Sun Jul 07, 2019 8:16 pm Re: КАФЕ-ПАУЗА
Sun Jul 07, 2019 8:16 pm Re: КАФЕ-ПАУЗА(С поздрави към Кал, защото той ме замисли за миналото и откъде тръгна всичко в наскорошен разговор.)
Понеже съм си драматично-символическа натура по принцип, някак ми се щеше да изчакам да завърша "Звездният път" преди да напиша този пост. Обаче имам опит със спохождащото вдъхновение - и съответно знам колко внезапно отлитащо може да бъде (Отговор: толкова, колко и когато е придошло), така че ще поствам сега . Пък тъкмо като ми се махне тази муха, ще мога да се върна към писането (което днес и вчера не ми вървя хич поради извънредни обстоятелства - аман от тях!!).
Не знам колко от вас тук знаят, но през 2010-а започнах да пиша пълнокръвен, научно-фантастичен роман тип космическа опера - сам, без никакъв опит, познания, или идеи. Така де, идеи имах бая (което си личи от тотално анахростичната манджа с грозде, дето е сетинга на този роман-опит), но те бяха нефокусирани и нефилтрирани. Това беше преди ЧоБи, преди да си ъпдейтна читателската култура на (прилично) съвременно ниво, преди да разбирам от понятия като футурология и трансхуманизъм (но не ми пречеше да правя нескопосани прогностични опити), преди да съм наясно как и колко сложен и многопластов е worldbuilding-ът. Всъщност, именно с последното имах някакъв самоук и що-го разнообразен (макар клиширан) опит, идващ още от далечната 2002-а година, когато двамата с брат ми, без да знаем що вършим, започнахме - като преди това бяхме правили подобни неща (като всички деца?) само че на по-базово и маломащабно равнище - да съчиняваме сложни светове и дълги истории случващи се в тях, като нямахме тогава представа, че това беше своебразна форма на worldbuilding плюс последващ ЛАРП в съответните фантастични хронотопи.
Именно това в един момент ме подтикна към писането (наред с други неща, но that's another story/-ies) и след като написах два (хипер елементарни и ултра патетични!) разказа, една кратка повест (тотал клише!) и няколко винетки (една от тях и до днес е супер! един вид :D ), както и още един малък куп започнато-зарязани неща, рекох си, че е Време. Да напиша. Роман. Дън-дън-дъъън!
Ама защото? Защото! Чукча писател, не читател! Чукча с големи идеи! Чукча с Визия™! Чучка иска покаже всичко що космически епос!
Тааа, мда, нещо подобно.
За справка, до този момент (2010-а) единственият ми досег с "големи" НФ вселени тогава беше Междузвездни войни, разните игрални вселени от различни сай-фай шутъри/симулатори/РПГ-та (последните бяха доста малко) и нищо от света на литетурата. (Сега разбирате моят екзистенциален ужас, нали?) Даже не познавах Стар Трек дори! (отвъд демото на Away Team...) Мислех си, че най-големият ми конкурент е Mass Effect! Ха-ха-ха-ха! Ха-ха. Ха.
Май стига толкова контекст. Ето какво тогава, на базата на съответния опит+познание, успях да съчиня. Стигнах някъде около 100 стр. текст, преди да дойде Мораб 2011-а и да хвърля всичко вкупом в коша.
(За oversexualized гига-разказите /50+ страници/ с главен герой извънземен ще говорим друг път. :P )
Първо, най-важното: заглавието. За желаещите интерактивност, имате следната задача: намерете по възможност нещо, което да звучи още по-клиширано, драматично и edgelord-ско.
>>> Залезът на здрача <<<
Епично, нали? 'Щото чукча умен! Нема да пишем само космическа фантастика, ще пишем пост-апокалиптична космическа фантастика. Instant hit! New York Times bestseller! Тимъти Зан ще пише суперлативи на главната корица! (Защото, както казах, тогава чителското ниво ми беше такова... за "доайен" в жанра приемах Робърт Дохърти... дето писал само една поредица в целия си живот.)
Фаза две: пролог. Защото една книга на тема звездни епоси винаги трябва да има пролог, нали?! (Смея се, същевременно хич не съм се променил в това отношение. :D )
Както и да е. Бонус задача: познайте колко писателски и наративни правила са нарушени в следния текст.
Пролог
Вселената е необятна. Това е общодостъпно знание. Тя е толкова мащабна, че навярно няма цивилизация, която да си представи нейните истински размери в пълния й потенциал. И въпреки това Вселената винаги е била поставяна в изкуствени граници. В границите на дома, на селото, на областта, на страната, на континента, планетата, системата, галактиката. Непрекъснато я заключват в пределите на думи като всичко, изцяло, всеобщо, световно, абсолютно. Говори се за една общност, а същевременно се конкретизира цялата Вселена, като че ли това микроскопично общество е нейният всепризнат център. Опитват се винаги да приравнят Великия космос до равнището на собствените си представи за пространство и време. И това го правят напълно несъзнателно, по най-естествен начин, за да вместят това чудовище в своите граници на осезанието.
Но Вселената не може просто да бъде сведена до някакво късче пространство и време от самата нея. Тя е била, е, и винаги ще бъде крайната мярка за това колко далеч са стигнали границите на въображението и мисълта на съзнанието и разума. Вселената е безкрайна, представлявайки едновременно вечността и последното изпитание на времето, тъй като дойде ли този момент, Тя ще изчезне, включително и абстракцията на понятието вечност. Колкото повече напредва в тази енигма, в този лабиринт от загадки, пътешествия, истини и откровения, толкова по-просветлен бива разумът, че изостава безнадеждно в напредварата за знание и съвършенство. Той се издига морално и духовно, да, и пиедестала на неговата съвършеност става все по-висок и по-висок и по-висок… издига се до невъзможни височини в дебрите на просветеността, но разума не спира да погледне и за миг назад към своите постижения, защото погледа му е устремен нагоре и все нагоре към разкриващите се нови хоризонти, невъобразимо по-необятни от предишните и така кръга се разширява, и разширява…
До края на дните.
Накрая, Глава първа. Тук вече... признавам си, бях приятно учуден. Като отстраним чистата аматьортища, текстът се чете изненадващо леко и ако преработим идиосинкратичния анахронизъм, на ниво "качество" става дори днес за нещо, което да е старт на история в повехнал, относително сиво-мрачен свят с мотиви на ретро-футуризъм.
Реално проблемът е, че съм правил не просто инфо-дъмпове, ами съм се опитал да си натъпча почти цялото светостроене в първата глава. Урок номер едно как НЕ се прави! Това трябва да е началото на екшън сага, не настолна енциклопедия! Ама кой да ти ги каже тези неща... особено когато и до днес си резистентно дърво, което няма проблеми с инфо-дъмпове и даже им се кефи като правило. Затова всичките такива пасажи ще са със спойлер, а пък вие си ги четете, ако щете. Виждам, че съм се бил старал да ги напиша в увлекателен тон, но това по никакъв начин не променя характера им, или фактът, че заемат около 80-90% от обема на цялата глава.
Тук няма задачи. Тук единствено ви питам... Хм, чудя се какво. Предполагам, бих ви питал следното: хипотетично, ако сте средстатистически читател, любител на НФ, в днешното забързано ежедневие, бихте ли желали да продължите да четете нататък, за да разберете какво става в историята? Мда, това стига.
Текстът е представен verbatim, ведно със всичките печатни грешки и стилистични проблематики, които са останали откакто е пипан за последно след 19.05.2011.
Част първа: Изгубена утопия || Глава първа: Вода
Взех чашата с топла течност и платих на кибернетичния продавач нужната сума, след което излязох. Пъхнах обратно в джоба си УЕ чипа и отхлупих предпазния капак на чашата. Аромата на току-що сварено кафе ме лъхна и аз блажено притворих очи. Винаги преди да пия кафе исках да почувствам аромата му, който ме правеше два пъти по-бодър от самото му изпиване. Слънцето грееше приятно топло, без да е горещо, както винаги. Закрачих по въздушните площадки, опасали двата небостъргача по между им като паяжина. Винаги съм обичал заведенията по върховете на мегаполиса, отколкото тези по-ниските нива или на земното равнище, въпреки завишената им цена. Гледката която предлагат в замяна е неповторима. От тук, едно от най-високите места на Кота Нула, можеше да се види целият мегаполис с всичките му светлини, сгради, станции, летища, гари, автостради, магнитни релси и прочее. Беше впечатляващо зрелище и никога не ми омръзваше да му се полюбувам, било ден или нощ. Гледката на всичките тези самолети, совалки, глайдери, магнитни влакове, на всичките тълпи по улиците, всичко това пресъздаваше усещане за монолитност и повод за гордост. Защото ние, човешката цивилизация, бяхме създали това творение и то след векове на тъмнина и мрак.
Погледнах си часовника. Имах още време, но предпочитах да не закъснявам за последния полет, затова се запътих към глайдера си. Той беше необикновено елегантен и лъскав, със спортна конфигурация и деликатни изваяни форми. Беше остатък от моето славно минало. Единствен остатък, ако не броим спомените. Отворих го с личната си комбинация и седнах вътре. Купето беше на същото ниво на което бе и въшността, т. е. излишен лукс във всеки детайл.
– Артур Закари, идентификационен номер 25784377761. Всички системи в изправност и готови за работа. Имате една неплатена сметка. – изрецитира мелодичен женски глас, който принадлежеше на бордовия компютър.
Натиснах един клавишите на комадното табло и зачаках. Когато сметката за престоя се появи, присвих очи. Гледката тук е неповторима, но същото се отнася и за цените. За щастие офицерската заплата ми осигуряваше прилични доходи. Бръкнах в джоба си за УЕ чипа и го пъхнах в отвора за безжично плащане. Приспадането на сумата бе известено от кратък сигнал.
– Сметката платена. Корпорация „Звездно небе” ви благодари и ви пожелава приятен ден. – обади се бордовият компютър. – Желаете ли да зададете дестинация или да предоставя ръчно управление?
– Задай дестинация. – измърморих аз, докато отпивах от кафето. – Курс 9-2-0, дестинация мегаполис номер 420, космодрум 77.
– Курс – зададен. Дестинация – зададена.
Облегнах се на скъпата кожена облегалка и се приготвих да се наслаждавам на двучасовото пътуване под лъчите на залязващото слънце. Все пак ми предстоеше да прекося цял континент, а в момента не ми се играеха компютърни игри. Защото отивах на последна мисия.
Малко хора в днешно време знаят как е започнало всичко. Оттогава са минали хиляда години и само историците и разните там учени глави се интересуват от миналото. Но аз знаех. Истината е, че чудото, наречено Кота Нула, не е винаги съществувало, както мнозина вярват днес. Някога тази земя е била един пуст континент, населяван от най-разнообразни животни и разстения. Всички те били относително безобидни, с изключение на един вид – вид толкова опасен и смъртоносен, че отнело хилядолетия на човека да се пребори с него – динозаврите. На вид те са огромни, гущероподобни създания, с кожа като гранит, планини от мускули, остри нокти и още по-остри зъби. Не всички от били опасни, но всички били с потенциал да убият човек без да си дават много зор. Дълги векове човека се борил с тези създания просто за да оцелее, още от времето на Пристигането. Така наречените „тъмни векове” обхващат периода, през който Човека се е борил срещу Динозавъра, къде с примитивни, къде с технологични средства. Били времена на страх и несигурност, времена на отделни общества и държави, които живеели независимо едни от други и дори намирали време и омраза, за да водят воини помежду си, докато били изяждани и убивани от динозаврите. Краят на тази епоха, изпълнена с насилие, суеверност, примитивност и безпросветност бил сложен с началото на операция „Хоризонт”, когато няколко малки държави не издържали на безперспективността на тяхното бъдеще и затова обединили ресурсите си за изграждането на единна армия, с която щурмували най-големия континент, известен днес като Кота Нула. Целта им била проста – да осигурят място на Човека, където няма динозаври, като това означавало изтребването на последните. Борбата била тежка, кървава, дълга и продължила десетилетия. На няколко пъти операцията била, пред провал, но намесата на десетките смели командири и милионите воиници успяла все пак да изведе „Хоризонт” до успешен завършек. През 2149 година последният динозавър, населявал някога Кота Нула, бил убит. И до днес паметника, ознаменуващ това безпрецедентно смело дело, на войските, участвали в операцията, се извисява гордо на централния площад на Мегаполис 1. Той е символа на Човека, който победил Динозавъра и завинаги прекратил тираничното му царуване над Вода.
Вода. Интересно име за планета, въпреки че е абсолютно точно. Повърхността на нашата планета се състои от деветдесет процента вода. Състои се само от четири континента и един архипелаг и като се смята, че Кота Нула заема седем процента от оставащите десет процента суша, не е учудващо, че предците са проявили далновидност като са избрали да освободят точно него, за да може бъдещото общество да просперира тук. Само триста години след операция „Хоризонт” на практика били построени всичките шест мегалописни комплекса и трийсет години по-късно бил изграден Мегаполисен комплекс серия 700 – най-големия от всичките само за една десета от времето. Не е чудно, че при такива темпове на строеж, другите области от живота, не изоставали. Изкуство, приложни науки, екология, математика, лингвистика, философия, религия – всичко се развивавало така, както никога допреди. Хората живеели в хармония и разбирателство, защото знаели, какво ги чакало, ако позволели да изгубят този отдавна търсен рай. Не всички обаче отишли на Кота Нула след операция „Хоризонт”. Имало и такива (и то доста), които не желаели да спазват реда, закона и принципите на работа за Висшето благо, наложени от тогавашният Мегаполисен съвет. Те твърде много били свикнали и приспособили се към жестокия и примитивен начин на живот, за закона на джунглата, за оцеляването на по-силния. Повечето от тях просто отказали да се преселят поради някакви си техни причини, но имало и такива, които активно желаели да навредят на новопоявилото се общество. Те правели набези по суша, въздух и вода, опитвали се да организират нашествия, дори да заселват тайно динозаври във все още незастроени зони на Кота Нула. Тези насилствени актове накарали Мегаполисният съвет да се защитава и така създали ЕЗС – Единната Защитна Сила, първата в света редовна войска от такъв калибър, чиято цел била да защитава Кота Нула от всякакви външни заплахи, по-възможност превантивно. Така, с разбрано и задружно население, с защитени граници и градове, нашето общество се изстреляло нагоре в прогреса и през 2325 направило първото излитане в Космоса, през 2330 първото посещение на една от луните, 2455 – едновременно първо кацане на планетата близнак и създаване на лунна база, а през 2513 бил изпратен първият заселнически кораб в дълбокия мрак на Галактиката. Той достигнал дестинацията си през 2532 година, първата планета, която заселил Човека в космоса – Алтея. Там заселниците построили колония и за седемдесет години поддържали връзка с родната си планета само чрез периодични радиосъобщения. Най-накрая, през 2608, човечеството истински отправило поглед към звездите – създаден бил хиперпространствения двигател и жителите на Кота Нула, които дълго чакали този момент, полетели в необятната Галактика в преследване на приключения, за които дълго мечтали след годините на проспери-ритет и строителство.
Отпих още една глътка от кафето си и погледнах слънцето, което бавно залязваше. Това беше любимият ми момент, особено по време на дълги пътувания. Лъчите бяха като падащи звезди, които се разбиваха в огромните небостъргачи и въздушни площадки, разпръсквайки навсякъде магически отблясъци, преплитащи се в феерия от всякакви цветове и нюанси на дъгата, а горе небето грееше в огнено зарево, примесено с пурпурни облаци. Щеше да бъде хубава нощ. Гледката ме опияняваше и ме караше да си мисля за десетките светове, там някъде отвъд облаците, където имаше толкова по-различни залези, но също толкова красиви. С усилие откъснах поглед от тази панорама и погледнах бордовия компютър. Всичко изглеждаше наред – курса бе правилен, дестинацията бе почти преполовена и се движех във военния въздушен коридор, който сега е пуст и се използва само за приоритетни случаи, какъвто беше моят. Даа, хубаво е да си офицер от космическия флот на Теранската коалиция – но още по-хубаво бе ако беше висш офицер... По дяволите, не започвай пак, казах си наум. Погледнах небето отново – блестящата звезда, която осигуряваше нашата дневна светлина беше наполовина се скрила зад хоризонта. Скоро щеше да падне нощта и в продължение на петнадесет часа мегаполисите щяха да се потопят в собствената си светлина, която вече от столетия можеше да се мери с тази през петнадесетчасовия дневен цикъл. Гледах облаците, които бавно се разсейваха, откривайки подранилите звезди по небосклона и си мислех колко много е загубила тази космическа картина, откакто човек полетя отвъд нея.
Двадесет и седми век ознаменувал същия вихър от прогрес и технологични скокове, както своя предшественик от преди 3 столетия, само че този път полето за изява било отвъд небето. Започнали десетилетия на непрекъснат строеж на колонизаторски кораби и заселвания на най-разнообразни светове. За отрицателно време до 2640 били колонизирани така наречените Първите десет – това били първите десет колонии, които Човека нарекъл свой дом, освен Вода. Дестинациите се трупали и увеличавали разстоянията помежду си и верен на своята преценка, остарелият морално Мегаполисен съвет направил последните две дела в неговата история: Започнал техническото проектиране и изграждане на дефанзивен флот и се разпуснал завинаги, създавайки на свое място Теранската коалиция на обединените човешки светове. За по-кратко Теранската коалиция. Основният правителствен орган на Коалицията бил Сената, в който всяка колонизирана планета била представлявана от десет сенатора. Начело на Сената стоял Канцлера, който бил избиран от сенаторите. Той винаги имал последната дума по даден въпрос, при гласуване неговият глас се броял за два, а при възможно военно положение, той щял да поема контрола. Тази административна уредба звучала прилично и така Коалицията заработила с пълна пара. Въпреки че Мегаполисният съвет бил разпуснат, той не изгубил облика си изцяло. Тъй като тогава в онези времена Кота Нула бил неизмеримо по-мащабен от която и да е колония, Коалицията решила да предостави управлението на мегаполисните комплекси на група градоначалници, наречени Координаторите. Фактът, че повечето от тези Координатори били членове на стария Мегаполисен съвет, бил основополагащ за обяваването на пожизнения статут на тези постове, но избирането останало чрез публично гласуване.
След тези бурни заселнически години, довели до тази втора златна ера, човекът не след дълго научил, че не е сам във Вселената. И добре, че била далновидността на Мегаполисният съвет, която ни спаси от фатални последствия.
Първия контакт, който изобщо имахме, беше с рекстразите. През 2699 на една млада току-що основана колония в системата Аслу, патрулната ескадра, която се изпраща с всеки заселнически кораб, забелязала нахлуване на неизвестна флотилия в системата. От корабните скенери станало ясно, че те със сигурност били същества от друг свят, но не отговорили въобще на разработеното от ксенолозите съобщение за първа среща. Напротив, насочили се право срещу патрула и атакували. Ескадрата нямала избор освен да се защитава, но численото превъзходство си казало думата и те били унищожени. Това били първите хора, които загинали от чужда ръка. За нещастие колонията също била разрушена, но успяла да прати бедствено съобщение. Още в същата седмица били организирани всички кораби от няколко съседни сектора в три флотилии и изпратени на място. Рекстразите се оказали наблизо, защото търсели места за набези в съседните системи. В разразилата се битка която продължила петдесет водни часа, Теранската коалиция загубила двадесет кораба от общо тридесет, а рекстразите загубили всичките осем кораба, освен един, който по-късно катастрофирал на близката планета. Загубите били потресаващи, имайки се предвид численото превъзходство, а противникът се оказал малка разузнавателна флотилия. За щастие никой повече не навестил системата, но Коалицията така или иначе не се завърнала повече към нея.
Това било тежък удар за бъдещето на човечеството. Битката, останала в историята, като Погрома, накарал Сената да предприеме критично спешни мерки срещу евентуална нова заплаха от пришълци. За по-малко от месец били гласувани и приети над сто реформи, които променили коренно мобилизацията, проектирането, конструирането и производството на военни кораби, били изградени орбитални станции за рекордни срокове, реорганизирани били звездни маршрути, увеличил се размера и броя на патрулите и били създадени космически докове и корабостроителници за кораби от клас унищожител и дреднаут. Всъщност антиката, на която ще летя тази нощ, е произведена някъде тези години. Корабните екипажи, които оцелели, набързо били произведени в ранг и били заставени да обучават новите кадри, тъй като били единствените, които притежавали боен опит.
По-късно разбрахме доста за естеството на рекстразите. Външно те предстлвяват огромни хуманоиди, достигащи на височина до три метра. Кожата им е зелена на цвят, а мускулатурата и скелетната структура представляват чудовищни версии на човешката, като средният рекстраз тежи поне 200 килограма. Главите им са непропорционално големи челюсти, като долната е меджу един и половина до два пъти по-голяма от горната. Но най-интересни са зъбите им, два от които са еволюирали в изключително дълги бивни, достигащи понякога дължина от половин метър и повече. Самата дума рекстраз идва от името на един от най-страшните динозаври на Вода – Тиранозавър рекс, и архаизма „раз”, който значи „кръвожадност”. Самите рекстрази не знаем как се наричат. Всъщност първоначално сме ги наричали трексрази, но после било обърнато на рекстрази, защото се произнасяло по-лесно. Технологично те изостават доста от нас (но не и в онези времена), като оръжейните и навигационните им системи не са нищо особено, даже са на ръба на примитивното. Стигат дотам, че човек може да забележи рестраз на бойното поле, помъкнал някоя антична брадва или друго парче желязо. Бластерите и картечниците им са груби и зле изработени, наподобявайки нашата технология отпреди операция „Хоризонт”, все едно обаче е сглобявана с подръчни средства. Това което дава невероятно предимство на рекстразите е тяхната невероятна издържливост и здравина. Ако едно фузионно торпедо е достатъчно, за да взривиш на парчета една човешка корвета, то за рекстразката ти трябват две. Ако нашите изтребители получат изстрел в стабилизаторите, те са вън от строя, но рекстразките продължават да си летят все едно нищо не е било. Същото важи и за самите рекстрази – бластерен изстрел е достатъчен за да повали всеки човек, но за рекстраз и три могат да не ти стигнат. Именно тази тяхна черта, комбинирана с тяхното агресивно поведение и безпощадност ги прави противник, лесен за подценяване. Те нямат никакво отношение към другите раси, освен да ги ограбват и убиват. Чудни представители на Галактиката ни е изпратила Съдбата за първа среща, няма що.
Бордовият компютър поддържаше курса безпогрешно. Разсеяно допих кафето си и пуснах чашата в автоматичният дезинтегратор, който я разпарчетоса на атоми за миг. Слънцето вече се беше скрило зад хоризонта и тъкмо последният лъч светлина изчезна, в същия миг, в който бордовия компютър запали осветлението в глайдера.
– Команда, изключи осветлението – казах.
Светлините угаснаха. Небето, сега безоблачно, беше обсипано с безброй звезди, които танцуваха редом двете луни и грандиозно изплувалия образ на планетата-близнак на Вода (тя всъщност не беше истински близнак, но заради общата орбита бе наречена така). Нощта наистина бе прекрасна. Стоях леко приведен към страничното стъкло и гледах нощното представление на Природата.
Даа. Рекстразите бяха ни уплашили здравата, но далеч не бяха най-големия шок, който изживяхме. Но те все пак ни бяха Първата среща, а такъв негативен контакт не обнадеждава никого. Втората среща, обаче бе далеч по-рано отколкото някой е очаквал и отколко някой е искал. Изненадата беше пълна когато това стана не с рекстразите, а с найтите.
През 2703 малка колония била установена на планетата Нувар в системата Киялс. Всичко вървяло по план и даже повече, защото Нувар се оказала с изключително богата екосистема и пълна с редки минерали и руди. По всичко си личало, че Нувар щяла да бъде просперираща колония. Два месеца по-късно внезапно всякакъв контакт с Нувар бил загубен. Опасявайки се от най-лошото, Сенатът изпратил една флотилия от новите кораби, които току-що излизали от корабостроителницата. Месец по-късно без никакви новини, изведнъж по комуникационните канали се получило съобщение от расата на найтите, което било закодирано на базата на математиката, нашия собствен първобитен код за контакт с други цивилизации. Те заявили, че се били отбранявали срещу „пришълците” и ги били унищожили до един, а нашият опит за колонизация го разглеждали като „акт за нападение и опит за нашествие, за което ще държим отговорност пред тях, народа на найтите”. Спор няма, положението било омазано. Настанали паника и истерия. Сената, които се надявали поне част от корабите да се завърнат, сега изоставили всяка надежда. В случай на ответен удар, нямало как да се защитят, защото много от новите кораби били в строеж, а старите били превъоражавани, съгласно директивите. Единствените кораби в запас били тези, които охранявали граничните светове, но дори да ги съберяли, едва ли са щели да получат повече от двадесет кораба накуп. Минали няколко напрегнати месеца през които работата по новата армада на Коалицията била извършвана още по-интензивно, работници от всички колонии се стичали по космическите докове, за да дадат своя принос, а нападение така и не се случвало. Накрая през първата третина на 2704 година се разбрало, че нападение няма да има, а съобщението било само предупреждение. Всички си отдъхнали и живота бавно тръгнал по старому, с едно изключение: Теранската Коалиция официално вече притежавала две армади от кораби с най-модерно въоръжение, включително клас Унищожител и клас Дреднаут. Едната армада била раздробена на ескадри и флотилии и разпределена по колонии, а другата запазена – за всеки случай.
Найтите се оказали антропоморфни животни – тоест животни с черти и структура, подобна на човешкото тяло. Те били всякакви: бозайници, птици, влечуги, земноводни, риби. Тигри, мечки, китове, акули, орли, ястреби, крокодили, прасета, вълци, бизони, коне, делфини – списъкът с тяхното разнообразие е безкраен. Първоначалната информация, която получихме за тях бе от нашите шпиони, защото точно по времето на кризата с найтите бе създадена ДНК – Дирекцията за наблюдение и контрол, чиято първа мисия бе именно да разбере и оцени заплахата в лицето на найтите. В онези времена Дирекцията не беше кой знае колко полезна – тогава още нямаше дипломатични контакти, нямаше Гранични светове и други, затова единственото което можеха да правят агентите й, бе да хвърчат насам-натам в малки, ултрабързи корабчета със сканираща техника, завъртайки няколко кръга около някоя планета и да изчезват, тъй като навремето още не разпологахме с прикриващи технологии. По-късно допълнихме знанията си за найтите благодарение на дипломацията и отново чрез помощта на Дирекцията. Технологията на найтите е на пръв поглед изключително примитивна, досущ като при рекстразите, но това е заблуждаващо. Всъщност самите найти имат изключително напреднала наука в областта на теологията и свръхестественото, превъзхождаща нашата в пъти. При тях е обичайно да се използват органични елементи като разстения и дървесина в направата на оръжия и кораби, но начинът по който този материал се сглобява, или „вплита” като е по-точно да се каже, е толкова мистичен и толкова пазен в тайна, че нашите учени имат трудности дори да спекулират как точно се извършва този процес. Резултатите обаче са очевидни – вграденото дърво в корабите остава живо, като така става или комуникационно устройство или навигационно табло или дори плъзгаща се врата, а разстенията оцеляват в открития космос и запазват възможностите си да плюят, например, киселина! Външният вид на корабите им е отражение на самите найти – те са леки, маневрени, бързи и нито много малки, нито много големи – идеалното превъплъщение на космически хищник. Наземните им оръжия са малко като разнообразие и обикновено не разполагат с тежка техника, заради необикновените способностите на самите тях.
Найтите са духовно извисена, фанатично почитаща природата, раса. Това не пречи на факта, че те всъщност имат стриктна кастова система. Според много ксенолози това е логично, защото самите найти се различават радикално по между си заради разнообразието от видове, което представляват. Често те разпологат с умерени телепатични умения, а избрани найти притежават дарбата на Истинската форма. Това е състояние в което найтът придобива огромна сила, ловкост и издържливост, а размерът му се увеличава до четири пъти. Нерядко в тази си форма те губят човекоподобния си облик и разума си, но някой найти го запазват, което ги прави смъртоносни врагове на бойното поле. Интересното е, че сред тях няма представители на нито едно животно от други планети освен тези от системите на Вода и Алтея. Още по-интересен факт е, че сред тях няма човекоподобни динозаври. Учените си блъскат главите над този факт тайно и явно пред самите найти, но отговор все още не е намерен, а ако бъде намерен, едва ли ще бъде в рамките на моя живот.
Ако първата и втората среща с друг разумен живот освен нашия бяха повече плашещи, отколкото изненадващи, то третата среща била истиниска изненада не по отношение на самата себе си, а по начин на протичане. Запознаството ни със сайкроните започнало и завършило в един и същ ден от десетия месец през 2727 година. В орбитата на планетата Аркус, стара колония в системата Баен, се появила бляскава сребриста флотилия, наброяваща няколко десетки кораба. Защитната ескадра на Аркус вече била мобилизирана и се готвила за нападателна маневра, имайки в предвид миналото на подобни ненадейни появявания. За тяхна голяма изненада от флотилията получили сигнал за мирни преговори, същия която разработила самата Коалиция в случай на среща с чужд разум. Все още замаяни от новините, ексадрата пропуснала да забележи една совалка, която се била устремила към планетата. Уплашени, защитниците на колонията решили да не стрелят с орбиталните оръжия, тъй като решили, че совалката е твърде малка, за да може да побере повече от няколко дузини войска. Совалката кацнала на космодрума на централният град на колонията пред вдигнатите дула на местния военен гарнизон. Совалката била наистина малка – предположенията се смалили от дузини на единици. И не сгрешили – от кацналия космически кораб слязла малка делегация от напълно разумни роботи. Те се огледали наоколо и попитали перфектно на нашия език може ли да се срещнат с „изпълнителя” на колонията. В това време на колонията нямало обучени ксенолози-представители, тъй като нови контакти били очаквани по други места, но извикали губернатора на колонията Арсев Гриджис, който имал статуса на уважаван политик и справедлив управител, още повече, че семейството му произхождало от представител на някогашният Мегаполисен съвет. Гриджис не бил нито дипломат, нито ксенолог-представител, но скоростно се ориентирал в обстановката и буквално седнал на кръгла маса с новодошлите пришълци. Не можал обаче и да си отвори устата, когато събеседниците му го прекъснали и започнали дълга и монотонна реч, пълна с многословие, в която разказали кои са те и кои сме ние, тяхната цел в тази Галактика и тяхната идеология, само дето не ни разказали за историята на Вселената. Накрая като истински тарикати приключили речта си, говорейки много, но без да кажат нищо. Гриджис успял да зададе няколко уточняващи въпроса, които в естеството си се оказали безценни на по-късен етап и му било отговорено учтиво, дори любезно, след което внезапно бил прекъснат, под предлог, че гостите трябвало да си вървят, защото закъснявали. Гриджис така и не разбрал за какво. На раздяла сайкроните казали, че те няма да се месят в делата на Човека, ако Човека не се меси в делата на сайкроните. Те също така казали да не се опитваме да се свържем с тях, защото те пристигнали само за да обявят присъствието си на нашата раса и че не желаят да имат нищо общо с нас въобще. След което се качили на совалката, излетели и цялата им флотилия изчезнала в дълбините на Космоса.
Много малко научихме за расата на сайкроните след тази среща и впоследствие. Въпреки че в техните думи се чувства скрита заплаха, ние все пак имахме в бъдещето контакти със сайкроните, особено след възникването на Граничните светове, макар и кратки и почти винаги индиректни. Това, което успяхме да обобщим е, че сайкроните са изцяло кибернетична раса от разумни машини, която в технологично отношение според оценката на Дирекцията е в пъти по-развита от нас. Според съставения доклад от ДНК, който в впоследствие беше основният ни източник на знания за сайкроните, те са изключително затворена раса, която не общува с никого, има неясни цели и притежава всичко на всичко пет системи, забутани дълбоко в източната част на Галактиката. Доколкото може да се съди от поведението им, те нямат култура и изкуство, а религии или въобще теологични науки при тях отсъстват. Докладът, въпреки че са похарчени два милиарда космически единици (това са много кредити – една космическа единица е равна на един милион кредита), е изключително кратък и повърхностен, а оценките поставени в него – неясни и двусмислени. След като шпионира безуспешно сайкроните в продължение на пет години, Сената се отказва от това свое прключение и дава на Дирекцията да върши по-полезни неща.
Четвъртият ни контакт беше първият, който протече цивилизовано, културно и изцяло в рамките на планираното, което може би се дължеше повече на тях, отколкото на нас. Става дума за драксатите. Раса, която поразително прилича на найтите, поне на пръв поглед, ако не бяха две особености. Драксатите представляват раса от човекоподни влечуги, само че въобще не са като найтите, а имат невероятно сходство във външния вид с този на динозаврите на Вода. Те са високи, едри и мускулести, с най-различни окраски. Структурата на тялото им е нещо средно между тази на найтите и рекстразите. Тоест те комбинират силата и мускулната маса на рекстразите с ловкостта и гъвкавостта на найтите. Но това е само на пръв поглед. Всъщност драксатите нямат никаква генетична прилика с изброените раси, а външо след внимателно вглеждане се установява, че нямат и особени прилики с вече назованите найти или рекстрази. Това обаче не попречило на ксенолозите да спекулират на воля в продължение на години относно произхода на драксатите и връзките в така наречения ДНР триъгълник – драксати-найти-рекстрази. Драксатите са изключително високи, като средния драксат се извисява на около двеста и четиридесет метра, а нерядко достигат и дори задминават по височина рекстразите. В образа си те олицетворявали всичко, заради което човека се страхувал в миналото от динозаврите: могъщество, сила, проницателност и инстинкт за превъзходство.
Срещата протекла така: през 2730 малък колонизаторски кораб, навлязъл в система Драсус, тъй като според изследователската програма там имало обитаеми планети. На планетата ХК-703 според скенерите имало обитаема среда, с температури по-високи от средните, но иначе годна за живот. Нашите заселници не разполагали с военна апаратура и нямало как да знаят, че планетата е била вече населена с разумен живот и така те се спуснали с кораба да кацнат на нещо, което им приличало на голяма равнина, а се оказало главния космодрум на драксатската колония. Нашите хора били шокирани, даже паникьосани когато слезли от кораба, като видяли къде кацнали. Понеже досега все не ни е вървяло с чуждопланетните контакти и са били минали по-малко от три десетилетия от найтитския инцидент, не е чудно защо изпреварените колонизатори почувствали първичен страх, примесен с ужас. Драксатите наоколо обаче не обърнали никакво внимание. Единствено един магнитен транспортьор се приближил и водачът му чрез превеждащо устройство помолил да се качат. Сред заселниците, за щастие, се намирал и бившият ксенолог-представител Зима Кеспийски, който тогава пътувал из Галактиката, заради своите пътеписи, които изготвял. Той избрал от заселниците малка делегация, с която се качил на транспортьора. Откарали ги направо при тамошния губернатор, който бил изключително вежлив по думите на Кеспийски. Двамата се представили един на друг, след което губернатора казал, че няма никакъв проблем хората да се заселят на тази планета, ако желаят, стига да не й нанасят вреда. Кеспийски му благодарил за разрешението. Двама подхванали дълъг разговор, който останал в историята като първият дипломатичен контакт с расата на драксатите и първия дипломатичен контакт с друга цивилизация изобщо. Разговорът още бил и основополагащ за бъдещите отношения между човешката раса и драксатите. От този момент нататък, хората бяха изпитали доста благоприятна дружба, която бе повлияла значително на развитието ни.
Технологията на драксатите била солидна. Не били напреднали чак колкото сайкроните, но били в много области били доста по-напреднали от нас, като ярък пример е превеждащото устройство, благодарение на който бил проведен така важния първи контакт. Техните кораби са огромни, стигащи размерите на дреднаут и лесно подминаващи го. Броят на армадите им е стряскащ и според Дирекцията само рекстразите и лунордите имат по-голям флот.
Въпреки внушителната си военна сила, драксатите са миролюбиви. Те са пълен противовес на воинствените рекстрази или шовинистичните найти. Те имат изключително развито изкуство, с много литература, която е интересна да се чете и те дават свободен достъп до нея, а културата им е изпълнена с изключително дълбоки традиции, датиращи от хилядолетия. Драксатите са толерантни към всяка друга разумна раса, а към природата се отнасят с уважение и почит, но не с фанатичната ярост на найтите, а с спокойното и възвишено поведение към което се отнасят със всичко. Те са раса със силно развита духовност и философски начин на мислене. Допреди да ги срещнат, хората си мислели, че те са съвършеният модел за поведение. Но драксатите им показали колко грешат. Тяхното хармонично общество е на светлинни години по-напред в постигането на съвършенство. При тях няма кражби, убийства, грабежи, корупция и алчност – неща които все са били налице при хората въпреки тяхната високоморалност, както тъжно напомня Отцепването. За нас драксатите са били винаги онази пътеводна светлина, която сме търсили, ние, самотната свръхцивилизация сред звездите.
Облегнах главата си сънено на стъклото на глайдера. Хвърли едно око на курса. Три четвърти от разстоянието бе изминато. Потърках главата си и притворих очи. Винаги ми се доспива накрая на пътуване.
Това бяха основните запознаства на човечеството със силните на деня в Галактиката. Веднъж попаднали на драксатите, хората бързо се ориентираха в развитието си. Естествено имаше много други контакти и цивилизации, кои на космическо равнище, кои не. Но дотогава те вече бяха станали банални, просто една формалност и запознанството с тях не беше нищо ново, защото бяхме изиграли вече основните сценарии десетилетия по-рано. Причините за липсата на драматизъм бяха най-различни; или те бяха малки, или току-що прохождаха сред звездите, или бяха твърде типични, или просто бяха толкова далеч, че редовен контакт е безмислен. Малко или много, човешката раса бе покорила Космоса и бе обуздала звездите, поне наравно с останалите. Двадесет и осмото столетие бе в края си и хората мислеха, че отсега нататък ги чака безметежно галактическо фермерство.
Докато не стана Отцепването.
В зората на на двадесет и девети век, човешката раса бе изправена пред най-голямото си падение от времето на Пристигането. Точната дата е 2806, когато след години заговор и плануване, всички колонии създадени някога от човечеството, обявят своята независимост и извършват действие, останало в историята като Отцепването. Така бил създаден Федерационния съюз, в който участвали всички колонии с изключение на Първите десет, който оттогава били наричани още Верните колонии. Повече от половината флот на Коалицията, който тогава наброявал четири армади, бил вербуван от този така наречен съюз и преминали на негова страна, напускайки системите на Коалицията. Когато това се случило, Сенатът бил бесен, а Канцлера веднага обявил военно положение. Призовавайки към свещенна война, която цели да смаже изменниците на принципите на Висшето благо, Сената организирал мащабна мобилизация, като изкарал дори все още недостроените нови кораби от доковете, за да участват в битката. И до днес не се знае със сигурност кой е бил първоначалният изменник, който решил да отхвърли властта на Теранската коалиция, но основните подозрения падат върху тогавашният адмирал Лайъл Хирео, главнокомандващ силите на Първа отбранителна армада. Именно за него се предполагало, че първоначално планирал военен преврат срещу Сената, но в последствие решил просто да убеди колониите да се отцепят. И успял.
Неизбежната война, която последвала, била записана в летописите като Самоунищожението. Не мога да се мога да се сетя по-подходящо изказване, което с една дума да описва всичко, което станало. Първата битка била още в същия сезон на 2806, като от двете страни на конфликта стоели по две армади кораби, натъпкани догоре с унищожители и дреднаути, дори супердреднаути и си личало, че новообявеният Федерационен съюз смята да се бори скъпо за автономията си. Битката, която започнала, не била просто схватка или дори разгром, а клане. Стотици и стотици кораби били загубени тогава, сред които единствените два супердреднаута на Коалицията и флагманската ескадра на Съюза. Изтребители, бомбардировачи, нападателни совалки – всичко било разрушавано с хиляди. Жертвите в сражението, което продължило три водни дена, били на милиони. След тази кървава страница в нашата история, човечеството не само загубило осем десети от военния си флот, но и сложило начало на дълга и безпощадна гражданска война, водена за цели петдесет години. И до ден днешен няма официален мир между Съюза и Коалицията, но и двете фракции осъзнали навреме, че изчезването на човечеството не било далеч, ако продължели, затова за мое щастие аз съм бил роден, далеч след като активните военни действия секнали.
След като формално никой не спечелил първата битка, а на практика загубили бойните си флотове, Сенатът и неговия противник трябвало да почакат цели две години преди техните корабостроителници да построят нови кораби, който да пращат на гибел. Сраженията никога повече не достигнали мащаба на първото, но в много случай го задминавали по жестокост. Сблъсъците протичали основно в партизански стил, като основна стратегия и на двете страни били тайни набези и удари по важни стратегически обекти, по възможност когато врагът не си е вкъщи. Целият конфликт бил раздробен на няколко по-малки войни, които се водили през периода 2807-2859. Основният театър на бойните действия били всички системи, които някога били колонизирани – от Баен до Арглис за Коалицията и от Тредин до Сайпър за Съюза. Имало няколко опита за удари дълбоко в тила, които постигнали известни успехи и като цяло решили изхода на пероида на Самоунищожението. През цялото време, Теранската коалиция бавно, но сигурно губела надмощие и било явно, че Федерационния съюз притежава предимство. Истината била, че в крайна сметка повечето от заговорниците били бивши или настоящи висши военни, които добре разбирали от тактика и стратегия на бойното поле. Това което уравновесявало нещата, били пламенността и бойния дух на войските на Коалицията, които не отстъпвали от тези на Съюза, но това не било достатъчно, за да се справят с по-добрата техника, състав и големина на врага. С времето Съюза ни задмина във всичко – технология, наука, военна мощ и брой население, а ние от десетилетия сме в състояние на постоянна стагнация. Не отиваме надолу, но при всичките ни усилия не се издигаме нагоре. Може би това е прогреса? Досущ както едно време Мегаполисният съвет остарял за света в който се намирал, може би и ние сме една отживелица, която трябва да отстъпи място пред новото общество. Но защо? Защо ще й е на нашата цивилизация да напуска своя първоначален дом, защо въобще някоя цивилизация би направила това? Защо ако това е прогрес, то тогава в него присъства унищожение, а не асимилация, както навремето Съвета се е преродил в Коалицията? Може би ние самите сме виновни, като се съпротивляваме, може би това е асимилация, а ние не го осъзнаваме...
Отцепването нанесло трайни поражения не само върху нас самите, но и върху контактите ни с други раси. Всички, включително и драксатите, нашите тогавашни дългогодишни съюзници, изтеглили дипломатите си от Вода и започнали да наблюдават развоя на събитията. Когато пушеците се разнесли, репутацията на човешката раса била безвъзвратно съсипана. Найтите ни заклеймили като варвари, ворионите, ни обявили за чудовища като рекстразите, тровейците от западния край на Галактиката затворили границите си за нас и така нататък. А драксатите, с които сме били толкова близки, останали да гледат в безмълвно недоумение как техните съюзници и приятели, хората, се избиват едни други до крак в пълна противоположност на хармонията, която ние сме потърсили при тях толкова жадно. Те не решавали да застанат на ничия страна, защото щяло да бъде еднакво несправедливо за тях да застанат зад която и от двете каузи. И до днес, въпреки че успяхме да възстановим дипломатическите си връзки с много от другите звездни раси и изчистихме доколкото можахме петната от реномето си, драксатите се държат винаги на разстояние от нас и макар че поведението им винаги е вежливо, те ясно намекват, че не желаят да имат нищо общо с нас. Като сайкроните.
Отцепването отприщило неща, който дотогава се смятало, че нашата цивилизация била надмогнала. Появили се пирати, контрабандисти, мародери, наемници, алчни корпорации и всякаква друга паплач, която плъзнала като чума сред нашето общество. Престъпността, която винаги е съществувала, но само в минимални граници, добила невиждани размери, които по нищо не отстъпвали на тази отпреди операция „Хоризонт”, обаче сцената на грозни изстъпления била космоса.
Малко събития са карали човечеството да извръща глава от своите постижения и проблеми сред звездите, но едно си струва да се отбележи. Някъде половин век преди пагубното Отцепване, през периода 2740-2760 от останалите континенти на Вода, които отдавна били забравени, изведнъж започнали да излитат космически кораби. Когато засекли първите такива на своите радари, орбиталната охрана на планетата си глътнала езика от изненада. Мислейки си, че след векове затишие примитивните общества отвъд Кота Нула отново пускат в действие някой подъл план, целящ унищожението на нашето общество, била дадена заповед за стрелба. В последния момент тя била отменена, защото корабите се оказали колонизаторски. С курс, насочен към дълбокия космос, те изчезнали, като ни оставали само едно съобщение по всички комуникационни канали: „Ние, представителите на човешката раса, свободни от предразсъдъци и фанатичност, заплюваме вас, заблудените и ви осъждаме за всичките престъпления, които извършвахте срещу нас през вековете, защото отказахме да станем част от вашата противна кауза. Векове наред вие ни убивахте, грабехте, мъчехте и ни разрушавахте нашите технологии. Но вече не. Сега ние притежаваме властта сами да поемем към звездите. Ние ще захвърлим тази осквернена планета и ще полетим толкова далеч от вас, колкото стигнат нашите звездолети. Ние нямаме нищо общо с вас, прокълнати хора и не ще ви се подчиним никога. Ние сме Свободните.”
Спор няма, съобщението било шокиращо и любопитно за широката общественост. Знам, че тогава се вдигало доста шум около миналото на Кота Нула, което сега внезапно помрачняло, но така и не се стигнало до скандал, защото работата явно била потулена. Но въпросите останали. Това внезапно излитане на колонизаторски кораби продължило доста години, през неравни интервали. Тяхната дестинация била лудост – те се отправяли право към центъра на галактиката, през системите на найтите и рекстразите, заселвайки се отвъд всякакви картографирани зони. Според доклади на Дирекцията, мнозина от тези кораби не оцелявали, погубвани или от пришълци, или от грешна навигация, или от някоя от другите многобройни опасности за звездния пътешественик, като гама лъчи или астероидно поле. Те формирали тънък колониален пояс, наречен Граничните светове. Наричали ги така, защото те се заселили в самия край на познатата ни галактика. Много често те дори не колонизирали планети, а просто оставяли корабите си, до някое атероидно поле, преобразувайки ги в миньорски станции. Основният им занаят бил търговията. Те привнесли начина си на живот, който живеели от столетия, в космоса. Анархизъм, изолираност, „свобода” и липса на какъвто и да е ред, били причините Граничните светове да се превърнат в рай за престъпници, опасни лунатици и разбойници от всякакъв тип. Технологията на Свободните е изключително примитивна на равнище, близко до времето на създаването на Кота Нула и мнозина се чудят как въобще са се докопали до хиперпространственото пътуване, като някои подозират кражба от нас. Те нямат орбитални станции или космически докове, дори на много планети космодрумите представляват нищо повече от заравнен участък. Много от техните светове дори изпозват употребата на двигател с вътрешно горене – технология, толкова антична, че Академията по приложни науки на Кота Нула поискала от Дирекцията да им донесе работеща мостра, за да могат да я разгледат.
След време престанали да излитат кораби от Вода в търсене на място в галактиката, където да се заселят и през 2766 група учени организирали експедиция до другите континенти, за да установят това, което Дирекцията направила дискретно много по-рано. Те докладвали за пълната липса на разумен живот и единствените следи, които показвали, че някога там е имало хора били изоставените космодруми, складове, техника и тук-там градове и малки бази. Като чули това, Координаторите се замислили над възможността да заселят и останалите континенти, но се отказали, тъй като не си струвал труда пред вече добре развитата технология за изграждане на изкуствена суша.
Граничните светове обаче предизвикали най-голямо внимание с факта, че скоро след основаването им на тях се заселили и други раси. Изглеждало, че не само хората имали желание за пълна свобода и анархия. От всички крайща на познатата ни галактика започнали да се стичат пришълци, като човек можел да види дори рекстрази и сайкрони! Дирекцията дълго гледала с недоумение това явление и накрая просто написала един формален доклад, след което вдигнала ръце от опитите си да обясни ситуацията и се задоволила само да шпионира.
Но Отцепването и Граничните светове не били единствените прояви на разлика в идеологиите при хората. През 2850, в разгара на гражданската война между човечеството, трябвало да се състои последната решаваща битка между силите на Коалицията и Съюза, но така и не се. След дълго и мъчително събиране на ресурси, двете фракции успели да съберат достатъчно големи флотилии, които да пратят на бой в решително сражение, което щяло веднъж за винаги да определи кой ще се окичи с венците на победата. Но нищо така и не се случило. По някакъв начин двете флотилии влезли в контакт и отвратени вече от всичкото това безмислено убиване, решили да се обединят около собствена кауза и се нарекли Братството на обединеното спасение. И те изчезнали в космоса, заричайки се, че един ден ще се завърнат и ще поправят злините, сторени от техните бивши господари. Дирекцията успяла да ги проследи до някакво забутано кътче, недалеч от Граничните светове, където те се настанили на няколко системи. Колкото и да не си го признава Сената, историците смятат, че това е основната причина за по-бързото приклюване на войната, защото вече имало трета потенциална страна, при това с откраднати кораби под свое комадване.
Но омразата останала. Всичките човешки фракции се ненавиждали и макар че повече нямало войни по между им, винаги когато се засекат избухва кръвопролитие. Но в повечето случай всички стоели настрана едни от други, като Теранската коалиция и Федерационния съюз се задоволили само с шпионаж и саботиране.
Колкото до планетата ХК-703 в системата Драсус, която вече се наричала Ордус, тя и нейните заселници останали с драксатите. Когато избухнала гражданската война, заселниците изненадващо не застанали на ничия страна. Те прекратили контакт с нашата цивилизация и потънали в неизвестност. И до днес не се знае какво точно е станало с тях, тъй като поради някаква причина всички избягват тази система, а и самите драксати не обичат да говорят за нея. Дори Дирекцията, известна със своята репутация на нахална, безпардонна, брутална и безмилостна шпионска организация, която се е внедрявала сред чудовища като рекстрази и сайкрони, отказала на Сената да се занимае със случая под предлог, че не влизало в компетенцията й. Самият Сенат не настоявал твърде много, защото добре знаел какво щяло да се случи, ако случайно подобни действия разгневели драксатите. След време когато вече минали години от изолацията на планетата, появили се слухове за някакви странни индивиди, които преминавали през космически станции и колонии, главно около Граничните светове. Очевидци разказвали, че тези хора били необикновено спокойни и духовно отдадени и зовяли себе си Вярващите. Никой не знае как и откъде са се взели тези странни птици, но се предполага, че те са колонисти именно от Ордус. Не били потайни, но се срещали рядко и приказките им винаги били леко неясни и двусмислени – точно както говорят и драксатите. Дирекцията се опитала на няколко пъти да разбере повече информация за тях, дори чрез своите собствени методи, но се провалила. Всичко което се знае за тези Вярващи било, че те притежавали наистина силна воля и изключителна издържливост, а способностите им наподобявали парапсихичните способности на найтите. Не знаеме какви са целите им, нито какво изпитват те към нас. Знаем обаче, че търсят нещо, по-скоро чакат нещо да се случи и начинът по който изразяват благоговението си към това бъдещо събитие кара Дирекцията да даде цяла система, ако успее да се докопа до тази информация.
Глайдерът вече плавно се спускаше надолу към светлините на мегаполиса. Сепвайки се, аз бързо посегнах към пулта, но твърде късно.
– Дестинацията достигната. Захождане към пътнически док номер 204. – обяви бордовият компютър.
Хвана ме яд, че съм изпуснал момента да задам номера на дока, на който трябва да кацна и затова компютъра автоматично се отправил към някой свободен. За миг се изкуших да прекратя маневрата и да мина на ръчно управление, но знаех твърде добре колко внимателно се следят транспортните коридори около космодрумите, за да поема отговорност за хаоса, който щях да предизвикам. Отпуснах се на седалката, проклинайки и погледнах часовника си. Хубаво направих, че подраних. Сега това време щеше да отиде в пътуване с монорелсата. Пресегнах се и извиках на екрана карта на космодрум номер 77. Не беше толкова голям, колкото другите, но за мое нещастие бях кацнал чак в края му и трябваше да го прекося целия, за да стигна дотам където искам.
Глайдерът навлезе в дока и меко приземи, по-точно отпусна, обшивката си върху металния под на дока. Бордовият компютър кратко изпиука и обяви:
– Дестинация – достигната. Изключване на двигателните системи. Изключване на навигационната система. Внимание: престоят тук струва десет кредита на час. За по-дълги престои, моля консултирайте се с местната база данни. Лека нощ, Артур Закари.
Десет кредита на час, а. Не е много в сравнение със стоте кредита на час, които съм плащал на други места. Явно тукашният координатор не е много алчен. Излязох от глайдера, включих системата срещу посегателство и отидох до регистрационния пулт. След бърз преглед разбрах, че за дълъг престои в хангар цената е петдесет кредита на денонощие. Изсумтях доволно и платих първата вноска, оставяйки периода с отворена дата. Смятах, че ще свърша бързо тази мисия, но човек никога не знае. След това отидох до транспортната секция. Нямаше много хора по това време, с изключение на група окъснели туристи и шепа обичайните звездни пътешественици, нарамили протрити сакове, отправящи се сигурно към Граничните светове. Монорелсата скоро пристигна и всички се качихме на нея.
Седнах на свободна седалка до прозореца и тъжно погледнах скитниците в отражението. Живота въобще не е такъв днес, каквъвто е бил преди две столетия. Днес, през 3024 година, в началото на четвъртото хилядолетие от Пристигането, повече от сто и петдесет години след последната човешка война, малко ценности са останали. Хората нямат доверие по между си така, както са имали във времената на колонизиране. Алчни мегакорпорации, издигнали се от пепелищата на гражданската война грабят с престъпните си цени Коалицията, Съюза и всички с цел единствено забогатяване, а никой не им се противопоставя. Цели градове и колонии опустяват, защото недоволни и излъгани хора просто изоставят всичко и заминават за Граничните светове в търсене на по-добър живот. Навсякъде цари корупция и борба за власт и надмощие, а пътуването из космоса с невъоръжен превоз вече не съществува, защото звездните пирати отдавна са заели мястото на отсъстващите космически патрули по търговските маршрути, грабейки и убивайки безнаказано. Сенатът от много време вече не е онзи Сенат, който доблестно и справедливо се бореше за своя народ, а непрекъснато съкращава средставата за отбранителните сили на Коалицията, принуждавайки ни да даваме нечовешки дежурства, без заплащането ни да се повлиява. Уж отбелязваме прогрес, но той е засенчен от стръмната деградация, която ни е изпратила преди това обратно в каменната епоха. Каменна епоха, но с бластери. Днес всеки срещнат притежава една или друга форма на оръжие и малко са хората като мен, който ходят не- въоръжени, а тези, който никога не са виждали или държали оръжие са изчезващ вид. Когато се замисля за нашето положение, не мога да не се сетя за една древна мисъл, записана на античните дискове от преди Пристигането: „Имах толкова много успешни и победоносни битки, но една-единствена загуба ги зачеркна всичките”. След толкова хилядолетия на успех и проспериране, Отцепването ни върна в тъмните векове. Отново бяхме изправени срещу жесток и страховит противник, но не кръвожадни динозаври или безмилостни космически пришълци – бяхме изправени срещу самите нас, срещу нашите собствени демони на моралната и етическа правда. Това, което за едни е блаженство, за други е бич, раят може да е ад, а каузата – лъжа и прах в очите на истината. Нашата цивилизация, която толкова дълго била задружна и обединена в своите усилия да си намери място във Вселената и е загърбвала различия и лични изгоди в полза на всички, накрая издъхнала на смъртния си одър в момента, в който на хоризонта се задала надеждата за край на мъките да се осигури безметежно съществуване. Може би това е причината: като изчезнала опасността и трудностите били преодоляни, човека решил, че е време да направи нещо за самия себе си, вместо да се предлага в жертва на всеобщото благоденствие. Може би затова сме се разделили, защото докато има срещу кого да се бори, човек е склонен да забрави себе си и да подкрепи другарите си в тяхната цел да победят своя противник, бил той одушевен или не. Може би ни е отредено никога да не надрастнем отвъд нашата природа, в чието естество е да мислим преди всичко за себе си като индивиди, защото не сме осъзнали своята роля в съществуванието си. Може би.
Остатъка от пагубният двадесет и девети век и по-голямата част от тридесетия били посветени, поне що се отнася за Теранската коалиция, на възстановяване на щетите, насени от Отцепването, от военен, дипломатически и социален характер. За съжаление те били изпълнени точно в този ред и това довело до голямо недолство сред гражданите на Коалицията, които започнали масово да стачкуват и вдигат бунтове, което накарало Сената да гласува извънредни права на Дирекцията по наблюдение и контрол, за да се справи със ситуацията. Така Дирекцията от подмолна шпионска организация, която дотогава се бъркала само в работите на другите раси, се превърнала в тайна полиция и започнала системно да тормози всички. Хора били затваряни, убивани и изчезвали безследно, само защото имали желанието да изразят мнение, което не допадало на охранения Сенат. Жестокостите, извършвани от Дирекцията, не спрели докато населението не се най-накрая примирило, че е загубило най-важното си право в галактиката – правото на свобода. Ествествено имало опити за събиране на доказателства и уличаване на Дирекцията в престъпно нарушаване на правата си, но доказателствата, които дори успели да стигнат до Сената или ЕЗС, която изпълнява качествата на полиция, били потулвани от самият Сенат, тъй като именно той първоначално накарал Дирекцията да извърши своите зверства. Периодът на тези размирици започнал малко след края на гражданската война и завършил някъде през последното десетилетие на двадесет и деветия век. Той дал първоначалния и най-силен тласък на изселването на колониите и Кота Нула, като почти всички дестинации били към Граничните светове и само шепа се отправили към Федерационния съюз, надявайки се на по-добър живот там. В действителност в Съюза се оказало много по-зле, отколкото при нас, но там поне не ги лъжели, че живеят добре. Колкото до Граничните светове, не знам. Може би аз самият щях да забегна за тях, ако не бях роден почти век по-късно.
По-късно, особено след 2940 когато била извършена Реформацията, нещата малко се подобрили до степен да не обезлюдеем съвсем. Реформацията се състояла в няколко части, като основната била промяна на методите на управление. Били създадени равнища на власт, които включвали местна, регионална и планетарна, подобно управленската система на координаторите, но с две допълнителни нива. Така Сенатът загубил абсолютната власт над отделните колонии и се доближавал една идея до управленският модел на Съюза. Координаторите също променили статута си и от седем, по един за всяка серия мегаполиси, нараснали до осемстотин, по един за всеки отделен мегополис. Създатели на Реформацията били няколко сенатори и един координатор, които чрез умели политически ходове и с народа на тяхна страна, успели да прокарат новите закони и ефективно да обезсилят деспотичният Сенат, връщайки Коалицията обратно в демокрацията. Освен децентрализирането на властта, в новите закони се казвало още, че Дирекцията за наблюдение и контрол няма никакви права да следи гражданите на Коалицията и че техните специални вътрешни звена следва да се разпуснат незабавно, а военният флот и армията имат единствената задача да пазят териториите на Коалицията, без право на намеса във вътрешни конфликти, чиято юрисдикция сега лежала само и единствено на Единната защитна сила. Накрая, те лишили канцлера от правото му да управлява еднолично по време на военно положение и за жалост на тогавашният канцлер, което силно го разгневило, го превърнали в най-проста представителна фигура, като го лишили от почти всички специални привилегии. За утеха му оставили правото неговият глас да се брои за два.
Новите промени се оказали нож с две остриета. От една страна, в началото всички били щастливи от възвърналата се свобода. Но от друга, липсата на стегнат контрол си казал думата и скоро се появили всякакви търговски дружества и корпорации, които спекулирали и сключвали сделки с различните администрации и вместо да се подложат на безмилостна конкуренция, те постоянно се обединявали и специализирали, вдигайки цените си отново и отново, превръщайки се в мегакорпорациите, които днес притежават две трети от свободния пазар. Самите администрации, рядко отговаряли пред когото и да било, тяхното контролиране било слабо, затова те сами започнали своя собствена търговия: тази на политическите услуги. Одобряване на проекти, продажби на стара военна техника, издаване на разрешителни, прокарване на закони, всичко за което можело да се изкарат пари било предлагано под масата на този, който даде най-висока цена. Дори били сключвани сделки с пирати и престъпници. Създателите на Реформацията още били живи, когато всичко това се случило и се запитали дали не били сгрешили, дали Сената не е бил прав, докато е набивал в главите на хората правилните според него норми на поведение.
С тихо електрическо бръмчене монорелсовият лифт спираше на всяка станция и на доковете слизаха и се качваха хора. Едни пристигащи, други заминаващи, те всички изглеждаха уморени от утрешния ден, който ги чакаше. Аз самият още преди години се бях уморил от перспективите на своето бъдеще когато бях понижен в ранг. Когато лифтът стигна до моята станция аз станах, въпреки кафето бавно и флегматично и слязох на платформата. Докът беше три пъти по-голям от този в който бях кацнал и въпреки часа гъмжеше от хора. Всички те бяха във военните униформи на звездния флот на Теранската коалиция и бяха тук по-същите причини, които и аз – готвеха се за поредната мисия.
– Ей, Зак! Къде се губиш бе, човек!
От тълпата изплува познато лице. Това беше Тери Ренфор, мой приятел и подчинен от както служиме на едно и също място. Винаги съм държал дисциплина-та отпусната затова позволявам подобни волности на своите подчинени. Не обичам да съм сухар.
– Хайде, закъсняваме, а ти дори още не си в униформа! Това не прилича на един офицер от флота! – суетеше се Тери около мен.
– Здрасти, Тери и аз се радвам да те видя. – казах с усмивка.
Двамата си стиснахме крепко ръцете, след което се запътихме към съблекалните. Огромния военен док правеше впечатление с факта, че всички присъстващи в него бяха или много млади, или много стари. Ние с Тери бяхме едни от малкото изключения. Влязохме в съблекалните и аз извадих от джоба си мобилния разградител и избрах униформата си от менюто. Разградителя зажужа и започна да синтезира униформата пред очите ни. Полезна технология. След като свърши аз започнах да се обличам, сваляйки любимите ми ретро дрехи от средата на двадесет и втори век. Тери постоянно си бъбреше за най-различни неща. В миналото си той бе работил за ЕЗС в отдел киберпрестъпления, но напуснал след като дълго време преследвал един хакер из галактическата мрежа, само за да му кажат, че съд няма да има когато най-накрая го хванал. Огорчен, той постъпил в звездния флот като свързочник с ранг сержант, надявайки се нещата да са различни. Не били, но поне имало „повече адреналин” по думите му. От тогава се познаваме.
„Повече адреналин” в армията е относително понятие. Въпреки че истинските битки и боеве са отдавна затворена страница в историята на звездния флот, през вековете много често е имало случай когато са се водели войни и е имало кръвопролития. Всъщност винаги има с кого да се воюва в тази размирна Галактика. Гражданската война едва приключила когато Сената подхванал спаринг със следващия с противник с който да си премерят силите. След като свършила тази война, започнала следващата. И после нова, след това още една и още една... Това продължило чак до моето време като аз лично смятам себе си за щастливец, че съм участвал само в два конфликта в рамките на своята служба. През последните десетина години всичко е тихо, което е цяло чудо, но знам, че рано или късно пак ще ми се наложи да рискувам живота си в името на Теранската коалиция. Моля се да минат само още пет години и да се пенсионирам спокойно. Да бе.
Излязохме с Тери от съблекалните и се запътихме към офицерските терминали. След като погледнахме разпределенията за транспортиране, се разделихме. На мен ми се падна луксозен по военно му транспортьор за висшия офицерски състав. Тук бяха всички офицери, свързани с най-важните системи на кораба – командните офицери, оръжейните специалисти и главните механици в двигателното. Настаних се удобно до прозореца. До мен седна майор Скирп, главен офицер на радарното наблюдение. Не бяхме особено близки, но като всички добре обучени кадри, се уважавахме заради уменията си.
– Прекрасна вечер за последен полет, нали? – попита ме той с тъжна усмивка. Въпреки че беше с десет години по-стар от мен и по-нисък чин, той се държеше важно и някак си високомерно. Не ми харесваше, но го търпях, защото си разбираше от занаята.
– Да, така е – отговорих, колкото да поддържам разговор.
– Колко и да мразя тази стара ръждясала консерва, ще ми липсва когато най-накрая я нарежат на скрап. – той поклати глава.
– Доколкото знам, няма да я режат, поне засега. Сената искал да направи музей на звездния флот.
– Музей? Нашият кораб – музей?! Е, това вече е изненада. В такъв случай мисля, че няма все пак да ми е толкова свидно. Дано сега най-нарая ме прехвърлят на някой от съвременните звездолети, там само каква техника има!
– Надявам се да желанието ти да се сбъдне.
Двамата млъкнахме. Аз погледнах през прозореца и хвърлих един поглед крадешком на Скирп. Напразно се надяваше той да го прехвърлят на някой нов кораб. Оставаха му само броени години до пенсия, което значеше, че щяха пак да го разпределят към някоя бракма, където да пуфти и да се оплаква от техниката до края. Ами аз? Не бях много сигурен. Мисля, че биха могли да ме пречислят към някой новичък унищожител или бойна фрегата, защото още имаше живец в мен, но миналото... Щеше да е пречка.
Движехме се бързо по открития космодрум. Магнитните двигатели бръмчаха монотонно, което в кабината се чуваше само като слабо шумолене. Прекосявахме множество площадки на които бяха накацали най-различни класове кораби като фрегати, разузнавачи, корвети, ракетоносци и десантни кораби. Повечето бяха стари, тъй като новите кораби се изграждаха в космоса и не се предвидени да навлизат в атмосферата. Стояха тук и изживяваха своите последни мигове, преди да бъдат дадени за скрап от който щяха да изградят новите им събратя. Имаше модели дори от гражданската война.
Накрая в далечината под светлината на многобройните прожектори изплува една огромна сянка. Отдалече приличаше на туловището на левиатан с множество издутини и архаични форми. Никой, дори абсолютния новак, не можеше да не разбере, че това бе един много стар кораб. Гигантски, зъл, с черна като катран обшивка, това беше дреднаута Валхала. Приближавайки се към него, аз никога не преставах да се удивлявам колко невероятно древен изглежда той. Всъщност той е първият дреднаут, произведен от хората някога. Именно той е бил един от първите кораби, които са излезли от корабостроителниците в началото на двадесет и осми век по време на найтската криза. И аз служех на него.
Транспортьора спря до огромния кораб. Когато ние слязохме, дреднаута се извисяваше до нас като планина. На носа му, осветен от няколко прожектора се виждаше ясно името „Валхала” изписани с електриковозелени букви. Аз и останалите се запътихме към платформите за скачване. Винаги ми се налагаше да вървя по-дълго от очакваното заради оптическата илюзия. Все пак това беше кораб с впечатляващите петстотин метра височина, хиляда и двеста метра дължина и осемстотин метра ширина. Качвайки се на платформата, аз затаих дъх, когато тя започна бавно да се издига до своята дестинация на повече от тридесет метра във въздуха. Качихме се в относително тясно помещение за спускане, след което аз се запътих към мостика. Багаж не носех, освен разградителя. Нямаше и да ми трябва. Поне така мислех. Коридорите бяха тъмни с старовремска конструкция и осветление, което разчиташе на осветителни тела а не на биолуминисцентни повърхности, както новите кораби. Много от лампите не работеха, вратите и люковете заяждаха, товарните лифтове скърцаха, а някои секции дори ръждясваха. През годините тази антика беше претърпявала множество модернизации, някои повече, други по-малко успешни и навсякъде си личаха следите от подобна намеса. Висящи кабели, табели „Внимание”, липсващи панели, непасващи елементи... След дълги векове на мъчително съществуване и скъпа поддръжка, Сената накрая беше решил да се откаже от този летящ паметник и нареди да се изтегли от активна служба като му спести бракуването и от чувство за дълг, го направи музей на звездния флот. Сегашната ни мисия се състоеше именно в това. Целта ни бе да го докараме до един от космическите докове, където да се свали всичкото снаряжение от него, след което нас ни чакаше незабавно преразпределение, а кораба щяха да го стегнат доковите инженери за да стане в приличен вид за посетители. Фасулска работа, а?
Според статистиката това беше един от корабите с най-много участия в бойни мисии, с най-много спечелени сражения и с най-дълга служба в името на Коалицията. Гордостта на зведния флот, както казват мнозина. Повечето смятат, че е чест да се служи на подобен кораб, но ние, които служим не бихме казали така. Публична тайна в армията е, че на този кораб пращат да служат само несретници. Всички провинили се, но избегнали военен съд кадети от флота, всички издънки, които взели последни изпитите си в академията, всички старци, които не се издигнали достатъчно за да си уредят службата. Всичкият боклук, събиращ се в зведният флот се изхвърля тук, на борда на „Валхала”. Аз спадам към първата група, която е най-малобройна сред екипажа, защото се иска голямо умение да извършиш военно престъпление и да не те съдят. Аз не мисля, че бях виновен за събитията, които се бяха случили, но въпреки че отървах затвор със строг режим, бях понижен в чин и захвърлен сред тукашната пасмина, което е почти същото. Контрастът е почти сюрреалистичен – офицерският състав са някакви грохнали дъртаци, които само ломотят за миналите славни дни, а редовите кадети бяха хлапетии, ненавършили дори две десетилетия, а се фукат като чели са безстрашни космически вълци. Истински ужас е като си помисля, че служа тук вече девет години.
Пристигнах на мостика. Обстановката все още бе спокойна, тъй като бях сред първите пристигнали. Пултовете за управление на екипажа седяха празни, а малкото космобойци (така наричат останалите звездния флот) си говореха помежду си преди да е пристигнал командния състав. За мое съжалание този миг на идилия бе безцеремонно прекъснат.
– Комодор Закари! – прогърмя висок веселяшки баритон. – Сър! – добави гласът с лека насмешка.
Огледах се внимателно и срещнах погледа на Грег – едър, плещест, нахален, дори нагъл, нахилен индивид. Отправих му кисела физиономия.
– Лейтанант Астрил, виждам вече сте на борда на „Валхала”.
– Ее, сега защо сте така кисел? О, да не би забравих да отдам почест? – той подигравателно отдаде чест. Останалите на мостика следяха сцената внимателно, но се правеха, че нищо не се случва. На мен никак не ми харесваше, че авторитета ми се подкопава, но нямах избор.
– Благодаря ви за спазването на протокола и военния устав, лейтанант. Това ще бъде всичко. – Стараех се да придам леден тон на думите си и не беше много трудно. Грег само ми махна самонадеяно и потъна из дебрите на мостика. Искаше ми се да го цапна, обаче знаех, че ще ми излезе солено. Баща му беше богат и влиятелен президент на корпорация. Беше уредил сина си още преди години да служи на един от най-добрите кораби в Коалицията, но скандал свързан с наркотици оплескал нещата. Въпреки това баща му го отървал и последвията се свели до служба тук на „Валхала” и като утешителна награда чин младши лейтанант. Грег знаеше много добре колко власт притежава баща му и че целият екипаж принципно е в немилост по различни причини, затова правеше всичко възможно да ни изкарва от равновесие и напук нарушаваше устава и не зачиташе йерархията. Дори се бе уредил сега пак да служи на луксозен военен крайцер, чийто командир е приятел на баща му. Как знам това ли? Ами, мисля, че вече минаха два месеца откакто Грег се хвали пред целият екипаж, включително висшите офицери.
Истината е, че той всъщност не е просто лигавото поколение на някакъв богат корпоративен бюрократ, а е генно модифициран човек. Сред човешката раса към днешна дата има три типа индивида: обикновения нормален човек, кибернетично подобрения получовек-полумашина и генно модифицирания човек на бъдещето. Първите са като мен и милиарди други. Вторите разчитат на механична част, която да замести някой орган или крайник, предлагайки в замяна по-добра ефективност; или присаждане на наночастици, който подоброяват способностите на по-фино равнище. Последните представляват суперхора, който в много случай още от раждането си имат превъзхождащи умения от останалите, благодарение на техните изкуствено изменени гени. Те са по-силни, по-бързи, по-ловки и по-умни. Треперя от мисълта за създаване на изкуствено завишаване на интелекта. Някак си се чувствам измамен, че някой може да е по-добър от мен, просто защото е роден такъв. Съдейки по Грег, със сигурност може да се каже обаче, че гените нямат никакъв принос в развитието на характера и ценностната система.
Въпреки чудесата на модерната генетика и биоелектроника, мнозинството от нас остават непроменени от съвременната наука. Причините са прости. При кибернетиката в повечето случай за да получиш хубава джаджа трябва да платиш висока цена като ръка или краката си. Вярно, получаваш по-хубави в замяна, но те вече са просто купчина метал, а докато тичаш ако някоя платка изпуши... Добре, все някой ще каже, че ако се осакатиш в някой инцидент ще е по-добре да замениш това което ти липсва. Моят отговор: от какъв зор? Във времена когато има клониращи станции във всяка обществена болница... При наночастиците е по-добре положението – не ти режат нищо, обаче самата технология идва със своите собствени недостатъци, например при електромагнитни излъчвания главата започва да те боли, появява се риск от автоимунна болест, трябва да извършваш специални процедури за поддръжка, а накрая трябва и принципно да се изръсиш повече, отколкото при кибернетичните импланти. При генната модификация ползата е, че няма никакви странични ефекти. Тогава защо всички не сме свърхора? Отговора е още по-прост: пари. Всяка генетична интервенция на този етап струва минимум двайсет години заплатата на флотски адмирал и само много, много богатите могат да си позволят да си пренареждат ДНК-то. Но веднъж платиш ли си, трудно ще съжаляваш. Защото освен всичко друго, генната модификация добавя поне още петдесет години към живота ти в епоха, в която средната продължителност е около деведесет и пет.
Мостика постепенно се напълни и персонала зае местата си. Видях как влиза главният навигатор Осли Харидън и командира на дреднаута, адмирал Аврад Толдър. Кимнах бързо на Харидън и козирувах стегнато на адмирала. Той ми отговори и даде знак свободно. Време беше кораба да се приведе в изпълнение на задачата си и мой дълг като старши офицер на кораба бе да помогна на адмирал Толдър да свърши това. Да се командва еднолично екипаж от десетхиляди души е непосилна задача и тук идва моята намеса – аз следя за цялото състояние на кораба, докато важната клечка взима решения. Всъщност камандващият на „Валхала” е единственият който не е за наказание тук. Стара традиция е този кораб винаги да се управлява от адмирал, но за разлика от останалия екипаж те постоянно се сменят на всеки една-две години, защото и те не могат да търпят тази стара консерва.
– Комодор Закари.
– Адмирал Толдър.
– Започнете предстартова проверка и готовност на системите, комодоре.
– Слушам, адмирале.
Започнах да издавам заповеди и да преглеждам статуса на основните системи и екипажа. Всичко бе в изправност, а екипажа беше вече на борда. Тъй като днес имахме задачата да летим само някакви си петдесет милиона километра половината екипаж бе преразпределен още миналия ден и освободен от служба. Щастливци.
Завърших предстартовата проверка. Всички системи бяха готови за полет. Адмирал Толдър издаде заповед за започване на процедура за излитане. Тъкмо смятах да раздам заповеди, когато Грег влетя в мостика с победоносна усмивка.
– Ииии, кой е шампиона!
– Лейтанант Астрил, какво става? – тонът на адмирал Толдър можеше да смрази звезда.
Грег моментално се сви, целият пребледнял и чинно застана мирно. Явно не бе забелязал адмирала, иначе нямаше да допусне подобен гаф. Колкото и да е влиятелен баща му, адмирал Толдър бе изключително уважаван висш офицер, участващ в самия генерален щаб на военната отбрана на Коалицията. Грег винаги се стараеше да е по-нисък и от тревата когато адмирала бе наоколо, тъй като той знаеше, че адмирала знае за него що за стока е. Е, този момент ми оправи настроението.
– Ако обичате лейтанант, веднага напуснете мостика или ще ви хвърля в карцера за грубо нарушение на процедурите по излитане!
– Да, сър, слушам, сър! – извика уплашено Грег, след което се стопи като мъгла. Брей, наистина бързо се движат тези генно модифицирани!
Адмирал Толдър се обърна към нас.
– Започваме излитане. Дайте заповед. – нареди спокойно той.
– Започваме излитане! Приготви основните системи! – наредих аз.
– Приготви основните системи! – предадоха останалите офицери по секциите.
– Включване на главните двигатели!
– Включване на главните двигатели!
– Включване на спомагателните двигатели!
– Включване на спомагателните двигатели!
– Синхронизация на мощността!
– Синхронизация на мощността!
– Подаване на тяга към основните двигатели!
– Подаване на тяга към основните двигатели!
– Навигатор Харидън, задайте дестинация.
– Дестинация – зададена. Курс – определен и програмиран. – отговори Харидън.
– Добре готови сме. – казах аз. – Излитане!
– Излитане!
– Излитане!
Целият мостик потрепери страховито. Разнесе се дълбок тътен, отначало нисък и басов, след това по-висок, накрая прерасна в чудовищен рев, прудружен от трещене на хиляди гръмотевици. Целият дреднаут се тресеше, докато всички двигатели бяха включени на пълна мощност за да преодолеят гравитацията и да извършат най-тежката задача – излитането. Шумът беше толкова оглушителен, че не можех да чуя абсолютно нищо и дори гръдният ми кош завибрира. Бавно, с мъка и нежелание, туловището на грамадния кораб започна да се отделя от космодрума, изхвърляйки стотици тонове плазма, излизаща с огнен вихър от виещите двигатели. Постепенно височината разстеше. Космодрума малко по малко се смаляваше, докато не изчезна насред милиардите светлини на монолитния свръхмегаполис, наречен Кота нула. В този момент спомагателните двигатели пренасочиха всичката енергия към основните и тромавият дреднаут се стрелна с неочаквана бързина право отвъд нощното небе към широкия космос, там, където бяха звездите.
Ние летяхме.
Извод: Пичове, не си базирайте първата глава изцяло на светостроене, защото трябва място и за сюжет. Никой няма да ви чака в днешно време да стигнете до втора глава, пък ако ще и да е супер интересно оттам насетне. :D
Аз обаче изглежда, че този урок не съм го усвоил, защото и сега, почти десетилетие по-късно, все така се правя на тарикат и чупя правила... Като поставям завръзката в пролога. :P
Ако проявявате интерес, мога да цитирам и други избрани откъси в бъдеще.