Книги, автори, размисли творчески и човешки

[Кал]

My review of To Be Taught, if Fortunate:

After my painful disappointment with This Is How You Lose the Time War, Becky Chambers's novella delivered.

It delivered the sympathetic, humane humor I've come to associate with Chambers:

One by one, I removed the electrode patches that covered me from face to feet. Their steady pulses had kept my muscles from atrophying, and for that, I was grateful. Next, I removed the nutrient drip from my arm, bandaged myself, and collected the few drops of blood that had floated free. I then took a breath, readied some therapeutic profanities, and removed the catheter from the place where catheters go.
Ah, the glamour of space travel.

And some plausible, thoughtful science:

But take us away from our home planet, and our adaptability vanishes. Extended spaceflight is hell on the human body. No longer challenged by gravity, bones and muscles quickly begin to stop spending resources on maintaining mass. The heart gets lazy in pumping blood. The eyeball changes shape, causing vision problems and headaches. Unpleasant as these ailments are, they pale in comparison to the onslaught of radiation that fills the seeming void. In the early decades of human spaceflight, six months in low-­Earth orbit – a mere two hundred miles up – was enough to raise your overall cancer risk a few notches. The farther you head into interplanetary space, away from the gentle atmospheric shores of Earth, the worse the exposure becomes.
Human spaceflight was stalled for decades because of this, crippled by the technological nut that could not be cracked: how do you keep humans alive in space during the length of time it takes to reach other planets?

And a transformation process that is both considerate of other environments and in line with new classifications of extraterrestrial civilizations:

[We] engineer our bodies instead.
We don’t change that much – nothing that would make us unrecognizable, nothing that would push us beyond the realm of humanity, nothing that changes how I think or act or perceive. Only a small number of genetic supplementations are actually possible, and none of them are permanent.
(...) Again, I’m as biased as can be, but I believe somaforming is the most ethical option when it comes to setting foot off Earth. I’m an observer, not a conqueror. I have no interest in changing other worlds to suit me. I choose the lighter touch: changing myself to suit them.

And a mixture of all three:

But as my weightless body shifted in microgravity, drifting like kelp in a gentle sea, a new supplementation made itself clear.
Glitter.
I can think of at least one lab tech back home who would frown at me for calling it glitter. Technically, what I possessed was synthetic reflectin, a protein naturally found in the skin of certain species of squid. But . . . come on. It’s glitter. My skin glittered, and for a moment, I felt childlike glee, like I’d emptied a bunch of craft supplies on myself, like I'd had my face painted at a carnival, like I’d flown here in a cloud of pixie dust. But it was practical, the astroglitter. Aecor is roughly as far from its star as Uranus is from our own, which makes for a sun no bigger than a fingerprint in the sky. Night and day do not look dramatically different. Here, glitter served the same purpose for us that it does for sea-dwelling animals back home: it catches and refracts light. While we would be clothed for the majority of the work day, being able to spot your crewmates’ glittery faces on a pitch-­black ice field certainly wouldn’t hurt. We also needed to limit the use of work lights on said pitch-­black ice fields, because light means heat, and we didn’t want to cause melt. And indoors, reflectin means less energy spent on indoor lighting, which is great when on a world where solar panels are useless and everything runs on battery.
Besides which: I glittered. It felt like a damn shame to put my clothes on, but I managed it all the same.

I'm looking forward to finishing this one.

~ More plausible, thoughtful science:

And finally, the single pairs, the most unexpectedly unsettling of the lot. Bipedalism is not a common trait on Planet Earth, and typically we associate it either with ourselves – and thus an unfounded indicator of intelligence – or birds, which are physically so unlike us in every other way that we often forget we both walk in roughly the same manner. But though birds are without arms, they still have four limbs. When you look at the skeletal wings of a bird, you can see the shoulders, the wrist, the phalanges. You understand that the template is the same as ours. Not so with the trio of bipedal creatures we found at the first Mirabilis landing site. They had legs, which attached to a stump of a torso, which in turn attached (without any approximation of a neck) to something akin to a head, except it had no orifices beyond a sucking tube. A thick fringe of hairy feelers was its only guide to the plants it absent-­mindedly drained, bumbling clumsily from one feeding spot to the next in a manner that felt like a pointed insult toward everyone who assumed ‘two legs’ means ‘smart’.

~ And more thoughtful scientists:

We sat quietly, again. ‘Out with it,’ I said. ‘Whatever it is.’
Chikondi exhaled. ‘Do you think it’s right for us to be here?’
‘Elaborate.’
He nodded at the rats. ‘We’re annoyed with them because they’re in our way. But they’re in their element. This is their niche, not ours.’
‘Species migrate,’ I said. ‘Most of evolutionary history can be summed up as chance encounters between species that hadn’t crossed paths before.’
‘We’re not migrating, we’re sticking our noses in. We’re not here because we need food or territory. We’re here because we want to be. We’re flipping over rocks because we’re curious.’
‘You’ve always been a guy who likes flipping over rocks.’
‘Yes, I like it. The animals underneath do not. Say there are worms under the rock. Worms hate sunlight. It hurts them. Is it fair to the worms, to cause them pain so that I can know more about them?’
‘You always put the rock back. We always put the rocks back.’
‘It still hurts before we do so. Is that a fair trade, their pain for our knowledge?’
‘If that knowledge means we can do right by the general population of these figurative worms? That we can alter our behaviours and practices so that everything in an ecosystem, worms included, won’t be harmed in the future? Yes, I think that’s a very fair trade. A sacrifice on behalf of one, or a few, to benefit the many.’
‘You can only call it sacrifice if it’s consensual. Nobody asked the worms under the rock what they thought about the whole thing.’
‘If we don’t hurt a few worms, we won’t know that worms can be hurt. That path’s got far more potential for destruction.’
‘You think so?’
‘You don’t?’
He thought silently. ‘I probably do,’ he said at last. ‘But I don’t know right now.’

~ After sinking below the level of meaningful interaction into the mire of bleak survival, the novella soars again:

What we want you to ask yourselves is this: what is space, to you? Is it a playground? A quarry? A flagpole? A classroom? A temple? Who do you believe should go, and for what purpose? Or should we go at all? Is the realm above the clouds immaterial to you, so long as satellites send messages and rocks don’t fall? Is human spaceflight a fool’s errand, a rich man’s fantasy, an unacceptable waste of life and metal? Are our methods grotesque to you, our ethics untenable? Are our hopes outdated? When I tell you of our life out here, do you cheer for us, or do you scoff?
Are astronauts still relevant in your time?
We have found nothing you can sell. We have found nothing you can put to practical use. We have found no worlds that could be easily or ethically settled, were that end desired. We have satisfied nothing but curiosity, gained nothing but knowledge.
To me, these are the noblest goals. The people who sent us here believed the same. But if you share that belief, do you understand that we might fail? You must understand the cost here – the reality of what we do. Because sometimes we go, and we try, and we suffer, and despite it all, we learn nothing. Sometimes we are left with more questions than when we started. Sometimes we do harm, despite our best efforts. We are human. We are fragile. Are we who you want out here? Would you be more comfortable with the limited predictability of machines? Or is the flexibility of human intelligence worth the risk of our minds and bodies breaking?
We believe the potential answers are worth the challenges. We do not know what you believe, what Earth believes. And ultimately, it is Earth that sent us. Four people alone cannot decide whether it is right for us to venture further into the galaxy, desperately as we want to. (...) But space travel is a grand enough venture, a daunting enough task, that it requires the dedication of the many, not the
mere fervour of a few. We are four. It took the work of thousands to get us here, and the resources of thousands more. Our days out here have been largely autonomous, but we live within a home that was lovingly built by other hands. Everything we do, we do on the shoulders of others. And for that reason, a consensus of four is insufficient. If no one is listening, if no one cares, then we would be staying out here only for ego. We will have abandoned you, and that’s unacceptable to us.
We are ready to live out our lives without ever seeing Earth again. We’re happy to do it. It is the most natural end I can imagine, the best death I could hope for. But we can’t accept that fate if no one is ready to pick up where we left off. If we die out here with your blessing, then we die as your family. If we die without it, we die alone. And if that is the case, we would rather come home. We feel it is better, in that scenario, to spend our remaining years in your company, sharing our stories in the hopes that we might relight the spark. Either way, we will carry this torch. All we’re asking is: where will it burn brightest?
We leave that question to you.

~ And this coda is my special greeting to Drake Vato and to everyone who wonders about the people who came up with, who make up the UN--at least the ones who burn brightest:

As the Secretary General of the United Nations, an organisation of one hundred and forty seven member states who represent almost all of the human inhabitants of the planet Earth, I send greetings on behalf of the people of our planet. We step out of our solar system into the universe seeking only peace and friendship – to teach, if we are called upon; to be taught, if we are fortunate. We know full well that our planet and all its inhabitants are but a small part of this immense universe that surrounds us, and it is with humility and hope that we take this step.

– Former UN Secretary General Kurt Waldheim, 1977, as recorded on the Voyager Golden Record

[Кал]

My challenge of Middlegame:

I liked the idea but I don't like the pervasive sense that nobody in this book really knows how to (or even wishes to) care for anyone else. (Except for the two special snowflakes--pardon--main characters.) That everyone is like this:

If the first seizure was a flash of lightning, the second is a roll of thunder. He feels his knees buckle, feels his cheek hit the brick sidewalk hard enough to bruise the entire side of his face, and the world goes sapphire blue before it fades to black, and he feels nothing at all.

* * *

When Roger opens his eyes, the rain has stopped and the shadow at the back of his mind is almost gone. There are people walking by on the sidewalk, some with umbrellas still hoisted high, looking at him with the calm disregard of people who can’t find anything more interesting on television. Sitting up is harder this time, more like it should be after a major medical event. The quarters are spilled all around him, gleaming silver under a veil of rainwater. Curiosity and caution appear to have fought each other to a draw, keeping him from being robbed blind.

Or like this:

He’d been in the hospital for a week before Alison came to see him, carrying a box that contained everything he’d left at her house over the duration of their relationship. She didn’t need to break up with him after that; he looked at the box, and he knew exactly what it was. To her credit, she didn’t yell. To his credit, he didn’t try to explain. She just placed the box gently beside his bed, turned, and walked away.

(Alison is Roger's girlfriend. They're not in love anymore, but we're explicitly told they're still friends. So, to whose credit is not trying to explain to your friend? Or not asking your friend to explain?)

[Кал]

My reviewlet of The Ten Thousand Doors of January:

This novel does everything right (see a few examples below). Except for one thing: it's rather easy to tell the good guys from the bad guys. Whatever happened to nuances? I stopped enjoying/trusting such stark dichotomies when I was, uh, nine?

~ Beautiful writing:

That afternoon, sitting in that lonely field beside the Door that didn’t lead anywhere, I wanted to write a different kind of story. A true kind of story, something I could crawl into if only I believed it hard enough.
Once there was a brave and temeraryous (sp?) girl who found a Door. It was a magic Door that’s why it has a capital D. She opened the Door.
For a single ­second—​­a ­stretched-​­out slice of time that began on the sinuous curve of the S and ended when my pencil made its final swirl around the ­period—​­I believed it. Not in the ­half-pretending way that children believe in Santa Claus or fairies, but in the marrow-​­deep way you believe in gravity or rain.

And varied:

Something in the world shifted. I know that’s a shit description, pardon my unladylike language, but I don’t know how else to say it.

~ History made exciting:

In the fall of 1903 I was nine and the world was tasting the word modern on its tongue. A pair of brothers in the Carolinas were experimenting enthusiastically with their flying machines; our new president had just advised us to speak softly but carry big sticks, which apparently meant we ought to invade Panama; and bright red hair was briefly popular, until women started reporting dizziness and hair loss and Miss Valentine’s Hair Potion was revealed to be little more than red rat poison.

[Mokidi]

Нагънах и аз Хюготата.
Time War-а на Макс Гладстоун ми е за 3 звезди в ГР, което е ниско (за мен). Не че не ми хареса - напротив, буйно ми се изсипа на въображението, но не ми показа нищо ново. Стори ми се като упражнение по писане върху (клиширана) ситуация, която сме виждали и друг път. Просто много елегантно написано творение, и то дори не за любовта, а по-скоро за баланса на силите.
Кал... слагам спойлер, защото размишлението ми е спойлер, не за друго.

Spoiler

Според мен изпускаш изцяло метафората, вградена в текста като цяло; не научаваме за героите нищо, понеже те са... даже не са пионки в играта на двете Сили с времето и битието, а са техни придатъци, едновременно самостоятелни и лишени от самостоятелност. Те са въплъщението на самите сили, танца на любовта между Garden и Agency; между Растежа и Застоя... Според мен обаче убийствата и смъртта са извънредно точно преценени; започваме с огромни, безгранични изтребвания, многократни и повтаряеми, и с напредването на историята смъртта отстъпва на заден план, преставаме да виждаме общия план на борбата за вплитане на Strands и се съсредоточаваме върху интимните подробности от любовта на Блу и Ред. Безвремието и незначителността на бойното поле от началото до края на времето отстъпват пред значимия детайл и самото време.

Това, което не ми хареса, беше нищонеказването + съсипания финал.
Финалът е за тъпи американци.
Втори спойлер.

Spoiler

Краят трябваше да бъде ПРЕДИ появата на пазача в затвора.

--
Глътнах и The Hounting of Tram Car 015, която се оказа прекрасна, разкошна!!!!! алтернативно-историческа и фантазно-елементна новела, препоръчвам с две ръце, както заради сетинга - магически Египет, който с помощта на алхимия и джинове изпреварва Лондон и Париж от началото на 20-ти век - така и заради сладурския поглед на автора към историята на суфражетките. Определено ще си потърся и другите неща на тоя П.Джели Кларк и ще се върна в тоя Египет. Атмосферно е и е clever. И е приятно старомодно написано, без големия feeling, но много подредено и изпипано.
Отивам да чета Чарли Джейн Паркър, засега започна обнадеждаващо, може би няма да я зарежа като предишната й книга.

[Кал]

Бих седнал да ти отговоря нещо по-конкретно за метафората – и за самото безумие на противопоставянето между двете бъдещи стратегии на човечеството... но всъщност ние с Владо Полеганов сме пред-отговорили на тая повест в „Да обичаш Сам Сама“. Идеята, че тия две посоки на развитие имат нужда да влизат в конфликт, сама по себе си автоматично сваля звездичка от оценката ми.

За финала се въздържах умишлено да те спойля/преднастройвам. Беше ми интересна непредубедената ти реакция.

Нататък! *наострям уши*

(„Трамваят“ също много ми хареса как почна, но после ми доскуча и не го довърших.)

[Кал]

My review of Euphoria Kids:

No violence. No Good and Evil. No budding romances. Just budding friendships, and people who treat one another like people.

All in all, an excellent YA novel.

A few specific examples why:

~ I already love the two MCs, but I love even more how the book introduces the concept of non-binary:

A crackly voice comes out of the trees. ‘Sprout.’ It’s Vada, one of the dryads.

I turn and smile hello. Vada is a pine dryad, and their bark is cracked deep. When I met them, we talked a long time about how they weren’t a girl. Dryads don’t have the same gender system as humans. They had laughed for a long time before choking out, Why on the mother’s earth would we? And then I asked if I could not be a girl too. They nodded. ‘Dryads don’t have a claim on this,’ they told me. ‘Hundreds of years ago, I met a person just like you. They didn’t know, just like you. But dearest, you’re like me.’

I’ve since learned there’s an English word for this feeling, this strange and wonderful amorphous all-consuming wonder. Non-binary. It’s not like this for everyone, and it’s not like this for Vada, but they were the first contact I ever had with someone who didn’t identify as a man or a boy, or a woman or a girl.

I asked Saltkin about this, and he confirmed that some faeries aren’t men or women, but they are rare. And he has changed his gender many times over his life, and it doesn’t seem to matter in the same way at all in faerie places. It’s a quirk, like someone’s hair colour. I tried to explain how it was engrained into human life, in every respect, from birth, and I don’t know if he believed me, or if he was capable of understanding how lost and trapped I felt before that day in the forest with Vada.

And later:

There’s no one sitting in here, and when Livia sees me, her face lights up. ‘Hi, girls.’

Iris grips my hand. The bottom of my stomach falls out. I want Iris to feel safe in this cafe, just like I do. It smells like my kitchen.

I look at Iris, eyebrows raised. Iris nods. I shake my head. ‘Livia, Iris isn’t a girl.’

Livia puts down her tea towel. ‘Sorry. Is he your boyfriend?’

I scowl. ‘First of all, why would I want to date a boy? And Iris is non-binary.’

‘Sorry, love, I don’t know what that means.’

‘It means,’ Iris says, voice cracking a little. I grip their hand tighter and they continue, ‘It basically means that I’m not a boy or a girl.’

‘Oh.’ Livia chuckles. ‘I didn’t know that was allowed.’

‘Livia!’ I shriek. ‘That’s so rude!’

‘Sorry. Sorry. I’ve never met anyone like you, Iris.’

‘It’s not a joke!’ I didn’t know my voice could get so high.

‘Look, I’ll make it up to you, sweetheart. Free coffees today, and a cake each. I’ll teach myself and then next time you come in, if I’m rude, well, we’ll work out something.’

~ Finally, a sensible approach to love spells--and magic as a whole:

‘Love spells are a tricky thing. I can make a spell to help someone create a new space in their life to welcome someone else in, but I could never trick someone into falling in love. (...)

‘People want easy solutions, a lot of the time when they come to me. But magic is very subtle, it’s like a tiny nudge in the right direction. It’s more about getting someone to think about what choices and actions they need to make the thing they want happen. Sometimes the action that spurs them into gear is just wanting to see a witch. By the time my spell gets to them, they’ve already started doing what they need to do. Then the spell is inconsequential.’

~ And a sensible approach to organic waste disposal:

He holds up the apple core. ‘Do you know where a bin is?’

‘Here.’ I piff it into someone’s garden. ‘It’ll be good for the earth, don’t worry. Worms will love it. (...)’

~ In the recent writing workshop Elena Pavlova and I did, we talked about the rising use of emotion in recent spec fic. As I read this year's Hugo nominations, emotion flared everywhere--from This Is How You Lose the Time War (which is nothing but) to Becoming Superman (which is non-fiction, and all the more amazing for its cathartic character). The vast majority of that emotion was negative: anger, loss, fear, horror.

So Elena and I reflected: it's easy to evoke strong negative emotion--but who can do strong positive?

Chapter 9 here does it. "The Story of the Sun and the Moon" shows two different kinds of budding love (excuse the pun ) whose radiance is warming like the Sun's and calming like the Moon's. (Which, besides making for a nice meta-reference , emphasizes another important point: we need nuanced emotions, not just strong ones.)

My satisfaction with finding Euphoria Kids is turning into a pretty strong emotion itself. Perhaps the one from the title?

~ I had a really inspiring Arts teacher in high school, but Miranda sounds awesome too:

I pick up the handout and take a look at what we’re supposed to do. It’s one of her open assignments, worth fifty per cent of our mark, and not due until the end of term. We’re supposed to do a folio as well, showing our process and how we chose to do what we did. We can:

Make something that represents us, our selves, our souls, our stories.

Explore a theme from the list attached, and link it to our own creative process.

Traverse a favourite song, movie, book, etc, and represent it through art.

Especially when you hear her approach in the subsequent conversation with Iris.

~ Chapter Sixteen, "The Story of Babs and the Heavy Day," was fascinating in a very personal way. Babs' depression is, in many ways, different from my own--mostly it's milder, but also recognizable on so many levels.

This book is a real primer.

~ I said no Good and Evil, yes? Just ... people:

Babs (...) smiles, small. ‘I didn’t expect her to be . . . nice.’

‘Yeah. I thought that’s why you just had to go.’

‘I’m not sure if I controlled it that time. It feels like I kind of did.’

‘Maybe you can control it?’

‘Maybe. I’ll ask Zahra more in the morning. I reckon it’s been easy to kind of hate her all this time, instead of her being someone who just wanted to help but messed up.’

‘Well, I mean, you did say when you went to this house the first time you stayed here for ages, you never said anything about being captured. It sounds like you had a good time, so I guess it makes sense that she’s kind. But I completely understand resenting her for cursing you. She shouldn’t have done that.’

‘I know. But also, it’s easier to hate someone for being mean instead of realising they’re just a person.’

[Mokidi]

Идеята, че тия две посоки на развитие имат нужда да влизат в конфликт
*********
(„Трамваят“ също много ми хареса как почна, но после ми доскуча и не го довърших.)

А, не обсъждам дали трябва или не трябва да влизат в конфликт - казвам само, че са двете страни на една и съща монета (както и Блу и Ред откриват). Друг е въпросът, че човечеството е violent by nature и е вечно в конфликт със самото себе си, и много хора не виждат по-далеч от стената, която издига този факт. Даже не осъзнават, че има стена; приемат конфликта за движещия фактор на еволюцията и историята. Включително Макс Гладстоун, който винаги търси... конфликтната точка в творчеството си и се опитва да решава възникналите в хода на конфликта проблеми.

Spoiler

Което, впрочем, ми дава една интересна гледна точка към The Last Revival, която си струва да се обмисли....

---
Трамваят има определени проблеми / закуцва преди първия екзорсизъм, но после бакграундът става разкошен, а историята кривва от пародийното в много сладка посока, и финалът е Something.

[Mokidi]

Тъй...
The City in the Middle of the Night - изчетена.
Очарована съм и мисля, Кал, че трябва да й дадеш шанс.
Основният й плюс, струва ми се, е в алтернативните решения - в МИРНИТЕ решения на традиционния конфликт между хора-преселенци, враждебен свят и местни извънземни. Да, може би е малко наивна на моменти, но пък е поразяващо топла, чобитска в същността си и избира неизбродени като цяло в съвременните тенденции на фантастиката пътеки.
Втори плюс е страхотното светостроене. Изключително прецизно разработен свят, с много бижутерски и часовникарски детайли, заложени внимателно в историята. Плюс това голям кеф ми беше да чета за историята на Земята, за тунелите под "отровената повърхност", за градовете-държави, които си строят преселенчески кораб и как това е останало в историята на преселенците сега...
Третият плюс са, разбира се, героите. Отдавна не бях чела нещо, което да предлага наистина добро описание на мотивацията и чувствата дори на по-второстепенните герои, без същевременно да натежава на текста, и да успява да представи достоверно "живи" човешки същества, с целия хаос в главите им, с живи реакции, с неразбирането, което срещат в комуникацията помежду си... въобще с всичкото. И да ги вплете естествено в текста. В течение на книгата героите израстват страхотно много, особено Софи, и се променят страхотно много (особено Софи... pun intended), и продължаваш да ги виждаш като... не просто обект за идентифициране, а абсолютно живи, реални хора.
Изобщо - голям кеф се оказа тази книга. Много жалко, че няма да бъде издадена на български заради авторката , и така предизвика достатъчно джаз из групите...

[Кал]

Някой ден. Като понаваксам с другите 30+ книги (преобладаващо международна фантастика), които си добавих покрай Кона...

Ти обаче виж The Dawnhounds и сравни – по всичките линии, които споменаваш.

А какво ѝ има на авторката, че да не я издадат на бг?

[Gev]

За мен пък The City in the Middle of the Night беше разочарование - след страшно силен старт, действието се разводни и краят ми беше претупан. Светът наистина е ужасно интересен, но имах чувството, че в усилията си да ни покаже колкото е възможно повече от него, Андърс (произношение?) го попретупва. Градът, в който книгата започва, например - искам да знам толкова повече за него! Как подобен тоталитарен режим съществува в рамките на един град, при положение, че очевидно имат контакт с останалите градове? Преди да успеем да научим, вече сме го напуснали и се озоваваме някъде другаде.

Героите - да, пълнокръвни и интересни са. Обаче отношенията им ме потресоха. Тук има малко спойлери:

Spoiler

Връзката между Mouth и Алиса ми се стори страшно токсична. От двете главни героини, Mouth ми беше далеч по-интересна - обаче сякаш самото повествование беше построено да ни покаже колко е глупава да й пука за артефакта. На мен би ми пукало. От несподелената любов на Софи също ме заболя сърцето и имам чувството, че продължи твърде дълго, въпреки че за всички останали беше очевидно, че Бианка е отвратителна.

Мисля, че заради интересната идея и силното начало, подходих с твърде големи очаквания.

На мен също ми е интересно какъв е проблемът с издаването на книгата на български и джазът из групите.

[Radiant Dragon]

Spoiler

А какво ѝ има на авторката, че да не я издадат на бг?

На мен също ми е интересно какъв е проблемът с издаването на книгата на български и джазът из групите.

Ако съдя по профила на авторката, то това е защото е към LGBTQ+ общността и (може би) е пускала поляризиращи изказвания из ефирното пространство.
Друго иначе не се сещам. Самият роман, съдейки само по анотацията, прилича на нещо, което родните издателства биха решили да издадат в даден момент.

[Mokidi]

А, авторката просто е транс.
Иначе на живо е много симпатична, но естествено у нас смяната на пола е по-важно отблъскващо качество от... почти всичко май.
--
Да, и двете (основни) връзки в книгата са токсични, но по различен начин, което всъщност обобщава историята на човечеството и вечните му несполучливи избори, дори когато то ги осъзнава. Хм.

Аз междувременно се спрятам за Middlegame на Шонън (ин?) Макгуайър, току-що глътнах Every Heart A Doorway и съм още тотално надрусана. В хубавия смисъл, макар че е малко наивна и недо... недоразгърната на моменти. Да видим книгата за двата спешъл сноуфлейка ще ме надруса ли.

[Кал]

Spoiler

Ъъъ... Еле, ти сериозно ли смяташ, че някой бг издател ще се трогне, че авторката някога е била автор? Или че въобще ще ѝ прочете биографията, преди да издаде книгата?

Толкоз се потресох, че направо пускам следващото без повече коментари...

Мой отзив за „Рея“:

Мила и лека история, която често извиква усмивки.

Например:

Сержант Дърлан излезе от спалните на гарнизонното с бяг.
– Спри го тоя! – изкрещя той, докато наместваше бронята по тялото си.
Късен ездач се беше устремил към изхода в галоп и шумът от копита по селския калдъръм се разнасяше из цялата околия. Не можеше просто да го остави да излезе, без да го е проверил и описал.
– Стой! – извика Уилвър и застана на пътя му – Кой си...
Не успя да довърши, защото чифт изненадващо силни ръце го хванаха за яката на кожената броня. Пред изумения поглед на Дърлан, ездачът го просна на коня зад себе си и препусна в лунния сумрак навън от селото. Замаян, Уилвър хвана плаща на похитителя си и дръпна качулката му, в опит да се изправи.
– Госпожице Рея, какво правите... – стреснато извика той.
– Крада те! – каза тя със смях. – Мисля, че ще ми трябва такъв като теб! Нещо против?
Той я изгледа втрещен и помълча, докато задникът му се тръскаше, вирнат върху седлото, зад нея.

Не може да се сбърка колко се е забавлявал авторът.

Ако искате бройка, ще ви свържа с Явор.

[Mokidi]

Продължавам с Хюгите.
Gideon the Ninth на Тамзин Муир.
*Новозеландска* авторка със свеж поглед към писането като цяло и явно със сериозен талант. Книгата е... абе, нищо общо с Дюн няма. С некроманти. Наистина много свежарска и готино написана.
Чудесна, накратко.
При това ВСЪЩНОСТ е много топла и емоционална, и борави страхотно с човешките характери, разглежда надълбоко какво ни води напред и нагоре (или надолу и към дъното...), и при това и сюжетът е чудесно изпипан и невероятно удовлетворителен.
Твърдо пет звездички.
Дотолкова, че веднага нагънах и втората част - Harrow the Ninth - която е пряко продължение и също толкова удовлетворителна. Разглежда последиците от изборите, които ни водят нагоре... и надолу... и същевременно откарва сюжета на съвсем ново, логично ниво. Голям кеф. А как борави тази мацка с емоциите... уха!
Ще чакам с интерес и нетърпение третата част да излезе и много ще се надявам да е също толкова яка.

[Mokidi]

Хапнах и новозеландския сборник.
Доволна съм. Тръгнах да пиша ревю с 4 звездички, но го поправих на 5, понеже осъзнах, че съм харесала наистина много повече от половината разкази. Личен фаворит ми е The Billows of Sarto.

[Кал]

Мой отзив за „Бобо Бермундо и отряд „ПиПеР“:

Възхитително – и като замисъл, и като изпълнение, и като „добавена стойност“. На перваза ни още стоят няколко незаети саксии – там ще почетем добавената стойност...

Най-ярки моменти:

~ Освен че цялостната идея е страхотна, историята (поне до втора глава) върви чудесно и предлага ей такива бисерчета:

Първия път, когато чу пъпешовото дърво Пепино да му говори, Бобо си помисли, че миналата нощ хич не е наспал и още сънува. Растенията и хората не говореха на един и същи език и това всеки можеше да го потвърди. Дори Изи, съседското дете, за което всички казваха, че е „бавно“. Бобо не разбираше съвсем това, тъй като Изи – макар да не говореше много, а когато говореше, заекваше, сякаш стреля с картечница – винаги успяваше да надбяга Бобо и другите деца на площадката. А как може някой, който успява да надбяга всички, да е „бавен“? Но възрастните понякога са особени и децата трябва да се отнасят към тях благосклонно, с разбиране.

~ Мили автори, ако още се чудите защо ви мъча с ОПС на писателските ни работилници – ето какво правят читателите по време на дългите, предълги реплики:

– Местим се на Ропопопо.

– Това някъде по Ропотамо ли е?

– Ропопопо е друга планета. Планета, която е мноооооого далече. Толкова далече, че дори я няма в Космоса.

– В енциклопедията пише, че всичко е в Космоса.

– В човешката енциклопедия, може би, обаче ние, растенията, знаем неща, коиот вие, хората, не знаете. Много растения искат да отидат на Ропопопо, защото тук не живеят добре. Хризантемите все по-малко се припичат на слънце по балконите, защото хората са забравили за прекрасните им цветове и аромат и вече не ги садят. Белите борове в горите губят милиони свои деца точно по Коледа. Почвата на много места е мръсна и семената ни не могат да поникват. Ако се пренесем на Ропопопо, ще живеем по-добре. Но представи какво ще стане тук.

Бобо Бермундо клечеше до пъпешовото дърво и си бъркаше в носа, ама така си бъркаше, че още малко и щеше да си почеше мозъка. Ако мама го видеше в такъв момент, нямаше никак да е доволна. За щастие, мама я нямаше.

За нещастие, май и читателите са се изнесли...

~ За да компенсира най-гнусярския лош герой, който съм виждал в детска история от сума ти време *спирам и се ослушвам дали оттатък Звездицата не бълнува кошмари*, книжката предлага словесен балсам:

Слънцето бавно лягаше в небесносиния си чаршаф и пръскаше златни зайчета по цветята на двора. Децата потънаха в топлия пролетен здрач, сгушени в любимия си хамак.

Потъвай и ти, Звездице... нали помниш, че никой кошмар не стига там, където владее царица Обич? И дори не потегля?

[Кал]

Мой отзив за „Съвремието наше“:

Твърде обща и идеологически оцветена. Вместо нея препоръчвам „Съвремието мое“.

Бележки:

~ Някои наблюдения върху културните особености на циганите ме замислиха сериозно:

Съобщава се, че тази държава [Индия] днес е готова да приобщи циганите, скитащи се по света. За истинските подбуди на това намерение може само да гадаем. Но сред тях най-вероятно именно качествата на тази народност, доста пригодни за историческата перспектива на държава, застанала вече твърдо върху пътя на технологичния напредък. Сред циганите, явни и народностно преименувани, има рой таланти от всички области на днешното обществено творчество. Навремето основната причина за изгонването им от Индия било несъгласието с кастовия ред, днес тази мисловна нагласа от циганите, изглежда, съвпада с намерението на Индия да създаде своя силна креативна класа. Знае се, че творчеството не търпи догмата и робуването на наличното. То е тяхното отрицание, а циганите този признак на творческата нагласа дори е в излишество. Както в миналото, така и днес. Склонността им да нарушават обичайната логика на всекидневието е описана и в художеството. Радичков се удивява от отговора на циганката в негов разказ за откраднатия кон. На въпроса, отправен ѝ от милиционера, защо са откраднали коня, циганката му отвръща с удивяваща простота: „Питай го дали му е неприятно, че сме го откраднали“.

~ Любопитен факт за ролята на евреите по време на освобождението ни:

Руско-турската война и навлизането на руските войски в България е било посрещанo от евреите с неспокойствие и изчаквателно. Само знатните евреи от София, където еврейското население е съставлявало близо една трета от всички нейни жители, запазили града без разрушения и погроми, съпровождащи войната. В преговори с турските властници в града и с подкупи те предотвратили замислените палежи на целия град. Затова Александър Батенберг обявил, че занапред пожарната команда у нас ще се оглавява само от евреи и в чест на спасителния им жест към София наредил при официалните церемонии началникът на пожарната да е редом с най-официалните лица на държавата.

~ Според статистиките и фактите, цитирани тук, партизанското движение в България възниква и се поддържа основно от земеделските партии (а не от работническата/комунистическата).

~ За разлика от „Съвремието мое“ тук често ми липсват конкретни примери и статистики. Във втората четвърт от книгата преобладаваха обобщенията и разсъжденията, неподкрепени от факти или случки. Улавям се, че погледът ми почва да се плъзва по редовете, докато не попадне на име или число...

Отделно от това, насред сериозните социологически констатации сегиз-тогиз се появяват фриволни цитати (като този за формата на устните у привържениците на оралната любов :///), които уронват достоверността на цялото.

[Dess]

По случай, че с този отзив за пръв път предизвиках фурор в „Какво четеш“, пускам го и тук. А и все пак съдържа солидна доза фукня

TJ Klune, The House in the Cerulean Sea

Това беше една от най-милите, стоплящи, докосващи книги, които съм чела от доста време насам. И хем те трогва до сълзи, хем... те спуква от смях!

Главният герой, Лин Бейкър, е социален работник от СКММ (Службата за контрол над магическата младеж) и обикаля сиропиталища, чиито директори не смогват да озаптят поверените им вещици, баншита, телекинетици, превъплъщенци, опашати, крилати и въобще всякакви чудати дечурлига. Най-точното определение за Лин е самотник, глътнал бастун... докато ръководството не го праща в засекретено сиропиталище, сред чиито обитатели е не друг, а шестгодишният Луси (галено от Луцифер, с други думи, Антихристът). А също и женски градински гном, сърдит на целия свят, двукрако драконче със слабост към копчета, желеподобно създание, което мечтае да стане пиколо... и още няколко не по-малко колоритни образи, които се намърдват в сърцето на Лин въпреки твърдото му намерение да спазва професионална дистанция. А директорът на сиропиталището Артър е загадка, към която нашият човек е неудържимо привлечен... във всички смисли.

Признавам, че веднага се влюбих в героите – и възрастни, и деца, до един шантави, истински и плахо търсещи своето място в свят, който тепърва се учи да приема магическите дарби – и далеч не е благосклонен. Децата, като всички деца, са щури, пакостливи, пълни с енергия... и с любов, която само търсят върху кого да стоварят. А Лин, колкото и упорито да се придържа към любимите си "Правила и разпоредби" (947 стр!), постепенно започва да се отпуска, да излиза от черупката си... и да признава пред себе си какво всъщност се крие под сухарската му маска.

А стилът, о, стилът! Измамно простички и ненатруфени изречения, докато изведнъж не те цапардосат с най-неочаквания край. И толкова много (само)ирония! Един читател беше сравнил книгата с "Пътеводител на галактическия стопаджия", и според мен е точно на място. Всъщност у Лин Бейкър има не малко от Артър Дент – усещането му, че е дребен и незначителен, примирението, че животът е нещо, което му се стоварва отгоре и трябва да се изтърпи. И това е прекрасно илюстрирано чрез стила на книгата – всички онези еретични бунтарски мисли, които в началото се промъкват уж между другото и той упорито пази за себе си... докато в един момент не му прикипява, и тогава идва най-хубавото!

Грешка, най-хубавото ще дойде догодина, когато тази великолепна книга излезе на български – от изд. „Артлайн“ и в превода на моя скромна милост. Очаквайте със затаен дъх!

А корицата е просто разкошна.

[Кал]

On the NOTWorldCon Discord server, we're discussing The Dawnhounds:

it was confusing and oftentimes impenetrable.

That's an interesting take. I don't remember being confused at any point; but then, I'm so attuned to watching (and making sense of) anime that my impenetrability bar is quite high.

[Кал]

More about Hyperion vs. Endymion:

I see you gave the 4th and 5th books 5 stars but I've had a couple friends mention they don't hold up to the first two.

Catherine, I belong to the opposite camp ;): I believe the Endymion books are better than the Hyperion ones, because: 1) they have a more focused narrative; 2) they have a (female) Messiah whom I can actually trust--and the Messiah has a message that I don't think anyone can seriously object to; 3) they taught me the principle of "Choose again" as a great litmus test of what we hold true.

So do not be afraid and dive in. :)

[Кал]

Ненко Генов, автор на „Сбогом, дневнико“ и „Сбогом, дневнико 2: Планински патлаками“:

Как се създава забавна книга за деца?

(А тук сме споменати и ние. )

Размислите на Ненко страхотно ми съзвучат... май наистина съм открил още един сроден дух.

[Кал]

Мой отзив за „Вино от Южния Пасифик“:

Настроението в този сборник се движи по специфичен път – започва по-така, а завършва съвсем онака. Да не вземете да се откажете в самото начало на пътя, нали.

Единственият ви неизменен спътник ще бъдат хубавата храна и пивкото пиене. Да не вземете да се презапасите, такова.

Подбрани крайпътни гледки:

~ Гледали ли сте оня епизод на Scorpion, в който тайфата пристигна в България? (Такова де, „България“.) Е... за 30 години старанията на сценаристите не са се повишили особено:

И ето — господин Вагнер пристига в България, която гъмжи от милиционери. Но какви им са униформите! Как не се постараха да отворят едно наше списание, да питат човек, който е бил у нас! Но къде ти: това значи губивреме, а времето е долари! И тази щуротия ще се гледа само от бройлери. От къде ще знаят те подробности за България?

Та милиционерите бяха облечени във фашистки полицейски куртки, съчетани с генералски пагони — с двойни червени лампази. Пагоните бяха също генералски.

По улиците се виждат само каруци, карани от опърпани, брадясали разбойници, с лица на мелези между китаец и папуаска.

Още със стъпването си на българска земя Вагнер е грабнат от наши милиционери, които го водят при началника на Държавна сигурност, чиято секретарка трябва да бъде отвлечена. Той е много строг и предупреждава:

— Внимавайте, ние знаем всичко за вас и хич и не се опитвайте да откраднете короната на българските царе! Защото веднага ще ви изгоним от страната!

Българите имат странни имена — Янек, Илона, Милица…

~ Къде се ражда зверът?

А сетне вкусих от кебапчето. Първо го набодох (доста несръчно) с вилица, сетне го натопих малко в шарената сол и вкусих. Парченцето, загоряло и топло, се разтопи и изчезна в устата ми. Сетне гребнах няколко парченца от ситно нарязания лук и го сложих в устата си. А после отхапах и крайчеца на една от лютите чушки.

Ушите ми писнаха от удоволствие, светът се завъртя около мен. Сепнах се от силен смях. Майка ми и баща ми пляскаха с ръце и ме сочеха. Едва сега проумях какво съм направил. Отначало съм се държал на положение, а сетне съм грабнал кебапчетата с ръце и съм започнал да ги блъскам в устата си.

— И ръмжеше като коте, което за пръв път яде мръвка! — смееше се майка ми.

Ръцете ми бяха изплескани до лактите с мазнина, навярно такова беше и лицето ми.

Измиха ме, изтриха ме и отново станах добро момченце с матроско костюмче. Но вътре в мен се беше пробудил вече зверът.

~ А #кой го ражда?

Към осем часа вечерта майка ми започваше да точи корите. Ние стояхме край нея, прилепили гърбовете към стените на кухнята и се стараехме да не дишаме. Когато майка ми правеше новогодишна баница, приличаше на актьор, играещ на сцената на Народния театър. Тя се съсредоточаваше и преживяваше всяка кора така, както навярно Кин е преживявал Шекспировите герои. Но затова ѝ беше нужна тишина, гробна тишина и тежко на този, който се опита да мръдне или да се изкашля. Мигновено върху главата му се стоварваше дървената точилка и той биваше изгонван в другата стая.

И досега не мога да разбера как тази иначе мила и кротка женица, която не ни пипаше с пръст, щом започваше да готви, се преобразяваше и можеше да изгори с огън и меч всичко, което иска да ѝ попречи да си направи ястието такова, каквото тя иска.

Помня, веднъж я гледах как прави мекици. Взимаше късчета тесто, разпъваше ги с ръце и ги слагаше във врящото олио. Мекиците се зачервяваха, набъбваха и се топяха в устата като направени от въздух. Но на мен ми се струваше, че има някакъв дефект в мекиците на майка ми. Мекиците, които продаваха пред вратата на църквата, бяха много по-тънки и деликатни.

— Мамо — не се сдържах аз, — не ги прави така, а така — и ѝ показах как да разтегля повече тестото.

— Я покажи как? — запита майка ми.

Аз ѝ показах и в същия миг изплющя страшен шамар. Бях толкова засегнат, че избягах чак на отсрещния баир, отвъд Владайската река, и там останах целия ден, като лижех сълзите си и копаех дупчици в земята. Бях дълбоко уверен, че вече няма да се върна никога вкъщи и ще си изкарвам прехраната, като копая дупчици в земята. Бях дълбоко уверен, че вече няма да се върна никога вкъщи и ще си изкарвам прехраната, като копая дупчици на другите деца. По пет лева дупчица, по пет лева — ето ти, мога цели петдесет лева да изкарам за един ден. И ще ходя на кино, ще ходя на въртележките… Но когато започна да се стъмва, аз се появих пред майка ми с огромен букет цветя…

~ Тая несмирена, неоправдаваща се радост, която блика от историите на Васил Цонев, може дори мене (дето чаша вино просто ще ме успи) да ме замечтае за глътчица...

И затова когато тук, във видинското село Брегово, бяхме поканени на тържествена вечер заедно с Йордан Радичков и световната шампионка по художествена гимнастика Мария Гигова, аз произнесох много прочувствена реч за вредата от алкохола.

— Тия хора много пият — каза ми един от софийските борци против алкохола. — Кажи няколко думи за вредата от алкохола.

— Добре — кимнах аз и се огледах.

Срещу мен стояха здрави, набити българи. Българи, които цял живот са прекопавали лози, които са ги подрязвали, които са мачкали с краката си гроздето, пълнели са сока в бъчви и са слушали кипенето му така, както се слуша дишането на първата мъжка рожба. Да, на тия хора аз трябваше да говоря за вредата от алкохола. Те знаеха това и ме гледаха с любопитство. Интересно им беше какво точно ще кажа. Виждах как в очите им играят весели пламъчета. Защо да не ме изслушат. Човекът дошъл от София на ум и разум да ни научи. Нека си говори… И чакаха да започна, за да почнат да се побутват с раменете, да си намигват и да се ритат по глезените.

Огледах ги аз още веднъж и започнах:

— Братя българи! Както вече знаете, аз трябва да говоря за вредата от алкохола. И мога искрено да ви кажа, като си сложа ръката на сърцето, че няма по-вредно нещо от така наречения етилов и метилов алкохол. Много са вредни. И ослепява човек от тоя мръсен алкохол, и черният му дроб свършва и изобщо — не е пиене това метиловият и етилов алкохол. Вредни са бе, какво ще си приказваме. Не трябва да пиете етилов и метилов алкохол и това е. В никакъв случай!

И за да подчертая решимостта си, треснах с ръка по катедрата.

Хората се сепнаха. Я па тоя! Да не почне да стреля?

Но аз не гръмнах. Вместо това казах:

— Ще си пиете само вашето хубаво, чудно бреговско вино, което си е сок, изстискан направо от слънцето.

И за да докажа тая своя мисъл, извадих изпод катедрата кана бреговско вино и я надигнах.

Мисля, че не е нужно да ви казвам какъв беше ефектът от тази моя реч. Салонът зяпна, а сетне гръмна. И се отпуши. И всичко, което казахме след това, беше посрещнато възторжено и по човешки. Защото хората разбраха — нормални българи имат насреща си, а не някакви найлонови, дето гълтат само аспирин и антибиотици.

~ А към финала на сборника, сякаш за да ни компенсира за саркастичното и почти горчиво начало, надига глава онзи Васил Цонев, когото помня от „Весели измислици“:

Представете си една неделя. Слънце. Синьо небе. Председателят стои сред градския площад заедно с директора на „Винпром“, началника на милицията и началника на търговията. Ама не седят току-така, а знаят, че сега ще дойде някой да се жалва.

И ето — пристига градският шивач. Умърлушен. Едва не плаче.

— Кмете — казва шивачът, — снощи син ми се напи, взе шевната машина от масата и я хвърли върху главата ми. Аз се дръпнах, машината падна на земята и стана на парчета.

Друг кой знае какво би казал, за да успокои човека. Аз да бях, навярно щях да го посъветвам друг път да не се дръпва, та машината да удари на меко.

Но председателят не е такъв човек. Той поглежда шивача, мисли малко и пита:

— А машината крачна ли беше?

— Крачна — кима шивачът.

— Ами тогава направи от краката пача.

Нали ви казвам, друг би написал цял разказ от тая работа — с аромат, с образи, с атмосфера, но аз ги имам такива случаи по стотина в едната ръка и ги пилея както си искам.

Бих могъл например да напиша разказ и за брата на кмета. Овчар човекът — шестдесет години търчал нагоре-надолу след овцете, неграмотен. И го пенсионират.

— Така ли? — пита братът.

— Да — казва кметът, — пенсионираме те. Ти си стар вече, нека младите поработят.

— Ами щом трябва, добре — казва братът и си отива горе, в планината, в Бабинци, и си пасе своите овце.

Минава година и кметът отива при него:

— Бате, къде се изгуби? Защо не идваш да си взимаш пенсията?

— Какво? — пита братът.

— Ами пенсията.

— Какво пенсия?

— Нали те пенсионирахме?

— Е, да де.

— Ами трябва да си получиш пенсията.

Братът гледа кмета, сетне пита:

— А какво е това „пенсия“?

— Въй, бате — учудва се кметът, — ами не ти ли казаха? Пари, пари.

Братът зяпва:

— Пари ли? А за какво?

— Защото си пенсионер.

Братът пак не може да разбере:

— Добре де, пенсионер съм, ама за какво са тия пари? Нали пари се дават за работа?

Да беше друг, можеше цял роман да напише за тази история, а защо, когато и така се разбира?

Или за Ангел от същия град, чиято жена побягнала.

— Не мога да го търпя — казала, — щом ме види, веднага разтваря вестник и започва да чете. Не ми трябва такъв мъж.

И така побягнала, че дирите й съвсем изчезнали.

Ами сега?

Грабнал се Ангел и шест месеца обикалял България. От село на село, от град на град — пита, гледа, спи по пейките, ходи из пазарищата и най-сетне, слава богу, намерил я.

Като го видяла окъсан, брадясал, с пламтящи очи, жена му се разплакала и се прибрала.

Чак тогава Ангел се сетил да се измие, да се избръсне, да си сложи чиста риза и нови панталони.

Поетът Найден Вълчев заяви, че знае пътя много добре и ще ни изведе — трябвало да повървим някакви си петнадесетина минути и готово.

След пет часа бърз ход ние се озовахме на стотина крачки от манастира.

А между нас и манастира се простираше пропаст, дълбока към хиляда и петстотин метра. (Откъде се беше взела тази яма, когато надморската височина на самия манастир е към шестстотин-седемстотин метра — хич и не ми е ясно и досега).

Започнахме да слизаме и за по-голяма сигурност дамаджаната поех аз.

А беше март и имаше сняг.

И аз се подхлъзнах и паднах.

Дамаджаната се чукна леко в един камък и от нея рукна с меко клокочене златистата течност.

Беше март, имаше сняг.

Но когато ракията се разля, на местата, докоснати от нея, поникнаха майски цветя, дърветата се разцъфтяха и по тях славеи запяха любовни песни.

И досега по тия места се говори за това чудо на природата.

Само ние петимата — поетът Найден Вълчев, писателите Петър Незнакомов, Васил Чертовенски, карикатуристът Велин Андреев и аз стояхме като вкаменени дор три дни и три нощи и влязохме в местните туристически каталози като „прочутите гложенски вкаменени мъже“.

Разбира се, съвсем не искам да подценявам вкуса на самите гозби и ако любопитствате, мога да ви кажа, че един мой приятел, който за пръв път ги опита, така подскочи от удивление, че му хвръкна капата. И понеже сватбата ставаше в Бабинци, което село се намира точно на билото, което отделя Северна от Южна България, капата се поколеба за миг, а сетне се втурна стремглаво към Дунавската низина и изчезна зад хоризонта.

Три месеца след това моят приятел я получи с наложен платеж — бяха я хванали румънски рибари в устието на Дунава и като прочели адреса (моят приятел имаше мания да надписва личните си вещи — дори и лъжиците му имат следния надпис: „Крадено от А. Петров, улица «Тодорини кули» 13, София“, я изпратили.

И който знае каква е истинската сила на измислиците:

— Всъщност — усмихна се човекът с голямата фантазия — всички фантазии на хората са насочени само към едно — да си изфантазират някакво много фантастично място — планета или къщурка, в която да намерят истински добър човек. И докато си фантазираш, добрият човечец стои до теб и ти го разбираш едва когато вече го няма.

— И излиза, че вие сте против фантазията?

— Боже опази — уплаши се човекът с голямата фантазия. — Та аз съм човекът с голямата фантазия, та аз всъщност непрекъснато си фантазирам и, и, и…

— И?

Човекът с голямата фантазия разпери ръце:

— И излиза, че най-голямата фантазия, най-фантастичното нещо, което може да измисли човек, е хората да станат съвсем обикновени, да говорят обикновени неща, да се обличат обикновено, да живеят обикновено, да са съвсем обикновени — чисти, мили и добри. До такива фантастични мисли достига човек на края на живота си.

Човекът с голямата фантазия въздъхна:

— А това е най-фантастичното нещо, което може да си представи човек, най-фантастичното, най-фантастичното…

Човека с голямата фантазия вече го нямаше и мостчето, на което стоях, беше станало съвсем обикновено, дървено, със съвсем малка чистичка рекичка под него, със съвсем обикновени брезички край нея — едно съвсем обикновено кътче, съвсем просто, за което си мечтаем до смърт, когато ни сполети някаква голяма беда, за което копнеем, косато всички мечти на човечеството за овладяване на атомната енергия, за индустриализация и механизация се изпълнят и то до такава степен, че такива мостчета, такива чисти рекички и такива обикновени брезички се превръщат в най-непостижима човешка мечта…

[Кал]

Мой отзив за „Киберпънк, евристика, футурология (К.Е.Ф.)“:

Сборник, пълен с теми за размисъл. Някои от тях се повтарят – все пак материалите са писани в рамките на пет години и би било трудно да не рециклират идеи; някои ме вбесяват с материалисткия си редукционизъм или технооптимистичното късогледство за фактора „околна среда“. Но всичките ме накараха да поставя под въпрос собствените си убеждения. Или поне да ги разширя. Затова препоръчвам силно.

Най-ярки моменти:

~ Ако на някого прогнозите на Иван Попов дойдат мрачни/страшни, не пропускайте да се облегнете върху чувството му за хумор. Примерно в този откъс от „Когато богомилите бяха вирусописачи“:

Отначало Сингх цитира теорията на някой си Поршнев, според която човешкият език при своето зараждане се е състоял само от команди (от типа „Дий, другарю!“, уточнява интелигентът за недосетливия си шеф). Тъй като прачовекът от онова време е бил много силно внушаем – също като сегашните олигофрени, – той е бил неспособен да противостои на командата, нямал е сила да не я изпълни. Много време е трябвало да мине, докато внушаемостта на човека падне и той се научи да не изпълнява командите – и тъкмо оттам започва взривното развитие на човешкия интелект... Но по същия начин, казва Сингх, днес компютърните езици се състоят от команди, на които процесорът не може да противостои. И ако направим аналогия с човека, то за машинен интелект ще имаме право да говорим чак когато компютърът се научи да не изпълнява командите – или да ги изпълнява, но по свое усмотрение! И според Сингх, в програмата на Рангел, която е била бездруго доста сложна, „Тайната книга“ е заченала някакви елементи на изкуствен интелект, проявяващи се в отказ от изпълнение на някои процесорни инструкции...

(Хумор ли? А дали изотзад наднича някаква истина? О.о)

~ Ако пък ви се струва, че Иван е твърде фокусиран върху чистите технологии, чуйте тази прогноза от „Бъдещето идва с взлом – II (бележки за Еврокон 2004)“:

Друго перспективно направление е биологичната обратна връзка (БОВ) или т.нар. технойога: човек се обучава волево да променя различни физиологични параметри на тялото и мозъка си (температурата на различни места, мозъчните ритми и дори честотата на сърдечния пулс). Съ­здадени са различни компютърни игри с елементи на БОВ, които се използват най-вече при лечение на психосоматични болести.

Лично аз мисля, че компютърните игри с елемент на БОВ могат да се превърнат в основна форма на култура и изкуство в бъдещия тип цивилизация и фактически да формират бъдещия тип човек. „Инженери на човешките души“ ще бъдат разработчиците на такива игри.

~ Интелектът на автора е толкова обширен и вникващ, че си е цяло чудо да се препъна в някоя недомисъл и да изляза от омаяното състояние „чета и кимам“:

Засега обаче се вижда тенденция към възможно най-гадния и възвишен (едновременно!) тип войни – войните за ценности. Възвишен – защото всичко това се представя като борба на силите на доброто срещу тези на злото (справка – „Властелинът на пръстените“ на Дж. Р. Р. Толкин). И гаден – защото, исторически погледнато, войните за ценности са възможно най-жестоките и ирационални конфликти. Всяка от страните си има свои представи за добро и зло и компромисът е невъзможен – единствен допустим изход и за двете страни е противникът да се откаже от своите ценности, което обаче фактически значи да се саморазпусне... Всичките съвременни „кръстоносни походи за демокрация и мир“, заедно с насрещния джихад на Бин Ладен, са явления от тази гадна категория.

Да се надяваме все пак, че тези умопомрачителни изблици на морал са временни и ще отстъпят място на „нормални“ войни за пазари и икономически колонии, където циничната сметка и изгодата доминират над възвишените идеали и удържат конфликтите от окончателно разсвирепяване. Парадоксално е, но в циничен свят се живее като че ли по-добре и по-сигурно.

Можете ли да ми посочите пример за съвременна „война на ценности“? Например: някой смята ли настина, че „войната срещу тероризма“ защитава ценности? (Ценните ресурси не се броят.)

Аз, за разлика от Иван, съм спокоен в това отношение: нашият свят ми изглежда достатъчно циничен да не забравя да окавичква думата „ценности“, като стане дума за война.

~ „История на телевизионните вируси“ все така разцвилва вътрешния ми хулиган. Сега е моментът да се похваля, че покрай новите ни международни познанства получихме обещание, че тази „рецензия на несъществуваща книга“ ще се появи едновременно на италиански и английски в една двуезична антология за следващия Еврокон.

~ Манифестът „За необходимостта от разгром на хуманизма (от позиция на трансхуманизма)“ съдържа ярки тези, които може да ви натиснат спусъците в най-различни посоки. Аз се улових, че кимам особено усърдно на тази:

Социологическо отклонение. Едно от откритията на антрополозите е, че по правило психиката на елита е по-примитивна от тази на „поделитието“. Това е така вероятно защото поделитието е принудено да се самоограничава, да си изработи по-сложен самоконтрол, а властващите могат да пребивават в по-„разпасано“ състояние и затова от поколение на поколение самоограничението им деградира. Това завършва с израждане на стария елит и идване на нов, по-„стегнат“. На тази основа има много теории за ротацията на елитите; особено ярък е случаят с периодичната смяна на династиите в Китай.

С това е свързан и проблемът за разлагането на „народите господари“, изграждащи за нула време огромни военни империи и също толкова бързо деградиращи по-късно. Тук примери са империята на Чингиз хан, Асирия, Испания от XVI век, донякъде Рим. Ако Хитлер беше успял със своите завоевания, с немците като народ сигурно щеше да стане същото. Но днешният „златен милиард“ и особено САЩ също са своего рода „народ господар“, като това свойство им е придадено не толкова вследствие някакви завоевания, колкото от рекламата и от приучването на всички слоеве да живеят все по-господарски. Неслучайно някои психолози забелязват деградация на средната психика, вървяща заедно с повишаване на жизнения стандарт и на апетитите.

А за „разгрома на щастието“ имам да добавя няколко мисли... но първо ето го него самия:

В новоевропейската култура се смята, че щастието зависи от материалните и социални условия на живот, тоест – чрез някакви реформи, забогатяване и пр. хората могат да станат по-щастливи. Само че това не е вярно. Щастието е въпрос не на икономика и политика, а на неврофизиология.

Установено е, че дългосрочният баланс на положителните и отрицателните емоции много слабо зависи от външните условия на живот. Причината е, че съществуват групи неврони, отговарящи за емоциите с различен знак, прагът на възбудимост на които пада, ако не се възбуждат дълго време. И тогава човек започва да зверее от най-малки дреболии (или обратното – да изпада в пълен кеф също от незначителни неща). Затова е абсолютно неправилно да се мъчим да ощастливяваме обществото чрез икономически, политически и социални реформи. Щом щастието е въпрос на неврофизиология, то трябва да се постига чрез неврофизиологични методи!

(Икономическо отклонение. Английският икономист А. Осуалд установява, че степента на удовлетвореност на човек от живота и от работата му почти не зависи от доходите, и дори зависимостта е слабо отрицателна. Няма корелация и при международни сравнения на степента на удовлетвореност от работата. Филипинците например са по-доволни от англичани и японци, а израелските араби – по-доволни от израелските евреи, което лично аз никак не мога да си обясня. Българите се мотаеха някъде на предпоследните места в класациите по щастие. Край на икономическото отклонение.)

Какви решения (транс- и дори антихуманни!) могат да се търсят тук? Да речем, контролер на „хардуерно“ ниво за управление на емоциите, напр. чрез хипоталамуса. Според мен обаче същият ефект може да се постигне и с биологична обратна връзка – напр. човек се обучава да променя волево спектъра на мозъчните си вълни. Интересен режим може да бъде „емоционалната гимнастика“ – човек развърта „регулатора“ на емоциите до дупка в двете посоки, от което прагът на възбудимост на съответните центрове се вдига и човек става по-спокоен. Мога дори да допусна, че ако тази техника на емоционален контрол се разпространи, публичното показване на емоции ще се смята за нещо срамно, да речем като пикаенето на улицата.

Проблемът тук е, че тези технологии вероятно ще могат да се ползват и за най-вулгарно „ощастливяване до дупка“, тоест като чисти наркотици. Това впрочем чисто формално е решение на задачата на Бентам – максимум щастие за максимум хора при минимум разход на труд, материал и енергия...

(Пример за „емоционална гимнастика“ са някои от упражненията, които предлага Юрий Синенко в Института по приложна психология и психопрофилактика.)

Горният подход сякаш ми идва твърде утилитарен, но пък съдържа важно напомняне: че преследването на щастието е безсмислено (или дори вредно) като самоцел. За/около себе си съм открил, че щастието често е страничен резултат по пътя ни към други, по-конкретни цели. Докато сме на тоя път, сме в състояние на щастие; когато ни отклонят от него, влизаме във фрустрация. Това се връзва и с така наречения „поток“ (flow), който описва състоянието на психиката ни, когато сме изцяло погълнати от някакъв процес (обикновено творчески в най-широкия смисъл на думата).

Разбира се, нямам предвид по-спонтанните форми на щастие, като влюбеността или моментните откровения. Докато те са ни „подарък“, щастието по пътя към мечтите ни е „възпроизводимо“ състояние. Айде, нещастници! (Пре)открийте мечтите си и ходом марш!

Книгата се разпространява некомерсиално. Ако искате да я четете, пишете на Дилян Благов (Goa).

[Кал]

My review of Unidentified Funny Objects 8:

Given that it's a humorous collection--and that one man's sense of humor is another man's sense of WTF--I applied the rule "If the first two pages don't make me smile, I'm skipping to the next story." Here're the stories I read all the way through:

~ A particularly perceptive observation from Chris Hepler's "The 10:40 Appointment at the NYC Department of Superhero Registration":

At my window was a woman who looked grandmotherly, by which I mean stone-faced and with eyes that were already tired of my crap before a word was spoken.

All in all, it's a sweet story. Especially the ending.

~ The human condition is an incessant source of gags. Here's a couple from Kurt Pankau's "A.I., M.D":

Quentin looked down as he laced up his shirt. "What does a robot know about aging?" he muttered.

Literally everything, I thought. I know literally everything about human aging, you worthless, fleshy pillock. I didn't say that, though. Instead I recommended he reduce his diet and consider getting more exercise. And he took that about as well as you'd expect, which is to say, not well at all. He went through the same litany of excuses that everyone has: no time, no motivation, it's too hard. As any human can tell you, there is nothing as torturous as actually taking care of yourself.

"Are you sure you aren't missing anything?" he asked.

Oh, but I am. I'm missing stimulating conversation with my fellow medibots at the Space Bar right now. AIs are social creatures. We were designed to socialize with humans so we could learn more about them. What we mainly learned is that we'd much rather socialize with each other.

~ Oh, postmodern postfantasy:

"I sing of Brugg the hero," began the troubadour, “the mighty champion of good.”

"Uh oh," Elweny whispered.

"He fought Mauron’s assassin, and stuffed him in a tree,” sang the minstrel. “He fought two hundred zombies, and then he set them free.”

“How does he even know about the tree?” Cianne whispered.

“Um.” Elweny studied the contents of her tankard. “I might have mentioned it to Trent.”

“Brugg really makes a difference," the song continued. "Great results he'll bring. Not like those Alliance poseurs, who’ve never done a thing. They’re ineffective, less than impressive—”

"Maybe he means some other Alliance," Elweny suggested hopefully.

"The Alliance Fomenting Good losers," the troubadour specified, "no hope to us folks give. Their top-heavy management structure stifles personal initiative."

"He's not wrong," Cianne agreed. She and Elweny sat uncomfortably through the remainder of the concert, a fairly even mixture of praise for Brugg and scathing indictment of the AFG.

And with a reveal like that (or should I say "posttruth"?), James Wesley Rogers's "The Fellowship of the Mangled Scepter" is shaping up as a favorite:

Spoiler

Cianne still felt miserable. Brugg asked her what was wrong.

"We lied to you, tricked you. Why don't you hate us?"

"Oh, I knew Zybilene was a fraud from the beginning. After all, in the Coraethian stories, Zybilene is a con artist who pretends to be a supernatural spirit mother in order to steal goats. In the end, she gets eaten by her lovable but repulsive helper gnome. Nobody who's read the Book of Wonderments would ever impersonate Zybilene."

Cianne shot her partner a reproachful glare.

Elweny shrugged. "I may have skipped a few pages."

~ What's better than slapstick humor? Larry Hodges's "Journey to Perfection." It's zany slapstick:

"Listen carefully, car, and do exactly as I say, and I don't want to have to repeat myself."

"Understood."

"I would like to see the closest concert—"

"Researching... . Calculating shortest route... . Done."

"I haven't even specified which concert!"

"Yes, you did," said the car, as it pulled out of the driveway. "You said closest, so I used my Global Positioning System—"

"That's because you interrupted me before I finished my sentence!"

"Researching... . You finished your sentence for tax evasion ten years ago, so I did not interrupt your sentence." The car suddenly turned, tires screeching, and plunged over my carefully cultivated lawn—I paid for that service—and toward the front door of my house.

"What the hell are you doing!" I cried.

"As ordered, finding the closest con cert," said the car. "For safety purposes, I am operating your seatbelt. Research indicates—" But the voice was interrupted as the car smashed through my front door, a split second after my seatbelt snapped into place and kept me from shooting out the windshield. The car continued through what was left of the front door, then spun on its left wheels with a squealing sound as it made a left into my living room.

"You're destroying my house!" I screamed as it—Oh God No!—plowed through my Boca do Lobo furniture set—African blackwood tables and chairs, and then, as it plowed over the red leather sofa, it shot into the air like it had gone over a ramp and took out the Solstice Comete chandelier. That was six months' income! I went weightless for a moment as we fell, and then the car slammed into the floor, the Turkish shag carpet cushioning the impact, followed by another crash as the chandelier landed on top.

"Recalculating... . Quickest way to con cert is up the stairs." The car lurched forward and up the stairs, breaking the maple railings on both sides all the way up, lurching up and down on each step as I bounced up and down like a ping-pong ball, my head hitting the car roof each time. It cruised down the hallway, taking out the walls on both sides, and into my office. It came to a stop in front of my filing cabinet.

"What are we doing here!" I screamed. When I'm angry, I'm a screamer. Get used to it.

"Your Con Cert, the Convict Freedom Certificate you were given when you served your time, is in the middle drawer, in the folder you marked, Stupid Idiots I Will Get My Revenge On."

And it even has a moral.

(And reading a sentence like "I'm supposed to count to ten billion [says Jesus], and then if I can find [Satan] before the most powerful nation on the planet elects a moron as president, I win and he has to go back to Alpha Centauri" on this of all days, 4 November 2020 ... Oh God No! indeed.)

[Кал]

Покрай поредните паралитературни патаклами стигнах и до нещо интересно:

Iker Arangay Jaso - Slavery in the Harry Potter Series (академичен реферат)

Поне мен доста ме размисли за начина, по който са представени домашните духчета в поредицата, борбата на Хърмаяни за освобождението им и т.н.

[Кал]

Review of Community of Magic Pens:

Although recently I find myself gravitating towards short stories (and away from novels ... but then would "gravitate" be the right word?), flash fiction still doesn't have enough pull. Or mass. Or ... am I making a mess of this metaphor?

So I couldn't get deep enough during most of these stories. But I did appreciate their general positivity.

Here're the ones I appreciated on other levels too:

~ We need better superheroes, nicer superpowers--and Elizabeth Shaffer's "Mightier" shows a way:

Spoiler

You’re a superhero? Which one?

“Hope Bringer,” Essie replied. “But you’ve probably never heard of me. I graduated with a 4.0 GPA and a double major in Urban Vigilantism and Classical Heroic Ethics, but all I have to show for it is this useless pen and about $30,000 in student loans.”

Same! the pen wrote back. Except I was an English major, not a superhero. My name’s Jimena, by the way. The pen hesitated for a second, hovering in midair, then continued, You keep calling your pen useless, but pink ink is literally showing up in my diary out of nowhere, so I have to say, that pen seems amazing to me!

Essie smiled. “Thanks,” she wrote. “But for a superhero, this is a pretty disappointing power. One of my classmates can literally burst into flames. How is this pen supposed to help me take down bad guys? Unless you want me to go beat up Pierre . . . ?”

Ha ha! No, don’t bother, Jimena wrote back. Pierre’s a jerk, but he’s not worth the effort. There was another short pause. There are non-violent ways to be a hero, you know.

“Like what?”

Like this.

“What do you mean?”

I was lonely, Jimena explained. I was about to make a really bad decision like chugging an entire bottle of Moscato and calling my ex. But then you started chatting with me and saved me from social embarrassment and a nasty hangover. So, thanks![/i]

That was one way of looking at things. “I’m glad I could help, but this is hardly superhero work. It’s not the same as taking down villains.”

No, it’s not, Jimena admitted. But that doesn’t mean this is any less important. Maybe the world has enough tough guys beating each other up. Maybe what the world needs right now is a kind heart and a pen. After all, the pen is mightier than the sword, right?

~ Ether Nepenthes's "Writink" is such a reader's read:

“Are you reading about gay Elves again?” Angha’s voice betrayed her amusement.

Meena looked up from the seventeenth chapter of Much Ado About Shiny Rings currently open on their ereader. “I’ll have you know that Lord Silvertears is my actual father who sired me for real and everything,” they said, in the most mock-serious tone they could muster.

Angha frowned. “Who’s that one again?”

Meena groaned and sat up on the couch. “I told you so many times, he’s the grouchy—”

“Oh! The jeweller?” Angha took a seat next to them, the delicate fragrance of lavender steaming from her mug.

“No, that’s his hate-sex buddy. He’s the ex-bard. The war criminal.”

“They’re all war criminals, sweetie.”

“You do have a point and I elect not to care about it,” Meena deadpanned, and then slouched back into the couch and their book.

Angha sipped her tea. Lord Silvertears was debating whether to kiss or punch his nemesis for the fourth time in the same scene when she asked, “So you are done with your story, then? For the contest?”

Meena switched off the ereader and scooped up a pillow to hide their face.

“I’ll take that as a no.” Angha sipped her tea again. “Isn’t the deadline—”

“I’m living behind this pillow now, so please let me enjoy the rest of my Charbon-free days in peace,” Meena supplicated from below the pillow. “I hate writing, I’m never ever doing it again, I should never have done it. I’m taking that pen back. Notebook, too. I’m giving all my worldly possessions to charity and starting a new life as a hermit in the woods!”

Down with readers-turned-writers! Long live the writers-turned-readers!

~ Victoria Hollis's "Mystical Woo" was a sweet story, with just the right amount of bitterness to accentuate the effort needed for transformation. I was especially moved by

Spoiler

the unselfish wish for love--love for everybody--at the end.

~ Nicole J. LeBoeuf's "One Story, Two People" manages to cram an amazing amount of emotion and twists in its compact frame. It's that rare specimen of effective time travel story.

~ M. R. DeLuca's "Nothing to Write Home About" was full of winks and twinkling eyes. Especially the part about the robots. Ah, the injustice with the robots! *(t)wink(le)*

~ And finally, Jennifer Lee Rossman's "Write Me a Soul" accomplishes something that no short-short should be able to: give interesting answers to Big Questions. And draw tears, like the ones that well up when something inside us (a soul?) touches something inside another.

[frog]

[quote="Една година с "новия Хари Потър" на Любен Зидаров. Да си припомним, щото не ми се чака 23.XII. Някъде през номеври 2019 г. след невинна потресена публикация на Абордаж me"]И аз в градинката пред "Кристал" разгледах (изложбата с неговите корици/илюстрации). Много ми накърти, но всичко стоически изгледах. Кошмари, чудно, не сънувах.
Бих искала да изкажа едно сериозно опасение, но ще започна със следното: на 23.XII.2019 г. Любен Зидаров, да е жив и здрав, ще стане на 96 години. И вече би трябвало да се досещате защо нему е поръчан юбилейният "Хари Потър" На доайен криворазбрано трябва да се дават специални проекти, от уважение, почит, чест и т.н. Независимо че може да са ни съкровени и светини.
На мен илюстрациите му от времето на соца предимно не ми харесват заради те тая корица: https://puk.chitanka.info/uploads/posts ... takado.jpg. Ако се заровя в детски книги от онова време, може и да намеря нещо негово, дето да ми харесва. Само че... това е било преди 35 години... Тогава и по-добре е рисувал. Възрастта има значение за някои неща.
За мен падението започна с предното издание с нови (симпатични) корици, което беше на пожълтяваща обемна/лека хартия. Дори не съм си правила труда да се докосвам до тогавашната поредица и да я разглеждам. Тази хартия (долнопробна) + дебели корици (луксозни) = престъпен парадокс с цел евтин изходен продукт и висока пазарна цена. Както е и неуважително, защото такава хартия няма дълговечност!!!
От посочената снимка хартията на сегашното издание също ми жълтее...
Подменено е и логото, пак... Много неща са погазени...
Както и да е. Още едно време немските корици на ХП ми се струваха абсурдни поне откъм лица, май и френските. А може би и други. Британските до ден днешен също не мога да ги възприема изцяло.
Да си пожелаем един нов "Хари Потър" "след 10 години", ама нарисуван примерно от... Ясен Гюзелев. И на хартия офсет.[/quote]
Валя харесва творчеството на художника – viewtopic.php?p=29670#p29670. И си е вярно, че не може да изпляскат такива корици и да сме длъжни да ги харесваме. Възрастта няма значение – някои хора още тогава (<1989) са ненавиждали този стил и е бил поредното нещо, което е помрачавало детството им. Субективно е.

За мен изобщо не е важно, че Роулинг одобрила рисунките му. https://impressio.dir.bg/ikoni/zashto-d ... feysbuk-ne
Както казах, преди 15-20 години съм разглеждала потърски корици от различни държави. Още тогава имаше абсурдни стилове – не е постижение, че Роулинг е одобрила Зидаров.
Но господ да го поживи човека, скоро на 97 години. Още много над стоте да натрупа ^_^

Една година работил над поредицата. Ми да - за да я прочете. Ще си призная едно - някои от кориците му са ми интересни като избор на картинка, но разбира се, не и като изпълнение: 2 и 4 са некласически, а 5 ме навежда на размисли какво не си спомням да се е случвало.

Не мога да намеря грамажа на това издание, за да преценя дали наистина е на обемна хартия. Но мечтата за Ясен Гюзелев си остава!
Иначе е "интересно", че в GB отдавна издават ХП и за възрастни - слагат изчистени корици в черно с хубав надпис. Или не кой знае колко хубав. Понякога лепват и един сниман влак за първата книга.

Първото издание в България не е най-красивото на света, там Хари на места е и леко с бузки , но моята приятелка ми даваше книгите да ги чета, после ме изпитваше на елементи от кориците. Подари ми всякаквовкусови бобчета за мой рожден ден или по-скоро Коледа, за първото ми подари два различни топли чорапа, а за второто - другарчетата им. Разплаках се от симпатичния подарък. Чорапите ги имам и досега, макар че ластикът вече не е на ниво.
Тя беше влюбена в ХП, разбира се. Ъ, не знам дали се разбира. Но беше тъпо, макар и нормално. А ненормалното беше, че за едно момче от гимназията си фантазираше, понеже беше с черна коса и очила. Знам и за по други линии харесване на точно определен тип външност и това е... болест. Не е като просто да харесваш дълги коси. Както и да е. Конкретно за тоя пределно ми беше ясно, че е негодник.

След време пътищата ни с тази приятелка се разделиха, но някои спомени си стоят.

[frog]

Извънредно много съм впечатлена! Книгите от късносъботната ми поръчка за робота Чапек пристигнаха съвсем нормално до автомат на Спийди!
Кориците са с частичен лак; вътре има разнообразни комикси; оригиналната цена е по 18 лв. Има лепенка, че сега са с ДДС 9% и стават по 16 лв., но за мен са по 10,40.
Когато жената ми звънна в понеделник, гласът ѝ беше толкова благ... На бележката с молив ми е написала "Весели празници" + усмивчица. С 40 ст. се е объркала и ми е сметнала по-малко. Но най-важното – когато отварях, си мислех: "Така ми се иска да има някакво подаръче вътре!..." Не че има кой знае каква логика да има бонус освен че наближава Коледа и че примерно аз обичам да добавям разни неща Но ми е сложила и илюстрована книжка за Марко Поло Очите на хората не ми харесва как са нарисувани, но ще се образовам ^_^ Той на корицата е облечен с нещо, по което има все едно множество ръкописни засукани Х ^_^ It's for me!

Поръчката ми към Озон ме информира с леко противоречиви известия, та не знам все още дали е готова, но... не се учудвам, че получават странни потребителски запитвания. От такива мейли и аз бих задавала въпроси. На сайта току-що видях, че от 30 мин. вече мога да си взема нещата от магазина Е, ок. 10 Мини Фламбурариеви are out there в Студентски град waitin' for me Ще ми се още утре да ида.

Spoiler

Поръчвам си от догодина да работи и магазинът в моя мол, за да намаля околосветските пътешествия, щото то и карта няма да имам от 7 януари.

[frog]

Почнах да чета "тухлата" "Еманципантки"! ХАРЕСВА МИ!!! Хубаво пише Прус, все пак е класик. Ако в СУ ни казваха, че е интересна и хумористична, вместо само да ни тръснат по един/поредния списък, може би още тогава щях да се захвана да я чета и да не се плаша от 450-те страници. То и преводът има значение, и разнообразието от думи, което се е ползвало в художествената литература. Радвам се, че не съм дала в Полския институт тази книга, без да я прегледам. Сега се чудя дали да не я подаря на някого, толкова ми е увлекателна. Е, първо ще я обвия да е красива, щото в момента не е, ама поне е здрава.
И хартията е доста светла, макар че варира при почти всяка кола, особено при отчетливо тъмната

[frog]

Не мога да се сетя къде писах за свързаността на информацията...

It all started with 4 sets of 10 different charity books each, and "Манюня". Тя е дело на изд. "Лабиринт", това обаче няма да го разберете от сайта им http://www.labyrinth-books.com. Ще видите, че преди 7-8 години (2013 г.) са издадени цели две книги за Фердо Мравката!!! и толкоз (абе чудех се защо миналата пролет имаше детски рисувателен конкурс за него, организиран от Чешкия център – не знаех, че е издаван в съвремието*). Минах през Ozone, излезе дълъг списък за това издателство, Фердо ми се показа с голямо намаление, видях и Манюнята. Положението ми се изясни – отворих fb и ми се потвърди.
Когато електронните книжарници са в пъти по-информативни от издателствата.................. с вълшебните корици, магичните илюстрации и любими автори, когато благодатта се лее само в социални мрежи и разни други странични, но не официални места, имаме проблем, имаме огромен проблем.
Защо всичко това не е НА САЙТА, а се намира на ДРУГ сайт https://medium.com/@LabyrinthTweet, който не е посочен НА САЙТА?!?!?!
Защо НА САЙТА като за идиоти пише:

Тук сме, за да ви водим в мрака и да направим пътуването по-леко.
Тук сме, за да създадем нещо трайно, красиво и полезно.
Тук сме, за да останем, доверете ни се и ще ви преведем през Лабиринта.

?!?!?!

* Сега си погледнах в пощата - потърсих по дума "фердо". Излязоха ми обявления на ЧЦ от 2014 г., но не за премиера на книгата, а за "Бисерче вълшебно" ... Отидох на сайта на Чешкия център и публикация за представяне на тия две книжки за Мравката не намерих. Втрещена съм. Бюлетинът на ЧЦ е от най-добрите информатори, макар че имам известни забележки какво още да включва и как да изглежда, но не съм предполагала, че може да излезе чешка книга в България, без това да е отразено на техния сайт. Може би трябва да се разтърся по някакъв начин какви книги са били издадени, без да знам, щото някои може и да са изчерпани вече особено детските.