към плачещата слугиня, която един или два пъти го бе облекчавала. Кървящата й глава доведе само до повдигане на веждите му и въпросителен поглед към херцогинята.
— Икономът дойде да ме вдигне на пожар, защото цялото това крило от къщата било обливано от крясъци. Госпожо, ще ми кажете ли какво става?
— Брат ти е подарил подарък на това момиче, защото го харесва. Онази там е присвоила нещо чуждо и е нападнала избраницата на Алек пред всички. Промъкнала се тази вечер в леглото му, с надеждата да получи още нещо за услугите си. Брат ти се ядосал и си взел това, което и без това не е нейно, а аз доведох тази, на която принадлежи. Иска я за себе си, за това не виждам защо да не му я оставим.
— Кого, онази хленчеща крава, или тази топола тук?
— Тази тук, естествено!
Дейвид погледна във все още разтворената ръка на хилавата девойка, която лично той си мислеше, че вижда за пръв път. В ръцете й се намираха двете уши на онази другата, украсени с диамантите на майка му.
— Подарил си на това плашило диамантите на майка ни? — попита той. Не попита какво правят отрязаните части от тялото на Емили все още накичени с обеците. Не попита и какво смятат да й причинят. Не! Херцогът се учуди на диамантите… които пък се оказали истински. Съвсем скоро Моли щеше да изпадне в истеричен смях. Всички тук бяха луди, което значеше, че рано или късно и тя ще заприлича на тях.
— Да, тя сега е моя! Джесика ми разреши да я задържа.
Херцогът въздъхна и погледна уморено към жена си:
— Не искам заради онази там някой да причинява проблеми на брат ми. Ще се оправите с този проблем, нали госпожо? — той сочеше все още хлипащата и клатещата се Емили.
— Да! — кимна херцогинята.
Херцогът напусна, херцогинята пък подвикна на Емили да става и да я последва, ако са й мили другите части на тялото и така Моли остана сама, със своя, по напълно нов начин, господар…

---

Бележки

[1] Лей Гун — бог на гръмотевиците, според китайската митология.

[N.Perfilova]

Осма глава

„Годините минават като миг, когато си щастлив!…“


Джао беше доста различно дете и напълно осъзнаваше този факт. Днес бе деветият му рожден ден, ала той си мислеше, че е живял много повече години на тази земя.
Да разкажем за живота на Джао Хартфийлд, бъдещият херцог на Уилмайър…
Джао бе роден през една зимна вечер на далечната, поне за него, хиляда осемстотин и седемнадесета година. Ако питат самия Джао, той би казал, че помни прекрасно първото си проплакване в ръцете на онази кокалеста и зле миришеща жена.
Както и да е, Джао не можеше да се оплаче от живота си, дори точно обратното, имаше себе си за най-щастливото дете в целия огромен свят, който той знаеше, е много повече от това, което другите имаха на представа.
Майка му, Джесика… най-всеотдайната и разбрана жена, раждала се някога, винаги до него. Разказваше му толкова много приказки, които Джао помнеше до последната запетайка. Още на пет се научи да чете и пише… на почти всички езици, които се пресетеше да пита своята майка, та да го научи. А тя бе горда със своя малък гений, какъвто неведнъж го наричаше, с онова великолепно грейнало от обич лице.
Чак когато Джао стана на шест, майка му, по настояване на татко му, го заведе на неделна литургия. Така като тя проспа цялата дълга проповед, а и докато баща му се усмихваше от сърце, всеки път, когато тя похъркваше и неодобрителни погледи на арендаторите им и съседи се извръщаха към нея, Джао използва тяхната разсеяност и се измъкна от скучната лекция на преподобния Джонсън. Явно не бе единственото дете, избягало от отегчителните глупости, леещи се от устата на отчето. Навън се разхождаха още пет от децата на селяните, горе-долу на неговата възраст. Джао се зарадва, че има с кого да си играе и отиде, с надежда, до тях. Тогава те започнаха да го наричат копеле, да се подиграват на името му и да го блъскат. Не знаеха, но още откак проходи, Джао започна да се обучава на бойна техника. Една странна съвкупност, от всички разпръснати бойни изкуства по света. На четири, добави нови, свои собствени, елементи. Търпението му бе точно десет минутно, след което строши носа на най-голямото, около десет годишно, момче. Извади от ставата ръката на осем годишното. Ритна в, още не развитите слабини, шест годишното. На другите две нищо не направи, защото те се разпищяха и хукнаха към църквата да викат за помощ.
Тогава татко погледна сина си и с най-топлата си усмивка каза на цялото село, че неговото момче е най-силното и съобразително създание на целия свят. Джао се изду като петел пред хлипащите деца и учудените погледи на техните родители. Те сигурно са очаквали самият Джао да бъде наказан… нищо не разбираха те, от отношенията на неговата фамилия един към друг.
Както и да е, оттогава Джао, както и останалите от семейството не стъпиха повече в църквата. Татко бързо се съгласи с мама, че това е чисто и просто губене на време, пък и ако Джао бил осакатил още някого от арендаторските чеда, кой щял да работи след години?
Джао не бе самотен, ако това си мислите, че го е подтикнало да търси компанията на селянчетата. Призна си, че е арогантно момченце, но татко му бе пълният виновник за това му поведение спрямо останалите. Да, Джао не бе самотно дете.
Алисън, неговата леля, беше най-добрия му приятел. Тя бе по-скоро като малката му сестра, с която вечно играеха, гонеха се, цапаха се и правеха пакости.
Чичо Алек е самата прелест, обаче. Той винаги се оказваше толкова забавен. Чичо Алек бе женен, или поне така го виждаше Джао, за една толкова тиха дама, че рядко чуваше гласа й. Чичо я боготвореше, вечно я глезеше, подаряваше й подаръци и я галеше по главата. Татко веднъж рече на Джао, че тяхната фамилия сигурно е нещо сбъркана, защото знаел със сигурност, че момичето било недокоснато, въпреки че живеела с брат му. Джао много добре знаеше, какво има предвид татко, но не му го каза. Той никога не казваше на баща си и половината от нещата, които знаеше, защото не искаше да му показва, колко е глупав, неговият родител. Единственият човек, с когото Джао можеше да споделя, бе неговата мама.
Чичо Алек имаше и друга приятелка, с която вече от време на време си играеше на онези игри, които водеха до появата на бебета. Джао се подсмихна, можеше да нарече това и с друга дума, но бе свикнал да говори като малко дете, защото той е точно това.
Както и да е, леля Рейчъл бе много по-различна от леля Моли. Леля Рейчъл помагаше на чичо по съвсем друг начин. Тя знаеше тайната му, относно неговата стая за игра. Много пъти Джао слизаше до подземието, заедно с чичо си и леля Рейчъл, която никога не се появяваше в горната част на къщата. Там се наказваха лошите хора, ако питаха самото дете, обаче, чичо му просто си изливаше странностите на тези, които поне го заслужаваха, та да се държи в ръце пред останалата част от света. Самият Джао знаеше много за анатомията и често подсказваше на чичо си това-онова за някои… ами да го наречем игри. Едва ли неговите „гости“ бяха особено доволни от намесата на „демонското дете“, както понякога го наричаха сред плач и викове.
Леля Рейчъл определено се страхуваше дори да се докосне до него. Когато Джао бе още бебе тя дръпнала ръката на мама и той за малко не паднал от прегръдката й. Тогава, за наказание леля попаднала в стаята за игра на чичо. Там прекарала близо месец, преди чичо да приложи наказанието, наложено от мама. Въпреки това, а може би и защото чичо бил влюбен до уши в Моли, той се смилил над леля и бързо отрязал ръката й. Първоначално мислел да го направи доста бавно и болезнено. Освен това си признал, че да имаш компания докато работиш му станало доста приятно. След като подарил на мама ръката, която обещал, мама казала на чичо, че съседката е свободна да си иде. Естествено предупредила жената, че ако си отвори устата, нещо много по-лошо очаквало баща й, както и всички, които някога познавала.
Леля Рейчъл си тръгна… и се върна точно след една седмица. Без да продума на никого нищо, сред море от учудени погледи, както на родата така и на прислугата, тя се насочи към, уж тайното подземие, намери чичо и започнала да му помага в разчистването на това, което останало от последната му играчка. Оттогава Рейчъл се превърна в леля Рейчъл и остана да обитава дома, като не си подаваше носа навън от стаята за игра. Бе станала толкова бяла, че приличаше на призрак, което много се харесваше на Джао.
На втората година от живота си Джао загуби леля Иза, но бързо я възвърна, когато още на същия ден леля Изида се върна, облечена в нов „костюм“. Сега се казваше леля Ана и бе точно обратното на това, което бе като Иза. Дълга и слаба жена, на не повече от двадесет и девет, доста красива и изключително палава. Слугите доста се зачудиха, дали не трябва да си готвач, та господарката да се отнася така сърдечно към теб.
Не мина и месец, когато старият иконом, все още не разбрал коя е леля Ана, я ударил с всичко сила. Леля Ана никога не успя да хареса дъртия нахалник, защото всъщност, той също не я харесваше. Новата готвачка рядко ставаше злобна, природата й бе да е весела и усмихната, но онзи явно прекалил. Джао много се нацупи, че не присъствал, когато Иза, така де Ана, откъснала ръката на иконома и започнала да го налага със собствения му крайник, при това в кухня пълна с още по-пискащи и от него слуги. Със сигурност леля Ана остави човека жив, но какво стана после с него Джао не знаеше, пък и не го вълнуваше особено.
Новият иконом наричаше себе си просто господин Барни. Веднага след като мястото остана свободно, мировия съдия, без да иска падна от една скала и умря. Така се появи и господин Барни, който беше всъщност чичо Бисямон. Икономът, не се учудвайте, бе един доста висок и дебел човек, с ведро лице и прекрасно чувство за хумор, което хората естествено не разбираха.
На третата година от живота си Джао се сдоби и с нови приятели, които мама дълго игнорира, но накрая се предаде. Далечни роднини на починалия граф Карлайл наследили дома му. Той се намираше в съседство с този на татко. Странно е да се каже близо, защото си бе два часа езда, от където и да го погледнеш, а хората толкова ценяха времето си.
Както и да е, младата женена двойка, която току-що се сдобила с пари, така като едва наскоро била намерена в Америка от адвоката на графа, който пък си бе чичо Райджин… малко объркано, нали? Но важното е, че новопоявилите се наследили къщата. Адвокатът претърпял някаква странна злополука… представяте ли си ударил го гръм и човека се опекъл. А после нямал чувство за хумор… но тихо това е тайна.
Така, сега новите съседи бяха господин и госпожа Фъргюсън. Тоест: граф Роджър, който всъщност бе чичо Райджин, графиня Амалия, която бе леля Аматерасу и сина им — недоволния Фердинанд, чичо Фукурокуджин. Последния мразеше децата, а да се облече в нещо такова никак не го правеше приветлив. Отначало всички те дойдоха, за да са близо до чичо Бисямон, който доста дълго ги бе изоставил. Непрекъснато спореха и се караха с мама, но Джао бе ненадминат, когато трябва да се хареса на роднините си и така скоро те се покориха от детето. Е Ферди, както насмешливо го наричаха всички, се правеше на вечно вкиснат и злобен, но Джао много добре знаеше, че всъщност го обожава.
Слугите също доста се промениха с времето. Отсееха се само такива, които можеха да отворят съзнанието си за странностите на фамилията… но не бяха интересни за споменавани. Работата им беше да са незабележими, а на повечето жени, да помагат от време на време на татко да се освободи от напрежението, при това, без да бият на очи. Татко не ги харесваше онези, които са по-ниско от него, не ги забелязваше дори, но такъв си бе той… мама каза, че е дори по-арогантен от нея самата, а това е много трудно нещо.
Джао затвори очички и се намръщи.
Днес е деветият му рожден ден, сърце не му даде да каже на мама, че скоро ада ще се отприщи, както се изразяваха хората край него. Но Джао щеше да пази мама и татко, щеше да пази и всичките си лели и чичовци, защото Джао ги обичаше повече от всичко на този огромен, огромен свят…

* * *

— Виждам, че не си следила своята малка „дъщеря“, наричаща се Никта, Тара!
Кристина подскочи като чу този почти забравен глас. Днес бе петата година, откак умря нейната последна и най-мила играчка. Тя изпадна в такава дълбока депресия, че трудно се контактуваше с нея. Пангу й бе предложил да й намери друга, но Кристина отказа. За пръв път наистина тъжеше за загубата на човек, така че искала да се остави на това така ново чувство.
— Остави ни, Калиопа… — макар и с неохота Кристина си тръгна, но естествено, щеше да остане толкова близо, та да подслушва и същевременно толкова далеч те да не я усетят. Кристина можеше да чува по-добре от почти всички биологични видове, дори и от собствения си такъв. Всеки имаше определен талант, нейният бе да слуша… тя чуваше даже и растежа на цветята по тази планета. Усмихна се кисело, от колко време не се бе заслушвала в песента им…
— Какво ти става? Защо си тук, отново?
— Тара, толкова си противна така, че чак ме болят ушите да слушам този твой човешки глас.
— Не ми пука, какво ти е мнението, на мен лично ми е много приятно!
— Моето, както и твоето мнение, никога не са били особено важни, за общото благо. Не за това съм тук. Не следиш онова свое протеже, което нарича себе си Никта!
— Не, защо да го правя? Пратих Изида, за да я наглежда…
— Никта е заедно с бившите ти „деца“, които ти обърнаха гръб навремето.
— И какво от това? Никта никога не би си тръгнала от дома ми. Тя е стадно животно, както и всички ние. Не би могла да понесе да я изоставя. Това не ме притеснява, нека се порадва на тяхната компания, може и да ги вразуми и да се върнат с наведени глави. Тогава аз ще ги изгоня, при това с голям ентусиазъм…
— Станала си същински хуманоид. Твоите бивши деца не са важни, ти не си важна, Никта е важна. Тя има потенциал, можеше да стигне един нов етап от развитие, но отново се разсейва.
— Защо да не го прави? Веднага щом обърне гръб на забавленията тя ще се концентрира в себе си и тогава ще…
— Няма! Никта има син, знаеше ли това?
— Естествено! Признавам, че мислех, че ще отхвърли детето. Никой от нас не се реши да роди човек, но явно тя се забавлява така. Нека, това още повече ще я отегчи от човеците, тя никога не е харесвала съприкосновението с хората.
— Ето тук, Тара, грешиш! Детето е всичко за тази твоя дъщеря. Чувствай се горда баба на напреднал човек. Войната едва започва, силите ни са равни, но ако хуманоидите намерят пътя до тези светове, в които взехме и населихме най-добрите от тях нещата могат да се променят. Ако тук все още бе населено с примати, каквито бяха двукраките животни, преди да се намесите вие, може и да не обърнех внимание на това дете, но нещата вече не стоят така. А и факта, че дъщеря ти е потиснала развитието си, за да предпазва това същество е немислима!
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че първо това дете е прекалено развито за обвивката си. Не искаме да му дойдат налудничавите мисли да открие подобните си сред Вселената и да тръгне да търси другите примати по планетите и да ги обединява. Искам, обаче, Никта напълно развита и с пълен потенциал в редиците ни!
— Защо тогава идваш при мен? Иди при Никта и й кажи каквото имаш да й казваш. Знам истината, не можеш да го сториш, защото тя никога няма да ме изостави… никое от моите деца не биха го направили! Така че, остави ме сама да се погрижа за нещата…
— Да ти напомням ли, че имаш и такива, които напълно ти обърнаха гръб? Остави ги да си съществуват напълно спокойни и доволни. Ако отведеш Никта от детето, тя ще се отвърне от теб, точно както го направиха и другите и то, защото с безразличието си им показа, че дезертьорството не се наказва с нищо.
— Тогава какво според теб трябва да направя сега?
— Не наранявай открито детето, но се отърви от него. Опасно е, не само като счупеното колело в организма на дъщеря ти, но и с прогреса си. Нека от мъка Никта се върне при теб, нека изостави човешкия род и нека се развие докрай. Тогава и само тогава, можеш да си отидеш у дома!
Кристина чу достатъчно. Сантиментална, така я нарече Пангу, когато тя плака над прекрасната надгробна плоча, която построи за играчката си. Тя отдавна бе престанала да съществува за своите, още от как Кристина положи ръцете си над съзнанието й. За това Кристина направи всичко добре, този път. Погреба играчката си и накара братята и сестрите си да изтърпят пеенето на онзи човек, който си мислеше, че е Божи наместник. Ала играчката й бе католичка, заслужаваше подобна чест, особено след дългите години, през които радваше господарката си, макар да не го осъзнаваше. Толкова пъти жената бе на ръба да се изгуби тотално в световете, които Крис създаваше за нея, но въпреки това се оказа силна… жената не беше нещастен затворник, напротив, повечето време Кристина имаше чувството, че тя се забавлява повече дори от самия Автор.
Относно Никта Кристина знаеше, че е станала майка. Отначало толкова се смя, после дълго плака. Тя, която виждаше иронията във всичко, видя и своята собствена. Играчката й бе нейното дете, макар да не го бе раждала. Но я загуби, така както Никта щеше да загуби своето след време… но след време. Каквото и да ставаше Силите бяха техен враг, още от момента, когато ги заточиха на това място. Кристина никога не прие наказанието като такова, не видя затвора си като затвор. Напротив, това бе нейната площадка за игра и тя беше напълно доволна от ситуацията. Пангу каза, че е така, защото е най-малката и най-разглезената, но това не разстрои Кристина. Сега, обаче, се разстрои. Нямаше да даде на бившите си врагове да наранят Никта, нито сина й. Ако сестра й се бе променила то бе към добро. Преди не се разбираха много, защото Никта само тормозеше хората, докато Кристина ги обичаше…

* * *

— За какво мислиш, Джес? — настани се до нея Дейвид.
Въпреки всичко Дейвид Хартфийлд бе най-щастливия човек на земята… колко хора можеха да се похвалят, че са женени за по-развит биологичен вид? О, Дейвид знаеше всичко за своята съпруга, или поне това, което тя благоволи да му сподели. Както й каза, нейният „бивш брат“, както тя сама го нарече, отначало Дейвид взе жена си за напълно побъркана, когато за пръв път му сподели, че едно от имената, които бе приемала на тази планета било Никта, като хората са я олицетворявали с нощта… или някакви там подобни глупости. Самият Дейвид не бе от най-начетените, вярваше дословно на историите на баща си за миналото, приказки, които се оказват абсолютни глупости, според сина му Джао.
Както и да е, в продължение на почти две години Дейвид все така упорито избягваше теми като тази с лудата си жена… в интерес на истината, както и с цялата фамилия.
Това продължи до една съдбовна нощ, която той никога нямаше да забрави, или поне така се надяваше.
Сина му (защото Джао бе негов син и всеки дръзнал да твърди нещо друго щеше да си го отнесе) бе на две години. Дейвид си се цупеше на странното съществувание, което водеше в момента, сам в кабинета си, напълно обновен при това. Бе направил дома си достоен за възхищение, богат и тъмен, какъвто винаги си го е представял. Ала това не му носеше особена радост, не и онази, която смяташе, че ще изпита като въздигне отново името на рода си.
Докато се мръщеше на несправедливата Фортуна[1], която Дейвид никога не бе срещал, но нямаше от къде да знае, в кабинета нахълта една полугола жена, цялата покрита с кръв, която Дейвид веднага прецени, е нейната собствена. Лицето й изобразяваше див ужас, едното око висеше над бузата, два от пръстите на лявата й ръка липсваха. Би трябвало в този момент да изпита жал или погнуса, но Дейвид просто бе раздразнен, че това същество е нахълтало, при това в този вид, в кабинета му. Какво, за Бога, не му беше наред?
Жената се втурна към него и падна в краката му, докато той се опитваше всячески да запази ботушите си от омазаните й крайници. Не знаеше дали можеха да премахнат кръвта след това, а не искаше да съсипва красивите си обуща.
— Моля Ви, господине, помогнете ми… — започна да ридае натрапницата, все още опитваща се да го докопа. В първия момент той искаше да я изрита, та да не успее тя да го докосва, но тогава се сети, че съществува Бог и най-вероятно няма да е доволен, ако неговият раб направи нещо подобно. С ядно проклятие, но не можещ да се насили да пипне това доста измъчено създание, Дейвид попита, като прибави състрадателна нотка в гласа си:
— Какво се е случило? Кой направи това с Вас? — изобщо и не искаше да знае. Ако можеше щеше да изхвърли това „нещо“ от кабината на баща си, светая му светих.
— Той е луд, казвам Ви, прави ужасни неща с нас… моля Ви… — започна да реве нещастницата, а Дейвид спокойно отпи от шерито си. Така, сега трябваше да повика някой от слугите, които да повикат съдията и да се отърве от жената, която сигурно щеше и да умре от инфекция. По дяволите, това щеше да му докара много главоболия. Първото бе, какво правеше тази твар, в това си състояние, точно в неговия дом, по това време на скапаната нощ?
Докато обмисляше вариантите си в стаята изникна и задъхания му брат, поправилия се пияница и пройдоха. Дейвид силно му се дразнеше напоследък, защото братчето му съвсем не страдаше от съмнения коя, за Бога, е жената на херцога. И самата Хера да бе твърдяла тя, че се казва, съпругата на могъщия Зевс, брат му едва ли би го поставил под съмнение.
Още щом видя новодошлия, жената започна да пищи, така както сигурно го е правила докато са й вадили окото или рязали пръстите. Дейвид затвори уморено очи, не можеше да си позволи в стаята да нахълта прислугата и да започне да задава въпроси, на които той самият още нямаше отговор. Така ритна момичето, че то моментално падна назад и изпадна в несвяст.
Алек отиде до тялото, повдигна главата й и се намръщи на брат си:
— По дяволите, Дейвид, трябваше ли да я удряш толкова силно? Ударила си е главата в тъпата камина и сега е напълно мъртва, мътните го взели.
Дейвид се стресна и веднага стана на крака. Така-а-а, мястото му в Рая току-що замина. Бе убил изстрадала и измъчена душа, при това само защото щяла да вдигне къщата на крак. Какво му ставаше, той не е такъв човек, имаше себе си за сравнително добър и почтен. Но не това бе проблемът сега. Проблемът, който наистина го мъчеше, е какво, по дяволите, да прави с тялото и как да го направи, без да изцапа дрехите и мебелите си?
— Не исках да става така, стреснах се това е… — не искаше брат му да разбере, какъв безчувствен тип е главата на семейството.
— Чудно! Но тази пачавра заслужаваше много повече страдания, от това просто да си шибне главата в тази твоя свещена камина и да се отърве току-така! — Алек приличаше на десет годишно момче, на което са отнели бонбон. Чак сега Дейвид проумя, че добрият и напълно реабилитиран брат е виновникът за състоянието на тази жена. Какво ли щеше да каже за това Джесика сега? Дали все така щеше да покровителства един садист? Въпреки лудостта си тя не бе чак толкова изперкала, или поне така се надяваше, защото май Дейвид със сигурност беше.
— Ти си направил всичко това? — попита сигурен в отговора и описа жертвата с ръка.
— Ами да, но Рейчъл е виновна, че тази избяга. Все се оправдава, че толкова са и силите с една ръка…
Дейвид отново седна на креслото си. Рейчъл? Всички знаеха сълзливата й история. Нападната от безжалостни крадци, които в течение на дни я държали в някаква хижа, но тя самата не знаела точно къде, защото била попаднала там в несвяст. Тези изроди били я малтретирали, насилвали и дори отрязали ръката й, но все пак една вечер тя успяла да избяга и се върнала при почти полуделия от мъка баща. Първоначално Дейвид искаше да попита съпругата си, каква точно е работата на бившата му любовница, но после прецени, че ако чуе истината щеше да има огромни проблеми със самия себе си, защото преди това не му пукаше за онова момиченце. Всяко възхищение, което до момента изпитваше към жена си, малко по-малко се превръщаше в гняв. Тя се опитваше да го подлуди с нелепи твърдения, в същото време всички падаха в краката й. Нямаше нещо на този свят, което да не ставаше така както го иска Джесика. Великата Джесика…
Дейвид просто се остави по течението, въпреки това. Спомни си, че един ден щерката на баронета пак изчезнала. Почти две седмици Адам Деламиър отново вдигнал цялото село на крак, докато не получил писмо, в което милата му дъщеря споделила как вижда, че е в тежест и за това решила да си иде. Щяла да бъде добре, така му писала. В първия момент Адам мислел, че тя е отвлечена от онези негодници, които така и не станало ясно кои са. Твърдеше, че те я накарали да напише това писмо и прочее. За жалост съдията не му обърна никакво внимание. След известно време в опити да накара хората да му помогнат, за щастие не потропа на вратата на имението Уилмайър, Адам се отчая тотално. Продаде единственото си останало имущество, тоест скромната къщурка с малкото земя около нея, стегна си куфарите и замина. Да остави така нещата, тц… ако ставаше въпрос за Джао Дейвид никога не би се отказал от търсенето. Опита се, тогава наистина се опита, да съчувства както на бившата си метреса така и на баща й, но когато видя, че напъните му са безплодни просто сви рамене и никога повече не се сети за тях.
— Рейчъл е в дома ми?
— Ами да, върна се… можеш ли да повярваш? Аз лично първоначално си помислих, че е дошла да си отмъщава, а тя какво направи? Започна да ми помага с тялото на една проститутка, с която тъкмо бях привършил.
— Привършил?
— Ами да, виждаш ли онази жена бе трън в очите на Джесика. Бе правила толкова аборти, че тогава Джес, още рефлектирана от новото си чувство да бъде майка, ме помоли да се погрижа за нея.
— Моята съпруга е помолила теб, да убиеш и най-вероятно да измъчваш, друга жена?
— Да, това стана само три пъти откак се знаем, но няма как да й откажа, каквото и да било. Сигурно си забелязал, че Джес не е точно… ами как да го кажа…
— С всичкия си?
— Ти луд ли си? Естествено, че е с всичкия си! Пък и Джао тогава силно й се скара, защото каза, че така ми вреди. Повече никакви такива, само тези, които наистина го заслужават. Според сина ти, онази не го заслужавала наистина… не че имало значение, но било по-добре за мен да подбирам по-правилно тези, които ме държали нормален… поне през повечето време.
— Чуваш ли се какво говориш, за Бога? — дам, брат му бе толкова побъркан, колкото и жена му. — Джао е още бебе, как ти е говорил?
— Ами, че той проговори доста отдавна, но Джес и Джао не ти казаха, защото Джес реши, че я имаш за побъркана. Ако това те устройвало, коя е тя, че да ти прекъсне фантазиите.
— Искам да говоря с жена си. Веднага, Господи! Доведи я и гледай да не събудиш къщата по пътя.
Алек сви рамене, погледна отново разочаровано към тялото и излезе. Още щом се затвори вратата Дейвид я заключи. Ясно, всичко му стана ясно. Жена му е луда, а така като мозъка на брат му е бил увреден от многото алкохол навремето, сега тя му внушаваше разни врели-некипели. Как ли влияеше на Алисън? На сина му? Трябваше да си иде, веднага щеше да я окове и да я прати в скапания Бледъм. Нацупи се, като си призна, че ще му липсва, проклетницата, но това е единственият начин.
Някой се опита да отвори вратата. Не се получи, за това се почука тихо.
— Махайте се, искам да остана сам!
— Ние сме, Дейвид, Алек и жена ти. Отвори!
„Доста бързо!“ — помисли си той и открехна леко масивната дъбова порта, за да пусне не двамата, както се надяваше, а тримата. Бе взела и детето си? Алек не й ли бе предал, какво щеше да види горкото бебе? За друго може и да не беше съобразителен, но сина му нямаше да прихване от цялата тази ненормалност във фамилията. Бързо изтръгна детето от ръцете на жена си и прикова главичката му към гърдите си, за да не може то да зърне окървавеното тяло, макар да не би могло да си даде сметка какво точно има пред себе си.
— Татко, така само мога да се задуша… — рече съвсем правилно детето в дрехата му. От изненада Дейвид за малко не го изтърва на земята. За пръв път чу сина си да говори. Бе само на две, не можеше да прави това, не и по този начин. Беше чувал за по-надарени деца, но никога не бе ставал свидетел на техните така наречени прояви.
— Дейвид, пусни го! — нареди „лудата“ му жена. Или може би лудият е той? Въпреки всичките си прииждащи мисли херцога отпусна ръцете си и плавно положи сина си на килима. Напълно изправен на малките си крачета Джао веднага погледна към тялото. На Дейвид му идеше отново да го грабне и извърне, но не направи нищо. Просто стоеше на едно място и гледаше, това така наречено невинно бебе.
— Татко, може би е по-добре да седнеш, а?
— Аз… да, мисля, че да… — запелтечи като девственица в първата си брачна нощ и тежко тупна на прекрасното си ново кресло от еленска кожа.
— Какво става, дявол да го вземе?
— Кой от всичките дяволи? — ухили се нежно съпругата му.
— Ти си вещица, във връзка с Луцифер, а това е плод на вашата любов…
— Как може да си помислиш, че имам такъв род взаимоотношения си брат си… пък и той много за кратко се наричаше с това име. За жалост идеята му беше съвсем друга, но хората пак си сътвориха грешните заключения…
— Господи… — бе единственото, което се отрони от устните му. Погледна към жена си, към сина си и на края към брат си. Ако това е някакъв вид масова истерия, явно той също я бе прихванал. Имаше нужда от питие. Стана и тръгна към масичката си с напитките. Беше му струвала доста, обожаваше орнаментите, които сам нарисува, за да ги прехвърли върху крачетата на мебелта. Дълго търси майстор, който да успее да пресъздаде скиците му върху дървото.
— Може ли и на мен, мамо? — попита невинно Джао. Въпреки умните си приказки и правилната реч, той все пак приличаше на едно две годишно дете, каквото и се явяваше в интерес на истината.
— Ако посмееш ще те напляскам…
— Мога и да те победя…
— Само опитай! — тя се закани като напълно нормална майка. Дейвид шумно въздъхна и отново седна в креслото си.
— Не знам дали тотално не съм изгубил и малкото си мозък, но… всичко това ще го решим после. Как ще се отървем от онзи проблем? — попита и посочи с глава мястото, където лежеше трупът.
— Това е лесно, но мисля, че трябва да сменим проклетия килим, нямам нужните препарати под ръка, за да го почистя… а пък и Рейчъл помоли повече да не й пращам окървавени тежки дрехи, защото й се схващала ръката! — отвърна жена му.
От този момент Дейвид напълно осъзна факта, че живота му никак не е нормален… колко хубаво!

* * *

— За какво мислиш, Джес? — настани се до нея Дейвид.
— Че десетте години на робски труд скоро свършват.
— И повече няма да си имам покорна робиня-богиня? Дам, трудно е да се смели този факт.
— Не искам да оставя Джао. Мислех, че ще ми омръзне доста бързо да бъда майка, но още когато го поех на ръце, от онази вещица, която накара да ме акушира, разбрах че това няма как да стане.
— Ще се изправиш ли срещу тъщата, заради нас? — откакто Дейвид осмисли и половината от думите на жена си се сдоби с напълно различно чувство за хумор. Абсолютно прие новия си начин на живот, новата си придобивка, макар Джес едва на петата година от брака им да му бе споделила, че е наказана да му се подчинява. Ако я беше питал, както трябва, тя щеше да му каже истината, нали това е целта на наказанието, но той просто не се бе сетил до тогава.
Колко хора можеха да се похвалят с такава съдба?
— Тъщата, както я нарече, бе глава на единственото ми семейство, откак бяхме заточени на това примитивно място…
— С нас приматите? Сега имаш ново семейство, любов моя, не го мисли толкова. Ще се справим и с тази ни странност. Не можем да твърдим, че живота ни е нормален, та да се отчайваме сега. Пък съм и сигурен, че братята и сестрите ти ще ударят едно рамо.
— Те са ми бивши братя и сестра…
— Така ли? Аз ги виждам като единствени за момента… освен онази кокетка Изида, в която съм сигурен, че половината село е смъртно влюбена.
— Тя винаги предизвиква такава реакция у хората… за разлика от мен. Тези същества сигурно се молят за спасение за безсмъртната си душа, само след пет минути в моята компания.
— И това те дразни?
— Ни най-малко. Все още не ме е грижа за нито едно човешко същество.
— Нито едно? — повдигна въпросително вежди Дейвид.
— Присъстващите се изключват. Знаеш ли, че си първият човек, който е имал щастието да знае истината. Идвали сме при много от вас, но никога не и като самите себе си. Чувствай се като най-информирана по-нисша форма на живот на скапаната планета.
— Щом си го изкарваш и на мен, значи наистина си притеснена.
— Абсолютно си прав, по дяволите… виждаш ли? Дори сега звуча като обикновен човек. Какво остава, да запаля свещ в някоя църква пред Бог, или да падна на колене пред Аллах… жалкото е, че познавам и двамата и вярвай ми нито един не е впечатлен от странните ви обреди.
Дейвид се разсмя с глас. Никога не би й го признал, но я обичаше повече от всичко на света. Това бе една доста странна и напълно лишена от физически контакт любов. Опитаха още веднъж… секса, разбира се. В името на науката трябвало и двамата да се жертват, така й каза той. Щом можела да понесе допира до сестра му и сина му, защо да не опитали и те двамата? Ами… не стана. Още щом се опита да я помилва Джесика се намръщи, когато започна да я целува, с истинска жар, ако питат него, тя го помоли да спре да я лигави. Да не говорим, че когато легна отгоре й тя започна да прави едни такива гримаси, че биха убили желанието и най-опитната мъжка проститутка. Все пак Дейвид се насили и свърши делото си, но нито той, нито тя останаха очаровани от цялата история. Признаха си, че явно просто няма как да стане и точка.
Странно, как да обясниш любов като неговата. Ясно е, че Джесика не е човек, така че какво й пука за човешкия начин за репродукция, но той? Той е мъж, човек е, силен е и… прочее, все глупости. Естествено, че имаше нужди и не се притесняваше да ги задоволява, но нито веднъж не си представи жена си, легнала под него, докато оправяше поредната слугиня. Не изпитваше никакво желание към съпругата си и въпреки това я обичаше и то точно както мъж обича жена. Доста би разсъждавал за това в миналото, но така като знаеше, че света не е само кръглата му планета, трета от Слънцето, това не му правеше никакво впечатление. Все пак не бяха единствените два биологични вида във вселената. Някои от репродуктивните методи на другите същества му се сториха повече от отвратителни, защо и на жена му да не се виждат същите и неговите наклонности?

* * *

— Татко, умолявам те, тази вечер без твоите вечни беседи, става ли? — примоли се момичето на баща си. Последното, което искаше бе и тук, в това забравено от Бога село, да приемат нея и баща й за странни. Където и да отидеха хората винаги ги гледаха с неодобрение, но това не бе по нейна вина, ни най-малко.
Последното място, което обитаваха, бе едно китно селце до Бат, но много скоро се наложи да си тръгнат, защото баща й загуби пациентите си. Това стана не поради друга причина, а защото атеистите не се вместват добре в религиозните тълпи. Но това не беше всичко, баща й е не само атеист, както сам себе си провъзгласи, а свещеника му сложи етикета еретик, но и постоянно дърдореше за хора дошли от звездите и създали всички митове и легенди на планетата. В началото това забавляваше тълпата, после започваше да я дразни, накрая ги сочеха с пръст и се присмиваха зад гърба им. Сега Каролайн бе на двадесет и шест, стара мома, без никакъв изглед да си намери съпруг, защото татко й непрестанно търсеше тези свои инопланетяни, които дали тласък, поне според него, на човешкото развитие. Томас Найтингейл бе прекрасен лекар, поне според нея, често ползващ билки на стари знахарки, което само по себе си бе доста скандално, така като неговите колеги се ползваха с по-съвременни и според баща й доста по-неефикасни методи.
Сега те отново се нанесоха в нов дом, на ново място и, слава Богу, хората още не знаеха за хобито на баща й постоянно да дърдори за идеите си. Къщата бе малка и уютна, а когато и получиха поканата от херцога за тържествената вечеря, давана в чест на сина му Джао… доста необичайно име според Каро, тя бе на върха на щастието. Кога друг път ще й се отдаде такава възможност? Естествено поканите щяха да секнат, още щом татко си отвореше устата, но можеше да се наслади поне на този миг на радост.
Каролайн се огледа. Е да, на прием като този до сега не е присъствала. Все още не познаваше своите домакини, нито имаше време да чуе, какво се говори из околията за тях, но отсега Каро реши, че ще са арогантни и надменни.
Къщата им бе замък, Каро се почувства като пренесена в миналото. Очакваше всеки момент от дома им да излезе огромен рицар и да размаха боздугана си над главите на натрапниците. Един от лакеите ги въведе в балната зала и дори не ги представи, както се правеше по принцип. Явно дори това не заслужаваха бедните гости. Сигурно получиха покана, само защото баща й е новият доктор, но това е била механична реакция. Аристократите едва ли щяха да им обърнат особено внимание. Залата беше пълна с народ, въпреки това Каро я побиха тръпки. Помещението бе мрачно и потискащо, също като герой на самия Байрон[2]. Отсега тя си постави за цел да остане незабележима и най-вече да накара баща си да остане такъв. Последното, което искаше, е татко й да притисне някой нещастен гост в ъгъла и да разпъва своите теории за същества от други светове. Бяха в селото едва от седмица, но така като къщата, в която се намираха, бе силно занемарена, а двамата нямаха пари за свястна прислуга, баща и дъщеря чистиха, заедно с една стара злобна жена от селото, която поне не искаше особено голяма надница. Единствената, всъщност, която можеха да си позволят.
Докато Каролайн Найтингейл оглеждаше странните статуи, поставени до стените, огромните полилеи спускащи се от тавана, който сякаш нямаше край, не забеляза кога баща й я остави сама по средата на балната зала. Изруга тихо под нос. Отново й се бе измъкнал, както винаги. Никак не му харесваше, когато дъщеря му се опитваше да го поучава и как му затваряше устата, поне когато бе сред хора. За толкова години, живееща в неговата компания, тя се беше научила да разпознава всяко едно начало на неправилно насочена дискусия… която можеше да продължи с часове, ако събеседника не си прережеше вените преди това.
Оглеждаше се и търсеше своя родител, но в морето от хора, ниският доктор не се виждаше никъде. Някой докосна рамото й и ще не ще, Каро постави най-чаровната си и безгрижна усмивка на лицето и се обърна към човека, който се опитваше да привлече вниманието й. Оказа се доста млад и доста привлекателен господин. По дрехите му Каро отсъди, че е състоятелен, но това не е критерий. За празненство на домакини като херцозите, хората сигурно и домовете си щяха да продадат, за да се покажат в най-добрата си светлина. Беше мургав, което се хареса на доста бялата англичанка. Тя се очароваше от мургави мъже, а не от онези безличните, които сякаш никога през живота си не бяха виждали слънце. Стори й се също така млад, може би дори по-млад от нея самата. Дано да не е така, защото баща й доста пъти й е казвал, че мъжете се развиват, поне интелектуално, по-бавно от жените, в разрез на всеобщото мнение. Каролайн се усмихна вътрешно. Защо да го преценява, никой нормален мъж нямаше да я иска. Първо, вече е на години. Второ, нямаше зестра и трето бе дъщеря на баща си. Пък и устата и знанията й не съответстваха на устата и знанията на нормалната млада дама… даже двата образа бяха по-скоро антоними, отколкото синоними.
— Нова сте в околията, не съм Ви срещал преди! — Алекзандър Бруман вече шест седмици живееше в това отегчително селце. Той имаше задача, а тази вечер можеше и да му се усмихне късметът, най-накрая да я приключи. Работата на Алекзандър бе много по-различна от професията на бащата на Каро, но тя нямаше как да го знае. Господин Бруман, вместо да спасява човешките животи, ги отнемаше, при това за пари. Нямаше принципи и не се спираше пред нищо. Жена, дете… ако заплащането си заслужаваше добри и новородено би пречукал.
Проблемът беше в последната му задача. За тези дълги, прекалено дълги, шест седмици, наемника научи всичко за това семейство, но така и не можа да достигне до синчето, което бе неговата цел. Бяха му платили много добре да вземе живота на това дете и щеше да го направи по един или друг начин, но първо трябваше да го спипа. За жалост майката почти никога не се отделяла от сина си, а дори и да го правела, го оставяла на хора, които да го пазят като очите си. Е, имал е и по-труднодостъпни мишени, просто трябваше, както винаги, да е търпелив. През това време можеше да се позабавлява, защо не с това напълно очарователно девойче?
— Да, така е, господин?
— Смит…
— Да, така е, нова съм. Търся баща си, той има способността да се запилява, а бих искала да спася жертвите му.
— Жертвите му?
— Ами да, словесните му жертви.
— Аха, ами нека го потърсим двамата, тогава! Какво ще кажете? — „защо не?“ — помисли си Каро. Така или иначе рядко й се отдаваше да контактува с красиви и млади мъже, повечето пъти те стигаха до прага им я с някой окапал зъб, я с някоя неприятна брадавица или я с някой току-що отрязан или премазан крайник.
— Знаете ли нещо за домакините ни? За жалост все още не познавам никого от тях, пък и нямахме възможност да чуем… хъм…
— Клюките? Чувал съм доста, искате ли да Ви ги споделя, госпожо?
— Госпожица, госпожица Найтингейл, господин Смит.
— Красива и свободна, да не би тази вечер да е щастливата ми?
— Зависи от гледната точка, още не сте се срещнал с баща ми.
— При това духовита. Приятна изненада. Така, да видим какво се говори за това семейство. Първо те никога не дават приеми, освен естествено в тази студена зимна вечер, която дала живот на бъдещия херцог. Единствено неговият рожден ден се чества, нищо друго явно не е от значение за херцозите. Както и да е, да започнем с главата, пък ще стигнем до опашката. С Негова или с Нейна светлост?
— Път на дамите!
— Така, жената е дъщеря на един отвратително богат търговец, без никакво родословие. Буржоа, който тикнал бременната си щерка в ръцете на абсолютно обеднелия благородник. Говори се, че този баща бил отвратителен човек, често биел жена си и дъщеря си. Майката се споминала и останала само малката. Така, на всичкото отгоре, след церемонията, бащата на настоящата херцогиня имал късмета да бъде убит и така всичко, не само щедрата зестра, останала в ръцете на новобрачните.
— Какъв ужас!
— А убиеца се оказал бившия любовник на същата тази херцогиня и, както твърдят хората, истинският баща на сина й. Нали разбирате жената родила едва няколко месеца след сватбата, а до тогава не се познавала със съпруга си.
— Какво станало с любовника й?
— Съдията набързо го обесил на едно дърво. Но това не е всичко, бившата любовница на херцога изчезнала, поне за около месец, след което се появила, представете си, едноръка и след известно време отново се покрила. Баща й от мъка напуснал това място. Херцогът… герой от войната на континента, но преди да замине да се бие с онзи корсиканец, оставил всичките си дела и пари в ръцете на братчето си. Той бързо пропил и проиграл всичко, което притежавал рода, това накарало и херцога да си вземе богата невеста.
— И въпреки всичко признал сина й?
— Нещо повече, говори се, че обожава детето. Говори се и че съпрузите спят толкова далеч един от друг, че ако не се намирали под един и същи покрив дори нямало да се засичат. От друга страна, май наистина се разбирали. Нито тя, нито той не е известен с някой знаменит любовник.
— Като изключим бащата на детето и онова нещастно момиче?
— О, тя била с херцога, преди той да се запознае с жена си. Говори се, че самата херцогиня имала връзка с Дявола, можела да накара кръвта ти във вените да замръзне, особено ако не си част от семейството. Така, до тук добре. Братът, бившия пияница. Всъщност той е почти скучен. След като се отърсил от навика си към чашката станал примерен гражданин, освен една-единствена негова забежка. Виждате ли, мъжът дели стаята си с една от бившите слугини на дома. Всички знаят за това, той я облича в най-красиви дрехи, показва я пред хората, все едно е кученце. Самата жена не говори, почти никога. Толкова е затворена в себе си, че много от селото твърдят, че всъщност е ужасена от това си положение. Майката и бащата на момичето дошли да си я търсят, веднага щом плъзнали слуховете, а девойката сама ги отпратила, но… — той се приведе, все едно изричаше велика тайна — със сълзи на очи!
— И херцога приема това положение?
— Не дава и пет пари. Да стигнем до сестрата. Лейди Алисън е всичко друго, но не и обикновена. Красива жена, много запазена за повече от тридесетте си години. В същото време, мозъкът й работи като на дете… цялата рода я пази като зеницата на окото си. Единственото създание, което обожават повече е синът им, Джао.
— Нима наистина така се казва детето?
— О, естествено! Кръстили го в чест на някакъв император от Изтока. Аз лично не знаех за този владетел, но Уилмайър толкова се гордеят с името на момчето, че няма как да не научиш историята. Но детето също е странно като родителите и близките си. Говори се, че като по-малък пребил половината селянчета и то само за няколко минути. Някои го наричат „демонско дете“, защото гледал като някой ангел на смъртта, а не като нормално момче.
— Не вярвам, по-скоро детето е резервирано, заради клюките по адрес на семейството му. Но както виждам репутацията не е пострадала толкова много. Тук има толкова хора…
— Кой ще изпусне единственото празненство давано от херцозите? Те живеят толкова затворено, че това подлудява всички клюкари. Представете си славата на този, който пръв се докопа, до някоя най-нова кирлива риза.
— Вие също ли сте такъв тип ловец, господин Смит?
— Не, драга госпожице Найтингейл, аз съм друг вид ловец… — докато двамата си говореха в гърба на Каро някой се блъсна. Тя се обърна и що да види? Синът на херцога и херцогинята, поне тя реши, че е той, бе зад нея и гледаше с недоверие към високия господин Смит.
— Госпожице, аз съм Джао Хартфийлд. Днес е моят девети рожден ден, така че Вие сте на моя празник — Каро премигна учудено. Да те посрещне така едно дете не е много обичайно. — Ще приемете ли един съвет? — Каро кимна, дано не си бе отворила устата, досущ като селския идиот. — Не се занимавайте с този човек, не е за Вас!
Детето се отдалечи, а Алекзандър се намръщи. Нахално хлапе, дори съвестта нямаше да го мъчи, след като приключи с малкия изрод. Усмихна се на жената, която после щеше да оправи. Бе му вързана в кърпа. Дъртите девственици бяха отчаяни, а той е доста привлекателен, при това в разцвета на силите си. Извини се и се изгуби в тълпата.
Ако цялата тази дискусия с детето бе нормална Каро би продължила да търси баща си, но нещо в тези сини очи я очарова. Високият непознат сякаш бе тръгнал да преследва момчето, не знаеше това със сигурност, но имаше такова усещане. Поизчака, колкото да му даде няколко стъпки преднина и вместо да дири баща си тръгна да преследва господин Смит.
Доста време се въртяха в кръг из балната зала, после се насочиха към терасите. Той или бе преследвал някоя по-красива и по-млада от самата Каро или търсеше момчето. Второ не би трябвало да е логичен извод, но съмнението не оставяше жената. Нещо в тъмните очи на новия й познат, когато видя младият бъдещ херцог, сякаш я предупреди да внимава. Баща й често казваше, че Каро притежава забележително шесто чувство, а сега то биеше на пожар.
Каро се прикри зад една резбована каменна колона и погледна към високия мъж. Явно вторият бе загубил целта си, която и да бе тя, защото се въртеше в кръг по мраморната настилка на терасата, но така и не тръгна, на където и да било. Около пет минути и двамата останаха на местата си и се чудеха какво да предприемат, когато от градината се чу детски смях. Господин Смит се усмихна лукаво, или поне така си го представи неговата преследвачка. В край на сметка бе доста тъмно и тя не можеше да види лицето му, светлината от балната зала осветяваше задната, а не предната му част. Още щом господин Смит се навря в градината, Каро остави прикритието си и тръгна след него. Вървяха около четиристотин метра, краката я заболяха. Това бяха чисто нови пантофи, всъщност на три години, но обувани само веднъж и не ставаха за дълги преходи. Докато Каро окайваше краката си господин Смит се загуби от полезрението й. Изруга, правеше го доста добре, някои от пациентите на баща й бяха доста описателни, когато ги болеше. Загуби го, по дяволите. Огледа се няколко пъти, не можеше да се обърка в тази изкуствена гора, която херцозите представяха за градина. Така като замъка бе повече от огромен, и светеше като фар в морето за всеки отдалечил се кораб, в случая гост, Каро тръгна обратно към дома. Не направи и две крачки, когато огромна мъжка ръка запуши устата й.
— Защо ме следвате, госпожице? Нима искате да правим двамата нещо с Вас, в тази тъмна и порочна градина? — господин Смит? Трябваше да се досети. Не е познал, негодника. Каро изпъна ръка напред, после с всички сили заби лакът в ребрата на идиота. Той изпусна със свистене въздуха си, но вместо да я пусне и да се привие на две, обърна, не особено силното й тяло, и заби толкова силен юмрук в лицето й, че Каро моментално изгуби съзнание.
Алекзаднър бе повече от доволен. Може и да изпусна малкото копеленце, но пък щеше да се позабавяла с престарялата мома. Планът му бе перфектен, но докато полагаше жертвата си на земята, та да запретне полите й, Бруман се отпусна, също толкова безжизнен, както и момичето.

---

Бележки

[1] Фортуна — е богиня на щастието и късмета, едно от най-почитаните божества от турците и италийците (наричани още Италики са индоевропейски древни народи и племена в Италия).
[2] Джордж Байрон — роден на 22 януари 1788, починал 19 април 1824 г. По-известен като лорд Байрон е британски поет, водещото перо на английския романтизъм.

[N.Perfilova]

Девета глава


„Знаех, че началото на края наближава…“

— Така и не мога да разбера, защо онова млекопитаещо продължава да наема хора да те наранят, при положение, че Ана преби, унижи и осакати баща му?
— Сигурно, защото знае, че всички ме обожавате!
— Обожаваме? Пфу, глупости, просто те търпим, дребен тиран такъв!
Гласовете бяха съвсем близо, но Каро все още не се реши да отвори очите си и да покаже, че е в съзнание. Съвсем леко размърда крайниците си, колкото да прецени дали е вързана. Лежеше на нещо твърдо, но някак знаеше, че е високо над земята. Бе напълно свободна, поне от гледна точка на физическо ограничение. Единият глас бе детски, това от една страна добре. Какво ли стана? След като се опита да спука ребрата на онзи нахалник, всичко й се губеше. Дали е в опасност? Все пак не се стърпя и леко отвори очите си, тогава се стресна и напълно го направи, защото детето застана точно до нея с думите:
— Не се правете на заспала, госпожице! Още преди пет минути дишането Ви се промени. Как се казвате?
— Каролайн Найтингейл…
— О, това е щерката на новия лечител. Рейчъл, сега живеят в твоя дом, знаеш ли това?
— Да им е честит. Надявам се да им донесе толкова щастие, колкото и на мен! — мъжът се засмя, но Каро бе все още втренчена в красивите сини очи на детето и не се бе огледала. Е, направи го, а това се оказа грешка. Намираше се в затвор през Светата Инквизиция!
Навсякъде имаше огромни и високи дървени маси, на някои от които лежаха, стенейки или бездиханни, обезобразени тела. Около стените — студени, сиви, каменни стени — се намираха маси с всякакви ножове игли и други инструменти за мъчение, които Каро не можеше да разбере точно за какво служат. Ако не бе дъщеря на баща си и ако не бе виждала безброй вътрешности и крайници в неговата дългогодишна практика, то със сигурност би повърнала не само от гледката, но и от миризмата. Тогава видя и нея. Красива жена, само с една ръка, се бе навела над едно от телата и го освобождаваше от дебелите въжета, като от време на време мрънкаше нещо под носа си. От другата й страна се намираше един мъж, който се бе надвесил над едно неподвижно тяло, което, след като Каро проточи врат, видя че е самият господин Смит. Бе завързан като коледна пуйка за масата и не помръдваше. Дали не е мъртъв? — Не! Видя как гърдите му се издигат и се спускат. Дишаше!
— Този там — и момчето посочи лежащия господин Смит. Чак сега Каро погледна Джао отново, — е Алекзандър Бруман. От няколко седмици души из селото за мен и семейството ми. Целта на този съм единствено аз, но докато той се опитваше да се добере до мен, ние проучихме неговото минало. Животно, така го нарече татко!
— Представи ми се… — какво, за Бога се случва тук? — Като господин Смит…
— Да, последния наричаше себе си господин Джон, без фамилия. Тези идиоти искат да останат скрити от хорските клюки, а се правят на проклети злодеи от детски приказки.
— А Вие сте?
— Алек Хартфийлд, на Вашите услуги, госпожице Найтингейл. Така, ако ме извините бих искал да събудя този човек. Не се притеснявате от истерични пристъпи, надявам се?
— Не, аз… — отново погледна детето, което вече държеше утешаващо ръката й. Докато се взираше в малката бяла длан, господин Смит, или както там му беше името, започна да крещи, псува и да се опитва да се измъкне от въжетата, с които го бяха притиснали към дървената маса.
— О, стига си пищял като малко момиченце! Много мразя виковете…
— Това е много странно, Рейчъл, защото помня, че първото ти пребиваване тук се огласи от толкова крясъци, че ушите ми звъняха една седмица след това.
— Е, да, но и аз като тоя, не постигнах голям успех, нали така? — нацупи се едноръката жена. Тя мина покрай момчето, като го заобиколи от доста почтително разстояние. Каро погледна детето въпросително.
— Това е защото леля Рейчъл бе наказана, за това че за малко не ме събори и така загуби и ръката си.
— Господи… кои сте вие, какво става тук?
— Аз съм Джао, това е чичо Алек, а онова там леля Рейчъл. Тя също ме обича силно, просто не обича да ме докосва.
— Естествено, че не те обичам, противен гном такъв. Мразя те, както и всички останали в това гнездо на змии.
— Тогава, какво правите тук, госпожо? — попита Каро, като едва чуваше гласа си, така като господин Смит продължаваше да пищи, сякаш го колят, а все още никой не го бе докоснал. Но като се съди по останалите в неговото положение, това щеше да се промени. Ами тя? Какво щеше да й се случи на нея самата? Да върви по дяволите, този господин Смит, сега по-важна бе нейната собствена кожа.
— Ето виждаш, ли лельо, не можеш да скриеш дълбоката си любов към нас!
— Не съм ти леля, изчадие адово. А ти, защо си ме заразпитвала? Правя каквото си искам и живея, където си искам, ясно ли ти е?
Каро кимна, но никак не й бе ясно. Започна да трепери, а усетило това, детето започна да я милва по ръката успокоително.
— Джао се е влюбил! — засмя се Алек. — Малко е големичка за теб, не мислиш ли, дребен?
— Но ще порасна, а ти ще остарееш и умреш! — отвърна детето, като не изпускаше ръката й. Можеше да я отдръпне, но реши, че това не е много добра идея. Трябваше да избяга, но за тази цел, по-добре да не предизвиква тези луди хора.
След около пет минути господин Смит най-накрая млъкна. За около две прокле цялата фамилия, с началото на първия херцог, след което затвори уста и очи и просто се отпусна, все едно се е предал.
— Така, господин Бруман, Вие сте доста интересна личност. Разбрахме доста за Вас, но сумата, която онзи идиот Ви е предложил е нищожна, за това, с което сте се захванали!
— Значи знаете, какво иска онзи човек? Аз дори не знаех, какви са мотивите му. Работата си е добра, само трябваше да се отърва от едно малко копеле! — Алек зашлеви през лицето жертвата си.
— Вижте, Джао не е обект на вашите скверни думи. Още един такъв неджентълменски епитет и ще отрежа езика Ви, господин Бруман. За сега съм се насочил, обаче, към нещо съвсем различно.
— Какво искате да кажете, за Бога? — ококори очи господин Смит. Каро преглътна и местеше поглед от брата на херцога и едноръката жена, която му подаде някакви странни и огромни метални щипки.
— Ами, виждате ли, господин Бруман, Джао е видял, как доста грубо сте ударили в лицето госпожица Найтингейл. Вижте синината по брадичката! Скоро ще придобие всички нюанси на лилавото, а сега този цвят не е на мода. Та, както казах по-рано, нашият Джао е влюбен, а Вие сте наранили нещо негово. Левичар ли сте, господин Бруман?
Каро мигаше невярващо. Какво щеше да прави с тези щипки? Наистина ли е насинена?
— Не, мамка ти!… — просъска ядосано, но всъщност ужасен, господин Смит. Алек му кимна в знак на съгласие и нагласи щипките на дясната му ръка. Щипките бяха толкова големи, че обхванаха дланта плътно. Едноръката погали косата на жертвата, когато Алек съвсем леко се напъна, за да стисне това метално оръдие. Господин Смит така изрева, че би събудил и мъртвите, но едва ли щяха да му помогнат. Каро гледаше с широко отворени очи, ала не можеше да вземе решение дали да проговори. И какво точно да каже? Да се опита да спаси човека, който искаше да я нарани? Не, едва ли… въпреки това, мисълта, че тя е следващата, въпреки думите на лорда, не излизаше от главата й. Те всички бяха луди, за Бога!
Изтръгна бавно и сковано ръката си от тази на малкото дете. Огледа се. Огромната желязна порта бе точно до масата, където беше положена и тя самата. Докато Джао се цупеше странно насреща й младата жена скочи и избяга през отворената врата.
— Ще се загуби в този лабиринт и ще умре от глад, ако не я намерим! Тъпачка! — Рейчъл продължаваше да гали светлите коси на все още стенещия мъж.
— Нека се понабяга, сигурно много я е страх…
— Джао е влюбен, малкия Джао… Джао и Каролайн седели на дървото… — започна да си припява и танцува Алек.
— Кажи, лельо Рейчъл, кой е по-голямото дете в този дом?
— Ти не си дете, ти си Сатаната.
— Грешиш, той ми се пада чичо!

* * *

Нямаше измъкване от тези тъмни коридори. Непрекъснато се блъскаше във влажните стени, но колкото и да вървеше напред, сякаш се въртеше в кръг. Да, ама естествено, че замък, стар като този има тъмница, а за нейна жалост тя попадна точно там. По дяволите, баща й щеше да побелее от тревога, ако не я намереше. Може би щеше да се побърка, също като бащата на онази едноръка женица, която сто процента е бившата метреса на херцога.
Спря се, отпусна се до една стена и седна на мокрия под. Стана й толкова студено, макар роклята да бе добре подплатена. Кой казва, че в ада било горещо, точно обратното — бе дяволски студено. Ами това, което каза онзи лудия садист, че едно девет годишно момче се било влюбило в нея? Само това оставаше, сина на Дявола да й хвърли око. Каро имаше чувство за хумор, все пак живееше с баща си, но това някак не се побираше в рамките на смешното. Господин Смит най-вероятно щеше да бъде измъчван и убит. А тя не му помогна. Дори не се замисли за горкия човек… който също си бе психопат. Пък и погледната реално, той е единственият, който я нарани и дори се опитал да го стори още по-зле.
Добре, трябваше да събере сили и веднага да се махне от тази къща на ужасите. Незабавно! Само да накараше краката си да я слушат, щеше да е къде-къде по-лесно. Пое си, отново, дълбоко дъх и като се подпираше на стената си наложи да се изправи и тогава тръгна.
Вървеше, ли вървеше. Сигурно броди с часове. Очите й така и не привикнаха с мрака, за това се държеше за стените, краката вече не я боляха, защото се бяха вкочанили от студ. През интервали се заслушваше в тишината, но не чу нито стъпки, нито гласове. Само от време на време до слуха й достигаше някоя капка, която се разбиваше на пода. Сигурно я бяха оставили да се скита докато не умре, гладна и самотна, премръзнала и напълно ужасена. С каква ли гримаса щяха да открият трупа й? Надяваше се поне да не е отворила уста и очи, като при вида на привидение. Веднъж бяха докарали една жена при баща й. Бе болна от някаква болест, която дори той не успя да определи. Даваха и лауданум, постоянно я тъпчеха с този опиат, но той не намаляваше болките и виковете й. Така като татко не се славеше с психичното си здраве пациентите, които получаваше бяха или на прага на смъртта или болни от нещо, което най-вероятно бе заразно. Една вечер жената предаде богу дух, а за нещастие на Каро, тя самата я намери в стаята й. Толкова се е мъчила горката, че очите и бяха изцъклени, а устата отворена от писъците, които е издавала преди благословената смърт да я застигне. Тялото на нещастницата бе в най-кривата поза, пръстите й също толкова изкривени, стискаха чаршафа. Рефлекс, за да намали болката, но това нямаше как да помогне и въпреки всичко хората винаги свиваха пръстите си, когато изпитваха това така ужасно чувство.
Господи, дано не прилича на нея, когато онзи умопобъркан лорд я открие в този лабиринт. Сигурно много щяха да се присмиват на нещастията й. Да вървят по дяволите, поне нямаше да легне на онези маси, където щеше да бъде нарязана на парчета. Е, ако искаха да направят това с нея, сигурно щеше да е завързана като господин Смит. Може би наистина не желаеха да я наранят, а тя глупачката хукнала да се спасява, при което намерила и смъртта си.
Отново седна, като се подпря до тази омразна стена, която нямаше край. Ето това е! Щеше да умре из лабиринтите на смъртта. Дали щяха да я погребат? Едва ли! Какво щяха да кажат на баща й? „Докато рязахме един господин, Вашата дъщеря се стресна от вида на малко кръв и избяга, но така като не познава нашите подземия, умря докато я намерим.“ Или пък: „Щерка Ви се заблуди в нашите коридори на ужаса и намери края си само на десет метра от изхода, но какво да се прави, до там й стигнали силите.“ Може пък и: „Дъщеря ви падна по едни мокри и влажни стълби, докато се опитвала да се добере до нашето мазе, пълно с вино, и се преби до смърт.“ Е, тогава трябваше да счупят врата й и да я натъртят, защото татко бе доктор и щеше да разбере, че това не е истина. Сигурно, когато я откриеха можеше и да е още жива и да се наложи да го направят докато още диша и усеща, но е прекалено слаба даже да ги удари. Или от друга страна можеха да си я оставят просто така и след около стотина години, да остане само един скелет, декорация на тези катакомби. А може и да си има такива съседи, дори в момента?
За какви глупости мисли човек, преди да умре?
Усети топлина до лицето си. Ако отвореше очите си или щеше да види ангела, дошъл да я отведе в Рая или ада, или един от мъчителите си, които не бяха точно мъчители. Но не! Видя едно приятно лице, на жена на не повече от двадесет години, в красива синя рокля. Много добър модел, между другото. Така като Каро никога не успя да си позволи много скъпи тоалети, поне имаше шанса да ги оцени. Светлина! Жената държеше свещ и гледаше към нея доста учудено. Коя е тя? Какво иска? Какво прави на това място? О, какво значение има, или е приятел или враг, но на Каро и бе абсолютно безразлично. Не усещаше тялото си, бе се сковало от студа. Каквото и да й стореха едва ли щеше да го осети.
— Изглеждаш досущ като нея, но си по-слаба и малко по-ниска! — изгука щастливо момичето с прекрасната рокля.
— Като кой? — не трябваше да пита, пък и чувстваше устата си вдървена.
— Като моят бивш домашен любимец, моята играчка и може би моята приятелка. Е, тя невинаги ме приемаше така, но много си я пазех. Но тя умря, всички вие умирате толкова бързо…
— Да… и ти си от тях! Остави ме да си ида тихо…
— Не! От много време те следя, още откак избяга от тъмницата. Имаш нейния дух. Тя също се бореше винаги, когато можеше. Както и да е, нека ти помогна.
— Остави ме намира, ненормалница такава. Ти и цялото това място, сте напълно побъркани. Защо не оставите човек да си умре на спокойствие?
— Харесваш ми! Аз съм Кристина, ти си Каро, двете ще станем приятелки.
Това бяха последните думи, които изтощеното тяло на Каро чу преди отново да се предаде на тъмнината.

* * *

— Добре ли си, Каро? — Каролайн Найтингейл отвори уморено очи и се взря в сивите такива на баща си. Огледа се. Намираше се в просторна стая, тапетите бяха с мек син цвят, леглото сякаш нямаше край, креслата отстрани на кревата бяха в същите тонове, както всъщност и всичко в това помещение. Значи или е умряла в онези лабиринти под имението, или не е! Усмихна се, явно е второто, защото така я цепеше главата, че просто не можеше да е мъртва.
Какво ли е станало? Как така баща й е до нея? Все още ли се намираха в зловещия дом на херцозите? Сега бе времето за паниката и за сума ти въпроси, които трябваше да зададе, но тя просто се облегна назад в най-меката и голяма възглавница, на която е имала щастието да положи глава. Първо — добре, че е оцеляла. Второ — баща й е до нея. Трето — беше си доста дяволско преживяване, от където и да го погледне човек, а в нейния живот адреналинът бе сведен до минимум… ако се оставят на страна осакатените човешки тела, за които татко й се грижеше. Но това не можеше да я трогне, всъщност дори клетниците, попаднали при онзи луд, не можеха да предизвикат такова чувство.
— Малко съм уморена и ме боли главата, но иначе съм добре! Все още се намираме в проклетата къща на онези богати ексцентрици, предполагам?
— Да, за наше щастие са те намерили в градината. Херцогинята твърди, че явно си се спънала и си си ударила главата при падането, но аз опипах тази твоя твърда част от тялото и не усетих нито отоци, нито подутини… какво си търсила в тези усамотени и тъмни части на градината, Каро? — тя опипа бузата си там, където Алек Хартфийлд твърдя, че скоро ще се обагри в цветовете на дъгата. Челюстта не я боля и кожата не запари под пръстите й. Добре-е-е, един проблем по малко.
— Имах среща с любовник. Според теб какво съм търсила там? — макар думите да бяха казани на шега, не прозвучаха по същия начин за баща й.
— Че ти кого познаваш от тук, та да си правиш такива срещи? Много пъти сме говорили по този въпрос, преди да си вземеш такъв мъж, трябва първо да разбереш къде е бил преди това. Не искам да ти лепнат някоя срамна болест, Каро!
— Няма ли да ми кажеш, че по-скоро не е благоприлично изобщо да си имам любовник, така като не съм омъжена? — всъщност много добре знаеше свободомислието на баща си. Тези му възгледи идваха и от факта, че е лекар и много добре знаеше потребностите на човешкото тяло, за жалост на Каро — тя също. Още от десет годишна възраст тя отлично бе информирана, както за акта като акт, така и за последиците от него и естествено как да се предпазва от повечето от тях. Заради голямата си уста, а и така като не знаеше, че не бива да споделя тези си знания с повечето момичета и майките им, тя бързо бе отритната в онова пуританско село, където живееха тогава. Но пък, в край на сметка, се преместиха едва след две седмици, така че момичето просто си взе поука, че не всичко, което се върти в главата й, трябва да види бял свят. Томас не беше същият, той никога не си взимаше поука.
— Господи, татко, нямам любовник… просто един от гостите тръгна да следи сина на херцогинята и се притесних и тогава… — нещо подсказа на Каро да не издърдори всичките си перипетии в този момент. Друго пък й подсказа, че въпреки всичко, нито той нито тя са в опасност. Проклетото шесто чувство, което всъщност и я насади на тези пачи яйца. — Тогава просто припаднах. Не знам защо и как, сигурно нашите домакини не са искали да ти казват, знам ли, защото си мислят, че си нормален родител и ще ме насиниш от бой, ако те озлочестя.
— Първо, ти си на двадесет и седем, много по-висока от мен, а и съм сигурен, че и по-силна. Едва ли ще мога да те насиня, поне така си мисля. Второ, това да имаш връзка няма нищо лошо, просто не забравяй какво съм ти казвал. Трето, не знам кога най-накрая ще се омъжиш, това може и да не стане, но пък това не пречи да ми родиш внуче…
— Да, ще живеем доволни и опозорени!
— Ние и сега не живеем по-различно, ако ме питаш! Добре, ако си наред, скоро ще можем да се приберем. Херцогинята иска да те помоли да се виждаш със сина й, той бил запленен от теб, пък имал много малко приятели от селото. Бил прекалено умен за тях, нормално една майка да мисли така за отрочето си. Ако ме питаш или е прекалено надуто хлапе, или…
— Мисля, че малкия наистина е прекалено умен, но може би и малко объркан. Нека затворя очи само за минута и тръгваме, става ли? — Каро се отпусна отново назад и се предаде на умората. Току-що се бе спасила от Светата Инквизиция, която се бе спотаила в лицето на едно девет годишно момче, а не можеше да се сети за нито една причина да трепери от страх. Едноръки жени, касапи мъже, надробени човешки тела, дете масов убиец… би трябвало не само да трепери, ами направо да изпадне в истеричен пристъп, но пък ако всички тези готически персонажи искаха да я умъртвят по онези свои си начини, едва ли биха я положили в това голямо и меко легло и не биха повикали татко й, да й държи ръчичката докато се оправи. Може би тя всъщност не е била в опасност още от самото начало, пък и да си признаем господин Смит искаше да й направи нещо съвсем, не по вкуса й.

* * *

— Красив си, Джао, харесвам те! — плесна с ръце Кристина. Детето, в интерес на истината, не представляваше нищо особено. Нормално девет годишно хлапе. Но така като Кристина си бе сантименталист, той й се стори разкошен. Пък и нещо имаше в тези негови големи очички, които трогваха, напълно реалното й според нея, сърце. Романтичка, така наричаха хората такива като нея, а тя много се гордееше с този си епитет. Всъщност, с нещата, които бе вършила, никой не би я нарекъл точно романтичка, но това никога нямаше да си го признае.
— Не искам да казваш нищо нито на мама, нито на чичовците и лелите ми.
— Ох, стига Джао, защо не? Майка ти е всичко друго, но не и безпомощна. Сигурна съм, че не знаеш и за половината от шегите, които си е правила с хората…
— Да, но Тара е нейна майка, нейното семейство, откакто е попаднала тук. Това може да нарани Джесика, а аз не искам мама да бъде наранена.
— Тара иска твоята глава. Какво просто ще й я дадеш, та да не нараниш Никта, така ли?
— Естествено, че не! Тара не ме познава, не знае какво се върти в моето малко и ограничено човешко мозъче.
— Харесваш ми, Джао!
В кабинета нахлу Джесика и Дейвид, неговите мама и татко. Също като майка си Джао не се и съмняваше, че ако не е част от семейство е нищо. Сигурно го е наследил от нея, което е странно, защото гените, които носеше не бяха нейни, а бяха на едно създание, което той никога не беше срещал. Все още не разбираше толкова много неща, но знаеше, че с времето всичко ще му стане ясно. Тогава никой не би могъл да се доближи до тези, които обичаше. А Джао обичаше толкова силно хората, които го обграждаха!
— Калиопа, какво търсиш тук? Да не би Тара да те прати, за да ме прибереш? Имам още време.
— Не, дойдох да видя момчето. Красиво е, нали?
Дейвид се отпусна на едно кресло и скръсти крака. Да бъдеш втора цигулка в собствения си дом си има своите добри страни. Не се притесняваше от нищо и никого, защото знаеше, че неговата Джес щеше да се погрижи за всичко. Ако погледнем на нещата реалистично, Дейвид дори не беше на второ място, преди него идваше сина му, когото обичаше повече от всичко на света… всъщност след двата генерала едва ли имаше класи. Тяхната дума бе закон, а никой не би могъл да я оспори, дори и да иска.
— И колко време ще останеш?
— Докато не ми покажеш вратата… тоест, докато Джао не ми покаже вратата. Но мисля, че той ме харесва. Харесваш ли ме, Джао?
— За сега — да! — кимна детето и погледна към майка си. Тя също му кимна в знак на съгласие. Калиопа и тя не бяха първи приятелки, но пък бяха сестри. В интерес на истината Джесика вече не бе толкова гнуслива по отношение на хората, така че какво й пречи да приюти една от човешколюбките на Тара. В същото време не се и съмняваше, че щом майка й чуе аргументите й, няма да има нищо против да я остави до края на живота на Джао в близост до него. Нали това целеше с цялото това наказание? Да я накара да изпита поне малко съчувствие и симпатия към тази раса!