Мой отзив в Goodreads:
Не съм се забавлявал така от Zorgamazoo на Robert Paul Weston. :) Послушайте:Познавах една баба Тотка,
тя беше кльощава и кротка,
вървеше ситно, със походка
като на стара дива котка.
Сама на пейката пред блока
присядаше и от високо
следеше зорко как децата
играеха си на тревата.
Пръст да размахва не обичаше
и с клюки май не се развличаше,
но слабост бяха ѝ хлапета –
приятелите ми от четата.
Защо започвам разказ странен?
Ще кажете: оригинален
желая да съм. Ала има
причини всичко да е в рими.
Или:А щом порталът се отвори,
в миг нещо страшно изгъргори,
то заскрибуца, забълбука
и бързо бандата засмука.
Тъй всички вкупом полетяхме,
свръхскоростно се завъртяхме
и сякаш черна дупка хвана
нас, палавите малчугани.
Пропаднахме върху поляна,
на цвят бе алена; от рана
бе по-смъдяща там тревата.
А по ръцете и краката
избиха ни резки червени.
– Хей, бързо скачайте след мене!
И наредих евакуация.
– Тук няма силна гравитация!
Или, ако ви се допотъгува:А щом ни види баба Тотка,
жена уж възрастна и кротка,
глава поклаща, устни свива
и си мърмори, че не бива
на хлапетии да говори,
с деца дори не ще да спори.
Завижда може би горката,
че световете непознати
за нас все още са достъпни,
че можем още да изтръпваме
от тъмнината на тавана,
от страшното, когато станем
през нощ безлунна, най-случайно...
Но ще ви кажа една тайна.
Врата без ключ, нито ключалка,
за възрастни е много малка.
Във нея те не се побират
и затова не ни разбират.
Простете им и разберете,
със чудеса не се хвалете.
Ако във вас напират чувства,
вий превърнете ги в изкуство.
За мен са два пъти по-възхитителни, понеже с мерената реч съм скаран от детенце (с писането, не с четенето). Когато с една приятелка превеждахме стиховете от „Наследникът“ на английски, не ме питайте колко пъти се препотявах и пустосвах... Блазе на всички, дето римите им идват отръки.