Книги, автори, размисли творчески и човешки

Here be unicorns. И музика и филми, вдъхновени от човешките ни книги. И всичко, дето ви е на сърце, ама не може да се побере в ^такива^ тесни теми...

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sun Jun 01, 2014 1:43 pm

Празник е! Подаръци! Почвам да си я чета!

(18 000 страници в Calibre, 9000 на е-четеца ми... докъм края на юни ще съм я опухал. Колко му е... :D)

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri Jun 06, 2014 4:47 pm

Отзив в Goodreads за Gardens of the Moon, първата част от „Малазанската книга“:

След финала – и след като сърцето ми спря да блъска... чудесно кресчендо, г-н Ериксън, сър, отмихте срама от мудното встъпване :) – умът ми се облегна на него (сърцето), рошна перчем и ме стрелна:

„Откриваш ли някаква логика, паралели, дълбок смисъл в това кои герои оцеляха и кои паднаха?“

Стрелата му (на ума ми) ме нацепи в десятката. Понякога, увлечен да следя звученето и емоциите, съвсем забравям за смисъла...

Умът ми тоя път бе снизходителен: освен пронизващия въпрос ми даде и някакъв ключ, към някакъв отговор. Но ще го скътам (ключа) в скрития вътрешен джоб. Едно, че не искам да ви развалям финала. И по-важно: не искам да ви налагам моя си смисъл, това, което видях аз. Историята е достатъчно пъстра и без него.

(Е, ако много настоявате в коментарите, може и да размисля. ;))

Най-интересните неща от бележките ми по време на четенето:

~ (по повод едно сравнение с R. Scott Bakker) В случая не чета заради мисълта, а за преживяването – онова дълбинното, дето проиграва архетипните ни същини, каквото-сме-били-но-сме-забравили. Много яко са я уловили в The Encyclopedia of Fantasy, тая нужда.

~ Стигнах до Даруджистан и Крупе. Симпатяжко място, готин тип. :D

Досега: Описателните части ми досаждат. Претрупани с детайли, които не се открояват с ярък език -] само затлачват и без това ограничената ми визуална памет. Вероятно ще почна да ги чета с вентилатора. (Или авторът ще се развие. :)) Диалозите са по-добре, но също доста безжизнени. Харесват ми срещите с отвъд-естественото. Особено по-иконоборческите (кой не е фен на двуяките шутове-бунтари? ;). Особено въртящата се монета.

Бих препоръчал на автора: The Golden Age. John C. Wright е още по-амбициозен, началото му е далеч по-далечно, светът – по-пъстър и богат, обратите – по-изненадващи, идеите – по-развити и провокативни, езикът – по-жив. Мисля, че само откъм образи ще отстъпи.

~ Намерих си и втори очертаващ се любимец: Tool, Т'лан имасът. Друго си е да те будалка някой на 300 хиляди години, значи... :D

Ериксън до момента страда от типичния проблем на начеващия автор мъж/с преобладаващо „мъжко“ писане: не умее да вдъхва достатъчно топлина на героите си – оная уязвимост, чувственост и въобще душевност, които ще ни приближат до тях по-бързо.

Решение, което препоръчвам от личен опит: Намирате си съавтор жена – или поне някой с по-развито „женско“ писане. Като в The Host.

А стихотворните му епиграфи са ужасни. Не вярвах, че ще го кажа някога за бял стих... но тези тук всичките звучат еднакво (и еднакво без-образно). Какъв е смисълът уж да са написани от десетки различни поети, като по нищо не се различават?

~ This is getting exciting, this is getting exciting!

Можете ли да отгатнете трансформацията на кой персонаж възпламени дълго дрямалото ми романтично сърчице? :)

Едър жокер:
Скрит текст: покажи
Примирам за добре показаната първа обич.


(Дотук само Емануил пробва да отгатне, но не уцели. Айде де. Не е трудна задача, ако си припомните променящите се персонажи... ;))
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Люба » Sun Jun 08, 2014 1:27 pm

Покрай Панаира на книгата се сдобих със Силвия Димитрова - 12 на Жанет-45

Нов, млад автор, със силно драматургичен талант, както я определя Силвия Томова.
Къси разкази, ефирни. Изненадващи и леки. С много провокация и оставени въпроси.
Препоръчвам.

Недялко Славов по-добре от мен е дал оценка:
"Конструкциите на тези разкази - така въздушни, витражни, чупливи - носят тежките плътни послания на едно отломъчно битие - битието на човека на 21 век. Тревожна, красива, енигматична проза“"

И ето връзка към два от разказите в книгата
Last edited by Люба on Sat Aug 09, 2014 3:30 pm, edited 3 times in total.
Reason: Допълнен линк към разказите

User avatar
Люба
 
Posts: 3851
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3348 times
Has been thanked: 4928 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sun Jun 08, 2014 10:47 pm

Любе – ако е наистина наше четиво, ще те моля да ни я припомниш/номинираш, като дойде време за следващия Копнеж за човечни книги. (Догодина напролет, предполагам.)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Люба » Sun Jun 08, 2014 10:52 pm

Ще си спомня дор' и да не напомниш
Само ще важи молбата за точно определение на "наше"
User avatar
Люба
 
Posts: 3851
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3348 times
Has been thanked: 4928 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sun Jun 08, 2014 10:53 pm

В условията на Копнежа е уточнено.
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Tue Jun 10, 2014 1:03 pm

И сега! Да честитим дебютната публикация на Мару (Purple)!

Конкурс за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян (2014)

В сборника е включен и Миро Моравски. Колко други познати имена виждате? :)

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Thu Jun 12, 2014 5:06 pm

В новия блог на Георги: Херман Хесе, „Играта на стъклените перли“ и аз

Скрит текст: покажи
Еви, това щях да ти го метна направо по пощата... но след случката с „рокендрола“ не знам как ще ти се отрази, а не искам да те натоварвам. Затова оставям Космосът сам да те отведе до него.
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Mon Jun 23, 2014 10:31 am

Отзив в Goodreads за Deadhouse Gates, втората част от „Малазанската книга“:

Тази част ме натовари повече от предната – заради фокуса си върху войната; и заради липсата на топли персонажи (донякъде изключая Икариум и Мапо). Не знам дали ще издържа още една подобна.

Разведряваха ме закачките, които прелитаха помежду два залпа стрели или заклинания. Размишленията също – уплътниха се. За сметка на това тук не мога да изведа някаква генерална зависимост, скрито послание – за разлика от Gardens of the Moon.

Размисли и отражения, докато четях:

~ Началото пак тръгва тегаво – с твърде сдържани, чак сухи реакции към ситуации, които би трябвало да ме стиснат за сплита; с размишления-инфодъмпове, които ме заливат с имена, без никакъв шанс да запомня дори една пета от тях... Ериксън не е ли чел правилото на Зелазни „Подбери само три щриха, но ярки“? Повечето от нас забравят/не успяват да визуализират, когато щрихите минат три.

Има едно друго правило, което май обяснява тия препъвания в началото: че всяка история всъщност има две начала. Това, което авторът записва на белия лист/файла; и това, където читателят за първи път си казва: „Аха! Почна да става вълнуващо!“ Добрият автор (или добрият тандем „автор – редактор“) се научава да изрязва всичко преди първия миг на „Аха!“. То си е свършило работата като подгрявка – нека читателите попаднат директно сред жегата.

Конкретно в тази книга аз бих се върнал към началото, след като съм набрал скорост, и бих изрязал по-сухото, или поне напоил. Не знам обаче какъв график е гонил Ериксън. Ако е бил вързан да си предаде ръкописа в срок, спасение няма. :(

~ Частите с Icarium и Mappo ме забавляват по един нов начин – за първи път улавям как ми намига ученият Ериксън: я с искреното възмущение, че някой някога е писал трактат на тема Seed Dispersal Patterns of the Purille Flower on the Skar Archipelago (какво разхищение на мисловна дейност!), я със смотолевеното наблюдение, че ако Icarium беше невеж (по-точно: безписмен), паметта му сигурно щеше да работи по-добре. (Това ми е един от ярките спомени от курса по особености на човешкото общуване в университета ми във Ванкувър: че писмеността отслабва паметта. Народите, предаващи историята си устно, са формирали разказвачи, знаещи наизуст поеми с десетки хиляди стихове.)

От друга страна, писателят Ериксън може да попрочете описания у Толкин, ако реши да се редактира пак. Драги автори с карта на света си – не се чувствайте задължени да преразказвате съдържанието ѝ. Достатъчно е, дето сте я проснали да пази подстъпите към историята. Можем да си я гледаме и там, на първа страница. В описанията ви ни се ще да видим повече образи: как изглежда, тоя пустинен път от Н'амкоеси до Не'амспомен, на какво смърди/ухае, в какви реминисценции хвърля персонажите, докато го вървят; а не къде минава (махала по махала).

~ Може би най-голямата ми изненада до момента е колко камерна (четете: не-епична) ми звучи историята засега. А не е като да си няма съставките за епика: на карта са съдбите на цели народи, богове играйкат игричките си, списъкът с действащите лица във всеки том надхвърля 50 имена... Откъде иде тая камерност тогава?

Може би от това, което ми подсказва полусъзнателно промъкналата се фраза „играйкат игричките си“: че проблемите и целите на всички персонажи до момента на мене ми се струват дребни. Тоя е тръгнал да си отмъщава, оная – да затвърди властта си, третите – да се надцакват в божествените си сплетни с (все още) незнаен умисъл – и смисъл. Традиционната детска градина, от която на растящия читател все някога му писва – и тръгва да си търси друго фентъзи, или въобще друго. (Помня, че имах същия проблем с интригите в романите за Вещера на Сапковски; разказите като цяло го избягваха. Имам го, в ретроспекция, и с вечното заговорничене в Амбърите на Зелазни. Егаси пропиляното безсмъртие, си мрънкам.) Може би съм разглезен от автори със замах: като Михаел Енде, в чиято „Приказка без край“ спасяването на света е само началото на пътя към помъдряването; или Дейвид Зиндел, чийто протагонист Валашу в цикъла за Еа (The Lightstone и компания) си е поставил за задача не друго, ами прекратяването на войната. Като явление. Въобще. (Зиндел обаче, поне за мен, не се справи с точно тая си задача.)

Другото, което досега ми пречи да възприема Малазаните като епика, е липсата на многообразие, даже простор в самия свят. За сравнение: вечно менящият се, разширяващ се свят в „Хрониките на Амбър“, където всяка нова книга добавя минимум една качествена промяна, нещо, което допълва, а често и преобръща цялостната ни представа за света. Или „Песента на ханджията“ на Бийгъл, където всеки от героите гъмжи от намеци, че представлява повече от това, което ни показва, също като айсбергите – и по-важното, тепърва ще расте; където цялостното усещане за света е неизчерпаемост: селцето зад завоя ще бъде също толкова ново-неочаквано, различно от това, което знаем досега, колкото обичаите на народите отвъд двата далечни океана... В това отношение най-ярките моменти в Малазаните дотук са пътуванията през Warrens (ала и те са по-скоро скицирани, отколкото доведени до калейдоскопичния блясък на пътуванията през Сенките при Зелазни); и това, заради което всъщност седнах да пиша сега – идеята за ascendance и ascendants. Тук вече чувствам потенциала за размах – наистина епичен: ascendance е братовчед на transcendence, а по-разтърсваща промяна от трансценденталната – здраве му кажи. :D

Чуденка: дали Ериксън и групата, създала ролевия свят на Unknown Armies, са си влияли някак? Unknown Armies изфинява идеята за Въздигането като двигател на историята (и повечето персонажи) до изкуство. (Да, препоръчвам ви я. :) Но знам, че Ериксън е разработил правилата на света си по-рано. Както и да е, де – прибързвам с тия размисли.

Да видим колко ще се въздигне по-натам...

~ Явно вече хич не се вълнувам от изпитания, свързани с ефекта от повсеместната смърт върху психиката/порастването на героите. Едно, че ако смъртта е окончателност, има много по-страшни, много по-продължителни агонии, докато си жив. Две, ако в един фантазен свят смъртта е окончателност... жална му фантазия на автора.

(Впрочем: чакам да науча какво се е случило с Ток Младши.)

~ Разговорите между Icarium и Mappo продължават да ме гъделичкат. Тази визия за дълговечието ме грабва: столетия, прекарани в развиване на любознателност и търпение, мекота и фокус. И, разбира се, чувство за хумор. :)

~ Пристигането на борда на призрачния кораб също ме погъделичка. Има нещо привлекателно-вълшебно в образа на изоставен кораб насред океан, който свързва нашия свят с други. Сетих се за един подобен момент в „Кървав меч“... още ми настръхват космите по тила, щом си спомня бавното надзъртане в ъгълчетата на стихналата палуба. Или как изведнъж идва прилив – за да отнесе кораба към хоризонти, от които няма връщане и няма връзка с действителността, която знаем...

~ Има една приказка – наречете я „фентъзи“, ако предпочитате ;) – че всеки текст и всяка случка в живота ни съдържат ключове към ония врати, пред които сме застанали точно в тоя момент.

Точно в този момент аз усещам как мой приятел минава през същия soul-wrenching процес като една от героините в Deadhouse Gates. (Разбира се, далеч по-сложен и разклоняващ се... малко литература успява да улови усукванията на живота.)

What lessons to be learned? Or should we just heed the story?

~
Kalam took a mouthful of ale, swallowed it down and went perfectly still.

“Gets even worse after a few,” the stranger said.

The assassin set the tankard back down on the table. He struggled a moment to find his voice. “Tell me some news.”

“Why should I?”

“I’ve bought you a drink.”

“And I should be grateful? Hood’s breath, man, you’ve tasted it!”

“I’m not usually this patient.”

“Oh, very well, why didn’t you say so?” He finished the first tankard, picked up the new one. “Some ales grow on you. Some grow in you. To your health, sir.”


Erikson's humor is beginning to grow on me.

Скрит текст: покажи
И на български, от превода на Валерий Русинов:

Калам отпи глътка от бирата, преглътна и се вкочани.
— Като удариш повече, става още по-лошо.
Убиецът остави халбата на масата. Помъчи се малко, докато си намери гласа.
— Разправяй, какви са новините.
— Че от къде на къде?
— Платих ти пиячката.
— И трябва да съм благодарен? Дъх на Гуглата, човече, нали я опита!
— Обикновено не съм толкова търпелив.
— Аха. Добре, що не ми го каза? — Довърши първата си халба, надигна новата. — За ваше здраве, сър. — Изгълта ейла наведнъж.


Почвам да се привързвам към шегите на Ериксън. (За съжаление, Русинов е пропуснал поантата на закачката – играта на думи: Some ales grow on you. Some grow in you. На прима виста: „Към някои бири човек се привързва. Други вързват в него.“)


~ В този том най-осезаемо ми липсва разцъфването на първата, крехката, чистата любов. Разбирам, че на едната ѝ половина е отредена друга участ (макар още хич да не разбирам каква) – но така в емоционалното ми удовлетворение зейва гигантска дупка...

~ ... която преживяването на войната изобщо не запълва. Ха. Войната в тоя том осея толкова дупки в емоционалното ми равновесие, че почвам да се чувствам като подмятан върху ситно корабче по океан/warren от дупка. (Дупковост?) Ако реша да изоставя Малазана, това ще е вероятната причина: че мога да поема само толкова от гадостта и глупостта, подхранващи една война.

(От друга страна, тия военни сцени са полезно отрезвяване за всеки, който залинее по „доброто старо време“. Ние живеем в най-доброто време до момента.)

~ Хумора вече го почетох – другото, което ме дърпа напред, при все многото война и малкото любов, е предчувствието за предстоящи трансформации. Поне половината герои аха! – ще се излюпят от пашкулите си. Искам да видя как; и дали още подлежа на sense of wonder, смайване.

~
“Pogroms need no reason, sir, none that can weather challenge, in any case. Difference in kind is the first recognition, the only one needed, in fact. Land, domination, pre-emptive attacks—all just excuses, mundane justifications that do nothing but disguise the simple distinction. They are not us. We are not them.”


Скрит текст: покажи
На български, от превода на Валерий Русинов:

— Погромите не се нуждаят от причина, сър. Във всеки случай не и от такава, която би издържала оборването. Първото осъзнаване е различието и всъщност — необходимо е само то и нищо друго. Земя, господство, предишни сблъсъци — всичко това са само извинения, банални оправдания, чието предназначение е само да прикрият простото различие. Те не са ние. Ние не сме те.


Това е мисленето зад война, продължила стотици хиляди години. Мислене, застинало в една и съща форма, стазис, който – стотици ХИЛЯДИ години – не успява да проникне отвъд снизяващото, унизително (за собствения ни капацитет да мислим) разграничение „ние – те“. Мислене, което ме е карало да прасна в пода не едно фентъзи... или хроника на човешката история.

Тъгувам. :( Толкова тъга ме обхваща, като се сблъскам с мислене като това, че сякаш за момент ставам Ascendant of Sorrow.

(Освен ако... Ериксън по-натам ни покаже как все пак са се променили.)

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Purple » Tue Jun 24, 2014 8:32 am

Кал wrote:И сега! Да честитим дебютната публикация на Мару (Purple)!

Конкурс за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян (2014)

В сборника е включен и Миро Моравски. Колко други познати имена виждате? :)


E с това вече се изумих! :D :D :D :D

(Не съм аз)

Убедих се, че имам нужда от псевдоним.

User avatar
Purple
 
Posts: 202
Joined: Tue Jan 21, 2014 11:56 pm
Has thanked: 528 times
Has been thanked: 451 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Tue Jun 24, 2014 3:33 pm

Отзив в Goodreads за „Мечове в града“:

Голямата ми изненада в този сборник беше ситуирането на някои разкази в България. Гъдел е да видиш как роден шаман громи родна мутра и бодигардите ѝ на Женския пазар в София (и то – погрешка :D). Или как паметникът на Асеневци в Търново се присъединява в битката със Злото (и то – буквално). Поздравявам авторите за смелостта (всъщност, има ли я още стигмата „бягайте от българското?“ :/). А голяма част от тях поздравявам и за умението, с което са преплели (или подиграли) класически сюжети с баш местни елементи. (Впрочем това доказва и един от принципите на яркото писане: то се получава, когато разказваш за неща, които познаваш лично.)

Най ми харесаха:

- „Тримата пазители и златната ябълка“ на Александър Драганов – особено заради третия пазител: първия български супергерой от школата на Батман и сие – и особено заради момента, в който той си мисли как никоя свръхестествена гадост не може да се мери с гадостите, на които се е нагледал покрай сблъсъците си с българската мафия... Много съм се смял и като разбрах за кого работи всъщност. „Ето – закачах наум разни приятели, с които спорим на политически теми, – казвах ли ви аз, че България се движи във вярната посока...“

- „Шаман“ на Васил Мирчев – заради въпросната сцена на Женския пазар, тайната функция на НДК :-О и силния език като цяло

- „Чуждите“ на Ивета Атанасова – заради динамиката (но ако това е началото на роман или цикъл разкази, ще ми е интересно да погледна нещата и през очите на „врага“ – особено предвид подсказките, че той е взел да се очовечава)

- „Наследството“ на Lady Pol the Beloved – заради живия език и уловения метъл дух... rrrrrrage! :D

- „Дъга“ на Радослав Балабанов – заради двата живи езика (оценявам сложността да създадеш персонаж, който говори осезаемо различно от околните – и все пак смислено); и защото главната идея за някого може да е банална, но за мен е вярна... и ми се ще повече автори, газещи из свръхественото, да я включват в сметките си ;)

- „Приключенията на Пикуел“ – защото през цялото време не можех да разбера дали авторът е сериозен, или ме будалка... ах, сравненията! ох, епичността! ъх... верно ли, уе?!??

Като цяло, хареса ми и поривът на повечето автори към светлите развръзки – също като в „Мечове в Леда“. (Мрак в съвременното бг писане си имаме достатъчно. :/) В това отношение много показателен е „Никога не доверявайте на демон“ на Станьо Желев – с начина, по който героинята успява да прогони демона. Не ми хареса пък, че до тия развръзки в мнозинството случаи се стигаше след яки тупаници... ма то вероятно е защото остарявам. ;) По-сериозно: да направиш грабваща история, която не разчита на тупалки, е предизвикателство. И ме впечатлява много повече. Тупаниците, след толкова изгледано аниме, почват да ми се повтарят...

Давайте напред, юнаци. :)


... Но все пак няма да мине летвата ми за Копнежа за човечни книги (с толкова тупаници :D). Няма да го номинирам – отдъхнете си, дружина жури...

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby отсъстващ » Tue Jun 24, 2014 9:19 pm

Това звучи като доста забавна книга. Харесват ми такива! Сещам се за "Истории от нищото" на Милан Асадуров, макар те да са си доста шантави и за това интересни.
отсъстващ
 
Posts: 400
Joined: Wed Apr 03, 2013 4:41 pm
Has thanked: 196 times
Has been thanked: 435 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Tue Jun 24, 2014 9:42 pm

Поредицата на Асадуров си я купих електронно и я четох през последната половин година. Първата книга ми хареса, после обаче взеха да стават постни. Най-новата (която е издадена през 2013-а) въобще и не я довърших.

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri Jul 04, 2014 11:38 am

Разговори в Goodreads:

Raindancer wrote:(...) А за "Ендимион"... тези книги ти харесаха повече от "Хиперион" или има друга причина да ги отделяш?


Кал wrote:„Хиперион“ съдържаше зашеметяващ букет от идеи – но онова, което помня наистина ярко, е посланието и съдбата на Енея в „Ендимион“. „Избери отново“ все още ме крепи по пътищата, по които крача. ;)


Кал wrote:Мечтая да направя нови преводи на „Роза за еклесиаста“ и „Името ми е легион“, някой ден. (...) [те] въплъщават ония искри на Зелазни, които лично на мен са ми най-близки. А българските им преводи, които съм виждал, сякаш не са правени от хора, които са ги чувствали много свои.

Но това наистина е далеч напред. ;)


Raindancer wrote:Току-що приключих „River of Gods“ и бавно се връщам от онази реалност. И си мисля... може би трябва да си направя една виртуална лавица в този сайт и да я кръстя „Книги със страхотно начало и претупан край“. Те лека-полека се трупат, милите. С хубави идеи, с усет за думите, с амбиции, но така добре заплетените нишки накрая се клъцват в стил обяснение на американски военни: „Това е просто метеорологичен балон, нищо че е с формата на триъгълник и може да променя скоростта си по-бързо от изтребител“.


Кал wrote:Подкрепям за новата лавица. :)

Уви, повечето ни родни автори също имат тоя проблем (вкл. аз) – един приятел даже е въвел понятието „КОФ“: „Тук пак е действал КОФ – Комитетa по осиране на финалите“. :D

А сещаш ли се книги, чийто финал, тъкмо напротив, те е зашеметил?


Raindancer wrote:Да видим. Моментално се сещам за две книги, чийто финал ме зашемети, но тяхната завръзка поначало не претендираше да е някаква сложна научно-фантастична конструкция, така че в този смисъл на тези книги им беше лесно. Хихи. Едната е „The God of Small Things“ на Арундати Рой. Трудно ми е да говоря за тази книга, прекалено е близо до сърцето ми. И понякога си мисля, че е „женска“ книга, писана от жена за четене от жени. Другата се казва „The Cloud Atlas“ на Лиъм Каланън (да не се бърка с „Cloud Atlas“ на Дейвид Мичъл). Подобно на много други хора, попаднах на тази книга, докато търсех другата и около 100-та страница започнах да се чудя кога все пак ще започне да има нещо общо с това, което бях чувала като сюжет. Независимо от объркването книгата не ми беше направила нищо лошо, та да я зарежа и затова си я дочетох тихо и кротко. Краят беше... ааааа. Почувствах се сякаш съм открила диамант в калта, бях много благодарна на съвпадението и грешката, защото ме бяха довели до тази книжка. После ми ставаше мъчно всеки път, когато попадах на коментар как тази книга не била онази книга и каква ужасна лъжа било това, защото тези коментари идваха все от хора, които изобщо отказваха да *видят* книгата и да оценят нейните достойнства и вместо това цялото им внимание бе насочено към „изобличаване на измамата“. „Cloud Atlas“, която прочетох впоследствие, също ми хареса, но нейните силни страни са в други посоки.

„Господарят на светлината“ на Зелазни. И забавното е, че бих включила тази книга в категорията „добър финал“ дори ако никога не бях разбрала за грешката в отпечатването й - може би знаеш, че имаше едно издание, в което бяха пропуснали да сложат последната глава. Когато я прочетох за първи път (тоест без последната глава и без да знам, че има такава), си помислих, че това е един странен, отворен, но пак доста интересен финал. Не можех да навържа книгата откъм хронология (и то как да стане при тези условия, хихи), но въпреки всичко финалът приличаше на финал и даваше повод за размисъл. Действителният финал обаче по никакъв начин не ме разочарова.

„Хиперион“ и „Ендимион“ също влизат в тази категория. Краят на „Ендимион“ не беше предвидим, поне за мен, и ми достави истинско удоволствие. Краят на „Хиперион“... ихаа. Самият финал в смисъл на последните думи не ми подейства като електрически ток, както го направи „Атласът“ например. Но развръзката като цяло бе убедителна и с прилични обяснения. А имаше и електрически ток, само че малко по-рано: цялото описание на унищожаването на телепортаторите и до какво доведе то плюс спирането на векторните предавания, цялата тази глава съм я препрочитала много повече пъти от останалите части на книгата.

А ти? :)


Кал wrote:Заинтригува ме с The Cloud Atlas – тъкмо ходих да видя как се е отразил на други читатели наоколо. :)

„Господарят на светлината“ и аз го четох първо в „изрязаното“ издание. И мен също ме зашемети – помня, че си казах (на крехките 12 или 13 години ;): „Леле! Книга, чийто край се развива преди началото! Пълен кръг!“

После, като видях пълната версия, не бях толкова впечатлен... :D

Подкрепям и за „Ендимион“. Краят на „Хиперион“ го помня по-смътно – отдавна не съм я препрочитал.

При мен ще вземе да се окаже, че най-ярко впечаталите ми се книги не са разчитали толкова на ефектен финал, колкото на цялостно усещане. Наситеност от-до. Всъщност от тия с 5 звездички (които давам само за книги, формирали ме като човек ;) само Soul Music и The Wild са ме отвявали с кулминацията си (но дори те ми въздействат на всяка страница – при тях просто се получава ярка градация, build-up).

За сметка на това бях потресен от финала на две книги на Майк Резник: „Сантяго“ и трилогията му за Пророчицата. Те и двете са доста шаблонни в схемата си „уестърн, изнесен в космоса“ (макар че „Сантяго“ изобилства с поетично-бомбастични персонажи). Но финалите им ги изстрелват отвъд всеки шаблон.

Финалът на сагата за Ъплифта на Брин („Стълба към небето“) пък изстреля героите си в съвсем ново измерение/състояние... Това ми е един от най-ранните спомени да изпитам sense of wonder.

А най-скорошния ми sense of wonder ми го причини финалът на трилогията The Golden Age на John C. Wright. Той си прилича със „Стълба към небето“ по това, че и в двете поредици стигаме до трансцендентно състояние на цели групи от разумни създания. Но състоянията се различават много.

Още една такава книга – много по-мъничка като обем, но не и като ефект – е The Cosmic Rape на Стърджън. За нея съм писал специален отзив. (NB! Със спойлъри!)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Mon Jul 07, 2014 8:24 pm

Разговори в Goodreads

Raindancer wrote:Хаха, да, това предполагам е логичната реакция на всеки (готин, разбиращ) човек, прочел "Господарят на светлината" в онова злощастно съкратено издание. Досега това е една от малкото (или може би единствената) книга, на която дълго време не съм знаела развръзката, но в крайна сметка финалът не ме е разочаровал. Помня, че навремето страшно много исках да разбера какво става по-нататък в онзи цикъл на Филип Хосе Фармър, който започва с "В телата си разпръснати върнете се". Години по-късно намерих книгите на английски и още третата книга толкова категорично ме отблъсна, че прегледах статията в Уикипедия и загърбих окончателно този автор (той вече имаше черна точка с онази негова поредица за Кикаха). Същата история се получи и с една друга книга в две части, чието име дори не помня, беше някакво симпатично фентъзи, което се изроди в нещо тъжно и кухо. А за Илион/Олимп изобщо няма да споменавам.

Подкрепям за "Музика за душата". Навремето нашите приемаха с насмешка увлечението ми по книгите на Пратчет и май така и не успях да ги убедя, че майтапите и пародията не са единственото нещо, което може да бъде намерено в тях. Е, те пък от години ме убеждават в дълбокия, прозорлив и кажи-речи сакрален смисъл на всяко изречение от "Хари Потър".

The Wild не съм я чела, даже мисля, че изобщо не съм чела нищо от този автор. Същото важи за Майк Резник. Съдейки от описанието, не е нещо, което бих седнала да чета сама, от личен интерес, без да ми е било препоръчано от човек, на чийто вкусове вярвам.

За сагата за Ъплифта си спомням, че много харесах "Звездна вълна се надига" и "Войната на Ъплифта" (макар че в момента от втората не си спомням абсолютно нищо). И след това нещата тръгнаха надолу. Прочетох "Брегът на вечността", която беше окей, но не ме увлече както предните две. След това четох "Потапяне в слънцето", която ми се стори много плоска и когато седнах да чета "Стълба към небето" вече бях предубедена. Може би някой ден ще порасна на акъл за целия цикъл, не само за тринарната поезия на делфините.


Кал wrote:И аз се разочаровах с Фармър. И Илион/Олимп – впрочем това беше първата ми книга, която съм тествал по метода „50 произволни страници, избрани от различни места в текста“. И остава една от малкото, в които НИТО ЕДНА страница не успя да ми задържи вниманието. :///

Вашите на каква възраст откриха магията на Хари Потър? *хихих* Майка ми също му се радваше, като наближи 50-те. Но после се яви „Здрач“ и отвя всичкото... :DDD

(Аз харесвам и двете поредици всъщност. Но обичам да се будалкам с върлите им фенове.)

Резник не ти го препоръчвам. The Wild ти го, СИЛНО. Но започни от The Broken God. Там има трик: издръж първите 150 страници. Или ги прескочи и влез в град Нивгия (Neverness). Ако ти досаждат, имам предвид. ;)

Струва ми се, че ако пробваш трилогията Uplift Storm сега, може по' да я преглътнеш. Аз я гледам като една книга – и цялостният ми спомен е, че в крайна сметка ми въздейства повече даже от „Вълната“. А „Потапяне в Слънцето“ е от най-ранните на Брин – там още е прохождал в писането. ;)

Обаче неговата Earth... виж Earth. :)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Люба » Mon Jul 07, 2014 11:11 pm

Публикувам връзка към едно доста ценно откъм съдържание и гледни точки онлайн списание/издание - социологическо-културоложко като насоченост.
Според темите от интерес, препоръчвам го: http://www.seminar-bg.eu/
User avatar
Люба
 
Posts: 3851
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3348 times
Has been thanked: 4928 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sun Jul 13, 2014 5:26 pm

Пред-отзив по повод на „Жената, която търсеше любовта“:

Пълен отзив ще дам по-натам, сега само маркирам един ТЕЖЪК спойлер ;):

Скрит текст: покажи
След като добре се посмях и загърнах корицата – удивлявайки се за пореден път на творческия подход, с който издателство „Хермес“ окоричва книгите на Иви Самуилова – ме напря тежка, тежка въздишка. Тежка почти колкото тоя спойлер. Осъзнах колко трагична е всъщност историята на Ади и нейния неназован любим.

Мила Ади,

Обръщам се към теб с пламенната надежда в някоя от следващите истории да видим какво представлява любимият. Защо си си го избрала в самото начало. И може би най-важното: как общувате с него.

Ако те озадачавам с последното, ето един въпрос-жокер: Разпитай го – разбира се, деликатно и не по време на тенис мач – защо се беше изгубило интимното му желание. Мъжете също се научават да говорят за тия неща. Вярно, трябва им повече помощ в началото, повече слушане... но не са съвсем безнадеждни, ако им се даде шанс.

А сега отивам да обърна внимание на моята Ади.

Съпричастни прегръдки,
Кал

П.П. Пак за корицата: Днес сутринта една приятелка ми обърна внимание, че ако се носиш така, може да ти простинат бъбреците. Млади сте, здрави сте и целият живот е пред вас... ама пазете се, все пак.
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Thu Jul 17, 2014 8:04 am

Отзив в Goodreads за Memories of Ice, трета част от Малазанската книга:

Краят на тази част ме... обезсили. Притъпи приповдигнатото чувство, на което се носех през цялото време. И ме накара да се почудя: Къде е границата между трагедията, която ни води към трансформация, катарзис, пречистване, и трагедията, направена само за да има трагедия?

Няма да кажа повече, за да не влизам в спойлъри (а и защото съм обезсилен и притъпен). Оставям ви впечатленията си от преди края, понесени от най-приповдигащия Малазан дотук. На себе си пък оставям надеждата, че по-нататък ще разбера защо такъв край е повече от самоцелна трагедия. (И дали всъщност е край.)

Ето ги:

~ Йей!
Скрит текст: покажи
Пак се сбрахме с Ток Младши и най-любимия ми Т'лан Имас!
И какви задявки само ни се очертават! :D

~ Да, тоя том определено започва най-обещаващо. :) Освен появата на двамата ми любимци, си имаме:

1) детенце, което носи в себе си духовете на две магьосници и нещо друго, от което на половината герои им се разтреперват партенките; и което съчетава древната им мъдрост с детската невинност и уязвимост

(Наскоро един разговор за любими книги ме накара да си припомня Енея.)

2) наистина гнусна твар – от онези, които извеждат егоманиащината до космически висоти; от онези, които много, МНОГО ги е боляло (да паднат от Космоса...)

3) наистина грандиозни залози: стига с дребнавите препирнички, сплетнички и войнички – време е да спасяваме света!

Хъм. Аз май успях да се развълнувам... :D

~ Мдам – Memories of Ice, поне до средата си, се очертава най-моят Малазан.

Освен гореизброените кукички книгата ме улавя и с:

- житейска мъдрост в правилните мигове:

viewtopic.php?p=17330#p17330

Скрит текст: покажи
И на български, в превод на Валерий Русинов:

— Тъпа, безсмислена смърт.
— Всяка смърт е тъпа и безсмислена, приятел. Докато живите не изваят някакъв смисъл от нея. Ти какво ще изваеш от смъртта на Харло, Грънтъл? Послушай ме. Празната пещера не предлага утеха.
— Не търся утеха.
— А трябва. Никоя друга цел не си заслужава, аз поне би трябвало да го знам. Харло беше и мой приятел. Според както ни го описаха Сивите мечове, които ни намериха, ти си бил паднал, а той е направил това, което се очаква да направи приятел — защитил те е. Застанал е над теб и е поел ударите. И е бил убит. Но е направил това, което е поискал — спасил ти е кожата. И това ли получава за награда, Грънтъл? Нима искаш да погледнеш в очите призрака му и да му кажеш, че не си е струвало?
— Не трябваше да го прави.
— Не в това е смисълът, нали?


- проблясъците на човешко и човечно:

viewtopic.php?p=17385#p17385

Скрит текст: покажи
В превод на Валерий Русинов:

Те го погледнаха. Не отдадоха чест — при бойни условия уставът не го предвиждаше. Жената откъм него само кимна отсечено.
— Командире. Дошли сте да изядете полагащия ви се дял прах, а?
— А вие как си спечелихте тази привилегия?
— Доброволно, сър — отвърна другата жена. — Оная отпред е Татърсейл. Да, знаем, нарича се Силвърфокс, но не може да ни заблуди. Тя си е нашият Кадрови маг.
— И решихте да й пазите гърба.
— Да. Честна сделка, сър. Винаги.
— А двете достатъчни ли сте?
Първата се засмя.
— Двете сме проклети от Гуглата убийци, аз и сестра ми, сър. По две стрели на минута пускаме — и двете. А като не стига времето за това, превключваме на мечовете, по един във всяка ръка. А като се издънят и те — копията…
— А като ни свърши желязото, на зъби минаваме, сър — изръмжа другата.
— С колко братя сте отраснали?
— Седмина, само че те избягаха, който когато можа. Както и татенцето де. Ама майка се оправяше по-добре без него, и не беше празна закана, когато го каза.
Уискиджак се приближи още и нави левия си ръкав. Наведе се от седлото и показа оголената си ръка на двете пехотинки.
— Тия белези виждате ли ги — не, тия по-горе.
— Хубава захапка — отбеляза по-близката жена. — Само че много малка нещо.
— На пет беше, малката банши. Аз бях на шестнайсет. Първата битка, която съм губил.
— А стана ли войник момичето, командире?
Той се изправи и смъкна ръкава си.
— Гуглата да ме вземе, не. Като стана на дванайсет, тръгна да си търси крал за мъж. Така поне твърдеше. Оттогава нито съм я виждал, нито съм я чувал.
— Бас слагам, че го е намерила, сър — каза първата жена. — Ако е като вас.
— Е, сега вече ме задави не само с прах, войник. Продължавайте.
Подкара напред и настигна Силвърфокс.
— Готови са вече да умрат за теб — каза тя, след като се изравниха. — Знам, не го правиш нарочно. Всичко е непредвидимо, когато си човешко същество, стари приятелю. Това те прави толкова опасен.

(В последната реплика има смислова грешка. Силвърфокс всъщност казва: „Знам, не го правиш нарочно. У теб няма никакъв скрит умисъл, когато се държиш човешки, стари приятелю.“)


- зачатъците топлина: между
Скрит текст: покажи
Паран и Силвърфокс, Уискиджак и Корлат, Хетан и Итковиан, Грънтъл и Стони, Крупе и... всички в нужда – споменавал ли съм колко го обичам Крупе?


- и зашеметяващи, очарователно over-the-top образи като Lady Envy. (Once a fanboy, forever a fanboy. I mean, an otaku. :D)

Не, акцентът ѝ върху войната – и дребнавите амбиции (от сорта на „Аз ще си отмъстя на целия Космос! Ще видите вие!“) – не спират да ме измъчват. Но поне дотук балансът е наклонен към балсама.

(Откъде тогава идва това стягане под лъжичката ми?)

~
I won’t be collared, Nightchill. And I tell you this, now, and you ‘d do well to take heed of these words. I’m taking a step forward. Between you and every mortal like me. I don’t know what that man Gruntle had to lose, to arrive where you wanted him, but I sense the wounds in him – Abyss take you, is pain your only means of making us achieve what you want? It seems so. Know this, then: until you can find another means, until you can show me another way – something other than pain and grief – I’ll fight you.

(...)

‘You say our only means of using you is through the deliverance of pain. To that we have but one answer: appearances deceive.’


Скрит текст: покажи
В превод на Валерий Русинов:

„Няма да позволя да ми се сложи нашийник, Найтчил. Сега ти го казвам и ще направиш добре, ако се вслушаш в думите ми. Правя крачка напред. Между теб и всеки смъртен като мен. Не знам какво е трябвало да загуби онзи човек, Грънтъл, за да стигне там, където вие сте го поискали, но долавям раните в него — Бездната да ви вземе дано, нима болката е единственото средство да ни накарате да правим каквото поискате? Така изглежда. Чуй следното тогава: докато не намерите други средства, докато не ми покажеш друг начин — нещо друго освен болката и скръбта — ще се боря с вас.“
(...)
„Казваш, че единственото средство да ви използваме е като ви нанасяме болка. На това ние имаме само един отговор: привидностите лъжат.“


Този сблъсък удря право в сърцето (или стомаха) на основната ми мъченка в Малазан: защо е нужна толкова много болка?

(В сцените по време на битката за Капустан – особено когато гледах през очите на Итковиан как цунамита от хора, практически невъоръжени, се хвърлят срещу мечове и пики, биват посичани и разпарчетосвани, но продължават, продължават, ПРОДЪЛЖАВАТ – когато си представях какво е да си ръката, която сече плът, практически беззащитна – напираща да те изяде – и особено когато стигнах къщата-твърдина на Грънтъл, изпълнена с тела, недокосвана от пожарите, защото през прозорците ѝ се изливат езера от кръв... ... ... обезчувствях. Загубих си човешките реакции. Имах... по инерция щях да напиша „чувство“, но всъщност беше отстранено наблюдение на ума – че ако в този миг някой посегне да ме погали, ще му отхапя пръстите, ще ги изплюя и ще продължа нататък, без да се обръщам. Аз, който иначе не бих замахнал да ударя даже в мислите си.

Това отива и към линия „отговорността на автора към съпреживяващите му читатели“... но нека друг път.)

Съдейки по собствения си живот и тези наоколо, които съм съпреживявал, болката наистина ни е нужна, когато ни е време за по-радикална, по-трайна промяна.
Скрит текст: покажи
(Чухте ли оня трясък зад ъгъла? Това беше поредната рухваща мафиотска банка...)
Болката е спусък, закаляване, шамар за освестяване.

Но – пак съдейки по познатите ми животи – болката не може да е път. „Капитанът ни е болен – осъзнава една от героините на Ериксън малко преди горната сцена, – а болният човек мисли накриво.“ Ако серията от шамари се проточи, получаваме не посока, а световъртеж. (Или счупване.) We can take only so much.

(Но едно гласче в мене припява: „Наистина ли? Само толкова? Ние, безграничните човеци? С безграничните възможности?

... Нека друг път.)

Ето затова сърцето ми подскача всеки път, когато нечия ръка се е протегнала не за шамар, а за помилване. И не ѝ отхапят пръстите.

Болката не може да е път – може обичта, приятелството, споделеното доверие. И сърцето ми подскача всеки път, когато нечия ръка се пресяга да направи следващата стъпчица.

~ Потресен съм от мисията на Shield Anvil Итковиан. И възхитен. Да можеш да поемеш – да прегърнеш – болката на всяка напускаща тялото душа. За да освободиш душата от оковите, които я задържат в този миг и свят.

Настръхващо.

С това Итковиан застана редом до Валашу, героят на Зиндел в The Lightstone, чиято мисия беше да спре войната. (Всяка война. Като явление.) И който изживяваше всичко, което другите наоколо му изживяват: универсална емпатия, душевният еквивалент на умственото състояние „омниплекс“ в „Реквием за Хомо сапиенс“.

Висок пиедестал е. Стаявам дъх дали Ериксън ще закрепи Итковиан отгоре.

~ Снощи минах през един диалог на Dujek и Уискиджак, който напълно преподреди смисъла на случилото се в началото на първа книга. (Тоест – преди около 2500 страници.)

Възхищавам се от такива автори. Които а) мислят 2500 страници напред; или б) умеят така да изненадват сами себе си, че читателите да си рекат: „Гаа си! К'останауе?“. (В една скорошна дискусия Делиян Маринов спомена, че Ериксън се самооопределя като хаотичен писател, т.е. б). Надали е съвсем такъв... но вероятно повече, отколкото ще допуснем, ако гледаме само крайния резултат. Авторите обичаме да се самоизненадваме.
Скрит текст: покажи
Обобщение-изхвърляне: check.
)

Още по-ценно ми е знанието, че всичко, дето ме е дразнило – начело с дребните залози и дребнавото мислене – всъщност може да се окаже съвсем не така. И че търпението се изплаща.

(А като гледам колко читатели са зарязали Малазана още след том първи – не им е стигнало търпение – добавям към качествата на Ериксън и кураж. Вие, разбира се, може да го наречете другояче. ;)

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Живи срещи

Postby Mokidi » Wed Jul 30, 2014 7:21 am

Кал wrote:Срещите бяха мега яки. :mrgreen: Научих:

(...)

- че не бива да отлагам прекалено с дебютния роман на Ann Leckie


Ан Леки? Проявявам жив интерес и не съм се опитвала да я пробутвам на знайно-кой (на когото се пъна да пробутам няколко други шашави фантастики), но ме втриса мисълта да я добарат едни добри хора, дето скапват по презумпция всичко, до което се доберат...
Ако имаш планове за нея, може ли евентуално, не знам, да проявя любопитство?
Last edited by Кал on Wed Jul 30, 2014 11:13 am, edited 1 time in total.
Reason: + контекст
User avatar
Mokidi
Global Moderator
 
Posts: 350
Joined: Wed Sep 14, 2011 9:26 pm
Has thanked: 300 times
Has been thanked: 486 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Wed Jul 30, 2014 10:47 am

Отзив в Goodreads за House of Chains, четвърта част от Малазанската книга:

House of Chains е най Малазанът от прочетените дотук. А моите отзиви за него – най-откъслечните. Едно, че докато го четях, ме връхлетя самум от задачи – досущ пустинята Рараку. И второ, четящите маратони от по 4-5 часа на ден струпват впечатленията едно върху друго – досущ пластове пясък. Да видим сега кои ще изровя...

~ Уф... пак се почна с очукани описания. И безмилостни битки. За разнообразие обаче, този път имаме и откровено неприятен герой на фокус. :(

Е... поне оттук има само една възможна посока: нагоре. ;)

~
‘(...) they worship Darkness.’
Karsa, suddenly weary, sat down on the steps leading to the forecastle. ‘Darkness,’ he muttered. ‘A place where one is left blind—a strange thing to worship.’
‘Perhaps the most realistic worship of all,’ the Daru replied, wrapping another severed head. ‘How many of us bow before a god in the desperate hope that we can somehow shape our fate? Praying to that familiar face pushes away our terror of the unknown—the unknown being the future. Who knows, maybe these Tiste Andii are the only ones among us all who see the truth, the truth being oblivion.’ Keeping his eyes averted, he carefully gathered another black-skinned, long-haired head. ‘It’s a good thing these poor souls have no throats left to utter sounds, else we find ourselves in a ghastly debate.’
‘You doubt your own words, then.’
‘Always, Karsa. On a more mundane level, words are like gods—a means of keeping the terror at bay. I will likely have nightmares about this until my aged heart finally gives out. An endless succession of heads, with all-too-cognizant eyes, to wrap up in sealskin. And with each one I tie up, pop! Another appears.’
‘Your words are naught but foolishness.’
‘Oh, and how many souls have you delivered unto darkness, Karsa Orlong?’
The Teblor’s eyes narrowed. ‘I do not think it was darkness that they found,’ he replied quietly. After a moment, he looked away, struck silent by a sudden realization. A year ago he would have killed someone for saying what Torvald had just said, had he understood its intent to wound—which in itself was unlikely. A year ago, words had been blunt, awkward things, confined within a simple, if slightly mysterious world. But that flaw had been Karsa’s alone—not a characteristic of the Teblor in general—for Bairoth Gild had flung many-edged words at Karsa, a constant source of amusement for the clever warrior though probably dulled by Karsa’s own unawareness of their intent.
Torvald Nom’s endless words—but no, more than just that—all that Karsa had experienced since leaving his village—had served as instruction on the complexity of the world. Subtlety had been a venomed serpent slithering unseen through his life. Its fangs had sunk deep many times, yet not once had he become aware of their origin; not once had he even understood the source of the pain. The poison itself had coursed deep within him, and the only answer he gave—when he gave one at all—was of violence, often misdirected, a lashing out on all sides.
Darkness, and living blind. Karsa returned his gaze to the Daru kneeling and wrapping severed heads, there on the mizzen deck. And who has dragged the cloth from my eyes?


Скрит текст: покажи
На български, в превод на Валерий Русинов:

— Просто народ. Има от тях в освободителната армия на Каладън Бруд, на Дженабакъз. Древен народ, разправят. Все едно, поклонници са на Тъмнината.

Изведнъж изтощен, Карса седна на стъпалата на мостика.

— Тъмнината. Там, където човек остава сляп. Странен избор за преклонение.

— Може би най-реалистичният от всички — отвърна дару, докато увиваше поредната отсечена глава. — Колко от нас се кланят пред някой бог в отчаяната си надежда, че ще можем някак да предопределим съдбата си? Молитвата ни пред този познат лик изтласква ужаса от неизвестното — неизвестното, каквото е бъдещето. Кой знае, може би тези Тайст Андий са единствените сред всички нас, които виждат истината — истината, която е забвение. — Извърнал очи, вдигна поредната чернокожа дългокоса глава. — Добре, че тези окаяни души нямат гърла, за да мълвят, иначе двамата с теб щяхме да се замесим в много гаден спор.

— Съмняваш се в собствените си думи значи.

— Винаги, Карса. На по-земно ниво думите са като боговете — средство, с което да се пазиш по-далече от ужаса. Сигурно ще ме гонят кошмари за това, докато грохналото ми от старост сърце най-сетне не се пръсне. Безкраен низ от глави, взиращи се в теб с очи, знаещи твърде много, така че ги увиваш в тюленска кожа. И тъкмо увиеш една — хоп! Появи се друга.

— Думите ти са пълна глупост.

— Така ли? А ти колко души си предал на мрака, Карса?

Теблорът присви очи.

— Не мисля, че са намерили мрак.

След миг извърна глава, поразен от онова, което изведнъж бе осъзнал. Допреди година щеше да убие всеки, който му кажеше това, което му беше казал Торвалд. Стига да схванеше намерението да го уязвят — нещо само по себе си невъзможно. Допреди година думите бяха без жила, тромави и побрани в един прост, макар и малко загадъчен свят. Но тази слабост бе на самия Карса — не беше присъща за Теблор: та нали Байрот Гилд го беше жилил с толкова остри думи, постоянен извор на присмех за умния воин, макар че Карса може би ги притъпяваше с това, че не осъзнаваше намерението им.

Безкрайните думи на Торвалд Ном — не, не само това — всичко, което бе изпитал Карса, откакто бе напуснал селото си, беше послужило като урок за това колко сложен е светът. Лукавството се бе оказало отровна змия, хлъзгаща се невидима в живота му. Зъбите й много пъти се бяха забили дълбоко, ала той ни веднъж не беше разбрал произхода им; ни веднъж не бе осъзнал източника на болката. Самата отрова се бе просмукала дълбоко в него и единственото, с което отвръщаше — когато отвръщаше, — беше жестокостта, често пъти безцелна, изригваща във всички посоки.

„Тъмница. И живот в слепота.“ Погледът на Карса се върна на дребния дару, който увиваше глава след глава. „А кой смъкна парцала от моите очи?/“


Карса получава първия си шанс за... изкупление?

Или поумняването няма връзка с изкуплението?

Ще видим.

~ Книга втора ме зарадва с познати и близки лица. (И хумора на малазанските отряди... о, хуморът на редниците и сержантите. :D )

Не се радвам обаче на посоките, в които тръгват някои от най-любимите ми образи. Особено онази млада двойка, дето зареждаше с надежди по-романтичните проявления на сърцето ми.

Недей бе, бате Стиви! Поне на тях им остави невинност. Някаква поне...

(Знам, знам. Нямам право на такива призиви, при поредица с такова заглавие. Yet ... hope springs eternal. ;)

~ Тук попаднах на:

- най-наранилата ме смърт. Няма да слагам нито спойлър, нито подсказки – преживейте си я сами. Стори ми се обаче, че и автора много го е боляло, като я е правил – реакциите на хората, които разбраха какво се е случило, бяха така прибрани и лаконични като при шок. (А може и да е писателска преумора... след толкова величави сблъсъци идва изчерпване.)

Наблюдавайки съдбите на героите от поредицата – особено падналите, премисляйки името на самата поредица, все повече ме изпълва усещане, че всяка смърт тук има жизненоважен смисъл. Че не е край, а крачка, ключова, към една по-голяма, космическа цел. Ако Ериксън затвърди това усещане, да се счита Възнесен. В пантеона на моите писателски богове. :)

(Пускам една тангента: Срамота е смъртта да е край в свят, изобилстващ на warrens, домове, материализирани спомени, че дори идеята за Възнасянето. Да създадеш толкова много възможности за продължаване, а после да се свлечеш обратно към най-стария и изтъркан трик за създаване на трагедии и триумфи.

Срамота е и смъртта в изкуството да се ползва само така... но по тази тангента сега няма да се откланям.)

- най-неочакваното обяснение в любов. Такова де, за любовта:

http://www.choveshkata.net/forum/viewto ... 726#p17726

Скрит текст: покажи
В превод на Валерий Русинов:

— Решението ми? За кое?

— За Кътър.

Тя се загледа в пустошта навън и примига да махне сълзите си.

— Искам да ти го отнема, Котильон. Иска ми се да ти попреча да направиш с него това, което направи с мен.

— Толкова важен ли е за теб?

— Да. Не за убийцата в мен, а за рибарската щерка… която той не обича.

— Нима?

— Той обича убийцата, затова реши да заприлича на нея.

— Вече разбирам вътрешната ти борба.

— Нима? Тогава разбираш защо няма да ти позволя да го имаш.

— Но ти грешиш, Апсалар. Кътър не обича убийцата в теб. Тя несъмнено го привлича, защото силата го прави това… с всички нас. Ти обаче притежаваш сила, а това безусловно включва възможността да не я използваш. Всичко това е много възбуждащо, блазнещо. Привлечен е да подражава на това, което вижда у теб като трудно извоювана свобода. Но любовта му? Възкреси общите ни спомени, момиче. От Даруджистан, от първото ни стълкновение с крадеца Крокъс. Той видя, че извършихме убийство, и разбра, че е обречен. Обикна ли те тогава? Не, това дойде по-късно, сред хълмовете източно от града — когато вече не те притежавах.

— Любовта се променя с времето…

— Да, променя се. Но не като хищна пеперуда, прелитаща от труп на труп на бойното поле. — Той се окашля. — Е, добре, аналогията беше лоша. Любовта се променя, да. Дотолкова, че избуява, за да обхване колкото може повече от своя обект. Добродетели, недостатъци, ограничения — всичко — любовта ще ги прегърне всички тях, с детска възхита.

Беше се прегърнала с ръце и попиваше думите му.

— У мен има две жени…

— Само две? Множество са, момичето ми. И Кътър ги обича всичките.


(Вижте кой ни го обяснява – Cotillion, патронът на убийците. Гадният и безчувствен използвач от том първи.

Нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед, м, бате Стиви?)

- най-жалкия епичен сблъсък. Така де, разсмиващ:

Между Карса, Икариум и Мапо. След толкова страховити предупреждения какво е заложено на карта, ако тези стихии се натресат една в друга
Скрит текст: покажи
(е как какво, устоите на света, разбира се)
Скрит текст: покажи
(а тези два спойлъра ги пишете на сметката „изчанченото ми чувство за хумор“)
, мигът на самото натрисане ме остави с висящо чене за половин минута. И няколко пъти го препрочитах, да проверя какво съм пропуснал. А после изригна хохотът...

(Свалям шапка на всеки автор, който успява хем да се изгаври с очакванията ни, хем елегантно да се измъкне от тежък сюжетен капан. Представете си, че сблъсъкът се беше развил по друг начин. Щяхме ли да четем още шест Малазански тома?)

- най-неочаквано разсмиващия разговор. Така де, монолог с разсейвания:

http://www.choveshkata.net/forum/viewto ... 725#p17725

Скрит текст: покажи
Превод на В. Русинов:

— (...) Неотдавна оттук мина цяла войска Т’лан Имасс. Дали ме откриха? Не. Защо? Скрил се бях в сандъка си, разбира се. Дали намериха сандъка? Не, защото той беше скала. Дали намериха скалата? Може би. Но пък тя си беше просто една скала. Е, знам какво си мислиш и си съвсем точен. Магията, за която говоря, не е Омтоуз Феллак. Но пък защо ли ще се стремя да използвам Омтоуз Феллак, щом това е същата миризма, която душат Т’лан Имасс. О, не. Съществува ли някакъв вселенски закон, според който Джагът са длъжни да използват само Омтоуз Феллак? Разгадал съм сто хиляди нощни небеса и все още не съм видял нещо такова написано там — о, да, много други закони, но нищо, което да е близко до това, нито в подробности, нито в намерение. Което ни спестява проклетото усилие да търсим за съдник Форкрул Ассаил, а повярвай ми, такава присъда неизбежно се оказва проклета. Рядко някой остава доволен. Още по-рядко някой остава жив. Има ли справедливост в това, питам те аз? О, да, може би най-чистото правосъдие от всички. Един ден оскърбеният и оскърбителят може да си разменят дрехите. Всъщност изобщо не става въпрос за правилно и грешно, просто трябва да се реши кой е по-малко грешен. Долавяш ли…

— Долавям само миризмата на изгоряло месо — прекъсна го Карса.

— Ах, да. Толкова рядко си беседвам…

— Не знаех.

— … което не може да се каже за това месо. Разбира се, че няма как да знаеш, след като току-що се запознахме. Но те уверявам, нямам много възможности да си говоря…

— Там, в гръдта ти.

Киниджиг се ухили.

— Точно така. Схвана същината. Точно, Теломен Тоблакай, наистина.

Карса му подаде пълната с вино чаша.

— Уви, ръката ми малко го затопли.

— Ще понеса това падение, благодаря. Хайде, хапни си от сърнешкото. Въгленът е полезен за тебе, знаеш ли? Прочиства храносмилателния тракт, убива тениите, прави изпражненията ти черни. Черни като на горска мечка. Препоръчително е, когато те преследват, защото ще излъже повечето, освен онези, които проучват изпражненията, разбира се.

— Има ли такива?

— Представа нямам. Рядко излизам навън. Какви ли не горди империи са се издигали, само за да пропаднат след това, извън Джаг Одан? Помпозност, давеща се в собствената си прах. Тези цикли са безкрайни сред кратковечните същества. Не ми е тъжно затова, че не знам. А и защо? Това, че не знам какво съм пропуснал, означава, че съм пропуснал това, което не знам. Как бих могъл? Разбираш ли? Арамала все търсеше това безсмислено познание и виж докъде я доведе. Същото е и с Фирлис, с която ще се срещнеш утре. Нищо не може да види отвъд листата пред лицето й, но все се напряга да го стори, сякаш просторната гледка предлага нещо друго освен бавното пълзене на времето. Империи, тронове, тирани и освободители, сто хиляди тома, пълни с варианти на едни и същи въпроси, задавани отново и отново. Ще донесат ли отговорите им обещаната утеха? Не мисля. Хайде да си опечем още, Карса Орлонг, и да пийнем още вино — виждаш, че гарафата никога не се изпразва. Умно, нали? Та за какво говорех?

— Че рядко излизаш.

— Вярно. Какви ли не горди империи са се издигали, само за да пропаднат след това, извън Джаг Одан? Помпозност, давеща се в…

Карса присви очи към Джаг Одан и надигна чашата.


(Два пъти повече, като се сетя колко пъти съм бил в ролята на слушателя. Господи, не ме оставяй да бъда в ролята на латерната, моля Те, моля, моля...)

- най-фрустриращата интимна двойка:

Не, не са Искарал Пуст и Могора. Дори Апсалар и Крокър не са. (Въпреки че тези двамата сериозно исках да ги набия. Както и автора – задето ми ги поднесе в том първи, а после си ги прибра обратно.) Тези двамата са:

http://www.choveshkata.net/forum/viewto ... 656#p17656

+

http://www.choveshkata.net/forum/viewto ... 724#p17724

Скрит текст: покажи
Превод на В.Р.:

Перла сви рамене.

— Представа нямам. Но имам няколко хипотези.

— Естествено, че имаш — сопна се тя. — Като всички мъже — не обичате да казвате, че не знаете нещо. Имате отговор на всеки въпрос, а ако нямате, си го измисляте.

— Доста дръзко обвинение, скъпа. Работата не е в измислянето на отговори, а в упражнението в логически допускания. Има разлика…

— Това е, което ти искаш да кажеш, а не каквото аз искам да слушам. През цялото време. Безкрайни приказки. Изобщо има ли мъж, който да вярва, че думите могат да станат твърде много?

— Не знам — отвърна Перла.

Тя го изгледа сърдито, но той се беше вторачил право напред.

(...)

— Какво мислиш за това нощно небе, Перла? Съзвездията са ми непознати… а и никога не съм виждала такива бляскави вихри.

— Това небе е чуждо — толкова чуждо, колкото може да е — изсумтя той. — Дупка, водеща към чужди селения, безброй непознати светове, пълни с невъобразими същества…

— Всъщност не знаеш, нали?

— Разбира се, че не знам! — сопна се той.

— Тогава защо просто не го каза?

— Много по-забавно е творческото предположение, разбира се. Как може мъж да стане обект на интереса на жена, ако винаги признава невежеството си?

— Искаш да проявя интерес към теб? Защо не го каза? Вече ще се хващам на всяка твоя дума, разбира се. Трябва ли също така и да се взирам с обожание в очите ти?

Той я изгледа унило.

— Мъжете всъщност нямат шанс, нали?

(...)

Лостара погледна надолу, вдигна рязко глава и затвори очи, за да надвие замаята. Попита през стиснати зъби:

— Колко още ще потъваме според теб?

— Не знам.

— Можеше да ми дадеш и по-добър отговор!

(...)

— Перла, да знаеш случайно къде сме точно?

Той сви рамене.

— Едно по едно, мило. Много ще съм ти благодарен, ако ми позволиш да се насладя на своя миг на милост. А! Ето го мястото, Олар Шаин!

(...) Тя отвори очи и го изгледа, както беше коленичил и трупаше камъни около отсечената глава на безсмъртния воин.

— Не знаеш къде сме, нали?

Той се усмихна.

— Моментът подходящ ли е за творчески предположения според теб?

Мисъл за убийство пробяга в ума й. Не за първи път.


Той се намръщи и въздъхна.

— Жалко, че гледаш на… някои неща по този начин. Мога само да заключа, че извличаш някакво особено удоволствие от разногласието, а когато то не съществува — или по-точно няма причина да съществува, — се стараеш да го създадеш.

— Много мислиш, Перла. Това е най-дразнещата ти слабост. И нека да сме откровени, при огромния списък на големите ти недостатъци това говори нещо. А след като започнахме да си даваме съвети, бих те посъветвала изобщо да престанеш да мислиш.

— И как бих могъл да постигна това? Да взема пример от теб може би?

— Аз мисля нито прекалено много, нито прекалено малко. Напълно уравновесена съм — точно това те привлича толкова. Като нощна пеперуда, привлечена от пламъка.

— Значи съм застрашен да бъда изгорен?

— На черна съсухрена коричка.

— Значи ме отблъскваш за мое добро. Жест на състрадание един вид.

— Пламъците нито отблъскват, нито привличат. Те просто съществуват, безстрастни, безразлични към самоубийствените пориви на пърхащите наоколо буболечки. Това е поредният ти недостатък, Перла. Да приписваш чувство там, където такова не съществува.

— Бях готов да се закълна, че имаше чувство, преди две нощи…

— О, пламъкът се разгаря жадно, щом има гориво…

— А на заранта остава само изстинала пепел.

— Ето, че започваш да разбираш. Но ти, разбира се, ще видиш в това окуражаване и ще започнеш да ровиш, за да разбереш още повече. Само че ще е губене на време, тъй че те съветвам да се откажеш. Задоволи се с беглия поглед, Перла.

— Разбирам… смътно. Е, добре, ще приема списъка ти от съвети.

— Нима? Наивността е най-непривлекателният ти недостатък, Перла.

Очакваше да изкрещи, но самообладанието му я впечатли — той само изпусна дъха си през зъби като изпод капака на казан.


- най-шеметните открития и обрати

Бате Стиви... ще издържиш ли на темпото?

Галопом – марш! :D
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Живи срещи

Postby Кал » Wed Jul 30, 2014 11:16 am

Mokidi wrote:Ан Леки? Проявявам жив интерес и не съм се опитвала да я пробутвам на знайно-кой (на когото се пъна да пробутам няколко други шашави фантастики), но ме втриса мисълта да я добарат едни добри хора, дето скапват по презумпция всичко, до което се доберат...
Ако имаш планове за нея, може ли евентуално, не знам, да проявя любопитство?

Само да я чета. :)

Ако питаш за издаване – дочух, че добри хора (същите? *gulp*) вече искали да я превеждат и издават. Но информацията ми е от трета ръка. Хич и не се колебай с пробутването – в случай че греша, трябва да ги изпревариш.
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Thu Jul 31, 2014 12:23 am

Разговори в Goodreads

Raindancer wrote:Илион ме спечели с начина, по който започна. Ще цитирам, дано да нямаш нищо против:

„Гняв.

Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, мъжеубиеца, обречен да умре, възпей оня гняв, който струва на ахейците живота на толкова много верни бойци и прати толкова много жизнени и енергични души в ужасния дом на смъртта. И докато го възпяваш, музо, възпей гнева на самите богове, толкова сприхави и могъщи тук, на своя нов Олимп, а и гнева на постчовеците, въпреки че са мъртви и отдавна ги няма, и гнева на ония неколцина останали истински човеци, колкото и самовглъбени и безполезни да са вече. И докато пееш, музо, възпей и гнева на ония дълбокомислени, разумни, сериозни, ала не съвсем човешки същества, които мечтаят под леда на Европа, умират в сярната пепел на Йо и се раждат в студените гънки на Ганимед.

А, възпей и мен, музо, клетия прероден въпреки волята му Хокънбери — клетия мъртъв доктор Томас Хокънбери, Хокънбуш за приятелите му, за приятели, отдавна превърнали се в прах на отдавна изоставен свят. Възпей моя гняв, да, моя гняв, музо, колкото и дребен и незначителен да е той в сравнение с гнева на безсмъртните богове или яростта на богоубиеца Ахил.“

Нарочно не цитирам следващия параграф, защото той печели черна точка за нецензурно обръщение, използвано без реална необходимост. В това начало ми харесва как си играе с текста на Илиадата и също така как набързо нахвърля няколко неща, които привличат вниманието ми и ме карат да продължа да чета нататък — тук имаме Илиадата, някакви богове (които са „тук“), постчовеци (умрели), малко истински човеци (самовглъбени, интересно), някакви не баш човеци по спътниците на Юпитер и едно прераждане (ммм, супер). По-надолу продължава с описание на Илионското поле през очите на въпросния Хокънбери, наш съвременник, професор по древногръцка литература, въоръжен с една камара джаджи, неясно къде, неясно кога. Иииии да... it all went downhill from there. Много лесно си представям как не си открил нито една интересна страница от произволното търсене.

За Хари Потър... да видим. Първата книга е издадена през 2001 г. на български, значи родителите ми трябва да са я чели преди 10 или малко повече години и трябва да са били около 45-годишни. До този момент баща ми беше по „сериозната“ научна фантастика, което се изразяваше във Фондацията на Азимов и разни неща на братя Стругацки. Майка ми беше малко повече по фентъзи жанра, беше харесала Хрониките на Амбър, но много повече й бе допаднала Белгариадата. И после тадаммм, Хари Потър излиза на сцената и останалото е история. До Здрач не сме стигали... засега.

Благодаря ти за препоръките, определено ще се поинтересувам. Това с издържането на определена част от книга винаги ми е било забавно: нямам идея как, но в много случаи тези части впоследствие ми стават много по-интересни от останалото и се оказва, че просто е трябвало да изчакат да дойде тяхното време при някое следващо препрочитане. Е, да, не е задължително. :)


Кал wrote:Тая една страница ми беше сред прочетените 50. Обикновено авторите много се стараят на първата. :D Но благодаря, че ми я припомняш – пак не ми грабва вниманието. Да перифразирам Енея: добре съм избрал отново... :D

За родителите ти – и двамата – също имам една препоръка: The Host. Напълно сериозно. Както за НФ фенове, така и за любители на фентъзи.

Ако знаят езика – направо в оригинал. Преводът е претупан. :(

Познато ми е и това, „късното разцъфване“ на някоя пропусната част от книга. Като гледам какви и колко книги си прочела, всъщност ми се струва, че ти имаш достатъчно търпение – може би предупреждението ми беше всуе. ;)


Raindancer wrote:Хаха, ясно. Добре си избрал отново, наистина. :)

Замислям се за следното. Въпреки че има книги, които са ме разочаровали, не изпитвам чувство на съжаление, че съм ги прочела (не искам да кажа „не съжалявам“, а по-скоро „все тая, no harm done“, липса на чувство в която и да е посока). Съжалението е запазено само и единствено за книги - включително добре написани книги - които са ми оставили неприятно чувство, не за посредствените и плитките. Примерът, за който се сещам, е „1984“. От нея не можах да спя първата нощ, през следващите нощи сънувах кошмари и ходех като болна в продължение на седмици. Ако сега имах възможност да се върна и да избера отново, определено щях да кажа „не, благодаря“.

The Host... я гледай ти. Преди известно време гледах филма и доста много ми хареса като идея. Нямах представа, че има книга (макар че то е логично да се предположи). А сега пък виждам, че е писана от авторката на Здрач, която досега и през ум не ми беше минавало да чета, хаха. :) Но в повечето такива случаи (книга -> филм) книгата е по-добра, та ще трябва да преосмисля позицията си спрямо г-жа Майър.


Кал wrote:Много интересно, че точно сега ми разказваш за твоето преживяване с „1984“. Аз тъкмо тия дни си създадох лавица not-my-cup – и „1984“ заема едно от челните места там. :D (Имам си стара война с антиутопиите...)

The Host e книгата на Майър за -големи-. Затова и масата фенове на „Здрач“ не я харесаха – още не бяха порасли достатъчно за нея. :D Филмът е „верен с оригинала“ докъм 30-ата си минута (която покрива около 30 страници). Следващите 600 страници са сбутани в час и половина... през които аз съм стискал зъби и само прекрасното изпълнение на Сърша Ронан ме е спирало да не зарева от фрустрация. (Със сълзи или с крясъци, все едно. ;) Но пък това е независима продукция... би било нечестно да очаквам, че ще посветят на романа поне трилогия от филми – както направиха с *внимание! следват хвърчащи слюнки!* онова недоразумение „Хобитът“...


Raindancer wrote:Дааа, вариантът добре написана книга да бъде сбутана и смляна във филм от час и половина/два часа ми е добре познат и заради това като цяло гледам да си пропускам покрай ушите екранизациите на книги, които са ми харесали. Хобитът въобще се отказах да го гледам. Книжката беше симпатична, но все пак си остава детска книжка, писана преди доста време - става като да направиш филмче за Сънчо. Но индустрията си е индустрия. :)

Стигнах до Neverness и в момента водим задълбочен разговор с Old Father по една любима моя тема - за истината и как тая работа с абсолютната истина е доста хлъзгава. Радвам се, че предупреждението ти се оказа всуе. Не обичам да прескачам части от книга, особено началните, защото така не мога да си изградя представа за героите - в какво вярват, кой избор им е труден и кой лесен, развиват ли се по някакъв начин, кое е това нещо в миналото, което не могат да забравят. Но се бях поуплашила, че началото може да се окаже тежко и трудно и че затова ме предупреждаваш, хихи.


Кал wrote:
О, славен ден! Ехей! Ахой!
Той скачаше и цвифеше от радост...


Как иначе да отпразнува срещата с още един (по?)читател на фравашката мъдрост... :)

Аммм... Напирам от въпроси („Видя ли за вярванията и клепачите? Хануман кара ли те да болиш? Как възприемаш Данло?“) – но тъкмо водих една писателска работилница и не мога да събера думи даже за отзив към Малазана, който чета в момента...

Затова просто ще сияя насреща ти. Ето: :)))

А когато споделяш как вървиш в „Реквиема“:

:))) :))) :)))


Raindancer wrote:Господи. Признавам, че не съм чела Алиса на български и се наложи гугъл да ми обясни откъде е стихчето. Хич не му е било лесно на човека, който го е превеждал. :) Помня, че когато четях Хрониките на Амбър за първи път, целият епизод с надрусания Люк ми се стори доста откачен и ме остави със смътното впечатление, че има нещо, което трябва да знам, но не го знам. После се запознах с огледалния свят на Алиса и лампичката светна, хихи.

Да видим дали ще те разочаровам с Реквиема или все пак ще имаш повод да посияеш още. Колкото и да ми се иска, засега съм все още под крушата - тя не е крива, даже е голяма и хубава, но си остава круша. В момента Данло и Old Father отиват да направят нещо (imprinting, не смея да го преведа свободно, тъй като вече си има превод на български), с което ще научи Езика. Така че засега не съм се срещнала с Хануман, но в тази връзка: леле, колко много думички от санскрит. Ах, Индия, Индия, наистина никой не си тръгва от теб завинаги.

За вярванията: „Beliefs are the eyelids of the mind“ ми звучи точно като афоризъм на някой древен мислител. Много хубаво и много точно казано, чак ми е трудно да повярвам, че досега не бях попадала на тази фраза.

За момента все още не съм си съставила мнение за Данло (но пък и не съм стигнала кой знае колко далеч в книгата, има време). Засега чакам да видя как ще се справи с преобръщането не само на целия му свят, но и на всички устои, на които е стоял светът му. Имаше един момент, макар и незначителен на фона на цялото, който ми допадна като решение (т.е. като пример как да помири старите и новите идеи): когато реши, че няма да яде нито „естествено“, нито „изкуствено“ месо, а да стане вегетарианец.

Нещото, което досега ми е направило най-силно впечатление, е езикът Мокша. Интересно е да мисля за неговите постулати и как би могъл да изглежда и да работи един такъв език:

„Moksha contains no verb for the concept 'to be', in the sense that one thing can be something else. As the Fravashi say: 'Everything is, but nothing is anything'. In Moksha, the sentence 'I am a pilot' would be an impossible construction. [...] The Fravashi loathe nouns as human beings do disease. Nouns, according to Old Father, are like linguistic iceboxes that freeze a flowing, liquid reality. In using nouns to designate and delimit all the aspects of the world, it is all too easy to confuse a symbol for the reality that it represents. This is the second great philosophical mistake, which the Fravashi refer to as the 'little maya'. When speaking Moksha, it is difficult to make this mistake, for the function of nouns has largely been replaced by process verbs, as well as by the temporary and flexible juxtaposition of adjectives. For instance, the expression for star might be 'bright-white-continuing', while one might think of a supernova as 'radiant-splendid-dying'.“

Мдаа... това не би бил език за всекидневна, обикновена реч. Не съм сигурна дали премахването на съществителните и основния глагол за отъждествяване би решило основния проблем на езика, но ми звучи интересно като идея. Пък и какво име му е дал!


Кал wrote:Със срам... пардон, сияйна усмивка си признавам, че не бях проверявал какво значи moksha. Оправих и този пропуск, значи. Благодаря! :)))

А цитата, който даваш, мисля, че си го бях добавил в любимите още когато навлизах в GR системата за първи път. Въобще, Зиндел много ми е впечатал (така беше преведено imprint... май :D) мисленето... Заедно с такива нехудожествени (раз)мислители като Edward De Bono.

Слушам, слушам! :)))
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Fri Aug 01, 2014 12:41 am

Отзив в Goodreads за „Пътуване“ на Велислава Савова:

Толкова наситена проза скоро не бях чел – особено от млад / български автор. Специално новелата „Рон“ по дух и форма се различава от всичко, което въобще съм виждал. За миг усетих повей от Зелазни, докато тичах с Мина надолу по спиралната стълба, а стените ѝ се меняха на всяка площадка... но беше само за миг. Всъщност... бих се радвал да разбера какво и кой вдъхновява авторката. И къде пътува Мина сега. ;)

Финалът на „Ана“ ме смаза – както когато се понесеш по един текст, унесе те, свали всиките ти прегради, разтвори всичките ти прозорци... и после те блъсне в крайпътно дърво. Болеше. Искаше ми се... нещо друго. :(

Мисля, че героините на Весислава ще се харесат с моята Юна. :)

(И съм уверен, че ще се разпознаят с Амбър от предстоящата приказка „Промяна“.)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Tue Aug 12, 2014 11:00 am

Ако искате по-различен поглед към старата българска история, потърсете тези две поредици на Токораз Исто:

Ятаган и меч
Тангра

Ето какво прочетох за „Ятаган и меч“:

http://www.izvorite.com/smf/index.php?topic=2440
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Tue Aug 12, 2014 11:08 pm

Разговори в Goodreads:

Pepo wrote:Много четеш :) Аз съм от сравително скоро на сайта и добавям предимно каквото сега чета, но и отдавна да си пак си прочел доста.

"Гьодел, Ешер, Бах" върви ли ти? Аз си го сложих на reader-a и се чакам да ми дойде настроението. Дори музеят на Ешер в Хага не ми беше достатъчен за да се захвана насериозно с тухлата, въпреки че беше невероятно там!


Добре, че беше Goodreads, та да си събера книгите на едно място... :D Добавил съм всичките, за които се сещам – но сегиз-тогиз пак изпада по някоя.

„Гьодел, Ешер, Бах“ го чета по един много странен начин, който научих от Едуард де Боно – отзад-напред. ;) Но съм го зарязал от над година. Сега, понеже ме пита за него, пак ще изчета една глава... :D

За сметка на това пък глътнах на един дъх Thinking, Fast and Slow на Канеман. И ми обясни доста по-неочевидни неща за мисленето ми.


Pepo wrote:(...) защо точно четеш книги отзад-напред?


Кал wrote:Идеята на Де Боно е, че най-лесно разбираме един мисловен процес, ако тръгнем от крайния му извод и се движим в обратен ред по логическите стъпки, довели до него.

NB! Да се ползва върху учебници и научна публицистика. В художествената проза му викат „спойлър“. :D

От друга страна, това напълно противоречи на идеята на Хабърд в Dianetics, че неразбирането започва в момента, в който не успеем да вденем някое понятие (логическа стъпка) – тогава всички следващи стъпки ще са ни тъмна Индия.

А аз съм оня безумец, който решава да тества двете теории именно върху „ГЕД“... :D


... кой питаше скоро за това...
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Sat Aug 16, 2014 10:59 am

Гласувах за книги, дето ме вдъхновяват. Сред изброените до момента са 4.

Много ми е удобно да си ползвам отзивите от Goodreads като коментари. Нищо, че форматирането се губи. ;)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Tue Aug 26, 2014 11:29 pm

Тази седмица гласувах за 6 различни книги в „Книгата, която ме вдъхновява“. Има и седма, но засега изчаквам стратегически. ;)

Вие?

User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Хубави човешки срещи

Postby Люба » Wed Aug 27, 2014 9:26 pm

In memoriam за още един голям човек, който днес ни напусна. Но остави много от себе си с нас и за нас - Валери Петров

http://www.dnevnik.bg/v_pamet/2014/08/2 ... ri_petrov/

На 94-годишна възраст почина големият български поет, сценарист, драматург и преводач, член на Българската академия на науките Валери Петров, съобщи БНР.

Той беше приет в петък във Военномедицинска академия в София в тежко състояние след прекаран инсулт.

Той беше човек на надеждата и автор на прекрасни стихове. Казваше, че най-голямо удоволствие му е доставяло да седи в театъра и да слуша как децата се смеят или са в захлас от думите, които изрича актьорът и на които той е автор. Валери Петров остави и още нещо уникално - един пълен съвременен превод на творчеството на Шекспир.

Всъщност Валери Петров е псевдоним на Валери Нисим Меворах, писал поезия, книги за деца, сценарии за филми, пиеси. Превеждал е от английски, руски и италиански. Ще го запомним като непоправим оптимист.

"Надявам се, че ще преодолеем трудностите. Как точно, не мога да кажа. Не съм нито икономист, нито политик, но съм човек на надеждата. Не може да сме свидетели на краха на една нация. Няма да стане тая работа", припомня думите му БНР.

Освен един от най-обичаните български поети Валери Петров е известен с детските си книжки, сценариите и най-вече преводите на Уилям Шекспир на български. Той е вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради детската книжка "Пет приказки", номиниран е за Нобелова награда, а от 2003 г. е академик на Българската академия на науките.

П.П. И допълвам с ето това ценно писание за него: http://e-vestnik.bg/21204/valeri-petrov ... erven-e-i/
Last edited by Люба on Sun Aug 31, 2014 5:22 pm, edited 2 times in total.
Reason: допълнена връзка към текст в Е-вестник

User avatar
Люба
 
Posts: 3851
Joined: Mon Jul 25, 2011 10:52 pm
Has thanked: 3348 times
Has been thanked: 4928 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Wed Aug 27, 2014 11:38 pm

Отзив в Goodreads за Midnight Tides, пета част от Малазанската книга:

Този път ще си пренеса впечатленията в хронологичен ред:

~ За разлика от предните Малазани, този започна ударно:

- с брутална несправедливост, за която по всички канони на космоса (да де, и фентъзито) е ясно, че някой ще си плати

- с герой, който вече ми е симпатичен от предния том

(Да си призная, мислех, че Трул е доста по-възрастен – като се има предвид в какво състояние го завари Онрак в предния том, и колко зрели бяха реакциите му после. Това вече е подсказка, че е минал през перипетии – а сега ще видим какви.)

- с трима други герои, които веднага ми станаха симпатични

(Особено средният брат, чиито въртопи на мисълта аха да изместят Крупе и Onos T'oolan от лоното им на любими лакърджии.)

Та, за разлика от предните Малазани (и особено House of Chains), тук са възможни най-различни посоки.

Скрит текст: покажи
Уви, от връх посоките обикновено водят надолу. :D


~ Ето го...

Fallen. Who tracks our footsteps, I wonder? We who are the forgotten, the discounted and the ignored. When the path is failure, it is never willingly taken. The fallen. Why does my heart weep for them? Not them but us, for most assuredly I am counted among them. Slaves, serfs, nameless peasants and labourers, the blurred faces in the crowd—just a smear on memory, a scuffing of feet down the side passages of history.

Can one stop, can one turn and force one’s eyes to pierce the gloom? And see the fallen? Can one ever see the fallen? And if so, what emotion is born in that moment?


There were tears on his cheeks, dripping down onto his chafed hands. He knew the answer to that question, knife-sharp and driven deep, and the answer was…recognition.


Скрит текст: покажи
В превод на Валерий Русинов:

„Падналите. Чудно, кой ли върви по дирите ни? Ние, забравените, отхвърлените, нищите. Когато пътят е провал, никой никога не тръгва драговолно по него. Падналите. Защо плаче сърцето ми за тях? Не за тях, а за нас, защото и аз се броя сред тях. Роби, крепостници, безименни селяци и ратаи, размитите лица в тълпата — само едно петно в паметта, тътрещи се нозе по страничните друмища на историята.“
„Може ли човек да се спре, да се обърне през рамо, да присвие очи и да прониже мрака? И да види падналите? Може ли човек изобщо да види падналите? И ако да, какво чувство ще изпита?“
По бузите му се стичаха сълзи и капеха по оцапаните му ръце. Знаеше отговора на този въпрос, отговор — остър като нож и забит дълбоко. И този отговор беше... признание.


... онова обещание, което усещам още откакто си зададох въпроса защо поредицата се казва така. И какъв е смисълът от наглед безсмислените трагедии.

Затаявам дъх и отгръщам страницата...

~ ... и попадам на следния философски сблъсък:

viewtopic.php?p=17871#p17871

Възхитен съм. И запленен. (Почти... прикован.) Щедри са тия автори, чиито герои умеят да се замерят с есенции и дестилати. И им прощавам, задето понякога продължават да ни замерят (авторите) с описания от по една страница.

~ ... но дори тия масивни описания започнаха да оредяват. И си дадох сметка – докато гледах как се подготвя тяло на Тисте Едур за пътя му из отвъдното – че голяма част от тях (описанията) ни показват обичаите и вярванията на народите, населяващи света на Малазан. (Който, ъ, има ли си име? Не помня да съм го срещал – а съм си обещал да не се излагам на спойлъри, ровейки из Малазанското уики.) А точно тия антропологически наблюдения отличават поредицата от всички други, които съм чел.

Поука:
Скрит текст: покажи
Като пиша моите приказки за Юнаци, да вкарвам повече филология и транслатология в тях.


~ За сметка на това, зачестиха сцените на облещени физиономии, последвани от гръмогласен хохот.

Нека видим например защо тъгува варваринът Пънг:

viewtopic.php?p=17872#p17872

И какви интериорни иновации предлага „Храмът“ – най-първокласният бардак в града:

viewtopic.php?p=17873#p17873

(Знаех си аз, че средният брат ще се окаже златен...)

~ Немъртвото хлапенце Kettle се очертава най-манга-вдъхновената (или -вдъхновяващата) душичка до момента. Ето как я среща Техол за пръв път:

A small bedraggled figure stepped out from behind a tree.

Startled, Tehol said, ‘That was a good trick, lass.’

She approached. ‘There’s an artist. A painter. He comes to paint the tower. He wants to paint me too, but I stay behind trees. It makes him very angry. (...)’


Скрит текст: покажи
В превод на Валерий Русинов:

Тя безшумно излезе иззад едно дърво — дребна и опърпана — и го стресна.
— Добър номер, момиче.
— Има един художник. Идва да рисува кулата. Иска и мене да рисува, но аз си стоя зад дърветата. Това много го ядосва.


А ето как приключва първият им разговор:

‘And are the others bad, too?’

She shrugged. ‘They don’t talk much. Except one. She says she’ll make me an empress. I’d like to be an empress.’

‘Well, I wouldn’t trust that one. Just my opinion, Kettle, but promises like that are suspect.’

‘That’s what Shurq says, too. But she sounds very nice. She wants to give me lots of treats and stuff.’

‘Be careful, lass.’

‘Do you ever dream of dragons, Father?’

‘Dragons?’

Shrugging again, she turned away. ‘It’s getting dark,’ she said over her shoulder. ‘I need to kill someone…. maybe that artist…’


Скрит текст: покажи
— А другите? И те ли са лоши?
Тя вдигна рамене.
— Те не говорят много. Освен една. Казва, че ще ме направи императрица. Искам да съм императрица.
— Е, аз не бих й вярвал на тази. Такива обещания са подозрителни.
— Това и Шурк ми го каза. Но звучи много хубаво. Иска да ми даде много вкусни неща.
— Внимавай с нея, момиче.
— Сънувал ли си някога дракони, татко?
— Дракони ли?
Тя пак вдигна рамене, обърна се и рече през рамо:
— Стъмва се. Трябва да убия някого… може би онзи художник…


Kettle е единственият образ досега, който наистина ме плаши. В ръцете на дете насилието става сляпа сила. Срещу която няма да помогнат всичкият ни опит, всичката ни емпатия, цялото рационално мислене...

Потръпвам при такива ситуации. Усещам се безпомощен. Като дете.

~
‘By this means,’ Kuru Qan said, ‘I am proving that the world is round.’

‘Indeed? Did not the early colonizers from the First Empire make that evident? They circumnavigated the globe, after all.’

‘Ah, but that was physical proof rather than theoretical. I wished to determine the same truth via hypothesis and theory.’

‘In order to test the veracity of the methods?’

‘Oh, no. Said veracity is already a given. No, lad, I seek to prove the veracity of physical evidence. Who can trust what the eyes witness, after all? Now, if mathematical evidence supports such practical observation, then we’re getting somewhere.’


Скрит текст: покажи
В превод на Валерий Русинов:

— По този начин доказвам, че светът е кръгъл — каза Куру Кан.
— Нима? Ранните колонизатори от Първата империя не са ли доказали, че е очевидно? В края на краищата те са го обиколили.
— Е, това е физическо доказателство, не теоретично. Исках да докажа същата истина посредством хипотеза и теория.
— За да проверите достоверността на методите ли?
— О, не. Въпросната достоверност вече е дадена. Не, момче, стремя се да докажа достоверността на физическото свидетелство. Та кой, в края на краищата, може да се довери на свидетелството на очите? Виж, ако математическото доказателство подкрепя такова практическо наблюдение, тогава стигаме поне донякъде.


(Този цитат е особено забавен в светлината на изводите, които прави Дейвид Ийгълман в [book:Incognito: The Secret Lives of the Brain|9827912]. Ами ако наистина не можем да се доверим на очите си?)

~ Да послушаме словесния гоблен, който тъкат Техол и Бъг:

viewtopic.php?p=17905#p17905

Когато двама такива тъкачи говорят, и читателите мълчат. Жадни за още и ОЩЕ.

(Но колкото повече разсъждавам върху качествата на идеалния водач – според както го вижда Техол, гениалния душевед – и колкото повече си припомням през какво сме минали в направляването на Човешката библиотека към превръщанетo на думи в дела, толкова повече ми се стъжва. Още колко – колко ОЩЕ ме чака от същото?...)

~ Ненавиждам войната. Едва издържам да не почна да прескачам страници, когато стигна битка. Докато чета битки, заключвам топлото, човешкото и състрадаващото си в най-вътрешната цитадела. За да не дойде армия и да го изчегърта.

Но да стоиш с широко зейнали очи, когато просто искаш да ги изгориш или изтръгнеш; да кажеш вместо „ненавиждам“ – „да, аз виждам“ ... понякога ти носи и подаръци. Ето:


viewtopic.php?p=17915#p17915

Crowning moment of sadness.

Трул тръгва да потърси изцелител.

viewtopic.php?p=17916#p17916

Crowning moment of fury.

Трул не приема „не“. (Което е... иронично? Поддържащо баланса? Трул е героят, който се съмнява най-ожесточено. Винаги.) Той продължава и открива изцелител.

viewtopic.php?p=17917#p17917

Crowning moment of ... cute.

Трул се сдобива със спътник.

viewtopic.php?p=17918#p17918

A moment of reconsideration.

Трул води кофти разговор с брат си Fear. Разговорът води към кофти край:

viewtopic.php?p=17919#p17919

Crowning moment of justice.

Но кофти разговорът продължава. Няма освобождение. Има премного убеденост. Краят е все тъй кофти...

viewtopic.php?p=17920#p17920

Moment that crowns them all.

... да кажеш вместо „ненавиждам“ – „да, аз виждам“...

~ Кое друго епично фентъзи предлага следното накуп?

- народопсихология:

viewtopic.php?p=17922#p17922

Скрит текст: покажи
Ще познаете ли към кой народ намига Ериксън тук?


- психотерапия:

viewtopic.php?p=17931#p17931

- екология:

viewtopic.php?p=17932#p17932

- есенцията си:

viewtopic.php?p=17933#p17933

... Кое?

~ Загръщам последната страница и въпреки усмивката, която играе в ъгълчетата на устата ми (понеже един бог е обещал да пребие друг до несвяст... или освестяване?), знам, че и на този том не мога да дам пет звезди.

Сега погледнах, че съм дал пет звезди на 3% от книгите, които съм чел. По-малко от 50 текста. Скъпя се – толкова давам само когато съзнателно усетя, че една книга е променила начина ми на виждане; мислене; или чувстване.

А финалът на Midnight Tides не успя тъкмо там – да ме накара да чувствам истински. Въпреки поредния геноцид над героите (няма нужда да слагам спойлър – ако сте стигнали дотук в поредицата, знаете как завършва всяка книга). Въпреки че героите тук сякаш бяха най-симпатичните досега.

Поредният геноцид се оказва само част от проблема. Изложете човек на прекалено/повтарящо се насилие и обикновено той губи способността си да чувства. Наша приятелка ходи до Индия и разказа какъв шок е изпитала, като е видяла как мъртви тела се валят по улиците, понеже няма кой да ги прибере. Шок първата седмица, шок втората седмица... после просто ги е заобикаляла или прескачала. Но не е само този ефект на desensitizing.

Това, че не преживявам наистина болката от загубата, е отчасти и заради представянето им, на болката и на загубата. Мога да нарека този тип писане „мъжко“; или пък „западно“ (в противовес на необузданата емоция в, да речем, азиатското кино). То е сдържано, недоизказано, лаконично. Подчинено на принципа „мъжете не плачат“. И тъй като погледът му бърза да се отмести от сцената, която би могла да го просълзи (да причини твърде много катарзис?), не оставя време и на мен да я преживея истински. Което пък... ми оставя вкус на картон в устата. Сякаш поредният паднал е картонена фигурка, а не кървящ мой приятел.

Затова сега ще ида да се промия – устата, очите – с един visual novel. Без задръжки.

(Има и друг проблем, който държи веригата на петата звезда, но него още не мога да си го синтезирам.)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

Re: Книги, автори, размисли творчески и човешки

Postby Кал » Thu Aug 28, 2014 11:44 pm

Ето и... нещо подтискащо.

Господи! Как може да съм толкова назад с всичко?!

(вик от провинцията)
User avatar
Кал
Първопроходец
 
Posts: 12506
Joined: Thu Jan 03, 2008 11:59 am
Location: Рамо до рамо. Искаш ли?
Has thanked: 9812 times
Has been thanked: 7725 times

PreviousNext

Return to ... и Вселената

Who is online

Users browsing this forum: CCBot and 0 guests