Бавно ваяние / Slow Sculpture

[Trip]

Тема за новелата на Теодор Стърджън, включена във „ФантАstika 2008“.

За Slow Sculpture на Theodore Sturgeon бих могъл да напиша нещо много дълго, ако имах нужното за самочувствието ми вчитане в този спиращ дъха разказ. Понеже го нямам (още), ще опитам кратка ода за първите 92 думи. Или, в не дотам романтически дух, ще ги подъвча малко.

Когато се заема да описвам и споделям вълнението си от подобни ярки текстуални фасетки, често се присещам за онази сцена в Амадеус, когато Салиери го пита дали е чувал една негова творба, а Моцарт му отвръща: "Ah, yes, it yielded some good things."
В моя случай, разбира се, снизхождението е с обратната посока: "Мога ли да изплагиатствам този ефект някъде, някак? Мога ли да го използвам и развия без да изглеждам като идиот?" Може би звучи прекалено инструменталистко, но не крия желанието си да пиша, а инструменталисткото вникване в изкуството съпъства всички етапи oт развитието на всеки творец.


Ето и думите:
"He didn't know who he was when she met him—well, not many people did. He was in the high orchard doing something under a pear tree. The land smelled of late summer and wind—bronze, it smelled bronze.
He looked up at a compact girl in her mid-twenties, at a fearless face and eyes the same color as her hair, which was extraordinary because her hair was red-gold. She looked down at a leather-skinned man in his forties, at a gold-leaf electroscope in his hand, and felt she was an intruder."


Откривам, че в последно време се опитвам да владея увлечението си по поетическите свойства на прозата, за сметка на по-ненатрапчивите й средства за въздействие. Търся усещания с асоциативен потенциал от по-висок порядък от този, който имат, например, неща като алитерация и ясно изразен ритъм, ярки сравнения и метафори и други форми на лесно разпознаваемо нахлуване на ред/безредие в плътта на текста. (Това не значи, че ги ценя по-малко.)

Цитираните два абзаца ме включват в този по-висок естетски режим.

С изключение на синестетичния образ на миришещата на бронз земя, текстът не е стилово забележителен в смисъла на т.нар. "пурпурна проза". Къснолятната-ранноесенна цветова палитра на пасажа обаче е изключителна - започва с крушовото дърво и продължава с представата за бронз; с червено-златната коса на момичето, очите й, изключителни, също червено-златни; следва кожата му, като обработена; и електроскопът и златните му листи/листа (второто, ако човек се остави на асоциативната връзка между the pear tree and the gold-leaf). Съчетанието на цветовите нюанси на всички тези детайли превръщат думите в картина. Не описание - картина. А този вятър, промъкнал се в края на първия абзац, позамазва импресионистично очертанията (синестезията, по същество силно импресионистка словесна фигура, също дава своя дял за това), може би разрошва косата на девойката, раздвижва листата на на крушата.

Още по-великолепно - краят на пасажа, "...and felt she was an intruder", и контрастът му с визуалната хармония на картината, част от която е и собственото й червено-златно (червено злато?). Може да се чувства натрапница, но е като че ли точно там ще намери мястото си. И тя го намира. Но този контраст не е единствен. Тя е компактна - неразтворена още в щедрите импресионистични мазки на картината, отделена. Ще намери мястото си, но процесът едва започва. Неговата кожа е груба, като обработена, той е брониран/ранен и зараснал накриво? Хармония (ще) има, но не идеална. Не още, а може би и никога няма да бъде (нейната евентуална непостижимост е загатната само няколко абзаца след това) - но ще е хармония.

Асоциации, разбира се, и все неочевидни. Аз си ги оформих на около шесто препрочитане. Ако сменим гледната точка: изгъзици. Акробатики на въображението. Преинтерпретация. Възможно е.

Преди няколко месеца рецензирах разказ в един творчески курс. Нямаше никакви индикации къде се развива действието, с изключение на две - едно момче се обърна към друго с "mate", а героинята използва израза "like a cangaroo caught in the headlights". Когато се събрахме, похвалих авторката, че толкова фино е въвела реалията, само чрез едно обръщение и лека промяна на идиома, където обикновено фаровете пленяват сърната.

Тя ме изгледа странно. Всички ме изгледаха странно. Водещият курса, блестящ поет и университетски преподавател по литература, ме изгледа странно. Накрая, с много уговорки, приеха, че има може би някакви причини да си фантазирам, че съм в Австралия, а само един човек каза, че всъщност би било логично да си помисля това. Този случай ми напомни, че подобни полети на въображението, независимо колко добре си мисля, че съм ги обосновал, си остават полети на моето въображение, а то трудно може да понесе на гръб още няколко.

[Кал]

Мои размисли в отзива ми за едноименния сборник:

"Slow Sculpture" is the most condensed, most moving, most Sturgeonesque of them all. I know I still have a volume and a half to read, yet I am certain of this verdict.

It works on absolutely every level: the fascinating scientific theory; the enormous stakes (both the life of one protagonist and the fate of humankind--but not in that literal, banal sense); the lovable, multi-faceted protagonists, with their pain and pathos gathered over two lifetimes; the resolution; the choice of words and metaphors and imagery ....

I don't know if there's any point in writing this. Don't waste your time with it; go straight for "Slow Sculpture," even if it's the only Sturgeon story you'll ever read.

(I bet it won't be.)

[Кал]

В литература за издателска дейност съм срещал две понятия с които съм съгласен. "Необходим пълнеж" и "паразитен пълнеж".
Под "необходим пълнеж" те цитират описания на природни явления които помагат за по-пълно усещане на абстрактни понятия като - гняв,ярост,отчаяние,бурни чувства, надвисваща беда. Описания на местности,жилищна или градска среда, семейна среда се използуват когато това прави нагледно оформянето на характера,поведението или способностите на определен индивид. "Необходимият пълнеж" също се използува за създаване на напрегнатост и очакване нещо да се случи или за успокяваща,ласкава обстановка в очакване на любов и ласки. С една дума, за усилватели на предстоящото да се случи.
"Паразитният пълнеж" е за користни цели или за забавяне на действието и отвлечена, далечна връзка с действието.
Това разказвам по памет от прочетени правила, защото в първите няколко страници срещнах и двата вида описания.

Може ли да ми дадеш пример за „паразитен пълнеж“ в разказа на Стърджън?

В описанието на басейна и атриума за сега не откривам връзка с действието или главните герои, но дори по-нататък да бъде свързано с действието като нагледен пример за сътворени чудеса, в момента на въведението, когато интересът на читателят трябва да бъде усилван, тези описания са т.н. „гасител на динамиката“ !

~

Относно правописа, в първите две страници срещнах многократно повторение на "той" и "тя" което дразни слуха (...)

Принципно си прав. Повторението – както съм отбелязал тук:
http://www.choveshkata.net/forum/viewto ... f=47&t=624 – дразни,
когато е неумишлено.

В „Бавно ваяние“ обаче е умишлено. :) „Той“ и „тя“ заместват имената
на героите, преди да ги научим. (Разбира се, сигурно има как да
разредим употребата им тук-там. Всеки текст търпи допълнително
разхубавяване, винаги. :)

~

Използването на изрази в скоби е възможно единствено като указания в научни, технически издания или учебници, но не и в художествена литература, защото е дразнещо, придава тромавост на израза и има многобройни други, по-нормални, изразни заместители!

Пак си принципно прав... но правилото не е универсално. Скобите са
допустими; важното е да не се прекалява с тях.

(А в една от последните ни книги, романа „Ех, магесническа му работа“
на Калоян Захариев, авторът ги превръща в „запазена марка“ на стила
си, така, както подробните бележки под линия са „запазена марка“ на
Тери Пратчет или Сузана Кларк. :)

(следва)