Сонора

[Кал]

Отзив в Goodreads:

Да се поздравим и с новото издание. :)

Докато го коригирах

Spoiler

(и скришом анихилирах деепричастия, към които младият Робърт Блонд е бил наркозависим ;)

, си припомних, че това е НАЙ-смешната книга-игра, която съм чел. Независимо какво пише тука. :P Честотата на разсмиващите на глас (или плачещи за цитиране) лафове бие и „Синът на пустинята“, и „Проклятието на замъка Муш-мурок“, и „Таласъмите се завръщат“, и „Ной“, за „Красавицата и ченгето“ изобщо да не говорим. (Остава ми да сравня само как е спрямо „Пустинен огън“... нея съм я позабравил. Което само по себе си не е добър знак. ;)

Всъщност е възможно някоя от изброените конкурентки да има повече смеховки на единица текст – но „Сонора“ има и стегнат сюжет, и герой-симпатяга. (Дори когато прави глупости, тоест ние го караме да ги прави. Добре, де, това с Кинетичния импулсатор в затворено помещение не беше симпатично...) Освен това има онова внимание към изречението – да ни казва винаги нови неща, често неочаквани, никога разточителствайки думи (опа, опа, деепричастията!) – с което малко книги-игри могат да се похвалят. А и книги въобще. Тук пък ми става тъжно, защото... какво се случи с онези Уейн и Блонд? Искам си ги обратно!

Два-три доказателствени цитата:

Бутваш вратата – плексигласова с меден надпис, същата като всички останали в Главен полицейски участък Хейн Сити – и влизаш в малката жълта стая. Мак е качил повечето си крака на бюрото и хвърля стрелички по мишената на стената с една от ръцете, с които не яде пица. Детективът е пилър, което на Общия език е съкращение от гъсеница, и бялата униформа на Космическа сигурност стои доста странно на триметровото му тяло с шест крака и четири ръце. Очите му са само две – големи и кафяви, с вечно учуден израз.
– Тед! – казва гърлено той и изразът им става по-учуден от обикновено. – Ти, тук?
– По работа – отговаряш небрежно.
Тъмното му лице се изкривява в уплаха. Долната му ръка отляво запъпля на пръсти към червеното копче за всеобща тревога в ъгъла на бюрото му.
– Тед Бън има работа? – изрича той с благоговеен ужас. Устата му напрегнато работи върху предпоследното парче пица. – А, сетих се! – възкликва облекчено. – Най-сетне си се навил за онова място в Обществена хигиена, а?
– Престани с майтапите.
Мак те поглежда привидно сериозно:
– Какво искаш?
– Фратус Нефъл. Има ли нещо?
– Дали има нещо? – извиква той. – Естествено, че не, мой човек! Той е чист като носната ми кърпичка!
– Вземайки предвид базата за сравнение, налице са всички основания за конструктивна несигурност в достоверността на общата информация – казваш простичко.
– Съмняваш се в носната ми кърпичка?! – възкликва Мак.
– Провери го – казваш непреклонно.
Детективът натиска едно копче и казва с пълна уста:
– Проверка на полицейското досие на Фратус Нефъл… Ей, голяма работа са тия диктосистеми – обръща се към теб.
– Благодаря – казва компютърът.
– Моля – отвръща Мак. – Тед, седни, бе!
Сядаш.
– Ще дойдеш утре, нали?
– Разбира се – казва весело той. – От девет, ако не се лъжа?
Кимваш. Макс усмихнато продължава да дъвче, докато разисква подробностите от вчерашния трашболен мач. „От колко години го познавам – минава през главата ти – и не мога да го разбера. Приема погребението за купон, по дяволите!“ Баща ти, най-добрият му приятел, е убит от бандата на Въргър, а самият Мак собственоръчно хвърля главатаря ѝ в един атомен реактор, след което отива и закусва в пицария. Полицейският началник отказва да разследва убийството на баща ти, защото Въргър има връзки с висши политици; ти се хвърляш да го душиш, а Мак организира залагане. Изхвърлят те от Космическа сигурност, отваряш частно бюро, а детективът ти изпраща букет жълти лунни рози. „Ако всички пилъри са такива, то Фенан сигурно прилича на Дисниленд.“
– Въобще не беше смешно! – заявява разгорещено Мак. – Фред се хвърля към вратата с топката, а левият полузащитник изважда автоматична базука и взривява половината стадион заедно с вратата. Какъв гол изпуснахме само!
– Готово – обажда се компютърът. – Нищо няма.
– Казах ли ти? – тържествуващо извиква детективът.
– Каза ми – примиряваш се ти. – А досието му в неговия Регионален център?
– Пращиш от идеи – кисело казва Мак. – Къде живее?
– Откъде да знам? На частната си планета.
– Те нямат полицейски участъци – уверява те компютърът.
– Млъкни – срязва го пилърът. – Млъкни и търси къде живее, а после ми дай местното му полицейско досие.
– Това е много работа – казва компютърът с дигитално съмнение в гласа.
– Свърши я! – озъбва се Мак и се обръща към теб. – Ние пък ще отидем на кино.

– Къде е кацнал, да му се не види?! – изкрещяваш десет минути по-късно, след поредния неуспешен опит да го научиш от Информационната банка. Отговорите варират от „На Сонора, планетата владение на Негово Височество“ до „Направо на земята“. Изправяш се, запращаш огризката по нищо неподозиращата стена и залягаш, защото последното ти действие предизвиква шумното избухване на някакъв пукнат радар.

Сриваш се по дюната и се отправяш към вилата, като си подсвиркваш неуверено, чудейки се какво ли ще каже Фратус.
– Негодник! – казва Фратус, чакащ пред входа. – Какво стори със слея ми?
– Продадох го на части – отвръщаш невъзмутимо. – Давай уаспа.
Нефъл изважда от джоба си правоъгълно парче черна пластмаса и натиска едно копче върху него. Разнася се бръмчащ звук и изпод пясъка, на милиметри от крака ти изниква ръбът на широка метална площадка, като спира на педя над повърхността. Платформата със свистене се разделя на две симетрични части, които се повдигат леко в центъра, а после се раздалечават и отвътре излита новичкият, весело оцветен уасп. „И на него ще му видя сметката“ – минава през ума ти.
Качваш се вътре и форсираш двигателя.
– Надявам се, че този път знаеш къде отиваш – осведомява се жлъчно Фратус.
Махваш неопределено с ръка.

И този най-любим избор:

Разполагаш ли с поне два заряда в огнехвъргачката, за да влезеш като дракон – на 366, или с Кинетичен импулсатор, за да влезеш като слон в стъкларски магазин – на 18?